Нариман Тарихи, част 1,2,3

Части I, II, III

 

преведе Движение "Воини на Тангра"

Автор; Даиш Карачай ал-Булгари (1391г.)

Публикувал; Фархат Нурутдинов-Българина (1994г.)

I. Древните песни и дастани на ахил-българите[“старите българи”]
-Разказ за обичаите на най-древните български владетели
-Разказ за Авар-Кам и неговите авари - егсазахи
-Разказ за Сане Далай, Булгар Тархит и неговите потомци
Разказ за Сю-Дан Ку-Кулян

II. Древните династии на западните българи (откъси на български)

...Под властта на кулян-булярите отдавна, още в Ахил [Балканите] се намирали българите-сабайци или сабени. Те са най-издържливите и никога не жалещи се от съдбата българи. Част от куляните и сабайците [„хелони” и „сапеи“ по Херодот] също заминала за Ак-баш [Азия]. Там куляните започнали да се наричат кашанци [кушани], а от кашанците се отделили баринджарците-сарти.
Подвластните на азиатските куляни-кашанци сабайци, присъединявайки голяма част масгути-алани ["масагети-алани“] и иджимданци ["иседони" по Херодот] - себери, започнали да се наричат и баджанаки [печенеги]. Присъединилите се към тях алани и себери значително изпортили техния тракобългарски език и това наречие го нарекли сабански или кипчакски език. Него понякога го наричат самостоятелен български език, но това е неправилно. Самостоятелните български езици се явяват карския ["фински"], джуграйски ["угорски" или „праунгарски"], ахилски [„праславяно-илиро-тракийски“], синджски [„кавказските езици"], тюркобългарски [„чувашки"] и ляби или иске-субашки езики. Ляби или иске-субашки [„старочувашки"] език към наше време е съхранен само при мермерите [бербери].

Коренните бунтарски езици са седем, но всички те произлизат от локирския или локбирски език, който още наричали тузгарски, ляби-български, а също и старосубашки - в чест на алпа Субан. Локирският език породил карския[„фински"], карският език - джуграйски [„пра-унгарски"], джуграйският език - синджски [„кавказски"] и новосубашки [„чувашки"] езици; синджският език произвел ахилския, а новосубашкият – тюрко-българския език. Много невярно наричат новосубашкия език „тузски или тузгарски език". Сулейман ибн Дауд [български поет и учен от XII в.] нарича локирския език „старобългарски език [„прабългарски"] и това е правилното.
Ахилският език се дели на множество наречия, едно от които е бурджанското – нa което говорят сегашните барджийци [перси] и улчии [„славяни"]. Тракобългарският език на шега наричат смес от бурджанско и тузско наречия.

Едно време у нас се отделяло малко внимание на изучаването на карски, джуграйски и улчийски езици, но с идването в Буляр през 1121 г. на Садък ал-Галидж [„Новоградеца"] и по-късно на Абдула ал-Гарнати ал-Маджари [„Гренадеца" и „Унгареца"] този пропуск бил ликвидиран.
Садък ефенди станал завеждащ катедрата по карски и улчийски [„славянски"] езици, а Абдула ефенди - катедрата по маджарски [„унгарски"] език. По думите на Садък ефенди;
„Улчийският език, както и бурджанският се образуват от ахилски език и затова много писатели считат улчийския за „ахилски", обаче между тези езици, въпреки родственноста им има големи различия. Затова барджийците [иранците] не разбират улчийците (славяни), макар фарси [древноперсийски] да се явява бурджанско наречие."

Куляните, потомци на тази част биджанци [„пеони" по Херодот], които наричали и ак-траки [„бели траки”] още билиши, билджани или билджаси [„пеласи"], са едни от първите българи, започнали да говорят на тракобългарски. При това те са съхранили предишната привързаност към барджийския [„персийски"]език. Самакчи („писател"; „учен", „историк", „секретар") Абаз пише, че смесването на тракобългарския, барджийски и мермерски [„берберски"] езици породили крешкия [„гръцки"] език.

-За града Булгар-Балтавар [Полтава] или Арджан (откъси на български)

...Българите иджами[„старозаветници“, „караими“, истински иудеи] при нахлуването на войските на Барис балтавар [Светослав I] пострадали най-много от всички, но в болшинството си се отказали да се преселят в Ак Булгар (Волжска България). Обаче половината от това едномилионно племе се преселило отначало в Джалда [Крим], а после след гибелта на Барис [в 972 г] - в Онкул [Хорезъм]. И на двете места иджамските преселници били предадени на йехудите [талмудисти, еврейски сектанти] на Яр-Буляк [Ярополк] от подкупните караджимски емири [саманиди] в йехудски ръце и принудени масово да приемат юдаизма, подчинявайки се на кара-устаите [„тъмни политици, емисари”] от Дома на Натаните (Натанаил, б.р.) [върховен клан на талмудистите].
Хакан бекът Талиб Мумин не могъл да попречи на това, като чак в 980 година - и то с помощта на Булюмaр [Владимир I] възстановил властта на Хазария над Онкул, но Хазария повече не си върнала предишното влияние в Ак-баш [Азия] заради прехода на болшинството узи [огузи] под властта на Караджим [Хорезъм]...

...За да подчини худорите [„варягите”] в Башту, хаканът разпоредил да ги включи във висшето съсловие на Таш Балин – съсловието на урусите [„русичи”], което се състояло от част на българите-барсили и барънджарци. Кара-бурджанският цар Барис още в 855 г. получил от хакан-бек Иляс разрешение за разпространение на крешенството [провославието] в Кара Бурджан в обмен на снабдяване с всичко необходимо за хазарските гарнизони в Деберджай [Добруджа]. Но чак сега хакан бекът решил да се възползва от този договор. А кряшенските папази [гръцки попове] междувременно вече разпространили крешенството в болшинството от субите [тук - “области”] на Кара Бурджан.

В 859 година цар Барис, под влиянието на вожда на крешенските улчийци, „крященски славяни” (сербийци) на бий Тудар [Тодор], сключил с кан урума [ромейския император] тайно съглашение да подпомогне урумците при нападенията им над хазарските гарнизони в Деберджай. Кара-бурджанските българи се отказали от участие в тази война, но пък Тудар се присъединил към урумците с 50 хиляди „изкривени улчийци“ (сербийци) от раджийските славяни. Урумците и ульчийците съвместно разбили барънджарците на Алип Гали и техните съюзници – тукашните добруджански и угилски българи ["тиверци" и „уличи“ или "угличи"], при което избили 20 хиляди българи. За щастие уруският флот на Хазария навреме доплавал до устието на Сула (Дунав) и прехвърлил барънджарци на левия му бряг. Михаил Башту, заедно с 700 барънджарци попаднал в плен при урумците (ромеите). Узнавайки за вероломното нападение на урумците срещу хазарските българи, Иляс изпаднал в неописуема ярост и заповядал на худорите (варяги) на Аскал (Асколд,б.р.) и анчийските пехотинци на Джир-Ас [Дира] да атакуват Станбул [„Царски (бул) град (стан)“]. В 860 г. нападението било извършено с голям успех. За това хакан-бекът дал на Аскал почетното име Урум-Аскал [„Ромейски Аскал“]. Кан-урумът (василевса) се изплашил и в 861 г. изпратил в Хазария голяма легация начело с Куштан [Константин Кирил-Философ]. Тя предала военнопленниците, в това число и и Михаил Башту, като подписали договор за тройно увеличение на куштуйските и иджамски кервани, пътуващи от Хазария в Урум и обратно. Доволният Иляс незабавно изпратил в Банджар [Панония] две маджарски армии на Стария (Карт) Арбат - внук на Юлай Бат, сформирани от избягали от баджанаците (печенеги) иштяци [укри, приели тракобългарския език] и тези българи-маджари в рамките на две години - от 862 до 863 г. отнели от Кара-Бурджан голямата част на Авар Суба [Авария, Унгария] и заставили цар Барис пак да се подчини на Хазария. За да умилостиви Иляс, Барис убил бий Тудор и другите улчийски бекове участници в нападенията над баринджарите на Алип-Гали. Междувременно урусите - както таш-балинските [киевски], така и утигските [западнопредкавказски] българи на свои кораби предпрели набези над печенежките и узийски [огузски] брегове на морето Ак-Българ [Каспийско].
Затова Иляс заповядал на балтавара [вожд] на Кара-Булгар [Черниговщина в Украина] Абдула Джилки с част от кара-булгарите [черни българи] да се прехвърлят в Халджа Булгар [Волжска България, Волгокамието] и оттам да нанася удари по печенегите (баджанаци).
При това Иляс тайно съобщил на Урум Аскал, че няма да е в против ако изпрати в изгнание кара-българите (хората на Адбдула Джилки, б.р.) от Башту [Киев]. Зарадваният Урум-Аскал устроил през 863 г. в Башту погром над кара-българските куштуни [шиити-мюсюлмани] и ги прокудил от града. Лачин [братът на Джилки], бек [княз] на Хорисдан [Путивл, Украина], трябвало да помогне на баштуйските кара-българи в подвластния му град Беч-Авила [„Меч-град", град Остерски в Украина], където някога намерили знаменития меч на Атиле Туки, но той бил в сговор с Иляс и не се помръднал. В отговор Абдула същата година отнел от Лачин Хорисдан и с помощта на Джира или Джир Ас [„Дир" по руските летописи] завзел Башту. Урум-Аскал (Асколд) избягал.

Утвърждавайки в Башту Джир-Ас в качеството на андаш-бек на Кара Булгар [зависим княз], Абдула се завърнал в столицата на Кара Булгар град Караджар [Чернигов]. Иляс му предал, че ще му прости самоволието ако той се завърне в Халджа [Волжка България] и започне да воюва против баджанаците (печенеги), но Абдула отказал да замине. Тогава в 864 г. Иляс обсадил Хорисдан, а на Урум-Аскал заповядал да завземе пак Башту [Киев]. Урум-Аскал дошъл към Башту от Българ ал Харидж или Яна Галидж [„Външен Булгар" или „Нов Галидж" - Новград Велики] и Джир без бой го пуснал в града. Урум-Аскал веднага изпратил своя син Турму с част от урусите [„русичи"] на помощ на Иляс под крепостта Хорисдан, която защитавали кара-българите и верните им анчийци ["анти"] от добруджански и угилски българи [„тиверци" и „угличи“ или "уличи"] и българските улчийци - тоест газилци ["газилци“ българите назовавали улчийци-славяни, считащи себе си за част от българската общност - „булгарлък"]. Храбрият Турма с цената на живота си помогнал на Иляс да превземе Хорисдан. На победеният Абдула му се наложило да се подчини на хакан-бека и да замине в Халджа, където в 865 година се обявил за балтавар [цар] на Ак България или Булгар Идел под името Сакалъп Булгар [„Сребърна България“ или „Волжска България“], като го включил в състава на царството Кара Булгар. Обаче управителите на Хазария продължавали да наричат Ак Булгар „Халджа“...

...За съжаление в небългарските страни иджамите се наричат „йехуди“ [по-късно старозаветниците започнали да се зоват и "караими"]. Когато Кир Багъл [основател на Хазарската империя] започнал да завоюва кавказките области, Пещак неизвестно защо избягал в Урум [Византия], където бил отвратително посрещнат от тамошните йехуди и се покръстил с името Арон. След това се върнал по покана на Кир Багъл в родината си, оставяйки в Урум част от своята книга, преведена на гръцки. В Хазария Пещак разработил утвърден от Кир Багъл закон, че на йехудите не само се забранява да живеят в Хазария, но даже и да влизат в Хазария. Както обичал да казва старият Шамси [бащата на поета Михаил Башту];
„Йехудите са черни и в тялото, и в душата си и изпълняват заповедите на Сатаната”...

...Тaмянците са многоезични, но всички обезателно знаят два езика: тюрко-български (бунтарски тюркски) и баштарски. Баштарският език [езикът на дунавските българи] е “бащата” на всички улчийски [славянски] наречия и им позволява леко да общуват с всички улчийци. Във времената на Стара Велика България или Аскип [Скития], всички улчийци под названието „халджийци” влизали в българската общност, но след смъртта на Туки [Атилa] и особено в годините на Авар Суба [„Аварски каганат”] някои улчийци излезли от булгарлъка [българската общност] и станали самостоятелни племена.

От улчийците, които както и всички анчийци някои наричат скити [сувари] – нали все пак братът на кан-сюбиги [император] Булюмар [363-378] Субар дълго време ги възглавявал. Поради тези названия анчийците често ги бъркат със скити или иштяци, тоест маджари, башкорти или саръ-иштяци, кара-иштяци или конни джунгари, често примъкващи се към маджарите, башкортите и хуните. Впрочем, ак-българите нерядко наричат анчийците скити, а иштякските скити - сувари, като неособенно се напрягат в тази неразбория, понеже всички скити са коренни българи. За тамянските или утигски уруси Пещак разработил писменост, състояща се от стари ахилски [балкански] или крешски ["гръцки“] букви и няколко други знаци. Тази писменост, която много българи наричат „българица", използвали и в Улуг Булгар (Велика България) и в Хазария. Вече Куштан [Константин-Кирил] я утвърдил в качеството на писменност за кара-бурджанските [дунавски] българи.

В своята „Харун кетап” [„Книга на Аарон“], Пещак (Арон) описал събитията от царуването на Кубрат и началния период на Хазария тъй:

„След разгрома от арабите на персийската войска, когато пропаднал без вест беят на Хазар суба (Сабан Курмъш), Бу Юрган [вуйчото на Кубрат, „Органа” (по гръцки)], успял да уговори новия бек на Хазария и син на Сабан, Кир Багъл да се подчини на Кубрат. След време Бу Юрган умрял и Кубрат лишил Кир Багъл от владенията си. Той му станал коняр”...

...В 653 год. Кир Багъл с помощта на Бат Боян избягал от седалището на Курбат и се добрал до столицата на Хазар суба - Маджар. Там се провъзгласил за джабгусир хакан [император] на Хазар и с помощта на подчинилите му се скити, чулакци [тюркути], барсили-уруси, алани и узбаци или узийци, в течение на няколко години подчинил целия Улуг Булгар (Велика България), Скития-Ил [западен Сибир с Казахстан] и Джунгар [източен Сибир с Далечния изток и Аласкай]. А в Джунгария имало две големи области - Бийсу [източен Сибир], в който тече река Бийсу или Енису [Енисей] с езерото Бойгал [Байкал] и Урай [Далечен Изток], където живеят обичащи българите кумчедали (камчатци, жители на Камчатка, б.р.). На изток от Урай в Именско море [Тихи океан] е остров Аласкай [оттам „Аляска“], чийто жители също се съгласили да плащат на Хазария такъв дан, какъвто плащали някога на Атила Туки. За да присъедини Бербат [Белорусия и деснобрежна Украина без Причерноморието] и Бъргас [междуречие на Дунав и Буга] Хазария започнал да плаща на Авар суба [Авария] неголям данък, но в 680 година цялата Авар Суба сама станала ак андашлък [автономен съюзник] на Хазария. Кир Багъл прехвърлил Аспарух, женен за приемната му дъщеря от Утиг [Западно Предкавказие] към Волжска България, Кутраг - от Буртас в Деберджай [Добруджа]. Бат Боян, комуто Кир Багъл бил много задължен, получил целия Джеремел [междуречието на Днепър и Дон] и Плат (платото на северен Дагестан) и оттам започнал да се нарича Плат-бир [„Владетел (бир) на Плат”].
Къде се намирали Итил, Плат, Джеремел и други области и градове на Хазария – за това разказва емира Ибрахим Мумин [цар на Волжска България от 882-895 г.] в своето географско описание за Хазария.

Някак си кан урумът [император на Византия] успял да измоли Кир Багъл да изкара Катраг от Добруджа, твърдейки, че хората му ужким нападали урумците. Кир-Багъл прехвърлил Катраг обратно в Буртас [лявобрежието на Средна Волга], а Аспарух и хората му - в Добруджа. Но Аспарух не бил безропотен като Катраг – ненапразно го наричали Безбрадия Атила. Наместо 60 хиляди тихи катрагови буртаси, Аспарух довел в Деберджай 300 хиляди сурови и отчаяни хунски или джунгарски българи и жадни за грабеж анчийски българи от Скития [северска Украина], за които да убиеш стотина врага било като да размажеш комар. Така урумците узнали какво е това настоящ грабеж и нападения. Да искат отстъпки от суровия Кир Багъл урумците се боели, а вече при управлението на джабгусир хакан Колин Бей поискали връщане към договорката с Атила, по която количеството българи в Деберджай се ограничавало на 20 хиляди воини. От търговията с урумците Хазария получавала голяма част от доходите си и затова Колин Бей заповядал на Аспарух да остави в Онгъла [десния бряг на Дунав] само два тумена [20 хиляди воини] със семействата си. През 681 година урумците се опитали вероломно да изтласкат хората на Аспарух от Деберджай, но част от джунгарите успели да се задържат там няколко месеца.

Разстроен от вероломството на урумците Колин Бей изпратил на Аспарух още 500 хиляди душии и му заповядал да накаже врага за пример и назидание. През 681 година Аспарух на хазарски кораби прехвърлил воините си в Дебержай и заповядал на хазарските българи да настъпят към южен Бирак [Тракия] по крайбрежието, откъдето хората му предварително евакуирали българите. Аспарух уговорил почти всички урумски гарнизони, заплашвайки ги с хазарската безжалостност да се върнат без бой в Станбул. Само от една крепост стреляли в него и го ранили, но войниците сами убили стрелящия и изоставили отбраната. В Миджан (Мизия) почти нищо не пострадало, а виж в южен Бирак всичко станало плячка на хазарските воини. Такъв разгром Урум никога не бил преживявал. Получавайки вестта за пълна победа, Аспарух обявил своите земи на Кара Бурджан за Българско царство, което станало ак-андашлък (автономен съюзник) на Хазария...

...Своята “История” Карт Нариман показал на суровия бахадир Кьор Батир Тухчи, който в 1010 година на двайсетгодишна възраст, сменил в Ахилската война [войната на Василий II с дунавските българи] своя баща Мамат и в знак на състрадание към ослепените кара-бурджани [дунавски българи] приел прозвището Кьор [„Слепец"].

За тази битка от 1014 г. от него е било известно следващото:
През тази година миджан-българската (Миджан-Мизия, северна България, б.р.) армия на царя на Кара Бурджан [Дунавска България] Джамил с 20 хиляди бойци влязла през Кук-Ор в широката клисура Балин-Гюз (при с.Ключ, б.р.) с намерение да удари във фланг армията на кан-урума [Василий II Българоубиец]. Джамил [Самуил], командващ армията, заповядал на Кьор-Батир да охранява клисурата от запад, а два сербийски „славянски" полка на бий (бей, управител,б.р.) Налим – от изток. Когато Кьор-Батир предложил на царя, че е по-добре да постави вместо склонните към грабеж сербийци дисциплинрани миджани (мизийци), Джамил му казал: „Миджаните са слаби в планините, а сербийците са си родени планинци!“
На Кьор-Батир ми се искало да отбележи, что и неговите барънджарци са равнини хора, но замисляйки се , замълчал за да не предизвикват думите му ненужни препирни преди боя. Никой не знаел, че Налим вече е изменил на Джамил и заедно с урумците (ромеите) е замислил да погуби българите.
Когато миджанската армия се насочила към Кизил-Ор [Южния Проход], то сербийците запушили Кук-Ор [Северния Проход] и от източния гребен започнали да убиват миджаните с оружия, дървета и камъни. Урумците в това време запушили Кизил-Ор и от високо прикритие започнали да обстрелват миджаните. Част от сербийците и урумците, по заповед на кан-урума [ромейския император], се насочили към мястото, където стоял полка на Батир. Кьор-Батир и неговите воини успели с въжета да се вдигнат от клисурата на своя западен гребен с 5 хил. Миджани, заедно с Джамил и неговия племенник Джан-Бирман [Иван-Владислав], след което, отбивайки ударите от нападащите от две страни урумци и сербийци, отстъпил в столицата на Макидан (Македонска България) при Барадж [Гаврил-Радомир].
След гибелта на последния макидански цар на Кара-Бурджан Джан-Бирман, неговият младши син Харун [Аарон] поръчал да предадат на урумците: „Ако ми позволите да изкарам от Кара-Бурджан (Дунавска България) ак-българския [волжско-българския] полк - то аз ви се предавам, а ако ли не - то аз се обявявам за кара-бурджански цар и с този полк тръгвам от Макидан към Табързай [Добруджа]!“ .
Колкото и зъл да бил кан-урума на ак-българите, наложило му се да разреши на Харун свободно да изведе полка на Кьор-Батир отвъд Иждар [Дунав]. По-късно няколко от синовете на Харун излезли от Аряк [Армения] в Ак Българ [Волжска България] и все още живият Кьор-Батир успял да им уреди добри служби...


III. Древните династии на източните българи
-Разказ за източните разклонения на династията Дуло, за масгутите [масагети], кашани, хуни, бардимци [партиански българи], авари и останалите българи.(откъси на български)

...Българите-сармади влезли в състава на Сънджак - българското или иске-българското [старобългарско] (иске- стар,б.р.) царство на Джам-Иджик [VI хил. пр.н.е.] малко по-късно от другите българи след гибелта на своя вожд - брата на Кавес бахадир [герой от античния бунтарски епос "Чулман толгау“] Сури бахадир или Сармади. Ако българите кара-улджийци [„праславяни“] говорели на българо-ахилски ["праславянски“] език – смес от тракски [тракийски], локирски или субашки [яфето-български или „чувашки”] и синджски [праирански] езици, кара-българите [българите от левия бряг на Днепър] и българите от Сънджак - на отделилия се от субашки език тюрко-български, то сармадските българи говорили на отделилия се от тюркобългарския сабански език [„кипчакски“] и на синджски [праирански] езици. Въобще всички сармадийци толкова приличали на синджците [праиранци] и толкова често им симпатизирали, че сами барджийците [персите, едно от синджските племена] ги считали за свои или българизирани барджийци...

-Как се образувала Кизил-Бурджанската страна и как добрите алпи помогнали да стане могъща държава.
-Как българите управляли Барджил
(откъси на български)

...Вредоносните сектанти-лабитци привлекли част от иджамите (караими) на своя страна и разделили балистанските (палестински) авари [истинските евреи] на иджами и лабити. Но в лабитските книги е записано, че някога Тангра [Бог] ще накаже лабитите чрез българските ръце. Незнаеки кога ще се случи, лабитите възприемат всеки български поход като край на света. Когато Маджи, син на Буртас и бъдещ джабгусир [император] на Велика България [тук - Скития], преминал в първата година от буртаската ера [653 г. пр.н.е.] от Идел [Волга] към река Тамил [Нил], той намерил в Балистан [Палестина] само изоставени градове и селца: 100 тюмена [1 милион] лабити избягали от страх в Лямбаш [Арабия]...

-Как Бурат разгневил Небесата и успехът се отвърнал от българите (откъси на български)

...В 679 година урумците, допускайки че субата [ордата] на Аспарух е отишла да се бори с разбойническите нападения на сербийците, извършили вероломно нападение над летния му лагер, но попаднали в засада и били разгромени. Разгневеният Колин Бей заповядал да накажат назидателно урумците, като завземат Миджан [територията между Балкана и Дунав], а Казил [„зона на безопасност»] да направят областта южно от Балкана (Загоре, б.р.). В 681 год хазарска армия от 400 хиляди агаджирски [източноевропейски] и 100 хиляди аварски българи помогнала на 300 хилядите хора на Аспарух да завземат указаните области. Аспарух обявил своята суба (владение) за Кара-бурджанско [Дунавско-Българско] царство, а себе си – ак андаш [автономен съюзник] на хазарския джабхусир хакан. От тази горина чак до 1013 г. всички кара-бурджански царе оставали ак-андаши на хаканите на Хазария, макар Баръс I [Михаил], Шамгун [Симеон] и някои от потомците му да се опитали с времето да се освободят от тази хазарска обвързаност...

...По молба на Джанги ал Булгари [велик български географ, бил в Дунавска България през 1109-1110 г.] такинът [принца] Джан (Йоан Комнин) извадил от архива на урумските канове [императори] старо урумско описание на Кара Булгар, а Самит го донесъл на Джанги. Ето и текста;

Да се знае, че Черна България е в състояние да воюва с останалата част Хазария. В настоящето време Черна България (Кара Булгар) се състои от областите Караджар [Черниговщина], Вътрешна България, която също наричат Първа България или Вътрешна Алания и област Халджа, тоест „Скития" на езика на черните българи. Една трета от черните българи са православни, втората – мюсюлмани, а третата - джимярци [„тангристи"]. Православието у тях е било винаги, а кой и кога им е занесъл мюсюлманството е неизвестно. Баджанаките [печенеги] разказват, че някак си при предците на най-известния цар на черните българи - Алмъш дошли от кимерски Бурджан [рaйона на Бурса в Мала Азия] седем арабски проповедника и внедрили в тяхната среда исляма, за което получили от арабския халиф големи награди и след смъртта им били погребани в свещени пещери с книгите си. Въпреки различията си всички черни българи са много сплотени и често се надигат против общи врагове заедно. Така те съвместно изгонили от Вътрешна България [Джеремел] печенегите, на които хаканът на Хазария разрешил да разграбят тази област. Сегашният цар на черните българи Халджи Илак [Ялкау, 930-943] е недоволен от засилването на узийското влияние ["огузи”] във вътрешна Хазария [южнохазарските земи] и събира войска за войнa с Хазария, където сега има междуособици [борбата на черните българи с Хазария за град Атил е произходила през 943-944 г.] В тази борба трябва обаче да бъдем много внимателни – все пак черните българи се явяват потомци на бояните [„пеоните"], чатри ["сатри“] и мермерци [„мирмидонци"], които са били най-буйните от траките и винаги са оказвали лошо влияние на миджанските ["мизийски"] българи (в този период Дунавска България при цар Петър вече е под пълна византийска зависимост, б.р.).
А и атраките [така тракобългарският летописец нарича гръцкото име на „тюрките" – все пак на тракобългарски няма дума „тюрк"], известно време са се подчинявали на Алмъш [„тюрки" гърците наричали маджарите или мадяри] и никога не са против да последват черните българи, които ги считат за най-близки родственици".
[Не предизвиква съмнения, че това е „загадъчно изчезналото" съдържание на Глава 12-а „За Черна България и за Хазария" на Константин Багрянородни. Неизвестно е кой е „облекчил" труда на Константин Багрянородни за сметка на 12-а глава].

Чак през 865 г цар Михаил за богати дарове уговорил хакан-бека Иляс да му разреши да приеме кряшенство [православие] и отново обявил Кара-Бурджан кряшенски [православен]. Неговите потомци ту признавали властта на хакан-бековете от Хазария, ту не я признавали. Известни синове на Ръш или Баръс-Михаил били Булюмар Ръшзаде [Владимир-Расате] и Шамгун [Симеон]...

...След Айяр хакан на Авар суба станал синът на Сабан (Сабин) Коръм, който управлявал 11 години [688-699]. Братът на Корум Баръс възглавил джуграйското [унгарско] опълчение, тоест станал „югур-баши“.
Кабан, син на Наубул бил субанджар на Авар Багил 23 години [720-743], синът на Кабан - Джан-Кабан - бил сабанджаром после отца 13 лет [743-756], син Джана-Кабан Баръс бил субанджар (владетел, б.р.) след баща си 35 години [756-791]. Син на Баръс бил Иран-Диу Сакчи - последния субанджар на Авар суба, негов син - Батир, негов син - Баръс, негов син - Харун, негов син - Барадж, негов син - Михаил, имащ трима известни сина: Харун [Арон], Джамил [царя на Дунавска България Самуил] и Маркар [Марк Македонеца]. Син на Харун бил Джан Бирман [Иван Владислав, 1015-1018], негов син - Харун. Синът на Джамил е Барадж [Гаврил-Радомир, 1014-1015], негов син - Джилан Батир, негов син - Мамил Булгар, чийто синове били Урман и Боян.
(След въстанието на Джилан Батир /Петър Делян/ – Мамил се спасява във Волжска България, заедно с архива на българските царе, б.р.)

Боян се оженил за Чалке, дъщеря на ак-булгарския [волжско-булгарския] емир Асен Куманина. Бащата на този Асен Куманина– Иджим е бил женен за Дамира – дъщеря на ак-булгарския емир Куманина.
Син на Боян бил Улаг Асен, негов син - Иджим [Димитър], който имал трима известни синове – Тури Азан [Асен I], Батир [Петър] и Кьоли Джан [Калоян] и една дъщеря Байрим...

...Бозок, синът на Уран, заедно със сина на Джугра и Бургас – Скития и сина на Кермес, се подчинявали на Аспарух и участвали в похода му към Бирак [Тракия] през 681 година. Те и потомците им в Кара Бурджан [Дунавска България] отстъпвали по знатност само на потомците на Атила-Аспарух...
...От децата на Курбат, чието тронно име било „Кубрат", тоест „Свят кон-имен", най се прославили трима сина: старшият Бат Боян, средният Катраг Атряч и младшият Аспарух Атила....

...Курбат бил по-пристрастен. Повтаряйки: "Колкото по-малко различия, толкова по-силна държава!", той веднага след смъртта на Бу Юрган (вуйчо му) заставил много българи да научат правилно произношението на думата „блгар“ [булгар] и отнел от Кир Багъл и някои други субаги или бейове техните бейлици [владения]. В 642 г. Курбат приел истинската вяра [исляма], но вече в 644 г. отново станал джимяр ["тангрист“] заради нападение на арабите над Велика България. Велика България била провъзгласена още от Бу Юрган през 617 година, но волжските българи считат, че по настоящему Велика България е станала чак в 622 година, след присъединението към нея на източните банджийци-арджани, тоест джеремелски българи. Затова по хиджра [арабското летоброене, първата година която се явява 622 г.], ак българите [волжските, сребърни българи] и хиндците (кавказки българи) наричат „българската ера“.

Кир Багъл отначало отказал да присъедини своя бейлик Хазария с център Маджар [на река Кума] към Велика България, но под влияние на уговорките с Бу Юрган се съгласил да го направи. Провъзгласявайки в 653 г. Хазария, тоест „империята [сар, зар] на хаси или българи“, Кир Багъл казал: „За съжаление не мога да нарека Хазария просто Велика Булгария поради претенциите на кубратовите потомци на власт, но задължавам всички свои потомци, императори на Хазария – да наричат себе си „хакани на българския народ".
Някои казват, че за смъртта на Курбат, починал в 660 г., обявили чак през 665 година, а за смъртта на Аспарух, умрял в година шегер [бик] - в годината на барса.
Царят на Кара-Бурджан Атила Аспарух управлявал 30 години [672-701] и умрял в първия месец ["алем“] от годината на барса и имал трима известни сина – старшия Агай или Абай ["Угай“], средния Айяр или Авар Укил [Вакил, Укил] и младшия Тарвил. Тарвил съцарувал с баща си в качеството на съуправител (капкан), а после като самостоятелен владетел 21 години [698-718]. Той умрял в седмия месец „читем". Негов син бил цар Кермес, царувал 28 години [711-735] и умрял в осмия месец ["шехтем"] от годината дванш - „заек". Кермес имал двама известни сина - Кермек и цар Сувар [Север], царувал 15 години [729-743] и умрял в шестия месец ,алтем' в годината "туке", овен. Син на Кермек бил цар Азан (Асен) Тукта, виден аварски бек [княз], управлявал три години [765-767] и умрял в петия месец [белч, означавал понякога май, понякога - юли] на годината теке [овен], негов син - цар Корум [Крум], управлявал 19 години [796-814] и умрял в 814 г, негов син Ямгуртек [Омуртаг], чиято жена станала Имен-бике.

Омуртаг имал три известни сина: Булюмар, Сабанш и Ен-Арбат. Сабанш имал дъщеря пак с името Имен-бика и двама сина царе: Бирджихан [Пресиян], управлявал 17 години [836-852] и Ръш-Барис Михаил, управлявал 38 години [852-889].

Едва станал цар, Михаил под давлението на старшата си сестра, поканил в Кара-Бурджан от Урум [Византия] папазите Банджу [Методий] и Куштан [Константин] за разпространение на крешенството [православието]. Сербийците [„славяни"] по-рано от булгар-хоните, аварите и улчийците [“славяноговорящи българи”] - приели крешенство и сербийският бей [вожд] Тудар [Теодор] се добрал близко до трона на Кара Бурджан [Дунавска България]. През 859 година без съгласуване с хакан-бека на Хазария, Михаил решил да обяви своя хазарски кара-андашлък [зависимо владение] за крешенско, а Тудар заедно с урумците извършил злодейско нападение над табърджайските [добруджански] булгар джимярци [тангристи] и мюсюлмани. Хакан бекът Иляс Чакър се вбесил от това и през 860 година устроил нападение с войските си над Станбул [град (стан) на царя (бул)] и Табърджай (Добруджа).
Алмъш [бъдещ цар на Волжска България] с баштунски [киевски] барънджари и маджари [булгари от Причерноморието, основали унгарската държава], разбил сербийците и урумците и превзел Табърджай, след което синът му Куперджи Алип довършил остатъците от сербийци, а Аскал "Асколд" разгромил покрайнините на Станбул. Изплашеният Михаил се отказал от крешенството и приближил до себе си вожда на кара-бурджанските[дунавскобългарски] джимярци ["тангристи"] Алип Куперджи. Синът на Алип, който избил над 50 сербийски бия с домочадието заради нападението им през 859 г. над табърджайските и хазарски българи, се наричал Талиб в чест на Атила. Той взел за жена дъщерята на Алмъш [бъдещ цар на Волжска Булгария] Чак-чак. Сватбата на Талиб и Чак-чак се състояла в 861 година и самият Алмиш дошъл на нея.

През 865 година Алмъш, във връзка с прехвърлянето на Абдула Джилки на част от кара-булгарите към Халджа [Волжска Булгария] (от Украйна, б.р.), завинаги напуснал Кара Бурджан (Дунавска България) с войската си. Около пет хиляди бурджани [дунавски българи] доброволно встъпили в неговите отряди, също заминали към Кара Булгар [Украина] със своите семейства...