Празничната система на хунобългарското леточисление

 Празничната система на хунобългарското леточисление

§1. Увод. Произход и същност на леточислението (календара) и летоброенето (хронологията)

Още от самото начало на своето пребиваване в природния свят, изпадналият в него човек се сблъсква с повторяемосттта на протичащите в заобикалящата го среда явления. Следва да се има предвид, че за древните хора природата не представлява един свят, състоящ се от "предмети", каквато е тя за съвременния европеец, а се възприема като съвкупност от временно устойчиви процеси - от редовно повтарящи се явления, всяко със своите кръговрати (цикли) и туптежи (ритми). Най-непосредствените битови нужди, свързани с осигуряване на препитанието, поставят пред древния човек задачата да осмисли тези кръговрати и да намери законите на техните туптежи, за да може да предвижда отрано повторната поява на дадени природни явления и по този начин да се ориентира във времето. Това бива осъществявано чрез количествено съпоставяне на периодите на различните природни кръговрати - такива като денонощия, месеци, години и пр.,- проектирани върху една въображаема линия, свързана с отвлеченото понятие за "продължителност".

Такова е началото на леточислението (календара), представляващо един повече или по-малко успешен опит за съизмерване на несъизмеримите по същество периоди на природните кръговрати от различен порядък, т.е. за свеждането на отношението им към някакво рационално число, което свеждане представлява едно съвместяване в умозрителна уредба (система) на множественото действително или кръгово (т.е. природното) време от една страна, и единното условно или линейно (т.нар. "историческо") време от друга. Съществената разлика между тези две времена се състои в това, че докато първото изразява в своите мени (фази) мярата на отношението при взаимните преходи между същност и явление, причина и следствие и т.н., второто - въпреки привидната си всеобщност - притежава само относителен характер и присъствува в човешкото съзнание, възниквайки от умозрителното съпоставяне на туптежите на отделните кръговрати.

Народите на различните култури намират всеки свои собствени разрешения на тази задача, изразяващи се в изнамерените от тях повече или по-малко точни леточислени уредби. Съществена роля при това играе особеното възприятие за време, характерно за всеки народ като представител на дадената култура, както и конкретните нужди, породили необходимостта от леточисление и летоброене, до голяма степен определящи се от природните условия на обитавания от него географски регион. Не правят изключение от това правило и древните хунобългари - прадедите на българския народ, повече известни с утвърдилото се през последното столетие неопределено и подвеждащо название "прабългари" (1) . Още в зората на своята хилядолетна история те установяват своето работещо със завидна точност леточисление, което се основава върху науката на една древна и самобитна слънчева екваториална астрономия, разработена от техните жреци - т.нар. колобъри, - особеностите на която са били обусловени от природно-географските и астроклиматични условия на тяхната първа Родина в Далечния Изток - земите на днешната Вътрешна Монголия (2) . Тук не ще се занимаваме с подробностите на устройството на хунобългарското леточисление, вече нееднократно привличало вниманието на учените и ставало предмет на различни изследвания. Ще разгледаме в по-едър план само уредбата (системата) на разпределението на празничните дни в годината, т.е. на онези дни, които са имали сакрално значение за някогашните българи и са определяли мените на техния бит в рамките на годишния кръговрат от най-древни времена до съвсем неотдавна. За да установим точните дати на тези празници обаче, ще трябва все пак да хвърлим един бегъл поглед върху общото устройство на хунобългарското леточисление.

Единствените по-конкретни сведения за хунобългарското леточисление са косвени. Те се откриват в датировките, дадени в три извънредно важни за българската история паметника, а именно т.нар. "Именник на хунобългарските канове", "Приписката" на Тудор Доксов относно покръстването на дунавските българи и Чаталарския надпис на кан Омуртаг. Изследванията на езиковедите са установили, че тези датировки представляват сложни названия, съставени от по две хунобългарски думи: съществително (име на животно) и числително редно (номер на месец). Дадени поотделно те са следните:

1. сомор (самур) (3)

2. шегор/сигор (бик)

3. верени/бцрин (вълк) (4)

4. двалан/дван (заек)

5. ... (змей) (5)

6. дилом (змия)

7. именшегор/имен (жребец/кон)

8. теку (овен)

9. ... (маймуна?таралеж?) (6)

10. тох (петел)

11.етх (куче)

12. дохс (глиган) (7)

и

1. алем/елем (първи, начален)

2. ... (втори)

3. вечем (трети)

4. тутом (четвърти)

5. бехти/белхти (пети)

6. алтем/алтом (шести)

7. читем (седми)

8. шехтем (осми)

9. твирем (девети)

10. ... (десети)

11. ... (единадесети)

12. ... (дванадесети) (8).

Животните представляват обозначение на годините в един добре познат в Далечния Изток и Средна Азия дванадесетичен кръговрат, чийто произход по всяка вероятност може да се счита за хунобългарски. Множество учени, като E. Шаван, Б. Лауфер, А. Габен и др., по ред съображения считат този кръговрат за "внесен" в Китай и търсят произхода му всред алтайските народи (9). В полза на предположението за хунобългарски произход говори също и това, че сред дадените в "Именника" датировки има такива, които са с векове по-ранни от възприемането на китайското леточисление от древните тюрки например. Ако китайците действително са заимствували дванадесетичния кръговрат от този кръг народи, то първия от тях, с който те са се сблъскали в древността, е бил именно народът на хьиунг-ну (xiong-nu) (10) - преките предци на хунобългарите. Тук следва да се отбележи, че 12-те животни от хунобългарския кръговрат не са същото нещо като 12-те "земни клони", които заедно с 10-те "небесни дънера" са част от шестдесетичния кръговрат, използуван в древен Китай за броене на дните и едва значително по-късно - от около началото на нашата ера - и за броене на годините (11). Най-ранните изображения на 12-те животни върху китайски бронзови огледала са от епохата на династията Танг [Tang] (620 - 900 г.) (12). Съпоставянето на 12-те животни от хунобългарския кръговрат с китайските 12 "земни клона" (носещи абстрактни названия и несвързани пряко с тях) вероятно е било направено в Китай не по-рано от епохата на династията Хан [Han] (206 г.пр.Р.Хр. - 220 г.сл.Р.Хр.) - времето на най-интензивни политически и културни контакти, както и на ожесточени военни сблъсъци между империята на хьиунг-ну и древния Китай.

Както отбелязахме в началото, всяко леточисление представлява по същество едно съвместяване на кръговото (природното) и линейното (историческото) време. Първото в хунобългарския календар се изразява с кръговрата на 12-те животни, а второто - с непрекъснатото линейно отчитане на годините, т.е. с летоброенето (хронологията) - например в данните за продължителността на царуванията и летобройните ери в "Именника на хунобългарските канове". По този начин годините при хунобългарите са били броени в "пакети" по 12 и означавани с имената на животните. Не е изключено месеците в годината също да са били съпоставяни и означавани понякога със същите тези животни, тъй като те са също 12 на брой - предположение, изказано от писателя Йордан Вълчев (13). Аналогично на това в Китай 12-те "земни клона" са употребявани и за броене на месеците ("луните") в китайския лунно-слънчев календар, чиято година започва някъде през януари-февруари (14).

Интересното в случая е, че първата китайска "луна" (т.е. лунен месец) съответствува не на първия, а на третия "земен клон" - Ин (Yin) ( - кит."почит, уважение") - така че китайският месец, на който съответствува първия "клон" - Дзз (Zi) ( - кит."син, дете" - съпоставян с животното мишка или хунобългарското самур), - е всъщност 11-ият, падащ се по времето около зимното слънцестоене (15), от което, както ще видим по-долу, започва хунобългарската нова година.

При това положение не е лишено от основания предположението, че древните хунобългари са употребявали 12-те животни и за броене на дните (а вероятно и на часовете), подобно на китайските 12 "земни клони", т.е. че хунобългарите са броели дните по дузини така, както ние днес ги броим по седмици - още повече, че тази традиция не е чужда и на другите, по-късни алтайски народи (16). Така например в уйгурските астрологически текстове, открити в оазиса Турфан, срещаме изразите: it kьn[i] (т.е."ден на кучето"), jпlan kьn ("ден на змията"), jund kьn ("ден на коня") и ud kьn ("ден на кравата") (17). Изобщо числото 12 явно е имало сакрално значение за древните хунобългари. Така основавайки се върху археологически, фолклорни и етнографски данни, учените от Татарстан (някогашната Волжска България) А.Х. Халиков и Г.М. Давлетшин стигат до извода, че "най-древната бройна система при българите е имала дванадесетичен характер" (18).

Предположенията пък относно характера на хунобългарското леточисление са множество и разнообразни. Едно от първите такива е изказано от английския византолог Джон Бъри, считащ че календарът на хунобългарите е бил чисто лунен, подобно на мюсюлманския. Тази теория се възприема и поддържа от Йоахим Маркварт, проф. Васил Златарски (19) и М.Д. Димитров (20). Повечето учени считат обаче, че хунобългарското леточисление, подобно на китайското и другите производни от него далекоизточни и средноазиатски леточислени уредби, е било лунно-слънчево. Към тях спадат както първият изследовател на "Именника" - финският езиковед Йозеф Микола, така и по-сетнешните като Л. Базен, Г.Фехер, О.Прицак, Х.Хаусиг и др., а от страна на българските учени - Ив.Богданов, акад. Й.Иванов, В.Бъчваров и проф. М.Москов (21).

Особено оригинално е схващането на астронома Борис Рогев (22). Той тълкува имената на животните от хунобългарските датировки като названия на 12 "слънчеви" деления на еклиптиката, подобни на знаците на западния (гръко-халдейски) Зодиак, само че разположени ретроградно, т.е. обратно на посоката на годишното движение на Слънцето. Числителните пък в тази хипотетична възстановка представляват номерата на 10 "лунни" домове, също така наредени противослънчево върху еклиптиката (23). Така според Рогев календарната датировка се определя от положението на Слънцето в един от 12-те слънчеви домове и на Луната в един от 10-те лунни такива през първия ден на съответната година (24) , при което се получава един 60-годишен кръговрат (цикъл), подобен, но не идентичен с китайския (25). Годината от своя страна не е нито лунна, нито слънчева или лунно-слънчева, а представлява един чисто умозрителен период - т.нар. от автора "първобългарска година", съставена от приблизително 323 дни (= 17 х 19 дни) (26). Тази "година" по остроумен начин се съчетава и съизмерва със синодичните периоди на планетите, позволявайки по този начин да се съставят ефемериди, т.е. да се определя за всеки ден положението на небесните светила спрямо така изнамерения двоен "първобългарски зодиак", да се предвиждат затъмнения и пр. (27). Въпреки солидния изглед на тази хипотетична възстановка на древната българска астрономия, нейните основания са съвсем произволни. Като примери се посочват едно японско и едно египетско (?!) изображение на зодиака (28); за начало на слънчевия зодиак се приема кой знае защо знакът Овен ("Текуч"), съвпадащ с първия лунен дом ("Алем"); названието "Вер" се тълкува като "Кон" във връзка с персийското Шер - "Лъв" (?!) (29); като основа за изчисленията се взема звездата Спика (a Virginis), уж задавала границата между деветия ("Твирем") и десетия лунен дом, което се аргументира със значението й на звезда-определителка в китайската и вавилонската астрономии (30) и т.н. и т.п. Имайки предвид всичко това, както и липсата на преки свидетелства за съществуването на подобно леточисление (в което напр. годишните животни не ще следват последователния си ред, а могат и да се "прескачат" едно друго - (31)), трудно можем да допуснем, че предлаганата от Рогев астрономическа система е съществувала другаде освен във въображението на нейния автор.

Съществува обаче и едно друго мнение, изказано най-напред от д-р Тачо Танев и поддържано по-сетне от основателя на Историческото Дружество "Българска Орда" - Димитър Д. Съсълов, проф. Иван Венедиков, писателя и етнограф Йордан Вълчев и др., а именно, че хунобългарското леточисление е самобитно такова и е имало по начало чисто слънчев характер (32). Тази теория не само позволява действително да бъдат съгласувани датировките от "Именника" с известните от други източници исторически данни, но също така и с българските народностни традиции и обичаи, без при това своеволно да се преправя текста на самия паметник, обяснявайки несъответствията в тълкуванията с мними "грешки" на неговия съставител, преписвач или дори с неточност на самия календар. Както отбелязва Йордан Вълчев, позовавайки се на данните от етнографските проучвания на Й.Ковачев и Хр.Вакарелски, луната не играе роля в българския народен календар (33). Според българските представи, предадени в изказването на овчар от с. Испулин (дн. Бероново), Котленско, от началото на ХХ век: "месечината само слугува на месеците, но не ги прави" (34). От обобщението на всички данни цитираният от Вълчев етнограф Хр.Вакарелски заключава: "Лунна година в практиката на народа не съществува" (35).

Както се установява от изучаването на българските традиции и обичаи, цикълът на народните празници започва от зимата, като за начало на годината се счита християнският празник на св. Игнатий Богоносец (Игнажден, Идинак), чествуван на 20 декември (36). По този повод Д.Маринов пише: "Народното вярване смята тоя ден за начало на народната Нова година. От Идинажден се начина Големият Сечко, т.е. Голям месец, и тоя ден се нарича още Млада година и Нов-ден. От тоя ден се брои народната Нова година или Млада година, оттам той се счита за Нов ден, Млад месец. Казват му още Идинак (Единак). Думата Идинак значи начало на годината, годиняк. Всички разпитвани искат да кажат, че някога тоя ден се е наричал Идинак, Идинажден, който отпосле се е нарекъл Игнат" (37). Освен това Йордан Вълчев уточнява в разговори със селяни от Русенско, че денят Идинак (наричан при тях Еднажден или Единажден) се счита и за най-късия ден в годината, т.е. отнася се към деня на зимното слънцестоене (38). Тази традиция не е чужда и на волжските българи: както счита ученият Р.Г. Ахмедянов (39) употребяваният при тях календарен термин "челле" е означавал "най-дългия ден в годината", а началото на "зимния челле" пък е съвпадало с началото на новата година, свързвано още с празника Нардуган - 24/25 декември (за този и другите народни празници вж. §6 по-долу). Основавайки се върху тези и други данни, доц. Райко Сефтерски допуска, че терминът челле e обозначавал дните на слънцестоянията - лятно и зимно, т.е. 24 юни и 22 декември (40). Това свързване на началото на годината с пребиваването на Слънцето в една от главните точки на неговия годишен път (еклиптиката), имащо при това древни и очевидно предхристиянски традиции, се явява като допълнителен довод в полза на предположението за слънчевия характер на хунобългарското леточисление (41).

Успоредиците между българските народни обичаи, свързвани с определени празници от годишния кръговрат, и традициите на Далечния Изток от друга страна, са отбелязани отдавна (42). Основавайки се върху тези данни и върху теорията за слънчевия характер на хунобългарската година, започваща от зимното слънцестоене, пръв писателят-етнограф Йордан Вълчев се заема да изчисли точните дати на основните празници, тачени от древните българи (43). Според него те са 13 на брой и са разпределени както следва: новогодишен (нулев) ден - Идинак, първи ден на първия месец, втори ден на втория месец, трети ден на третия месец и т.н. При това четните празници (в четните месеци) са считани за "женски", а нечетните - за "мъжки" (44). За съжаление това предполагаемо разпледеление на празниците не е сериозно обосновано, нито се опира на древни свидетелства. Мисълта за него навярно е подсказана на автора от факта, че разпределението на празниците при китайците е устроено по подобен начин (45),но както видяхме по-горе, тяхното леточисление е лунно-слънчево, а не слънчево като при хунобългарите. Въпреки това заслуга на Йордан Вълчев е отбелязването на близостта по време на хунобългарските празници с най-почитаните в традицията на дунавските българи християнски такива - факт, който, както ще видим по-долу, се обяснява с това, че древните празници действително са се разполагали в първата половина на всеки месец, когато са и предполагаемите дати, посочвани от Вълчев. За да установим точните дати на истинските празници в хунобългарското леточисление обаче, трябва да се обърнем към старите източници и по-специално - към сведенията, давани в древните китайски летописи.

Действително, най-ранните писмени данни за живота на древните хунобългари, с които разполагаме днес, са тези, съобщавани от старите китайски историци за силните и могъщи северни съседи на "Средищното царство" (Джунг-гуо [Zhong-guo], както са наричали древния Китай) - страховитите хьиунг-ну, които освен добре организирана и здрава държава са имали и своя самобитна високоразвита култура (46). В китайските летописи могат да бъдат открити и споменавания за празниците, които тези далечни прадеди на българите са тачели още в онези ранни времена. Така например в книгата "Шж дьи" ("Shi ji" - "Исторически записки") на знаменития китайски учен - велможата Сзма Тьиен (Si-ma Qian) (145 - 86 г. пр.Р.Хр.) - в глава 110, лист 10, четем следното:

"В първия (47) месец на всяка година се урежда един малък събор на големците в жертвеното място на двореца на шан-ю [shan-yu] (48), а в петия месец - голям събор при Змейовия Вал (49). Правят се жертвоприношения на предците, Небето и Земята, духовете и божествата" (50).

И по-нататък:

"През есента, когато конете се охранят, всички се събират да обиколят гората, при което правят проверка на хората и добитъка" (51).

Съставената през V век от южнокитайския учен чиновник Фан Хуа въз основата на по-стари записки "Летопис на късната /династия/ Хан" ("Хъу Хан шу" ["Hou Han shu"]) уточнява горните данни. В нея - в глава 119, лист 5, - откриваме следното съобщение:

"Според хьунг-нуските обичаи годишно са били правени три "змейови жертвоприношения" и редовно през първия, петия и деветия месец в деня У (Wu, ) са били правени жертви на Небето и божествата" (52).

Знакът У на петия "небесен дънер" от китайския шестдесетичен кръговрат (вж. §2 по-горе) в случая е просто означение на числото 5, т.е. става дума за "пети" ден на месеца.

Така от всичките тези сведения можем да обобщим, че древните хунобългари са правели всяка година по три редовни годишни събора в петия ден на първия, петия и деветия месец. Още през 1963 г. Димитър Съсълов обръща внимание, че изборът на тези дати не е случаен - I, V и IX месеци бележат началото на трите третини на всяка година, съставени от по 4 месеца (53). Следователно зад всичко това се крие една система, свързана с древния светоглед на хунобългарите. Разкривайки по-нататък нейните особености, нека се обърнем този път към гл. 94а на "Летописта на ранната /династия/ Хан" ("Tьиен Хан шу" ["Qian Han shu"]), съставена от учения конфуцианец Бан Гу (поч. 92 г. сл.Р.Хр.). Там покрай сведенията за обичаите на хьиунг-ну се казва освен това и следното:

"Почитат се първите в месеца дни под названията Хью и Сз, първите в месеца, падащи се под тези знаци" (54).

Сз (Si, ) и Хью (Xu, ) са съответно 6-ят и 11-ят от 12-те "земни клони", използувани за броене на дните в китайския календар, които, както видяхме по-горе (§2) съответствуват на хунобългарските дни на змията (дилом) и кучето (етх). Следователно другите празници в хунобългарското леточисление се определят от първите дни на всеки месец, съвпадащи със 6-я и 11-я ден от дузината или първите дни куче и змия във всеки месец.

Тук отново се сблъскваме със скрита закономерност. Изборът на точно тези животни също не ще да е случаен. Интересното е, че на тях действително се отделя особено внимание в българските народни традиции и вярвания.

Така в Дунавска България за змията се счита, че се намира във връзка със света на мъртвите и прадедите. Тя олицетворява духа-покровител на къщата, семейството и имота, живеещ под къщния праг или огнището. Т.нар. змия домошарка, въртикъща или чуварка и смокът-синурник са стопаните на дома и нивата. Убийството на подобни змии е табу, чието нарушаване навлича смърт в къщата. Ако змията случайно бъде убита, тя се погребва и на гроба й в продължение на 40 дни се палят свещи (55).

От своя страна пък кучето се тачи като верен другар на човека, който умее да различава доброто от злото и да предсказва бъдещето. Особено се почитат родените в събота кучета - т.нар. кучета-съботници, за които се вярва, че прогонват чумата, болестите и нощните демони (56).

Във Волжска България тези животни също се радват на особено уважение, както забелязва още през Х век арабският пътешественик и халифски посланик Ахмед ибн-Фадлан, който ни разказва следното в своя пътепис:

"§ 51. <Забелязах, че те (българите) считат виенето на кучетата за твърде щастливо предзнаменование.> Те се радват на това, <и казват, че> годината им ще бъде плодородна, благополучна и мирна.

§ 52. Виждах при тях змии в (такова) голямо количество, че около клона на едно дърво се увиват (по) десет и повече, но те (жителите) не ги убиват, а тези (змиите) не им причиняват зло" (57).

Преводачът и коментаторът на Ибн-Фадлановия пътепис - башкирския учен Ахмед Зеки-Валиди Тоган - счита, че арабинът в случая е объркал кучето с вълка. Като довод за това той привежда популярната сред казанските татари поговорка "anпс bьrisi uludп" ("неговият вълк вие") в смисъл: "щастието му се усмихва" (58). Но етнографските и археологическите сведения, привлечени от татарстанския учен Г.М. Давлетшин, потвърждават сведенията на пътеписа. Така произлизащите от волжските българи казански татари, считащи кучешкия лай за добро знамение, приемали мълчаливо тичащото куче за предвестник на беда. При тях съществувал обичаят новороденото дете да се облича в ризка, наричана "риза на кутрето" ("кцчек кялмдге"), за която се вярвало, че го предпазва от зли сили и уроки. На 40-я ден от раждането на детето тя се сваляла и се привързвала към врата на кучето, с което действие детето се поставяло под неговата защита (59). Понякога в раннобългарските погребения в Поволжието се откриват черепи и дори цели скелети на кучета. Кучето е било също така основното жертвено животно при носителите на Салтово-Маяцката (алано-българска) археологическа култура, както и при дунавските българи (60).

И тъй, от всички тези данни, стигаме до заключението, че датите на хунобългарските празници не са били произволно избирани, а са се подчинявали на една строга уредба (система), чиито начала (принципи) се коренели в древния светоглед на хунобългарите и техните предци. Така датите на трите редовни годишни събори се определяли според троичния дележ на годината (на третини), а датите на останалите празници - по 2 във всеки месец - от дванадесеторния дележ на годината (на месеци) и на дните (по дузини). Така, заедно с новогодишния ден (Идинак), определян от зимното слънцестоене, имаме общо по 28 празника във всяка година. Това число също не е случайно. То е било определяно в древността като "съвършено", т.е. число, равно на сбора на всичките свои делители (28 = 1 + 2 + 4 + 7 + 14) (61). Eдва ли е съвпадение фактът, че 28 е броят и на съзвездията (домовете), с които борави древната далекоизточна астрономия за поделянето на небесния екватор между 4-те сезона или "дворци" (по 7 дома за всеки "небесен дворец"). Китайската астрономия е съхранила и до днес този кръговрат от 28 домове-съзвездия (на кит. - хьиъу [xiu]), наистина, употребявайки го единствено за уранографски и астрологически цели. Същевременно обаче, както показват изследванията на Тачо Танев, той е представен символично в един от най-древните орнаменти, използувани в българското народно везмо - елбетицата (62), което е още едно свидетелство за връзката на българската култура с Далечния Изток.

За да установим точните дати на месечните празници в хунобългарското леточисление трябва да съпоставим дузинното броене на дните с месечното такова. Въпросът за уредбата на последното обаче не е напълно изяснен поради липсата на ясни и недвусмислени данни. Така ако допуснем, че всички слънчеви месеци имат по 30 дни, ще получим един 60-дневен кръговрат на съответствие между датите на месеца и дните на дузината, т.е. денят на дадено животно ще се пада в една и съща дата веднъж на 2 месеца (или 60 дни). В такъв случай, ако първия ден на първия месец съвпада с първия ден на дузината или деня на самура (сомор), то търсените от нас дати на празниците ще бъдат 6-и и 11-и в месеците с нечетен номер и 5-и и 12-и в тези с четен, както може да се види от Таблица 1.

Таблица 1. Датите на месечните празници при допускането, че слънчевите месеци са с равна продължителност (по 30 дни).

Така 6 такива 60-дневни кръговрата биха съставяли приблизително една слънчева година (360 дни) - 12 месеца по 30 дни или от друга страна - 30 дузини. Остават неотчетени 5 дни (или повече във високосните години (63)), един от които е новогодишният празник - деня Идинак, стоящ в началото на годината. Ако допуснем, че броенето на дните по дузини е непрекъснато, подобно на съвременното седмично броене или на аналогичното китайско броене по 12-те "земни клона", тогава датите на празниците биха се изместили на следващата година с 5 дни, през по-следващата - с още 5 и т.н. Така те ще се падат на различни дати всяка година, при което изследването ни ще стане безпредметно. Затова в нашето разглеждане допускаме, че дузинното броене на дните е прекъснато от 5-те допълнителни дни (вкл. деня Идинак). Можем да предположим, че те са били разположени след редовните месеци непосредствено преди Идинака - първия ден за следващата година, т.е. зимното слънцестоене. Тогава техните съответствия по съвременното григорианско леточисление ще бъдат дните от 18 до 21 декември. Интересно е, че този период е бил считан в традициите на множество народи за неблагоприятен и злощастен. Това са т.нар. "дни на хаоса", по време на които пада преградата между световете, сенките на мъртвите се завръщат при живите и изобщо се нарушава целия нормален порядък на битието. В частност, по това именно време в древен Рим са чествували т.нар. Сатурналии, които започвали от 17 декември и траели първоначално 3, а през императорската епоха - 5 до 7 дни (64). Не е изключено и сред хунобългарите да са битували подобни представи, които по-късно да са били пресенеси върху 11-дневния период между Коледа и Йордановден - т.нар. "мръсни" или "погани" дни. Последното название очевидно намеква за връзка с предхристиянските вярвания. Интересно е, че 11 дни представлява закръглената разлика между слънчевата (от 365 дни) и лунната (от 354 дни) година. Това означава, че интервалът между края на "мръсните" дни и началото на следващите такива е точно една лунна година (= 12 синодични /лунни/ месеца), т.е. че следващите ще започнат през същата лунна фаза, в която са завършили предишните. Така този период е сякаш "изпаднал" извън редовното течение на времето и съществува в някакво свое, определяно от Луната време. Това може би е причината той да бъде свързван с отвъдното и с демоничните сили: поради факта, че Луната (символизираща хаоса) в противоположност на Слънцето (символизиращо порядъка) се отхвърля от хунобългарите като времеопределящо светило, утвърждавайки слънчевото начало (принцип) на леточислението (вж. §2 по-горе).

Предлага се обаче и една друга възстановка на предполагаемото месечно броене на дните в хунобългарското леточисление, основаваща се върху четворния дележ на годината. Тя е описана най-напред от Димитър Съсълов и поддържана от Йордан Вълчев и неговите последователи (65). Според нея годината се дели на 4 тримесечия по 91 дни, приблизително съответствуващи на астрономическите сезони зима, пролет, лято и есен. Новогодишният ден (Идинак), както и високосният ("Слънчовден"), считан да се е намирал в средата на годината - между втория и третия "сезон", - са изключени от общото броене и се разглеждат отделно. Така всяка годишна четвърт се състои от един първи месец по 31 дни и два други по 30. Основанията за приемането на такова разпределение на дните са следните:

В българските народностни традиции първият годишен месец се знае като Голям Сечко, а вторият - като Малък Сечко. По-късно те биват отъждествени с приблизително съответствуващите им римски месеци януари и февруари, но както свидетелствува Д.Маринов, Големият Сечко, т.е. "Големия месец" започва от Идинажден (Идинак) (вж. §2 по-горе), следователно логично е първият месец в хунобългарската година да е бил по-дълъг от останалите. Подобни са названията на тези два месеца и сред потомците на волжските българи: при казанските татари - олы (агам) кырлач и кече (энем) кырлач; при чувашите - мвн кврлач и ккчкн кврлач, както и при караимите - потомци на хазарите - улу кырлаш и кичи кырлаш, означаващи съответно "големи мразове" и "малки мразове" (66). Тази традиция е засвидетелствувана още през XI в. в предадения от ал-Бируни списък на имената на старотюркските месеци, първите два от които са наречени съответно "Голям месец" (Улуг ай) и "Малък месец" (Кичик ай) (67). Този списък, както установява Тачо Танев, се основава върху хунобългарската астрономическа традиция - т.нар. от него хунски кръговрат, символично представен в "двуглавеца" - един друг, използуван от българския народ, везмен орнамент (68).

Така, ако допуснем, че първият месец на всяка годишна четвърт има 31 дни, а останалите два - по 30 дни, то целият "сезон" ще се състои от общо 91 дни (69). На това число се обръща особено внимание, по-специално от Йордан Вълчев, тъй като то се равнява на точто 13 седмици. Тогава ако считаният за нулев новогодишен ден (Идинак) (70) не се включва в седмичното броене, то годината ще съдържа общо 52 седмици и един ден (52 х 7 + 1 = 365) и ние ще имаме на практика един "вечен" календар, т.е. такъв, в който всяка дата ще се пада винаги в един и същ ден на седмицата. Проблемът в случая е, че не ни е известно откога хунобългарите са употребявали седмицата и седмичното броене на дните и дали те са им били познати в древността. Най-старите писмени свидетелства за употребата на това календарно понятие сред народите от хунобългарския кръг са волжско-българските епитафии от XIII - XIV в., в които се откриват местни названия както на седмицата (дрнд), така и на някои нейни дни (понеделник - дpнд башы, сряда - кан кцн, четвъртък -кече дрнд кцн и петък - дрнд кцн), впоследствие заменени с персо-арабски, мюсюлмански имена (71). Особено интересно е названието на срядата - кан кцн (букв. "кръвен ден"), което ще рече, че това е бил денят за жертвоприношения, вероятно свързан със старата хунобългарска религия (72). Аналогични названия на седмичните дни битуват не само сред потомците на волжските българи (татари и чуваши), но и сред повлияните от тяхната култура угро-фински народи от Поволжието и Приуралието (марийци, мордва, удмурти), както и сред карачаевците и балкарците в Кавказ (потомци на черните - Бат-Баянови българи) и караимите (потомци на хазарите) (73). Всичко това идва да ни покаже, че не е напълно изключено хунобългарите да са познавали и прилагали седмицата още от предислямските (респ. предхристиянски) времена и в такъв случай разглежданата предполагаема възстановка на древното им леточисление не е лишена от основания. Това заключение не противоречи на установеното по-горе използуване на дузината за броене на дните от хунобългарите в древността. Напълно е възможно седмичното и дузинното броене да са били използувани успоредно и дори едновременно за различни цели (напр. светски и сакрални). Нещо подобно намираме при маите в Централна Америка, които използували в своето древно леточисление едновременно периоди от 9, 13 и 20 дни (74).

И тъй, ако приемем, че месечното разпределение на дните в хунобългарската година е било такова (т.е. че първия месец на всяка четвърт е имал 31 дни, а останалите - по 30 дни), като съчетаем тази схема с дузинното броене и потърсим да видим кои са били първите дни на змията (дилом) и кучето (етх) във всеки месец, ще получим малко по-различни дати от дадените в Таблица 1 по-горе. Те са представени в Таблица 2.

Таблица 2. Датите на месечните празници по схемата на четворния дележ на слънчевата година (4 сезона от по 31 + 30 + 30 дни)

§4. Най-древното слънчево леточисление и връзката му с традиционния светоглед

Първообразът на разглеждания тук календар може да се открие в една особено интересна археологическа находка, публикувана от археолога проф. М.М. Герасимов през 1931 г. Става дума за една плочка от бивен зъб на мамут, открита в горнопалеолитното селище Мальта на р. Ангара (75). Въпросната находка се отнася към традицията на т.нар. култура "Мальта-Афонтова", процъфтявала от преди 20 хил. год. пр.Р.Хр. докъм 8000 г.пр.Р.Хр. и по-късно в региона на езерото Байкал и долината на река Енисей. Носителите на тази култура били първобитни ловци и събирачи, които живеели в дълги къщи и изработвали от кост фигурки на жени и птици. Те се разселвали от юг на север, като преди около 11 хил. години към края на последното заледяване постепенно изместили по-старото население - първобитните ловци на мамути от среднопалеолитната Дюктайска култура, обитавали предимно източно от басейна на Енисей чак до река Алдан. Селището при Мальта, датирано по радиовъглеродния метод приблизително към 12 500 г. пр.Р.Хр., ще да е било една междинна спирка по този път на хилядолетно придвижване на народите(76). Именно там е открита споменатата костена плочка, представляваща подобие на трапец с размери 13,6 х 8,2 см, имащ кръгло отверстие в средата. Върху едната й страна били изрязани три извиващи се змии, а върху другата - сложен спирален орнамент от малки дупчици, също разделен на три части. Централната фигура представлява голяма спирала със 7 намотки, състояща се от 243 дупчици. Лявата фигура се състои от две двойни спирали и един полумесец с общо 122 дупчици, а дясната - една двойна, една обикновена спирала и една линия също със 122 дупчици. Както забелязва руският историк Б.А.Фролов, числото 7 тук играе основна роля: централната спирала се състои от 7 намотки, повечето от които се отличават от предходните с по 7 дупчици, докато малките спирали започват с намотка от 7 дупчици. Нещо повече: дупчиците в централната спирала са с една по-малко от тези в двете странични фигури (243 + 1 = 244 = 2 х 122), а от друга страна сборът на броя на дупчиците в централната и една от страничните фигури е равен на броя на дните в слънчевата година (122 + 243 = 365) (77). Следователно можем да предположим, че дупчиците представляват обозначение на дните, а самата плочка представлява фрагмент от древен слънчев календар. Като имаме предвид, че числото 7 е едно от основните в композицията (както видяхме по-горе), както и това, че в лявата фигура откриваме един полумесец, съставен от 14 дупчици (= 2 седмици или приблизително половин лунен месец), не е изключено първобитните звездобройци, които са съставяли този календар, да са познавали седмицата, а също така и лунната астрономия. Но интересното е ето какво: те очевидно са употребявали троичния дележ на слънчевата година, който, както видяхме по-горе, е един от основните елементи на хунобългарското леточисление. За значението, което се е отдавало на числото 3, подсказват не само трите змии, изобразени от другата страна на плочката и разделянето на цялата композиция на три части, но и това, че както лявата, така и дясната фигура се състоят от по 122 дупчици, което е равно на броя на дните в третината на хунобългарската година: първи месец по 31 дни + 2 месеца по 30 дни + първия месец на втората четвърт по 31 дни = 122 дни. Денят Идинак при хунобългарите е бил считан за нулев и не участвува в троенето, така че можем да го броим не в началото на първата, а в края на третата третина на годината: тогава тя също ще има 122 дни и остава само средната третина със 121 дни (78). Върху плочката от Мальта е изобразена символично една третина от годината (122 дни), заедно с остатъка (централната фигура от 243 точки), плюс още една третина от 122 дни или като цяло - година и една трета (487 дни), което представлява една трета от 4-годишния "юлиански" кръговрат (цикъл) от 1461 дни (3 х 487 = 1461), състоящ се от 3 години по 365 дни и една високосна от 366 дни (3 х 365 + 366 = 1461). Последният пък от своя страна може да бъде разглеждан като една третина от 12-годишния животнен кръговрат.

Разбира се, не можем да знаем дали кръговратът на 12-те животни е бил познат и използуван през толкова отдалечена епоха, макар и да няма съмнение в неговата изключителна древност. Леточислението на хунобългарите, което разглеждаме, е било развивано и усъвършенствувано в продължение на много векове, така че не можем да очакваме то да е съществувало в "готов" и завършен вид още през горния палеолит. Единственото, което можем да твърдим със сигурност за неизвестните създатели на древния слънчев календар и племената от културата "Мальта-Афонтова", чиито имена никога няма да узнаем, е че те очевидно са познавали: 1) точната продължителност на слънчевата година; 2) троенето или троичния дележ на различните времеви периоди (на годината на третини по 122 дни и на юлианския кръговрат на третини по 487 дни); 3) по всяка вероятност четворния дележ на годината в 4 сезона по 91 дни, а твърде възможно и седмицата; и най-сетне 4) юлианския кръговрат от 4 години (1461 дни) за корекция на дължината на слънчевата година чрез вмъкването на един високосен ден (79). Троенето на годината освен сакрално навярно е имало и практическо значение, свързано именно с юлианския кръговрат, една трета от който е представен върху плочката от Мальта (80). В такъв случай ще имаме едновременно троен и четворен дележ на следните времеви единици: 1) на юлианския кръговрат, разделян на четири години (три по 365 и една от 366 дни),а от друга страна - на три третини (от по 487 дни); 2) на годината, разделяна на четири "сезона" (по 91 дни) или три третини (по 122, респ. 121 дни); 3) на годишната третина, състояща се от четири слънчеви месеца (от по 30 или 31 дни) или от три периода по приблизително 40 дни всеки (за 40-дневния период в българските народни традиции и празничната система вж. §6 по-долу). Така се оказва, че някои от основните елементи на хунобългарското леточисление и астрономия имат солидни и твърде древни традиции сред народите, обитавали Южен Сибир и Прибайкалието, следователно предположението за слънчевия им характер не само не е лишено от основания, но и намира сериозна подкрепа от археологическите, исторически и етнографски материали (81).

И тъй, навсякъде в тази леточислена и астрономическа уредба (система) се сблъскваме с водещата роля на числата 3 и 4, очевидно имащи сакрално значение като свързани със светогледа на древните хора: 4 - като изразяващо четирите светопосоки (изток, юг, запад и север), а 3 - трите свята на традиционната космология (горен, среден и долен или небе, земя и преизподня). Така четворката представя земния свят и съставящите го стихии ("четирите елемента" на по-сетнешните натурфилософии), а троицата - вертикалното (трето) измерение на съществуването, свързвано с противопоставянето "отсамно-отвъдно". Това е сакралната "координатна система", спрямо която жреците ориентирали обредите, а шаманите определяли местоположението си при своите "пътешествия" в "особената реалност" на трансовото състояние на съзнанието. Подобни космологични представи са общи за множество традиции, както в Евразия, така и по другите континенти. Затова и почти повсеместно откриваме почитането на "свещените числа" 3 и 4, както и на производните от тях "космически числа" 7 (= 3 + 4) и 12 (= 3 х 4), навярно символизиращи цялостността на Вселената като пространство и време - числата, които намираме и в хунобългарското леточисление като седмица и дузина. А освен всичко това, както отбелязва ученият от Казан Г.М. Давлетшин, "дванадесетичната система е била по-удобна от десетичната от чисто математическа гледна точка, тъй като основата й се дели на 3 и 4, благодарение на което лесно се извършват действия с често срещащите се деления на окръжността и времето" (82).

§5. Установяване на григорианските съответствия на датите на празниците в хунобългарското леточисление

И тъй, разполагаме с две поредици от дати за 24-те месечни празника в хунобългарската година - първата, получена при предположението, че слънчевите месеци имат равна продължителност (вж. Таблица 1), а втората - по схемата на четворния дележ на годината (вж. Таблица 2). Еднакви и за двете остават датите на нулевия (новогодишен) ден Идинак и на трите редовни годишни събора (5-ти ден на I, V и IX месеци). Хунобългарските дати на 28-те празника в годината по първата и по втората схема са представени съответно в стълбове I и II на Таблица 3. Засега не ни е известно с точност коя от тези две схеми е била прилагана в древността при месечното разпределение на дните в годината, но ако се вгледаме по-внимателно, ще установим, че въпреки различната номерация, става дума за едни и същи дни. Така обозначенията на даден ден по хунобългарското леточисление ще съвпадат за двете схеми през първия месец на годината; ще се различават с единица през следващите три месеца (II, III и IV); с двойка - през по-следващите три (V, VI и VII); през трите след тях (VIII, IX и Х) - с тройка и с четворка през последните два месеца (XI и XII) (83). В такъв случай, тъй като нулевият ден (Идинак) е еднакъв и в двата случая, то само дните на втория и третия от трите редовни годишни събора ще бъдат различни, въпреки че хунобългарските им обозначения са еднакви и в двете схеми. Или, както следва от горното, ако използуваме за изчисленията първата схема (с равни месеци по 30 дни - Табл.1 и Табл.3, ст.I), то денят на втория събор ще бъде 2 дни по-рано, отколкото ако употребяваме втората схема (Табл.2 и Табл. 3, ст.II), а денят на третия събор - 3 дни по-рано (84). Всички останали празници, въпреки различното им обозначаване по двете предполагаеми схеми на хунобългарското леточисление, ще бъдат в едни и същи дни. Така че можем да пристъпим към установяването на техните дати по съвременното григорианско леточисление.

Като основа на изчисленията вземаме нулевия ден на годината - деня Идинак, стоящ преди всички други. Както видяхме по-горе (§2), той съответствува на деня на зимното слънцестоене (= 22 декември по григорианското леточисление) или на деня на св.Игнатий (Игнажден = 20 декември). Така ако вземем за основа едната или другата от тези две дати, ще получим за 28-те годишни празника двете серии от григориански дати, представени съответно в стълбове III и IV на Таблица 3 (85). С двудневната разлика между тях ще се занимаем по-долу в §7. А сега нека да видим дали тези дати не са свързани с някои от най-почитаните празници в българските народни традиции.

§6. Преглед на основните празници в традициите на Дунавска и Волжска България

Тук не разполагаме с място за подробното разглеждане на всички народни празници, техните успоредици, обредност и символика в традициите на двете Българии - отломки от някогашната Кубратова империя. Затова ще направим само един кратък преглед и съпоставяне на най-главните от тях (86).

Както вече видяхме (§2), българските народни празници започват от зимата с Идинак или Игнажден (20 декември), който като пръв ден на годината се свързва с обичая полязване - посещението на първия дошъл в дома човек (може и животно), съпровождано с определени обреди и гадаене. Този празник е свързан с цикъла на коледните празници и според християнската традиция от него ден започнали родилните мъки на Богородица (87).

Следващият голям празник е Коледа (25 декември), традиционно свързван с Рождество Христово. Предполага се, че названието му идва от римските Календи (лат. Kalendae - първи дни на месеците), посветени на зимното слънцестоене (88). Аналогичен празник във Волжска България е Нардуган, празнуван също на 25 декември. Интересно е, че въпреки възприемането на мюсюлманската религия и нейното лунно леточисление, волжските българи не само са запазили празника, но и точната слънчева дата, на която е бил празнуван. Самото название Нардуган се тълкува като "Рождество на Слънцето" (89). Празникът бил посветен на духа на светлината Карга ("Гарга, Гарван") - спасителя на човечеството според древния мит. На този ден младежите и децата с маски и карнавални костюми, подобно на техните дунавско-български събратя - коледарите (90), - обикаляли къщите и събирали подаръци, осмисляни като "данък", даван на духа на зимата Къш Тархан. Сетне се украсявало ритуалното свещено дърво, разигравал се щурмът на снежната стена на злите духове (йореги), правели се жертвоприношения и накрая се устройвал пир (91). Успоредиците в обредността и символиката на празниците Коледа и Нардуган са особено интересни, но тук нямаме възможност да се спрем по-подробно върху тях. Нека отбележим само, че същият ден се е чествувал в традициите на множество и различни народи като раждане на новото Слънце дълго време преди християнската ера (92).

Следващият празник, свързан с коледния цикъл е Сурваки или Сурва, празнуван в деня на св.Василий Велики (Васильовден - 1 януари). В него ден се изпълнява обичаят сурвакане (93). Названието "сурва" има ирански произход. Доц. Р.Сефтерски установява връзка с месечното име "Сур", срещано във волжско-българските епитафии, цикълът на зимните празници и обреди "Сурхури" при чувашите и празника за добиване на новия огън "Сурен" ("Сюрен" или "Сцрдн") (94). Последният е бил отбелязван от черните българи през зимата, докато при волжските българи е бил преместен през пролетта - в периода на интензивно топене на снеговете - преди празника Сабантуй (95). В деня на Сурен момците-джигити (96) с украсени коне и дървени саби обикаляли всички къщи в аула (селото) за ритуалното събиране на яйца - символ на изобилието и животворната слънчева енергия. Вечерта процесията отново обикаляла селището, изгасяли се всички огнища и къщите се окадявали със сноп запалени клони от свещената арча (или артъш - хвойна). На една талига символично се извозвали всички беди и злини, като всеки давал по някаква вехта вещ (най-често дрехи) или просто сноп слама, които се изгаряли извън селото. Празникът завършвал с обредното запалване на новия огън, съпроводено с имитация на битка, след която дървените саби се хвърляли във вода или в огъня (97). По своето значение и обредност Сурен e аналогичен на дунавско-българския празник Ората (Орада, Орадие, Оратила) или Оротник (Оратник), свързван със Сирни заговезни - началото на Великите пости (98). Тук също се пали т.нар. заговезнишки огън или оротник (99) , само че датата на празника е подвижна, тъй като той е свързан с пасхалния (великденски) цикъл, определян съгласно православно-християнските правила по лунно-слънчев принцип (100). Волжско-българското съответствие на Великден (Възкресение Христово) пък е празникът на пролетното равноденствие (21 март), Каргатуй ("Гаргьова сватба") или Карга боткасы ("Каша на Гаргата"), наричан още с персийското име Науруз ("Нов ден") и свързван с пролетното гнездене на гаргите. Считало се, че на този ден духът на спасителя Карга, който разбил възпиращата слънчевите лъчи стена на злите духове, се завръща при хората в облика на гарга. По този повод децата се катерили по дърветата с викове, наподобяващи граченето на гаргите. Приготвяла се напитка от любимия на гаргите ечемик (бира), както и ечемичена каша с месо, откъдето идва другото име на празника (Карга боткасы). Пак на този ден се уговаряли годежите. Младите хапвали заедно от "гаргьовата каша", като женихът ядял от месото, а невестата - от кашата. Според обичая част от месото се оставяло за момата и ако на другия ден тя го изяждала, двамата се считали за сгодени, в противен случай уговорката ставала недействителна (101).

На 40-я ден след Каргатуй (21 март), т.е. на 29 април се отбелязвал празникът Шиллык ("40-дневка") (102). Той се свързвал с празнувания непосредствено преди него Сабантуй, съответствуващ на дунавско-българския Гергьовден (вж. по-долу). Шиллык включвал в себе си обрядът тарлау (или тарчачу - разораване на първата бразда) и бил едновременно празник на сеитбата и на почитането на предците. Пак тогава се принасял в жертва бял овен, а в браздата се хвърляли твърдо сварени яйца (чдчя кякдe - "браздови яйца") и риба - за да бъдат нивите плодородни и дъждовете достатъчно. После децата ги събирали, като оставяли само едно яйце и една риба, които се закопавали в земята. Сетне се устройвали надпрепускания (кушии) на джигитите, след които се посещавали гробовете на предците и празникът завършвал с обща трапеза в памет на починалите (103). Аналогичен е дунавско-българският празник Спасовден (Възнесение Христово), чествуван също 40 дни след Великден, който - както видяхме по-горе - съответствува на Каргатуй. Вярва се, че душите на мъртвите, "пуснати" на Велики четвъртък, остават на земята до Спасовден, поради което на гробовете или в църквата се носели орехови клонки, за да им пазят сянка. На места се палели огньове по гробовете, сетне ги заливали обилно с вода. Също така на Спасовден се правели обреди за осигуряване на дъжд - като изливане на вода от котли по поляните край селото, захлупване на празните съдове, черкуване за дъжд, "Пеперуда" и пр. (104).

Интересно е, че според волжско-българската традиция се счита, че между Нардуган и Сурен има около 40 дни или поне толкова трябвало да траят съборите на мъжките дружини (военно-инициатически съюзи), наричани там джураши или хонтурчи и аналогични на дунавско-българските коледари, сурвакари, кукери и калушари (русалии) (105). Последните действуват в периодите на "мръсните" ("погани") дни (от Коледа до Йордановден - 6 януари), Тодоровата неделя (първата седмица на Великите пости от Сирни заговезни до Тодоровден) и Русалската неделя (седмицата след Петдесетница). Аналогичните мъжки военни съюзи във Волжска България се събирали в групи от по 40 души през 40-дневните периоди между Нардуган и Сурен през зимата и от Чумар боткасы до Каз омесе (Каз цмдсе - "Гъша помощ", ноември-декември) през есента. Там те също се наричат с названието кукери, разбирано като "небесни жители" (от kцk - "небе, небесен" и er - "мъж"); считало се че така маскираните воини се предпазват от отмъщението на злите духове, с които се борят (106). Така тези данни опровергават предположението за местен, балкански произход на кукерските игри, в частност свързващо ги с тракийските Дионисии, които по-скоро ще да са наследени от обредите, свързани с комплекса на Трифунците (1 - 3 февруари) (107).

В такъв случай можем да свържем празника Сурен и аналогичния му Оротник с получената дата 31 януари (вж. Таблица 3, стълб IV), която действително е 40 дни след началото на годината (Идинак - 20 декември) и 49 дни преди пролетното равноденствие (Каргатуй - 21 март), също както Сирни заговезни (= Оротник) са 7 седмици (или 49 дни, колкото траят Великите пости) преди Великден. Така получаваме веригата от съответствия: Нардуган = Коледа, Сурен = Оротник, Каргатуй = Великден и Шиллык = Спасовден, - която можем да свържем вече със слънчевия хунобългарски календар (вж. Таблица 3).

Други български народни празници, свързани с края на зимата и началото на пролетта са Баба Марта (още Първа Марта, Чер ден Мартин, Летник и пр. = 1 март), свързвана с типично българския обичай мартеници с явен хунобългарски произход, както и Благовец (Благовещение на св.Богородица - 25 март), за който ден се вярва, че тогава се будят от зимния си сън мечките и змиите, а змейовете и самодивите пристигат от обителта си накрай света, където отново ще се върнат след Секновение (Отсичане главата на св.Йоан Кръстител - 29 август) (108). Освен Благовец друг "зъмски празник" или "зъймин ден" (т.е. "змийски" ден) е Ирима или Ерминден (прор. Йеремия - 1 май) (109).

Стопанската година на дунавско-българския селянин започва от Гергьовден (св. Георги - 23 април) - един от най-почитаните празници, за който в народните песни се пее, че е "по-личен и от Великден". С него са свързани обредите на закопаване на червено великденско яйце в нивата, колене на агне и множество други. На следващия ден - Ранополия (24 април), която се счита за сестра на "цветния Георги" - се черкува за дъжд, правят се общоселски курбани и се наемат ратаи и пастири за предстоящия активен стопански сезон (110). Както видяхме по-горе, аналогични обреди във Волжска България се изпълняват на празнувания горе-долу по същото време празник Шиллык. Точното съответствие на Гергьовден откриваме обаче в известния празник Сабантуй ("Празник на плуга" или "Пастирьова сватба"), засвидетелствуван най-рано в епитафия от XIII век (111). Той се празнувал според обичая една седмица - от петък до петък - в края на април - началото на май и бил посветен на духа на реколтата, добитъка и прираста Самар (Чумар). Тогава се устройвали и сватбите, като преди това годеникът трябвало да докаже своите воински умения в състезанията по борба (куреш) и езда ("кыз куу" - букв. "настигни момата"). Победителите освен сватбени дарове получавали и по един овен (112).

Краят пък на активния стопански сезон се бележел за дунавските българи от Димитровден (св.Димитър Мироточец - 26 октомври), свързан с поврата в годишното време към зимата. Св.Димитър се счита за покровител на зимата, студа, снеговете и мишките. В народните представи той се мисли като по-голям брат-близнак на св.Георги, а също и като брат на св.Рангел (= архангел Михаил), който "взема" душите на мъртвите. На Димитровден или на следващия, наречен Разпус (св.Нестор - 27 октомври) и свързван с т.нар."Миши празници" ("Мишкинден"), се разпускали наетите ратаи и пастири (113). Аналогичен празник във Волжска България е празнуваният след събирането на реколтата Чумар Боткасы ("Чумарова каша"). Той се устройвал като благодарност към духа на изобилието и берекета Чумар и траел 40 дни през септември до началото на октомври (в градовете и по-рано - от 28 август). През това време хората си ходели на гости, устройвали се пирове, танци, състезания на разказвачи на приказки (чичени) и воински турнири. Задължително се ядяла пшеничната каша "Чумар боткасы", дала името на празника. Тези 40 дни били един от периодите, в които се събирали кукерските дружини - джураши или хонтурчи (вж. по-горе). Празничния комплекс започвал със женския меджлис (събор), наречен "кызлар ечкене" (букв. "моминско пиене"), и завършвал с мъжкия такъв - "джура ечкене" ("воинско пиене"). Интересно е, че алпът, т.е. духът (от татарското алып - "великан") Чумар (Самар), комуто бил посветен този празник, се считал за брат-близнак на духа на светлината Мардукан-Карга, както и на духа на на бурята, гръмотевицата и дъжда Кубар, с когото понякога се отъждествявал (114).

Освен Кызлар ечкене друг женски празник е т.нар. Чачак Байрамы (Чдчдк бдйрдме, т.е. "Празник на цветята"), устройван около средата на май - в периода на цъфтене на шомырт - дивата череша. Той бил посветен на женския дух на растителността - Ашна - съпругата на Чумар. Разигравал се митът за нейното отвличане и завръщане от подземния свят Тама. По случай празника се избирала най-красивата девойка - "Гюлджихан", на която момите сплитали венец с привързани към него разноцветни лентички (символ на желанията им да имат деца), който после се хвърлял във водата (115). В дунавско-българската традиция този празник - Цветница - бил преместен по-рано в пролетта и свързан с Лазаровден от великденския цикъл, когато се изпълнявали обичаите лазаруване и кумичене. Считало се, че те предпазват момите от това да бъдат отвлечени и залюбени от змей, както и че им осигуряват скорошна женитба. Изборът на кума (кумица, кръстница) - водачката на лазарувалите девойки - ставал чрез състезаване с пуснати по течението на реката върбови венчета (116).

Един от основните летни празници в дунавско-българската народна традиция е Еньовден, наричан още Иван Летни и Среди лете (Рождение на св.Йоан Кръстител - 24 юни). Той е най-близък до лятното слънцестоене и в основата му, както се счита, стои култът към Слънцето. Според поверието в него ден Слънцето "играе", "трепти" при изгрев. Вярва се, че на Еньовден сутринта Слънцето се изкъпва в реките и изворите преди да поеме обратния си път към зимата. Затова момите, жените и децата се къпят в реките за здраве (това вероятно е послужило като мотив този слънчев празник да бъде свързан със св.Йоан Кръстител). На Еньовден по високите места, селските мегдани или поляните в гората се палят обредни огньове ("яньов огън"), които сетне се прескачат за здраве, а в Странджа понякога се изпълняват и нестинарски танци. Известна е също така връзката на Еньовден с билкарството и магьосничеството (117). Аналогичен празник във Волжска България е Аксу (букв. "Сребърна вода"), наричан още Субаш и празнуван на 23 юни. Счита се, че това е рождения ден на Иджик - родоначалника на българите, син на юнака (алп) Аудан-Боян и прародителката-риба Бойгал (118). На този празник се извършвали колективни къпания в реката, съпроводени с песни и с молитви-заклинания към Всевишния за любов и деца. Вярвало се, че точно на този ден Тангра дарява на водата посредством слънчевите лъчи силата на любовта и оплодяването и именно тя предизвиква трептенето и блясъка - "посребряването" на водата, дало името на празника. След къпането край реката се устройвало угощение, на което задължително се ядяло кокошка и риба (119). Празникът завършвал с обредното хвърляне във водата на сребърни монети за умилостивяване на прамайката Бойгал (120).

Друг важен летен празник е Илинден (прор.Илия - 20 юли), също наричан на места "сред лято". Според дунавско-българските народни представи св.Илия, известен и като Гръмовник, Гръмоломник или Гръмодол, е господар на гръма и градушката, който преследва по небето ламята със златната си колесница, а също така дава дъжда и росата. В негова чест на Илинден се устройват селски сборове и се колят курбани (в планинските части на Южна България се коли бик), с които се вярва, че могат да се предпазят посевите от гръм и градушка, както и да се осигури необходимата им влага (121). Като съответствие на Илинден във волжско-българската традиция откриваме празнувания в разгара на лятото - в периода на доузряване на житните култури Янгыр Боткасы (букв. "Дъждова каша"), наричан също Чялмдчтеки и Телдя Боткасы. Този празник бил посветен на духа на дъжда и мълнията - Кубар и свързван с обредите за призоваване на дъжд. За целта децата и младежите се обливали един друг с вода, за да се "отворят пътищата на водата", повтаряйки при това поговорката: "Чялмдк-чялмдк май кирдк, чилдк-чилдк янгыр кирдк" ("На гърнетата е нужно масло, на ведрата - дъжд"). Сетне се колело жертвеното животно - обикновено специално отглеждан бял бик или бяла крава (защото се вярвало, че Кубар обичал да язди бик). Накрая се устройвал пир, на който се ядяла ритуалната "дъждова каша", дала името на празника, а също така риба, масло, яйца, мляко и пр., пеели се обредни песни и припявки-гатанки (122).

Така въз основа на изложените данни установяваме следните съответствия: Сабантуй = Гергьовден, Чачак Байрамы = Цветница, Аксу = Еньовден, Янгыр Боткасы = Илинден и Чумар Боткасы = Димитровден.

Освен разгледаните празници през пролетно-летния период във Волжска България се устройвал и т.нар. Джиен ("Събор", съвр.татар. "жыен"). На него родствените колена се събирали в едно определено място - суба (общинско средище), - където се устройвали празненства, събирали се данъците, разглеждали се съдебни дела, назначавали се административни лица и се извършвали обреди за почитане паметта на прадедите. Джиенът бил също така и място за среща и запознанство на младежите - навярно един остатък от номадския бит. Той се устройвал по различно време във всяка суба и траел по 3 - 4 дни. Това било свързано с ежегодната обиколка, която царят правел по отделните общински средища, продължавала около 7 седмици от средата на май до края на юни (123). Казанският учен Г.М. Давлетшин счита, че споменаваният от Ибн Фадлан събор при р. Джавшър по всяка вероятност е именно Джиен (124). Можем да предположим, че този празник е наследник на втория редовен годишен събор, който, както видяхме по-горе, древните хунобългари са устройвали на 5-я ден на V месец (белхти), съответствуващ на 26 или 28 април (вж. Табл. 3, ст. I, II, и III), като поради по-суровия северен климат на Волжска България той е бил преместен в едно по-топло време. Първият годишен събор - този на големците при царя, - както може да се види от Таблица 3, съвпада по време с Нардуган (Коледа). Третият пък събор, свързан с общ лов и преглед на войската и оръжието, изглежда е бил първообраза на монголския хуралтай (125).

Резултатите от направените в тази глава съпоставяния на празниците от Дунавска и от Волжска България са обобщени накратко в Таблица 3, стълбове V и VI. Прави впечатление това, че при определянето на различните календарни и празнични периоди в народните традиции често се сблъскваме с числото 40. Така 40 са дните от началото на годината (зимното слънцестоене - Идинак) до празника на запалването на новия огън (Сурен); 40 дни има между Каргатуй и Шиллык или съответните им Великден и Спасовден; 40 дни трае периодът на Чумар Боткасы (от Кызлар ечкене до Джура ечкене); на 40-я ден от смъртта се прави най-тържественият помен в чест на покойника, задължително съпроводен с курбан и първото равняване на гроба (126); пак 40 дни се палят свещи на гроба на случайно убитата змия-чуварка, за 40 дни новороденото бива облечено в "ризката на кутрето" (кцчек кялмдге), преди тя да бъде вързана на врата на кучето (вж. § 3 по-горе) и т.н., и пр. Това число също едва ли ще да е случайно и по всяка вероятност има връзка с разгледаната по-горе (в §3 и §4) леточислена уредба, а именно: 40 дни са приблизително една трета от годишната третина, съставена от 4 месеца (120, респ. 121 или 122 дни), или като цяло една девета от слънчевата година. С други думи този период отново се получава по принципа на троенето или троичния дележ, който, както видяхме, е играл важна роля в древното хунобългарско леточисление.

Таблица 3. Съпоставяне на датите на празниците в хунобългарското леточисление с тези на народните празници в Дунавска и Волжска България

§7. Обяснение на двудневния разнобой между получените празнични дати

Още Димитър Съсълов навремето забелязва, че хунобългарските празници са близки по време до обвързаните с християнската религия народни празници на дунавските българи. Той обяснява този факт с това, че след насилственото покръстване и Борисовото клане в 866 г. българските обреди и обичаи, свързани със старата вяра, са били преосмислени, пригодени и разпределени към християнските празници с цел те да бъдат запазени в народното предание без да се предизвикват излишни подозрения и дори преследвания от страна на църковната цензура (127). Тази мисъл бива развита по-нататък от Йордан Вълчев (128), който открива още редица успоредици между празниците по старото (хунобългарско) и новото (християнско) леточисление. За съжаление и двамата не са разполагали с достатъчно данни като гореизложените - т.е. със сведения за точните дати на хунобългарските празници, както и за празниците във Волжска България. Затова при тях съвпаденията по време изглеждат само приблизителни и безпорядъчни, което донякъде намалява доказателствената им стойност.

Както може да се види от Таблица 3 обаче, съвпаденията на датите на хунобългарските празници с тези на празниците от Дунавска и Волжска България съвсем не са случайни. Налице е не просто една приблизителна едновременност, а напълно системно съгласуване на времената, - при това по различни леточисления, - когато се отбелязват най-важните - "личните" дни в годината. Както видяхме по-горе (§3), датите на хунобългарските празници не са избрани произволно, а се подчиняват на една строга уредба (система), свързана с устройството на хунобългарското леточисление. Подобна уредба не съществува нито в юлианското леточисление, използувано от християнската Църква, нито в мюсюлманското лунно или слънчевото иранско леточисление, които са били употребявани във Волжска България (129). Особено следва да се обърне внимание на това, че датите на основните народни празници във Волжска България са същите, въпреки че там християнството никога не е било държавна религия, нито пък е било широко разпространено преди руското нашествие и анексията на Казанското царство през ХV век. Тези обстоятелства ни навеждат на мисълта, че не хунобългарите са заимствували тази система на празниците от християните, нагаждайки към нея своите стари обреди и обичаи, но че по-скоро се е случило обратното.

В полза на това предположение говори и следният особено любопитен факт. При по-внимателно разглеждане на Таблица 3 забелязваме, че по-точни съвпадения между датите на християнските (стълб V) и хунобългарските (стълбове III и IV) празници са налице с последните от втората серия (стълб IV), т.е. с тези дати, които се получават когато приемем за нулев (начален) ден на годината празникът Игнажден (св.Игнатий - 20 декември), а не зимното слънцестоене, което в действителност е 2 дни по-късно. Както видяхме по-горе (§2) обаче, българската народна традиция еднозначно свързва новогодишния ден (Идинак = Игнажден) с най-късия ден в годината, т.е. със зимното слънцестоене. Откъде се взема тази двудневна разлика в григорианските дати на празниците, благодарение на която всички те се оказват изместени с 2 дни по-рано спрямо действителното си време?

Както вече отбелязахме, дните на хунобългарските празници са точно определени спрямо началния ден на годината по една уредба, присъща единствено на хунобългарското леточисление. Християнските празници от своя страна, свързани с почитането на определени светии, изглеждат избрани сякаш безпорядъчно, докато не се установи тяхното съвпадение по време с хунобългарските лични дни. С други думи, изглежда че при избора на техните дати е била употребена същата уредба (система), без при това обаче тя да бъде пренесена в използуваното от християните леточисление. В този случай би трябвало да видим кога евентуално би могло да стане това, т.е. кога тези две серии от дати биха могли да съвпадат (ако това изобщо е възможно) и дали известните ни историческите обстоятелства се съгласуват с подобно предположение.

Известно е, че юлианското леточисление, въведено в древен Рим през 46 г.пр.Р.Хр. и използувано в християнския свят през Средните векове, дава отклонение от един ден за 128 години (130). Григорианското леточисление пък представлява негов усъвършенствуван и подобрен вариант, приет на 24 февруари 1582 г. и употребяван днес почти повсеместно (131). В него годишната грешка достига цяло денонощие едва за 3280 години (132). Следователно можем да считаме, че за последните 3 хилядолетия зимното слънцестоене винаги ще се е падало на 22 декември по григорианското леточисление. Юлианската дата на това астрономическо събитие обаче не ще е била една и съща през различните векове. Така през ХVI - XVII век, когато е била направена григорианската реформа, разликата между двете леточисления е била 10 дни; до настоящата епоха тя е нарастнала и за ХХ - ХХI век се равнява на 13 дни (133). През IV век, когато на Никейския събор в 325 г. християнската Църква приема юлианското леточисление, пролетното равноденствие се пада на 21 март, а зимното слънцестоене съответно - на 22 декември. За две столетия натрупаната разлика става равна на 2 дни и тогава зимното слънцестоене ще се е падало на 20 декември по юлианското леточисление (134). С други думи през VI век (по точно през периода от 1 март 500 г. до 29 февруари 600 г.) празникът на св.Игнатий (Игнажден - 20 декември) действително е съвпадал със зимното слънцестоене. Именно за тази епоха следва да предполагаме, че се е осъществило заимствуването и пренасянето на празничната система от хунобългарското леточисление в християнския празничен календар.

Действително през VI век се наблюдават доста оживени контакти между Хунобългарската империя (разцепила се около 550 година на две царства - Кутургурско и Утигурско) от една страна и Византия и Западния свят от друга. Те се изразяват като във военни сблъсъци, така и в търговски и културен обмен. Следва да се има предвид, че още от V век, - а твърде вероятно и от края на IV век, - големи групи хунобългари се заселват като федерати в пределите на Ромейската империя и мнозина от тях се покръстват (135). Също и след смъртта на Атила в 453 г. множество хунобългари остават откъснати от своите сънародници в разпадащата се империя и попадат под римска власт. Някои от тях, като приели християнската религия, успели да се издигнат до високи постове, както в светската, така и в църковната йерархия (136). Онези, които получили духовен сан, придобили благодарение на високата си интелигентност и образованост един немалък авторитет, поради което ще да са имали значително влияние при вземането на важни решения на църковните събори.

Ето каква е била ситуацията, когато настъпва VI век, бележещ нова епоха в отношенията между Византия и възобновената от Атиловия син Ирник Хунобългарска империя. През 515 година, както разказва сирийският църковен историк Захарий Ритор, в земите на хуните в Приазовието пристигнал арменският мисионер Кардост, заедно със своя помощник Макар и още шестима свещеници. Те не само проповядвали християнската религия, но и превели Библията и църковните книги на хунобългарски език, използувайки за целта хунското руническо писмо (137). От тази мисия се интересувал самият император Юстиниан (527 - 565 г.), който й оказвал всяческа подкрепа, включително и материална помощ (138). През първата година на неговото царуване при едно посещение в Цариград се покръстил дори самият хунобългарски монарх Гордас (Грод), детрониран сетне около 534 г. (139). Но това влияние не е било само еднопосочно. По всичко изглежда, че през VI век хунобългарската култура е била "на мода" във Византия. Както с възмущение отбелязва в своята "Тайна история" летописецът Прокопий Кесарийски, дори знатните ромеи от двора на Юстиниан предпочитали да носят прически и носии по хунски образец (140). Пак по това време е живял и знаменитият епископ Дионисий Малки, известен най-вече с това, че е изчислил началото на използуваната и до днес християнска ера. Сведенията за живота и дейността му обаче са крайно оскъдни (141). Както изглежда обаче, той е изиграл значителна роля при установяването на порядъка на чествуване на християнските празници, който порядък, както установихме по-горе, е бил прекопиран от хунобългарското леточисление (142).

Във всеки случай, можем да бъдем сигурни, че учените духовници от хунобългарски произход са предпочели да използуват при съставянето на християнския празничен календар значително по-съвършената астрономическа наука и леточислена уредба на своите предци, като са преизчислили датите на хунобългарските празници в юлиански стил и са ги свързали с култа на определени християнски светци, възприели някои от атрибутите на тенгрианските духове. В онази мрачна епоха, когато Европа обръща гръб на всяка наука и постепенно забравя постиженията на античния свят, когато в леточислението и летоброенето цари огромна бъркотия дори по отношение на основни събития от църковната и светската история (като напр. точната дата на Рождество Христово), тези хора, донесли със себе си своята висока култура от Далечния Изток, са били едни от малцината, които биха могли да се справят с подобна задача. Несъмнено духовниците, произлизащи от покръстеното хунобългарско население, са били сведущи в древната слънчева астрономия, още повече, че добре познаваното от тях хунобългарско леточисление е било единственото по-съвършено и точно леточисление, известно на тогавашния свят, което те биха могли да използуват в качеството на модел при своите изчисления - едно леточисление, по-точно от юлианското, а и от григорианското, за което вече нееднократно се е писало. Така християнската Църква получава своя собствена празнична система, представляваща могъщо средство за нейното утвърждаване, както и за окончателното й скъсване с юдейската религия и езическите култове на античния свят, много елементи от които тя е заимствувала. Формира се една нова - вече християнска култура, дала облика на средновековна Европа. Но нейните корени, както виждаме сега, следва да бъдат търсени на Изток - всред придошлите в този нов за тях свят хунобългари, в чиито очи заварените населения на този континентален полуостров стоели много по-ниско от тях, бидейки една маса от тесногръди и невежи хора, управлявани от сбирщина хитри лицемери и подли вероломци, лишени от чест и достойнство - населения, които трябвало да бъдат просветлени с донесената от Изтока светлина (ex Oriente lux).

И тъй, до ден-днешен в Западния свят се празнуват същите празници, само че датите им се вземат вече по григорианското леточисление ("новия стил"). При това обаче, те се оказват изместени с 2 дни спрямо действителните си времена. Това се дължи на факта, че при осъществяването на григорианската реформа поправката е била въведена спрямо IV век, когато юлианското леточисление е било възприето от християнската Църква, а не спрямоVI век, когато всъщност е била окончателно установена християнската празничната система, забравяйки че това е станало едва тогава, като за основа е била взета уредбата на хунобългарското леточисление. Така двудневният разнобой се явява като паметник на това забравено събитие - една неизличима улика, разкриваща ни тази укрита страница от историята, която ни обяснява защо датите на почитаните днес празници се оказват погрешни.

От всичко казано дотук можем да направим следните изводи:

1) Фактите, с които разполагаме определено ни навеждат на мисълта, че древното хунобългарско леточисление действително е имало слънчев характер;

2) Хунобългарското слънчево леточисление, както и стоящата в основата му слънчева екваториална астрономия, са изключително древни и имат солидни традиции всред древните народи, обитавали Южен Сибир и Прибайкалието, чиито корени се губят нейде в горния палеолит;

3) Сведенията, които откриваме в древните китайски летописи, описващи системата на празниците в хунобългарското леточисление, напълно се съгласуват с по-късните данни, косвено потвърдени от други източници, както и с тези на етнографския материал от Дунавска и Волжска България;

4) Последното свидетелствува за приемствеността и непрекъснатостта на хунобългарската традиция от нейното зараждане в Далечния Изток до пренасянето й в Европа;

5) Празничната система на хунобългарското леточисление не е забравена и заместена от християнската, а е била заимствувана от последната и стои в нейната основа;

6) Това, както и сходствата в някои обреди и основни положения на хунобългарската Небесна Вяра (тенгрианството) и християнството (като напр. вярата в един Бог) навярно са убеждавали хунобългарските монарси да считат последното за по-късен клон на тенгрианството - един негов опростен и вулгаризиран вариант - поради което някои от тях (като Грод, Кубрат, Тервел и др.) с лекота се покръстват;

7) Всички тези обстоятелства на свой ред са още едно свидетелство за невероятната духовна мощ и нравствено превъзходство на Хунобългарската империя, както и за значителното културно влияние, оказано от хунобългарите върху заварените от тях населения на потъващия в мрака на своите Тъмни векове Западен свят.

БЕЛЕЖКИ:

(1) Това, че названието хунобългари като термин e по-точно и определено от научна гледна точка, е подробно обосновано в съчинението на д-р Тачо Танев "Прабългари или хунобългари?", София, 1989 - непубликуван ръкопис.

(2) Повече подробности относно хунобългарската астрономия могат да се намерят в трудовете на д-р Тачо Танев "Българското везмо и Изтокът" (публ. в "Известия на Българската Орда", год. трета, бр. IV, V и VI, София, 1941 г.) и "Леточислението на Именника на хунобългарските канове" - непубликуван ръкопис. Що се отнася до модните напоследък "теории" за уж иранския или индо-европейски произход на хунобългарите, то те са лишени от сериозни основания и научна стойност, поради което тук не се разглеждат. Още повече, че не само особеностите на хунобългарската култура, но и на астрономията и леточислението (календара), определящи се от използувания при разработването им метод за наблюдение на небесните светила, на свой ред обусловен от географската ширина, природните и климатични условия, не могат да бъдат свързани с посочваната от лаиците "прародина" на българите. Но критиката на подобни любителски теории излиза извън рамките на настоящото разглеждане.

(3) При другите народи, употребявали и употребяващи 12-годишния животнен кръговрат на първо място обикновено стои мишката или плъха. Думата сомор обаче явно посочва самура като животно на първата година в хунобългарското леточисление. Самата дума "самур" е считана за персийска по произход, но като се има предвид, че това е едно северно животно, чиито ценни кожи персийците са внасяли от Сибир, не е изключено това да е хунобългарска заемка в персийския език.

(4) Третото животно в кръговрата най-често се представя като тигър, но се среща и като барс (пантера), снежен леопард (в Тибет) или лъв (в Алтай). При хунобългарите на тяхно място стои вълкът - животно с древни култови традиции сред алтайските народи.

(5) Името на петото животно в хунобългарския животнен кръговрат не е пряко засвидетелствувано в нито един известен до момента източник. Обикновено то е представено от дракон, т.е. змей, но се среща също птица, жираф, гущер, крокодил или риба (вж. напр. Pritsak O., " Die Bulgarishe Fьrstenliste und die Sprache der Protobulgaren", Wiesbaden, 1955, S. 93 и Давлетшин, Г.М., "Волжская Булгария: духовная культура", Казань, 1990, с. 26 - 27). По всяка вероятност петата година в хунобългарския кръговрат е била свързвана със змея, наричан в българските народностни традиции шаркан или шаракан ("Българска митология . Енциклопедичен речник", съст. Анани Стойнев, с. 391); думата е от хунобългарски произход - срвн. маджарското шаркани - "змей", името Шарколия на Крали-Марковия кон и Шарокан на един кумански (половецки) хан, споменат в "Слово за полка на Игор". Интересното в случая е, че змеят в българския фолклор и митология не е отрицателен персонаж, за разлика от халата (вж. напр. Спасов Ал., "Пирински легенди", София, 1934, с. 12), наричана още ламя (грц.) или аждерка (перс.). Фактът, че хунобългарите са имали собствено име за змея (шаркан), за разлика напр. от тюрките и монголите, чиито названия leu и luu са производни от китайското long, идва да покаже, че този образ изначално принадлежи на хунобългарската митология. Правени са и опити името на змея да се свърже с названието верени (вж. напр. Москов М., "Именник на българските ханове (ново тълкуване)", София, 1988, с. 89 - 91). Разборът на всички тези данни и мнения обаче не влиза в темата на настоящото разглеждане.

(6) Името на деветото животно също не е пряко засвидетелствувано. Предполага се то да е било маймуна (бичин, респ. мечин; при чувашите - писин). В алтайските календари деветата година понякога се обозначава чрез ромб, съставен от 6 или 7 точки, символизиращ съзвездието Плеяди (Pritsak O., " Die Bulgarische Fьrstenliste...", S. 93). Интересно е, че при казанските "татари" - потомци на волжските българи - деветата година е била свързвана също така и с таралежа (керпе) (Давлетшин Г.М., Волжская Булгария: духовная культура", Казань, 1990, с. 26 - 27). Не е изключени и при хунобългарите деветата година да е била именно годината на таралежа - животно, по-характерно за местната фауна, а освен това считано от народното поверие за най-мъдрото и умно животно и наричано "стара вяра"; таралежът според българската народна приказка се явява спасител на всичко живо на земята, понеже предотвратил женитбата на Слънцето ("Българска митология...", с. 360, s.v. "таралеж", авт. на ст. Р.Попов).

(7) Следва да се отбележи, че различните произволни размествания в последователността или поредния номер на календарните животни, хипотетично допускани от някои автори като Б. Рогев, Й. Вълчев и др., непотвърдени и незасвидетелствувани в нито една известна датировка, е поначало съвършено недопустимо, както е недопустимо разместването на цифрите в редицата на естествените числа. Обясненията, свързвани с прецесията на слънцеповратните точки, са също така несъстоятелни. Необходимо е да се има предвид, че 12-те животни нямат нищо общо с 12-те знака на еклиптичния Зодиак, използуван в западната астрология, а също и че годишните сезони в далекоизточната традиция са разположени така, че равноденствията и слънцестоянията се намират не в началото, а в средата им. Това означава, че след като китайските месеци на свинята и плъха са отнасяни към зимата, то зимното слънцестоене се намира точно между тях - в средата на сезона. Ако пък на 12-те животни се гледа като на групи от по 3 или 2 съзвездия от използувания в далекоизточната астрономия 28-съзвезден кръговрат (Walters D., "Chinese Astrology", Wellingborrough, 1987, p. 66 - 67), то там те ще са разположени противослънчево (т.е. в посока, обратна на годишното движение на Слънцето), така че вследствие на прецесията точката на зимното слънцестоене ще се премества от знака на свинята (съотв. на 14-то и 13-то съзвездие-хьиъу (xiu)) в този на плъха (съотв. на 12-то, 11-то и 10-то съзвездие-хьиъу), а не обратно - както предполага Йордан Вълчев. Интересно е, все пак, че този преход (на зимната слънцестойна точка в 12-тото съзвездие-хьиъу, чието начало се определя от звездите q Pegasi и a Aquarii) ще да е станал около ХХIX в.пр.Р.Хр. - по времето, когато Полярна е била звездата Тубан (a Draconis). Именно през тази епоха, според изследванията на д-р Тачо Танев, е бил съставен 28-съзвездният кръговрат; тогава е и началната ера на хунобългарското леточисление (Танев Т., "Леточисление на Именника...", - непубликуван ръкопис).

(8) Числителните-имена на II, X, XI и XII месеци не са засвидетелствувани в наличните паметници. Предполагаемите им названия според проф. М. Москов са съответно: *икем, *вунем, *вунибирем и *вуникем ("Именник на българските ханове (ново тълкуване)", София, 1988, с. 96 - 99). Същият счита името алем/елем за название на хипотетичния тринадесети месец, изхождайки от предположението, че хунобългарското леточисление е било лунно-слънчево (пак там, с. 100 - 101).

(9) За повече подробности вж. Москов М., пос.съч., с. 68 - 69 и Walters D., "Chinese Astrology", Wellingborrough, Northamptonshire, 1987, р. 62 - 66.

(10) Тук и по-нататък китайските имена са дадени във фонетичен буквозапис (транслитерация) - на кирилица по системата, разработена от д-р Тачо Танев ("Транскрипция на китайските географски имена с кирилица", XI интернационален конгрес по ономастика, София, 1972) и на латиница по китайската система Пин-ин (Pin-yin, 1958).

(11) Вж. Москов М., пос.съч., с. 64. Най-ранната известна датировка на години по 60-тичния кръговрат е от 13 г.сл.Р.Хр. или 5-та година от управлението на узурпатора Уанг Манг (Wang Mang) (Walters D., пос.съч., c. 72).

(12) Walters D., пос.съч., c. 64.

(13) Вж. Вълчев Й., "Календар и слово", София, 1986.

(14) По-точно от първото новолуние след навлизането на Слънцето в 24-ия (последен) слънчев дом (кит. тьи [qi]), а именно - Да Хан [Da Han] или "Големия Студ" [= 20/21 януари - 4/5 февруари], съответствуващ на първата половина на знака Водолей от западния Зодиак.

(15) Вж. Walters D., пос.съч., с. 54 - 55.

(16) Вж. Давлетшин Г.М., пос.съч., с. 27.

(17)"Древнетюркский словарь", Ленинград, 1969, с. 215, 266, 281 и 605.

(18) Давлетшин Г.М., пос.съч., с. 34.

(19) Златарски В., "Българско летоброение" (притурка в "История на Първото българско царство", ч. I. "Епоха на хунно-българското надмощие (679 - 852)", София, 1918, второ стереотипно издание 1938, с. 353 - 382).

(20) Димитров М., "Изчисляване на Именника" (в сп. "Кубрат", кн. 1-2/1927, с. 3 - 7).

(21) За повече подробности вж. напр. Москов М., пос.съч., с. 127 - 142 и Богданов Ив., "Именник на българските ханове", София, 1981, с. 63 - 79.

(22) Рогев Б., "Астрономически основи на първобългарското леточисление", София, 1974.

(23) Рогев Б., пос.съч., с. 28 - 31.

(24) Пак там, с. 29.

(25) Пак там, таблица 7 на с. 71.

(26) Пак там, с. 38.

(27) Пак там, с. 57 - 69.

(28) Пак там, фиг. 6 и 8 на с. 30 и 32.

(29) Пак там, с. 27.

(30) Пак там, с. 39.

(31) Вж. таблица 7 на с.71 на пос.съч.

(32) Вж. бел. (2) и по-специално Танев Т., "Българското везмо и Изтокът" (сп."Известия на Българската Орда", бр. IV, V и VI, год. трета - 1941), точки 152, 160, 167, 168, 169 на с. 53 - 58.

(33) Вълчев Й., "Календар и слово", София, 1986, с. 15 - 16.

(34) Пак там, по Й.Ковачев, "Народна астрономия и метеорология", 1914.

(35) Цит. по Вълчев Й., цит.съч., с. 16.

(36) Вълчев Й., цит.съч., с. 11 - 12.

(37) Цит. по Вълчев Й., цит.съч., с. 12; пак там вж. и за различните названия на деня Идинак из различните краища на Дунавска България.

(38) Пак там, с. 12. Интересно е също така, че сред волжските българи и техните потомци - "татарите" от Средното Поволжие, употребявали иранския слънчев календар на Омар Хайям (1040 - 1143), новогодишният ден и дори първият месец на годината са били наричани с названието "Нов ден" (на перс. "науруз"), само дето са били свързвани с друга слънцеповратна точка, а именно - с пролетното равноденствие (вж. Давлетшин Г.М., цит.съч., с. 28).

(39) По Сефтерски Р., "Опит за систематизация на календарно-астрономическите термини у дунавските и волжско-камските прабългари", в сп. "Проблеми на културата", бр.4, 1981, с. 16 - 32.

(40) Пак там, с. 25 - 26.

(41) Интересно е също така, че и в Китай съществува един древен слънчев календар - т.нар. сезонен селскостопански календар, състоящ се от 24 сезона (кит. тьи (qi) - букв. "пари", "дихания"), всеки с продължителност от около две седмици. Два такива "сезона" се обединяват в един слънчев "месец", който се обозначава с един от 60-те циклични знаци. При това слънчевият месец, свързван с първия от 12-те "земни клони" (съотв. на животното мишка - хунобългарското самур), е винаги онзи, в средата на който се пада зимното слънцестоене (вж. и бел.(14) по-горе). Счита се, че този слънчев календар е бил разработен и започнал да действува през периода на полухунската династия Тьин (Qin) (246 - 209 г.пр.Р.Хр.), обединила страната и създала Китайската империя (Селешников С.И., "История на календара и хронология", прев.от рус. Св.Морозова, София, 1985, с.129 - 131). Традицията обаче приписва създаването му на хората от полулегендарната древна династия Хья (Xia) (XXI - XVI в.пр.Р.Хр.) (Костенко А., Петушков И., "Традиционный китайский календарь и прорицательные системы", Киев-Москва: "София", 1999, с.24), считани от китайските легенди за едни от предците на хьиунг-ну (древните хунобългари) ("Шж дьи", гл. 110 - вж. de Groot J.J.M., "Die Hunnen der vorchristlichen Zeit", erster Teil, Berlin und Leipzig, 1921, S. 1 - 2; Бичурин Н., "Собрание сведений о народах, обитавших в Средней Азии в древние времена", т. I, 1950, с. 39 - 40; Гумилев Л.Н., "История народа хунну", кн.1, Москва, 1998, с. 28 - 29). Но този слънчев китайски календар никога не е бил употребяван за леточислени цели, а се използува и до днес единствено при гадаенето в прорицателските системи от типа на Суан Минг (Suan Ming) (кит. "казване на съдбата"), Дьиен-Чу (Chien-Chu) (кит. "съзидание-разрушение") и пр. (Костенко А., Петушков И., пос.съч., с. 26 - 30, 58 - 62). Последната, свързана с т.нар. "12 показателя на сполуката" или "12-те господаря" в астрологическите текстове от Турфан, се счита от някои автори за некитайска и вероятно внесена от север (Walters D., "Chinese Astrology", Wellingborough, 1987, p. 145 - 146), което може би говори за хунобългарския й произход. За това, че и сред хунобългарите е битувало вярването в щастливи и злополучни дни и часове, научаваме от отговор ХХХV на папа Николай I ("Отговорите на папа Николай I по допитванията на Българите", прев. Д.Дечев, София, 1922, с. 44 - 45), както и от запазеното и до днес в Дунавска България пожелание : "На добър час!". Създава се впечатлението, че в Далечния Изток е съществувало едно много древно слънчево леточисление, стоящо в основата на подобни гадателски системи, което по-сетне, след оттеглянето на хунобългарите на Запад, е било засенчено от китайската лунно-слънчева леточислена уредба и запазено единствено за целите на гадаенето.

(42) Вж. Танев Т., "Българското везмо и Изтокът"..., точки 201 - 209 на с. 65 - 67.

(43) Вълчев Й., цит.съч., с. 27 и сл.

(44) Пак там, с. 40 - 41.

(45) Така напр. в Китай 12-те месечни празника или дьие (jie) се определят от съвпадането на "небесния дънер" на деня с този на месеца (вж. Walters D., "Chinese Astrology", ..., р. 54).

(46) Вж. напр. Съсълов Д., "Българското духовно наследство" - ръкопис, Пирдоп, март, 1963 (публ. във в-к "Народен будител", бр. 38 - 45, 1998), както и Гумиллв Л.Н., "История народа хунну", в 2-х книгах, Москва: Институт ДИ-ДИК, 1998.

(47) Тук и нататък курсивът мой - Е.К.

(48) шан-ю (shan-yu) - китайски запис на титлата на хунобългарския монарх; тълкува се като "широк и велик" ("Tьиен Хан шу", гл. 94а, лист 7) - de Groot J.J.M., цит.съч., с. 54. Де Гроот възстановява старокитайското четене на това звание като "tan-hu", което обаче не се приема от другите учени.

(49) Змейов (кит. long) Вал - светилище на древните хуни, намиращо се в долината на река Уънг Дьин (Weng Jin) в сърцето на Монголия (вероятно Онгийн-гол, течаща през днешните Увер-Хангайски, Северно и Южно-Гобийски аймаци на МНР); вж. de Groot J.J.M., цит.съч., с. 59, 167.

(50) Цит. по de Groot J.J.M., "Die Hunnen der vorchristlichen Zeit. Chinesische Urkunden zur Geschichte Asiens", Erster Teil, Berlin und Leipzig, 1921, S. 59.

(51) Цит. по Бичурин Н. (Я.), "Собрание сведений о народах, обитавших в Средней Азии в древние времена", т. I, АН СССР, Инст. этнографии им. Н.Н. Миклухо-Миклая, 1950, с. 49 - 50.

(52) Цит. по de Groot J.J.M., пос.съч., с. 59. Буквално текстът гласи:

"Hung-nфschen Sitten gemдb wurden jдhrlich drei "Liong-Opfer" dargebracht und regelmдbig wurde im ersten, fьnften und neunten Monat am Tage wu dem Himmel und den Gцttern geopfert".

При Бичурин Н. (Я.) ("Собрание сведений о народах...", с.119) същият текст е представен малко по-иначе:

"У хуннов было обыкновение три раза в году собираться в Лун-цы (Лун-сы, на кит. языке: храм дракону), где в первой, пятой и девятой луне в день, под название сюй, приносили жертву Духу неба".

"Сюй" - във буквозаписа на Бичурин - отговаря на Хью (Xu, ) - 11-ят от 12-те "земни клони", докато У (Wu, ) е 5-ят от 10-те "небесни дънера". Предполагаме, че става дума за грешка, поради сходството в изписването на двата знака. За разлика от Бичурин, де Гроот дава в своята книга не само фонетичния буквозапис, но и китайския думознак, поради което считаме за по-сигурно да се доверим на неговия превод.

(53) Съсълов Д., "Българските обичаи и предания - израз на учението на Върховното Единство" - в "Българското духовно наследство" (в-к "Народен будител", бр. 43 - 45, 1998).

(54) Цит. по Бичурин Н.(Я.), цит.съч., с. 50: "Дни уважаются первые в месяце под названиями Сюй и Сы, в первый раз в месяце встретившиеся под сими буквами".

(55) По "Българска митология . Енциклопецичен речник", съст. Анани Стойнев, София, 1994, с. 151, s.v. "змия" (авт. на ст. Рачко Попов).

(56) Пак там, с. 194, s.v. "куче" (авт. на ст. Рачко Попов).

(57) Цит. по Togan A. Zeki-Validi , "Ibn Fadlan's Reisebericht", Leipzig, Brockhaus, 1939, S. 56 - 57.

(58) Пак там, бел. 4 на с. 56 - 57.

(59) Давлетшин Г.М., "Волжская Булгария...", ..., с. 72 - 73.

(60) Пак там.

(61) Съвършените числа са изключително редки. Античните математици са познавали само 4 от тях - 6, 28, 496 и 8128. До днес са открити всичко 12, като последното е със 77 цифри.

(62) Вж. Танев Т., "Българското везмо и Изтокът"..., както и главата за елбетицата в непубликувания труд"Леточисление на Именника на хунобългарските канове".

(63) Една любопитна възстановка на системата за коригиране на дължината на слънчевата година, основаваща се върху т.нар. "развойна високосност", е описана от д-р Тачо Танев в споменатия в бел. (62) непубликуван труд.

(64) Вж. Батаклиев Г., "Антична митология - справочник", второ изд., София, 1989, с. 139 - 140, s.v. "Сатурналии".

(65) Вж. напр. Минев Р.М. и Бакърджиев Й., "Български временник", Русе, 1971 (публ. в сп. "Ави-Тохол", кн. 5, 1996, с. 25 - 27).

(66) По Давлетшин Г.М., "Волжская Булгария...",..., с. 29; табл. 2 на стр. 168.

(67) пак там; вж. също Pritsak O., "Die Bulgarishe Fьrstenliste...", S. 29 - 31.

(68) Танев Т., "Българското везмо и Изтокът",..., точки 127 - 160; за името "Сечко" вж. по-специално точки 164 и 165.

(69) В действителност тези календарни "сезони" не ще съответствуват точно на определяните от слънцеповратните точки (равноденствия и слънцестояния) астрономически такива, тъй като последните са с различна продължителност поради неравномерното движение на Земята по нейната елиптична орбита около Слънцето.

(70) А също и прибавяният в средата на годината високосен ден ("Слънчовден" = Еньовден).

(71) По Сефтерски Р., "Опит за систематизация...", (сп. "Проблеми на културата", бр. 4, 1981, с. 22 - 23) и Давлетшин, Г.М., "Волжская Булгария...", с. 31 - 32. Според доц. Р. Сефтерски (пос.съч., с. 30) названието на седмицата - арна - е от ирански произход.

(72) Сефтерски Р., пос.съч., с.23.

(73) Давлетшин Г.М., пос.съч., с. 31; табл. 3 на с. 169 - 170.

(74) Вж. напр. Рус А., "Народ майя", пер. с исп. Э.Г. Александренкова, Москва: "Мысль", 1986, с. 152 - 160. E. Томпсън след анализа на множество календарни йероглифни надписи на маите стига до извода, че те са познавали също и седмицата и са прилагали ритуален цикъл от 819 дни (= 7 х 9 х 13 дни) - пак там, с. 156.

(75) Никитов Ст., "Древните цивилизации 1. Загадки, находки, хипотези.", с. 13 - 14.

(76) По Fagan Brian M., "People of the Earth. An Introduction to World Prehistory", fifth edition, Littie, Brown and Company, Boston-Toronto, 1986, р. 162 - 164.

(77) По Никитов Ст., пос. съч., с. 13 - 14.

(78) Но във високосните години и тя ще е със 122 дни, ако високосният ден се вмъква между VI и VII месеци.

(79) Следва да се има предвид, че продължителността на тропическата година, изразена в средни слънчеви денонощия, намалява с времето, тъй като околоосното въртене на Земята се забавя вследствие действието на предизвикваните от лунното привличане приливи и отливи, поради което денонощието става по-дълго с около 2 милисекунди на столетие. Този факт в повечето случаи бива пренебрегван при различните опити за хипотетична възстановка на системата на високосността в хунобългарското леточисление. Обикновено се предлагат различни съвкупности от умозрително изведени цикли, съдържащи цяло число дни, опитвайки се да приравнят с една преувеличена, лишена от практическо значение точност, стойността на средната продължителност на слънчевата година към 365,2422 средни слънчеви денонощия - продължителност, съответствуваща на епохата 1900 г.сл.Р.Хр.

(80) Троенето на годината е било познато не само на хунобългарите. То е било използувано и от древните египтяни, които са делили годината си на 3 "сезона" от по 120 дни (или 4 месеца по 30 дни), определяни от ритъма на разливите на р. Нил. То обаче не е имало връзка с т.нар. "юлиански" 4-годишен цикъл, въведен в Египет едва през македонската епоха - при цар Птолемей III Евергет на 7 март 238 г.пр.Р.Хр (вж. Селешников С.И., "История на календара и хронология", прев. от рус. Светлана Морозова, София: "Наука и изкуство", 1985, с. 48). В древен Рим този кръговрат е бил въведен през 46 г. пр.Р.Хр. по времето на Гай Юлий Цезар, откъдето идва и названието му. Календарният проект е бил съставен от александрийския астроном Созиген (пак там, с. 58 - 60).

(81) Не би било безинтересно да се обърне внимание на факта, че тъй като продължителността на слънчевата тропическа година за епохата 12500 г.пр.Р.Хр. е била 365,2430828886 средни слънчеви денонощия, то използуваният тогава "юлиански" кръговрат е бил малко по-точен, отколкото е бил през историческата епоха - средната годишна грешка се е равнявала на 0,0069171114 и затова времето, за което тя достигала цяло число денонощия, е било не 128 години като при юлианския календар (вж. Селешников С.И., пос.съч. табл. 1 на с. 42), а 144, т.е. една гроса години или една дузина 12-годишни кръговрата. С други думи, ако първобитните астрономи от Мальта биха искали календара им да е точен, те би трябвало да пропускат по един високосен ден веднъж на 12 дузини (т.е. 144) години. Дали тогава 12-годишният кръговрат не е бил изнамерен от тях като средство за коригиране на дължината на слънчевата година в един 144-годишен кръговрат? Но, както отбелязахме, не ни е известно дали те са познавали хунобългарския 12-годишен животнен кръговрат. Интересно е също така, че в хунобългарските астрономия и светоглед се отдава особено значение на Полярната (Средищна) звезда (вж. напр. Танев Т., "Българското везмо и Изтокът",..., точки 226 - 228), а епохата на календара от Мальта (XIII хил.пр.Р.Хр.) е една от тези, в които е имало такава - тогава Полярна е била звездата Вега (a Lirae) (вж. Селешников С.И., фиг. 5 на с. 22).

(82) Давлетшин Г.М., "Волжская Булгария...", с. 35.

(83) Ако допуснем, че високосният ден действително е бил вмъкван в средата на годината между VI и VII месеци, то във високосните години тази разлика трябва да се увеличи с единица от седмия месец (включително) нататък, т.е. за VII месец - 3; за VIII, IX и Х - 4 и за Х и ХI - 5.

(84) Или 4 дни във високосните (по втората схема) хунобългарски години.

(85) Двойните цифри на датите от март нататък показват различните дати на празниците съответно в обикновена и високосна григорианска година.

(86) Данните за празниците в Дунавска България са почерпани главно от"Българска митология. Енциклопедичен речник", съст. Анани Стойнев, автори на статии: Анани Стойнев, Димитър Попов, Маргарита Василева, Рачко Попов; София, 1994. За празниците във Волжска България - от Нурутдинов Ф.Г., "Книга о национальных праздниках булгар", в "Джагфар тарихы", том второй, Оренбург, 1994, с. 58 - 108.

(87) "Българска митология...", с. 154 и 272, s.v. "Игнажден" и "полязване" (авт. на ст. М. Василева).

(88) Пак там, с. 172 - 173, s.v. "Коледа" (авт. на ст. М. Василева).

(89) Вероятно от монголската дума нар - "слънце" и татарската туган - "роден, рожден".

(90) Вж. "Българска митология...", с. 173 - 175, s.v. "коледуване" (авт. на ст. М. Василева).

(91) Нурутдинов, Ф.Г., пос.съч., с. 76 - 79.

(92) Напр. чествуваният от римските легионери Dies Natalis Solis Invicti ("Рожден ден на Непобедимото Слънце"), производен на персийския празник на Раждането на Митра и пр. Обвързването на датата 25 декември с Рождество Христово става едва през V век на Римския събор.

(93) "Българска митология...", с. 343 - 348, s.v. "сурвакане", "Сурваки" и "сурвачка" (авт. на ст. М. Василева); вж. също Попов Р., "Кратък празничен народен календар", София, 1993, с. 5 - 6.

(94) Сефтерски Р., "Опит за систематизация...", (сп. "Проблеми на културата", бр. 4, 1981), с. 25, 31.

(95) Нурутдинов, Ф.Г., пос.съч., с. 81.

(96) джигит (djiguit) - изкусен ездач, рицар при казаците и кавказците; според Дж.Бъри и В.Златарски вероятно съответствува на хунобългарската дума "tzigatos" ("чигот") = "войник" (вж. Златарски В., "История на Първото българско Царство", ч.I, София, 1918, с. 228, бел. 1).

(97) Нурутдинов Ф.Г., пос.съч., с. 81 - 83.

(98) "Българска митология...", с. 329 - 331, s.v. "Сирни заговезни" (авт. на ст. М. Василева).

(99) Пак там, с. 330.

(100) На Никейския събор през 325 г. било решено християнският празник Възкресение Христово (Великден) да се празнува в първата неделя след първото пролетно пълнолуние и задължително след еврейската Пасха (15-я ден на еврейския месец Нисан), така че той може да се пада от 22 март до 25 април включително по юлианския календар ("стар стил"), което за епохата 1900 - 2100 г. съответствува на периода 4 април - 8 май по григорианския календар ("нов стил"). Заедно с Великден се местят в границите на около месец и всички, свързани с него празници.

(101) По Нурутдинов Ф.Г., пос.съч., с. 80.

(102) Според доц. Р.Сефтерски това название (Шиллык или Чилле) е било свързвано и с дните на слънцестоянията (вж. § 2 и бел. (40) по-горе).

(103) Нурутдинов Ф.Г., пос.съч., с. 86 - 87.

(104) "Българска митология...", с. 340, s.v. "Спасовден" (авт. на ст. М. Василева).

(105) "Джагфар Тарихы", том третий, редакция вестника "Болгар иле", 1997, с. 123 - 124.

(106) Пак там, с. 118 - 119 и 123 - 124.

(107) Вж. напр. "Българска митология...", с. 186 - 189, s.v. "кукери" (авт. на ст. Р. Попов) и с. 378 - 379, s.v. "Трифон Зарезан" (авт. на ст. М. Василева).

(108) "Българска митология...", с. 17 - 18, 28 - 29 и 325, s.v. "Баба Марта", "Благовец" и "Секновение" (авт. на ст. Р. Попов и М. Василева).

(109) Пак там, с. 116 - 117, s.v. "Еремия" (авт. на ст. М. Василева); вж. и Попов Р., "Кратък празничен народен календар", София, 1993, с. 31 - 33 и 39 - 41.

(110) "Българска митология...", с. 79 - 83 и 291, s.v. "Гергьовден" и "Ранополия" (авт. на ст. М. Василева).

(111) По Давлетшин Г.М., "Волжская Булгария...", с. 102.

(112) По Нурутдинов Ф.Г., пос.съч, с. 83 - 86.

(113) "Българска митология...", с. 100, 217 s.v. "Димитровден" и "Миши празници" (авт. на ст. М. Василева).

(114) По Нурутдинов Ф.Г., пос.съч., с. 102 - 106.

(115) Пак там, с. 88 - 90.

(116) "Българска митология...", с. 190 - 192, 200 - 201, s.v. "кумичене" и "лазаруване" (авт. на ст. М. Василева).

(117) Пак там, с. 114 - 115, s.v. "Еньовден" (авт. на ст. М. Василева).

(118) Нурутдинов Ф.Г., пос.съч., с. 90. Относно легендата за Иджик и неговите родители вж. и "Сказание за дъщерята на хана (епосът на прабългарите)", прев. от рус. Г.Костов, София - "Агато", 1997, гл. I, песен Х: строфи 337 - 384 на с. 37 - 41. Интересно е, че името на Бойгал се свързва с това на езерото Байкал (пак там, строфи 364 - 366 на с. 40). Нейна майка според легендата е Дулосу, т.е. река Дуло, съответствуваща на днешната Тола в Централна Монголия, която чрез реките Орхон и Селенга действително се влива в езерото Байкал (за връзката между Дуло и Тола вж. Сефтерски Р., "Етнически и хронологически бележки за прабългарското племе Дуло", сп. "Проблеми на културата", бр. 3, 1980, с. 61 - 71). Според преданието Иджик имал петима синове (Нурутдинов Ф.Г., пос.съч. с. 65; срвн. и легендата за петте синове на Кубрат), откъдето вероятно идва и името българи, тълкувано от някои учени като "петте огура" (*biel-/o/gur > bal/g/ar), сиреч "петте колена" (B. Munkacsi, "Ethnographia", VI, Budapest, 1895, S. 380 - 381 - по Togan A. Zeki-Validi, "Ibn Fadlan's Reisebericht", Leipzig, 1939, S. 147 - 148) или още "петте хуни" (*belgun > bulgar) (Pritsak O., "Etymologie des Namens Bulgar", Sofia, 1961).

(119) В Дунавска България пък пилето се яде на Петровден (29 юни) - след края на двуседмичните Петрови пости - вж. "Българска митология...", с. 265 - 266, s.v. "Петровден" (авт. на ст. М. Василева).

(120) По Нурутдинов Ф.Г., пос.съч., с. 90 - 91.

(121) По "Българска митология...", с. 157 - 158, s.v. "Илинден" (авт. на ст. М. Василева).

(122) По Нурутдинов Ф.Г., пос.съч., с. 100 - 101.

(123) Пак там, с. 93 - 99.

(124) Давлетшин Г.М., "Волжская Булгария...", с. 102.

(125) От монг. хурал - "съвет, събрание". "Хуралтай" е форма в съвместен падеж. Интересно е, че сред потомците на волжските българи се е запазила думата коралтай, означаваща "военен съвет, сбор, преглед", откъдето навярно идват корал - "оръжие" и коралта - "арсенал".

(126) "Българска митология...", с. 273 - 274, s.v. "помен" (авт. на ст. Р. Попов).

(127) Вж. напр. Съсълов Д., "Българските обичаи и предания - израз на учението на Върховното Единство" - в "Българското духовно наследство" (в-к "Народен будител", бр. 43 - 45, 1998).

(128) Вълчев Й., "Календар и слово", София, 1986.

(129) Давлетшин, Г.М., "Волжская Булгария...", с.32.

(130) Селешников С.И., "История на календара и хронология", прев. от рус. Св. Морозова, София: "Наука и изкуство", 1985, с. 53 - 85; вж. и бел. (80) по-горе.

(131) Пак там, с. 69.

(132) Пак там, Табл.1 на с. 42.

(133) Пак там, Табл.8 на с. 73.

(134) Пак там, с. 74 - 75.

(135) Повече подробности относно ранните заселвания на хунобългари на Балканите вж. при Табаков Д., "Хоризонтът на познанията - българите през вековете", София, 1999, с. 74 - 94, 99 - 102.

(136) Табаков, Д., пос.съч., с. 77 - 79, 87, 93.

(137) Вж Табаков, Д., пос.съч., с. 63 - 64, бел. 16 на с. 138 и бел. 40 на с. 142.

(138) Пак там, с. 74 - 75.

(139) Пак там, с. 79 - 82 и бел. 46 на с. 143.

(140) "Historia arcana", pp. 44, 14 - 45, 2; 45, 18 - 46, 2 - ГИБИ, т. II, София: БАН, 1958, с. 149 - 150.

(141) По една или друга причина те са били укрити или унищожени от Църквата. Дали Дионисий действително е "сгрешил" при изчисляването на точната дата на Рождество Христово, за което сега знаем, че е било в 7 г. пр.н.е.? Дали посочената от него ера ab incarnatio Domini ("от въплъщението Господне") тогава не е имала друг смисъл? Това би било така, ако той е бил привърженик на разпространената на Изток несторианска ерес, отричаща изначалната божественост на Христа. Може би именно това е било причината за премълчаването на множество факти относно личността и живота на почтения отец - за да не бъде помрачен авторитета на основоположника на християнското летоброене от неговите еретически възгледи.

(142) Ето какво пише за Дионисий Малки московският журналист и ентусиаст-изследовател Мурад Аджи в своята книга "Тайна святого Георгия" (Москва: МБФ "Джарган", 1997, с. 87):

"...Това е бил един велик духовен деец. "Скитски абат" са го наричали в Европа. Днес само историците на Църквата си спомнят, че именно той е съставил Апостолските правила, върху които християните и до днес изграждат целия си църковен канон. Това е един сборник от постановления, определящи йерархията на църковните звания, порядъка на чествуване на празниците, постите, молитвите и главното - съдържанието на цялото богослужение в Църквата" (к.м. - Е.К.).

Според Аджи самият Дионисий Малки е бил от хунски произход. Той счита също така, че повечето от основните обреди и символи на християнството (включително равнораменния кръст и кръстокуполната църковна архитектура) са били възприети доста късно в процеса на борбата за утвърждаване на християнската Църква и еманципацията й спрямо юдейството. При това те са били взети в готов вид и само леко изменени направо от величествената и древна традиция на тенгрианството, т.е. от Небесната Вяра на дошлите от Изтока хунобългари, в чието лице християните са виждали политически съюзници в борбата срещу корумпираната власт на морално изтощената Римска империя - предсказаните от Апокалипсиса конници - "вестители на Божия Посланик".

Зент-бурджан колобър