КОННИЦИ СЛЕД ЗАВОЯ Никой нямаше да разбере, че лагерът е съществувал, ако не го бяха открили случайно. Археолози търсели праисторическо селище, пък то друго излязло. Масов гроб с набързо избити и още по-набързо заровени хора. Наблизо - останки от изгорели дървени бараки. По малкото останали веществени доказателства станало ясно, че костите принадлежат на безследно изчезнали след 9 септември 1944 година хора. Само че нищо на този свят не изчезва без следа. Писаха нещо, нещо показаха, а днес щяха да откриват паметник. Докараното от София местно население бе вече тук и очакваше високопоставената делегация. Правителственият кортеж преваляше билото... - Каква досада! - мърмореше културният министър. - Кметът трябваше да унищожи останките. Глупак си беше като надзирател - глупак си остана. - С кой ум даде разрешение за проклетата археологическа експедиция? - запита вътрешният министър. Заповедта за ликвидация на въдворените навремето той я бе издал и сега място не можеше да си намери. - Ами то, само там ли трепахме? Всичко ли да помня? - Моята съвест е чиста - сякаш на себе си промълви правосъдният министър. - Излиза, че съм постъпвал хуманно, като пледирах подзащитните ми да получават колкото може по-големи присъди. Те влязоха в затвора, но част от тях са още живи. Подобни невесели мисли вълнуваха цялата делегация. Но черните спомени им придаваха опечален вид, а нали откриването щеше да се снима от телевизията. Изведнъж полицаите от ескорта спряха. След тях - и останалите коли. Пътят бе преграден от конници. С копия, мечове и островръхи шлемове. Истински древни воини. Като на картинка. Или като на кино. - Хей, кои сте вие? -Основателите на Държавата! - Не си спомням такъв момент в сценария - обади се културният министър. - Няма сценарий. Стойте тук, докато си вземем нашето! Настъпи объркване. - Тия май са луди! - Хайде, освободете незабавно пътя! - конниците не помръдваха. Разнесоха се автоматични изстрели. Последва взрив от граната. Сякаш нищо не се бе случило. Бомби срещу светлинни лъчи. Стрелба по слънчеви зайчета. - Да тръгваме!!! Моторите не искаха да запалят. - Какви, по дяволите сте вие? Какво искате от нас? - От вас - нищо. Дойдохме за Държавата си. Вие не сте ни нужни. - А какво ще остане, след като си вземете... вашето? - Пушеците от въздуха. Мърсотията от водите. Отровите от земята. Нечистотията от душите. Което вие създадохте - при вас ще остане. Не го искаме. Както не искаме и вас. Пейзажът започна да се променя, заприличвайки на кадър от фантастичен филм. Някой закрещя. Друг се опита да побегне, но не спъна в невидима преграда и падна. Зад преградата се мярнаха познати силуети. Точно тях се опитваха да забравят вече толкова години, точно при тях отиваха, и точно тях видяха... Сред всеобщата истерия двама оставаха невъзмутими: един вечнопиян партиен лидер, и вечноусмихнатият президент. Първият по-късно щеше да изтрезнее... Елтимир, 1993 година
| 