Сказание за Чулман
(Песен за потомците на Атай) Част VII
СЪДЪРЖАНИЕ
82. За онези, които управлявали след Ат
83. Как Чукрак устроил размирица, а Джунт загинал в нея
84. Как Кубан и неговите приятели се сблъскали със злодея Ирджиган
85. Кубан и приятелите му по призива на Ер-Сар потеглят срещу Ирджига
86. Ак-Бури получава конете на Чулман и помага на приятелите да надвият враговете
82. За онези, които управлявали след Ат
(1) След Атай цар
бил синът му Биккен;
негов съвладетел бил
храбрият и верен Алабуга.
(2) Стараели се тогава да угодят
на своите владетели
внуците на Сагдаг –
Зардаг и Иштяк.
(3) Техният баща Нукрат
бил изпрател в Халджа
на помощ на иделците
и загинал в боя с враговете.
(4) В негова памет
нарекли река Халджа,
където го убили иберците
с името Нукрат...
(5) Царете възложили
на децата на Нукрат
охраната на Миджан
и Дагъ-Агаджир.
(6) Иштяк седял в Кубар,
а Зардаг – в Миджан, -
като и двамата тайно мечтаели
да завземат властта в Аскъп.
(7) Тогава в Багил
бек бил Себерджан –
потомък на Кряшилем
и верен слуга на Яга.
(8) Заедно с другите
сродници на Кряш-Улят
той тъй усърдно служил на Балдиу,
че бил наречен Джан-Балдиу.
(9) Но когато Балдиу загинал,
Себерджан, боейки се от това,
че ще го лишат от власт,
се престорил на приятел на Булгар.
(10) Той коварно убил
Кушул и Миджгул,
а дъщеря си Уран
дал за жена на Биккен.
(11) Биккен и Алабуга
решили, че той е станал приятел,
и му оставили
благодатния Багил.
(12) Междувременно Джан-Балдиу
само чакал случай
да завземе
целия Агил.
(13) При това той се надявал
на помощта на Яга –
и онзи го уверил,
че ще я получи.
(14) Но в действителност Яга
вече бил решил да помогне
на Зардаг и Иштяк, които също
се съгласили да му служат.
(15) Като подтикнал Себерджан
да нападне съседите,
Яга предупредил Зардаг
за набега на Джан-Балдиу.
(16) Себерджан разбил Кряш-Улят,
който също повярвал в това,
че той се е променил –
и нахлул в Миджан.
(17) Тук злодеят разбил Алабуга,
който пътувал за Кангил, -
и тогава Зардаг устроил засада
и убил Джан-Балдиу.
(18) А на Иштяк Яга помогнал
да разбие кермекците –
джулахците и рънджайците,
които разбойничели в Баил.
(19) Благодарение на тези победи
Зардаг и Иштяк били
приближени до трона
и станали влиятелни.
(20) Особено се усилил Зардаг,
когото наричали и Ойгър,
защото майка му била
дъщеря на Ойгър Тухчи.
(21) Когато Баламир умрял,
Зардаг, който бил тогава капаган,
уредил така, че цар да стане
синът на Биккен – Таргиз.
(22) Алабуга тогава загубил
званието на съвладетел,
защото претърпял
втора несполука.
(23) Тогава в Баджпър
избухнала война
между потомците на Кушдар,
оглавяващи тази суба.
(24) Враждували потомците на братята
Сар-Кушдар и Себерджек;
синът на Сар-Кушдар – Банджа –
свалил сина на Себерджек – Бершуд.
(25) Бершуд помолил Алабуга
да му помогне,
а Банджа повикал на помощ
макиданския сардар Чиляр.
(26) Чиляр не участвувал
в барджилските междуособици –
затова пък бил добър
и благороден воин.
(27) Когато Алабуга обсадил
столицата на Баджпър,
Чиляр успял
да го разбие и плени:
(28) тогава Зардаг събрал кинеша
и предложил на багълите
да изберат за цар Таргиз
и да лишат от власт Алабуга.
(29) В замяна на това обещал
да уреди Баджпърския въпрос.
Багълите се съгласили – и той
действително уредил въпроса.
(30) Той уговорил Бершуд
да се откаже от Баджпър
и му дал в замяна на това
едно владение в Джеремел.
(31) А Банджа той вече бил уговорил
да възобнови изплащането на данъка
на Аскъп – и за това
му дал един остров в Утиг.
(32) А на Чиляр разрешил
да си отиде с плячката
и дори да убие
пленения Алабуга.
(33) Но благородният Чиляр
освободил Алабуга
без всякакъв откуп –
той не бил жесток...
(34) Багълите, доволни
от този успех,
избрали за цар
малолетния Таргиз.
(35) За да направи
малолетния Таргиз
играчка в ръцете си,
Зардаг прогонил майка му Уран.
(36) В това го подкрепили
Иштяк и биркамът Аскал –
синът на Бел, женен
за дъщерята на Нукрат.
(37) Иштяк свикал кинеша –
и Аскал издигнал на него
лъжливо обвинение срещу Уран,
казвайки на багълите:
(38) “От майката на Таргиз
произлиза заплаха за него,
затова трябва да я прогоним
и да изберем за илчибек Зардаг!”.
(39) Багълите му повярвали
и прогонили Уран в Събан.
Там тя се омъжила
за бия Алмъш-Алем.
(40) Могъщият Алем бил
син на Джамъртек
и субаг на Курган –
бояли се от него враговете...
(41) Синовете на Нукрат –
Зардаг и Иштяк, -
като завзели властта,
се надсмивали над Таргиз.
(42) Всички държавни дела
те вършели сами,
а него държали
затворен в двореца.
(43) Само един от синовете на Нукрат –
Буляк, майката на който
била дъщеря на Буляк, -
осъждал това...
(44) Но и тази власт
била малка за злодеите –
и те обявили Таргиз
за неспособен да управлява.
(45) Иштяк и Аскал
отново помогнали на Зардаг –
и багълите обявили
Ойгър за джабгусир...
(46) Най-напред той
изпратил Алабуга в Халджа –
уж на помощ
на царя на Идел.
(47) В действителност Зардаг
искал иберците,
които нападали Идел,
да убият Алабуга.
(48) Скоро Алабуга умрял –
и злодеите замислили
да убият Таргиз, който
останал съвсем беззащитен.
(49) А няколко години преди това
умрял Тиндар, братът на Бершуд,
оставяйки след себе си
сина си Бершуд и дъщеря си Албия.
(50) Скоро умрял и бездетният Банджа,
оставяйки властта на Бершуд.
Таргиз помолил Бершуд
да му даде за жена Албия.
(51) Таргиз се надявал,
че злодеите ще го пуснат
при Албия в Агарджа
и той ще избяга с нея при Чиляр.
(52) Но досетливият Зардаг
решил да изпревари Таргиз
и нарочно заповядал на Бершуд
да плати двойно по-голям данък.
(53) Бершуд отказал да плаща –
и тогава Зардаг
превзел Агарджа
и убил Бершуд.
(54) В двореца на Бершуд
Зардаг намерил писмото
на Таргиз до Бершуд – повод
да обвини принца в измяна...
(55) Не долита и орел
до върховете на Балкан,
на Аралхат-Айръкан
и снежния Албурджан.
(56) Низките твари обаче
се издигат в суетните си мечти
по-високо и от тези планини, -
но велика е мощта на Тангра!
(57) Ако не може сам
да се спре нищожният,
то Тангра го хвърля
в бездънната пропаст.
(58) По волята на Тангра
Уран спасила сина си от смърт:
събрала масгутските бойци
и нахлула с тях в Басъл.
(59) Чиляр й помогнал
да овладее Аскъп –
дошъл той при нея с войска
от цветущия Абаз...
(60) Събраните от нея багъли
в уплахата си признали
Таргиз за цар, а нея
за илчибика при него.
(61) Неочаквалите това
Зардаг и Иштяк
били заловени и заточени
в Халджа, при река Нукрат.
(62) Но там злодеите се сговорили
с ермиасците и караките –
и, като ги пропуснали през границата,
опустошили с тях Идел.
(63) Когато Таргиз тръгнал срещу врага,
една част от баштарците
от неговата войска
се присъединила към врага.
(64) Но на Таргиз помогнал
синът на Нар – субагът Бирхазар.
Негова майка била
дъщерята на Бирулъ – Хушнаваз.
(65) С помощта на Бирхазар –
възпитаникът на Сунар,
предижния субаг на Идел, -
Таргиз разбил враговете.
(66) Иберците били прогонени,
а пленените изменници –
Зардаг, Иштяк и останалите –
били екзекутирани от царя.
(67) Върху платформа, закрепена
върху четири плуга,
ги разсекли на части:
не се въздигай, Низост!
(68) Семействата на изменниците
Таргиз преселили
от сития Джеремел
в разорения Идел.
(69) Царят казал на преселниците:
“Вие живеехте далеч
от пострадалата Халджа
и не познавахте тегобите на разорението.
(70) Затова вашите воини
с лекота преминаха
от моята войска
на страната на врага.
(71) Аз екзекутирах изменниците,
защото такъв е обичаят,
а вас преселвам
в опустошената Халджа.
(72) Там ще разберете
какво представлява разорението –
и ще научите децата си
да се бият за земята си до смърт!”.
(73) Една част от багълите на кинеша
го обвинила в жестокост,
а той им казал: “Нима
обичаят е жестокост?
(74) Аз ги екзекутирах според обичая,
нали и Ат е казал: “По-добре
изобщо да нямаш поданици, отколкото
да имаш поданици-изменници””.
(75) Въпреки, че
новият биркам,
синът на Аскал – Бирак, –
оправдал действията на царя,
(76) Таргиз бил силно обиден,
и след като неговият син –
хладнокръвният Арбат –
достигнал пълнолетие,
(77) той му предал властта,
а сам станал бродещ хайджи:
той именно изпял
много от тези песни.
(78) Изплашени от това,
че той напуснал властта,
бийовете престанали да се препират –
и държавата отново укрепнала.
(79) Но царуването на Арбат
също приключило неочаквано:
веднъж Арбат се влюбил
в масгутката Аймак.
(80) Тя била по-прекрасна
от всички жени на Земята.
Всички, които я описвали,
губели чувството за мяра.
(81) Нейният лунен лик,
излъчващ сияние,
бил заобиколен от златисти
вълнисти коси.
(82) Онези, които срещали
добрия поглед
на сивите й очи –
завинаги изгубвали покой...
(83) Баща й – Чъбък Белек –
бил син на Атрак,
а Атрак бил син
на първия във всичко Алем.
(84) Алем вземал пример
от своя баща –
схватливия Джамъртек,
сина на Газан Бирулъ...
(85) За такива като Джамъртек
казват: “На добрия юнак
и 7 професии са му малко!”, -
как да не му подражаваш!
(86) Знаел Джамъртек тайните
на много камъни и превръщания –
затова подобните нему
народът почнал да нарича “джамъртеки”.
(87) Аймак била се метнала на Джамъртек:
знаела дори как да извади
и скрие душата-кут на онези,
които се бояли да не изгубят своя кут.
(88) Нали навсякъде нечистите се стараели
да купят или откраднат кута,
за да поробят човека
и да станат по-силни.
(89) Духът на човека без душата
не се издигал до Небето на Тангра,
където Джавъшдар решавал
какво да прави с починалите.
(90) Духът на простите хора,
съхранили своя кут,
бил издиган от Чокър
и неговите братя-алпи.
(91) А на духовете на великите хора
се разрешавало да се издигат
към Небето на Тангра
със своите коне.
(92) Този Небесет Път можел
да бъде много опасен –
защото към него можели да проникнат
злите и метежни дивове...
(93) Ако умирал човек,
чийто кут е бил скрит,
Аймак връщала
душата вътре в духа...
(94) Харесвало й на Аймак да бъде кам-бика –
и не искала да се омъжва;
живеела в имението на баща си Чъбък
и се занимавала с магия.
(95) Но ето че веднъж
тя видяла Арбат:
той бил тежко ранен,
отблъсквайки набег на барджийците.
(96) Откарвали го в Сандугач,
но Аймак разбрал,
че той ще умре преди
да се добере до Арджа.
(97) Тя помолила Кубар –
неговия даубарън –
да спрат при нея
за лечението на царя.
(98) Кубар я послушал
и останал, макар Арбат
да го карал да продължат:
искал да умре в родината си.
(99) Аймак скривала лицето си – и царят
виждал само нейните очи
и си мислел: “Само тази старица
ми липсваше на главата!”.
(100) А Аймак, като гадаела,
узнала, че Арбат може
да бъде излекуван само
от самата Арча-Магъз,
(101) понеже копието,
ранило Арбат,
било омагьосана и заклинанието
можела да свали само Арча.
(102) Честичко нощем
идва Арча
вместо Турун-Аби
на тъмната Луна:
(103) тогава Луната се озарява
от приятната сребърна светлина
на нейния прекрасен лик,
възхищаващ дори Мар.
(104) Тъгувала Арча на Луната
за пеенето на Баръс –
и вземала там кучетата,
които виели не по-зле.
(105) Другите кучета и вълци,
завиждайки на онези, които
тя била взела на Луната,
нощем виели към Луната:
(106) надявали се, че Арча
ще ги чуе и също ще ги вземе
при себе си,
мислели си: “При нея е сито!”.
(107) Те не знаели, че
Арча била много разсеяна
и често забравяла
да нахрани своите кучета.
(108) От това се възползувала Аймак,
за да примами Арча –
взела и сварила на кучетата й
вкусна чорба.
(109) После повикала
нейните кучета да похапнат:
чули я кучетата –
и дотичали при нея от Луната.
(110) А Арча поискала
да чуе пеенето на кучетата
и, като не ги намерила,
тръгнала да ги търси.
(111) Тулпар, който бил отнесъл
духа на Ат до шатрата на Тангра,
останал да попасе
на пасищата на Аджвар.
(112) Узнал той за изчезването
на кучетата на Арча –
и й предложил да дойде
с нея за тях:
(113) нали бил бърз,
а и видял как кучетата
на куп избягали
в двора на дома на Белек.
(114) Добре познавал този двор
и самият Тулпар:
нали Белек се славел
с жалостта си към създанията.
(115) Особено обичал той
конете – неговите коне
били най-хубавите в света,
но той жалел и другите създания.
(116) Хранел ги той и ги защитавал –
и животните и птиците от степите
идвали в неговия двор – да похапнат
и да се спасят от опасност.
(117) Тулпар също
неведнъж бил ходел там –
да похапне и да се спаси
от угилците и ермиасците.
(118) Зарадвала се Арча
на предложението на Тулпар –
и тръгнала с него
към двора на Белек.
(119) Когато те пристигнали,
Аймак помолила Арча
да свали смъртоносното заклинание
от раната на Арбат.
(120) “Ако помогнеш на Арбат, -
предложила Аймак на Арча, -
аз всяка вечер
ще храня твоите кучета”.
(121) С радост се съгласила
с това Арча –
и, като премахнала заклинанието,
се върнала с кучетата на Луната.
(122) На сутринта Арбат се събудил –
а раната, намазана от Арча,
вече била зарастнала:
и той могъл да стане на крака.
(123) Наредил той на Кубар
веднага да потеглят за вкъщи,
а когато преминавал
покрай Аймак, й казал:
(124) “Благодаря ти, старице,
за твоята помощ –
и ти подарявам
една барджийска кърпа”.
(125) Свалила Аймак кърпата си,
за да премери подаръка;
видял лицето й Арбат –
и паднал безчувствен от коня.
(126) Изплашила се Аймак – помислила,
че раната му се е отворила;
когато той отворил очи,
тя му казала:
(127) “Мислех, че си се излекувал,
а сега виждам, че не си.
Остани още при нас –
нека раната ти зарастне!”.
(128) А Арбат й отговаря:
“Онази рана се затвори,
но аз отново съм ранен
от копията на твоите очи!
(129) Цял живот съм търсил
такава като теб:
омъжи се за мен
и искай, каквото пожелаеш!”.
(130) Но Аймак му отказала:
“Не искам да се омъжвам:
обичам само
да се занимавам с магия!”.
(131) Отишъл Арбат при Белек
и почнал да моли баща й
да й повлияе,
но той с тъга казал:
(132) “Бих се радвал да помогна –
семействата ни са в дружба,
но при масгутите жените
решават за кого да се омъжат!”.
(133) Стиснал зъби Арбат
и потеглил за вкъщи;
мислел си: “Може би
ще я забравя!”.
(134) Но той не само не можел
да я забрави,
а почнал с всеки ден
все по-силно да тъгува за нея.
(135) Беда е любовната рана:
никак не се заздравява;
нейната непоносима болка
побърква бахадирите.
(136) Накрая Арбат изпаднал
в такова отчаяние,
че отишъл при биркама
за отрова – искал да се отрови.
(137) Старият биркам Аспар,
като изслушал молбата на Арбат,
му казал: “Аз те обичам
като собствен син.
(138) И затуй помисли:
как мога аз
да ти дам отрова?
Кой баща би направил това?!
(139) Но аз мога
да те посъветвам друго:
очаровай Аймак
с помощта на магия.
(140) Стани мой ученик
и аз ще те науча
на няколко начина
да влюбваш девойките”.
(141) Зарадвал се Арбат:
станал прилежен ученик
на стария Аспар –
и се научил на много неща.
(142) Отишъл той отново
в Чъбък – уж да се види
с баща си, който
гостувал у Белек.
(143) Белек толкова обичал
свиренето на Таргиз,
че устройвал в негова чест
състезания за тамърджии.
(144) Събирали се на тези състезания
хайджии от цялата Земя
и за да послушат пеенето им
се събирали хиляди хора.
(145) Всички тях много дни
хранел и поял Белек:
тези състезания били
за него най-хубавия празник...
(146) Но в действителност Арбат
се стремял да види Аймак.
Като се срещнал с нея,
той я влюбил в себе си.
(147) Забравила тя за всичко
и се омъжила
за цар Арбат –
и станала щастлива.
(148) А пък щастието,
което изпитал Арбат
дори не можем да опишем –
толкова голямо било...
(149) Когато им се родил син,
то, по думата на Таргиз,
те го нарекли Белек –
в чест на бащата на Аймак.
(150) Но злобният бий Джумрак
узнал за това,
че Арбат е станал кам –
и обявил за това на всички.
(151) Тутакси събрали кинеш,
на който багълите
заявили на царя:
“Ти трябва да абдикираш!
(152) Нали, както гласи обичаят,
кам не може
да застава начело
на Българската държава!”.
(153) Арбат без съжаление
се отрекъл от властта,
защото и без това бил забравил за нея,
като се оженил за Аймак.
(154) Но по негово предложение
багълите избрали за цар
могъщия Кубар –
субага на Джеремел.
(155) Кубар бил внук
на храбрия Алабуга
и син на Буляк –
любимия син на Алабуга.
(156) Той се родил тогава,
когато Таргиз
предал на Алабуга
владението на Зардаг.
(157) Зарадвал се Алабуга на дара –
и, за спомен от това,
нарекъл новородения си син
с името Буляк.
(158) Не знаел той, че Зардаг
бил изрекъл такова заклинание:
“Нека петото поколение
на новите владетели да ослепее!”.
(159) Защо петото –
ами защото
Зардаг знаел
именно такова заклинание.
(160) Не знаел той други –
иначе непременно
би пожелал беди
на всички поколения на владетелите.
(161) Син на Кубар
бил войнственият Канджал,
а негови синове –
Азан Кашан и Джам-Азак.
(162) След Кубар цар бил
неговият син Канджал,
след Канджал –
синът му Азан.
(163) Канджал и Азан воювали
срещу много врагове –
и винаги постигали
победи във войната.
(164) Поради това, че в Басъл
желаещите да воюват
по тяхно време били малко,
те вземали на война масгутите.
(165) Веднъж един несведущ
попитал Азан
защо във войската му
има само масгути-кашанци.
(166) “Това е защото, -
пошегувал се Азан,
аз съм решил да разширя Кашан
от Седморечието до Сула:
(167) защото мъжеството на масгутите
е толкова голямо,
че то не се побира
в границите на Кашан!”.
(168) Поради това той получил
прозвището Кашан,
а шегата му
се въплътила в живота...
(169) Само един басълец
с радост участвувал във войните –
това бил потомъкът на Зардаг –
жестокият Чукрак.
83. Как Чукрак устроил размирица, а Джунт загинал в нея
(1) Разправят, че син на Зардаг
бил ленивият Байбак,
а син на Байбак –
страхливият Джумрак.
(2) Син на Джумрак бил Чукрак,
изпълнен със злоба:
повече от всичко той обичал
да реже главите на пленниците.
(3) Не го обичал Азан,
но го вземал на война:
нуждаел се Азан Кашан
от свирепи воини.
(4) Чукрак имал
двама сина:
единия – Джунт – от жена си,
а втория – от една пленница.
(5) Само тази единствена пленница
не убил коварният Чукрак:
заради нейната красота той
я направил своя наложница.
(6) Тя го мразела –
нали той бил убил
всичките й роднини,
но от страх живеела с него.
(7) А когато от нея
се родил неговият син,
тя решила
да удави копелето.
(8) Но Чукрак я проследил
на брега на Буричай,
отнел от нея сина си,
а нея удавил във Варзай.
(9) Тъй като искал да изтреби
рода на Алабуга,
Чукрак подхвърлил копелето
на своя цар Канджал.
(10) При Канджал
биркам бил Гиджлар –
син на добрия Аспар
и могъщ маг.
(11) Когато Канджал
осиновил подхвърленото му
копеле на Чукрак
и му дал името Канджал,
(12) Гиджлар направил гадание –
и, като дошъл при царя,
му казал: “Родила се е
нова беда за нас.
(13) Ако ти незабавно
не убиеш Кичи-Канджал
и сина на Чукрак –
вечно сополивия Джунт, –
(14) то, когато порастнат,
те ще унищожат властта
на твоя син – и Кашан
ще застане на мястото на Басъл!”.
(15) Но Канджал не послушал
прозорливия Гиджлар
и позволил на двамата
да порастнат за беда на Аскъп.
(16) Още по времето на живота
на цар Канджал
бившето владение на Зардаг
се паднало на Джам-Азак.
(17) Азан пък взел за себе си
областта на река Бурут;
след неговата смърт нея
почнали да наричат Кашан.
(18) Когато Азан починал,
властта получил Джам-Азак:
той бил щастлив
и не почувствувал бедата.
(19) Кичи-Канджал не бил
тогава в Басъл – Канджал
го изпратил в Кашан,
за да не сърди биркамовете.
(20) Преди смъртта си Канджал
оженил Кичи-Канджал
за дъщерята на Урус –
сина на Белек.
(21) Казвала се дъщерята на Урус също тъй,
както и нейната леля – Аймак;
тя родила на мъжа си синове –
Урусман и Ет-Ермек.
(22) Отначало Кичи-Канджал бил
по-тих от водата, по-нисък от тревата, -
но после се огледал
и намерил съучастници.
(23) От Зардаг той
наследил алчността
и склонността към наслади:
обичал да си пийва.
(24) По това време Яга
вече се бил оправил от уплахата;
той дал на барджийските търговци злато
и им казал:
(25) “Аз ще ви направя богати,
ако вие възбудите алчността
в бийовете на масгутите – вървете
и им подарявайте злато!”.
(26) Подарили търговците
злато на мнозина бийове –
и те се разболяли
от болестта на алчността:
(27) нали те видяли
как може да се живее от златото,
без да се полагат усилия –
и поискали да забогатеят.
(28) Като видял, че мнозина бийове
се разболяли,
Кичи-Канджал тутакси
ги приближил към себе си.
(29) Той поканил при себе си
и мерзкия Джунт;
станали те приятели
в нечистата игра.
(30) Няколко години Джунт служил
в благословения Мар
и затова получил
прозвището Мари-Джунт.
(31) Когато Канджал отишъл в Тунай
и цар станал Азан,
то заговорниците се престорили
на негови верни сподвижници.
(32) Те участвували
във всички войни на Азан
и подготвили за себе си
една добра войска.
(33) А басълците в това време
живеели в спокойствие –
и, поотвиквайки от войните,
не се стремели към тях.
(34) Когато отишъл на Небесата
страшният за враговете Азан
и властта преминала
в ръцете на Джам-Азак.
(35) Той бил много мирен,
доверчив по природа –
и заговорниците разкрили
злодейските си намерения.
(36) Кичи-Канджал изпрати
Джунт в свитата на Джам-Азак,
за да следи той
действията на царя.
(37) Успели злодеите
да скарат царя с Урус –
опасния за тях
субаг на Курган.
(38) Сувар-Урус дразнел царя
със своите забележки,
а злодеите-ласкатели
били приятни на царя.
(39) Преди смъртта си Урус
предложил на Джам-Азак
да арестува Кичи-Канджал
за подозрителното му поведение.
(40) Доверчивият Джам-Азак,
който вярвал на Кичи-Канджал,
отвърнал на Урус: “Ти искаш
да лишиш трона от опора!”.
(41) Разсмял се тогава Урус
в лицето на царя
и му казал: “Ти не би
трябвало да бъдеш цар:
(42) твърде си наивен
и много доверчив –
с такива способности
не може да се управлява държавата.
(43) Заобиколил си се
с ласкатели от рода на Зардаг,
слушаш техните лъжи
и не виждаш какво се върши!”.
(44) Съвсем се разгневил тогава
царят на Урус –
и го прогонил
извън Басъл.
(45) След това дошъл при царя
старият кам Анджар,
син на Гиджлар и внук на Аспар –
и му казал:
(46) “Пази се, о, царю, -
гаданието показва,
че заплахата за теб идва
от Кичи-Канджал!”.
(47) Не го послушал Джам-Азак:
помислил, че Анджар
е изкуфял или че
се е сговорил с Урус:
(48) нали Урус и Анджар
били големи приятели
и дори се оженили
за своите сестри...
(49) Когато умрял Урус, царят
напразно не дошъл
на неговия помен,
обиждайки добрите хора.
(50) Направо на помена на Урус
Кичи-Канджал почнал да подстрекава
масгутските бийове срещу царя,
казвайки им:
(51) “Гледайте – басълците
толкова ни презират,
че техният цар
не дойде на помена.
(52) А нали Урус беше
най-великия масгут
и винаги защитаваше
интересите на Басъл.
(53) Това не е чудно:
нали басълците
са натрупали огромни богатства
и се гордеят с тях.
(54) А нас те, агаджирците,
ни считат за роби,
защото сме бедни
и не можем да се им противопоставим.
(55) Аз предлагам на вас,
мои верни масгути,
да тръгнете с мен срещу тях
и да съборите игото на Басъл.
(56) Изберете ме за цар,
станете мои джури –
и аз ще ви направя
богати и властни!
(57) Ще завземем Агаджир,
ще отнемем богатството на Басъл –
и сами ще почнем да управляваме
в целия Аскъп!”.
(58) С радост се съгласили бийовете
да накажат Басъл –
и обявили Кичи-Канджал
за джабгусир на Аскъп.
(59) Веднага след помена
потеглили масгутите
начело с Кичи-Канджал
на война срещу Басъл.
(60) Аймак, дъщерята на Урус,
също се обидила на царя
и не се противопоставила
на похода на масгутите.
(61) На пътя на масгутите
били Булгар-Суба и Идел,
подчиняващи се тогава
на Себер-Иштяк.
(62) Така ловко ласкаел царя
този потомък на Иштяк,
че той подчинил нему
двама субага наведнъж.
(63) Междувременно Себер-Иштяк
бил в сговор с Кичи-Канджал –
и без задържане пропуснал
масгутите в Басъл.
(64) От всички владетели на Сънджак
единствено бият на Маджар - Ер-Сар
се разтревожил от движението
на масгутските колони.
(65) А в останалия Басъл
само един от потомците
на Нукрат – Тунтимас –
бил истински приятел на царя.
(66) Нукрат имал син
Шир-Буляк; негов син
бил храбрият Туляк,
приятелят на Таргиз.
(67) На него – своя даубарън,
Таргиз дал
владението на Иштяк,
заточения в Халджа.
(68) Син на Туляк
бил верният Урак,
който измъкнал ранения Арбат
от тълпата барджийци.
(69) Син на Урак бил
бащата на Тунтимас – Тарак,
получил името
на тамгата на Шир-Буляките.
(70) Тунтимас се родил
студен и неподвижен,
но тогавашният биркам Гиджлар
спасил детето:
(71) дал му името
Тунтимас – и тутакси
прочел нужното заклинание;
и детето оживяло...
(72) Още когато той и царят
били малки момчета,
те порязали ръцете си
над чаша с бал.
(73) Държейки я заедно,
те се заклели един на друг
във вечна дружба –
и заедно отпили от нея.
(74) При този Тунтимас
изпратил бият на Маджар Ер-Сар
пратеник със съобщение
за нахлуването на метежниците.
(75) Не позволил храбрият Ер-Сар
на метежниците да преминат
през Сънджак – и те
тръгнали през Буртас.
(76) Докато метежниците препускат
през Буртас към Басъл,
аз ще ви разкажа малко
за предците на бахадира.
(77) Ер-Сар бил
потомък на Бахтияр,
сина на Тулуш –
също честен бий.
(78) Един от неговите предци – Равъш –
се скарал с родствениците си
и то така, че
го представили за размирник.
(79) Лишил го за това
от владение цар Дебер –
и той намерил убежище
при сина на Туба – Кулян.
(80) Той владеел в Бърбат
малък бейлик на реката,
която в негова чест
народът наричал Кулян.
(81) Той дал на Равъш
няколко аула
по тази река –
небивала щедрост!
(82) Нарекъл благодарният Равъш
своя син
с името на бащата на Кулян –
благородния Туба-Алат.
(83) А Туба Тухчи нарекъл
своя син Самат –
в чест на тревата,
която го излекувала като дете.
(84) Самат се оженил за Бустан –
дъщерята на Алат,
сина на Кулян –
и нарекъл сина си Алат.
(85) Този Алат се сражавал
с Нарджи край Сулдан
в областта Байят –
и дал на сина си това име.
(86) Цар Таргиз дал
на сина на Байят – Самат –
едно владение край Бури –
и той се нарекъл Бир-Самат.
(87) Построил там Самат
град и го нарекъл
в чест на бащата на Таргиз –
с името Маджар.
(88) А на своя син
Бир-Самат дал
името на дядото на Таргиз –
благородния Сарос.
(89) Оженил се Сарос
за дъщерята на Таргиз –
прекрасната Майрис,
която осветила неговия дом.
(90) На своя син Сарос
дал името Тулуш,
та във живота да го
съпътствува сполука...
(91) А Туба-Алат
имал син Азак;
негов син бил
великият знахар Миняк.
(92) Той бил в похода
с Алабуга и Нарджи –
и излекувал тогава
тежките им рани...
(93) А Миняк нарекъл
своя син Въляк –
в чест на Таш-Угер –
и той станал славен хайджи.
(94) Нали именно Таш-Угер
с разрешението на Всевишния
дава на хората
талант и вдъхновение...
(95) Този Въляк дал
вдъхновение на Сар-Нарджи –
моя учител –
и той станал велик хайджи.
(96) Въляк събирал данък
в северната част
на Баил – Байлак –
и нарекъл тъй сина си.
(97) Този Байлак отишъл в Сънджак –
и благородният Бир-Самат
му дал доходите от единия
от трите пазара на Маджар.
(98) Като се заселил в Маджар,
Байлак почнал да учи
децата на бийовете
на изкуството на властта.
(99) Не се били учили от него
главатарите на метежа,
но затуй пък се бил учил
храбрият Ер-Сар.
(100) Знаел вече Ер-Сар,
че е безполезно да изпраща
пратеници при другите приближени –
те нямало да предадат вестта.
(101) А Тунтимас тутакси
отишъл при царя
и му съобщил вестта
за нахлуването на масгутите.
(102) Искал Тунтимас да помоли
царя да изпрати него
срещу метежниците,
но не успял.
(103) Узнал за пристигането му
мерзкият Мари-Джунт –
и, като влязъл при царя,
казал му тъй:
(104) “Чух, повелителю мой,
за някакъв метеж;
позволи на мен, царю,
бързо да се оправя с това!”.
(105) Джам-Азак се зарадвал
и изпратил Джунт на поход,
а на Тунтимас забранил дори
да говори за тази работа.
(106) Казал му той:
“Ти си ми по-близък от брат
и аз не искам ти
да се занимаваш с тази мерзост!
(107) По-добре да отидем
с тебе на лов:
за мен е радост
всеки миг с теб!”.
(108) Тръгнали те на лов,
а Джунт с войската – към Буртас;
по пътя той свърнал
в посока към Сънджак.
(109) Освободил той за метежниците
пътя към Басъл
и ги прикрил от заплахата
от нападение от Ер-Сар:
(110) нали Ер-Сар не можел
да атакува царската войска,
изпратена именно
срещу метежниците!
(111) Масгутите връхлетяли
в беззащитния Басъл
и, като го разграбили,
се върнали обратно.
(112) А Джунт излъгал царя,
че водачът го е измамил
и го повел по друг път –
и царят му повярвал.
(113) След това Кичи-Канджал
изпратил на Джам-Азак писмо,
в което му заповядвал
да се подчини на Кашан.
(114) Джам-Азак, засегнат дълбоко,
отказал да го направи –
и тогава Кичи-Канджал
повторил своя набег.
(115) Този път с Мари-Джунт
на поход тръгнал и царят –
но при срещата с метежниците
Джунт пленил царя и се предал.
(116) Напразно плакал Джам-Азак
и молил брат си за пощада:
безжалостният Кичи-Канджал
хладнокръвно го ослепил.
(117) Извикал, като се свестил,
слепият цар Джам-Азак:
“Тунтимас, приятелю,
къде си ти?
(118) Помръкна светлината
в моите очи,
изчезна светлият, весел свят –
настъпи страшна нощ.
(119) Ела при мен,
вземи ме за ръка,
както правеше в детството,
за да не се боя.
(120) Разбрах аз сега,
че съм бил ослепял още преди
Кичи-Канджал да избоде
моите очи.
(121) Не видях аз измяната,
която ми посочваха:
опивах се от сладката лъжа,
отхвърляйки горчивата истина.
(122) Затова сега аз
през остатъка от живота си
ще пия само горчивото питие
на черната безизходност.
(123) Ела при мен, Тунтимас:
ако и сега
ме изоставиш,
няма да живея повече!”.
(124) Искал Кичи-Канджал
да отсече и ръцете на Джам-Азак,
но тогава с възглас: “Джарън!”,
към него си пробил път Тунтимас.
(125) Срещу владението на Иштяк
и своето собствено
Тунтимас откупил от плена
своя сляп приятел.
(126) Когато те се върнали
в разореното владение на Джам-Азак,
то, от вярност към приятеля,
Тунтимас се ослепил...
(127) А пък басълските багъли
се оказали не толкова
предани като Тунтимас:
уплашили се за живота си.
(128) Когато масгутите
ги откарали в Караджим,
те се съгласили да признаят
за нов цар Кичи-Канджал.
(129) Кичи-Канджал назначил
Мари-Джунт за сабанкул
на целия Агаджир – и тутакси
се напил от радост.
(130) Веселият му живот оттогава
почти не преставал –
и управлението на Аскъп
взела в ръцете си Аймак.
(131) Тя не се доверявала на Джунт
и назначила Ет-Ермек
за бий на Тамта-Илат
и му дала войска.
(132) Освен това Аймак
назначила Ер-Сар
за субаг на целия
останал Сънджак.
(133) Но Ер-Сар, щадейки
самолюбието на потомците на Угер,
им оставил Сандугач
и управлявал от Маджар.
(134) А субага на Баджпър
Аймак подчинила на Кашан:
сега баджпърците почнали
да плащат данък на Събан.
(135) В Баджпър след Себерджек
управлявал неговият син Леуген,
после – синът на Леуген –
благородният Бершуд.
(136) Синът на този Бершуд,
субага на Баджпър, -
добрият Леуген-Ор –
бил приятел на Ер-Сар.
(137) Със своя брат Евбаят,
също приятел на Ер-Сар,
Леуген-Ор винаги
идвал на помощ на Маджар...
(138) Царете на Аскъп дали
на потомците на Кушдар
една част от брега на Сънджак
за търговия с тях.
(139) Затова потомците на Кушдар
се разделили на два клона:
единият управлявал в Давър,
а другият – в Баджпър.
(140) За това, че Давър дал
на Баджпър част от земите,
баджпърците дали на давърците
няколко излаза към морето.
(141) А Булгар-Суба,
която Себер-Иштяк
преименувал
в Ор-Суба –
(142) Аймак разменила с него
срещу бейлика
на сина на Сар-Нарджи Гюри,
който наричали Гюриджак.
(143) Нямал Гюри деца –
и ето че веднъж, в яда си
той казал на Урус: “Бих дал
бейлика на теб, стига да ми се роди син!”.
(144) Урус помолил сестра си Аймак,
любимката на Турун-Аби,
да помогне и тя
помогнала на жената на Гюри:
(145) дала й да изяде
една Небесна Ябълка
и тя скоро
заченала син.
(146) Но когато жената на Гюри –
дъщерята на Урус –
родила сина Баюр,
Гюри не дал своя бейлик.
(147) Но изведнъж Баюр
тежко се разболял –
и изплашеният Гюри
тутакси подарил бейлика на Урус.
(148) Детето бързо оздравяло –
защото алпът на клетвите Джамантай
го избавил от болестта,
изпратена с помощта на Улят.
(149) Цар Азан дал на Гюри
част от владението на един бий,
побягнал от бойното поле –
и той построил там града Баюр.
(150) Той и сега стои
на десния бряг на Шир,
а го населяват
храбрите джиракци.
(151) Аймак подарила
Ор-Суба на Урусман –
и той почнал често
да идва в Сънджак.
(152) Сприятелил се и той
с Ер-Сар
и синовете на Бершуд:
станали те като братя.
(153) Често се събирали те
на дружески пирове,
на които обсъждали много неща
и си давали съвети.
(154) Особено често те
се събирали у Леуген-Ор:
той бил изгубил жена си и приятелите
се стараели да го ободрят.
(155) Жената на Леуген-Ор била
дъщерята на Чулман – Йелга-къз.
Срещнали се те
в далечната Биста.
(156) Отишъл бил там субагът,
за да купи джандар –
и заедно с джандара
довел и Йелга-къз.
(157) Тя търгувала с джандар –
и, когато той се приближил до нея,
тя се влюбила в него,
а той обикнал нея...
(158) Отплавал Леуген-Ор към Тарвил,
за да продаде джандара,
а там го очаквал
капанът на Малдай.
(159) Малдай бил от рода
на барджийските царе –
и веднъж с измама
завзел властта в Тарвил.
(160) Той бил тъй похотлив,
че желаел да владее
най-красивите
жени на Земята.
(161) Като чул за това,
че Леуген-Ор се е оженил
за невиждана красавица,
злодеят решил да я завладее.
(162) Когато Леуген-Ор доплавал
до Тарвил, то Малдай
тутакси го пленил – и поканил
Йелга-къз да дойде за мъжа си.
(163) “Ако ти пристигнеш, аз
ще те посрещна достойно:
аз просто искам
да те видя.
(164) Защото съм чувал, че ти
си по-красива от всички жени на Земята...
Ако дойдеш, то аз
тутакси ще ти върна мъжа!” –
(165) обещал й злодеят
в своето послание,
но в действителност той
искал да я завладее.
(166) Посланието отнесъл синът му –
също такъв мерзък злодей – Тарбай.
Като се боял за Тарбай, Малдай
му забранил да слиза от кораба.
(167) Йелга-къз, като узнала каква е работата,
се престорила, че се е влюбила
в тарвилския принц –
и го поканила на пир.
(168) Тя измислила план
как да хване злодея –
от успеха на плана й
зависел животът на мъжа й.
(169) Тарбай я възжелал,
но й отвърнал: “Не мога:
дадох дума на баща си, че
няма да сляза от кораба!”.
(170) На това Йелга-къз казала:
“Моите хора ще те пренесат
на моя пир с кораба –
ще останеш доволен!”.
(171) Тогава вече Тарбай не издържал...
Баджпърците взели кораба
на Тарбай – и го понесли
на своите ръце.
(172) Но, като наближили Агарджа,
те хвърлили кораба,
заедно с Тарбай, в една яма,
изкопана предварително.
(173) След това Йелга-къз
предложила на Малдай
да размени мъжа й
срещу злия Тарбай –
(174) макар Тарбай да заслужавал
екзекуция – защото той преди това
бил убил и ограбил
няколко баджпърски търговци.
(175) Малдай привидно се съгласил
на тази размяна, но настоял
размяната да се направи
близо до Тарвил.
(176) Нямало какво да стори – потеглила
Йелга-къз за Тарвил: тя
с надявала, че ще й помогне това,
което й били подарили алпите.
(177) Когато тя се родила,
Чулман устроил в нейна чест
празник – и повикал на него
всички велики алпове.
(178) Дошла на празника дори Улят,
доволна от поканата –
нали всички я избягвали
и не я канели никъде.
(179) Когато алповете почнали
да говорят за своите подаръци,
Субан казал: “Аз подарявам
на Йелга-къз своята сила!”.
(180) Кубар пък казал: “А аз
подарявам на Йелга-къз
един удар на Саръджа-та!” –
и й дал един малък камшик.
(181) И Улят, разчувствувайки се,
и учудвайки всички с това,
дала на Йелга-къз способността
да вижда онова, което я заплашва...
(182) Малдай приготвил
за Йелга-къз една яма,
която прикрили
с клони и килими.
(183) Когато я посрещнал,
той тутакси й предложил
да седне на почетното място,
под което била ямата.
(184) Но Йелга-къз видяла
тази яма – и сама
хванала Малдай и Тарбай
и ги хвърлила в ямата.
(185) Сетне тя грабнала с ръце
като някакви сламки
всички приближени на злодеите
и също ги хвърлила в ямата.
(186) Воините на злодеите се слисали -
и тя, заедно с мъжа си,
успяла да се качи на кораба
и да отплава за Баджпър.
(187) Когато корабите на Малдай
тръгнали след нея,
тя махнала с камшичето –
и Саръджа-та изгорила враговете...
(188) Тарвилците, недоволни
от властта на Малдай,
сами затрупали онази яма
със земя и камъни...
(189) Йелга-къз била алп-бика,
а те могат да раждат
тогава, когато навършат
хиляда години.
(190) Йелга-къз била още
само на сто години –
и не можела да роди
от Леуген-Ор.
(191) Но й се приискало
да подари на мъжа си деца –
и тя помолила Умай
да й помогне да роди по-рано.
(192) “Ако родиш по-рано,
самата ти ще умреш!” –
предупредила Турун-Аби
жената на Леуген-Ор.
(193) Но тя се съгласила
на това, стига само
да подари на мъжа си децата,
за които той мечтаел...
(194) Като изяла Небесната Ябълка,
която й дала Умай,
тя родила две момичета –
и тутакси умряла.
(195) Преди смъртта си Елга-къз
помолила мъжа си да построи
в Керман-Ас
една висока кула.
(196) А още преди това тя
казала на акушерката Умай,
че би искала след смъртта си
да стане врабче.
(197) Когато тя умряла,
то Тангра, по молба на Умай,
възродил Йелга-къз
във вид на врабче.
(198) А Леуген-Ор построил
една висока кула –
но дори не влизал в нея,
тъгувайки за жена си в Агарджа.
(199) Но ето че веднъж,
когато приятелите се събрали при него,
Ер-Сар му казал:
“Позволи ми да ти кажа:
(200) Аз мисля, че Йелга-къз
неслучайно те е помолила
да построиш кулата –
да беше я посетил!”.
(201) Отишъл тогава Леуген-Ор
в тази кула –
и видял на нея
едно просто врабче.
(202) То не отлетяло,
когато той се приближил до него,
и той изведнъж разбрал,
че врабчето е Йелга-къз.
(203) Тогава той се преселил
в тази кула
и цялото си свободно време
прекарвал с нея и децата.
(204) Той направил за нея
едно малко подобие
на царските покои
и сам с дъщерите си я хранел...
(205) Мъката завинаги напуснала
неговото сърце; приятелите му
и дъщерите му се радвали
на тази промяна...
(206) На своите срещи
приятелите решавали
и въпросите на управлението –
тъй бил решен и въпросът за орците.
(207) Когато една част от орците поискала
да се пресели в Сънджак,
то Урусман им разрешил
да го направят без откуп.
(208) Тези орци помолили
да нарекат техния аул Булгар,
а Ер-Сар взел, та нарекъл
Булгар цялата Маджар-Суба...
(209) Масгутите почнали
да наричат Маджар Бурджан,
защото “булгар” на масгутски
се произнася като “бурджан”.
(210) А сънджакците наричали
бурджаните масгути;
затова почнали да считат
маджарците за масгути.
(211) Когато Аймак заповядала
на Сънджак и Баджпър
да плащат данък на Кашан,
това не се харесало на Джунт.
(212) Той почнал да иска данък
от сънджакските бийове,
те отказали да плащат –
и тогава той нападнал Сънджак.
(213) Той пленил няколко стада
волове, коне и овце –
и ги подкарал
към своята крепост на Буричай.
(214) Ер-Сар, като узнал за това,
се впуснал да го преследва –
и почнал да настига
мерзките разбойници.
(215) Джунт, пускайки добитъка напред,
нападнал Ер-Сар
и почнал да надвива –
нали разбойниците били повече.
(216) Но тогава на помощ на Ер-Сар
дошли неговите приятели –
и те заедно
почнали да притискат джурите на Джунт.
(217) Тогава мерзкият Мари-Джунт
заповядал на воините да избият
всичкия добитък – за да не
стане притежание на никой.
(218) Воините почнали да колят
разбягващите се животни –
и животните почнали да молят
Таш-Угер за помощ:
(219) “О, Караман, помогни на нас,
бедните улаки:
загиваме от вълците
от напразна смърт!”.
(220) Таш-Угер тутакси се явил
и в ярост
почнал да тъпче разбойниците;
те се втурнали да бягат.
(221) Пръв побягнал самият Джунт,
но край Буричай
Таш-Угер го настигнал –
и той се хвърлил във водата.
(222) Изведнъж от водата се появила
бившата пленница на Чукрак,
която станала Су-Анасе –
и завлякла Джунт на дъното...
84. Как Кубан и неговите приятели се сблъскали със злодея Ирджиган
(1) Когато Кичи-Канджал
узнал за случилото се,
той за миг изтрезнял
и дрезгаво изрекъл:
(2) “Нека синът на Мари-Джунт,
моят любимец Ирджиган,
стане новият сабанкул
на презрения Агаджир!”.
(3) Не обичал царят
собствените си деца,
които осъждали неговото пиянство,
затуй пък обичал Ирджиган.
(4) А Ирджиган бил
още по-лош от Джунт;
той вземал участие
във всички пирове на царя...
(5) Доволен от това, царят
му позволявал много неща –
и той решил, че за него
в Агаджир е позволено всичко.
(6) Той заповядал на Леуген-Ор
да му плаща предишния данък –
свръх онзи, който
плащал на Кашан.
(7) И освен това
заповядал на Леуген-Ор
да омъжи за него
любимата си дъщеря.
(8) На това Леуген-Ор
му отвърнал тъй:
“Сега Кашан стана Басъл
и получава нашия данък.
(9) Ако искаш
да получаваш нашия данък,
направи Агаджир
отново Басъл.
(10) А на второто ти
искане ще кажа тъй:
дъщерите на баджпърските българи
сами си избират годениците!”.
(11) Дъщерята на Леуген-Ор – Наджия
избрала за свой мъж
благородния Ет-Ермек,
правейки го щастлив.
(12) Добрият Урусман,
който бил на сватбата им,
също се влюбил в Наджия,
но скрил това от всички.
(13) А пък злобният Ирджиган,
като не постигнал своето,
решил да убие всички,
които му се противопоставят.
(14) Да върши зло за него било
нещо обичайно:
той отдавна разбойничел,
заедно със Себер-Иштяк.
(15) Особено обичали те
да отвличат невинни девойки,
да ги обезчестяват, а сетне
безжалостно да ги убиват.
(16) Само веднъж те
изтървали плячката –
ще разкажа за това, докато
Ирджиган подготвя злодейството.
(17) Това се случило в Джеремел,
където били владенията
на децата на Азан – Кубан
и красавицата Сютен.
(18) Братът и сестрата
живеели заедно,
без да разделят владенията си,
защото били много задружни.
(19) В тази Сютен се влюбил
най-добрият приятел на Кубан –
Чъбък-Маджи, когото
наричали също и Барадж.
(20) Бащата на Чъбък-Маджи
бил могъщият Избел-Белек –
синът на Арбат
и внук на цар Таргиз.
(21) Арбат умрял
далеч от Бури –
скоро след смъртта
на любимата му Аймак.
(22) Техният по-малък син –
невръстният Исбел-Белек –
сам се завърнал в Бури
и бил посрещнат неласкаво.
(23) В имението на баща му вече се била
настанила по-старата жена на Арбат –
себерката Чирби –
с по-големия син на царя – Йерми.
(24) Серби не могла да прости
на Арбат женитбата му за Аймак
и се изпълнила със злоба
към всичко, свързано с Аймак.
(25) Тази своя омраза
Чирби предала
и на своя син Йерми –
мрачен мълчаливец-темерут.
(26) Те не могли да не приемат
Исбел-Белек,
но почнали заедно
да го лишават от живота.
(27) Смесвала Чирби
в храната на Исбел-Белек
сок от отровни треви –
и тох вехнел пред очите им.
(28) А дангалакът Йерми постоянно
по повод и без повод
се заяждал с хилавия Белек
и жестоко го биел.
(29) Не можел да се оплаче
горкият Белек –
нали за момчето било позор
да се оплаква от някого.
(30) В един от дните Белек
едва успял да се вдигне –
и тогава той решил,
че ще умре на свобода.
(31) Качил се той на коня си –
само него си имал –
и се отправил натам,
накъдето му виждат очите.
(32) Прехвърлил се той
през тихия Шир
и стигнал до онази поляна,
където пасяло стадото на Субан.
(33) Канджал тогава бил
на поредния поход,
а децата му още
не се били родили –
(34) и стадото пазели
обикновени пастири,
които, хапвайки здраво,
били сладко заспали.
(35) А хората на Чукрак
тихо се прокраднали към тях –
и, като ги избили,
подкарали стадото към водача си.
(36) Той се криел наблизо:
за разлика от хората си,
той знаел на какво посяга
и се боял от Субан.
(37) Видял това злодейство
приближилият се Белек;
той бил толкова хилав,
че враговете не го забелязали.
(38) А искал изгладнелият
Исбел Белек
да измоли от пастирите
нещо за хапване.
(39) Но не успял –
дочул шум
и, като се скрил в тревата,
видял всичко.
(40) Когато крадците подкарали стадото,
Белек не издържал
и, като извикал с всички сили,
се нахвърлил с тояга срещу крадците.
(41) Те, от неочакваността,
отначало търтили да бягат,
но като видели дребосъка, решили
да го разкъсат като козле.
(42) За късмет на Белек
тогава на полето
се появил самият Субан,
по-точно – спуснал се от дървото.
(43) Като видял как разбойниците
са хванали Белек
и искат да го разкъсат
на няколко части,
(44) той метнал тоягата си
по едни от разбойниците,
а другите ударил
със своя бич.
(45) Бичът случайно
достигнал до криещия се
във високата трева
мерзък Чукрак –
(46) окото му било избито
и той търтил да бяга:
бягал, разправят,
по-бързо от коня си.
(47) А от крадците му
малцина останали...
А Субан, приближавайки Белек,
го попитал:
(48) “А ти, макар и хилав,
си небивал храбрец,
защо не станеш
мой пастир?”.
(49) С радост се съгласил Белек –
и Субан му разрешил
да му свари месо –
и дал да хапне и на момчето.
(50) Почнал да се унася Белек,
както и пастирите, в сън,
а Субан му казва:
“Ти поспи, а аз ще попазя!”.
(51) А когато Исбел се събудил,
той не видял Субан,
затуй пък усетил в себе си
големи сили.
(52) Когато друг път
дошли разбойниците на Чукрак
да си награбят агънца,
Белек сам ги избил.
(53) Като се върнал от войната, Канджал
отишъл да провери стадото –
и узнал от Белек всичко,
което се било случило.
(54) Съобразил царят,
че самият Субан
е посетил неговото поле –
и оставил Белек за пастир.
(55) А после, като узнал
от Белек, кой бил той
в действителност,
дал му и владение...
(56) И Чъбък-Маджи
пасъл онова стадо –
и наследил силата
на своя баща.
(57) Когато веднъж Джунт
посегнал на това стадо,
той изтрепал джурите му
и погнал самия него.
(58) Едва успял тогава Джунт
да се прехвърли на другия бряг
на широкия Буричай –
огорчил се Барадж.
(59) От досата той хвърлил
своята тояга
след Джунт –
и си тръгнал.
(60) Прелетяла тоягата
широкия Буричай
и ударила злодея
посред гърба.
(61) Ако Джунт би бил
малко по-близо, той
щял да се пречупи на две,
а така само станал гърбав.
(62) Кипейки от злоба, той заповядал на Ирджиган
да отмъсти жестоко
на Барадж за обидата –
и онзи почнал да дебне случай...
(63) И като узнал, че Барадж
ще се жени за Сютен,
той решил да отвлече
неговата невеста...
(64) Повел Сютен
към дома на жениха
самият Кубан – той обещал
това на своя приятел:
(65) “Ако не доведа
в твоя дом
твоята невеста,
то сам не ще се оженя!”.
(66) На шега, разбира се,
той казал тъй:
той бил здравеняк
и от никого не се боял.
(67) Но, съпровождайки в пътуването
Сютен и нейните приятелки,
самият Кубан тъгувал –
и имало защо:
(68) веднъж в младостта си
той видял насън
една девойка – и за цял живот
се влюбил в нея.
(69) Тогава той бил
безгрижен момък
и, като се наиграл на Чишма-туй,
заспал направо край водата.
(70) Той искал да види
дали ще дойде Чулман
при оставената край водата девойка,
но не забелязал, как бил заспал.
(71) А в съня си той видял
онази девойка – и се влюбил в нея.
Признал й той любовта си,
а тя му отвърнала:
(72) “Аз искам да бъда
само храбра умайджанка;
не искам да бъда зависима
от властта на мъжете!”.
(73) Като се събудил сутринта,
Кубан затъгувал –
той вече не можел
да забрави онази девойка.
(74) А това била Ануш –
дъщерята на самия Чулман;
и тя му се явила
не насън, а наяве.
(75) Но Кубан бил
така потресен от тяхната среща,
а сетне и заспал,
че си помислил: “Това е станало насън!”.
(76) И ето, язди тъй Кубан,
като замислен влюбен, –
и изведнъж ги нападат
разбойниците на Ирджиган.
(77) Кубан за един миг
се превърнал във воин
и наредил на девойките
да препускат надалеч.
(78) А самият той почнал
да се бие с разбойниците
и мнозина тогава
той повалил на онзи път.
(79) Но той не знаел,
че малко по-нататък
очаквала девойките
нова засада.
(80) В нея бил с джурите си
развратният Себер-Иштяк:
заедно с Ирджиган
той искал да опозори девойките.
(81) Едва момичетата
приближили засадата,
и джурите с рев
ги нападнали.
(82) А Сютен била
любимка на Турун-Аби, -
нали била устроила в нейна чест
един прекрасен карамадж.
(83) Невестата излъчвала красота:
тя считала, че красотата й
е дадена от Артимас –
и на Умай това било приятно.
(84) Когато Сютен заминавала
за дома на жениха си,
тя благодарила на Умай
за уреждането на нейното щастие:
(85) “Ти ми даде красотата,
заради която
ме обикна Барадж –
моят скъп жених,
(86) и аз винаги
ще ти бъда благодарна
за това щастие,
о, велика Кан-Гират!”.
(87) Когато джурите нападнали
момичетата втори път,
Сютен помолила
Умай за помощ.
(88) Турун-Аби с умайджанките
бързо долетяла
и почнала да се бие с джурите,
а на умайджанката Ануш наредила:
(89) “Върви да изпратиш
Сютен на безопасно място –
после ние ще отидем
всички заедно там!”.
(90) Но когато Ануш,
по която тъжал Кубан,
почнала да изпраща Сютен,
нападнал ги самият Ирджиган.
(91) Той изчаквал своите джури настрани;
като видял двете девойки,
той стрелял по Анъш –
и се втурнал след Сютен.
(92) Нали бил страхливец
и се побоял
да се бори наведнъж с двете,
затова стрелял по едната.
(93) Стрелата улучила Анъш,
а изплашената Сютен,
като видяла насилника,
се втурнала да бяга.
(94) Още преди Сютен
да се влюби в Барадж,
Ирджиган й предлагал
да се омъжи за него.
(95) Но тя, знаейки
за разпътството на Ирджиган,
му отказала
и си спечелила враг...
(96) Изглеждало, че не ще избяга
Сютен от злодея:
конят й се уморил
и Ирджиган почнал да я настига.
(97) Помислила Сютен:
“Не бива да моля за помощ
Умай два пъти в един ден –
ще помоля за помощ Улят!”.
(98) И, като заплакала, помолила
от Улят, сестрата на Умай,
смърт за себе си, –
за да избегне позора.
(99) Улят тутакси се явила,
за да я убие,
но, като видяла Сютен,
възпряла удара си:
(100) нали тя се стараела
да не закача любимките
на своята сестра –
тя обичала Умай.
(101) Но и да даде Сютен
на насилника Улят не можела,
затова алп-биката
я обезобразила.
(102) Когато мерзкият Ирджиган
хванал Сютен
и й смъкнал кърпата,
той видял една грозница.
(103) Потръпнал Ирджиган,
но, за да не остане
без плячка, я взел
за своя слугиня.
(104) А Кубан, като избил
всичките джури-разбойници,
тръгнал след сестра си
и нейните приятелки.
(105) Той намерил приятелките
живи и невредими –
понеже Умай и умайджанките
също избили всички джури.
(106) Но Сютен
Кубан не намерил никъде,
само открил
горката Анъш.
(107) Тя лежала безчувствена
и била като мъртва –
и той веднага познал
девойката от своя сън.
(108) Не я намерили
Анакъз и умайджанките –
понеже я покривал
плащът на Себер-Иштяк.
(109) Той успял да избяга
от умайджанките – и като
минавал по пътя,
видял Анъш.
(110) Помислил я за мъртва –
и, като я обърнал с лице към земята,
свалил й доспехите,
за да се похвали после.
(111) А скъсания си плащ
хвърлил върху нея
и казал със смях:
“А това е за теб!
(112) Нека никой да не каже,
че Себер-Иштяк
е съблякал една покойница –
върви с него в Тама!”.
(113) Като прелитали като лебеди
над това място,
Анакъз и умайджанките
помислили Анъш за злодея...
(114) Отначало и Кубан помислил,
че лежащият е Себер-Иштяк,
но откри под плаща онази,
която обичал.
(115) Като очарован, Кубан
взел Анъш на ръце
и, оплаквайки я,
я понесъл със себе си.
(116) Не забелязал
как отнесъл Анъш у дома си
и я поставил
върху леглото на сестра си.
(117) Той решил сам
да погребе Анъш –
никого не искал да вижда
от голямата си мъка.
(118) Взел той от сандъка
на сестра си Сютен една кана
с приготвен от нея сок –
и измил тялото на Анъш.
(119) А това не бил сок
за измиване на тялото –
Сютен била наляла в каната сока,
подарен й от Умай.
(120) Умай била за Сютен
като най-добра приятелка –
и веднъж тя казала
на Умай като на приятелка:
(121) “Казват, че се запазва
красотата на девойката за кратко,
а после увяхва,
без да оставя и следа.
(122) И аз се боя,
че ще помръкне красотата ми
още преди аз
да срещна своята любов!”.
(123) Засмяла се за себе си Умай
на нейните страхове,
но й дала този сок,
казвайки й при това:
(124) “Пий този сок
от Небесни Ябълки
всяка вечер
преди сън –
(125) и ще се събуждаш
всяко утро
същата такава,
каквато и вчера!”.
(126) За да не би Кубан, който
обичал да се рови
в нейните вещи,
да изпие случайно нейния сок,
(127) тя му казала,
че пази в тази кана
сок за измиване –
и Кубан й повярвал.
(128) А в този сок имало
могъща сила -
и обляната с него Анъш
изведнъж оживяла.
(129) Втрещил се Кубан,
а Анъш, смущавайки се,
се покрила с неговото наметало,
върху което лежала.
(130) Не ще пея за това,
което станало по-нататък:
вие, приятели, и тъй се разбрали,
че и двамата станали щастливи.
(131) Отдавна харесвала Анъш
добрия Кубан; а когато тя
го видяла отново,
се влюбила в него...
(132) Но не можел Кубан
тогава да се ожени за нея, -
нали не бил изпълнил своето
обещание пред Барадж.
(133) Тъгувал той заради това –
но никъде не можал
да открие Сютен,
макар да обиколил целия Аскъп.
(134) Няколко пътки той бил
и в замъка на Ирджиган,
подозирайки него,
но и там не намерил сестра си.
(135) Искала веднъж
горката Сютен
да му каже, че тя
е неговата сестра –
(136) но едва докоснала
тя ръката на Кубан,
когато той строго й казал:
“Махай се, пепеляшке!”.
(137) Нали Сютен била
чистачка в къщата на Ирджиган –
и в своите парцали
приличала на вещица.
(138) Тежко наранили Сютен
думите на родния й брат
и тя повече не се решавала
да го заговори.
(139) А Кубан тогава бил
разгневен на Ирджиган,
който му казал: “Как живееш
ти със своята покойница?”.
(140) Закашляла се тогава Сютен
от гняв срещу Ирджиган,
а на Кубан се сторило,
че тя се изхилила.
(141) Нали лицето й било
изкривено от гримаса...
Разгневил й се Кубан
и затова я нагрубил...
(142) Колко често в живота
ние преминаваме покрай
тези, които ни обичат,
обиждайки ги,
(143) защото по-охотно
се доверяваме на очите си,
отколкото на своето сърце,
чийто глас не чуваме...
(144) Накрая господарят на Сютен –
мерзкият, коварен Ирджиган –
намислил как да изтреби
всички неприятели и да стане единовластен.
(145) “Отначало трябва с убийството
на някои бийове
да наплаша останалите
и да ги накарам да ме последват.
(146) След това може вече
да тръгна с бийовете срещу Баджпър,
да ликвидирам Леуген-Ор
и да стана цар на Аскъп!
(147) Ер-Сар не ще може
да се противопостави:
ще му попречи
синът на Йерми – Мангуш.
(148) А Себер-Иштяк
ще спре масгутите –
нали е сключил
таен съюз с иберците!
(149) Ще се вкопчат йермиасците,
угилците и караките
в съседите-масгути –
и на тях ще ще им бъде до нас.
(150) А аз ще се укрепя
и ще обложа Събан и Сънджак
с голям данък
и ще живея от него.
(151) Ще изкореня обичая,
ще превърна всички в роби –
сам ще управлявам,
гадая и съдя!”.
(152) Убил Ирджиган един бик –
и приготвил угощение,
като поканил на пир
всички бийове на Агаджир.
(153) Когато те дошли
при него в двореца,
той ги посрещнал, седейки
на кожата на този бик.
(154) “Нека онези от вас, -
казал им Ирджиган,
които искат да ми служат,
да застанат на кожата в знак на това.
(155) А онези, които откажат,
вече не са ми приятели
и нека се махат
накъдето им видят очите!”.
(156) Една част от бийовете тутакси
отказали да стъпят върху кожата
и тръгнали навън, - но край вратата
ги нападнали джурите на злодея.
(157) Спряло се сърцето на Сютен
и тя закрила очи,
когато джурите на Ирджиган
почнали да посичат непокорните бийове:
(158) нали сред тях били
и родният й брат Кубан,
и любимият й Барадж –
тя не можела да го забрави.
(159) Помогнал Барадж на Кубан
да се измъкнат на двора;
той можел и сам да тръгне,
но не искал да продължава живота си.
(160) Не можел той да преживее
изчезването на любимата си Сютен
и желаел да освободи
Кубан от неговата клетва.
(161) Прикривайки отстъплението на Кубан,
той убил мнозина злодеи,
докато сам не паднал под ударите
на мечовете на джурите на Ирджиган...
(162) А Кубан препуснал
от двора на Ирджиган:
той бил тежко ранен
и не знаел къде да се скрие.
(163) Щяла да го настигне
потерята на джурите на Ирджиган:
злодеите сменяли конете,
а конят на Кубан се уморил.
(164) Но това било
на брега на Тун-Буричай –
любимата река на Чулман –
и алпът видял Кубан.
(165) Успяла Анъш да разкаже
на баща си за това,
че Кубан я спасил –
и Джалъш му помогнал:
(166) Когато злодеите се приготвили
да хвърлят ласата си по Кубан,
Чулман покрил брега
с гъста мъгла.
(167) Отклонили се злодеите от пътя,
а Чулман отвел Кубан
в своята пещера,
където после довел и Анъш.
(168) Анъш излекувала
раните на Кубан.
Когато той се опомнил,
те и двамата заридали от радост...
(169) Останалите бийове,
несъгласни с Ирджиган,
били всички убити
от джурите на Ирджиган.
(170) А онези бийове, които
се съгласили да служат на Ирджиган,
набързо стъпили
върху кожата на бика:
(171) изплашили се те
за своя живот;
помислили, че така
ще бъде по-добре...
85. Кубан и приятелите му по призива на Ер-Сар потеглят срещу Ирджиган
(1) В чест на верните бийове Ирджиган
устроил пищен пир,
а на слугите заповядал да изхвърлят
труповете от двореца в Буричай.
(2) С ужас гледала Сютен
това, как слугите
влачат труповете, но все пак
стояла наблизо.
(3) Тя искала да намери
телата на брат си и годеника си,
за да ги похити
и погребе според обичая.
(4) Не намерила Сютен
тялото на брат си,
но намерила тялото
на своя годеник.
(5) Едва се сдържала Сютен
да не се разридае
при вида на тялото на Барадж –
и помолила слугите:
(6) “Дайте ми
да ви помогна –
сама ще изхвърля това тяло
от стръмнината в Буричай!”.
(7) Изтощили се слугите: били уморени
да събират телата –
те били доста много –
и й разрешили да вземе тялото.
(8) Викали й Бозок –
тъй се нарекла тя
пред злодея Ирджиган,
когато той я заловил.
(9) А тогава още
не се била разпръснала мъглата,
хвърлена от Чулман
по брега на Варзай.
(10) Като се стараела да не вдига шум,
Сютен помъкнала
натежалото тяло
настрани от замъка.
(11) Замъкът преди бил наричан
Арджангел – и той бил
по времето на Атай столица
на целия Аскъп.
(12) Но когато в него се заселил
злодеят Ирджиган,
хората почнали да наричат
този замък Халджигел.
(13) За щастие Улят
разказала на Умай за Сютен –
и Артимас се втурнала
да измъкне любимката си.
(14) Тя се превърнала
в голямата птица Кан-Гират –
и, като кацнала до Сютен, взела
нея и Барадж на гърба си.
(15) После Умай излетяла
и те изчезнали в мъглата.
Никой не узнал
къде се дянала Бозок...
(16) А Ирджиган, като се напирувал,
събрал огромна войска –
и, като потеглил към Баджпър,
наредил на Мангуш да убие Леуген-Ор.
(17) Ирджиган му обещал,
че ще го направи субаг
на целия Сънджак – и Мангуш
с радост се съгласил на убийството.
(18) Докато Ирджиган и Мангуш
идват към Баджпър,
ще разкажем някои неща
за този Мангуш.
(19) Мангуш отдавна мечтаел
да стане субаг на Сънджак.
Той мразел родствениците си
и приятелите на родствениците.
(20) Тази омраза му предал
неговият баща Йерми:
да измъчват и убиват слабите
било и за двамата радост.
(21) Белек разказвал: когато
станал силен, той се върнал,
за да вземе приятеля си – вълчето,
което бил оставил при бягството си.
(22) Белек дружал с Тулуш
и веднъж Тулуш му подарил
едно вълче, което бил намерил
полуживо в степта.
(23) Вълчето било неочикновено –
с бял цвят,
заради което го нарекли
Ак-Бури.
(24) За него Белек подарил
на Тулуш брадвата Ибер –
той я бил наследил
от дядо си Таргиз.
(25) Тази брадва Кувъш
преди смъртта си
казал да подарят на Таргиз –
нищо друго не му останало...
(26) Като се върнал, Белек видял,
как Йерми измъчвал
неговото малко кутре,
отслабнало от глад.
(27) Йерми вързал вълчето
и го биел с камшик:
целият бил в кръв Ак-Бури
и жално скимтял.
(28) В гнева си Исбел хванал
ръката на злодея с камшика,
но малко не преценил силата си:
откъснал я съвсем.
(29) Завикал тогава Йерми
по целия Бури.
Дотичала Чирби
и заповядала на слугите:
(30) “Убийте Белек,
но така, че той
доста да се поизмъчи
преди своята смърт!”.
(31) Нахвърлили се слугите върху момчето,
а той взел тогава за краката
онзи, който дотичал пръв,
и почнал да маха с него като с тояга.
(32) Докато се биел
със слугите на Чирби,
тя решила да нареже
вълчето му на парчета.
(33) А то, макар и слабо,
събрало последните си сили
и се впило в бузата на Чирби –
и тя завинаги окьоравяла.
(34) А Белек, като изпотупал
всичките слуги, взел вълчето
и си отишъл от Бури
у дома си в Джеремел.
(35) Порастнало вълчето –
и почнало да помага на Белек
да пасе овцете
на великия Субан...
(36) Когато Белек умрял,
Ак-Бури изчезнал;
търсили го мнозина,
но тъй и не го намерили.
(37) А Йерми завещал на сина си
да убие Ак-Бури.
Веднъж Мангуш проследил
Ак-Бури с помощта на Яга.
(38) Бягал Ак-Бури с плячка;
към своето леговище –
да нахрани вълчицата
и белите си кутрета...
(39) Прокраднал се след него Мангуш:
и, когато Ак-Бури отново тръгнал,
убил вълчицата, всички вълчета –
и почнал да причаква Ак-Бури.
(40) Не знаел злодеят, че едно,
най-силното от вълчетата,
винаги посрещало баща си
надалеч от леговището.
(41) Когато Ак-Бури се връщал,
той не видял кутрето –
и разбрал,
че се е случила беда.
(42) Прокраднал се той към Мангуш
и се хвърлил върху него;
не знаел Ак-Бури, че онзи
бил само от желязо.
(43) Строшил си Ак-Бури в него
няколко зъба –
и бързо се скрил: не му бил
според зъбите Мангуш...
(44) Веднъж Чирби, като искала
да поправи сакатостта на Йерми,
чула, че Телесби
може да прави части на тялото.
(45) Намерила я тя
в една глуха клисура
и помолила господарката на рудата
да направи на сина й ръка.
(46) Телесби, страшилището на рударите,
й казала: “Нека Ерми
да ми послужи – и аз
ще му направя ръка!”.
(47) Изпратила Чирби сина си
при Телесби – дъщерята на Шурале –
и Йерми почнал вярно
да служи на алп-биката на рудите.
(48) Тя била много алчна
и не искала да дава
на рударите нито трошичка
от рудата – телес.
(49) По нейно задание
Йерми проследявал рударите,
а Телесби безжалостно
ги затрупвала с камъни.
(50) Радвал се Йерми
на убийствата на хора,
а Телесби била доволна
от неговата служба.
(51) Дала му тя
не само ръка от желязо:
обиквайки го, тя
родила от него Мангуш.
(52) Телесби била от желязо,
затова и Мангуш
се родил железен
и почнал да върши зло.
(53) Убил той всички рудари
и сам почнал
да продава извънредно скъпо
рудата от владенията на майка си.
(54) Той вземал руда от нея
уж за собствени нужди
и разменял рудата
срещу скъпи дрънкулки...
(55) А дъщерята на убитите от Мангуш
абай на рударите и една рударка,
която наричали Талия,
обикнал Ер-Сар.
(56) Когато той й казал
за своята любов,
тя му отвърнала:
“И аз те обикнах!
(57) Но съм дала клетва,
че докато не отмъстя
за убитите си родители,
не ще се омъжа”.
(58) Едва я убедил Ер-Сар
поне да не
отмъщава сама –
нали Мангуш бил железен.
(59) Той обещал да й
помогне да отмъсти
на Мангуш, който често
разбойничел в Булгар-Суба.
(60) Но не било лесно да се отмъсти:
имал, наистина, Ер-Сар
вълшебната брадва на Кувъш,
която наследил от баща си, -
(61) но не можел Иберът
да навреди на Мангуш:
и двамата били
от едно желязо.
(62) Но ето че веднъж идва
при него любимата му Талия
и казва: “Измислих
как да накажем мерзкия Мангуш.
(63) Намерих една
дълбока клисура,
продухвана от ветровете
като готова топилня.
(64) По склоновете на планините,
заобикалящи клисурата,
расте гора –
гориво за топенето.
(65) Ще примамим Мангуш там,
ще затрупаме изходите,
ще съборим гората върху него –
и ще го разтопим!”.
(66) Тъкмо казала това –
и пристигнал пратеник на Ет-Ермек
и съобщил на Ер-Сар думите му:
“Ирджиган вдигна метеж.
(67) Към него се присъедини
мерзкият Мангуш –
и по заповед на Ирджиган
уби царя Леуген-Ор.
(68) Опитаха се пазачите
да спрат Мангуш,
но той ги уби –
и посече Леуген-Ор.
(69) След това Мангуш
предаде града Кермен-Ас
и гостуващата у баща му Наджия
в ръцете на злодея Ирджиган.
(70) А самият той, според думата
на мерзкия Ирджиган,
потегли срещу теб,
към град Маджар.
(71) Аз изпратих пратеник
със съобщение в Събан,
но оттам ще дойде помощ
едва след три месеца.
(72) Аз потеглих срещу Ирджиган,
а ти спри Мангуш.
Като се оправя, ще се върна
и ще ти помогна!”.
(73) Наредил Ер-Сар на Талия,
на народа и повечето воини
да отидат в Тамта-Илат,
а сам решил да остане.
(74) Обяснил той на Талия:
“Ще се побия малко привидно
за града, а после
ще отстъпя в онази клисура.
(75) Ако тръгне след мен
мерзкият Мангуш,
то, съгласно твоя план,
аз ще го разтопя там!”.
(76) Но Талия му казала:
“Не ще тръгне след теб
мерзкият Мангуш,
а ще тръгне след мен:
(77) нали вече отдавна той
се заглеждаше по мен
и ми предлагаше
да се омъжа за него.
(78) Затова ще остана
в Маджар с теб
и заедно с теб
ще отида в клисурата!”.
(79) Съгласил се Ер-Сар с нея:
нямало какво
да й възрази –
трябвало да мисли за работата.
(80) Отишли хората в Илат,
затрупвайки рова с гора,
а когато приближил Мангуш,
Ер-Сар подпалил тази гора.
(81) Но Мангуш спокойно
преминал през този пламък –
и на защитниците се наложило
да се измъкнат през дурбуна.
(82) Узнали хората на Мангуш
накъде побягнали влюбените –
и той се втурнал след тях:
не искал да изгуби Талия.
(83) Когато влязъл в клисурата,
заедно със своята войска,
джурите на Ер-Сар с въжета
издигнали младите на върховете.
(84) По сигнала на Ер-Сар
джурите затрупали с камъни
входа и изхода от клисурата,
а Иберът повалил долу дърветата.
(85) Талия изстреляла по дърветата
една огнена стрела –
и ветровете тутакси с вой
издигнали пламъка до Небесата.
(86) Клисурата се превърнала
в огромна топилня –
и в горещия пламък
Мангуш се разтопил.
(87) Изгоряла с него
и разбойническата му войска –
и младите потеглили
на помощ на Ет-Ермек.
(88) Но закъсняли:
край Керман-Ас попаднал
Ет-Ермек в засадата
на разбойниците на Ирджиган.
(89) Повалили Ет-Ермек
и неговите масгути
немалко воини на Ирджиган,
но враговете били повече.
(90) Когато Ет-Ермек останал сам
и се биел със стотина врагове,
Ирджиган се промъкнал отзад
и го разсякъл на две.
(91) Злодеят Ирджиган показал
на горката Наджия,
оплакваща баща си,
главата на мъжа й;
(92) В отчаяние тя
се опитала да се убие,
но злодеят й вързал ръцете
и поискал да я обладае.
(93) Ирджиган виждал, че тя
очаква дете,
но това само
разпалвало похотта на злодея.
(94) А тя носела майчиния пояс,
подарен й от Умай;
този пояс защитавал
невинността на жените.
(95) Ирджиган почнал да се опитва
да свали или разреже пояса;
изподрал Наджия,
но нищо не постигнал.
(96) Но от ужас Наджия
преждевременно родила.
По волята на Тангра
детето останало живо.
(97) Злодеят хвърлил майката и детето
в зиндана, който бил до кулата,
пазен денонощно
от сто джури.
(98) Не давал той на нещастницата
храна и вода, а на джурите наредил
да убият пленниците, ако
майката се опита да избяга.
(99) Всичко това видяла
врабицата Йелга-къз,
която живеела в кулата,
построена за нея.
(100) Потресена от видяното,
тя отлетяла при Врабеца,
който живеел в гората на едно дърво –
и всичко му разказала.
(101) “Ах, ако само някой, -
казала Врабицата, -
можеше да пренесе Наджия
в онази кула –
(102) защото тя е тъй здрава,
че никой не може
да я вземе, - там би била
Наджия в безопасност!
(103) Аз тихичко й нося
парченца хляб и вода
в каната-играчка, но тя
вехне от нечистотите на зиндана!”.
(104) Съгласил се се нея Врабецът,
а той бил Леуген-Ор,
станал по волята на Всевишния
алп на съдийството...
(105) А под онова дърво,
на което те чикчирикали,
тъкмо си почивал Ак-Бури –
и той чул всичко.
(106) Той се завръщал от Идел,
където Хурса по негова молба
му направил желязни зъби
на мястото на счупените:
(107) защото Ак-Бури помагал на Хурса
да търси руда в планините;
той се бил научил на това
от своята майка.
(108) Майка му била
дъщеря на страшния Кубар
и обичала да си играе в Балкан
с небесни камъчета.
(109) Веднъж едно камъче
изпаднало от ръцете й
и паднало на Земята –
а то й било много скъпо.
(110) Тръгнала тя да го търси
на Земята – и там
срещнала царя на вълците,
който й предложил:
(111) “Поживей с мен,
роди ми кутрета –
и аз ще ти покажа
къде е твоят камък!”.
(112) Съгласила се тя –
и родила от него кутрета.
Когато ги откърмила,
царят дошъл да ги види.
(113) Като отделил силните кутрета,
той ги взел и си тръгнал,
а слабия Ак-Бури
оставил на майка му.
(114) Отначало той искал
просто да го разкъса
но по нейна молба
й го оставил.
(115) Върнал й царят камъка –
и тя, щастлива,
като взела със себе си Ак-Бури,
си тръгнала към Балкан.
(116) Но по пътя тя
срещнала един красавец-рудар
и, влюбвайки се в него,
останала с него.
(117) Тя можела бързо
да намира руда –
и помагала на мъжа си
да я търси.
(118) Родила тя на рударя
красавица дъщеря,
който той нарекъл
с нейното име – Талия.
(119) Научила Старата Талия
и Ак-Бури, и дъщеря си на това,
как да търсят руда – и почнали
те да помагат на рударите.
(120) Втората Талия също
се омъжила за рудар –
и родила от него
Третата Талия.
(121) Втората Талия била
много близка
със своя брат Ак-Бури:
те били винаги заедно.
(122) Но тя растяла,
а Ак-Бури
все си оставал същото
малко кутре.
(123) Това огорчавало Ак-Бури
и Втората Талия узнала,
че за растежа му трябва
една особена трева.
(124) Почнал оттогава Ак-Бури
през цялото време да търси тази трева,
много рядка,
и престанал да ходи в планините.
(125) И ето, че веднъж
той се върнал у дома,
след търсенето на тревата –
и узнал за гибелта на майка си.
(126) Затрупала Телесби
и Старата Талия,
и нейния мъж, оцеляла
само Втората Талия.
(127) Взела я при себе си
лелята на Втората Талия,
а тя била слугиня
в дома на Тулуш.
(128) Вмъкнал се Ак-Бури
в двора на Тулуш,
но едва се измъкнал жив
от кучетата в полето.
(129) Там го намерил Тулуш,
съжалил го и го приютил;
после Тулуш подарил
Ак-Бури на Белек...
(130) А Втората Талия
израстнала в дома на Тулуш
и, като се омъжила да рударя,
родила на мъжа си Третата Талия.
(131) И двамата й родители работели;
нямало на кого
да оставят дъщеря си – и те я дали
на същата тази слугиня.
(132) Когато за старата слугиня
станало трудно да работи,
то Третата Талия
почнала да й помага...
(133) Ер-Сар се влюбил в нея
и искал да се ожени за нея,
но мерзкият Мангуш
попречил на това:
(134) Проследил злодеят
родителите на Третата Талия
и жестоко ги убил,
блъскайки ги в топилнята...
(135) Ак-Бури рядко
посещавал Третата Талия;
по-често не можел:
нали бил вълк.
(136) Намерил той в Джеремел
онази трева – и я изял;
веднага станал
могъщ вълк...
(137) Веднъж, като си играл с вълчицата,
той три пъти
се претъркулил по земята –
и се превърнал изведнъж във витяз.
(138) Когато той отново три пъти
се претъркулил по земята,
той отново станал вълк,
успокоявайки вълчицата.
(139) В образа на витяз
му станало по-лесно
да посещава своята племенница –
прекрасната Трета Талия.
(140) Сприятелил се той с Ер-Сар
и с неговите приятели – Леуген-Ор,
Кубан и Чъбък-Маджи,
Ет-Ермек и Урусман.
(141) Ак-Бури им се представил
като шудски бий – и всички вярвали.
А и как да не повярваш –
голям е Аскъп!
(142) Укрепвала дружбата
отзивчивостта на Ак-Бури:
той успял на всички
в нещо да помогне.
(143) Кубан той веднъж спасил
на един лов от един домбай;
на Барадж помогнал да защити
стадото на Субан от разбойниците;
(144) Ет-Ермек той запознал
с красавицата Наджия,
а Леуген-Ор спасил
при едно корабокрушение.
(145) А Ер-Сар Ак-Бури
успял да предупреди
за засадата на разбойниците
на мерзкия Мангуш.
(146) Приятнелите заобиколили засадата
и сами неочаквано
нападнали разбойниците –
и ги изтрепали всички.
(147) Но колкото и да бил славен
Ак-Бури в образа на витяз,
все пак да бъде вълк
му било по-приятно...
(148) И тъй, лежейки под дървото,
Ак-Бури узнал за всичко:
и какво се случило, и за кулата
на града Керман-Ас.
(149) “Ако можеше да скрия Наджия
в тази кула, -
помислил и Ак-Бури. –
Но как да попадна в Керман-Ас?”.
(150) Изведнъж той вижда – идват
конници, а пред тях
яздат двама бахадира
и две девойки.
(151) Това били Кубан, Анъш,
Чъбък-Маджи и Сютен.
Станал Ак-Бури витяз –
и излязъл пред тях.
(152) Приятелите му се зарадвали,
прегърнали се, устроили лагер.
Разказал им той за Наджия,
а те на него – за себе си.
(153) Започнали разказа
Чъбък-Маджи и Сютен,
а завършили
Кубан и Анъш...
(154) Умай, спасявайки младите,
ги пренесла в една пещера,
където ги оставила – и, отивайки ги,
казала на Сютен:
(155) “Отлитам по работа,
а ти се опитай
да се погрижиш за любимия:
тук има някои лекове”.
(156) Разказала й Улят
за това, което се слючило със Сютен,
но не можела Умай веднага
да свали заклинанието на Улят.
(157) Наредила само това вълшебство:
“Ако Барадж поиска
да се ожени за грозницата,
Сютен ще стане като преди”.
(158) Но да каже за това на Сютен
Умай не можела,
за да не изгуби
вълшебството й силата си.
(159) Грижила се Сютен за Барадж.
Когато се събудил,
той я видял
със закрито лице.
(160) Като й благодарил за това,
че го е спасила, Барадж
я помолил да открие лицето си,
но тя му казала:
(161) “Ако аз ти покажа
своето уродливо лице,
ти не ще поискаш повече
да ме видиш, защото съм грозна!”.
(162) Засмял се Чъбък-Маджи
и й казал на това:
“Грешиш ти,
като казваш тъй:
(163) След гибелта
на моята любима Сютен
аз в мъката си се научих
да виждам духа на хората.
(164) Защото понякога под красотата
се прикрива зло,
а грозните лица
скриват добри души.
(165) Ти имаш добра душа,
тъй че дай ми
да те обикна такава,
каквато си!”.
(166) Треперейки от страх,
Сютен открила лицето си –
и сълзи потегли
по уродливото й лице.
(167) Но Чъбък-Маджи
ласкаво взел ръката й
и й казал:
“Ти ми стана скъпа!
(168) Ако си омъжена,
стани ми сестра,
а ако не,
бъди моя жена!”.
(169) В същия миг
станала Сютен
самата себе си –
и Барадж изгубил свяст.
(170) Разстроила се Сютен:
помислила си, че той
се е изплашил от лицето й,
само като я е видял.
(171) И тя решила в тъгата си
да напусне този живот;
взела кинжала,
но чула гласа на Сарвар:
(172) “Преди да си отидеш,
погледни в огледалото на Чулман,
което Ат подари
на твоя предтеча Алабуга.
(173) Отначало Атай
подари това огледало на мен,
а аз умрях,
отдавайки живота си за него.
(174) Ти пък искаш
да отнемеш живота на любимия си:
защото той те обикна
и ще те последва!”.
(175) Засрамила се Сютен,
погледнала в огледалото –
и видяла в него
предишното си лице...
(176) Тогава се опомнил Чъбък-Маджи –
и те, прегръщайки се,
заридали и благодарили
на Небесата за милостта.
(177) Когато и двамата се опомнили,
те решили незабавно
да потеглят на война
срещу мерзкия Ирджиган.
(178) Не останала Сютен у дома,
решила и тя
да отмъсти на Ирджиган
за техните страдания.
(179) А сватбата си те решили да отпразнуват
след като отмъстят
на злодея – и тъй били
решили и Кубан и Анъш...
(180) Те също тъй, едва
Кубан се бил оправил,
потеглили двамата на война
срещу мерзкия Ирджиган.
(181) Съобщил им Ер-Сар
за войната в Сънджак –
и ги призовал заедно
да потеглят срещу злодея.
(182) Предложил им той да се срещнат
на мястото, където навремето
бил аулът Баладжам,
някога изгорен от врага.
(183) От аула останала
само подивялата градина,
където се заселили много птици,
пеещи чудни песни.
(184) Оставяйки част от джурите
да защитават техните владения,
приятелите се обединили – и заедно
тръгнали на помощ на Ер-Сар.
(185) Довели те в Баладжам
20 хиляди бахадири;
а скоро и Ер-Сар с Талия
довели там маджарците.
(186) Тъй приятелите събрали
30 хиляди бахадира,
но те не можели да победят
300-те хиляди врагове.
(187) Почнали приятелите да мислят
как да помогнат на Наджия
и как да издържат
до пристигането на масгутите.
(188) “Ако можехме да отвлечем Ирджиган,
- казала Анъш, -
аз ще се промъкна в града
и ще помогна на Наджия!”.
(189) “Аз ще отвлека Ирджиган! –
възкликнала Сютен. –
Ирджиган, като ме види,
ще излезе за мен от града:
(190) нали аз съм за него
една изплъзнала се плячка,
а той не обича
да изпуска плячката!”.
(191) “Сютен под нашата защита
ще може да отстъпи в трите лагера,
които ще устроим тук, -
отбелязъл тогава Ер-Сар. –
(192) Но ако злодеят
потегли след нас
с цялата си войска, то в становете
не ще издържим дълго!”.
(193) “Аз мога да направя тъй,
че нашите преследвачи
да не могат да стигнат до становете! –
казала Талия. –
(194) От майка ми ми остана
една вълшебна тояжка.
Подарил й я е
самият алп Субан.
(195) Веднъж в планините
майка ми забелязала
спящия в пещерата Субан,
а наблизо – имегени.
(196) Те вече се канели
да влязат в пещерата;
но майка ми повикала рударите –
и те прогонили имегените.
(197) За да не обезпокои никой
съня на великия алп,
рударите по молба на майка ми
затрупали входа на пещерата.
(198) За по-сигурно майка ми
разхвърляла край входа
див чесън, който
отпъждал нечистите.
(199) От време на време
майка ми посещавала алпа;
когато той се събудил,
той й подарил тази тояжка.
(200) Ако я подхвърлиш
и отново уловиш,
успявайки да кажеш:
“Стани, трево, гора!”,
(201) то степната трева ще стане
непроходима гора,
която никога
и никой не ще заобиколи.
(202) Когато пък поискаш
гората да изчезне,
хвърли тояжката на земята
и кажи: “Стани, горо, трева!”...
(203) Когато ние,
след набега към града,
се оттегляме в лагера,
тази гора ще ни защити!”.
(204) Ободрили се приятелите
и се заели с подготовката на становете.
А Анъш в това време
се видяла с Джумбарадж.
(205) Те били приятелки –
и Джумбарадж веднага се съгласила
да й помогне да преведе
Наджия по дурбун в кулата...
(206) Като устроили три лагера
и подготвили войската,
приятелите препуснали
в набег срещу Керман-Ас.
86. Ак-Бури получава конете на Чулман и помага на приятелите да надвият враговете
(1) Ак-Бури по пътя
се разделил с приятелите;
казал им: “Ще се опитам
да доведа масгутите по-бързо!”.
(2) Одобрили приятелите
решението на Ак-Бури
и му пожелали
безопасен път, -
(3) а сами, без да се бавят,
се понесли към Керман-Ас:
бързали да помогнат
на нещастната Наджия...
(4) Като издебнала мига, показала се
Сютен наглед пред града
и викнала: “Ей, Ирджиган,
ето ме, хвани ме!”.
(5) Страшно заревал Ирджиган,
спрял да тормози Наджия -
и се понесъл с цялата си войска
срещу Сютен и нейните приятели.
(6) Приятелите започнали да се оттеглят,
но понякога се обръщали
и мятали по врага
своите стрели.
(7) Нито една стрела
не пропаднала даром –
така приятелите изтребили
30 хиляди врага.
(8) А когато се приближили
приятелите до баладжама,
Талия, поизоставайки,
хвърлила нагоре тояжката.
(9) Докато тояжката летяла,
тя успяла да каже:
“Стани, трево, гора!” –
и на пътя на врага израстнала гора.
(10) Никой от злодеите
не могъл да се промъкне през гората;
не успели те също
да я заобиколят.
(11) Докато враговете се мотали
около онази гора,
Анъш, превръщайки се в жерав,
успяла да прелети в града.
(12) Ако в Керман-Ас
бил самият Ирджиган,
той щял да заповяда
да застрелят жерава.
(13) Но неговите хора
не били тъй досетливи
и не обърнали на птицата
никакво внимание.
(14) Едва когато Анъш
кацнала на земята край зиндана
и почнала да ходи
недалеч от пазачите,
(15) те хукнали след нея,
мислейки, че птицата е ранена;
а Анъш ту отлитала от тях,
ту отново долитала.
(16) Така тя разсейвала джурите,
които стояли отвън;
а в това време Джумбарадж
влязла в зиндана по дурбуна.
(17) Джурите, които стояли до
Наджия и детето,
Джумбарадж приспала –
и отвела пленниците в дурбуна.
(18) По дурбуна тя
превела Наджия и детето
в кулата на Леуген-Ор –
и здраво ги затворила там.
(19) Сега никой не можел
да хване Наджия –
тази кула била
по-здрава от гранитна скала.
(20) А от нея
можело да се излезе
на самия връх –
там имало такъв ход.
(21) Живеещите в кулата
Врабец и Врабица
казали на Джумбарадж, че
ще помагат на Наджия и детето.
(22) Врабецът долетял до Анъш
и й казал, че пленниците са в кулата;
а Анъш го помолила
да предаде на Наджия привет от приятелите.
(23) “Нека Наджия знае –
ние не ще я зарежем в беда!” –
казала на Врабеца Анъш
и отлетяла при приятелите.
(24) Едва тогава враговете съобразили,
че в града е долетял
не обикновен жерав –
и почнали да стрелят по него.
(25) Но било късно –
Анъш се изгубила в Небето:
само едно нейно перо
успели да свалят със стрела враговете.
(26) Когато Ирджиган се върнал
в града с нищо,
той не могъл да се промъкне
в кулата при Наджия.
(27) Но и Анъш, като долетяла
в стана при Кубан,
не могла да стане себе си –
но той се досетил коя е тя...
(28) Вдигнала тя крило –
и Кубан разбрал,
че тя е изгубила едно перо
и не можела да стане себе си.
(29) Почнал Кубан често
да преви набези срещу Керман-Ас
в надежда да издири
перото на любимата си.
(30) Той отчаяно налитал
срещу злодеите и ги сразявал...
Той и приятелите му убили
70 хиляди врагове.
(40) Не намерил той перото,
затуй пък Ирджиган
бил вбесен; и той
поискал помощ от Яга.
(41) Казал злодеят на Албастъй:
“Не мога да се промъкна
в кулата на Наджия
и да премина през гората!”.
(42) “Не ще се промъкнеш ти в кулата, -
казал му Яга. –
Тя е направена от тухлите
на самия алп Хурса.
(43) Поискал веднъж Хурса
да построи от тях в Баджпър ковачница,
но после размислил...
А тухлите оставил на Баджпър...
(44) Но аз ще помисля над това
как да навредим на Наджия.
А ти сега
тръгни срещу лагера.
(45) Преди теб аз разбрах,
че именно Талия с тояжката
издига гората
на твоя път.
(46) Но този път никой
не ще ти попречи
да стигнеш до Баладжам
и да превземеш техните станове!
(47) А като се върнеш с победа,
тогава ще ти кажа
как да убиеш Наджия –
аз съобразявам бързо!”.
(48) Зарадвал се Ирджиган,
скочил на коня –
и потеглил с войската
в набег срещу Баладжам.
(49) Когато врагът наближил становете,
Талия излязла напред –
и, като подхвърлила тояжката нагоре,
изрекла думите на заклинанието.
(50) Но тояжката не паднала
в ръцете й от Небесата –
грабнал я във въздуха
един стар проскубан орел.
(51) Това бил Яга;
отлетял той с тояжката
в своята бърлога –
и там я изгорил...
(52) Не се издигнала гората
след думите на Талия –
тогава тя веднага
забързала към приятелите.
(53) Извикала им тя,
че врагът се е промъкнал –
и бахадирите се приготвили
достойно да умрат.
(54) И трите лагера,
без да се сговарят,
вдигнали червени знамена
и запели “Осмия път”:
(55) “Седем пътя може да измине
бахадирът на Земята;
ако иска да стане маджар,
то той ще ги премине.
(56) На първия път
убиват под него коня,
който той е отгледал сам,
но той ще устои и пеш.
(57) На втория път
той ще падне в ров,
но ще успее, ако е силен,
да се измъкне от него.
(58) На третия път
ще го отнесе река,
но той ще може, ако е пъргав,
да се добере до брега.
(59) На четвъртия път
ще го затрупат в клисура,
но той ще може, ако е ловък,
да се изкачи по отвесната скала.
(60) На петия път
той ще попадне в засада,
но ще може да си пробие път,
ако има късмет.
(61) На шестия път
той ще изгуби приятелите си,
но ще продължи нататък,
за да отмъсти за тях.
(62) На седмия път
той ще изгуби очите си,
но ще стреля по врага,
ориентирайки се по шумовете му.
(63) И осмия път –
своя последен път, -
ще може да измине бахадирът,
ако иска да стане маджар.
(64) На осмия път
ще го обкръжат враговете,
когато той изстреля
всичките си стрели,
(65) когато враговете разсекат
всичките му доспехи,
когато му отсекат
и двете му ръце.
(66) Но не ще го сломят враговете,
ако бъде силен неговият дух:
той ще остави тленното тяло
и ще отпътува към стана на маджарите.
(67) Там той ще срещне
славните предци на българите,
своите деди и баща си,
своите братя и приятели.
(68) Ще излезе насреща му
самият Кубар Урус,
ще каже: “Бъди с нас!” –
и ще му подари славен меч.
(69) Ще запеят за теб песни
славните хайджии:
ще я подхванат потомците, -
ще гледат в Небето.
(70) Хайде да погледнем в Небето:
ето, виждате ли, показа се
ескадронът на маджарите
с Урус начело.
(71) Блестят техните доспехи
и скъпо оръжие:
никой не може
да устои срещу тях.
(72) Бързат маджарите насам,
за да видят
как ние ще умрем
за великия Аскъп.
(73) После те ще изберат
най-добрите от нас,
изминалите 8-те пътя –
и ще ги приемат за маджари.
(74) Ето го пред теб
твоят осми път,
към който си вървял
през целия си живот.
(75) На твоя път
е омразният враг:
разсечи го, заколи го,
смъкни го, стъпчи го...
(76) Викът ти ще бъде по-силен,
ударът ти – по-точен,
стрелата ти – по-бърза,
мечът ти – по-остър.
(77) Не ще трепне ръката ни,
не ще пропусне стрелата,
ако ни е съдено да паднем в боя,
ще умрем със слава!
(78) Трепери, дими цялата земя –
и треперят враговете:
носят се на бой като жива стена
верните синове на Булгар!”.
(79) С див вой
се блъснали вълните на враговете
в трите скали на становете –
и се разгоряла битка.
(80) Ден се бият приятелите,
втори ден, - и разбират,
че третият ден за тях
ще бъде последен.
(81) Дори ако Ак-Бури
ускори движението на масгутите,
все едно – до тяхното пристигане
остава повече от месец.
(82) През нощта, след втория ден,
видяли българите в Небето
светли воини –
това били маджарите на Урус.
(83) Следвайки Баръс,
препускали славните герои,
възглавявани от Таргиз-абай,
Маджи, Раудеб и Атай.
(84) Всички тогава почнали
да разпознават и своите
славнти предци –
ободрили се бахадирите.
(85) А врагът още повече
се озлобил и приготвил
на сутринта да ликвидира
становете на храбрите приятели.
(86) Къде си, Ак-Бури?
Ще чуеш ли ти
прощалните думи на приятелите
в свистенето на вятъра и шумоленето на тревите?
(87) Чувствува Ак-Бури,
че тежко им се пише
на приятелите му – и се носи той
като вятър по степта...
(88) Като се простил с приятелите,
той се втурнал към Идел,
за да намери там
нужния му Тулпар.
(89) По пътя той попаднал
под изстрелите на джурите
на мерзкия Себер-Иштяк:
те мислели, че той е Иджик.
(90) Устроили те лов
срещу самия Апсатъ –
той им пречел
да изтребват всичко живо.
(91) Благодарение на Ак-Бури
едва се изплъзнал Аспарък
от лютите разбойници –
ермиасци и угилци.
(92) Привлякъл към себе си
Ак-Бури ловците,
успял да разкъса шестима
и да се изплъзне невредим...
(93) За тази помощ
Апсатъ му казал
къде да намери Тулпар –
и се втурнал натам Ак-Бури.
(94) Нечуто се прокраднал той
като същински ловец
към мястото, където пасял
безгрижният Тулпар.
(95) В облика на вълк Ак-Бури
скочил на гърба
на славното конче –
и страшно заръмжал.
(96) Замолил се Тулпар за пощада
и почнал да обещава
всякаква помощ
в замяна на живота си.
(97) Тогава му казал
славният Ак-Бури:
“Добре, конче,
ще ти повярвам.
(98) Изпълни ето какво: уговори
Чулман да ти даде
неговите морски коне –
най-бързите в света.
(99) Ако получиш конете
и помогнеш на мен
и на моите приятели,
аз ще те пусна!”.
(100) Тулпар се заклел да помогне –
и те потеглили
към Курганско море:
там бил тогава Чулман.
(101) Спуснал се Тулпар на дъното
и помолил Чулман
да му даде своите коне,
казвайки тъй:
(102) “Помнил ли, велики алпе,
че ми обеща
да изпълниш всяка молба,
ако аз ти помогна?
(103) Ти поиска да имаш
в своето царство коне,
по-бързи от които
да няма на света;
(104) намери ти 500
най-добри кобили
и ме помоли
да ги покрия.
(105) Аз го направих –
и сега ти имаш
50 хиляди
най-добри коне на света.
(106) Сега тези коне
са нужни на мен,
за да помогна
да спасим приятелите на Ак-Бури.
(107) Ще ми дадеш ли
своите коне за малко?
Ще изпълниш ли
своето обещание?”.
(108) “Не се безпокой, Тулпар, -
отвърнал на кончето Джалъш. –
Често си срещал нечестността,
но аз съм верен на своята дума!
(109) Вземи моите коне,
само гледай
след 10 дни
да ми ги върнеш.
(110) Повече не могат те
да се намират на Земята:
привикнали са вече
към живота под водата.
(111) Три месеца път
ще изминат те
за три дни –
вземай ги!”.
(112) Тогава се разтърсило
дъното на морето –
и към тях изтичали
50-те хиляди коне...
(113) Когато ги извеждал Тулпар
от Курганско море,
водата забучала
и се вдигнали вълни.
(114) А Ак-Бури, превръщайки се във витяз,
успял вече да доведе до брега
храбрия Урусман
и всичко му разказал.
(115) Пламнал Урусман
от омраза към враговете
и желание да помогне
на Наджия и всички приятели.
(116) Като оставил Ак-Бури
с табуна на брега,
Урусман отишъл при майка си
със съобщението за случилото се.
(117) Не знаели още масгутите
за метежа на Ирджиган:
не пристигнал пратеникът на Ет-Ермек –
убил го Себер-Иштяк.
(118) Не пристигнали и пратениците,
изпратени от Ер-Сар:
тях също проследил
и убил Себер-Иштяк.
(119) Олюляла се Аймак,
когато Урусман й съобщил
за гибелта на Ет-Ермек –
той бил неин любимец.
(120) Но тя сдържала
изтръгващия се от гръдта вик
и заповядала на масгутите бързо
да се приготвят за война.
(121) За три дни се събрали
масгутските бийове –
никога толкова бързо
не се били събирали те.
(122) Пристигнали 100 хиляди
отчаяни храбреци;
но тогава се появил пияният
цар на Аскъп Кичи-Канджал.
(123) Не обичал той синовете си,
затуй пък обожавал Ирджиган.
Защитавайки любимеца си,
той заявил на масгутите:
(124) “Клеветят враговете
славния Ирджиган –
вървете си по домовете,
докато не съм се разсърдил!”.
(125) 10 хиляди масгути
си тръгнали по домовете;
но останалите остананали –
нали обичаят гласял:
(126) ако са започнали раздори,
нека спорещите да се бият,
а народът ще изпълни
волята на победителя.
(127) Наредила Аймак на мъжа си
да се качва на коня –
и в схватката с него, го повалила
на земята с един удар.
(128) След това тя казала:
“Предлагам за цар на Аскъп
своя син Урусман –
той е достоен за това!”.
(129) Съгласили се с нея багълите
и качили Урусман на трона
върху овче кече – според обичая
на курганските българи.
(130) След това царят и Аймак
повели 50 хиляди
славни масгут-българи
към брега на морето.
(131) Там масгутите
се качили на морските коне –
и те се хвърлили с тях
сред морските вълни.
(132) Към пладне преплавали
конете Курганското море,
и за ден и половина достигнали
до мястото на битката – Баладжам.
(133) През третия ден на битката
за становете на приятелите,
когато враговете вече
прониквали в лагера,
(134) върху злодеите изведнъж се стоварили
масгутските воини –
и за миг повалили
100 хиляди метежника.
(135) Едва успели масгутите
да измъкнат от купчините тела
ранените, но живи
приятели на Ак-Бури.
(136) Прегърнали се приятелите
с Урусман и Ак-Бури –
и благодарили на Тангра
за чудното спасение.
(137) Не поискали ранените
да изостават от масгутите:
също скочили на конето
и потеглили заедно към града.
(138) Успял да се укрие в него
разбитият Ирджиган;
посрещнал го там Яга
и му казал:
(139) “Измислих как
да убедим Наджия:
заобиколи кулата с дървета
и ги подпали.
(140) Ще се издигне пламъкът до Небесата –
и ще опече жива
Наджия в кулата –
не ще я получи никой!”.
(141) Наредил тутакси Ирджиган
на своите разбити воини
да заобиколят кулата с дървета –
и те го направили.
(142) Подпалил злодеят дърветата –
и приятелите от полетно
видяли как се издигнал
пламъкът над кулата.
(143) Извикали приятелите от ужас,
а Урусман, който седял
на кончето-Тулпар,
го помолил:
(144) “Хайде, славни Тулпар,
покажи своята ловкост:
опитай се да скочиш
на върха на кулата!”.
(145) Забелязал Урусман,
че врабчетата извели
горката Наджия със сина й
на върха на кулата.
(146) А езиците на пламъка
все по-тясно се сближавали
около върха на кулата:
ей-сега ще се съединят!
(147) Зацвилил Тулпар
и с един скок
отнесъл Урусман
на върха на кулата.
(148) Взел Урусман на ръце
Наджия и нейния син –
и веднага скочил Тулпар
обратно на земята...
(149) Наджия била спасена
и приятелите се устремили
да щурмуват Керман-Ас –
последния оплот на Ирджиган.
(150) Успял силният Кубан
да опре до стената една греда,
докато Ер-Сар стрелял
по враговете по стената.
(151) А храбрият Чъбък-Маджи,
докато стрелите на Ер-Сар
плашели врага по стената,
се изкачил на стената по гредата.
(152) При това той се държал
за бича, който
закачил за зъбера
на високата стена.
(153) С ударите на бича
и своята тояга
съборил Чъбък-Маджи
от стената всички врагове.
(154) Като се спуснал долу, той
отворил портите на града –
и бахадирите с масгутите
нахлули в Керман-Ас.
(155) Дошъл тогава краят
на войнството на Ирджиган,
а самият злодей се скрил
в котела на кухнята на двореца.
(156) Обичал Ирджиган човешко месо
и всичките си пленници
варял в този котел
и с мляскане ги изяждал.
(157) Не намерили приятелите
скрилия се Ирджиган,
но врабчетата видяли
как се скрил злодеят.
(158) Взел Врабецът от кулата
една горяща клонка –
и я хвърлил в
дървата под котела.
(159) Пламнали тогава дървата
и станало горещо на Ирджиган;
поискал той да излезе
от огромния котел.
(160) Но не достигал той
с ръце до края на котела –
и така се сварил жив,
подобно на своите жертви.
(161) Когато Ирджиган бил вече,
както казват, готов,
открили го
готвачите на двореца.
(162) Като узнали за края
на мерзкия Ирджиган,
приятелите отишли в Джилан –
и тежко им се паднало на изменниците.
(163) Аймак наредила на сина си
да прости само онези хора,
които сами са обесили
своите бийове-изменници.
(164) А останалите агаджирци,
които пожалили своите бийове
и се сражавали с масгутите,
Аймак прогонила от Аскъп.
(165) Десетки хиляди българи
се озовали в чужбина;
сред тях – части от Иджар,
Куби, Туджи и Джангар.
(166) Спомняли си Иджар Инешдар,
а Куби – тревите на Кубинеш,
а Туджи – храсталаците на Туджар,
а Джангар – тръстиките на Локбър.
(167) И вкусът на водите на тези реки
си спомняли те в чужбината,
където никой не ги съжалявал –
и те съжалили себе си...
(168) Сетне потеглили приятелите
срещу Себер-Иштяк,
но онзи, зарязвайки хората,
избягал далеч на север.
(169) Не знаем, какво с него
се случило там –
повече никой и никога
не го видял.
(170) Разправят, че той
бил хванат от арджибаите,
на които преди бил вредял, -
и те го превърнали в малък пън.
(171) На този пън
сядал преди гадаенето
онзи арджибай, когото
останалите назначавали за съдия...
(172) Като потушила метежа,
Аймак казала на хората:
“От днес Идел, както и Сънджак,
ще се подчиняват на Караджим.
(173) А Агаджир нека има
субагове в Джеремел и Бърбат,
и те сами да решават кой от тях
да бъде кан-субаг.
(174) Кан-субагът ще
отговаря за данъка
на Агаджир за Караджим
и за вярността на агаджирците.
(175) В Тамта-Илат, а също и
в Бърман и Гюриджак
от днес ще
чергаруват масгутите.
(176) А аз, Аймак,
последната Тумарбика,
давам на Урусман
цялата пълнота на властта”.
(177) Тъй казала Аймак –
и приятелите подкарали
морските коне
обратно към Курганско море.
(178) Минали вече 9 дни
и самият Чулман Джалъш
излязъл на брега
в най-голямо нетърпение.
(179) Но ето, че на брега
на Тамта-Илат
излезли най-сетне
хилядите морски коне.
(180) На тях се издигали
като могъщи дървета
върху гранитни скали,
хиляди храбри бахадири.
(181) Не можело да убие конете
никакво оръжие;
без умора препускали те
по безкрайния Аскъп.
(182) Разтърсвала се земята
под ударите на техните копита –
и всичко живо в страх
побягвало от техния път...
(183) Край водата приятелите слезли
от морските коне –
и завинаги отишли те
във вълните на морето.
(184) Благодарили приятелите
на великия алп –
и тогава долетяла при тях
изостаналата от тях Жеравка.
(185) Виновно приближила тя
до своя баща,
а той й казал:
“Не тъгувай, дъще!
(186) Аз помолих Джил
да те наглежда –
и той успя да ми донесе
изгубеното от теб перо”.
(187) Поставил Чулман
перото на мястото му –
и отново се превърнала Жеравката
в красавицата Анъш.
(188) Приятно било за Чулман
да услужи на българите,
които го обичали
и почитали.
(189) А още по-приятно
му било
да приема техните подаръци,
похвали и благодарности.
(190) Ето тъй се сприятелили
хората с Чулман;
а който не се е сприятелил –
нека да се пази.
(191) Като приел благодарностите,
Чулман си отишъл в морето,
а приятелите останали
да чакат масгутските табуни.
(192) Докато чакали –
пирували и слушали
как пее хайджията
стари и нови песни.
(193) “Орбай прие хвалбите на хората
и си отиде на дъното на моретата.
Моретата цялата суша заобикалят,
но Чашата водата им съдържа.
(194) Със седем клонки стиска
тази Чаша клонът на Бой-Терек;
седемстъпално дърво,
приеми поклоните на човека!
(195) Нека бъде вечна тази Чаша,
нека бъде вечен българският род,
обединил 7-те езика!” –
тъй пеел на богатирите рапсодът...
(196) Но ето, че накрая масгутите
докарали в Илат
конете от Курган –
и приятелите се върнали при града.
(197) Не могла Наджия
да дойде с приятелите
до морето – нали била
с дете на ръце.
(198) Останала тя в града
с Аймак и Евбаят,
който бил преди това
заложник на Кичи-Канджал.
(199) След свалянето
на мерзкия Кичи-Канджал,
Евбаят тръгнал
на похода заедно с масгутите...
(200) Назначила го Аймак
за нов субаг на Баджпър –
и той, очиствайки двореца,
настанил в него Аймак и Наджия...
(201) Когато взела Аймак
сина на Наджия в ръце,
тогава първите сълзи
рукнали от очите й.
(202) Оплакала тя
бащата на внука си – Ет-Ермек...
Но близо до мъката
винаги пасе и радостта.
(203) Когато приятелите се върнали,
Урусман признал на Наджия
своята любов към нея,
а тя – любовта си към него.
(204) Като узнала за това, Аймак
изтрила сълзите си –
и с радост пожелала
щастие на бащата и невестата.
(205) Евбаят, който се бил с врага
редом с приятелите,
устроил голям пир
в чест на славната победа.
(206) На този пир приятелите
решили заедно,
край огнището на Аратеб,
да отпразнуват сватбите:
(207) на Ер-Сар и Талия,
на Чъбък-Маджи и Сютен,
на Урусман и Наджия,
на Кубан и Анъш.
(208) Само Ак-Бури не се оженил:
престорил се той, че не е намерил още
такива като невестите на приятелите си,
но той се преструвал.
(209) И той бил обикнал вълчицата,
която му била помогнала
да се измъкне тогава от засадата,
устроена от Себер-Иштяк.
(210) Но не можел той
да я запознае с приятелите
и да я постави
на сватбената маса...
(211) А пък приятелите се събрали
при свещеното огнище
и устроили сватбите –
не ги забравили хората.
(212) 100 хиляди българи
пирували на сватбите,
и масгутът седял заедно
с агаджиреца и сънджакеца.
(213) На тези сватби
изпял могъщият Кубан
песента за победата
над злобния Ирджиган.
(214) Завършил тази песен
Кубан с тези думи:
“Джам Иджик събра 7-те племена
под своята власт.
(215) Благодарение на това се образува
единният велик народ на българите,
животът на който бе направляван
от самите Небеса.
(216) Таргиз се отказа от властта,
но с това не предизвика хаос,
а накара всички да помислят
за необходимостта от единство.
(217) Азан веднъж каза,
че е решил да разшири
Кашан от Афджан-Идес
до шиирокия Сулдан.
(218) И се случи тъй,
че Кашан действително застана
начело на Аскъп –
сякаш той бе успял в това.
(219) Всички тези непонятни
за хората действия
стават понятни,
когато кажем:
(220) Ясно е, че тези действия
са извършени по внушението
на Тангра – и затова
те са постигнали целта си.
(221) И затова аз, Кубан, жителят
на бреговете на сакланската река,
потомък на славните Иджик,
Таргиз и Азан,
(222) който се реши да пее
за великия Аскъп,
моля Всемогъщия,
Величайшия Тангра:
(223) “Вразумявай мен, Създателю,
и моите приятели,
както вразумяваше моите предци,
помагайки им!”.
(224) След многодневен пир
приятелите се разотишли
по своите владения,
но винаги се срещали край Аратеб.
(225) Когато приятелите се срещнаха
в годината Ет [154 г.пр.н.е.]
вече на средна възраст,
аз изпях това толгау.
(226) Онези, които ще пеят
това “Чулман толгау”
след нас, - нека също
да почитат Небесата и обичая.
(227) Нека вземат те
една чаша бал
и триъгълен хляб –
и да възхвалят Всевишния.
(228) Като възхвалят Всевишния,
нека те да възславят
всички известни
и верни слуги на Тангра.
(229) А като възхвалят слугите на Тангра,
нека възхвалят нашия
скъп обичай –
опората на Българската земя.
(230) А като възхвалят обичая,
нека възхвалят всички
наши славни предци,
защитавали обичая.
(231) А като възхвалят старите
славни герои,
нека възхвалят младите
борци за обичая.
(232) Нека не угасва
огънят на Анагар
в сърцата на българите –
и пламъкът на Аратеб.
(233) Вечно здравей, Аскъп, – наши иле,
нека Тангра увеличи нашите сили!
Вечно здравей, български роде,
нека в щастие той винаги да живее!
|
