indeximage

Левски в Родопите

ЛЕВСКИ В РОДОПИТЕ

Николай Хайтов

Досега нямаше точни данни да е ходил Апостолът на свободата — Васил Левски в Родопите по на юг от Перущица, Брестовица и може би Асеновград. Напоследък обаче излезе наяве един ръкопис, съхраняван сега в историческия архив на Народната библиотека под № 4/64 година, озаглавен „АВТОБИОГРАФИЯ И ИСТОРИЧЕСКИ СПОМЕНИ ОТ СЕЛО ШИРОКА ЛЪКА", където авторът му Георги Н. Узунски свидетелствува съвсем определено за идването на Левски в родното му село.

Ето и съдържанието на въпросната бележка:
„Когато в 1870 година султанът издаде ферман, с който се учредяваше Българска екзархия, която обгръщаше цялото българско племе на Балканския полуостров.
Патриарха се така ядоса и затова зема, че прогласи българите за схизматици, т. е. отстъпници от Православната вяра.
Това свое прокълняване Патриархът разпрати чрез своите митрополити до своите архиерейски наместници да се прочете във всички черкови. Това послание получи и баща ми, поп Никола, като архиерейски наместник на гръцкия владика в Пловдив, та и той да го прочете в черкова, като му пишели с това да направи селяните да не признават екзарха и да си тачат патриарха, обаче поп Никола като българин фанатик, не прочете посланието на Патриарха, а го унищожи, без да знае някой, че го е получил. С това той спаси населението от раздяла на схизматици и православни. С това той успокои както населението в наше село, така и населението в цялата Рупчоска нахия (околия). За тази му постъпка той получи похвала от Найден Геров, руски консул в Пловдив, при когото винаги ходеше да се съветва по всички народни работи. От него той получи наставление да се пазим от обнаружване на въстание, защото нашето село като се намира между помашки села, пък и в самото село имаше помаци, та не ще може да произведе никакъв ефект, а само ще се унищожим.
До същото заключение се дойде, когато се яви в село първо у Костадина Шоков и оттам у дома Левски. Помня го у дома в горния етаж, в кьошка, когато слугинята донесе леген и ибрик и кърпа през рамо да подлее на баща ми и подлее на Васил Левски-Дякона, преди да вечерят. Той зема кърпата от слугинята и подаде почтително на баща ми да си изтрие ръцете и след това, като се постави бакърената ни софра за ядене той, Дякона, прочете молитвата преди ядене — „ядота божи" и пр. с такова благоговение, че макар и цивилно облечен, познаваше се, че има духовни разбирания. Седнаха само двамата да вечерят, друг нямаше при тях, за да могат свободно да се разговарят по работата, за която беше дошъл.
Той имаше среден ръст дипчик, стъргаз, с руси очи, много подвижен. Аз бях при тях, когато да почнат да ядат и после баща ми ме прати да кажа нещо на майка ми — да приготви кафе. Питам сетне баща ми защо този гост, като цивилен, а така хубаво знае да чете молитва и по черковно да се носи с тебе. Той ми каза: това го прави, защото макар и цивилен, но е дякон, който знае много добре черковния ред. Ами как се казва? — Дякон Игнатий (Васил Левски), каза баща ми и не приказва повече за него."

Това е пасаж в спомените на Узунски, който се отнася до посещението на Левски в родното му село Широка лъка. В сборника „Широка лъка — просветно огнище в Родопите", издаден през 1947 година, е поместена и статия от същия Георги Н. Узунски под заглавие „Когато бяхме под турско", в която, макар и по-накратко, той отново отбелязва за посещението на Левски. „Нашето село (пише той на стр. 55) беше честито да види за пръв път през 1871 година като свой гост тайнствения великан и апостол на свободата — дякона Васил Левски, който при посещението му в Широка лъка копдисваше в дома на Костадин Шока и свещеноиконом Никола." (Същият поп Никола, бащата на Г. Н. Узунски, за когото стаза дума в „Историческите спомени".)
Преди да обсъдим сведението на Г. Узунски за посещението на Левски в среднородопското село Широка лъка, интересно е да отбележим и друго едно сведение, което ни дава той за Петър Бонев, предводителя на априлския бунт в Перущица.

„След учителя Ангел Петров от Батак дойде в селото ни за учител Петър Бонев от Перущица (пише Узунски в своите „Исторически спомени"). Той имаше възпълно тяло, черноок, с мижаво гледане, малко се запъваше от бързане в говора си. Облечен беше в потури и тозлуци. Той беше по-учен от Ангела, тури по-добър ред в училището, махна продаскалите, а сам той наблюдаваше за реда в училището. Той въведе Ланкастеровата метода. Но стените на училището накара да се направят полуобръчи, заковани с двата края в стената и вътре в него обръч влизаше един от по-подготвените ученици да ни показва на таблицата, окачена на стената. Около обръча се нареждахме учениците на брой 7—8 души, учехме печатаното в таблицата, което (ни) показваше помощник-учителя. Като научехме една табла, преместваха ни на друг обръч с друга таблица. И така нататък, докато ги изредиме всичките. И този учител, който живееше в училището, не знаеше да пее в черква.
Той стоя не повече от една година и си отиде. След него вече дойде Георги Л. Теодосиев, преименован после на български Георги Л. Богданов.
За втори път Г. Узунски говори за Петър Бонев във връзка с революционните настроения в село Щирока лъка по времето на първия български учител там — батаченина Ангел Петров.
„В село по това време (пише Узунски), Капитан Манол доведе от Перущица за учител Петър Бонев. Той беше със среден ръст, права стойка, облечен в потури с тозлуци, той обичаше да свири на кларинет, имаше весело лице с червеникави мустаци, бръсната брада, говор бърз. В училището имаше по-научен ред. Той въведе Ланкастеровата метода. Той наказваше виновните ученици не с пръчка и фалага, както Ангела Петрова, а с една спатилка като линия за чертежи, и не по ръцете на учениците, а по дирника на детето.
Той служи не повече от една година, защото го повикаха от Перущица, за да се ръкоположи за свещеник в селото им. Него ръкоположи в Цариград първият български екзарх Антим I малко подир дохождането му в турската столица Петър Бонев е първото лице, което той е ръкоположил като екзарх през 1870 година."
Отделих толкова място за Петър Бонев, защото той е бил съратник на Левски още от Легията в Белград и заедно са участвували с него в сражението на 15 юни 1862 година на Узункапия срещу турците и неслучайно, когато Левски тръгва из Южна България, за да основава комитети, той се среща в Перущица и с Петър Бонев. Като се има пред вид тясната приятелска и революционна връзка между Бонев и Левски, никак не е изключено (ако Петър Бонев наистина е бил учител в Широка лъка), да го е той насочил и препоръчал там на известните родолюбци — Костадин Шока и поп Никола Узунски (бащата на Г. Н. Узунски). В досега известната биография обаче нз тоя забележителен мъж, обстоятелството да е бил учител и в Широка лъка не е известно. Известно е, че учител в Широка лъка е бил друг един знаменит перущенец, а именно Петър Велчев, който през 1859—60 год. е даскалувал в родното село на Узунски, но с антигръцките си проявления спечелил върли неприятели между гръкоманите и бил принуден на следващата година да се махне оттам. Заедно с Георги X. Тилев, Петър Велчев през 1867 година е бил ръкоположен за перущенски свещеник в Цариград. (Виж „Въстанието в героична Перущица" от К. Гълъбов, стр. 204). В това отношение сведението на Г. Узунски напълно съвпада, само че не с биографията на Петър Бонев, а с тази на поп Петър Велчев.
Когато Петър Велчев е бил учител през 1860 година в Широка лъка, роденият на 4 април 1854 година Георги Н. Узунски е бил на 6 години, та все пак може да е бил ученик на Петър Велчев, та е възможно неговите спомени да се отнасят не за Бонев, а за Велчев. Като се има пред вид, че поп Петър Велчев е бил един от видните революционни деятели в Перущица, че се е познавал и с Левски, той също е могъл (както и Бонев) да го насочи към Широка лъка, където Велчев е имал своите съмишленици и приятели.
Що се отнася до сведенията за Широколъшкия резонанс от черковната разпра, Узунски правилно поставя тия събития през 1870 година, защото екзархията се обособява на 28. II. 1870 година, а след това Патриаршеският синод пише заплашителните писма до българските черкви,стигнали, както вече се каза, и в Широка лъка, където е трябвало да ги прочете поп Никола, бащата на Узунски. Правдоподобно е също така становището, което Найден Геров изразява в разговора с бащата на Узунски, когато става дума за въстание, защото горе-долу същото становище Геров изразява и пред пратениците на Перущица в навечерието на самото Априлско въстание, т. е. че успехът е несигурен и че не бива да се бунтуват.
Спрях се доста обширно на тия странични съпоставки, за да се види, че летописецът на Широка лъка, човек просветен (бил е дългогодишен учител след 1873 година), се вмества твърде добре в рамките на историческите събития, а доколкото има несъвпадения по време на някои от изложените факти, те могат да се обяснят, че Г. Узунски е писал своите спомени в преклонна възраст и по „памет", та е напълно възможно да е разместил някои неща. С други думи неговата добросъвестност, според мене, е над всякакво съмнение, като се има пред вид с какви подробности Г. Узунски описва посещението на Левски.
Известно е, че Левски е бил в Пловдив на 23-24 май 1869 година, а в началото на юни той е посетил и Перущица. След Перущица той обикаля други съседни на Пловдив селища и се прибира в Карлово чак в края на м. юни, т. е. близо около месец той шета по известни, пък и неизвестни села (защо пък не и в Широка лъка?).
Левски е отново в Южна България през следващата 1870 година и за трети път през есента на 1872 година, когато заедно с отец Матей Преображенски — Миткалото, извършва третата си обиколка в южнобългарския край, посещава Пловдив, Пазарджик и други неизвестни засега села, преди да поеме към своята Голгота. И през 1869, и през следващите три години, включително и 1872 година, Г. Н. Узунски все още е бил ученик в Широка лъка и чак през 1873 година вече става учител в Райково, Смолянско, тъй че той е могъл да присъствува на срещата на своя баща с Левски.
Изобщо, аз намирам, че сведението на Г. Н. Узунски за посещението на Васил Левски в среднородопското село Широка лъка заслужава доверие. Между впрочем, това е първото сведение за посещение на Дякона в Родопския край, засвидетелствувано от очевидец, докато всички други — вероятни, по-малко вероятни и направо легендарни, са от втора и трета ръка. Ето защо тази следа от появяването иа Апостола на свободата в Родопите, която тласка далече на юг границите на неговата дейност като революционен сеяч, не бива да се оставя без внимание.


ОЦЕЛЕЛИ СПОМЕНИ

Георги Пашев

Графиците за движението на Апостола не допускат той да е минавал по селищата от десния бряг на Марица и още по-малко да е прониквал в Родопите. Тази шеста част от отечеството остава за неуморимия пътник като нещо заключено. Свързан чрез безброй нишки с всички части на Родината и с всички двигателни сили на оня духовен кипеж, става чудно защо Левски пренебрегва една територия, до която също стигат плисъците от вълните на замечтания нов свят.
Става още по-чудно, когато човек чете как на 1 април 1922 г. сп. „Родопа" публикува некролог за починалия срещу 3 март с. г. в Карлово на 85 години Стою К. Боботанов и в тоя некролог като изброява, че покойният, роден в с. Райково, Пашмаклийско, е участвувал в революционното движение и опълчението, пояснява:
„Трябва да е било към 1870 г., когато Стою приел у дома си в Райково знаменития наш революционер Васил Левски, който посетил тогава Средна Родопа. На първо време покойният не е познавал Левски. Апостолът се явил в селото като дякон и отседнал у Боботанов. Когато сутринта дяконът отива на черква, Стою полюбопитствувал да разгледа бастуна му и останал смаян, като видял, че дебелото дърво крие опасно оръжие — дълъг нож! Това му дало повод да се усъмни в порядъчността на Дякона. Тогава Левски се открил, като запознал домакина с мисията си. След Боботанов били посветени и други лица от селото и околията. От родолюбие и по внушение на Левски, Боботанов нарисувал още тогава художествена картина — лъв с корона — емблемата на българската свобода (известно е, че
Левски заръча печат за БРЦК със същите символи — корона и лъв, б. м.). Картината закачил на лично място в къщата си, която е до училището, църквата и хорището на Райково. За тази картина покойният беше преследван от турската власт, това стана причина той да напусне родното място и още преди Освободителната война се отзова в Румъния. Оттам се върна с руските войски като опълченец, участвува в защитата на Шипка, за което получил отличия. След войната остана да живее в Карлово".
Когато през 1926 г. бе чествувана 50-годишнината на Априлското въстание, сп. „Родопа" в юнския си брой писа: „Знае се, че Апостолът на българската свобода Васил Левски е споходил Средните Родопи, като е посетил между другото и селата Устово и Райково, Пашмаклийско."
В поменик за свещеник Георги Шоков (1838—1892) сп. „Родопа" на 1 януари 1932 г. казва: „Шоков е учил в Станимака III-и клас. От 1860 г. е певец в черквата. Познавал се е с Левски. Как е станало това не е известно. Допустимо е да се е срещал с него в Пловдив или Левски да е идвал в Широка лъка, защото се знае, че Апостолът като посетил Средните Родопи, ходил е и в селото Райково, дето се е срещал със Стою Боботанов. Поради тази му връзка след избухването на Средногорското въстание в 1876 г. Георги Шоков, тогава светско лице (той се ръкоположи през 1880 г.) бил уловен, закаран в Пловдивския затвор и бит." Според В. Дечев Шоков е учил в Перущица при Христо Г. Данов, учителствувал три години в Широка лъка, преди да се ръкоположи, бил свързан и с Петко войвода, бит и починал от изтезания.
На 18 април 1936 г. в. „Родопска мисъл" печати от Стою Н. Шишков интервю, взето от Анастас Примовски:
„Това население, уединено в Родопа, взе участие във всички перипетии на борбата за политическа свобода. Родопчани са участвували в четите на Стефан Караджа. Хаджи Димитър, в комитетите на Левски, в четата на Христо Ботев, Априлското въстание и Освободителната война."
Нито сп. „Родопа", нито Шишков можеха да пишат и говорят произволно. Преди петдесет години те са били много по-близо до събитието. Съвременници са могли да им кажат: “Какво говорите? Ние го знаем как е!" Ако Стою Н. Шишков има пред вид вуйка си, запознатия с Левски в Пловдивското училище „Кирил и Методий" Илия поп Белковски, който стана троянски даскал и душата на тамошния комитет, то Белковски е един, Шишков говори за родопчани.
На 7 февруари 1937 г. „Родопско ехо", асеновградски гестник, публикува антрефиле: „От няколко години се чествува памятта за Левски с излети до манаетиря „Св. Петка". По разкажа на главния игумен йеромонах Никифор, Дяконът посетил манастиря, за да състави с братята революционен комитет. Полицията го усетила. Апостолът престоял в скривалището, след което заминал за с. Червен, дето в къщата на Никола Добриков събрал по-будните селяни, но комитет не бил съставен."
Не е чудно, че в с. Червен Левски не е съставил комчтет. През втората си обиколка той не можал да състави комитети в селища като Търново и Габрово.
Писателят Николай Хайтов в книгата си „Асеновград в миналото", като отбелязва хрониката на в. „Родопско ехо", добавя: „Въпросът остава открит".
Традицията да се посещава Мулданската “Св. Петка" с излети в деня на кончината на Левски продължава и днес от населението на Пловдив, Асеновград и околността.
На 10 март 1978 г в-к „Родопска мисъл" помести от Николай Перич разказа „Левски в Павелско". Разказът е дълъг, панорамен. Авторът. Н. Перич, отива през 1913 г. в дома на стареца Русен Ташков на разговор. Ташков, 80-годишен, чичо на Перич, бил в турско време учител по гръцки и български. След време, подгонен от турските аги, които щом научели, че е в селоти го предупреждавали, че ще го пекат жив, престанал да учителствува и бягал по къшлите с добитъка. Пепич пита ста-peцa за причините на преследването му. Чичо му казва:
— Дойде у дома една вечер поп Калин и ми чете писмо, че в селото ни ще пристигне Левски. Тогава много се приказваше за това. Попът ме погледа и сви раменете: „Какво да правиме?" — „Ще го приемеме!" — „Никому няма да казваш, заклевам те!" — „Няма!”, рекох и се прекръстих. Беше лошо. Селото пълно със заптии и тъмрашлии. По гечите — пусии, видят абанджия, спрат го, ако научат, че в къщата си криеш нещо, запалват те. Хвана ни шубе. Но комитетска работа. Казано е да дойде, ще дойде.
По време на този разговор влиза внука на стареца, студентът Георги Иванов Русенов, убит подир десет години през септемврийските събития в Пловдив. Перич и студентът питат стареца: „Как преведохте Левски през селото, като невеста ли?" — Не като невеста. Дойде попът, рече: „Айде, стягай се!" Беше нощно време, имаше месечина, отидохме да чакаме в „Блата". По едно време насреща из завоите на „Св. Варвара" гостът се зададе с муле и човек. Левски минал по пътя през с.
Югово, пресякъл Лютидол и от Гора навил за Павелско. В село го въведохме в къщата на поп Калин Радков. Вечеряхме. Момъкът весел, пъргав като хрътка. Лицето му възбледо. Поп Калин бе под очите на турците, преместихме се у дома. Седнахме на пръстеното огнище край огъня, заприказвахме.
— Хиляди души се готвят да умрат за свободата на България, вие какво мислите? — запита Левски — Щом делото е народно, ще умрем и ние
— Да умрем! — обадили се повторно гласове. Левски извадил оръжие, обърнал се към попа: — Ха, сега отче!
Поп Калин се прекръстил, целунал кама и револвер. На другаря на Левски не чули и гласа. Похапнали и тук Левски викнал да пее. Домакините се изплашили, какво прави, бунтовни песни пее, попът рекъл: — Ами ако ни чуят?! — Какво от туй? — отвърнал Левски. — За род и родина, който иска да мре, той за гроба място не избира.
— Да бяхме се позатулили! — настоял попът и замълчал. — Когато ще те хванат на игла да станеш, в сламка да се скриеш, пак ще те хванат. Кураж! От турци не ме е страх, а черни души колкото щеш." — думал Апостолът.
Левски заминал обратно за Станимака през връх „Баба", изпращан надалече от поп Калин и Русен Ташков...
— Значи ти си видял Левски? — питат за утвърждение Перич и студентът.
— На туй място пред него съм се клел! — отвърнал старецът и сочел с непарализираната си ръка огнището.
Това е разказът. Поп Калин и Татков не видели вече бял ден...
Писателят Васил Димитров (с псевдоним Янтай Кавалов) от с. Проглед. Смолянско, разсъждавал върху това идване на Левски в Павелско и във връзка с историята на туй село ми пише на 4 април 1958 г. следното:
„Като млад първоначален учител в Долно Дерекьой (Соколовци) ходех често на конференции в с. Райково, дето беше седалището на Смолянската окръжна училищна инспекция. На конференциите идваха и учители пенсионери. Между тях имаше един 80-годишен човек, Крумов някой си, който на една сбирка през 1922 година стана и направи призив учителите в окръга да изучават миналото на края, в който служат. Той каза, че у всеки човек се крие по нещо, особено у по-старите се таят работи от историята ни и нам предстои да разкрием това, додето са налице изворите му. „Кой ще повярва, запитал Крумов, че аз като ме гледате такъв, може да съм бродил с Левски? А аз съм придружавал Апостола и веднаж, не помня годината, беше зимно време, получих задача да го чакам на десния бряг на Марица под Пловдив. Мястото, което ми определиха, беше пусто, не можеше да се разбере откъде ще дойде Левски. Със зазоряването на отвъдния бряг на реката се мярнаха сенки. Една ог тия сенки се отдели, затича насам и като приближи, видях човек, който заскача ловко по леда на реката и мина отсам.
Събрахме се. Аз не произнесох името Левски. Това не се позволяваше. Ако дотрябва да му се каже нещо, обръщахме се с „Апостоле!", понеже апостолите бяха много. Тръгнахме на юг през полето, пътувахме през деня без път, през ниви и градини, вечерта стигнахме Станимака. Ходихме на две-три места из града, дето Левски се обажда на хора, кои, какви и защо на мене не казваше. Аз бях само водач из непознатите места. Късно през нощта пристигнахме в един манастир, източно от Станимака мисля, че се казваше „Св. Неделя", в равнината, не горе в планината. И в манастира Левски има среща с някого. Преспахме, сутринта тръгнахме на юг по пътеки и край села, които заобикаляхме внимателно. Дето пътят беше безопасен, вървяхме бързо, Легски просто хвърчеше, ни умора, ни глад, ни жажда, ни дума на отчаяние. Пътувахме цял ден из планината, вечерта стигнахме родопското село Павелско, където преспахме. Левски направи среща и разговор с хора в туй село, сутринта се върнахме обратно на север по други пътища."
Всичко това Крумов разказал пред учителите на конференцията. Васил Димитров пояснява: „От къде беше тоя учител, защо се беше установил в Родопите, къде точно с живял, не проявих интерес. Тогава бях на 19 години, чужд беше за мене въпросът, който се повдигаше, не пожелах да се запозная дори с Крумов и го доразпитам за проникването на Левски в Родопите, със случая, който поне разказа за Павелско."

С второ писмо от 3 май 1968 г. Димитров, който работеше това време върху втората част от историята на Асеновград, след „Асеновград в миналото" от Н. Хайтов допълва, че вероятно този е учителят Крумов, който увлечен от освободителните борби е държал топла реч при срещането на русите в Асеновград. Че поп Калин от Павелско има според бележки и разпит на хора произхода си от Долно Дерекьой (Соколовци), Смолянско и че обикаляйки роднините си в това село, попът при едно идване (казано в бележка) се свързал с Левски, който дошел в Родопите. От Соколовци Левски бил заведен в Устово от Сивко Чакъров. Поради тази предварителна връзка между поп Калин и Апостола, Левски отива в Павелско при познат, с предизвестие или по покана...
Три години след тези писма Димитров почина.
Поп Калин (1815—1879) има внуци, които повтарят това, което ми е предадено за Левски. Попът ходил на кон до Карлово. Не знаят за какво. Бил гонен от турците до степен, че му изгорили къщата. Русен Ташков (1833—1913) също предал за посещението на Апостола. Синът му Иван (1864—1965), който се оженил в съседното село Хвойна, говорел за онова, което знаел от баща си за Левски. Днес 82-годишният Димитър Кисьов, който държал в годините 1924—1929 в Хвойна дюкян, потвърждава, че често слушал седналия на кафе даскал Иван Русенов да разказва за посещението на Левски в Павелско.
В своя разказ Николай Перич не датира събитието. Но понеже говори за клетва под оръжие, то иде да се разбере, че това идване на Левски е направено не с оглед на придумване или оглеждане, което Апостолът извършва през 1869 г., а за съставяне на комитетски организации, което е явление повече на 1870 г. През 1869 г. е мъчно Левски да бъде отклонен в Родопите и тогава слага и начало на по-важните комитетски ядки. Крумов в разказа си, слушан от Димитров, дава посещението през зимата. Такова идване в Родопите може да стане само в началото или края на снеговете. В януари, февруари, март, планината с тогавашните си пътеки е била като заключена, може да се влезе при крайно лека зима.
Перич е роден през 1891 г. в Павелско. Чиракувал е в Станимака и Пловдив. Работил е в Белград и Виена. През 1927 г. софийското работничество го въздига в народен представител. Като член на Благоевско-Димитровската партия е арестуван, интерниран, умира в София през 1965 г. Издал е сборник разкази „Първа любов" и романа „Погром". За посещенията в Родопите през 1870 г., когато дирите на Апостола са неясни, говори некрологът на Стою К. Боботанов. Той ни дава ходенето на Левски в Родопите през 1870 г., най-възможната за посещението. Това време обаче Апостолът не държи бележки. Освен случайно. „Точна сметка почвам да водя, както сам пише Левски, от 25 ноември 1871 г. нататък." Движението му през зимата 1871/1872 г. е сгъстено. Само изумителната му подвижност
може да реши проникването в тази планина. Но историческата наука за Левски не говори изобщо за посещението. Съмнява се. Съмнението е половина мъдрост. Ходенето не е загатнато в никакви случайни бележки от страна на Апостола. Разбира се, и утвърдените му маршрути другаде, които също не е записал, са започнали със спомени като тези.
Къде е бил Левски през 1871 г.? Къде е бил през 1872 г., когато след като в септември обяви ловчанския комитет за окръжен център, със седалище с. Голям извор, на 25 октомври се яви в Пазарджик да направи и от него също такъв център, към който причисли Пловдив? Няма движението му за тези 50 дни. Казват, че е бил в Средногорието. В Ловеч, в столицата си, не е бил. Да се върти из Карлово, или в Царацово при бай Иван Арабаджията толкова време! Да бъде той в Пловдив, портата на Родопите, и да не надзърне през тая порта! Тоя постоянно напрегнат от кипене и кипящ от напрягане вървящ по най-сгъстен разпис пътник не може да се застоява. Той се задъхва, нему времето не стига. Той яде и върви, затова върши толкова работа. В четири дни, от 25 до 29 октомври 1872 г. ходи в Пазарджик, Панагюрище, Копривщица, Стрелча и идва в Пловдив!...
Такъв е и един Родопски маршрут...
Устните легенди нямат цена за историята. В Павелско живеят не една, а няколко. Но и те не дават времето на посещението. Или го дават противоречиво. Народът не обича датите в повествованието. А събитието. Щом това събитие плени душата му, дните съвсем не му трябват. Каже „еди кога си" и минава на перипетиите. За дати и време страдат почти всички спомени на народните разказвачи. В Павелско никой не може да каже кога е станало идването на Левски. Инак името на Апостола е на устата на старите и то не оня мистичният, с рани по тялото, говорещ загадъчно като възкръсналия Лазар, дядо Цеко или дядо Челяк, за когото споменават и историци. А истинският Левски, който дошел като „праматар", продавач на дребна стока, и когато момите и невестите се струпали над пръстените и мънистата и турците ги гаврели, а българите не се намисали, Левски изрекъл лютата ирония: „В това село дърво за опело няма!" С тези преписвани на Апостола думи селяните и днес отрицават свои или на общественици черти.