Нариман Тарихи, част 5

Част V. Кара Бурджан и Урум

 

превод: Движение "Воини на Тангра" с помощта на Красимир Добрев

3. Пътеписи на Джaнги ал Булгари в Дунавска България, 1107г.

На кара-бурджанския [дунавско-български] бряг за наше удивление видяхме нe страшна крепост, а само един пост. Оказа се, че този брод (на Дунав) отдавна вече е затворен за търговци и е открит само за нас. Постовите ни прекараха през огромно блато на хубав път, където ни чакаше голям урумски отряд. От него се приближи човек, сообщавайки, че нас ни посреща самият Джан [Йоан], син на кан-урума [императора на Византия]. Аз му съобщих кои сме ние и той доложи за това на Джан. Когато видях това, аз преминах половината път до месторазположението на урумците и слязох от коня. От урумския отряд също се отдели човек - това бе принц Джан. Той ме доближи и слезе от коня. Аз първи склоних глава и той след това също ме поздрави. Обаче след тези обичайни приветствия, той изведнъж дойде до мен и протегна двете си ръце, приветствайки ме по мюсюлмански. Стиснах му ръката и сърцето ми се изпълни със симпатия към принца. Аз му казах няколко думи по урумски [тук: по гръцки] и той на свой ред бе приятно поразен. Идвайки на себе си, той отбеляза на красиво и звънко тракобългарско наречие на южните българи: „Никога още не съм виждал ак-български [волжско-български] благордници, още повече говорещи на гръцки език, ти си първия, който стои пред мен". Аз му отвърнах на урумски [тук – на гръцки]: „А аз никога не съм виждал урумски принц!" Джан с усмивка ми призна: „На тебе не ти провървя - аз се считам за българин, моите предци за българи”. Ние и двамата се разсмяхме и почувствах още по-голяма симпатия към принца. При това аз не скрих от него, че съм курджан [инспектор] за целия юг на Ак-Българ, тоест Саксин и извършвам инспекционна обиколка на подвластните ми и определени области. След моето признание почувствах, че и отношението му към мен осезаемо се затопли. Аз го попитах защо на този брод, макар и закрит, урумците имат само един пост. Той откровено обясни, че от двете страни на тази единствен път през блатото има две силни крепости - Барсал и Барадж-Кляу, многочислени гарнизони, които по сигнал на постовите, могат да унищожат всеки неприятел с удари от двете страни. Неотдавна тези гарнизони са разбили 30-хилядна войска на баджанаките, които след поражението са се хвърлили в блатото и загинали в него.

Той ме покани в Барадж-Кляу. Ние тръгнахме натам, а неговият отряд и моят керван потеглиха след нас. Аз се заинтересувах как той, блестящият принц, се е оказал на пограничната линия и добавих, что едва ли е заради кервана ни. Той отвърна, че нашият керван е такъв, че не е проблем и цар да го посрещне, но той е тук да набира войска за Капдаг [Кападокия]. „Разбира се, с това може да се справи и човек с по-малък ранг - добави Джан - но баща ми ме помоли аз да го свърша. Той самият, макар и да не е бил военен, ми даде военно образование и иска аз да съм втория Искандер [Александър Македонски]. Аз на свой ред му разказах, че и баща ми също не ме е глезил, виждайки че имам способности и му преведох българската поговорка; „Ако синът не прилича на баща си - не е беда. Ако той е същия като баща си - и това не е съвсем края. Но ако е по-добър от баща си, това вече е истинска беда". Джан се разсмя и ми стана ясно, че сме близки по дух и се разбираме.

Той ни съпроводи до покрайнините на Истанбул [„Царския град", Константинопол]. Аз му подарих пълен набор папах (калпак) и оръжие на кара-черкез [т.е. на отслужил карачай-балкарец], а той неочаквано за всички веднага ги облече и така пътува с мен пред кервана ни. Аз казах на Джан, че черните папахи и дрехи на кара-черкезите много му отиват и затова следващия път ще му подаря набор дрехи и оръжие пък на ак-черкез [кумикски българин, „куман"]. А ак-черкезите носят бели папахи и дрехи.

В Барадж-Кляу Джан устрои пир в чест на нашето пристигане, по време на което успяхме да поговорим за много неща. Когато разговорът премина в това, че нашето възприятие далеч невинаги се оказва вярно, то след неговите истории му разказах случай с мен. Когато за пръв път срещнах старика Нуретдин от рода Туба-Тухчи, бег на Тухчибаши, аз си създадох лошо мнение заради неговата мълчаливост и намусеност. Затова роднините му ги харесах много заради тяхната приветливост и разговорчивост и си мислех: „Всеки от тях, освен тоя намусен тип, би управлявал по-добре Тухчибаши от Нуретдин". Но ето, че се срещнах с бега Муксид Манас и му разказах за своите съображения относно туба-тухчията (управителя). А той ми отвърна: „Тия усмихващи се негови роднини са най-големите хитреци в целия Бурджан, готови един друг да се хванат за гърлото за парче земя и само Нуретдин ги удържа от смут. Тия усмихващи се туба-тухчии за подкуп и просто за проклетия на съседите си, пропускат през своите владения отрядите от разбойни планински йехуди [талмудисти – тати] и само намусеният старик Нуретдин истински се сражава с тия разбойници и никога не ги пропуска към съседите си. Ако ме попиташ сега кой човек най-уважавам от всички в Бурджан [Предкавказието], аз без да се замислям ще отговоря: Нуретдин!" Аз, считащ себе си за опитен човек, бях поразен от слепотата си и не ме домързя на обратния път да намина при Нуретдин, за да претегля още веднъж това или другото мнение. И се убедих, че Нуретдин действително заслужава правото да е бег [управител] на своя бейлик.

В град Тучин ние дойдохме на четвъртия ден от нашето пребиваване в Урум [„Византия“]. Той ни се стори голям и процъфтяващ, него го заобикалят обширни полета на карабурджаните [дунавските българи], които бяха щастливи да ни срещнат. Струваше ни се, че едва ли не всяко семейство ни канеше на гости. Те продават хляб и свои изделия на урумския гарнизон и бедни сред тях не забелязах. Аз се убедих, че кара-бурджаните са родени земеделци, работещи леко и с явно удоволствие. И те сами го потвърдиха, казвайки ни, че са потомци на сабайците, първите българи, освоили земледелието и тукашните сабайци после се нарекли и миджани [„мизийци"]. Те силно са се смесили с улчийците [„славяните"] и затова знаят и тракобългарското и улчийското [славянско] наречие, а се наричат българи-себери в памет на канасюбиги [императора] на хунобългарите Себер [IV век], който силно обичали. Тук се опитвали да се заселят и урумски земеделци, но те не издържали конкуренцията с българите-себери и напуснали краищата. Но себерците продължават да работят самоотвержено, сякаш желаят да докажат на всички други народи по земята, че българите са най-добрите земледелци. Неслучайно цените на зърно в Тучин са най-ниските във всички български райони.
Някога положението на тази част от Кара-Бурджан не е било много добро поради постоянните нападения на съседите. Особено им досаждали урусите и затова себерците говорят още: „Ние живеем добре толкова години, колкото не виждаме уруси. Хунът [степният българин] ще вземе 1/5, урумецът - половината; а урусът като дойде - граби всичко!". Но след като урумците надежно закрили всички бродове по долното течение на Сула [Дунав], враговете престанали да се появяват насам и животът отново се оправил.
Джан [Йоан] ми каза: „Тучин някога се е наричал Бир Саладжик, тоест „Старши град", но кан-урумът [императорът на Византия] ми заповяда да го преименувам. Тогава се разпоредих имет Бир-Саладжик да се даде на крепоста, която е рядом до Барадж-Кляу, а на Бир-Саладжик му дадох друго българско название „Тучин", което по хунски значи същото - „ Старши град". Мен ме поразиха познанията му по родното за мен хунско наречие на тракобългарски език и аз попитах принца къде го е учил. Той ми отвърна така: „Когато узнах, че нашите предци [т.е. Комнини] са били хунобългари по името Ком [оттук и названието на династията Комнини], започнах навсякъде да търся следи на хунски език, за да се науча да го говоря на елементарно ниво. С основите на хунската реч ме запознаха хунобългари, живеещи около Константинопол. Но те вече бяха позабравили много хунски думи и аз ги намерих в един сборник на Таури [Библията] на хунско наречие. Този сборник като реликва се съхранява от далечни времена в нашето семейство“.

След това Джан ми показа книга, в която бе записана азбуката, разработена от Борис Абаз, дядото на Атила и някои от неговите съобщения.
Виж също За азбуката на дунавските българи

По тази азбука буквата „А" се е изписвала като "H"... (нататък виж снимката, б.ред.)
Аз извадих от тази книга някои думи, чийто букви се изписваха отдясно наляво:
„виж снимка", която се чете като „офтал", тоест „абдал" [„ефталит"],
„виж снимка", която се чете като „Елсон Кудай", тоест „Всеславний Бог"
"виж снимка", която се чете като „юср", тоест „тридесет",
„виж снимка", която се чете като „жоел", тоест „година",
„виж снимка", която се чете като „Етцела, Ицдяях улъ", тоест „Атила, син на Иштаяк".

Действително бащата на Атила, Монджук го наричали и Иштаяк, а това име превърнали в „Иштяк". Между впрочем „иштяк" значи „булгар-иджиман" [„иседон"], а „иштаяк" - талисман.

От записките стана ясно, че Туки Атила се е родил в 394 година, когато баща му - Монджук Иштаяк бил тридесетгодишен. Затова потомците на иджимданите, булгарте-башкорти досега произнасят числото „тридесет", като „усяр". Не всички думи се произнасят както се четат. Например, думата „IYI" се чете като „яeя" или „яйя", а се произнася като „Йя", тоест „Небе", „Бог", „Всемогъщи".
У нас тази дума се е съхранила с израза „Йя Кудай!" [„Всемогъщий Боже"]... Най-скъпото за мен име - „булгар", е записано в книгата така: „...", че се чете като „блокар", а произнася „балкар"... Под влияние на арабския език „балкар" приел формата на „булгар" или „бургар" - най-приятното за слуха ми. Слава на Аллах!... Думата "...", тоест „ок", „племе, „род" непременно добавяли към названието на народи и родове: „булгарок", „абдалок" и т.н. - нали се е считало като защитна дума.

Ако хунобългарите в областите Алтънджа до Константинопол и Макидан [Македония] вече са позабравили много от езика си, но хуните от Табърджа [Добруджа], изповядващи исляма, са съхранили хунобългарското наречие в пъроначалната си чистота (сегашните гагаузи, б.ред.) „Табърджа" значи по хунски “таборна област”.

Попитах дали може да се срещна с хуни от Урум [„Византия"] и Джан [Иоан] ми отвърна, че може. За един преход от Тучин, движейки се на запад, ние достигнахме аула на хуните-ермиасци от Тирма [„Юрта"] и бяхме посрещнати там като небесни пратеници. Хунобългарите ни чакаха на един чакрим [миля] от аула и ни поднесоха бал [медова напитка] и билман [триъгълни български пирожки с месо; „бил" - „отбрано месо", „ман" или „нан" - „хляб", „брашно" [умален вариант на билмана в бульона руснаците започнали да наричат „пелмени" (бележка на Ф.Нутурдинов)].
Когато си тръгвахме от възрастните жени ни обсипаха с монети и зърно, а младите момичета, държейки над главите си покривала, пееха песен с думите „Нека вас на Земята ви пазят Небесата". Ние с Иоан бяхме трогнати и не скривахме радостните си сълзи: единението на всички българи – какво може да е по-радостно от това!
В този благословен аул се насладих на звуци с родно хонско наречие, а Джан веднага реши въпроса за доброволците [в армията). Когато тукашният хонски абай-мусулманин Аксум, син на Максум, потомък на знаменития бег на хоните Джабъркан [„Заберкан" от гръцките източници, VI в.] и инал [„предводител"] на всички хонски бийевци от Табърджа, узна на хардара [„угощението"] в наша чест за нуждата на Джан [Иоан] от воини, то той веднага му предложи 10 000 небоящи се от нищо конника. Това било даже повече, отколкото трябвало и у Джан веднага се появи възможност да прехвърли цялото си внимние върху нас. В благодарност за помощта Джан разреши на Аксум да построи в Тирма мечет, което трогна този стар воин.

Дълбоката доброта на Джан (става въпрос за https://bg.wikipedia.org/wiki/Йоан_II_Комнин ) усетих тогава, когато разбрах от Аксум, че по времето на Борис Михаил в Добруджа (Табърджа) е било забранено строителството на мечети (https://ru.wikipedia.org/wiki/Мечет ) и хоните (хуните) трябвало да се молят на Всевишния в големи юрти. По този начин след 2 дни, ние пристигнахме от Тучин в Ермиас, успявайки пътьом да минем и през Мърджез – неголяма крепост, под чието име ми обясниха, че се разбира броя на войниците (100) от тукашния гарнизон, съставен основно от моряци. И ето, Ермиас („Армукастро“ ал Идрис), отвлича нашия поглед със старинните си здания, още от римската епоха (рамилска), необятните сводове, на които се възвишаваха до небесата. По-рано тук са живели хон-ермиасците, но в 860 г. Борис Михаил ги изселил в Тирма. Сега на руините на хунския мечет, където прадедът Аксум Анвар е бил убит със своите 3000 хуни, по време на вероломното нападение на ромеите и улчийците (славяните) в 860 г., аз се помолих за милост и поисках Всевишният да закриля днешните българи. В разгара на молитвата ми, гласът ми взе да затихва и от очите ми потекоха сълзи, внезапното подухване на вятъра ми даде да разбера, че моята молба е достигнала Небесата. Вятърът разпиля по руините, нещо пепелно-прахливо и аз си помислих, че тази пепел е може би от изгорените от врага свещени книги (Коран). Аз събрах и завих в плат и този прах го носех винаги със себе си. Въобще в Ермиас, благодарение на това свещено място, руините на мечета „Анвар“, със свещения извор Шахид, в подножието на градския хълм, във водите на който Аспарух Исмаил (Аспарух, син на Кубрат), когато умил раните си, израстнала горичка на мястото на погребаните 36 свещеници, убити от враговете през 860 г., ние се почувствахме развълнувани и вдъхновени. Местните българи бяха дружелюбни с нас, а ценните за пътниците стоки на нас ги продаваха много евтино. Улчийците (славяните) тук не могли да живеят, а тези, които в 860 г. се заселили в къщите на убитите от тях българи, били на свой ред избити заради участието си в метежа против Борис-Михаил в 865 г.
Затова заселените тук българи-худаяри (богомили) се отнасяли състрадателно към мюсюлманите, установили се да живеят в Добруджа. Когато нашият голям керван премина през Дунав (Сулдан), то в началото някои ромеи го приеха като нападание на враговете (българите) и разпространиха вестта за това на много места. Дунавските българи, чувайки за това, решили, че при тях се е върнал Иджик Аспарух, за да освободи Дунавска България от властта на Ромейската държава.
Старецът Байджу, разказвайки ни това, вече не ставаше от леглото. Неговите близки, събрани се около постелята му, повикани от сина му Туган, ни казаха, че старецът бил вече склопил очи, но чувайки вестта за нашето идване, отново оживял и започнал да ни чака. Забравих, че когато му казах своето име, Байджу ми предаде изображението на Аспарух на метален диск и каза: „Аз съм радостен, че доживях твоето завръщане, славний наш алп Аспарух-Иджик. Моят дядо Семар ми разказваше за теб и как се е сражавал заедно с теб в 971 г., когато си приел облика на Барис-Урус [„Светослав I Игор"] и аз цял живот чаках твоето завръщане при нас. Когато ти се появи в 1064 г. в образа на Тетеш (волжско-български емир), то аз без колебание се присъединих към теб със своите десет синове. Всички те, освен младият Туган, паднаха в бой с ромеите. Когато ти си отиде зад Дунав в 1091 г. аз те виках, за да се върнеш по-бързо. И ето, аз съм късметлия да видя твоето ново завръщане, велики алпе, Иджик-Аспарух! За съжаление, аз съм вече много стар, за да дойда с теб, но петте мои внука Кула, Тула, Суджан, Руджан и Балкан вече са на воинска възраст и ще ти служат! След това, той затвори очи и умря. Аз и хората с мен, погледнахме изображението на Аспарух и бяхме поразени от сходството на моите черти на лицето с неговите.

За щастие, семейството на Баджу бе под управлението на принц Йоан и той любезно ми разреши да взема на служба внуците на Байджу. Аз ги назначих на служба в нашите (волжко-български) придунавски градове Ижбагал или Исмаил (Измаил) и Угил (Килия). Всички те приеха истинската вяра и ме направиха много щастлив. След неколко години, аз лично посетих тези градове и произведох тримата внука на Байджу в багани (старши офицери), а двама от тях, Кулу и Тулу – в сюбаши (полковници). Под ръководството на Кулм, който станал главен комендат на град Исмаил, бившият Аскал и Тула, който станал комендат на Угил, имало по 100 джалдайски (кримски) уруси, по 300 кара-чиркеси (предци на карачаево-балкарците) и по 600 скитобългари („степни българи“).
По-нататък ние преминахме през Бурнай (Варна), през Барън(Барин), бивш Бурджан, намиращ се на 25 версти от Ермиас (Ермукастро), Мир-Куштан (Констанция), Армуг (Карвуна), намиращи се на 25 версти от Бурная (Варна). А в тези и други градове, които ние посетихме по пътя към Истанбул (Константинопол) са разположени мощни каменни ромейски крепости и укрепления и силни гарнизони. И навсякъде ние търгувахме, разполагайки лагера си до градовете. Добро оръжие, доспехи, българи (папахи), хомути, които ние донесохме от Саксин (южна област на Волжска България) тук се продаваха много добре. Всеки ромейски офицер по примера на принц Йоан, който демонстративно носеше подарените от мен бурджански (предказвказки) булгари папахи (висока кожена шапка) и оръжие, също желаеше да придобие вида на грозен кара-чиркес (предците на карачай-балкарците). Гражданите също така предпочитаха да купуват красива метална и порцеланова посуда и дрехи от Джир (Сирия), Сувар (Ирак) и Барджил (Персия), защото смятали, че императорът, както и българите, предпочитат източните стоки. От Бурная (Варна), ние не спряхме в Себер (Месембрия, Несебър), а веднага отидохме в Анджил („Прибрежен град“) (Анхиало, Поморие). Прин Йоан ние обясни, че Сембер (Несебър) е императорска крепост и е затворена за посещение от чужденци. От Анджил (Поморие) ние преминахме през Сузбул (Созопол), заобикаляйки красив морски залив, брегът на който е дълъг също 25 версти. В Сузбул (Созопол), аз не се задържах дълго, но успях да разкажа на жителите му, че част от неговите стари жители се преселили някога с Юрмат-Катраг (Котраг, братът на Аспарух) в Буртас (Средно Поволжие) и основали на брега на Арджа Идел (Волга), град Суз-Урен (град Сизран, Самарска област). Аз също тъй показах на хората стоки, които бяха произведени в Суз-Урен – къси куртки, красиви мъжки и женски пояси, женски шалове и престилки и кожени покривки украсени с мотиви – всички тези стоки бяха изкупени. След като погостувахме при гостоприемните сузбулци (созополци), ние отидохме във Васин (Царево) – прекрасен град, в който търгувахме направо на градския пазар. За разлика от другите градове, той бе напълно достъпен за нас, благодарение на добрата воля на коменданта му Раджи, произхождащ от българския род кара-багъл. Той разбрал, че Джам (принц Йоан) ни е голям приятел. Но жителите на Васил бяха много радушни. Техният град се намира в източния край на областта Алтънджар или Уба и по време на война, неговата безопасност осигуряваха хунските българи-мюсюлмани, заселени тук и наричащи се още „бахлийци“ или „бахма“ („бахно“), т.е. коневъди. Хунобългарите многократно спасявали града и неговите жители от всевъзможни врагове и благодарните жители на Васин (Царево) им разрешили да построят в града си мечет. Мечетът „Алтън Чебиж“, по името на главния род на тукашните българи, бил построен в кратки срокове. Това било направено в нарушение на закона на Ромейската държава (Византия), който забранявал да се строят мечети в приморските градове и близо до главните пътища. Веднъж, когато един поп бил във Васин (Царево) и се опитал да разруши мечетът, местните жители едва не го убили, него и хората му. Попът се оплакал на Патриарха и той съобщил за произшествието на императора на Византия. Същият обаче, високо ценил хуните-мюсюлмани и казал на Патриарха, че жителите на Васин са действали в съответствие с дадената им автономия и приключил въпросът. Много знатни жители на града служат като офицери в хунобългарските части на ромейската войска, а останалите жители търгуват в хонския улус Алтън Чебик особено хубава риба, която бахлийците наричат "васин балин" (васинска риба) (царевска риба, по днешному - бел.прев.) Поради това, всички царевци знаят тракобългарски (тюркобългарски) език. Неслучйно ромейският император именно във Васин (дн. Царево - бел. пр.) създал офицерска школа, в която се обучават за офицери децата на ромеите и хуните и в която тракобългарите изучават арабски и персийски езици.

От разговорите, които проведох с абая (главата) на хуните Самат, аз веднага разбрах, че бахлийците - старите хуни, дошли в Ахил (Балканите) с алп-бия си в 4-и век (а може би и по-рано). Всички те употребявали думата "киргиз" в нейното древно значение "обикновен, прост българин", а вече новите кимакски хунобългари започнали да наричат с тази дума едно от хунските племена и тя загубила при тях своето предишно значение. При старите хуно-бахалийци има няколко десетки думи, които не са се съхранили при другите българи и които веднага открояват старите хуни из средите на останалите българи. Към тези думи спадат: "чимен" - "овца", "тинсир" - "благороден", старото вътрешно самоназвание на българите; "мади", също тъй старото вътрешно самоназвание на българите, употребяващо се и със значение "драг, скъп, любим"; "куман" - "свой, едноплeменник, родственик или побратим", "хум" - "човек"; "кет" или "ход" - "български мъж" или "стопанин", "мирий" - "съсед българин", 'съседно българско племе"; "алан" - "красив българин"; също тъй старото вътрешно самоназвание на българите "урум" - "войска, армия". Когато споменах думата на принц Йоан, той в отговор ми каза, че в древността българите се наричали "урум" и тази дума означавала при тях и "войска" и "българско племе". Капдагските (кападокските - бел. пр.) българи дали това наименование "Урум" отначало на Капдаг (Кападокия), а след това на Ахил (Балканите). За да ги различават впоследствие, започнали да наричат Капдаг-Урум, "Улуг Урум" - Великият Урум". Българските предци на хуните емигрирали от Балинджер (Източна Европа) в Акбаш (Азия) още когато названието "булгар" имало формата "бугар", поради което много хуни и досега произнасят думата "булгар" във формата й "бугар". Когато и хуните (хоните) престанали да ползват думата "булгар", то много от тях (хоните), както и ара-китаите (предци на бурятите и калмиките) я усвоили във вида "болгар".

Ахадбул [Ахтопол] - е също такъв закрит град както Сембер, затуй ние само спряхме, но не влязохме вътре. Но офицерите му, основно кермекци [западноевропейци], сами излязоха и с помощта на знаещи кермекските езици улагци [власи] закупиха от нас немалко дрехи, доспехи и оръжие. От Ахадбул ние се отправихме в Миджан [Мидия], където жителите също както и във Васин, са защитени от хон-булгари и разположени към тях ак-булгари [„волжски булгари"]. Те в значителна част са потомци на барджийците [перси] и с радост накупиха от нас барджийски, миджански и суварски стоки. Тукашният поп Ваис е местен жител, понеже миджаните (жителите на Мидия) не търпят други папази. Когато го приветствах на фарси [литературен ирански] и му поднесох наши подаръци, Ваис се просълзи от умиление и заповяда да се устрои в наша чест пир на големия пазарен площад. Макар на тържеството да бяха поканени само именити граждани, след тях на хардара [угощението] дойдоха всички останали граждани и започнаха красиво да пеят и танцуват за нас така, че трябваше да наградим всички граждани. Но тези разходи са несъизмерими с удоволствието, което получихме. В Миджан, както и в Васин, имаше две бани за хоните, в които жителите заработват нелошо като разтриват, хранят и пеят за знатните хони. Миджанските бани се считат за най-добри в Урум [„Византия"] и ние сами се убедихме в това.
Срещайки такова радушие, аз все повече се пропивах с мисълта, че на нашите страни са нужни мирни връзки, а не разорителни войни. Когато казах това на Джан [Иоан], той силно се въодушеви и обеща да ми уреди среща с баща си, кан-урума Илек-джан [„император на ромеите Алексей I Комнин", 1081-1118].

Миджан (Мидия) е последния град в Алтънджар и въобще в Кара Бурджан (Дунавска България), зад който започват крешките (гръцките) земи. Оставяйки тук своя керван, аз отидох с Джан в град Биджа (Виза). Тук Джам ми каза да почакам и замина за Константинопол. Той удържа на думата си, императорът ме прие в присъствието на патриарха и редица кермекски (западноевропейски) посланици. Пред тях той ми заяви, че Урум [Византия] не ще допуска мюсюлманите през своите граници и че не може да отвори границите си, за да търгува с нас. Но аз бях предупреден от Джан, че тези звънки изкази не са за мен, а за кермекците, от които наскоро е станал много зависим Урум. След церемониалния прием Илек Джан (Алексей I) каза, че заминава за град Йорт-тиста (Свещената Могила), където ще почете гробовете на предците и ми предложи да отида с него.
По пътя за град Гуругли [Иракли], кан-урумът изпрати всички останали, които пътуваха с него напред, за да може на спокойствие и открито да поговори с мен. За първи път бях заведен във вътрешността на ромейска крепост и бях впечатлен от нейната мощ, добра подготовка и отличното въоръжение на войниците. Укрепленията на крепостта са толкова изкусни, че само 1000 защитника могат лесно да отразят натиска на 50 000 врагове. Тук в присъствието на верния му арабски джур (телохранител) той говори с мен искрено и откровенно. Накрая каза, че непременно ще подпише договор за мир с Велики Буляр за 25 години, ако аз, от името на хакана на Велики Буляр (царя на Волжка България) обещая, че през цялото това време няма да претендираме за Мизия (Миджан). Аз дадох дума и договорът бе подписан от двете страни. На моята забележка, че е необходимо да разширим търговията помежду си, ромейският император ми каза: "Аз не мога да разширя морската търговия с Велики Буляр, защото всички курсове на моите кораби към вас са проследявани от враговете ми и това ограничава нашите взаимоотношения. Но на сушата Джам (Принц Йоан) ще създаде за нашата търговия всички необходими условия, а как, той сам ще ти каже.
Ромейският император ме помоли моите хора да покажат на него и неговите арабски и гръцки офицери, булярската (волжскобългарска) джигитовка (изкуството на конната езда), която показвахме на жителите на Васин (Царево) и Миджан (Мидия). Тя възхитила принц Джам (Йоан) и той му разказал за нея. Представлението бе организирано на градския мегдан (таш-майдан). Първом, своето изкуство показаха арабите и персите, а после настана време своето изкуство да покажат и моите юнаци (егети). Пред входа на стадиона, моите юнаци помолиха музикантите, които свиреха на присъстващите хубава, тонизираща музика, да свирят по-бързо. Когато тяхната молба бе изпълнена, юнаците заскачаха на стадиона с невъобразима скорост, слизайки и качвайки се на конете си в движение, минавайки под корема им и вземайки нещо от земята, сражавайки се, помежду си в движение, стреляйки от конете си във всяко едно положение в движение и поразявайки всички цели, издърпвайки “козата” един от друг (конната игра “кози труп”). Ромейският император изпадна в неописуем възторг, започна да се смее, възклицава и ме засипа с въпроси. Всички мои приятели (джур, вж. https://uk.wikipedia.org/wiki/%D0%94%D0%B6%D1%83%D1%80%D0%B0 ) юнаците, Илек джан (ромейският император) щедро дари с ромейски оръжия и доспехи. Сбогувайки се, ромейският император каза, че е зачислил към моя керван обичайния за булярците (волжките българи) посланически ескорт и че това ще позволи на нашите търговци да пътуват с принц Джан и с мен във вътрешните части на Урум (Византия). За времето, в което императорът общува с нас, той бе оставил за кратко тежките си държавни дела и аз имах възможността да почувствам неговата харизматичност и скрита сърдечност.

Когато се върнах в Биджа (Виза), офицерите на принц Джан вече бяха довели тук от Миджан (Мидия) моя керван и другарите ми бяха възторгнати от решението на ромейския император [Алексей I]. От Биджа (Виза) към хунския град Булак-Бастимгас (Градът на цъфтящата градина на Ключа) – столица на българите-мюсюлмани в Урум и област Алтънджар. Този град се намира в източната част на цъфтящата долина Багил или Ургагил (Средна Тракия), на юг от планината Балкан. Принц Джан ми разказа, че гърците отдавна наричат тези планини Ким (Средногорие, б.р.), затова започнали да наричат и местните българи “кимерци”. Но съседни на кряшците (гърците) били българските племена тирбаш, които още от дълбока древност, още когато наричали господстващото племе сред българите – бирджани, т.е. “господа”, тогава те властвали над кряшците (гърците). Столица на българите, тогава бил град Биджан (Бизант), който ние сега наричаме Константинопол. Но след това кряшците (гърците) свалили от власт българите-бирджани и ги прогонили в подножието Ким (Балкански хребет) и оттук те под името “кимерци” емигрирали в Аскъп (Българска - “ас”, степ - “къп”).

Оказа се, че принц Джан знае немалко за миналото на българите и затова го попитах истина ли е това, че в Капдаг (Кападокия, Мала Азия) са намерили пещера с първите хора, които са "безсмъртни" (нетленни), които съхранявали много книги (имали библиотеки с книги), които били мъдреци. Джан каза, че това е самата истина и че той сам е бил в тази пещера, която се нарича “Пещерата на Седемте”, в която “почивали” (сомати -бел. ред.) седем тела. Това били седем древни кама (жреци), а пещерата била тяхна гробница, изсечена в скалата, намираща се между градовете Бика (Никея) и Амур. Град Амур, по-рано се наричал Кимер, но днешното население изопачило (променило) неговото име. Тези седем мъдреци-кама, преди 3000 години довели част от кимерските българи от Ахил (Балканите) в Сувар (Месопотамия), където българите живеели щастливо, но загубили Пътя и изчезнали (вероятно загубили българското самосъзнание и се претопили – бел. Ред.)
Една част от кимерите останала да живеее около град Амур, а друга отишла в областта Турджа, която впоследствие започнали да наричат област Чиляк (Селевкия в Мала Азия) и в Тарвил (Понтия в Мала Азия). Местните племена, започнали да наричат кимерците “траки” (“тракийци”), защото те наричали техния предтеча и покровител, алпа Субан – Зияджи Трек. Всички те постепенно забравили своя български език, но съхранили много от българските обичаи. Себе си те наричали “кимери”, защото дошли от подножието на Ким (Средногорието, Балканските планини), а Капдаг наричали Кимер.
Когато отново тук дошли българите, но този път българите-себери, наричащи себе си “онджар”, т.е. хони (хуни) те били удивени от сходството на техните обичаи с тези на тарвилците и турджайците. Част от турджайските българи-кимери била поканена да участва в похода на Йолъг Катраг в Аскъп ( в края на II-I хил, пр. хр. ), но там не им харесало и те емигрирали в Алтънбаш (Италия). Тези турджайски българи наричали своят град в Турджа – Рам т.е. “красивият” и така нарекли и новия си град в Алтънбаш (Италия) – Рам. Впоследствие неговото име започнало да се произнася като Урум, понеже Западен Урум всички българи все още наричали Рамил...
Виждайки, че записвам неговия разказ, тегин Джам (Принц Йоан) се просълзи и каза: “Аз за първи път виждам човек, на когото са интересни моите познания”.

Трудно ми е да предам с думи радостта, с която българите ни посрещнаха в Булак-Бустимгас. Да кажа направо, нас така после не ни посрещаха даже у дома. Затова този български град ни се показа още по-голям и красив. Въпреки че укрепленията му отстъпваха на урумските крепости, враг никога не беше превземал този град и даже да го е обсаждал - толкова необычайно здрав е българският дух в жителите му. В разгара на срещата, когато прегръщах и плаках с Самат Хаджи Булюк, синовете му и най-знатните граждани, от минарето на сегашната джамия „Кизил Джунгар" [„Прекрасната хунска земя"] се раздаде удивително мелодичен и вълнуващ призив за молитва и всички гости и домакини в един порив се впуснаха в сладостни и освежащи молитви.
Джан, за да не се отделя от групата на молещите се, с присъщата му деликатност седна по булгарски на принесения за него ковьор. Виждайки това, същото направи и присъстващия с него папаз.

В Бустимгас подробно ни разказаха за Алтънджир и за Яруба [източната, причерноморска част на Дунавска България].
Алтънджар - това е благословенна булгарская суба [област] - намира се на планините, наречени от българите още от епохата на Джам [или Карт (старши)-Джам, 14953-14653 г до н.е., или Джам Аудан, 5600-5300 г до н.е.] Джуграл или Урал (Странджа, б.р.) много напомняли иделския Джуграл или Урал [Среден Урал] в Булгартау [Урал]. От склоновете на Урал (Странджа) се стича река Джуграл-Инеш, чието име сега произнасят под формите Джуграл или Урал-Инеш [Ергене]. Тя тече на югозапад от Урал (Странджа) и се влива в реку Улуг-су [Марица]. На запада Урал граничи с река Тунджа [„Студената река"], на която се намира град Джамбул [Ямбол], Берчин [Версиникия], Джилки Уба и Бербат [Проват], на север - Джаримджакската равнина, на юг - Джуграйската равнина [по бреговете на р. Ергене].
Северно от Урал се намира планините Сибардаг [„Небесните планини], които се простират от река Алусива [„Сливовата река"], на която е град Алусива или Иджа-лукан [„Града на рйските сливи"], Сливен], до приморската равнина Джаръмджак. В Сибардаг, който много хора наричат Себердаг ["Планината(даг) на българите-себери"], живеят българи себери, съставлящи и гарнизоните в разположените там крепости. В една от тях до сега се съхранява джим-йолъг [„тенгрианство"; и при общото почитане на Тангра [Бога], почитат още и някакви свои [неразбираема дума] диви [„духове"], одните - Мар или Мая [алп на Слънцето], другите - Ай [Луна], трети - Субан [алп на любовта, потенцията, урожая, живота, пролетта, силата и т.н], четвърти - Авлардиу или Авардиу [алп на лова Апсат Алабуга] и прочее. Поклонниците на Мар нарекли своята крепост Маркел [„град на Мара"], поклонниците на Ай, тоест айдосците [„айтос" - „поклонник (дос, дус) на Луната (ай)"] нарекли своята крепост Айдос, поклонниците на Сабан нарекли крепостта си Сабан, поклонниците на Авардиу я нарекли Авардия [Пардия]. След като кан-урумът Хин Кубар [Никифор] в 811 год. превзел Сабан и опустошил крепостта, себерите започнали да я наричат Ялан [„Голата"].
На север по река Кой-елга [„Овча (кой) река (елга)", Провадийска река] се намира планината Кой-даг [„Овечата (кой) планина (даг)"], на която е град град Кой-ял [„Овчо (кой) село (ял, яул)"]. Още по на север от Кой-даг е планината Кара Бурджан, отделяща Табърджа [Добруджа] от останалия Кара-Бурджан [Дунавска България].(Лудогорието, б.р.)

Реките Карга [Врана] и Ак-Уръш [Бял Лом] отделят кара-бурджанската планина от Улак-тау [„планина (тау) на козите (улак)"]. От тези реки Улак-тау се простира на запад до река Ялтра [Янтра].
На река Тъджа-Камсъва [Голяма Камчия] и на север от нея се намират всичките старше батавши [центрове ставки] на Кара Бурджан. Тук заедно с българите от главния себерски род барадж или баградж, се заселили и хазарски българи, които сега се зоват алански или бурджански. Те са дали названията на няколко града, реки и ручеи. Така те са нарекли тук един ручей Мадж-Инеш, а една река - Мадж-Ара, още една река – Куркан, както някога наричали река Кубан.

Най-древната от съхранилите се столици на Кара Бурджан е Мадж-Инеш, която после нарекли Саман Бурджан [Шумен] и Чик Бурджан. По нейното име страната на сулданските [дунавски] и макидански [македонски] българи започнали на наричат „Кара Бурджан". Този град е основан от аланския бий Инеш. Той е бил син на Бирдек, основал Бирдек [Берлад] в 375 г., и тъй бил наречен в чест на река Инешдар [Днестър], на брега на която се родил Инеш, ставайки после владелец на част от Миджан [Мизия], основавайки тук аул Инеш. При неговия сине Маджи този аул станал град и затова в негова памет започнали да го наричат Мадж-Инеш. Бел-Кермек, съблазнен от предложението на кан-урума, несправедливо отнел Мадж-Инеш от сина на Маджи Кандек в 465 г. и заповядал да го наричат град Кара-Бурджан, тоест „Краен, Западен Бурджан". Аланските булгари [няколко думи за написани неразбираемо] започнали да го наричат също Саман-Бурджан и Чик-Бурджан, а тези названия у българите означават същото. Сестрата на Кандек, Акджан се омъжила за аланския българин Ком. Този Ком е бил и предтеча на сегашния кан-урум Илек джан [Алекси]. Син на Ком и Акджан бил Баджа Кюн-Текин, негови синове - Ак Ком. [прекъсване на текста].

В 481 г. кан-урумът [ромейският император] предложил на Бел-Кермек да нападне худците [готите] съвместно с урумците [ромеите]. Бел приел предложението, но то не се понравило на алмъш-аланите, тоест българите от худски (готски) произход и те отказали да участват. Тогава Бел тръгнал срещу худците без тях. Кан-урумът обаче не се включил и оказавайки се сам, Бел бил разбит. За щастие на българите, болшинството от худците тогава още не били забравили за българския си произход и не желаели братоубийствена мъст, затова худският субаг [предводител] предал на българите Миджан [Мизия], за да не отмъстява ако если Бел с другите виновници за нападението напуснат Мидан. На Бел тогава се наложило да замине от Кара-Бурджан в Кара-Булгар [тук - Украйна], а нов балтавар на миджанските българи-салбани [славяни] станал дружащият с худците Кандек. Помощници на Кандек във всички негови дела били бийовете [племенни вождове] на аланските българи - Баръс [баща на знаменития Юрган] и Ком. А всички те били вече крешени [православни]. Сега [1110 г] този град го наричат по името на реката Маджинеш. Той е винаги многолюден и процъфтяващ град. В него има няколко базара, чието богатство поддържа цветущ окръга. Саман Бурджан се намира на Бурнай дюл [Варненския път], който тръгва от сулданския [дунавски] град Субащ [Свищов] до град Бурнай [Варна]. От Субащ, силна крепост, пътник за един преход достига в началото до себерския град Ялтра Суба [Бяла] на река Ялтра-су [Янтра], славещ се със своя хляб и заленчуци. При следващия преход той достига себерския аула [голямо село, неукрепен град] Кизил Субай [Червен] на река Манас Уреш, преминавайки през себерския аул Мана [така е написано] на тази същата река Манас Уреш [Банайски Лом]. В тези аули развъждат добри коне. На един преход от Кизил Субай [Красив конник] се намират градовете Ак Уреш [Разград] на река Ак-Уреш [Бял Лом]. Тук е разположен урумски гарнизон от джуграйски хони, които, макар и вече позабравили трек-българския език [езика на волжските българи], все още се считат за наши. На ден път от този Ак-Уреш се намира Саман Бурджан (Шумен).

А от Саман Бурджан до Ялтра Суба, в който също е разположен алай [отряд, гарнизон] от джуграйски хуни, води още един път. Той преминава южно от Бурнай дюл [Варненският път]. Ако тръгнете по него от Мадж-Инеш[Шумен], то на половината път ще достигнете друга стара столица на Кара Бурджан - град Барадж Кляу [място за молитви на бараджците или Бараджу]. Така го нарекли, когато бил основан от българите-бараджци. След което на етапи го наричали Биек-Кале [„Велик (биек) град (кале)"] - тоест „Столица". Кара-бурджанският цар Барис или Ръш [Борис Михаил, IX в.] не обичал и бараджците и този град, където била голямата джамия с две минарета „Барадж". Той казвал: „Биек Кале - Барадж келя" [„Великият град - бараджски обичай“] и голяма част от времето си прекарвал в Саман-булгар [така е записано].

Баръс се осланял на крешките [православни] улджийци [улчии, славяни, низко съсловие от българското общество], което до него Коръм [цар Крум, IX в.] изселил от Миджан в Багил [Задбалканска България] и Макидан [Македония]. Той отново заселил улджийците в Миджан, но те тук се разделили на улджийци-кряшени, които започнали да наричат себе си българи и улджийци-езичници. Улджийците-кряшени много бързо приели от съседите си - себерските българи всичко българско и станали неотлъчни от другите културни и опрятни българи. На това общуване помогнал факта, че себерските българи вече говорили на ахилски език [агилски език волжските българи наричали баштарския „старославянски" и др. „славянски" езици]. А виж улджийците-езичници така и си останали мръсни и вонящи. Когато в 859 год. Борис, по искане на кан-урума, му дал за нападението над хазарските българи армията на Тутор [Теодор], то в тази армия от 52 хиляди се оказали основно ульджийци-езичници: все пак крещенските улджийци българи отказали да воюват против съплеменниците си. Хазарска Табърджа [Добруджа] от есегски, хонски, алански, деберски и угилски българи била тогава подложена на силен погром. Хазарският улуг-бек [губернатор] на тази област Алмъш [бъдещ цар на Волжска Булгария], симпатизиращ на християните и даже строящ им църкви, тогава по чудо се измъкнал от обсадата, а Микаил Башту за негово щастие попднал в ръцете на урумците. За щастие, понеже улджийците езичници не взимали в плен българи. Когато 5 хиляди предали се на урумците есеги [български унгарци] преминавали в съпровождение на само няколко урумски офицери през позициите на улджийците-язичници, то войнството на Тудор внезапно ги нападнало обезоръжени и ги избило до един. В отговор Алмъш със своите кара-българи и есеги завзели от Баръс почти цялата Авар-Суба [Унгария] и принудил Борис отново да стане андаш [зависим управител] на Хазар. А в 894 г когато вече синът на Баръс Шамгун [Симеон] се опитал да се отдели от Хазар, Арбат, синът на Алмъш с есеги и българи-маджари [това българско племенно название станало самоназванием на аварските унгарци под формата „мадяр"] разбил кара-бурджаните в сражение при крепостта Мандар, която улджийците наричали „Мандар гур" [изкривеното славянско Мандар-гора]. Сега много я наричат накратко „Мадар". Отначало "Мандар" наричали кургана, в който погребали коня Атай Батфаз, а след това и самия император на Стара Велика България [375-339 г до н.е.]
С времето си това название получила крепостта, в която се укрил след разгрома Шамгун. А вече улджийските опълченци нямало къде да се скрият и хората на Арбат ги избили всички, отмъщавайки си за клането от 859 година. Но в това време баджанаките внезапно вдигнали метеж и от дарения им Джеремел нападнали Кара-Булгар [тук - Украйна] като прокудили от там
маджарите. Затова на победителите им се наложило да заминат от Кара-Бурджан и след неуспешни опити да си върнат Кара-Булгар, се преселили в Авар-Суба [Унгария]. Още в 860 г. Алмъш, командващ Кара-Сакланския военен окръг на Хазар, отстъпил на българите Авар-Суба и им позволил да образуват свой бейлик [княжество, като ак-андашлък [зависимо владение] на Хазар. Той сам дал на този бейлик името Кочил [„Силна Област"]. Осталналите земи на Авар-Суба - между Тижа [Тиса] и Улак-Идел [„Улагско Седмоградие", българското название Трансилвания] - останали за есегите, които углавявал войводата Джавид [Гепид]. Столица на Кочил била отначало град Балтавар [Западна Унгария], основана още от Шамбат в VII век. А в областта между Сулдан [Дунав] и Тижа [Тиса] Алмъш образувал бейлика Чалап или Чулап, който му бил лично подчинен и който дал на брата на Микаил Башту - Кабир Чилян, „Чилян" [„Цапля"] било прозвището на старика Шамса, който и заобиколен от кряшени [православни] и джимярци [тангристи] стриктно спазвал ислямските обичаи. Неверниците [немюсюлманите] често го виждали на Буричай [Днепър] в загънати гащи влизащ в крайбрежните храсти за извършване на ритуално измиване и оттам го нарекли Чилян. Кабир дотогава бил известно време улугбек [губернатор] на Башту [тук - Киев и Киевщина], но заради опита си да засели в Башту част от кара-булгарските мюсюлмани бил снет от тази длъжност. По-късно често идвал до Башту от Члапа и разказал на Микаил Башту „Шан толгау" - така както цитирали тази поема в Авар-Суба. Самият Микаил в това време бил назначен за хазарски наместник на Табърджа [Добруджа] и тук привлякъл за строителството на джамия урумския архитект Урман [Роман], който от тогава не се разделял с Шамси Башту и вече след смъртта му участвал в откриването на джамията „Исмаилдан" във Великий Булгар през 922 г. Названието "Налап" било дадено неслучайно - то било любимо и на българате-маджари [мадяри] и на българите-есеги [унгри]. Така по-рано наричали две реки - Кангалас [„Лебед"] и Худмас, а също и тяхната област. „Кангалас" маджарите обичали да зоват река Илак [Илек, ляв приток на Урал], а „Худмас" - Худбас [Хобда, приток на Илек]. „Худмас" в наречието на исадунците, към които се отнасят българите-маджари, означавало „Правител или Глава на народа" [„худ" - народ, „мас" или „бас" - глава]. Най-главните родове сред маджарите били барънджарците или маджари - а и двете думи значат едно и също: „славни мъже", и галиджийци, а вече болшинството от маджарския народ се съставял от естеги [унгри]. Всички те свободно говорили и на трекбългарски, и на джуграйски [древноунгарски] езици. Недоволни от управлението на худмасите, маджарите и естегите преминали към българите-ермиаси и постепенно съставили заедно с тях нова българска суба [орда] - на баджанаките (печенеги). Затова баджанаките не обичали маджарите. След като превзели от маджарите на Арбат областта Полтавщина в 894 г., баджанаките през 898 г. отнели от тях и Бирман или Бъргас, който маджарите наричали Ателкасе [„Ателкуза", „Конна област"], а в 905 г. заставили и последните маджари да напуснат Улаг [Валхия] и да отидат в Авар-Суба и по горното течение на Инешдар или Дарел [Днестър], където те и до това основали град Галидж [Галич]. Арбат и потомците му оставали андаши [зависими управници] на Хазар. В 930 г., когато един от наследниците на Арбат проявил неподчинение на Хазар, урус-хаканът Угер Лачин по заповед на хакан-бека Маджарула отнел от маджарите град Галидж и областта. Накрая Шамгун [Симеон] отново станал андаш на Хазар сега вече хазарските българи, включително и маджарите, започнали да му помагат във войните му с Урум [Ромея]. Виждайки ги колко са напористи, той започнал да ги наема на служба и всичките ги заселил в същата област Мадара. От тукашните българи, техни потомци ние узнахме това, което казахме.
Те също ни разказаха че Аспарух, разстроен че синовете му не пожелали да тръгнат по правоверния път {ислqма], заръчал да го погребат в Хазар. Но накрая тялото му погребали в светилището Торна-Уба [„Жеравното Светилище"] до крепостта Мен (велик, Велико Търново, б.р.)
Крепостта Мадар я охранявали и охраняват себерските българи, чиито предци Шамгун [цар Симеон] произвел от разряда на кара-чирмъши [ополченци] в разряд ак-чирмъши [привелегировани военни заселници].
Шамгун също така започнал активно да наема и заселва в Кара Бурджан баджанакски орди.
Около 30 хил. баджанаки „печенеги“ разместил в голям брой в Табърджа [Добруджа] и отделни техни отряди до ред крепости по Сулдан [Дунав]. В „Берсал тарихи" [„Переславската летопис"] се разказва как хакан-бек Арслан бил разтревожен от засилването на Ак-Булгар [Волжска България], който се увеличил за сметка на преселените от Джеремел и прехвърлянето на контрола над Булгар на ал-Харидж [„Новград Великий" и „Новградчина"] и Башту [тук - Киев и Киевщина]. Управляващият Башту андаш на Ак-Булгар, Салахби [„Вещий Олег"] сключил съюз с вождовете на баджанаките от Бирман - Кадим Каравай и Баиш Ердим и карабългарите от Идел [Волжска Булгария] и Искел [„Руси"] получили възможност да завземат властта над цял Хазар. Това станало в 911 година. В този отчаян момент хакан-бекът Арслан не се бавил и насочил верните му Худ, син на Урум-Аскал [„Асколд"] и Бат Угер Даубаръш Ибрахим Арслан [бивш цар на Волжска България] към Башту, а сина на Арбат, Челдан с неговите маджари - срещу баджанаките. Челдан с удар от Галиджа[Галиче] отклонил голяма част от ак-българските баджанаки, а Худ от Шамлъш [Смоленск] и Бат-Угер от Яуч [Воин] съвместно овладели Башту [Киев]. Салахби едва успял да избяга в Ак-Булгар и Бат-Угер станал балтавар на Башту. Изтласквайки Челдан от Бирман, Кадим и Баиш се насочили към Башту, но при града били разбити от Бат-Угер Даубаръш. Балинците, както наричали отначало българите от област Башту [Киевщина], а послед и барсините-уруси, заселили се в тази област, често зовели Бат-Угер „син на Микаил", понеже той сам считал Шамси Башту свой главен отец [в „руските" билини, Бат Угер влязъл под именто „Добрият Никитич"]. Смятайки че Кара-Бахта [Багдад] и Караджим [Хорезъм] направляват антихазарските стремежи на Ак Булгар, хакан-бекът Арслан в същата година насочил урусите на Худа отначало към владенията на Кара-Бахти и Караджим, а после към Ак-Булгар [Волжска Булгария]. Салахби отмъстил на Худ за поражението си и го убил в боя при Великий Булгар, след което Алмпи Джафар [цар на Волжска Булгария в 895-925 г] през есента насочил Йолиг [т.е. Салахби] към Башту. Зает във войната с баджанаките, Бат Угер пропуснал това движение и се лишил от Башту. Но в 912 г. Бат-Угер се сдобил все пак с дълго очакваната победа - той отново изгонил Салахби от Башту в Ак-Булгар. Тържествуващият хакан-бек Арслан назначил за балтавар и урус-хакан на Башту Угер Лачши (Лачин) или Карт Угер [„Игор Рюрикович“, „Старият Игор"] и му разрешил да присъедини към своя бейлик Урус [„Рус"] няколко съседни български бейлика. В 913 году Карт-Угер присъединил към Урус Агаджир [„Древляния"], в 916 г. - Берсал [Переяслав], в 917 г. - Шамлин [Смоленск], в 918 г. - Кърбаб [„Кривичия"], в 919 г. - областта до река Ерик, на която било дадено ново имя Урус [„Рус"]
Баджанаките в 915 година се опитали да изтласкат Угер от Ерик, но синът на Лачши им казал; „Ако нямате да воювате с мен - аз ще ви плащам дан" - и те сключили мир с него. Арслан усилил Урус за да бъде противовес на Ак-Булгар, който едва не погълнал целия останал Хазар. След смъртта на този хакан-бек неговият син Маджарула продължил политиката на баща си и в началото на 922 г обявил предаването на Булгар ал-Харидж [„Новград Великий"] и неговата обширна област на Урус. При това Маджарула не започнал да отменя разрешението на баща си за приемането от ак-българите [„волжски или сребърни българи"] на исляма в бурджигитското [сунитско] течение. Много уруси тогава се преселили от Булгар ал-Харидж [Новград Велики] във Великий Булгар и приели там исляма."
Урумците искали с помощта на улагските баджанаки да откъснат Шамгун от Хазар, но тези баджанаки, получили дарове от урумците, преспокойно се съюзили союз с Шамгун и така избегнали наказанието от Хазар за метежа си. След това баджанаките - и улагските, и бъргаските - активно участвали във всички войни на Шамгун и Хазар срещу Урум. При внука на Шамгун Батър [Петър], Кара-Бурджан отново временно излязъл от Хазарската империя и тогава бъргаските баджанаки, заедно с урусите нападнали Кара-Бурджан. Карт Угер ясно видял, че най-голям доход на бейлика си давала търговията с Урум и затова завещал на останалите урус-хакани да се стремят за овладяванет на необходимата за тази търговия Табърджа [Добруджа]. Когато при балтавара на Урус Баръс [Святослав Игоревич, управлявал Рус в 964-972 г,] урусите почувствали силата си, то вдигнали метеж против хакан-бека Кубар и скоро след това превзели от Кара-Бурджан Табърджа, която нарекли Джураш. Възползвайки се от това, урумците се опитали да завладеят цялия останал Кара-Бурджан [Дунавска Булгария] и варварски разрушили най-красивата бурджанска столица Барадж кляу [Переяслав], която наричали и Иске-Истанбул [„Стария Цариград"]. Но сега той е вече средно голям град. На един ден път от Барадж-кляу е град Бокре-чан [„Гърбат Проход", Върбица], наречен така тъй като зад него, в планината Бокре [„Гърбата"] има чан [„проход"]. Него го наричат също Чанбул [„град при Прохода"]. Той е един от най-старите и добре заселени български градове в Кара-Бурджан. Народът тук живее добре, като обслужва нуждите на търговските кервани, преминаващи непрекъснато един след друг.. На ден път от Чанбул на запад е себерският град Караман [по името на алпа на животните Мал] със себерски гарнизон. Този стар български град няма равни на себе си животни и кожи – тоест всичко от което всеки се нуждае и затова делата на жителите му са прекрасни. Градът е бил владение на Бел, син на Караман, внук [неразбираемо] от рода на Алмъш, тъст на Туки [Атила]. Дъщерята на Бел Марджан, ставайки жена на Атила, отгледала лишените от майка Бегдил и Кермек, който получил името на бащата на приемната си майка. Бел Кермек станал батир [отец, родоначалник] на царствени фамилии в Ак-Булгар, Кара-Бурджан и Маджар. В 410 г. урумците разрушили града и старецът Бел [тъст на Атила] се прехвърлил в субата (региона) Ялтра, който затова го наричат и „Бел“. (Бяла, б.р.) Той бил абай [старейшина] на тези кермекци [германци], които винаги са били заедно с българите. Атила така обичал дъщеря му Марджан или Хирки [„Красавица"], че заповядал да назоват с нейното име една от реките в Кара-Бурджан - левия приток на река Ялтра. Хората говорели, че Марджан имала прекрасен лик, заобиколен като слънчеви лъчи от златисти коси. Когато Атила и Марджан се срещнали за първи път, то те си обменили такива песни:

Туки пропял:

„Когато слънце засияло при изгрев,
и конят ми на водопой тръгнал.
На брега на кръглото езеро пеят птици сред брезите"

Слънцето тук означава Марджан, конят - Туки, водопой - взаимната любов, кръглото езеро – сватбена маса, пеещи птици - гости, славящи младите, брезовата горичка - станът на Атила. С тези думи Туки казал следното:

„Когато видях Марджан -
то настъпи нашата любов.
Преди нас е сватба в лагера и поздравленията на гостите "

На това Марджан пеела така:

На брега на кръглото езеро
пеят птици сред брезите.
Обещахме им богат урожай
да съберем наесен.
Тъй както изгревният вятър духа над езерото,
Тъй и славата на воините атилови да пролети над света.

С повторението на последните стихове от обръщението на Туки, Хирки му казала, че е съгласна да се омъжи за него. Със думите за урожая наесен отбелязала, че ще е готова за женитба наесен. По-нататъшните и думи означавали:
„Каквото и да стане, любовта й към Атила няма да угасне и тя винаги ще се гордее с него“

Карт Бел [бащата на Марджан Хирки] бил човек със строги правила и до сватбата не разрешил на младите да се усамотят. За да одобри тъгуващата Марджан, Туки написал за нея такава песен:

В реката плува видра светлоглава.
Кого, ако не теб да любя,
свидно мое цвете?
В кой край на света се скиташ
и светиш в него като слънцето?
Самотен аз съм и като цветче треперя.
Красиво тая песен пеят в Тамга (столица на Туки по река Тиса,б.р).
Сърцето ми вънува се, щом чуя името ти.
Тъгувам сутрин на брега на Тиса.
За тебе мисля, свидно мое цвете.
Ех, планини Балкански и реки из тях!
Танцуват български девойки - красавици
и води ги Марджан!
Добре танцува хороводът, красиво се върти.
Отлично го играят.
Ала сега едничка ти сърцето ми терзаеш.
В кръга красавица танцува с алени страни.
Алено, алено - се къса сърцето ми,
тъгува то по теб.
Твоите златни, дълги коси, достигащи
до талията... Не ще те пуснат тез коси
от родния ти край...


На ден път западно от Караман е разположено старинно светилище на миджанските българи Торна-уба, което вече споменахме. След смъртта на Аспарух, редом със светилището построили крепостта Мен Торна-уба [„Велико жеравно светилище"], което наричат и просто „Мен".
Аланските българи това „уба[„светилище"] и град наричат по своему - Астана [„Светилище"]. Говори се, че ако от Астана могло да се върви до Бустъмгас по равен път и направо, то целият път би се съставлял от три прехода. Но поради прехода през Балкана, пътят даже за лек кавалерийски отряд отнема шест дни през силно укрепените градове Елбеген [„Дракон], Дивар-стъп [„Стенният град"], Иджал-Кан [„Град на райските сливи"-Сливен], Джамбул [„Град на вярата"], Джарънджар [„Златна заря"].

Елбеген се намира от северната страна на Балкана, покрай масива Елбеген. По време на войната с Баръс Михаил [цар Борис-Михаил, IX в.] Алмъш със своите маджари [полтавски българами] и баджанаки (печенеги) настъпвал към него. Така в 866 год. Алмъш, по заповед на хакан-бека Иляс, дебаркирал през Сулдан [Дунав] при устието на река Елбеген или Алмъш [Яломица] и в стремителен ход пробил Бурджан към Шумен, за да плени там Борис, но бидейки непредпазлив неочаквано се оказал в безпомощно състояние около Торна-Уба [Търново]. Баджанаките на Алмъш внезапно преминали на страната на Борис и отрязвайки му пътя към елбегеновския брод и сина му Джилки се наложило, за да избегне да бъде обкръжен, да пробива на запад. След него го преследвала войската на Баръс, съставена от 50 хил. кара-улчийци или сербийци, които Малик [Михаил] заселил в Миджан [Мизия]. Ако ак-улчийците считали себе си българи, то сербийците не се признавали даже за „салбани" [„славяни"] и сериозно възнамерявали да избият двата тумена [20 хиляди воини] на Алмъш. За щастие всичките кара-бурджански българи му помагали както могат: давали му проводници, добри коне и при удобен случай обстрелвали сарбийците на Баръс от засада и пречели на войските му да разбие маджарите. Местните вoдачи нарочно превеждали кара-булгарите от Арджан [Полтавщина] само през селата на сарбийските заселници и заедно с маджарите ги разорявали. Когато войската на Алмъш била притисната при Торна-Уба и той разбрал, че няма от тук изход започнал да се моли неистово. В разгара на молитвите му неговите воини закрещели. До крепостта Мен, неизвестно откъдъ, се появил отряд есеги. Тъстът на Алмъш, Карт-Арбат [„Старият Арбат", дядо на сина на Алмъш Арбат]. Като видели отряда, сарбийците побягнали и Алмъш безпрепятствено извел войската си Улаг (Румъния) през Аварския брод[при Свищов]. Както впоследствие се изяснило, Карт-Арбат, когото наричали и Леубат [„Лебед"] просто искал да поразграби в централен Миджан докато Алмъш отвличал силите на кара-бурджаните в източен Миджан, но неочаквано станал спасител на зет си и невероятно ревнивата си дъщеря Сурай, която и в този поход била редом с мъжете. Но повече от всичко Карт-Арбат обичал да напада Балагач [Сърбия], където крепостите били по-малко и хората по се страхували от неговите есегети, които също наричали „турша" [„турки"]. Тези нападения Алмъш закачливо ги наричал „събиране на мед“...
Но даже неуспешните нападения на Алмъш изплашили Баръс и той предпочел отново да се признае за ак-андаш [зависим владетел] на Хазар и да отдаде сина си Булюмар или Булъмер [Владимир, цар на Дунавска Булгария през 889-893 г.] за заложник на сина си Джилки. Алмъш, комуто Булюмер приел по душа, построил за него крепост, която даже я нарекъл на неговото имен - Булюмар [Владимир-Волинский]. При хакан-бек Арслан, когато позициите на Алмъш се разклатили поради слухове за неговата тайна привързаност към бурджигитството [сунизма], балтаварът на Кара-Булгар [тук - Украина] разрешил на Булюмар да се завърне в Кара-Бурджан. Той направил това неохотно. Баща му Борис му дал за владение улус (област), където Булюмар построил крепостта Диварстъп за охрана на прохода през Балкана. Този проход получил името „Диварстъп".

Но най-голям от изброените тук градове е Иджалукан [Сливен], който наричат също Алуджи [„Сливово дърво"]. Говорят, че в миналото бил още по-голям и се явявал резиденция на Булюмар и цитадела на джимярите [тангристи] (от Джим, джам - "права вяра" букв. правовреци, оттам Джам-бул,Ямбол, град на Вярата, б.р.)
Тук се родил, израснал и известно време управлявал синът на кара-бурджанския цар Джан [Иван Владислав, 1015-1018], получил поради което името Алуджиан [„Сливенец"]. Градът Джаръ-джар [„Зорница"] е втори по големина град на Алтънджар след Бустъгас. Там има красива джамия „Тан" [„Заря"]. От Астана [Търново] пътят продължава до Ялтра-Суба или Бел. (гр.Бяла)
От Саман-Бурджан [Шумен] Бурнай-дюл [Варненския път] отива до град Билишка [Плиска], който също наричат Бурхан-тау и Айя-уба. А всичките тези названия значат „Планина или Хълм на Чудесното или Свето Знамение". Отначало самият Аспарух, основавайки този град, го нарекъл Айя-уба по арабски, но после хората започнали все почесто да го наричар по тракобългарски „Бурхантау" или „Билиш". Чудесното знамение било това, че Гимик, жената на Аспарух, преминавайки бременна през Сулдан [Дунав], тук родила син. Ражденето на младенец на ново място означавало, че властта на преселниците тук ще бъде вечна.
Градът бил силно разрушен от кан-урума Хин-Кубар [Никифор в 814г], но народът след това започнал още по-силно да го почита. Недалеко от Бурхантау (Плиска)се намира крепостта Мадар на река Маджар, за която вече говорих. Редом с нея, на една скала, е изсечено изображението на Исмаил Аспарух, построил дървена джамия Исмаил в Великий Булгар и каменна в Билиш. След това на мястото на дървената в Велик Булгар построили каменната джамия Исмаила или „Исмаил-дан". А джамията в Билишка я разрушил Хин-Кубар. Потомъците на Аспарух станали неверници, но сега, благодарение милостта на кан урума Илек-джан [Алексей 1 Комнин, 1081-1118] от булгарския род Ком и грижите на текин [принц] Джан [Иоан II Комнинн, 1118-1143], мюсюлманите-българи от Кара-Бурджан благоденстват както никога. Случило се това, заради което воевали Коръм [Крум, 803-814], Джамуртек [Омуртак, 814-832], Шамгун [Симеон, 893-927], Шамил [Самуил, 997-1014] и Батир Джилан [Петър Делян] - булгарите овладели властта над самия Урум и двете булгарски държави [Урум и Ак-Булгар] сега се нуждаят в обединение на силите за съвместна борба с каратунската [католическа, кръстоносна] угроза, изходяща от Искел [Русия] и Кермек [Западна Европа].
От Бурхантaу до Банджара [Петрин], основан от Аспарух и назован в чест на неговото бившо владение - Банджара [Фанагория] в Баджпър [Боспор] - е ден път по Бурнай-дюл на изток. Този град се намира на южния край на живописните Кара Бурджански планини - среден по величина, но процъвтяващ и много красив.
На ден път от Банджара на изток е Бурнай [Варна], главния порт на Миджан. От Саман Бурджан (Шумен) на юг, по направление към Алтънджар, може да се премине през три големи и добри пътища По два от тях може да се премине до известната крепост Маркел [Карнобат]. Если пътуваш към тази крепост през Барадж-кляу [Преслав], по Бърбиж дюл [Върбижки път], то преминавате през града Барадж-кляу, Върбиж, което на хонско наречие означава „Град при прохода или клисурата [Върбица]" и Баскау [„Стълбица"].
Ако пътуваш от Саман-Бурджан [Шумен] към Маркел по Боръс-дюл (Риски път) или Ръш-дюл [Барсов път 'от барс, рис, б.р.'], то преминаваш отначало града Джимяр или Динбул [„Град на вярата"] (Смядово, б.р.)] и Байрамлък [„Веселие"], след това Баръсчан или Ръшчан, тоест „Барсов проход" [Ръшский проход], после - град Алмьид или Биралъп (Сунгурларе,б.р.) в планината Биралъп, основан от преселеници от булгарския род алмъш или бирул, и Марчан или „Слънчевия проход" [Карнобатски проход].
Ако се пътува от Саман-Бурджан [Шумен] в Маркел по военния Коялски път, през Айя-уба (Плиска), то преминаваш градовете Айя-уба, Койя (Провадия) [„Овчо село"] в „Овчите планини" (оттам крепостта Овеч, б.р), Тангбул [„Високия Град", район Дългопол], Тугъяр ["Хълма", район Даскотна], след което Айдус-чан [Айтоски проход], а после Ай-дус [„Приятел на Луната", Айтос] (оттам айдук, човек който ходи по лунна светлина, бр.) и Ялан ["Голият"]. Целият този край изглежда процъвтяващ и многолюден. В приморското градчее Бъйрял [„Поморие", район на Бургас] започва път, който също отива през Маркел от Быйрял, преминава града Мунчал-Терма [„Банния Град", Банево], Ай-дус [Айтос], Ялан [Голият], Маркел [Карнобат], Каплък или Бъргаял [Горно-Александрово], Иджа-лукан [Сливен]. Завършва този път в Урта-Улуш [София]. (днешния Задбалкански път, б.р.)
Бъргъяул - среден по численост на жители град, но е разчетен на прием и съдержание на голям гарнизон. Мунчал Терма е малък, но много красив град, потънал в зеленина от окръжаващите го градини. Тук има пълни с народ пазри и разнообразни стоки. Ай-дус, намиращ се на полуден езда от него е силна крепост, расположена в благодатна местност. Тук също има много пазари и страноприемници с механи, а наоколо изобилства от зърно, грозде... [пропуск в текста].
От Бъргъяул може да се стигне до Маркел и по Бастарския път. Той преминава през град Саръ-яул [„Жълтият град"], който е на полуден път от Бъргъяул, на река Саръ-Ерген [„Желтият дракон"], а също и през град Бастар, намиращ се на половината пъто между Маркел и Саръ-яул. Бастар бил основан от булгари-ухилци от рода баштар или бастар, присъединили се към хоните. Из целия този край може леко и безопасно да се пътешества, говорейки само на трек-българския език на волжските българи. На ден път от Саръ-яул е Бустъгас, където проведохме няколко щастливи дни.

В 811 г. по тези места се е състояла една от най-големите битки на българската войска на кан Коръм (император Крум) и ромейската армия на кан-урума Хин-Кубар (Никифор)... Преди битката Крум искал да засели в Уралдаг и Алтънджар хуни-мюсюлмани, но аварските му улчии го уговорили да даде областта на тях. Тогава Крум им казал: "Щом искате да се заселите тук, защитавайте тази земя, поправете моите крепости в Събардаг и Джимтау (източната част на Балкана, между реките Тича и Луда Камчия), а в Уралдаг постройте нови крепости". Улчиите се заселили в Алтънджар, но с ремонта и строежите на новите крепости по стар навик се забавили и успели само с подготовката на дървения материал. Хуните, водени от прадядото на абай Самат, Мумин - били пратени с братята на Крум - Себер и Арбат към Урта-Улуш (София), защото Крум предполагал, че византийският император ще нападне българите точно там. Бащата на Мумин - Карт Халим бил пратен от Крум в Хазария да иска помощ. Ябхусир-хаканът Джир-Фархат (прадядо на Фархат Нурутдинов, кръстен е на него), чието име сред народа се знаело и като Джир-Бурат, дал на помощ на Крум своя брат Гази-Алабуга, туджун (наместник) на Ялта (Крим) и Бирман (Северното Причерноморие) с 20 000 барини. Той искал да даде на тъста си Крум, на когото позволил голяма самостоятелност и още пехотинци, но Карт Халим бързал, усещал идването на лоши дни. Наистина, ромейският император с огромна дори за възможностите на неговия двор армия от 100 000 души неочаквано навлязъл в Дунавска България, но не в района на София, а в този на Уралдаг. Още 25 000 войници ромейският император насочил към София, където те се сражавали отчаяно срещу братята на Крум. Улчиите съжалявали за мързела си, но било късно. Наложило им се да водят бой с ромеите насред полето, а там ромеите били по-силни... След първите си загуби улчиите, пак по стар навик, решили да се предадат в плен. Никифор, както се оказало, смятал да избие всичко живо в Дунавска България и започнал с първите, които се предали. Улчиите видяли случилото се и повели война на живот и смърт, като два месеца благодарение на големия си брой жива сила не пуснали врага да премине. Когато половината от тях, по-точно 200 000 човека измрели, те отстъпили отвъд Тунджа и към джимтауските и койдагските крепости. По-късно славяните казвали: "Тази война ни направи истински българи!"
Никифор стигнал до Събардагските крепости, но не успял да ги превземе веднага и започнал да разпитва познавачите на Дунавска България. Те му разказали, че себерите са много издръжливи при опазването на крепости, но понякога излизат от тях или отварят
вратите им, когато честват своите духове. Императорът наредил на хората си скришом да се доближат до крепостите и да ги наблюдават за удобен за атака момент. Себерите от Маркел отворили източните врати на града в чест на алпа Мар (алп на Слънцето) и ромеите от засада веднага влезли вътре и взели крепостта. След това айтосци наизлезли вън от крепостта си, за да може Луната да я очисти от зли сили. Чакащите ги ромеи и там нападнали българите от укритията си и завзели Айтос. Само крепостта Иджик не отворила врати и ромеите трябвало да я овладеят с щурм. По заповед на Никифор всички пленени себери и алмъши, на брой 15 хиляди, били убити. Един от военачалниците му от рода на Ком (Комнините) се опитал да го откаже от безразсъдството, но Никифор наредил да го арестуват. "Като се върнем от похода, ще те накажа като предател!" - обещал на пълководеца си той. Убили всички заедно с жените и децата, а крепостта и и околностите били заличени, останало само голо място. По-късно възстановили крепостта и я нарекли "Голото" (Ялан)...
Загубите на ромеите били нищожни, всичко 5000 души и затова Никифор решил с втори удар да унищожи целия център на българското царство със столицата Плиска. Страничините пътища - Върбишкия и Овчия - били пазени от сърбите (славяни) и ромеите използвали тях при движението си към Плиска. Както и очаквал Никифор, сърбите се разбягали и ромеите отново без загуби наближили столицата. За нейната защита не можело и дума да става и Крум напуснал града без бой. С него останали само себерите, хуните, аланите и аварите, както и най-добрите от улчиите - източните, които навсякъде се наричали българи и с
мъжество и трудолюбие доказвали българството си. На брой всичките били 60 000 човека, а с такава сила победата била невъзможна, изборът бил или славна смърт - или безславно бягство отвъд Дунав. Крум избрал славната смърт на мястото, където се спрял след излизането от столицата. Той наредил да се укрепи лагера и зачакал ромейската атака от две страни. Ако Никифор беше атакувал веднага дунавските българи, щеше да бъде победител. Но в сляпата си омраза към всичко българско императорът решил първо да срине до основи столицата на Дунавска България и заповядал на войниците си да го изпълнят. Докато ромеите палели, грабели и събаряли Плиска, Карт Халим успял да стигне до лагера на Крум.
По пътя хазарският сардар (командващ, пълководец) успял да привика към 20 000-те си барини още 5000 дебери и угилци. Когато Крум съзрял хазарските войници, горящи от желание да сразят врага, разбрал, че Дунавска България е спасена и за пръв път в живота си заплакал - от радост. Това траeло само миг, а след секунда Крум хладнокръвно разговарял с Карт-Халим как да бъде нанесен едновременен удар по напускащите Плиска ромеи.
Съюзниците от две страни ударили по опиянените от грабежа и разгрома на столицата ромейски колони и след ужасяваща касапница, в която само за час на бойното поле паднали 25 000 ромеи и примерно толкова хазарски и дунавски българи, принудили врага да побегне. Ромеите се изнасяли по същите пътища, по които дошли в Плиска, но там вече ги чакала смъртта. Едва започнали войните с Византия и Крум въвел задължително правило, според което българите и улчиите затваряли с насипи, прегради и засади използваните от врага пътища. Така веднага щом Никифор с войските преминал по страничните пътища към Плиска, те били затворени зад гърба му, а на десните брегове на реките Камсъв (Камчия) и Камчек (Луда Камчия) бързо били поставени огради от подготвения за ремонта на крепостите дървен материал.... Съюзническата (българо-хазарска) армия сечала задните ромейски редици и изтиквала императорската армия към проходите на хълма, а българските и улчийските опълченци избивали бягащите извън преградите и от върховете на хълма обсипвали врага с копия, стрели, брадви, камъни и дървета. От 70 000 бягащи назад ромеи оцелели около 500 души. Особено много били убитите край бреговите огради и спасилите се ромеи преминали Камчия и Луда Камчия по труповете на другарите си. Възможно е Никифор да беше оцелял, ако бе използвал страничните пътища - Върбишкия път или Овчия път. Пазачите му при бягството допуснали грешката да хукнат по централния път, охраняван от подбрани български отряди и той загубил главата си в страшното побоище край Джимяр. По време на тая схватка от тълпата през долината на Камчия смогнал да избяга само синът му, който се добрал до Овчия път и така се спасил от гибел. Тази битка дунавските българи наричат "Койялската", защото започнала на Койял-юл и смятат, че главата на Никифор е отсякъл украинският българин Мумин. Принц Йоан ме помоли да разкажа няколко думи за него. Казах му, че Мумин е бил велможа от рода Сабанкул (Свенкел, Свенелд), тъст на балтавара Джилки и дядо на волжко-българския цар Ибрахим Мумин Бат-Угър. Бил на 21 години, когато с отряд от 5000 деберски и угилски българи се присъединил към армията на Карт-Халим, отиваща да помага на Крум. Той и потомците му оглавявали правителствата на Искел (Рус). Принц Йоан запита по какъв начин внукът на Мумин - Ибрахим Мумин е попаднал в Ак-Булгар, която ромеите често наричат Черна България. Отговорих, че е намесена жена. Йоан силно се заинтересува от тази история и се наложи да му я разкажа с подробности...
Хакан-бекът на Хазария Арслан Ибрахим, в чест на когото Мумин Бат-Угър се нарекъл Ибрахим, имал развратна племенница на име Мариам или Кашан-би. Никой не можел да я обуздае, тя развратничела даже с чичо си, а освен другото била и опасна чародейка. Арслан, когото наричали също и Бузан - по мястото на любимия му стан в устието на Волга, се стараел много да й угажда, но дори той понякога се изморявал от безчинствата на племенницата си. Когато развратът на двамата предизвикал недоволство у повечето български велможи, хакан-бекът успял да я придума чрез най-различни посредничества да се омъжи за вожда на есегите (унгри) Карт-Арбат (Стария Арбат). Много скоро Карт-Арбат не знаел какво по-напред да прави с Кашан-би, която потопила дома му в разпътица. Тая си склонност наследила от майка си - разпътна юдейка, която приела библизма (иджамството) и се омъжила за брата на хакан-бека Арслан - Тарун Сувар. Клетият Бат-Угър се отбил по някакъв повод в дома на Карт Арбат и Кашан-бий луднала по него. Тя го очаровала и напила, а после го принудила да се сношава с нея. Карт Арбат ги хванал на място, но не се огорчил, а точно обратното, зарадвал се. "Отсега нататък ти не си моя жена, а на Бат Угър!" - заявил той и накарал смутения Мумин да напусне дома му заедно с Кашан-бике. Кашан-бике измолила от чичо си- хакан да назначи Мумин за цар на Волжка България, но не спряла да развратничи дори и след като станала царица. Ако някой отказвал да има с нея греховна връзка, то тя му отмъщавала жестоко. Кашан-бике вгорчила живота и на Микаил Бащу, който я наричал Самор-бике (богинята Мишка), и на губернатора на Мартюба (днес Казанска област) Алип-бей Аскал, и на още много достойни мъже. Като, разбира се, най-вече на съпруга си Мумин. През 895 г. Бат-Угър я заварил в леглото с брат си Хасан и я изпратил в Атил (Итил) при чичо й. По пътя Кашан-бике паднала от коня си и се ударила лошо. В Итил тя обяснила на чичо си, че Бат Угър я е изнасилил, а после я пребил и я изгонил гола от дома си. Разгневеният хакан-бек заповядал да свалят от трона Мумин и на негово място да издигнат Алмъш Джафар. Лишеният от царство Мумин пристигнал в Бузай, както хората наричали лагера Бузан, с намерението да се оправдае. Невъоръженият Мумин наближил шатрата на хакан-бека и внезапно бил нападнат от Кашан-бике, която го гонела и удряла с копие от коня си. Бат-Угър се спасил, като скочил във водите на протока Бузан. Кашан-бике се хвърлила във водата след него, за да го убие, но едно от момичетата, дъщерята на вожда Калай - Наима я предизвикала на дуел и в схватката я промушила с копието си. Всичко това станало пред очите на многобройни свидетели и Наима, която постъпила според обичая, не била наказана.
Мумин успял да се оправдае пред хакан-бека и получил от него предишния си дял заедно с града Яучи (Воин), където заминали с Наима, която се съгласила да се омъжи за него. И днес българите потреперват при спомена за козните и безчинствата на Кашан-бике, като я наричат "вещицата". Йоан вметна, че Никифор лично поел на поход, за да се хареса на една развратна жена измежду изгонените от българите вън от Дунавска България принцеси. Добави също, че в Истанбул (Цариград) е имало и има доста такива плашещи жени като Кашан-бике...

Що се отнася до Иске Истанбул (Преслав Велики, "Старият Цариград") то той е на три прехода (шест дни) от Бустъмгас на север... Благословеният Бустъмгас се намира край извора Булак, от който извира ручей и се влива в река, течаща до Българското или Сакланското море (Черно море). В него има пет големи тържища, като не броим по-малките и по размах на търговията той не отстъпва на ромейската Виза. Всеки квартал има излаз на двата големи площада, украсени със съборните мечети "Къзъл Джунгар" (Златна Хуния) и "Алтънджар" (Златната глава, връх, Златни хълмове), които винаги са пълни с вярващи. Всичко около него е в безкрайни пасища, градини, пшеничени полета. Такива големи стада от пасящ добитък съм виждал само в Полтавска област, Задкамието и Джам-Българските планини (Ставрополските възвишения). Ненапразно Булак-Бустъмгас е наричан от много хора "столица на хуните"... На един преход от него в източна посока е градът Халим-Авлъ (Халим-Егер), наречен така на дядото на бага Самат - Халим, който намерил в околностите на града прекрасни ловджийски места за ромейските императори и бил назначен за авлия (отговорник по лова). Императорът Урман (Роман Диоген, 1068-1071 г.) отишъл на лов там и останал във възторг, след което наредил да дадат на Халим поселище и да го нарекат Халим-Авлъ. Император Роман Диоген се отнасял добре с българите, особено с хуните и той именно способствал Комнините да заемат трона. Враговете му през 1017 г. задържали изпращането при него на хунския му корпус, с който императорът бил непобедим и така узите успели да победят този иначе добър господар. Подареното от него селище бързо се разраснало и станало голям търговски град за хуните. Днес негов комендант (кошбеги) е големият син на Халим - Самат, женен за дъщерята на бага на Боруй (Стара Загора) Салим...
Като дарихме пари за строежа на нов мечет, ние топло се простихме с жителите на Бустъмгас и излязохме на Боруйския път. (Описаният от Джанги район Бустъмгас днес е българо-турски граничен район, в който тече Резовска река). Юсуф ал-Булгари в "Записките" си допълва: "Когато алтън-узийският султан (османският) взел в 1453 г. Истанбул, той превел там голяма част от населението на Бустъмгас, за да могат хунските българи да съставят тамошен истанбулски гарнизон"...
Този път минава през цялата източна част на Алтънджар или Баил и води към град Боруй, патрулира се от хуните и затова е най-безопасен... Искахме да не спираме в Боруй, но комендантът на града господин Салим, син на Хараф, когото срещнахме в Бустъмгас помоли мен и принца да посетим града му... Салим е близък приятел и роднина на Самат и Йоан поддържа дружбата им, като по думите му тези двама хунски вожда сдържат повечето от северните врагове на Ромея. Без да се притеснява от присъствието на византийските си офицери, Йоан нарече хунобългарските управници "най-добрите воини в Ромея", като твърдеше, че е трети след тях...
Ако от Виза до Бустъмгас, който напълно оправдава името си, са три прехода (заради заобикалянето на императорските ловни терени Халим-Авлъ), то от град Самат (Бустъмгас) до Боруй са четири прехода, които обаче не ни измориха, а ни доставиха неизразимо наслаждение. Видът на безкрайните непрекъснати пасища, пълни с всякакъв добитък, цъфтящите полета, гроздовите масиви, прохладните градини, гъсто разположените големи и красиви села караха сърцата ни да се възхищават от милостта и щедростта на Всевишния към българския народ... От пътя изброихме двадесет и четири големи села, които имат мечети и изхранващи както себе си, така и целия Биджан (Визанс, морското крайбрежие от Солун до Истанбул) и самия Истанбул. Императорът толкова много държи на Алтънджар -източната част на Баил, че дори на войските е разрешено придвижването само по три безлюдни пътища, за да не безпокоят излишно хуните...
В Боруй (Баруй), чието име на хунски означава "Град, в който има всичко", ние наистина видяхме пълно изобилие на продукти и щастливите лица на хунските българи... Боруй се намира в красива местност, която ми напомни Урта Бурджан (Предкавказието), а когато малките дъщери на Салим заедно с девойките от Баруй изнесоха за нас, гостите, медовина (бал) и билман (от тази дума са руските "пелмени"), докато пееха хунската песен "Алпамъш" аз се просълзих, изпих медовината, отчупих от билмана и запях заедно с тях:

При нас пристига Алпамъш
със хунска красота и гордост,
прославен български юнак -
отваряйте вратите в селото!
Я вижте колко дни е яздил
от злобен враг да ни опази
и зарад нас го е сразил!
Потънал целият е в прах
и дрехите си е окъсал,
но не е трепнал тоз юнак,
ръцете му са все на кръста.
Пий медовината, юначе
и от билмана си хапни!
Ела у нас поне за кратко
и мъничко си отдъхни!
Ще мине местната красавица
под покрова копринен с теб,
за да те пазят Небесата
от зли беди и занапред.
Старейшините наши коне
отлични ще дадат - да можеш
враговете страшни да удържиш
далеч назад. За теб разпънали сме
шатра от коприна скъпа, никой
от Алпамъш по-мил не ни е!

На север от Боруй има планински проходи, които се пазят от самите ромеи, но те винаги имат подкрепата на изпращаните при тях от Салим хунски отряди. Боруй е втория по важност хунски бейлик на Ромея след Алтънджар и заповедта на императора е стриктно да бъдат съблюдавани правата му, големи като тези на Алтънджар. Макар и на едно хунско село тук да се падат по пет гото-улчийски (славянобългарски), и тук се говори предимно на хунското наречие на тюрко-българския език. Боруй е имал по-рано само един мечет - "Харун", построен от дядото на Салим - господаря Харун, но сега Салим е решил да строи втори, като иска да изравни Баруй с Бустъмгас. В града има три големи тържища, където можеш да купиш всичко, което искаш - от великолепен овен до пресен кашкавал и от целебен йогурт до красиви кожени изделия...
Градските укрепления са така умело разположени сред хълмовете, че и за цяла армия ще бъде трудно да пробие даже половината от шестте звена на валовете. Всеки местен човек е обучен да действа по тревога и го смята за нещо нормално. Възрастните хуни посещават заедно с децата си пострадалите от вражески нападения области на Ромея, за да могат младите сред страшните пожари още посилно да оценят благополучния живот в своята област и да осъзнаят нуждата от сурова военна подготовка. Всички хуни знаят в случай на вражеско нападение къде да складират припасите, да приберат добитъка и да се подредят за отбрана... Заедно с нас в града си
почиваше след наряд смяната на ромейската планинска стража, чийто войници отдавна служат тук. Те говорят и двата български езика - както ахилския (славянски), така и тюркобългарски и са се оженили за хунски девойки...
Още не бяхме тръгнали от Бустъмгас и цялата долина Баил (Задбалкана) знаеше за нашето пристигане, затова в Боруй ни чакаше управителят на още един хунски бейлик - Ахил с предложението да посетим непременно и неговата столица Улуг-Калга (Голямата Крепост). Това беше баг Михаил, син на Константин от знатния род Сърбанови. Когато след смъртта на Атила подчинените на Сърбанови бели улчии (предци на словенците и хърватите) самоволно заели областта Кара-Буляр (Илирия, Западните Балкани), той и хората му били принудени да бягат в Ромея и да постъпят на служба при ромейския император. Потомците на този Стар Сърбан не са забравили нито българството, нито хуно-българското си наречие, но трябвало да приемат православието. Така хунските българи от Сърбан-Ахил за разлика от тези в Боруй и Алтънджар са християни. Това не пречи на отношенията им с другите хунски бейлици. Хуните-мюсюлмани с удоволствие се женят за красивите, с добър характер и трудолюбиви момичета от Ахил, а те с радост приемат исляма, който изповядват мъжете им.
Хуните на Стария Сърбан трябвало да изоставят скотовъдството и да се заемат със земеделие, като имали за целта на разположение достатъчно "славяни", смятащи се за българи, но те най-добре от всички българи са запазили тайните за обработка на кожа и днес са най-добри майстори-кожари в цял Урум... Когато на сърбанските хуни им отеснял този бейлик, императорът предложил да пресели част от тях в областта Бикай (Никея в Мала Азия) и микаиловият чичо Сардар заедно с 15 000 човека заминал там и заселил седем големи аула край града. Тези аули станали негов улус (поземлен дял) и той ги нарекъл Джан Ахил (Новият Ахил). На първо време били освободени от всякакви данъци и така успели да организират кожарството, като и днес живеят там охолно. Част от сърбанските хуни, останала без конете си при бягството, останала да служи в ромейската пехота, като усвоили и това до съвършенство. Пехотинците, които охраняват дворците на кан-урума в Истанбул и Никея, са от Ахил и Нови Ахил...
Господарят Микаил е по-осведомен по държавните въпроси на империята, защото за разлика от другите хунски управители се числи към Военния Съвет и заседава там наравно с принц Йоан. Той се ползва с уважението на другите хунски багове като най-старши между тях, макар и това да не се казва гласно. По негови думи алтънджарите при война трябва да излъчат 10 000 конника, боруйците - 5000, а сърбанците трябва да са готови с 10 000-дна стрелкова пехота, без да броим и 5000-те опълченци. Трите владения при нужда могат да съберат и два пъти по-голяма войска...
Хуните се явяват автономни владетели в Ромея и не търпят намеса във вътрешните си работи. По време на войната на Ромея с волжко-българския улугбек (губернатор) на Влашко и Добруджа Тетеш, син на Куман Стари (най-изтъкнатият велможа по това време във Волжка България) такава намеса се случила и довела до следното.
Улугбекът Тетеш, който управлявал Влахия и Добруджа от 1049 г. получил с подкрепата на тъста си, печенежкия вожд Тетеш Стари (Карт-Тетеш) помощ от волжко-българския емир на Джеремел Карт-Азан (Асен, Есен, Ясен от руските летописи) през 1071 г., съюзил се с маджарите (унгарците), стиснал като в клещи Мизия от изток и от запад и я превзел. Повод за тая двайсетгодишна война бил отказът на Ромея да признае Волжка България за правоприемник на Хазария и стопанин на Боспор, Бъргас (част от Северното Причерноморие между Дунав и Днепър, Влахия и Добруджа. В този труден за Ромея момент един от ромейските сановници на Военния Съвет предложил да отделят ненадеждните по негово мнение хуни-мюсюлмани от Боруй и Алтънджар, като им образуват в източната част на Боруй владение в земите на брата на Хариф - Загур - който бил православен. Напразно на Съвета Микаил опитал да прекъсне обсъждането на този въпрос - повечето от членовете на Военния Съвет били съгласни със сановника и такова владение било направено. Боруйският баг Хариф външно останал спокоен, когато разделили владенията му на две части, но когато Тетеш пробил през Балкана към Нови Боруй (Нова Загора) не оказал помощ на брат си. Брат му бил победен от волжките българи на Тетеш и четири години след това до 1078 г. нищо не можело да попречи на волжките българи да правят набези до Кан-Дере (Адрианопол) и предградията на Истанбул... Войната не заършила с ничия победа заради действията на Айюбай. За да получи от кана Адам (цар на Ак-Булгар, 1076-1118 г.) титлата "емир на Джеремел, Айюбай се заел да добие победа за Волжка България и в 1091 г. нахлул с печенегите, лековерно наети в Джеремел и Саксин, в Баил (Задбалкана). Когато Айюбай бил обкръжен, то Тетеш не му помогнал, защото малко по-рано Айюбай нагло иззел от ръцете му командването на волжко-българските набези към Ромея. Пристигналият да преговаря с ромеите улугбек Дугар (губернатор на Саксин, 1076-1096 г.) получил разрешението на императора да изведе волжките българи отвъд Дунава. Айюбай заповядал на наетите от него печенеги да чакат на място неговата помощ, а самият той с хората си заминал с Дугар и двамата Тетеши оттатък Дунава. След заминаването на Дугар хуните и ромеите избили останалите да чакат печенеги, които обещали да приемат християнството в замяна на оставането им в Ромея. В това сражение Загур спасил Хариф и двамата се помирили за радост на всичките хуни...
Град Улу-Калга е разположен на двете нива на един хълм, голям, красив, чист и многолюден, а хуно-българите в него ни поразиха със своето радушие и простота. Когато Тетеш разорил Белебейбул (Пловдив), много пловдивчани намерили тук защита и спасение. Микаил ни каза, че техният град е много древен и някога е бил резиденция на царя на Балканите...
В пълна мяра вкусихме гостоприемството на тукашните хуни и договорихме с Микаил организиране на търговски кервани с тяхно участие, а след това потеглихме отвъд реката, която хуните наричат Улугчай (Марица)... Белебейбул беше затворен за нас заради обявената тревога по повод очакваното нашествие на унгарците, но синът на коменданта (кошбеги) на този град Тавил (Теофил) заедно с видните му граждани излезе на пътя и от името на властите се извини за затварянето на града. Той ни връчи чудесни подаръци, от наша страна ние също му направихме подаръци и организираха за нас тържество...
Затова пък жителите на Събан (Ихтиман), намиращ се на половината път от Пловдив до Урта-Улуш (София) не само излязоха да ни посрещнат пред града си начело с коменданта му Тудар, син на Угил, но и отвориха за нас градските врати. Тук живееха също хунски българи
и говореха тюрко-български език. Този град е красив и добре населен също като Улуш-Калга и местните хуни са православни. В него живеят добри майстори на резбата върху камък...
Когато ги нападне враг, ихтиманските граждани минават под командването на Микаил и заедно защитават левия бряг на Марица...
Запасихме се с всичко необходимо за няколко дни, като очаквахме София също да бъде затворена за нас, но софийският комендант нареди да ни пуснат и самият той ни посрещна тържествено на градските врати. Дъщерите му поднесоха на принц Йоан, на мен и на Тудар (Тодор) медовина и билман. Оказа се, че комендантът на Урта-Улус (София) - Абас, син на Халак, е кореняк аварски българин от рода Куксар... София е разположена в красива долина и изглежда много внушително заради високите си двуетажни и дори триетажни здания, които ми напомниха за къщите във Велики Болгар, Буляр и Банджа (градове във Волжка България). Местните жители ми разказаха, че при Туки Атилле (Атила), когото те наричат Талиб (тоест Тальо) Ширдаг бил за известно време столица на хуно-българите и затова го нарекли Урта-Улус (Централен Район). Те съжаляват, че това време е отминало и се надяват някой ден Ширдаг (Средец, София) отново да стане столица...
Всеки квартал на този град има собствени укрепления и това затруднява превземането му. С оглед надеждността на града околностите му плътно до ихтиманските полета се обработват активно, макар и да не са така цветущи, както в Събан, Ахил, Баруй и Алтънджар и успяват да изхранят областта, както и няколко съседни и голямата ромейска армия. Измъчените от честите тревоги граждани на Урта-Улус се зарадваха на нашето пристигане и по време на организираното празненство пяха и се веселиха с нас. Повечето граждани са потомци на аланските българи, които се преселили тук още преди идването на хуните във Валахия (Влашко). Те са добри войници като всички българи, но нямат войнствеността на хуните. Аланските българи са много добри при защита на земите си, при което показват чудеса от издръжливост, но в далечни походи бързо униват и се сражават вяло. Ромейските императори знаят това и за
далечните си походи вземат само хунски и аварски българи, като предпочитат не знаещите що е страх хуни...
Пътят ни нататък към Нуш (Ниш) беше временно затворен заради оповестена тревога и докато чакахме, с принца Йоан успяхме да прескочи до Македония и да посетим няколко тамошни градове... Отначало се придвижихме от София до Керман, като пътувахме на юг. С
този град започва Македония и ние много го харесахме. Той се намира в долина, изобилна на грозде и други плодни растения. Оттам отидохме в Молнияр или Мондияр (Мелник), който бил преименуван от императора Васил Аладжа (Василий Душегубец, Василий II Българоубиец) на Загур заради оказаната на войските му съпротива. Загур било името на византийския пълководец, който загинал край града. Тръгнахме обаче не направо покрай реката Дарман (Струма, Стримон), която има военно значение и беше затворена за нас, а по обиколен път. По него стигнахме до град Бурмиш (Пазач) на река Бурамиш-су (Брегалница), градът е гъсто населен и е на върха на хълм. Обграждат го лозя и обработваеми полета.
Оттам за половин ден път отидохме до град Мал-Суба (Град на Мал, алп на добитъка). Той се намира на река Ак-су или Вардар (Светлата, Свещената река) в подножието на Вардарския рид, който се извива покрай реката. Тук също има много градини и обработваеми поля...
От Мал-Суба потеглихме към Уртимас (Струмица) и там, като разбраха, че съм хун, ми разказаха една история за хуна Илджар Балта. Той оглавявал хунския полк в армията на императора Роман Диоген и нарекъл с неговото име сина си.
Враговете на императора наклеветили Илджар и постигнали разжалването му и незаконното му превеждане от разреда на елбирите (гвардейци) в този на курмишите (зависими от феодалите поземлени селяни). Той попаднал в поместието (феода) на един грък, намиращ се на езерото Саръ-кюл (Охридското езеро). Този грък бил бивш военен и не бил лош човек. Не притеснявал курмишите си - ак-улчии (обългарени "славяни"), а на Илджар казал: "Заедно сме проливали кръв за Ромея и аз ще те смятам не за свой курмиш, а за приятел!" Редом с поместието му имало още две села - на манастирските ак-улчии, които люто нахоквал попът Кара-Тавил (Черният Теофил) и на държавните ак-улчии, които били дадени на жестоките местни бирник и главатар на наемниците (тужун и кара-чирмибаши). Главатарят на наемниците водел хиляден отряд от епирски сърби или кара-улчии (славяни извън българството) от долното племе булгади (мътещи водите). Васил Аладжа дал на булгадите
големите права на ромейски наемници за оказаната му от тях помощ при завоюването на Дунавска България. Бирникът (туджин) и главатарят се наговорили помежду си и издевателствали над своите българи-улчии, които ги изхранвали...
Попът се присламчил към престъпниците и по негов съвет главатарят убил гръцкия
земевладелец, като за убийството били обвинени ак-улчиите. След това бирникът постигнал предаването на селото на убития под свой надзор. Той и главатарят започнали да обират бившите селяни на гърка и да се глумят над тях, а на попа разрешили да ползва селските благини. Веднъж бирникът с двамата му помощници нахълтал в дома на Илджар и му заявил: "Заек си хванал, значи: конфискувам го!" Илджар казал: "Не мога да ти го дам и не
защото ми го взимаш незаконно, а защото този заек е мой брат!" "Тогава ще ти взема гъската!" - креснал бирникът, но Илджар отвърнал: "Не мога да ти я дам, тя е моя сестра!" Бирникът се ядосал и с хората си се нахвърлил на Илджар, но бившият гвардеец пребил тримата и ги разоръжил. Курмишите научили за случката, отишли при Илджар и се оплакали: "Черният Теофил ни взе езерото и сега само той лови риба в него, а като се опитаме да му кажем нещо, ни нарича жаби, мърсящи езерото му! Окажи ни милост и го вразуми!" Илджар взел отнетото от бирника оръжие и отишъл на езерото. Тъкмо стигнал навреме, за да види как попът прибира част от уловената от курмишите риба. Илджар казал на Черния Теофил: "Ти нямаш право да вземяш дял от улова на курмишите - езерото е тяхно, не твое!" Попът му отвърнал: "С тебе, престъпнико, няма да разговарям и ще владея това езеро и ще вземам от вас данък за риболова в него, жабоци български, колкото аз реша!" Илджар казал: "Сега ще те пратя да вземеш данък от истинските жаби!" и разпъдил хората на Черния Теофил, а самия него хванал в мрежа и го хвърлил в езерото. След някое време го извадил от водата и го попитал: "Как е, много данък ли взе от жабите?" Попът понечил да каже нещо, но Илджар отново го натопил в езерото и така няколко пъти. Навярно попът е щял да се удави, но при Илджар дошли към двайсет човека от селото на бирника и му казали: "Искаме с теб да дадем отпор на насилниците, грабителите и убийците!" Илджар се зарадвал и от радост пуснал попа, като го предупредил: "Видя ли те още веднъж на езерото, ще те удавя!"
Заедно с приятелите си Илджар разгромил един патрул на кара-чирмишите (наемници), но изненадващо го атакували основните им сили и избягал в планинската гора. Там пък срещнал отряда от бунтовници на Георги Войтех и предложил на предводителя им заедно да нападнат кара-чирмишите, на което той с радост се съгласил. Двамата атакували наемниците и ги принудили да бягат, но Войтех бил убит. В чантата му Илджар намерил писмо до някой си Теофил и го взел, можело и да му потрябва. Хората на Георги Войтех решили да се изтеглят на север и Илджар ги пуснал, като им дал за из път всичко необходимо. Едва тръгнали и в селото влязъл отрядът на улана (знатен рицар, аристократ) Алексей I Комнин. Като старши на дружината Илджар му казал, че с хората си е дал отпор на отряда на Георги и присъединилите се към Войтех ак-чирмиши.
"Нима си военен?" - попитал го Алексей. Илджар му разказал историята си и уланът веднага разбрал, че с гвардееца са постъпили несправедливо. Той казал, че приема смелчагата и храбреците му в дружината си, но гвардеецът го помолил да помогне на крайезерните български села да се освободят от гнета на тримата негодници. Алексей изслушал разказа на Илджар за безчинствата на попа, бирника и кара-чирмишбашията и вметнал, че тази работа не е особено спешна. Тогава Илджар му дал писмото на Георги до
Теофил и Алексей с това писмо накарал попа да признае за убийството на гръцкия земевладелец, извършено от бирника и водача на наемниците. Като използвал правото си да съди и да назначава в бунтовническите райони (в случая този на бунта на Георги Войтех, 1072 г.), Алексей I Комнин наказал със смърт убийците и заменил българските сърби (славяните) с дисциплинираните аварски българи. Попа "Черния Теофил" превели на друго място. Македонските българи веднага се оживили и мъката започнала да напуска сърцата им...
Нашето пристигане в Македония беше като празник за всичките й области и спомогна да се изгладят бръчките на недоволството по българските лица. На тези македонски българи, които ми говореха за война, доказвах, че такава война ще предизвика още по-голямо разоряване и мъки за народа. Посочвах им също, че заразата на кръстоносното движение, което е пламнало в Западна Европа, също и сред много от искелските ("руските") князе и еднакво заплашва Византия и всички българи, като по този начин ромеите и Волжка България следва да се сближат. "Ако дунавските българи започнат война с Ромея, то кръстоносците ще унищожат и нея, и българите!" - така завършвах беседите си с македонските българи. Ако това не биваше достатъчно за тяхното убеждение, то аз им показвах раните си, получени при схватката на кръстоносеца Яр-Аслап (Ярослав) по прякор "Черния Аслап". Този волински княз ни нападна недалеч от река Днестър с хиляда отявлени главорези и ако не беше мъжеството на нашата стража и помощта, оказана ни от един галички боярин, лошо ни се пишеше... Преди това злодеят, изповядващ католическата вяра беше успял да избие три български кервана и да изгори пет български села край Днестър, като убиваше и православните, и мюсюлманите. Раниха ме в бузата, плешката и лявата ръка, но началникът на охраната ни успя да извади окото на княза със стрела...
Виждах, че раните ми карат българите да се замислят... Принц Йоан ми каза, че македонските българи са по предразположени към смутове заради разпространената сред тях худаярска ерес (богомилството) и в Македония се налага да бъдат държани многобройни отряди на кара-чирмишите за подтискане на омразата...
От Утермас за един ден дояздихме до Молнаяр (Мелник), където предадох поздрави от саксинските и задкамските мелничани, които заминали за Волжка България с нашите войски след гибелта на царя Барадж (Гаврил-Радомир) в 1015 г. Преселниците били към 30 000 на брой, половината от тях се заселили в Саксин, а другата - във Вътрешна България. Името на река Дарман (Струма), край която има град, означава "Планинският Змей", затова тукашните българи се наричат мандияри (змейови другари). Нашите (волжките) българи наричат мандиярите "барадж" или "баградж". Волжките бараджи биват смятани от нашите (волжките) българи за съплеменници на мандиярите. В състава на македонските мандияри навремето влезли толкова много българи-славяни, че сред тях преобладава славянският език, под чието влияние името "мандияр" е взело формата на "молнияр" (откъдето името "смоляни", което мислят за небългарско)...
Повечето мандияри, които се установили в Саксин, вече говорели на ахилски (новият балкански, славянски) език. Често съм им ходил на гости и научих любимата им песен - "Тегерменче" (Мелник)... Молниярите никак не обичат гърците от времето на Васил Аладжа
(Василий Втори Българоубиец). На пира в наша чест принц Йоан се досети да се обърне към тях на славянски език и видях как погледите им се стоплят. За да стопя докрай леда на омразата, запях песента "Мелник", макар и навярно доста да изкривявах думите. От пеенето ми мандиярците се вцепениха. Мисля, че дори новината за навлизането на волжскобългарски войски на ромейска земя нямаше да ги смае толкова, колкото моето изпълнение на "Мелник":

Мелник, ей, мелник:
казват, че всичко знаеш,
кажи тогава, не си ли видял
моята любима нейде?
Кръглолика е тя, смуглолика,
в бяла рокля с червени шарки,
ето каква е българката ми - молниярка.
Тръгнала да носи от пасището
агънце с краче счупено
и три дни вече я няма.
Вълци ли я нападнаха,
че тя и агънцето са беззащитни?
Отговори ми мелникът:
"Ех, овчарю - най-лошото не са вълците,
и по-лошо на света има!
Нападнаха любимата ти
мръсни ромейски наемници,
не ще я видиш вече..."

Мандиярите се отърсиха от вцепенението и започнаха да припяват, а очите им се
напълниха със сълзи...

[Прекъсване на текстa. Нататък следвало описание на Македония.]