На сутринта Вечерта се сля с мъгливия зимен ден. Нощта беше черна. Носещата се по въздуха влага разстягаше пространството между осветените прозорци. Беше студена и тъмна нощ. После дойде Утрото. Мъглата се скупчи, уплътни се, съсредоточи се около планините, обвивайки техните върхове. Пълзящата бяла пара взе да се отдръпва, устремявайки се към небето, но слънцето отгоре я притисна. Образува се облак с формата на пръстен. И този пръстен обкръжаваше котловината отвсякъде. Слънцето се заиздига и облаците го последваха. По-високо и все по-високо. Човешкият поглед ги проследи, очаквайки да види откриващи се планински въхове. Такива нямаше! Котловината бе заобиколена от планини без въхове. Планини без край. Чиято височина не можеше нито да се измери, нито да се достигне. Безпределен ужас завладя хората. - Но как? Защо? Вчера зад планините се виждаше! Вчера беше различно! - А снощи? Какво беше снощи? Мъглата пречеше и вие не успяхте да видите какво се извърши. А през нощта? Тъмнината прибави своята мощ към мъгливата сива сянка. Непрогледността стана непреодолима. Малко ли неща могат да се случат в една Непрогледност? - изрече скромен, неразличим сред тълпата човек. Не го чуха. Никой не го чу. Те всички гледаха Онова, от което нищо не можеше да се види, и все питаха: "Защо?". Но отговор не чакаха. Планинският пръстен трепна. Безкрайно високите стени се поздравиха. И тръгнаха една към друга. Хората закрещяха. Замятаха се като в бесен танц. Загърчиха се обезумели. Жалостни вопли огласиха свиващото се пространство. Само един незабележим човечец седеше неподвижно. Поседя малко, сякаш нещо поразмисли, сетне тръсна глава, поогледа се, изправи се и тръгна. Слънцето залязваше. Сред полето крачеше човек. Далече зад гърба му едва се различаваше силуетът на вулкан, напомнящ висока, много висока планина. Ангел Грънчаров, 1998 година
| 