КОННИЦИ СЛЕД ЗАВОЯ

Никой нямаше да разбере, че лагерът е съществувал, ако не го бяха открили случайно. Археолози търсели праисторическо селище, пък то друго излязло. Масов гроб с набързо избити и още по-набързо заровени хора. Наблизо - останки от изгорели дървени бараки. По малкото останали веществени доказателства станало ясно, че костите принадлежат на безследно изчезнали след 9 септември 1944 година хора. Само че нищо на този свят не изчезва без следа.

Писаха нещо, нещо показаха, а днес щяха да откриват паметник. Докараното от София местно население бе вече тук и очакваше високопоставената делегация. Правителственият кортеж преваляше билото...

- Каква досада! - мърмореше културният министър. - Кметът трябваше да унищожи останките. Глупак си беше като надзирател - глупак си остана.

- С кой ум даде разрешение за проклетата археологическа експедиция? - запита вътрешният министър. Заповедта за ликвидация на въдворените навремето той я бе издал и сега място не можеше да си намери.

- Ами то, само там ли трепахме? Всичко ли да помня?

- Моята съвест е чиста - сякаш на себе си промълви правосъдният министър. - Излиза, че съм постъпвал хуманно, като пледирах подзащитните ми да получават колкото може по-големи присъди. Те влязоха в затвора, но част от тях са още живи.

Подобни невесели мисли вълнуваха цялата делегация. Но черните спомени им придаваха опечален вид, а нали откриването щеше да се снима от телевизията. Изведнъж полицаите от ескорта спряха. След тях - и останалите коли. Пътят бе преграден от конници. С копия, мечове и островръхи шлемове. Истински древни воини. Като на картинка. Или като на кино.

- Хей, кои сте вие?

-Основателите на Държавата!

- Не си спомням такъв момент в сценария - обади се културният министър.

- Няма сценарий. Стойте тук, докато си вземем нашето!

Настъпи объркване.

- Тия май са луди!

- Хайде, освободете незабавно пътя! - конниците не помръдваха. Разнесоха се автоматични изстрели. Последва взрив от граната. Сякаш нищо не се бе случило. Бомби срещу светлинни лъчи. Стрелба по слънчеви зайчета.

- Да тръгваме!!!

Моторите не искаха да запалят.

- Какви, по дяволите сте вие? Какво искате от нас?

- От вас - нищо. Дойдохме за Държавата си. Вие не сте ни нужни.

- А какво ще остане, след като си вземете... вашето?

- Пушеците от въздуха. Мърсотията от водите. Отровите от земята. Нечистотията от душите. Което вие създадохте - при вас ще остане. Не го искаме. Както не искаме и вас.

Пейзажът започна да се променя, заприличвайки на кадър от фантастичен филм. Някой закрещя. Друг се опита да побегне, но не спъна в невидима преграда и падна. Зад преградата се мярнаха познати силуети. Точно тях се опитваха да забравят вече толкова години, точно при тях отиваха, и точно тях видяха...

Сред всеобщата истерия двама оставаха невъзмутими: един вечнопиян партиен лидер, и вечноусмихнатият президент.

Първият по-късно щеше да изтрезнее...

Елтимир, 1993 година