Летописите на Джагфар, Бахши Иман, том III

Целият оригинал с илюстрациите се намира в прикачения файл

ЛЕТОПИСИ НА ГАЗИ БАРАДЖ
1229 - 1246 год.

СЪДЪРЖАНИЕ;

1. Списък на българските царе от всички династии
2. Българските царе от Именската династии
3. Българските царе от Сарматската, Аланската, Xонската и Балтаварската династии
4. Дунавско-българските царе от Аспаруховата династия
- линията на рода Айар, стр.97
- линията на рода Тервел, стр.98
- линията на рода Билиг, стр.98
- линията на рода на Кабан, стр.100
5. Кара-българските царе от линията на Бат Боян
6. Календар на Торе и кам бояните(по данни на Гази Баба)
7. Родословие на унгаро-българските царе
8. Гази Баба за генеалогията на царете от Дунавска България
9. Стихове на Рейхан Българи, “Цветята на кипчакското поле“
10. Гази Баба за някои български хералдически знаци (конспект)
11. Конспект от известия за законите на Торе, съхранени в текста на Нигматулин
12. За азбуката на дунавските българи
13. За въстанието на Петър Делян
14. За караматите (оброчищата)
15. Украинската Троя

 

 

СПИСЪК НА БЪЛГАРСКИТЕ ЦАРЕ ОТ ВСИЧКИ ДИНАСТИИ

Списъкът на българските царе от всички династии е съставен от мен още до изчезването на оригиналния текст на Нимгатулин през 1982г. (руският текст на сборника "Летописите на Джагфар", съхраняван от К.Нимгатулин) на основа на данни от Кул Гали и Гази Баба. За Гази Баба, основен източник са послужили документите на Илчи Йорти (ведомости от посолството), а за Кул Гали - книгата на Абдула ибн Башту "Хазарски летописи" (Хазар Тарихи). Кул Гали използва данните на Гази Баба, защото счита че неговите сведения са най-пълни, макар и понякога да са в противоречие с други списъци на българските царе (Именник на българските царе, б.р.). Летоброенето започва от царуването на кан Буртас. Ние сме го преизчислили според грегорианския календар.
Кул Гали дава следните поетически стихове за първите идел-български царе;

Деянията и нравите им бяха прости
Обичайни и подобни - управлението им в тия дни
Затуй хората от древните времена
Малко помнят царските им имена
В хилядолетия са съхранявани наум
Само тия, чийто собственици да ги прославят са смогли

Ерги или Чакчак (Байкал). Легендарна царица, опитала се с помощта на Туран да създаде "женското царство на Туран" още до времето на Джам Иджик

 

 

 

БЪЛГАРСКИТЕ ЦАРЕ ОТ ИМЕНСКАТА ДИНАСТИЯ

Джам Иджи или Иджик (14 953- 14 653 г. пр. н.е.). Първият български цар на Идел от династията Имен. В негова чест всички представители на Именската и Сарматска династии се назовавали „иджибак” - „управник от Иджиковият род”. За простият народ, думата „иджибак” започнала да означава „цар”, „господин”, „повелител”, а за знатните означавала „августейши”. По-късно към титула цар започнали да добавят думата „джагбу” – „славен”, но в края на краищата думата „джагбу” думата „Иджибаг”. Съпругата на Джам наричали Танбит, но някои източници свидетелствуват, че тя и Ерги или Чакчак са едно и също лице. В царството на Джам влизали седем народа, част от които образували господстващият в него народ – българите. Затова царство Джам получило името Идел – „Седем (Иде) племена (ел)”.
Ал или Бал (14 000 пр. н.е. Думата Ал (Бал) означавала „глава”; „вожд”, „главен”, „свещен”, „свят”, „господин”.
Кан ( 13 000 пр. хр.) По време на неговото царстване, част от иделците се преселила на изток.
Ит (12 000 пр. хр.). Именувал в чест на своите предци, Уралските планини с името „Балкани”.
Кар (11 000 пр. хр. ) При него в Идел дошли племената на карите (фините) и той им дал земя за заселване, затова техните поселения, започнали да се наричат „Карел” – „Страната (ел) на Карите”.
Улят или Луг (10 000 пр. хр.). Наричан така, поради това, че при неговото рождение в Идел, вървлувал мор. Тогава се преселили от Идел част от българите, оглавяващи племената „дебер” (себер). Една част от изгнаниците се прселила в Кара-Саклан (Украйна), друга в Микена или Макидан (Балканите), трета – в Сувар (Месопотамия), където основали държавата Самар (Шумер). Много скоро в Самар (Шумер) влезли също Мидан (Иран), Англи-Самар (Палестина, Ливан, Сирия), Микена (Балканите), Креш (Крит), Кубар (Крит), Мамил (Египет), Атряч (Троя, Мала Азия, дн. Турция), Каркаш или Кафкаш (Кавказ). Знак на Тангра и света при тях бил „казак” („тризъбец”), който бил и оръжието на двата главни алпа (бога) Нардуган (Карга-Мардукан, Сабан, Самар, Симбир...) и Кубар Бозидан (владетел на „дълбоката долина” – всемирният океан). Имало също така вид на тризъбеца, който наричали „санак” (копие” или „вила”). Казаците наричали наричали с името на знака „санак”, старите български кам-бояни (шамани). Главните алпи (богове) наричали „ака (ага)”, „субаш”, „барадж” (означаващо също така „благодат”; „дарители на благодат” ). След Потопа, в който загинала българската царска династия и повечето от воините на държавата Самара, тя се разпаднала на Мамил (Египет), Креш (Критска империя, на която се подчинили Микена, Атряч и Англи-Самар), Мидан и Сувар (Месопотамия), под чиято власт останали бившите роби – гарабите (арабите). Думата „гараб” е образувана от българското „кара аба” – „черен род”. Но преди всичко, българите наричали арабите тогава с понятието „саркани”, а „саркан” означавало „бархан” със значение на „пустиня, жител на пустинята”.
Креш (Крит) бил голям остров, на който се провеждали Кинешите (Съветите на Водачите) и борбите – „креш” (от тази българска дума, произлиза наименованието Креш – Крит), победителите, от които избирали за царе. И когато и това българско царство се разпаднало и го завладяли тирците (предците на гърците), те започнали да се наричат „критяни” (крешчани или кряшани) по името на острова Креш/Крит, (откъдето идва и наименованието „грък”) . „Ен” в древнобългарският език тогава означавало „земя”, но по-късно „ен” или „ан” започнало да означава само „покрайнина” или „брегова територия”.

Лук (9000 пр. хр.). Думата „Лук” се разбирала, в някои случаи като разновидност на думата Улят-Лут (Улят, Уран и др. – имена на могъщата алп-бика Туран), а в други случаи, означавало „дракон”; „пазител от беди”, „велик”.
Сакал (8000 г. Пр. хр.) Получил прозвището Ат за любовта си към конете.

Ака или Буга (7000 г. Пр. хр.) При него, част от иделските българи, начело с атрячите, на коне достигнали Сувар (Месопотамия) и земята, която след това започнали да наричат Атряч/Троя (дн. Турция). Създал свое обкръжение от доверени членове на тюркският род ака-имен и поселил ака-именците в своите владения (военни селища), разположени по река Саин-Идел (Ока) и Буга (Южна Троя, дн. Турция).
Кахъл (Кахил) ( 6000 г. Пр. хр. ). Неговото име означавало „плитка” (малка плитка).
Балкан (4550-4490 г. Пр. хр.) Обединил всички племена живеещи по двете страни на Урал, затова получил това име.
Биш (брат на Балкан). При него в Идел започнали смутове и войни между потомците на Балкан.
Кубар (син на Балкан). Бил свален от власт и се оттеглил със своите хора на Запад, където се заселил в планините на Макидан (Балкански полуостров).
Таук (син на Кубар). Бил свален от власт и се оттеглил със своите хора в Сувар (Месопотамия) и Атряч (Троя). Много скоро, той станал цар на целия Самар (древната шумерска държава, основана от иделските българи). След това Самар се разпаднал на Мамил (Египет), Сувар (Месопотамия, Ирак), Атряч (държавата Троя) и Макидан (Балканите).
Иштяк (син на Кубар). Извел своите хора в Седморечието (Алтай), където започнали да наричат себе си иштяки (угри).
Иджим (син на Кубар). Останал в Идел. Извършил поход на Изток и нарекъл граничната река Иджим (Ишим).
Ер или Урал ( 4000 г. Пр. хр.) Отново обединил всички народи на Идел по двете страни на Балкан и тези планини в памет на това събитие, започнали да ги нариат на негово име – Урал.
Биш (3000 г. Пр. хр.). По време на неговото управление от Идел се изселили много българи от племето билсага или бишатар. Една част от тях се преселила в Кара-Саклан, друга – в Микена, където построила град Билсага, трета – в Кавказ, където съседите й започнали да ги наричат „хути” или „утиги”, четвърта – в Кашан (Средна Азия), където по-късно се разклонили на тугари, сагдаки, масгути и кашани; пета – в Улуг Хин (Индия). Хутите създали голямо царство, което подчинило почти целият Самар, освен Мамил (Египет).
Саклан (дъщеря на Кара). По време на нейното царстване се върнали от Седморечието, българите-иштяки, начело с Аскал, но тя разрешила да се заселят в Идел, само хората на неговия син Боян (Маян), за когото се и омъжила. Тогава другият син на Аскал – Креш или Балуан продължил нататък и се заселил на остров креш (Крит). Макиданските (балкански) българи, недоволни от управлението на троянските (атрячките) българи се подчинили нему и преминали под негово управление. След смъртта на старият Аскал, Саклан се разкаяла за своята постъпка и направила на мястото на неговата могила (гроб) светлище Ер Аба. Думата Саклан има в древнобългарския език няколко значения: „Евразия”, „арий (индо-арий)”, „Украина”, Източна Европа”, „сармати”, „българи”.

Мар (2000 г. пр. хр.). По време на неговото управление, част от иделските българи-аксага от облстта Мишен, които наричали също така агатарам (агатирам), мишени и кимери („лодкари”, „корабостроители), поради умението си да създават мореплавателни съдове и да плават с тях, емигрирали на юг. Една част от агатирите-кимери се заселила в Кара-Саклан (Украйна), другата – подчинила себерите и билсагите в Микена (Балканите), третата се опитала да възстанови Самарската (Шумерска) държава, но била разбита от мамилците (египтяните). Микенските агатири отвоювали Крит, след това Троя (Атряч), Мамил (Египет) и Англи Самар, но понесли големи загуби и били разбити впоследствие от прииждащите от Галиджа тирци.

Аспар
Разгромил тирците (протогърците) и ги прогонил от Галиджа към макиданските българи-агатири, които ги превърнали в свои роби – „сербийци”. Но когато агатирите отслабнали вследствие водените от тях войни, тези роби повикали от Галиджа своите съплеменици и заедно с тях овладели Микена. След смъртта на Аспар, Идел започнал да губи своето могъщество и агатирите от Кара Саклан престанали да се подчиняват на иделските царе. Поради това, иделските българи започнали да ги наричат не кимери, а камири.

Бурун
По време на неговото управление, част от иделските българи отново отишла в Седморечието и Кашан (Средна Азия), и се заселила около Кашанското (Аралско) море и Сабанското езеро (Балхаш). На нейно място се заселили сакланските (украински) българи, които започнали да притискат кимерите.

Дингир
Бил известен с играта „дингир”. Бил също така келбир, т.е. ръководител народните моления към Тангра в дните на Нардуган и Акатуй.

Нукрат
Зет на Дингир. Взел властта с помоща на своите хора – иштяките, които започнали да се наричат също така и нукратци.

Балта (1200-1180 г. пр. хр.)
Син на Нукрат и дъщерята на Дингир. По време на неговото царстване, тирците въстанали срещу макиданските българи и ги разбили с помощта на галиджийските тирци. Когато горската част на Идел се отделила от степната, във владенията на Идел останала само една част от горската територия, затова владетелят й получил това прозвище Балта – Топор (топорът бил символ на горската част, а кинжала или меча – на степната територия на Идел; по-късна символ на властта в степите станал лъка).
Мамиш...
Сорен...

Кама или Бурма (9 в. пр. н.е.).
По негово време препирните и конфликтите в царството достигнали небивали размери. Без да им обръща внимание, Бурма започнал строителство на огромното светилище Алип Капа – „Високите Порти”, в което и бил погребан след смъртта си.

 

 

 

БЪЛГАРСКИТЕ ЦАРЕ ОТ САРМАТСКАТА, АЛАНСКА, ХОНСКА И БАЛТАВАРСКА ДИНАСТИИ

Алабуга Булгар (808-775 г. пр. н.е.) Син на Бурма. Управлявал 33 години. Отново обединил горските и степни части на Идел, затова получил прозвището „Чирем Миша (Чирмиш) иджибек” – „Повелител на степите (Чирем) и горите (Миша)”. Неговите потомци добавили това прозвище към своите титли, поради което тяхната династия получила наименованието „чирмашка” („Сарматска”). Според българското предание след смъртта му, Тангра превърнал неговата душа в крилат змиевиден дракон (барадж) и повелил да бъде покровител на българската земя.
Негов любим град бил Иджибак в областта Кубан, чието име произнасяли и като Аспак, Узбак. Този град каган Курбат отвоювал от сербийците (тюрки) в 630 г. и го дал на сина си Ат Телес, наричан заради това Аспарух ( т.е. Аспак). Изображението на Алабуга Булгар било изсечено на камък, поставен над неговия гроб в близост до Алабуга (Елабуга).

Самар. Син на Туймас.
Канакбал. Син на Самар.
Тухча. Син на Канакбал.

Буртас Бурджан или Бурджантай, Берендей (683-633 г. пр. н.е.)
Син на Тухча. По време на неговото царуване, започнала епохата на „силните управители” (управления) или ‘Тазбаш” – „бръснатите глави” . Разбил камирците, за което получил прозвището „Камир Батир” – „Победител на кимерите - кимерийците”. Вследствие това поражеие, голяма част от кимерийците избягала в Атряч (Троя), а на тяхно място, Буртас заселил азиатските саки – кипчаките.
В Близкия Изток го наричали „Партатуа”. Опитал да възстанови българското царство на територията на бившата Самарска (Шумерска) държава и след известно време успял да завоюва голяма част от нейната територия в т. нар. Буртаска война (започнала в 653 г. пр. н.е.).

Маджи Азак (633-611 г. пр. н.е.)
Син на Буртас.
Сорен. Жена на малкия син на Буртас – Катраг, управляващ степната част на Идел. Тя успяла да завоюва Азербайджан.

Улят или Луг...

Булут или Креш-Булут.
Син на Улят. Управлявал 10 години, а до времето на своето управление бил управител на Сакланската област на Идел. Бил добродушен и миролюбив. Разрешил на крешците (гърците) да построят няколко града в Саклан (Причерноморието), за което те му платили голям данък. Въвел правилото кореспонденцията с чуждите държави да се води на гръцки език и гръцки букви, за което получил прозвището „Креш” – „Грък”.

Леу Аскал или Лек Алип – син на Булуг и неговата жена гъркиня. Известен бил със своите ясновидски дарби. Отклонил предложението на брат си Айяр (Авар) за нападение над гръцките колонии в Саклан, понеже гадаенето, което направил посочило опасност от божествено наказание заради това. Възмутен от това, Айяр убил Леу Аскал (били братя само по бащина линия).

Барин (Барън). Син на Леу Аскал.

Торган или Аспарък. (558-530 г. пр. н.е.)
Родил се в 580 г. пр. н.е. Барджилският (персийски) цар Кир в една от битките го пленил и екзекутирал, въпреки, че той предупредил царя за пророчеството на неговата майка (на Аспарък): „На тебе ти е писано да срещнеш твоят двойник, с когото ще умрете в една и съща година”. И настина и двамата се родили и управлява в едни и същи години и скоро след екзекуцията на Торган, персийският цар загинал като паднал от коня.

Кундуз Балтавар (530-494 г. пр. н.е)
Най-малкият син на Торган. Родил се в 530 г. пр. н.е. До възмъжаването му в Идел, от негово име управлявала майка му Тамыр бика. Разбил персийския цар Таргиз (Дарий). Във всичко му помагал неговият голям брат Колин/Колън (Колын) (555-486 гг. пр н.е.) – който бил при него и по-късно станал ичургу боил (командващ центъра на войската) и иджик-кош (глава на Царският съвет).

Мосха (494-488 г. пр н.е.).
Големият син на Кундуз. Воювал против Барджил (Персия). Заради своите чести нападения над Тимер Капа („Железните Врата”) получил прозвището „Тимер”. Негова жена била Симбир бика – дъщеря на вожда на иделското племе ширак (или ширин) Елбир. Майката на Симбир бика наричали Шан-къзъ, а нейния род се наричал Шан.
Алвар Магиз или Аскал (488-486 г. пр. н.е.).
Малкият син на Кундуз се оженил след смъртта на Мосха за неговата вдовица Симбир бика. Умира след пир в чест на гръцките посланици, като се разпространил слух, че го отровил средния син на Кундуз – Авар Дебер заради женитбата на Симбир бика. Авар отвлякъл Симбир бика, но бил убит от мълния на река Дебер Инеш (Днестър), след като неговите хора напуснали това място и се преселили до устието на Сула (Дунав).

Барю (486-475 гг. до н.э.). Син на Колин/Колън. Родил се е в 530 г. пр. н.е.

Аудан (Джураш) - Баръс. Син на Алвар. Родил се в 486 г. пр. н.е. и израсъл в семейството на Баръс. Някои легенди за него влезли в древнобългарския епос „Шан Талгау”.

Бак-Ширак (475 г. пр. н.е.). Малкият син на Колин/Колън. Родил се в 525 г. пр н.е. Изгонил Аудан от родния аул и го прокудил да скита из степите.

Саумак (син на Бак-Ширак).
Байт.
Тайга.
Нар....
Санар. ....
Уфа. ...
Кара. ...
Угър. ...

Бояр или Боерак (IV в. пр н.е.). Извършил нападение над Макидан ( тук да се разбира вече Македонското царство) и превзел неговата столица Балбал (Пелла), която наричали също така Балдиу („Царят на Дивовете”). Но при завръщането му, в един проход, отрядът на неговият братовчед Етея (Кам - Етея) попаднал в засада. Етей загинал. Преди похода, Етей сънувал алпа Вълк, който му казал: „Ако ти отидеш на този поход – ще загинеш, но българите ще вземат голяма плячка, а ако не отидеш, ще останеш жив, но българите ще претърпят поражение”. Етей отишъл на похода, за да може неговият народ да победи. За да се помни геройството му в негова памет, българите започнали да наричат този проход „Кам”.

Етей или Ат, Атай, Ати (380-339 г. пр н.е.). Потомък на Уфа, внук на Кам-Етея. Не повярвал на предсказанието на кама (шамана) за това, че ще загине като своя дядо, ако нападне столицата на Балбал (т.е. държавата Македония). Без нужда и от любопитство, Атай атакувал Макидан (Балканите). Загинал в 339 г. пр. н.е. в битка с царя Балдиу Балбал (Филип Македонски). В памет на неговото геройство ( а също и на саможертвата на неговият дядо), българите дали на Саклан второ име - Атил (Земята на Етей), а сам Балдиу (Филип Македонски) оженил за сина на Атай – Баламир своята приемна дъщеря Уран-бике.

Баламир (339-320 гг. пр н.е.). Син на Етей/Атай. Помогнал на Аламир Султан (Александър Македонски), при когото живял три години, да покори Персия. На езика на камовете (шаманите) неговото име означава „ малкият (бала) владетел (мир.пир)”. А прозвището „султан” произлиза от „челдан”, което на езика на камовете (шаманите),означава „всемирнославен”.

Алабуга Сигеркан (339-310 г. пр н.е.) – брат и съвладетел с Баламир. Неговата резиденция (щаб) се намирала на река Сигеркан или Буга (Южен Буг), поради, което бил наречен на нейното име. Разбил войската на Александър Македонски в 331 г. пр. н.е., заради нарушаване на мирният договор с Идел. В 310 г. пр. н.е. станал владетел на източната част на Идел, където умрял в своята резиденция. Бил погребан близо до гроба (могилата) на своя прародител Алабуга Булгар. Заповядал на надгробния му камък да се изсече само изображение на топор или кинжал (символ на гората и степта), като казал: „ Аз и така приличам на своя прародител, за какво ми е да изобразявам себе си?”.

Таргиз (320-314 гг. пр. н.е.). Син на Баламир и Уран бика. Баща му го нарекъл Таргиз в памет на разгрома на персийския цар Таргиз (Дарий III). Потушил въстанието на кара-сакланските кипчаци, разделени на племената нукрат (наубури), иштяк (есеги) и др. След 6 години управление доброволно се отказал от властта, заявявайки, че народът не подкрепя управлението му и на него му е неудобно да бъде на власт. Умира на 120 години в 236 г. пр. Хр.

Арбат. Син наТаргиз.
Балак. Син на Арбат.
Чыбык. Син на Балак.
Тимер. Син на Чибик.
Кубар.
Аскал. По време на неговото царстване умрял Таргиз.
Аспар.
Итлар.

Кашан (Азан) Канджал.
Потомък на Алабуга Сигеркан, син на Канджал. Един от най-могъщите иделски царе. Неговата майка била кашанска (масагетска) бика (княгиня). През младостта си извършил поход на изток и достигнал до река Хин (Инд) в Улуг Хин (Индия). На Запад разгромил и подчинил улагците (даките). На юг извършил победоносен поход в Кавказ и Мала Азия, разгромявайки Мидан (Азербаджан), Аряк (Армения), Барджил (Персия) и подчинил Чиляр (държавата на Селевкидите), Кавил (Каппадокия и Киликия) и Атряч (Западна Турция). Някои изследователи считат, че той е създателя на кашанското писмо, използвано от кам-бояните (шаманите) и служителите на дворцовото стопанство. В негова памет, българите нарекли Кашан – Източна Влахия.

Кубан
Син на Кашан. Велик български музикант и разказвач, цар на Идел. Създал редица песни-поеми, в които записал митологията и историята на българите, Кул Гали съхранил тези негови думи: "Джам Иджик събрал под своята власт седем племена, благодарение на което се положило началото на един велик народ - българите. Таргиз заставил всички да се замислят за необходимостта да запазят единството с това, че той се е отказал от властта. Азан решил и успял да разшири Кашан от Седморечието до Сула. Всички тези действия са толкова непонятни, че е ясно, че са направени по внушение на Тангра. Аз, живеещият на бреговете на сакланската река Кубан съм потомък на Иджик, Таргиз и Азан и затова моля Тангра: „Вразумявай ме така, както си вразумявал моите предци”.
Чиляр (152-146 г. пр. н.е.). Син на Кубан. Бил свален от престола от племенните вождове - тархани и започнал да броди около Саксин и Саричин. Кипчакският бий Уразман, за чиято сестра бил женен Чиляр, го подкрепял. Най-младият син на Чиляра, Келбир (Килбур, Елаур) отишъл с част от своите хора в Кара-Бершуд (Крим) при своя чичо Уразман, като започнал самостоятелно да управлява като баклан, степите на Украина и Предкавказието.
Алан (140-107 г. пр н.е.). Внук на Кубан, син на Сувар-Маджи, тархан. Изпреварен във властта от другите си родственици, сключил съюз с Келбир, поради, което Келбир помогнал на Алан в 140 г. пр н.е. да стане цар на Идел, а Алан обявил Келбир и неговите потомци за тарханани (автономни управители) на Саклан. Келбир се оженил за дъщерята на Алан - Узбике. По време на свадбата на брега на река Кубан, пируващите били нападнати неочаквано от армията на Бершуда (Боспорското царсво), начело с Тама Диу, който пленил малкия син на Алан – Сакмар или Саумак („Савмак” според римско-гръцките източници). Затова започнала война между Идел и Бершуда. В тази война, начело на българските войски в началото застанал Келбир, а след това Балак (син на Келбир и Узбики). Синът на Уразман, Таш Баш ги поддържал. В края на краишата, бершудците били разбити, а Саумак – освободен. Но на помощ на бершудците се притекъл цар Дарбазан (Понтийското царство) и с поддръжката на Тама Диу отново пленил Саумак (в 107 г. пр н.е.според римско-гръцките източници). Разбрал за това, Алан умрял от сърдечен удар. Саумак умрял по време на заточението си в Дарбазан. Неговото тяло било откупено с голямо количество злато и сребро и погребано в родината му, на брега на река Сакмак или Сакмар (Сакмара). Алан е основател на Аланската династия.

Саричин (107-65 г. пр н.е.)
Син на Балак и внук на Алан. По време на неговото царстване Бершуд паднал под властта на алтънбашите или улаг-румийците (римляните). Когато Саричин се вдигнал против тях, то бершудците неочаквано преминали на страната на улаг-румийците, а братът на Таш-Баша , Джиен отказал подръжката си. След превземането от улаг-румийците (римляните) на Тама-Бурун (Кубан и Таман), Саричин предпочел да признае властта на Рим над бершудското царство. Джиен се прославил с изпълненията си на талгау (дастан, епос).
Бершуд Катраг (65-21 г. пр н.е.).
Син на Саричин. Родил се е в годината на присъединяването на Бершуд към Римската империя (Улаг-Урум) и баща му дал името Бершуд, за да върне загубеното царство отново под българска власт (Бершуд в миналото плащал данък на Идел). За войната с Рим (Улаг-Урум), наел на българска служба племето на катрагите, затова получил и прозвището Котраг. Превзел много римски (улаг-румийски) градове в Саклан (Алабуга, Тир и др.). По време на неговото управление, управител на Западната част на Идел бил потомъка на Итлар – Алабуга Инеш (Инеш - едно от българските названия на река Днестър).
Барджил (21 г. пр н.е. - 5 г от н.е..). Син на Бершуд.
Сувар (5-23 г от н.е.. )
Син на Барджил.
Кумук (23-46 г от н.е. .)
Син на Сувар.
Барин (46-106 г от н.е.)
Син на Кумук. Мечтаел да отмъсти на Дарбазан за смъртта на своя предтеча Саумак. По идея на своя тъст - бек Шана обсадил Кряшен (Херсон) и и си отишъл чак когато херсонците (кряшаните) му дали скулптурата на Тама – бершудският пълководец пленил неговият предтеча Саумак. Барин отчупил главата на скулптурата и я хвърлил в ямата на гроба (могилата) на Саумак. Освен това, той нападнал Дарбазан и го завладял.
Кавил.

Кубар...
Таш-Баш или Ер-Таш Артан (7-150 г. от н.е.).
Син на Кубар. Неговото управление било жестоко и разбойническо, затова не го обичала по-голямата част от народа. Забранил търговията с Кашан (Средна Азия: Хорезм, Согдиана, Бактрия, Уйгурия, Хорасан) и въобще подтискал търговците. Загинал в 150 г. от н.е. в дуел с Агарджа, като този дуел се състоял по настояването на сестрата на Ер-Таш – Бояр (Буляр) - Къз и много български тархани, недоволни от управлението на Таш-Баша. След гибелта на Ер Таша, неговият син Шада Банант отишъл с част от своите хора в Кавказ. "Банант" означавало "командващ хиляда (бан) ездачи (ант или юнт)".
Агарджа (150-189 г. от н.е.). Първият идело-български цар от хонския род Дуло. Бил нает на служба от Ер Ташзаедно със своите хонски отряди и получил чин сабан-тархан (командващ лековъоръжени, неопитни воини, а също така опълченци и наемници). Оженил се за сестрата на Ер-Таш, Бояр-къз. На няколко места в „Джагфар Тарихи”, неговото име се посочва като „Ага-Ружа”.
Тухчи-Барыс (189-210 г. от н.е. ). Син на Агарджа и Бояр-Къз.
Барак (210-235 г. от н.е.). Син на Барыса.

Барынджар/Баринджар (235-271 г. от н.е.). Син на Барак. Най-прославеният иделско-български цар на I Хонска (хунска) династия. Заедно с котрагите служещи на Идел, разбили в 251 г. от н.е., войската на римският (урумският) император Деций. Самият император бил убит в този бой. След това войската на Барынджар разграбила римските владения на Черно море и с щурм превзела Дарбазан – в отмъщение за неплатеният от римляните данък на Идел.
Кермес ( в края на 3 век ). Син на Барынджар.

Кишет-Барадж (на границата между 3 и 4 в.). Син на Кермес.

Алтъш/Алтиш (в началото на 4 в.). Син на Кишет-Бараджа. По време на неговото управление Идел се разпаднал на 6 части.
Таканыш/ Таканиш (2-рата четверт на 4 в.). Син на Алтыш/Алтиш.

Кама-Батър (Батир) Маджар (в средата на 4 в.). Син на Алтыш/Алтиш. Неговият син Карадан оглавил западната част на Идел.
Булюмар-Шеке, Шек-Алип Будимир, Башимир, Баламир, Баламбер (363-378 г. н.е.). Отново обединил целият Идел под своята власт и станал първият цар на II хонска династия. По произход бил хонски военачалник от рода Дуло, нает на българска служба от Кама-Батир. С думата "Булюмар", българите наричали някога Мервския оазис и даже цялата съвременна Тюркмения. Оженил се за дъщерята на Кам-Батир, Туран-бике, която в началото не го харесала, заради неговата ярко изразена монглоидност (основните черти на българските царе били европеидни, а рядко проявяващите се монглоидни черти били много умерени). Тази Туран-бика била първообраза на приказната героиня, царица Турандот, а Булюмар влязъл в легендите на предците на русите под името „Будимир”. При него имало следните воински звания:
сабан – лековъоръжен воин, опълченец, наемник;
бури ("вълк") - гвардеец (по-късно гвардейците започнали да се наричат също и "улан");
баганин – среден по старшинство офицер, способен да командва десетки воини;
шад баганин ("високопоставен баганин") - старши офицер, способен да командва сто и дори стотици воини (баганините можели да носят шлемове с бичи рога);
тархан - голям военачалник, аристократ, способен да оглавява и командва стотици и хиляди воини;
сабан тархан – командващ лековъоръжени и неопитни воини, наемници и опълченци;
джури тархан - командващ опитни и средновъоръжени воини;
бури тархан - командващ тежковъоръжената гвардия;
багил ("голямо подразделение", "голяма част") – началник на район или област, генерал, командващ големи войскови отряди (от 100 до 1000);
бахадир, кермек - почетно звание за геройство и храброст, означаващо "храбрец", "юнак", "герой";
ак - "лявото крило на отряда или войската";
бури -"дясното крило на отряда или войската";
урус сабан – военната част започваща атаката (българската войска била обърната с „лице” на юг);
курен тархан – началник на дворцовото стопанство;
капкан – началник на военното ведомство и по правило и на правителството.
Булюмар преместил столицата на Идел от Поволжието в Кара Саклан (Украина) в базираната му там резиденция Кан-Балин (бъдещият Киев), където и починал. Киевският хълм, на който бил погребан, получил прозвището Шеке ("Щек", "щековица" по руски).
Алип-бий или Алп-абай Арбат (378-402 г.). Големият син на Булюмар и Туран-бика, бил продължител на иделската династия на иджибаките и I-вата хонска династия Дуло, но при това положение се явил продължител и на II хонска династия Дуло. Родил се в 361 г. Управлявал Идел 24 години. Вписан бил в легендите на русите под името "Святогор" и "Славей Будимирович". Разгромил византийският император Валент в битката под Адрианопол (Дере по български) в планините близо до Арбат (Родопи) през 378 г. В памет на това събитие. получил прозвището "Халиб" - "Победител", а Каи-Балин преименували в "Кан-Дере". Още по-късно Кан-Дере преименували в "Аскал". Алип-бий обявил степите между Дунав и Днепър за "царским уделом" ("Ангил" или "Аталик") и "место за паша на бойните коне". В памет на Алип бий, бащите на дунавскобългарските царе Шамиля (Самуил) и Азана (Асен I) носили името "Халиб".

Каратен или Каратои (402-414 г.). Големият син на Алип-бий. Родил се е в 380 г. Притежавал огромна физическа сила, нееднократно побеждавал в борбите в Кан-Дере, в местността "Крешатаке" (това название означава по-български "Място на борческата слава" и се съхранило във формата "Крещатик"). При него урус тархан (т.е. "великите тархани" – началниците на правителствата) бил Муенчак Айбат (Мунджук, Монзук, Бунчук), неговия брат. Муенчак е погребан заедно с дядо си в Киевската гора Шеке (Шек Алип).
Урус-Ружа Бургас (414-434 г.). Син на Алип-бия и княз на племето урус ружа (росоманите). Бил наричан Бургас по името на местността "Бургас", до която достигнал по времето на похода в 378 г. с Алип бий. Управлявал 20 години. Умрял на мястото, където днес е дунавският град Русе, който получил неговото име Урус Бургас (съвременният Русе). При управлението на дунавско-българския цар Барджил (Борил) твърде много дунавски българи (особено худяри-богомили) се преселили от този град във Волжска България.
Булут или Бледа (434-445 г.).
Големият син на Муенчак Туки, Атиле, Айбат, Тукал, Тохол, Атила, Етцел (434-453 г.). Син на Муенчак, най-знаменитият български цар и завоевател. Родил се в годината на коня през 406 г. и бил съвладетел (434-445 г.), а след това и владетел на Идел. При неговото управление Идел станала най-голямата в историята на човечеството империя, която се простирала от Китай до Франция. По време на управлението на неговия син Тингиз, Идел се разпаднала на Кара-Бершуд (дунавско-украинска част на Идел), Ак Бершуд или Ечке Идел - "Вътрешен Идел" (Волго-Уралска част на Идел) и Ескел - сибирската част на Идел. Предкавказието, българските летописци причислявали ту към Кара-Бершуд, ту към Ак-Бершуд. Българските бекове от рода хин-себер овладели Ак-Бершуд и Ескел. Хин-себерските българи, останалите българи наричали ескели, хинци, буртаси, кашани, башкорти, себери.
Илак Аби-Дуло Бирюли (453-454 г.). Големият син на Атила, управител на Идел. От всичко най-обичал конни езди и надбягвания. Неговият син Чалап-бий (Чаллы-бий) станал владетел на Ак Бершуд.

Тингиз (Таниш) Хурса (454-469 г.). Средният син на Атила, владетел на Идел. Отказал да изпълни искането на Кермек, знатните огузоязични агачири и буртаси (сармати) да имат същите права, каквито има и старата хунобългарска аристокрация, затова бил прогонен от подръжниците на Кермек. Кермек включил агачирите и буртасите в господствуващият български етнос, и великодушно дал на Тингиз, територията на Галидж или Улак (Румъния). Но малката орда (войска) на Тингиз без помоща на Кермек загинала. Тингиз много обичал оръжейно-ковашкото дело, затова мнозина вярвали, че след като загинал в бой, той бил превърнат от Тангра в алпа (бог) на оръжейно-коваческото дело Хърса.

Кермек, Кернек или Бел-Кермек, Ирник, Хернах (Ернах), Ирна (463-489 г.). Малкият син Атила, който продължил клонката на рода Дуло. Съвладетел на Идел и владетел на Кара-Бершуд. След разпада на Идел на части (463 г.) Кермек, запазил, титлата си каган или кан (император, цар), и обявил Кара-Бершуд за Булгарско княжество (бейлик). Самият той, обяснил това така: "Аз обявих своята част от царство Идел за Българско княжество (бейлик) , за да може загубилите единството си и психически смазани наши хора, да не забравят имената на своите бащи и дядовци, великото име Българин!”. В легендите често е споменаван с прозвището Маджарът "Жертвеникът" - за това, че не започнал братоубийствена война с българите–себерци, за възстановяване единството на Идел, макар силно да желаел възстановяването на това единство. Кермек отгледал и възпитал сина на Илак, Чалап-бий и по молба на хин-себерските бекове го пратил да живее при тях.
Чалап (Чаллы)-бий или Байгу, Хин, Ибер-Себер, Афрасиаб, Аудан (463-532 г.). Син на Илак, владетел на източната част на Идел. Родил се в 442 година и живял 90 години. Любител на лов със соколи. Себерските бекове в началото го провъзгласили за владетел на Ак-Бершуд, а след това и на Ескел (Сибир). Обединявайки тези две източни части на Идел, Чалап-бий, ги нарекъл Ибер-Себер (това наименование в иранските източници приело формата "Афрасиаб"). Много скоро Чалап бий подчинил Ибер Себер и Кашан (Средна Азия). Той водил успешни войни с барджилския (ирански) шах Бараджем (Пероз) и бил женен за сестрата на Бараджа – Самар бий. След гибелта на Барадж в бой със себерските българи (484 г.) Чалап бий поставил на барджилския трон Балус (Влас, Балаш), но антибългарски настроените барджилски велможи го свалили от власт и поставили на негово място сина на Барадж - Курбат (Кубрат) Кавада (488 г.).
Чалап-бий помогнал на Курбат да разгроми арякците (арменците) и ромеите (урумци/византици). От 463 г. до 520 г. Кара-Бершуд бил в подчинение на Ибер-Себера, и в него се разпореждали себерските бекове, но Чалап-бий направил всичко възможно, това подчинение да не бъде тежко и оскърбително за неговите кара-бершудски родственици. В 520 г. властта на Чалап-бий и авторитетът на Ибер-Себер отслабнали заради разприте в средите на себерските бекове. По молба на Самар бий, Чалап-бий оженил Курбат за своята дъщеря Минли бике. Братът на Чалап бий – Куряз баши, бивш наместник на Хорезм, умъртвил сина на Курбат и Минли бика - Себэрджан за това, че в Барджил другият син на Курбат - Хусрау (Хосрой) екзекутирал Субаш. Субаш бил барджилски велможа, който известно време заедно с Курбат бил заложник в Ибер Себер и приел тенгрианството ("маджарство"). Заедно с Курбат, Субаш се опитал да въведе тенгрианството (маджарството) в Барджил (Иран), но Хусрау провалил неговите планове. Движението на Субаш получило названието "маздахизъм". Чалап бий в това време лежал на смъртно легло и не можел да предотврати убийството на Себерджан. Но по молба на Чалап бий, един от неговите синове – Бурджан, спасил сина на Себерджан - Ибер, който основал династията на хорезмийските царе.

Ружа Джураш Масгут (489-505 г.)
Син на Кермек от дъщерята на масгутския бек Ружи, затова и бил наречен Ружа. Владетел на Кара-Бершуд, в продължение на 16 години. С помощта на себерските бекове успял да разшири своите владения на Запад в хода на успешна война с Византия (Източната Римска империя) . В 492 г., в годината на Маймуната превзел цялата западна част на Дунавска България – от от река Дунав до Кубар Дара (Вардар, Македония) и в памет на този голям успех, основал град Бичин - "маймуна" (дн. град Видин). За успехите си във войните получил прозвището Джураш - "Воинът, Духът на Войната". Прославил се като мъдър и справедлив владетел. Владеел много езици: своя роден огузо-булгарски език, немски, латински, грьцки, дунавскобългарски ("славянобългарски"), унгарски, ирански и "кам теле" (езика на българските шамани). Имал пет известни сина: Буляк Болгар, Куштан (Бирман), Айяр, Могер и Банджа Татра.

Банджа Татра Банант или "Мундо" (505-520 г.)
Син на Ружа-Джураш, владетел на Българското княжество (Кара Бершуд) в продължение на 15 години. Винаги признавал Чалап-бий за върховен български владетел и бил голям приятел с него. Прославил се със своята воинственост и необичайна храброст в боя. В решаващата битка във войната срещу Византия, неговият хиляден конен отряд ("банант") атакувал и преобърнал в бягство 15-хилядна византийска войска, затова получил прозвището "Банант". Разгромената Византия се съгласила да плати на Кара Бершуд огромен данък и му остъпила по-голямата част от Балканският полуостров. След това Татра въстановил единството на Идел, като подчинил Ак-Бершуд и Ескел. Бил възпят в българският народен епос "Шан Талгау" под името Тат-Иран.

Буляк Болгар Джилки или "Болох" (520-522 г.)
Големият син на Банджа-Татри, бил владетел на Чалы-Бурджанската (Предкавказска) част на Ибер Себер. Родил се в годината на Коня (в 490 г.), затова получил името Джилки ("Кон"/ Жребец), В началото събирал данъците от Византия и Барджил (Персия) за Чалап бий, но впоследствие започнал да взима допълнителен данък и за себе си от Барджил (Иран) (по настояване на жена му Бояр-къз). Стремейки се да се избави от този допълнителен данък барджилският шах Курбат (Кавад) го поканил в Персия да участва в похода срещу арякците (арменците) , като обещал за това да даде на Джилки областта Дяу-Хонджак (Карабах). Джилки повярвал и бил коварно убит заедно с голяма част от своята дружина от хората на Курбат. Преди да умре Джилки заклел своето семейство и роднини да отмъстят на барджийците (персите) за тяхното коварство. Двамата двуродни братя на Джилки - Ширак Хазар (с хиляда воини) и Колин (с 3 хиляди воини) постъпили на служба при персите и недълго след това били освободени...

Куштан или Бирман, Елбир (Алвар), Угез, Угер, "Гостун", "Горди" (527-528 г.). Син на Ружа-Джураш и биката (княгинята) от българския род Ерми (Бирман), затова получил прозвището "Бирман". Владетел на Булгарското княжество Кара-Бершуд, в продължение на 2 години в качеството на илчибек (регент) на малолетният цар – малкият син на Банджа-Татры, Боян-Челбир. Опитал се да разпространи христианството, което предизвикало недоволството на българската аристокрация, която се обединила срещу него около брат му Айяр. Загинал в своята резиденция, вследствие нападение на хората на Могер. Синът на Куштан, Саба Юрган (Су Бюрган), в памет на своя баща, основал на нейно място град Бирман (съвременният град Одеса в Украйна).

Могер или Мугел, Муагерис (528 г.)
Син на Ружа-Джураш. В 528 г. свалил Куштан, от власт, но управлявал за кратко и съвсем скоро сам бил свален от братът на Куштан Айяр.

Айяр или Авар (528-531 г.)
Син на Ружа Джураш. В 528 г. свалил Могер от престола и три години управлявал българското княжество (бейлик). Според преданието, бил прокълнат, заедно с цялото си домочадие от жената на Куштан (считала Айяр за съучастник в убийството на мъжа й) и това проклятие дълго тегнело над неговото семейство.

Бояркиз (520-535 г.)
Жена на Буляк Болгар от българския род Себер. След гибелта на Джилки - владетелката Чалъ-Бурджан (в качеството на илчибик - регенша на своя малолетен син), а в 535 г. станала владетел на Ибер Себер. Била в съюз с Византия. Когато в 528 г. синовете на Айяр - Колин и Ширак Хазар тръгнали да преминават през нейната територия, за да окажат помощ на персите, тя убила Колин, а Ширак и неговия син Дугар, пленила и ги предала на Византия. Но византийците се бояли от Айяр и Саба-Юрган, и държали пленниците в „почетен плен” и в нищо не ги притеснявали. Такива пленници наричали "ак хум" - бял заложник. Синовете на Буляк Болгар и Бояркиз Барис и Мар (Мардукан) дали началото на царската династия на Ечке Идел.
Саба Юрган или Су Бюрган, Заберган, Катраг (531-563 г.)
Син на Куштан Бирман. Владетел на Булгарското княжество (бейлик), повече от 30 години. Заради това, че водил чести войни (особенно с Византия), получил прозвището Катраг - "Неспокойният". Основал град Бирман, който направил своя резиденция. С цел да се съединят двете части на Идел в 563 г. доброволно отстъпил властта в българското княжество (бейлик) на Келбир Аскалу Тубджак (син на Боян Челбир, служител на Саба-Юрган).
Боян-Челбир или Сандугач, Шан Талгау, Синдилх, Утрик (535-590 г.). Син на Банджа-Татры. Бил поканен от Бояркиз на служба в Ибер-Себер (който беше владение на Чаллы-Бурджан), и скоро след нейната смърт оглавил Ибер-Себер. Прославил се със своето миролюбие, затова получил прозвището "Утрик" - "Спокойният". Живял 80 години. Влязъл в булгарската история, като велик поет, музикант и изпълнител. Обединил древнобългарските митове и легенди (в това число и песните на Кубан) в едно сказание (епос) "Шан толгау" ("Сказание за Шан"), въз основата, на което в 882 г. Микаил Башту създал своята епическа поема "Шан кызы дастаны" (той придал на сказанието ислямска окраска и частично изменил неговия текст и съдържание). За този велик подвиг (българите ценили поетичното творчество, повече от всичко останало, като също така вярвали, че чрез устата на поетите говори самият Тангра), народът нарекъл Боян Челбир – Сандугач "Славей" и "Шан Толгау" ("Саидилх" по-гръцки). Водил народните моления към Тангра. В 563 г. станал цар на целокупният Идел, но в 565 г. бил принуден да признае своята зависимост от тюркския каганат и започнал да му плаща данък - "по кожа от самур от всяка къща". Тогава той започнал да води на отчет населението на държавата. Това било извършено в писмено форма чрез кашанското писмо и с помоща на кашанците, които винаги били голям брой на служба при иделските царе (особено по времето на Алан, Агарджа, Булюмар и др.). Иделските българи смятали кашанските владетели за български, а и самите кашански владетели не отричали родството си с иделските царе. Иделските владетели подражавали на кашанските в много от работите и делата си. Влиятелната и развита българска бюрокрация с кашански (сагдакско-уйгурски или "хорезмийски") произход, възпрепятствала приемането на християнството от българите и византийската чиновническа система в 4-8 в. В 9 век, за да приемат християнството, царете на дунавските българи избили представителите на 30 български чиновнически рода от кашански произход. Хиляди преследвани в Дунавска България кашанци успели да избягат в Черна България, от която впоследствие част от тях, заедно с Арбат се преселили в Авария (Унгария) и там също оглавили бюрократичния държавнически апарат. Любимата резиденция на Боян Челбир на река Кубан "Сандугач" – била превзета и разгромена в 640-та г. от арабските завоеватели.

Аскал Келбир ("Алвар") или Тубджак (563-593 г.)
Син на Боян Челбир. Бил на служба в Ечке-Идел, където управлявал неговият баща. Самият той управлявал Ескел и воювал в Тубджак (Казахстан) - в съюз с аварите против войските на тюркския каганат. Когато тюрките достигнали границата на Ечке Идел, баща му, опасявайки се за неговият живот, го изпратил в Българското княжество. При Саба Юрган, Аскал е ходил по-рано много пъти като посланик на Ечке Идел. В 559 г. Саба Юрган му дал като подарък за Боян Челбир – част от византийската плячка, но Боян-Челбир върнал съкровищата на византийците, тъй като се нуждал от съюза с Византия за борба с несигурните си съюзници - авари и тюрки. В 565 г. признал своята зависимост от Аварският каганат и започнал да му плаща данък (поставен пред опастността да попадне под много по-тежка зависимост от тюрките), но въпреки това, получил още по-голяма данък от Византия (тя искала да има добри отношения с Тубджак, за да пази от аварите нейната граница).

Албури Аспар Аскал (593-602 г.). Големият син на Аскал-Келбир, които някои летописци бъркали с баща му (Кул Гали). В 602 г. неговата резиденция Ази-Улаг се намирала на река Аспар в района на съвременният румънски град Яш (Яссы). В същата тази 602 г. водачът на българите в Авария, Ялчек или "Апсих" (неговият баща Атрак, бил син на Боян Челбир, и също бил водач на българите в Авария), по заповед на аварския каган (който искал да подчини българското княжество) - атакувал резиденцията на Албури. По време на това нападение, неочаквано загива, попадайки под копитата на конете, слепият Албури Аскал. Да качат послушният Ялчек на трона на българското княжество (бейлик) не се удало на аварите. Сина на Ялчек, Кабар в 630-та г., когато започнала гражданската война в Авария, се оттеглил със своите българи в Алтинбаш (Италия). Жената на Алвар - Акжан, майката на двама известни негови синове - Курбат ("Кубрат") и Шамбат, била от рода Кюнграт (нейните предци били кашански владетели и тюркският каган Иджим -"Истеми").

Курбат Кюнграт или "Кубрат", Курт, Хор (593-653 г.)
Големият син на Албури. В момента на гибелта на своя баща бил още съвсем млад. До порастването на Курбат, Българското княжество управлявал от негово име, родният брат на жената на Албури - Юрган (Бюрган) Телес. На Юрган (Органа) се паднала тежката задача да възстанови наново Българското княжество, което се разпаднало след смъртта на Албури "на 60 началства/части (тюбa)". Когато Курбат пораснал, Юрган доброволно му предал властта над възстановеното княжество. Животът на Юрган (Органа) оставил значима следа в българската история, като пример за безкористно служение на родният народ и страна. В негова памет и на неговата сестра и своя майка, Курбат нарекъл себе си с името на техният род Кюнграт, който византийците превърнали в "Кубрат". След смъртта на Юрган - Телес, при Курбат служил сина на Юргана - Билиг. В една от битките Билиг, спасявайки Курбат загинал, а Курбат осиновил двамата сина на Билиг - Лачин и Кизыл (Кизил)-Кубар. Курбат имал трима сина: Атряч Катраг, Бат Боян и Атила-Аспарух. При Курбат постът – началник на "Големия Съвет", великия „Буляр Сгелес" , заемали само представители на рода Кюнграт.

Ръководителят на правителството се наричал капаган или караган.

Телес бил и главен съдия ("иджик" или "идик").

Най-знатният род се смятал за „барин” и той включвал всички аристократи.
Наричали го също "бишермен". След него най-знатни били три рода: Кюнграт, Ширак или Ширин и Хин. Баджанаци се наричали хинците. А цялото население се разделяло на три групи: багъли/багили) - аристократи, багаини (средни) и чермиши или сабани (простите хора).

Тук аз прекратих работата си над „Списъка на българските царе от всички династии” и започнах да преписвам текста на „Джагфар тарихи”, в това число и "текста на Нигматулин", който е силно повреден и с него стана трудно да се работи. Въпреки това, при мен се е съхранила неголяма част от известията на Гази Баба за родословието на дунавско-българските царе и фрагменти от родословието на българските царе, който съставих (по време на преписването на текста на „Джагфар Тарихи”) на базата от набор от данни въз основа на които са написани и съответните коментари.

 

 

 

РОДОСЛОВНОТО ДЪРВО НА ДУНАВСКО-БЪЛГАРСКИТЕ ЦАРЕ ОТ РОДА НА АСПАРУХ

Атила Аспарух или Атил кьосе, Маджар, Мадай, Батир, Батай.
Син на Курбат Кюнграт (“Кубрат“). Роден в Ялта, Крим в годината на коня в 634 г. и получил името си от знаменития си предтеча Атила. Във всичко се стараел да му прилича, като поразявал с енергията си, амбициозността и размаха, поради което бил наречен Атила кьосе, “Безбрадия Атила“. В отговор на разпространението на това прозвище, започнал и да се нарича Маджар - “саможертвен, самоотвержен“.

Айяр (Авар). Син на Аспарух,

Тервел. Син на Аспарух.

ЛИНИЯТА НА АЙЯР

Бозок. Старша дъщеря на Айяр, омъжена за Уран от рода Угил.
Чакчак. Младша дъщеря на Айяр, омъжена за царя на Черна България Сулаби.
Коримджес. Син на Уран и Бозок.
Зухра. Дъщеря на Уран и Бозок, омъжена за Урус Бугу.
Канбика. Дъщеря на Урус Буги и Зухра, омъжена за царя на Черна България Тат Утяк.
Бунек - син на Урус Буги и Зухра.
Боян - син на Бунек
Телес - син на Коримджес. Жена му е била дъщеря на Юмарт.
Дилярек - син на Телес и дъщерята на Юмарт.
[Тук прекъсва летописа ми].

ЛИНИЯТА НА ТАРВИЛ (ТЕРВЕЛ)

Кермес - син на Тарвил (Тервел).
Сувар или Себер - син на Кермес.
Кермек - син на Сувар.
Азан Тукти - син на Кермек. Жена му е бика (княгиня) от рода Урус Алан.
Ария Услан - дъщеря на Азан Тукти и бика от рода Урус Алан. Омъжена е за царя на Черна България Кан Караджар.
Караджам - син на Кермек.
Корум (Крум, б.р.) - син на Азан Тукти и биката от рода Урус Алан.
Амуртаг или Омуртаг, Йомърчак - син на Корум.
Джан-Арбат (Енравота, б.р) - син на Амуртаг. Бил е осъден за това, че като бидейки главен гадател (“арбат-боян“), е изменил на вярата на предците.
Баламир или Маламир - син на Омуртаг.
Сабанш (Пресиян) - син на Амуртаг (Омуртаг).

Бирджихан - син на Сабанш. Бил поставен на трона на 13-годишна възраст от регента и боил Абдула Карамат. Карамат съвършено независимо управлявал при това от град Кюнграт (Охрид) не само своя удел (област) Турун (Македония), но и цяла Дунавска България.
Барис - син на Сабанш. Той е поставен на трона от Карамат, който и при него отначало фактически управлявал Дунавска България, но след това Барис, син на безродна “славянка“, с помощта на славянизираните български родове (и Византия, б.р.) завзема властта и убива самия Карамат.

Тук моят летопис се прекъсва. Съхранено е само следното сведение от Гази-Баба:

"Корим (Крум) е имал още един известен син - Будим, роден в град Бичин или по саклански (славянски), Будим (Видин) и затова наречен с неговото име. Той по решение на баща си, постъпил на служба при Кан Караджар (във Волжка България).

Син на Будим е бил Джир-Азан или Джир-Ас, син на Джир-Азан е Джун или Джуне. Синът на Джун - Барис, който заедно с Джакин и Абдула довел Бакир (Ахмед ибн Фадлан в 922 г.) в Болгар, син на Барис - Халиб. Моят господар Гази Барадж ми забрани да споменавам за службата на Будим и потомците му при царете на Кара Булгар и Ак Булгар (Волжка България) поради опасенията си, че татарите на това основание могат да поискат от Улаг-Булгар (Дунавска България) подчинение.

Барис е бил женен за дъщерята на цар Шамгун (Симеон) и неeднократно пътувал до Улаг-Булгар.

ЛИНИЯТА НА БИЛИГ

Билиг. Син на Юргана (Органа) Телес, внук на Танаш.
Лачин. Син на Билиг.
Кизил-Кубар. Син на Билиг. Получил от Аспарух удела (областта) Турун (Македония), чиято главна река е взела неговото име - Кубардере (“Реката на Кубар“, сегашната Вардар).
Именяр-Билиг. Син на Кизил-Кубар.
Шада-Идик. Син на Именяр-Билиг.
Келбир. Син на Шад-Идик.
Саин. Син на Келбир.
Бир-Егет. Син на Саин. Имал две жени - византийка и хазаро-булгарска бика (княгина).
Тархан. Син на Бир-Егет и византийската му жена.

Кул Гали и Гази Баба отбелязват, че Тархан имал двама сина - Банджа (Методий) и Куштан (Константин) - Баксан (или Кирил). Банджа и Баксан наместо унищожената от гърците кашанска писменост създали нова азбука. Отначало ромеите се опитвали да я унищожат и нея, изгаряйки книгите, написани на тази азбука и преследвайки братята. От гръцката разправа с братята ги спасил римският Папа и отказа на българския цар (Борис, б.р.) да им използва азбуката. Но другият цар Шамгун (Симеон), разбивайки византийците утвърдил азбуката на братята в Дунавска България. След това, служещият на Алмиш Джафар - Челбик или Салахби (“Вещият Олег“) утвърдил азбуката на братята в Русия, оправдавайки това в писмо към Алмиш така:
“Тука (в Башту-Киев), след вашето преместване (във Волжка България през 894-895 г.) не е останал нито един правовед и въобще знающ грамотата (арабската писменост), но затова пък умеещи да пишат по берсулски (“Берсула“ - булгарското название на Добруджа, както и североизточната част със столицата Преслав на Дунавска България) (разбирай Дунавска България като цяло, б.р.) са немалко, а пък и Шамгун (Симеон) е наш приятел.“

Съгласно легендата, записана от Кул Гали в Крим, веднъж тук дошли двама християнски проповедници – братята Банджа и Баксан. Те обяснили, че балинският (византийски) василевс получил сведения за желанието на Лачин (син на царя на Черна България Айдар, чичо на Алмиш Джафар) да приеме христианството и му изпратил за кръщението тези братя. Но тъй като по това време в Кара Булгар (Черна България) избухнала война между булгарските управници Лачин и Джилки (старшият син на Айдар, бащата на Алмиш Джафар) за трона, на братята им се наложило да отложат пътуването си в Башту (Киев). Те се отправили при хазарския каган-бек в надежда да го склонят да приеме християнството. Каган-бекът Иляс ги приел добре, понеже произлизали от знатния български род Билиг и им разрешил свободно да проповядват.
“Слънцето на хазарското щастие по това време започнало да залязва и хазарските племена се отвърнали от идолите на старите си заблуждения“. Хазарските българи приели братята за нови духове-спасители, нарекли ги синове на Барса (както наричали алпа Кубер) - “халиби“ (вестители на победата) и се отнасяли към тях с голямо доверие, “но внезапно балинеца (т.е. византийският император) ги отзовал.“

Джалмат Улушкан. Син на Бир Егет и неговата хазаро-булгарска жена.
Абдула Карамат. Син на Джалмат Улушкан. Убит от княз Борис за отказа си да приеме християнството.
Дауд. Син на Абдула Карамат. Някои предполагат, что той е бил худаяр – основател на ереста худаярство (богомилството). Живял 100 години, умрял от ухапване на змия.
Куман Танъш (Танас). Син на Абдула Карамат. Той имал двама сина - Михаил и Аудан. Аудан заедно с Угор Лачин и Арбат (син на Алмиш Джафар) направили неудачен опит да свалят Шамгун (Симеон) през 894 г.
Халиб Батир. Син на Абдула Карамат.
Уран. Син на Халиб-Батир.
Могер. Син на Уран.
Михаил. Син на Могер.
Шамил или Самуил (997-1014 г.). Син на Михаил. Цар на Дунавска България. Водил в съюз с Волжска България война срещу Византия.
Барадж или Гавраил Радомир, Роман. Син на Шамил. Станал цар на Дунавска България след смърта на баща си. Нееднократно е бил във Волжска България и по-късно убит по обвинение в симпатии към исляма. Поради което волжско-българският цар Ибрахим (1006-1025 г.) прекратил помощта си към Дунавска България и отзовал от нея войските си.
Джилан. Син на Барадж. Получил своето име в памет за това, че се е родил в годината на дракона (вер, джилан)
Мамнлъ. Син на Джилан.
Танъш (Танас). Син на Джилан.

[Тук прекъсват моите записи. Аз помня, че особено ме интересуваше династията на Билигите, тъй като цар Шамил-Самуил е бил мой предтеча].

ЛИНИЯТА HA КАБАН

Кабан е бил дружинник при Лачин. Когато Лачин го поканили да оглави алтънбашките (италиански,б.р.) българи, той се съгласил с горест (понеже любимата му сакланска (славянска) княгиня предпочела да се омъжи за брат му Кубер), то... Кабан тръгнал с тях. Но послед се върнал в Макидан. Неговият наследникк Ян-Кабан умрял на служба в Улаг Булгар (Дунавска България,б.р.). Синът на Ян-Кабан, Уран Диу Сакчи се отличил при защита на границите, подавяйки метежа на приятелите на Урум и давайки властта на Омуртаг. При него успял да отбие нападението на самият цар Урум. Неговият син Батир, както и баща му са били областни наместници. Синът на Батир, Даниш се ползвал с голяма почест в двора. Синът на Даниш, Багил бил женен за сестрата на бека Шамил (Самуил). Синът на Багил се казвал Маркар Макидан, дошъл в Ак Булгар (както е записано в Маргбаши)...

 

 

 

КАРА-БЪЛГАРСКИТЕ ЦАРЕ ОТ ЛИНИЯТА НА БАТ БОЯН (ЧЕРНА БЪЛГАРИЯ)

Бат-Боян или Халиб Илятбир.
Най-големият син на Курбат Кюнграт (“Кубрат“). Роден през 617 г.
В 643 г. Бат Боян приема исляма, направил хадж и посетил халифа Омар, чието име приел. От това време народът започнал да го нарича Бат Умар или Камир Батир (Умар, Камир – форми на името “Омар“). След нападението на арабите срещу България в 654 г. се отказва от исляма. През същата година разбива войската на арабския пълководец Абдулрахман при Шаркел (Саркел) и получава прозвището “Халиб“ (Победител). В 682 г. приема християнството. В 674 г. неговият чичо, Шамбат Кий му отнема властта за 3 години (Шамбат умира през 677 г.). Бат Боян умира през 683 г. и е погребан в Киев. По-късно останките му са положени в киевско-печерските Лаври. Бат Боян е влязъл в киевските летописи под името “Будимир“ и “Илия Муромец“.
Джураш Бат-Умар, Син на Бат-Боян.
Сулаби. Син на Джураш. Бил женен за Чакчак – дъщеря на дунавско-българския цар Айяр (Авар).

Айяр (Авар). Син на Сулаби и Чакчак.

Тат-Угек. Син на Айяр (Авар). Измежду потомците му са известни сина му Дамян и синът на Дамян, Илияс (бил каган-бек на Хазария).

Тат-Утяк. Син на Айяр (Авар).
Бил женен за Канбике, дъщеря на Урус-Буги и Зухра (дунавскобългарска царица).

Кан Караджар. Син на Тат Утяк и Кан бике. Бил женен за Ария Услан – дъщерята на Асен Тукти.

Урус Угир Айдар. Син на Кан Караджар и Ария Услан.

Лачин. Син на Угир Айдар.
Цар на Черна България. Родоначалник на управленската династия на Русия. Влязъл в руските легенди под името “Рюрик“, а синът му, Угир Лачин - под именето Игор Рюриков, поради което неговата линия от български владетели е получила названието “Рюриковата династия“.

Абдула Джилки. Син на Угир Айдар.
Цар на Черна и Велика България. Родоначалник на линията на волжко-българските владетели, получила названието “Сакланска“.

Алмиш Джафар. Старши син на Абдула Джилки, цар на Черна и Волжcка България.

 

 

 

Родословие на унгаро-българските царе

Арбат (Арпад) Маджар
Старши син на Алмиш Джафар. В съюз с хазарите и втория си братовчед Угир Лачин враждувал с баща си, а в 895 г. заедно с подлвастните му българи и угри заминал от Ангил в Авария и там основал унгарската държава. Потомците на Арбат - “Арпадови“ управлявали Унгария до 14 в.

Турчи Илман или Бирман. Старши син на Арбат Джакин. Син на Арбат. Дошъл в Болгар с Бакир (Ахмед Ибн Фадлан)
Челдан. Син на Арбат. Дошъл в Ак Булгар в качеството на унгарски посланик. Неговият син Тухчи известно време служeл при волжкобългарските царе.

[тук моите записки прекъсват].

 

 

 

ИЗВЕСТИЯ ОТ ГАЗИ-БАБА ЗА ГЕНЕОЛОГИЯТА НА ДУНАВСКО-БЪЛГАРСКИТЕ ЦАРЕ

“В документите на моя владетел (цар Гази Барадж) видях списъка на улаг-българските (дунавскобългарски) царе, донесен от посланика им Асен (Арслан) Тертер. Целият архив на везирите, завеждащи връзките с другите страни е изгорял, както и оригиналът на този списък.

Това царство (Дунавска България) е част от Идел и Улуг Булгар, каквито са и Урус (Русия), Карел (Финландия), Маджар (Унгария), Кипчак.
Голяма част от територията му е съставена от планините Макидан или Кара Бурджан, поради което го наричат още и Бурджан или Кара Бурджан.
Когато пристигали оттам посланици, тях ги скривали от народа в цитаделата на столицата. Цитаделата на Биляр се наричала Джурдизе или Марджикан, което значило “рицарска цитадела“, макар думата “дизе“ значeло по народному също и «стан, лагер“. Пиперливите и невежествени хора преправили името на крепостта и я наричали ту “Мардукан“, ту “Тирсасе“ и други подобни.
В цитаделата се е разполагала голямата къща на Колин, част от която емирът още приживе отдал на посланиците на тези страни, от чиито отношения бил най-заинтересован. В тази къща укривали буржанските (дунавскобългарските) посланици, за да не възбуждат разказите им за благополучния живот в Улаг Булгар желание у нашите хора да се преселят там. Но все пак това се слувало и то неведнъж.
Така постъпвали и владетелите на Бурджан. Тяхната днешна столица се казва "Торнаба" (Търново), т.е. "Светилище на жеравите" и се намира до старо езическо светилище. Там са принасяли жертви и са се молели на духовете на предците-герои.
Веднъж посред нощ на това място, византийската войска незабелязано се промъкнала към лагера на Аспарух откъм неохраняемата страна. Но жеравите се разкрякали, а разтревожените българи открили и разбили врага.

Съгласно "Записката" отначало царувал Аспарух (изреждат се имената и прякорите му). До тогава той управлявал Ак Булгар (Средното Поволжие - център на бъдещата Волжка България) и Ечке Бурджан(Северен Кавказ).

На своите братя (осиновени от баща му,б.р.), Лачин и Кизил Кубар (Кубер), той подарил западната част на Макидан (Балканите). Аспарух умрял през 692 год. След него царувал неговият син Тарвил. Той умрял през 719 год.
След него царувал неговият брат Айяр, когото още Аспарух поставил за съвладетел (капкан), за да се избегнат евентуални междуособици. Тервел го пратил с войска на помощ на хазарския каган Кук-Куян, който се сражавал с арабите.
Дъщерята на Айяр - Чакчак била омъжена за кара-булгарския цар Сулаби, който също се отличил във войната с арабите.

На свой ред Айяр Бурджански също направил свой съвладетел сина на Тервел - Кермес, кръстен с това име в чест на алпа Кермес - вестоносецът на Тангра.
След една битка с арабите, Айяр развил паралич и вместо него управлявал верният му Кермес. Той толкова обичал Айяр, че влязъл в шатрата му да се прости в момента на неговата смърт. Когато излязъл и съобщил за смъртта на чичо си, то юрганите заявили, че в него се е вселил Улят(духа на болестите и нещастията) и не може повече да управлява страната. Тогава дали царството на сина му Сувар(Севар). Това било в годината на заека - 727 год.
Сувар умрял от сърдечен пристъп в годината на коня - 742 год. заради това, че през 740 год. главният съдия Шада идик го свалил от трона. На боилите и багаините било казано, че Улят е поразила целият му род (Дуло).

След двегодишно регентство, те избрали за цар Корумджес (Кормисош) от рода Угил (Вокил). Майка му била дъщеря на Айяр. Той управлявал щастливо до 755 год., когато воинското щастие му изменило и той предал властта на сина на сестра си - Бунек. Умрял в 761 година.

В годината на тигъра, 762 г. на трона бил издигнат съвладетеля на Бунек, син на Корумджес и неговата жена от рода Угир - Телес. Той бил съюзник на хазарския каган.

Потомъкът на Шада-идик – Саин отнел властта от рода Укил. През 764 год. неговите хора случайно по време на лов убили Телес, но скоро самият той бил свален от власт в 765 год. от тъста на Телес – Юмарт (Умар). Старецът Умар обаче скоро починал и на трона бил издигнат Асен Тукта. Син на Кермек и дъщерята на аварския каган Улаг от рода Магунти. Родът Дуло си върнал властта.
В детството си Азан бил доста слаб и кам-бояните му дали заговорено име. По-голямата част от живота си прекарал в служба при аварите далеч от политическите ежби в България.
Азан бил баща на Крум и брат на Кардам. Всички дунавскобългарски царе след него носили родовото име Азан(Асен).
Жената на Азан била княгиня от рода Урус Алан.Тяхната дъщеря Ария Услан била омъжена за кан Караджар и родила най-великия цар на Кара Булгар - Урус Айдар. Майката на средния син на Омуртаг - Джан Арбат (Енравота) била
маджарска княгиня.

(тук записката се прекъсва)

Години на управлението на царете от Волжка България;

Абдула Джилки, син на Урус Айдар (865-882)
Бат Угор Мумин, син на Джилки (882-895)
Алмиш Джафар, син на Джилки (895-925)
Хасан Газан (Казан, Азан) Мумин, син на Алмиш (925-930)
Микаил Ялкау Балтавар, син на Алмиш (930-943)
Мохамед, син на Ялкау (943-976)
Талиб Мумин, син на Казан (976-981, фактически управлявал в качеството на везир от 960 год.)
Тимар Мумин Баджанак, син на Мохамед (981-1004)
Масгут, син на Мохамед (1004-1006)
Ибрахим, син на Мохамед (1006-1025)
Азгар, син на Масгут (1025-1028,1061)
Ашраф (Шараф) - кан Балук, син на Тимар (1025,1028-1061)
Ахад Мосха, син на Азгар (1061-1076)
Адам, син на Балук (1076-1118)
Шамгун Шам-Саин, син на Адам (1118-1135)
Хисам Анбал, внук на Ахад, син на Колън (1135-1164)
Улуг-Мохаммед Отяк Джанги, син на Шамгун (1164-1178)
Абдула Челбир, син на Отяк (1178-1225)
Мир Гази, син на Отяк (1225-1229)
Джелал-ад-Дин Алтънбек Алан, син на Отяк (1229, 1230-1236)
Гази Барадж Бурундай, правнук на Шамгун, внук на Арбат, син на Азан (1229-1230, 1236-1242)
Хисам, син на Гази Барадж (1242-1262)
Тухчи-Исмаил, внук на Челбир, син на Илияс-Ялдау (1262-1267)
Халим-бек, син на Гази-Барадж (1267-1293)
Мохамед-Алам, син на Тухчи-Исмаил (1293-1307)
Касим Булак, син на Галимбек (1307-1323)
Булюм Орду Мухалим, внук на Мохамед Алам, син на Исмаил Халим (1323-1340)
Мир Махмуд, син на Булак (1340-1359)
Азан Хасан, син на Мир Махмуд (1359-1380)
Бий Омар, син на Азан Хасан (1380-1422)
Халибей, син на Бий Умар (1422-1437)
Ябик Мохамед, правнук на Булюм Орду, внук Чали Мохамед, син Хусаин Ашраф (1437-1469)
Абдул Мумин, син на Ябик Мохамед (1469-1480)
Бураш Барадж, старши син на Абсул Мумин (1480-1502)
Ал Мохамед Саин Юсуф Балън ходжа, син на Абдул Мумин (1502-1521)
Мансур, син на Бураш Барадж (1521-1524)
Ядкар Артан Кул-Ашраф, син на Али Мохамед, роден в 1507 г. (1524-1531, 1535-1546, 1546-1551, 1551-1552)
Мамед, син на Майсур (1531-1535, 1546, 1551)
Хусаин Байрам Гази, син на Кул Ашраф (1552-1569)
Шейх Гали Каргалуй, син на Хусеин (1569-1584)

 

 

 

КАЛЕНДАР НА ТОРЕ И КАМ-БОЯНИТЕ
(ПО ДАННИ НА ГАЗИ БАБА)

Календар на кам-бояните (Календар на Торе)

Названия на годините;
кузге - мишка
шигор (сигор) - бик
югур – тигър, мяче югур – тигър/барс
кумаи (имен) - кон
таушан - заек
самар – дракон
биргюн (берген, бириг, барадж) – дракон или също дилан/джилан - змия
туки (тыха) – домашно животно, може да се използва за камила, магарe и др. В “Номиналий“ - “текоу“ = теку е кон),
теке - овца
бичин, мичин - маймуна
таук (тох) - петел
ит - куче
шушма - свиня

Названия на месеците;

алем - първи (март) (месец сембер) - март
икендем - втори (април)
ещем - трети (май) бищем (женски месец) – май
тутем - четвърти (юни)
билем - пети (юли)
алтем - шести (август)
жидем - седми (септември) итем - септември
сигер алем, снгезем – осми (октомври) съгъдем (месец за помени на починалите) – октомври
тугерем - девети (ноември) тайрем (месeц за молене) – ноември
уним - десети (декември) ектен (месец на починалите) - декември
улуг алем – единадесети (януари)
ене алем - дванадесети (февруари)
буш алем - тринадесети
(използван в цикъл от 19 години, в останалите – при преминаване на 12 години на 7 години).
Дните от седмицата;
арна башъ – понеделник
орду кен - вторник
кан кен - среда
кичи арна - четвъртък
кук арна кен - петък
шамбат кен - събота
як (арна) кен - неделя

В допълнение към названията на годините от данните в главата за календара на кам-бояните и Торе от том III на Джагфар Тарихи, в други секции от сборника има други данни за названията на годините и тяхното диалектическо произношение. Следващата таблица показва някои от тях, без да спира на техния диалектален, етнически или ритуален източник.
Ако е необходимо да се узне към коя година българския 12-годишен цикъл се отнася текущата година по григорианския календар, то от нея трябва да се извади 3, а после разликата да се дели на 12. Остатъка от делението ще е порядковия номер на годината от булгарския цикъл, а делението без остатък означаева 12-ата година от цикъла.
Примери:
Кан Атила бил роден в 406 г. (406-3)/12 => остатък 7, година на коня (в “Номиналии“ - “текоу“ = теку = кон, не овца).
Буляк Болгар Джилки или “Болох“ бил роден в 490 г, (490-3)/12 => остатък 7, година на коня, и от там получил името Джилки (“кон“)
Ружа Джураш Масгут основал град Бичин (съвременния Видин) - “маймуна“ в 492 г. н.е., (492-3)/12 => 9, година на маймуната
Атилa Аспарух Кюнграт бил роден в 634 г. (634-3)/12 => 7, година на коня
Сувар бил издигнат на трона на Дунавска България в 727 г. (727-3)/12 => 4, година на заека, бил свален от боилски бунт през 740 г. (740-3)/12 => 5, Година на дракона/змята и умрял през 742 г. н.е., (742-3)/12 => 7, година на коня
Телец бил издигнат на трона като съуправител (капкан) на Дунавска България през 762 г. н.е., (762-3)/12 => 3, година на барса (тигър).

За сравнение;
Том 2, част 3, стр. 121
Ислямски календар на волжките българи
(цитати от том 2, част 3 “Джагфар Тарихы“)

Месеци на слънчевата хиджра (мюсюлманско летоброене)

Месеци по европейския календар Месеци по слъневата хиджра Дни в
месеца
Март 1) Хемел (овен, агне) 1-31
Април 2) Север (телец, угез - бик) 1-30
Май 3) Жеузе (близнаци, игезек) 1-31
Юни 4) Серетен (рак, кисла) 1 - 30
Юли 5) Асад (лъв, арслан) 1 - 31
Август 6) Сонбел (дева, къз) 1 - 31
Септември 7) Мизан (везни, бизмен) 1 - 30
Октомври 8) Гакраб (скорпион, чаян) 1 - 31
Ноември 9) Кавес (стрелец, укчъ, джея) 1 - 30
Декември 10) Жэди (козирог, кеже) 1 - 31
Януари 11) Делу (водолей, чилек) 1 - 31
Февруари 12) Хут (риба, балък) 1 - 28 (29)

 

 

 

Цветята на кипчакското поле
(Рейхан Българи - 12 век)

1
В древни-предревни времена
Бил един велики кан, говорят,
Наричали го Туки, говорят,
А бил той от рода Айбат.
2.
В годината на коня Туки родил се,
Бързо израсал, говорят,
Ловец добър станал, говорят,
Нарекъл се Атила.
3.
Преследвал той веднаж елен,
Та стигнал в страната Атил, говорят,
“Това е моята страна, говорят“,
Казал той и на трона седнал във Башту..
4.
Седял там 33 години,
Харесвало му тъй, говорят.
Да седи искал той и още, говорят,
Но дошли при него прорицатели.
5.
“Стига ти, Айбат,
Да седиш на едно място“, говорят.
“Тангра иска слава да ти даде, говорят.
Сядай на коня - и тръгвай ти в набег“..
6.
Заповядал Атила коня му да доведат.
Пасял той отделно от другите, говорят.
Нали особен бил той - богатирски кон, говорят,
Черен, като гарван черен.
7.
Довели му тоз черен кон.
Обуздал го той Атила, говорят,
Скочил в богатирското седло, говорят,
И тръгнал той в набег на далечния Фаранг.
8.
Видяла това сестра му Харка.
Майка им била от рода Харгиз, говорят.
Пляснала с ръце като лебед със крила, говорят,
Жално се замолила за Атила:.
9.
“Един ти брат ми остана,
Другите умряха и убиха ги, говорят.
Сълнцето е земна светлина, говорят.
А ти – светлина на живота мой.
10.
Защо си тръгнал ти за слава?
Шаманите не всичко казват, тъй говорят,
Много крият те, говорят,
Затуй ги питат тях за важното като са вече на бесилото.
11.
Чувствам – няма да се видим повече ние!“
Заплакала горко тя, говорят
Тръгнала си тя в аула, говорят
Не искала сама да остава тя в града.
12.
Пуснала от аула, след брати си лебед,
Да предата Атила нейните слова.
Полетял лебеда след войската, говорят,
Но нападнал го царски сокол.
13.
Бил доволен от плячката Атила,
Затова не чул сестринските слова.
Не помислил за опастностите, говорят,
Ловджийската удача за добър знак приел.
14.
Минал той през цял Фаранг,
След фарангите останали алтънбашите (римляните), говорят.
Замолили се те за пощада, говорят,
Но не поискал Атила сражението да прекрати.
15.
И тук пак при него юрганите дошли.
“Тангра казва – завърши похода“,- говорят.
“Тангра веке дал ти слава,- говорят.
Бъди като победител милостив“..
16.
Не послушал ги Атила
Поискал той във боя небесна слава да достигне.
Стремително нападнал на врага, говорят
Но за първи път коня му се спънал.
17.
Вдигнали царя боилите му.
“Това е недобър знак!“- говорят.
“Тъй Тангра показва неудоволствието си“,- говорят.
И Атила прекратил войната.
18.
Върнал се той с войската в Башту (Киев)
И узнал за смъртта на Харка, говорят.
Умряла тя в аула свой Харка, говорят.
Опечалило го това Атила..
19.
Заповядал коня му да махнат от очите свои,
Когото обвинил в спирането на войната, говорят.
Но нали той се спънал по волята на Тангра, говорят.
Несправедливо било решението царско..
20.
Побеждените от Атила Фаранг и Рум
Платили му голяма дан, говорят.
Построили те за него градовете Билсага и Маджа, говорят.
Безгрижно той във тях живял и често там ловувал.
21.
Веднъж на лов Атила чул:
“Умрял говорят любимия кон царски!“
Разбрал царя, че несправедлив бил той със него
Решил да се прости с останките на коня свой.
22.
Било това в годината на змията.
Искали юрганите да го спрат, говорейки му
Предлагали да иде следващата година, говорят:
“В годината на змията да го правиш ти това, опасно е!“
23.
Пак не чул ги тях Атила
Отправил се в Башту, говорят.
Там коня те погребали, говорят,
Насипсали над него курган висок.
24.
Увидил се много Атила.
Поискал да попита, кой го заповядал.
Поискал да попита защо са го направили, говорят
Но не думичка не успял да каже.
25.
Изпълзяла от кургана змия голяма
Никой не виждал такава, говорят.
Всички от страх замряли, говорят,
И ухапала тя царя Атила..
26.
В тоя миг умрял великия цар.
Не дочакал той годината си той, говорят.
Дочакал ли би я, говорят,
Казали биха: “Дошъл и си отишъл в годината на коня“,.
27.
Положили му телото голямо в ковчег
И повесили го между стълбовете, говорят.
Но скъсали се веригите, говорят
И всички тук ужас ги обхванал..
28.
Не станали затуй да го погребват те в Башту
Закарали го в града Маджа, говорят.
Прекарали го през Билсага, говорят.
Положили го те по пътя на дъното на река Дизе.
29.
Отклонили за това водата на реката,
Положили го на дъното, говорят,
В три ковчега, говорят
От желязо, сребро и злато..
30.
Никой да не ги докопа
А после пак пуснали водата по старото русло, говорят
И сега тя пълноводна си тече,
И никой не знае, къде е таз могила..
31.
Дали погребението на отряд ескели.
Съвсем не знаели те жалост, говорят,
Съвсем не знаели те алчност, говорят
Убили те работниците всички, а после и тях самички.
32.
Били те лошо облечени,
Не било у тях ни оръжие скъпо, говорят,
Не било у тях ни красивя сбруя, говорят
Но били те свободни и щастливи.
33.
Тангра дал живот на всичко живо
Преминава бързо той, говорят,
Като цветята, говорят.
Като богатата на цветя кипчакска степ.

 

 

 

ИЗВЕСТИЕ НА ГАЗИ-БАБА ЗА НЯКОИ БУЛГАРСКИ ХЕРАЛДИЧЕСКИ ЗНАКА (КОНСПЕКТИВНА ЗАПИС)

В 1071 г. в битката при Мен Чокир (“Манцикерт“) волжкобългарският отряд на емира Адам (бъдещ цар на Волжска България) избил с лъкове византийците и принесъл победата на селджукския султан Алп Арслан. След сражението Алп Арслан се доближил до Адам и му казал “Твоите лъкове по волята на Всевишния ми донесоха победа и аз искам техните изображения да украсяват знамената на моите газиета (борци за вярата), напомняйки за мъжеството. Покажи ми как българите изобразяват лък“.
Адам показал и на дръжките на селджукските знамена се появил образа на българския лък – V. По-късно изображението на лъка започнали да възприемат като изображение на полумесец и тъй започнало да украсява селджукските джамии. Петолъчката, както ми обясниха на лъка започнали да приемат като изображение на полумесец и също украсявала джамиите им. Петолъчката както ми обясниха шаманите е крилатия барс – вестител на победата. Тази звезда кам-бояните наричали “Билсага“. А седмолъчицатя била герба на иделските царе и означавала обединението на седемте племена. После някои започнали да казват, че означавала обединението на всичките народи по седемте части на света.

 

 

 

КОНСПЕКТ ОТ ИЗВЕСТИЯ ЗА ТОРЕ (ТЕНГРИАНСТВОТО),
СЪХРАНЕНИ В ТЕКСТА НА НИГМАТУЛИН

Гази-Баба

Торе включва в себе си:

1) Религиозна митология;
2) Обредност;
3) Основни закони на древните българи (оттам по-късната дума “торе“ започнала да значи “сборник основни закони“, “Конституция“).

РЕЛИГИОЗНА МИТОЛОГИЯ
Най-пълни и достоверни (по мое мнение) сведения за религиозната митология на българите дава Гази-Баба. Ето някои от тях (текста от самия Гази-Баба е в кавички).
Мюсюлманските писатели по разни причини не са искали подробно да разказват за суеверията. Само Кул Гали разказвал за тях по-подробно от другите, особено за худаярството (богомилството), но и той веднъж отбелязал: «Да се опишат всичките човешки заблуждения не се решавам» поради опасенията, че даже разговорът за тях е грях. Затова и при изложението на този въпрос, той се опирал най-вече до «знанията и догадките, за които Всевишният ме е дарил...»
Според истинското Торе, а не простонародното, от което произлязла богомилската ерес, устройството на света било такова: Цялата Вселена, създадена от Тангра, се нарича ”Бир Тангра”. Тя се дели на три свята: Горен или Небесен свят /Устюг урен или Кук/, Среден свят или Земята/Чил или Урта урен/ и Долен или подземен свят Тъма или Адакъ урен. Средният свят бил видимата част на Вселената, а останалите два-невидимата част /Тун или Тунай/. Чертозите на самия Тангра се намирали на Горния свят.
Истинското Торе казвало: Да се разбере истинския смисъл и предназначение на едни или други явления не е възможно, тъй като човешкият ум е ограничен от Тангра. Но и от малкото, което ни е ясно се разбира, че всичко в Бир Тангра/Вселената/ се състои от различия, но всички заедно са равнозначни помежду си и затова подържат равновесието. Когато нещо наруши това равновесие, то бива унищожено и загива по волята на Тангра.
Когато Тангра създал алповете или дивите/духовете/, Той създал и добри и зли духове. Но добро и зло има във всяко същество изначално и в алповете и в хората, затова те могат понякога да вършат добро, понякога зло. Този, който според нас върши повече добро, го наричаме ”добър”, а този който върши повече зло - зъл. Но утре нашите възгледи могат да се променят и „доброто” да стане за нас „зло”, а „злото” - добро. Затова някои последователи на простонародното Торе изразявали своя страх и почитание, молели се и принасяли жертви на всички алпове без да ги делят.
Отначало от Тангра били създадени алпите от първо поколение:
1. Берген/Биргюн, Буран, Узи-Аба, Перун, Мар-дух на хаоса, природните катастрофи, слънцето и лова. Можел да приема вид на гигантски дракон-барадж.
2. Туран/Торна - „жерав”, Уран и др. / - женски дух/алп-бика/ на живота и любовта. Можела да приема вид на жерав, лебед, дива патица или змия .
По волята на Тангра чрез тях се родили и появили на света алпите от средно поколение. Те носели такива имена: Тама/Тамта, Албастий -дух на планините, засухата и тъмнината; Улят или Кузге ”мишка” - алп-бика, дух на мора и болестите; Кубар - дух на бурите, мълниите и небесните води; Субан/Самар, Симбир, Амур, Мардукан, Карга, Гюлджимеш -дух на светлината, плодородието и изобилието; Кермес/Бай Терек, Имен/-дух на горите, имал правото да съобщава на Тангра по всяко време какво става на земята и сред алповете; Арча /Артиш, Ердим, Ерми/- алп-бика на девственноста и горските животни; Ашна/Ерги, Чак-Чак и др. / алп-бика на полските растения - по волята на Тангра тя се родила от капките на утринната роса.
Два алпа от средното поколение били близнаци. Кубар и Сабан, за своите велики дела и подвизи получили почетното звание „ага”/”Ака”/-старши. Затова празниците в тяхна чест/Сабантуй, Каргатуй, Нардуган и ги наричали също и „Акатуй”.
Сред алпите от трето поколение или младшите алпи, най-известни били: Су-Анасъ или Хатин/дъщеря на Тама и Улят /-алпбика на водните животни; Аждах /син на Тама и Улят/-дух на разврата и прелюбодеянието; Шурале /син на Тама и Улят/-дух на засухата и смъртта; Кук-Куян или Тазбаш /син на Тама и Улят/-дух на пътищата и търговията. За неуважение към себе си можел да устройва разни пакости на пътниците, да насочва към тях разбойници и т. н. ; Тун-Бури /син на Кубар/-дух на удавниците /ако се явял на някого, значи му е писано да се удави/; Бури или Барин-дух на гърма и победител/т. е. предвестник на победата и славата/; Мал или Булут, Булюмар, Маламир - син на Тама и Улят, дух на домашния добитък-можел да приема вида на гигантски бик; Къш-Тархан/син на Сабана, известен също като Тайгас, Ябалак и др. -дух на зимата, българския дядо Мраз; Хазяси/децата на Кермес, които били под покровителството на Арча/-духовете на различните места и местности; Боян или Боян-Имен, Джок и др. /син на Кермес/-дух на изцелението, гадаeнето и шаманството.
Тама-Тархан, Аждах, Улят, Шурале се считали за лоши, зли, нечисти алпове, а Шурале в последствие почнали да го наричат Шайтан/дявол/. Било време когато Тама-Тархан решил да стане господар и стопанин на всичко и тръгнал на война срещу алпите, които отказали да му се подчинят. Той погълнал много алпи, но оцелелите се обърнали за помощ към Тангра. Тангра въоръжил с мълниеносни тризъбци алповете Сабан-Мардукан и Кубар и ги пратил срещу метежния алп. Конят на Кубар се подплашил и затова брат му Сабан го изпреварил и със своя тризъбец ударил Тама-Тархан. После с помоща на Кубар успели да го накълцат на три части. Едната част останала като Тъма /подземния свят/, от другата се образувало ниското видимо небе, от третата – Световния океан ”Чулман дингезе”.
По волята на Тангра Кубар и Сабан се превърнали на гигантски патоци и наловили във водата песъчинки, от които направили Сушата. Докато те се занимавали с това, във въздуха/между Небето и Земята/ от искрите на мълниеносните тризъбци, по волята на Тангра възникнали душите. Те летели по въздуха, но да си почиват прелитали на Земята във вид на прекрасни птици.
От разпраните черва на Тама-Тархан - пещерите, излезли навън погълнатите от него алпи/духове/. От глинените крака на алпа на тъмнината Шурале направил фигурите на хората, надявайки се с тяхна помощ да усили своето могъщество. Но фигурите били уродливи и безжизненни. Тогава Шурале помолил алп биката Улят /тя можела в образа на крилата мишка да достигне до Невидимото Небе-Горния свят/, да открадне кърпата за баня на праотеца на всички алпи- Джам-Буран.
„Джам-Буран е прекрасен на вид, кърпата с която се обтрива съхранява неговете черти. С нейна помощ аз ще предам неговата красота на хората и ще го унижа заради недружелюбието му към нас” – казал й Шурале.
Улят откраднала кърпата и я хвърлила на Земята, а Шурале избърсал фигурите на хората с нея и те станали красиви. За да ги оживи, наловил души-птици и ги вложил в телата. Те оживели и така се появили хората. Но Тангра не допуснал Шурале да завладее хората - душите им останали да принадлежат на Тангра. След смъртта отново излитали над Земята, а на Шурале оставали само безжизненните им гниещи тела.
Биргюн-Буран се оплакал на Тангра от Шурале и Улят и Твореца обезобразил външния им вид, а освен това лишил Улят от крилата и.
И тъй понеже плътта на хората е направена от тялото на Тама-Тархан, то плътските желания на хората и постъпките им в името на изпълнението на тези желания са низост и зло. Тези желания омърсяват душите на хората. След смъртта на човека неговата душа между Небето и Земята преминава през проверка. Ако мръсотията върху душата не е много то тя се очиства и чиста се издига нагоре. Но ако душата е претоварена от мръсотиите на злото, то тя пада в подземния свят/Тама/ и се превръща в зъл дух-йорег. Затова трябва да се живее така, че долни мисли и постъпки да има колкото се може по-малко.
Истинското Торе гласи: всички хора се раждат равни, но впоследствие, по волята на Твореца, получават различни наклонности и започват да се занимават с различни неща. По силата на дарените им от Тангра способности и възможности, хората стават богати или бедни, но са длъжни всеки честно да се занимава със своите работи, да не са завистливи и да не се обиждат един друг.
Представителите на едно от войнствените течения на разбиранията за Торе - “маджари” го разбирали така: Тангра е сътворил невидимия свят, а целия видим свят и човека с негово разрешение, е сътворил Шурале. Само душата на човека е сътворена от Тангра. За да могат душите след смъртта на човека да се издигнат в небето при Тангра и да получат от Твореца вечно блаженство в невидимия свят, трябва напълно да се откажат от всичко плътско и да спазват пълно равенство между хората. Не трябва да има подчинение, държава, чиновници, войска, завист, пари, богатства и бедност, лично имущество, даже жените трябва да бъдат общи. Маджарите забранявали войната и убийството на животните, но убивали богатите и бесели кам-бояните, казвайки: “Ако вие сте толкова изтъкнати и всезнаещи, тогава служете на самия Тангра, а не на Шурале!“. Маджарите казвали: “Добър е само непрекъснато жертващия се в името на другите. Оттам и името им маджари - жертвените. А нашите аристократи ги наричали “елбегени“, “гарвани“ и “айяри“.
Тези идеи, с добавката на някои християнски молитви, възприел Худаяр и създал ереста богомилство (худаярство). След смъртта на Худаяр последователите му започнали да убиват змиите, понеже Худаяр загинал от ухапване на змия и по това се отличавали от старите маджари. Българите от Ак-Булгар (Волжска България) съхранили древния български обичай на почит към змията и затова сред тях не се е разпространило худаярството. Знакът на нашите маджари е бил “знакът на гарвана“ - черния цвят. Това бил герба на Саксин. След айярското въстание в Биляр (1182-1183 г.) Абдула Челбир забранил този знак, а герба на Саксин заповядал да се изобразява с червен цвят. При худаярите нямало знаци.
2. ОБРЕДНОСТ
В дълбока древност главните молитви (мен тейре) били две: зимна и лятна. Лятното мен тайре с молба към Тангра се е наричала Джиен, а зимното, в чест на духовете на героите-предци Нардуган или Мардукан. Тази молитва се водела от избрани келбири (колобъри) , а на всички бюргани (юргани ) или кам-бояни (тези, които общували с Долния свят, б.р.) се забранявало да се появяват в местата на мен тайре, тъй като по време на общуването със злите духове те поглъщали злото и можело да осквернят мястото на молебена – “карамата“. Келбирите имали на гърдите си изображения на Тангра или на духовете (в зависимост от това, на кого се посвещавал молебенът), а в ръцете си държали жезъл, увенчан с полумесец, топка и конска опашка с червен цвят. По време на молитвата гледали в небето с вдигнати нагоре ръце, а после се покланяли надолу. Не бивало да се гледа в земята, защото под нея живеят нечистите духове. По-рано, когато се принасяли човешки жертви, мъжете често се борели помежду си за честта да бъдат принесени в жертва.
Народът считал слънцето, луната и звездите за очите на Тангра, за това се молели при изгрев слънце. За колобъри се избирали царете или членове на царската фамилия.
Гази Баба описва лятна молитва, на която е присъствал. Карамат (място на молитвата) е висока поляна, оградена с нисък плет с три врати: източна - Тангра Капа, северна - Кук Капа и южна - Ер Капа. Западната била затворена за злите духове. В средата на карамата (поляната) рас-тели красиви дървета, а най-красивото от тях назовавали свещено дърво - Бай Терек. От южната страна на Бай-Терек на земята била направена издигната платформа за келбира (колобъра) – “ег кепе ”.
Когато хората влизали в карамата , водени от келбира до западната стена довеждали жертвените животни (бял кон, бял бик и бяла овца) и ги привързвали за три стълба. Сетне животните били довеждани до трите стълба в мястото край Тангра-Капа , наричано аба или уба (“жертвеник ”), заколвани и разрязвани. Кожите им били окачвани на трите стълба. Вместо истинските животни към стълбовене край западната “стена ” били привързвани техните чучела. Това се правело, за да се измамят злите духове, така че те, привлечени от животните, да продължават да остават край западната “стена ” и да не влизат в карамата . През Кук-Капа внасяли вода за приготвянето на жертвената храна и запалвали три огъня, на които почвали да варят месото на жертвените животни. Хората гледали всичко това, докато келбирът от дървото не провъзгласявал: “Мен тайре ! Гледайки Слънцето, говорете !”.
Тогава хората се вторачвали в източната част на небето, поставяйки шапките си под мишница и келбирът започвал молитвата. В стари времена тя била такава:

Ти, бели владетелю, имащ хиляда лица!
Ти, златни владетелю, имащ хиляда очи!
Ти, сребърни владетелю, имащ хиляда уши!
Ти, медни владетелю, имащ хиляда плитки!
Ти, изумрудни владетелю, имащ хиляда тела!
Ти, розови владетелю, имащ хиляда ръце!
Ти, черни владетелю, имащ хиляда крака!
Моля се, подчинявайки се на твоето въртене!
Моля се, завъртайки се в посока на Слънцето!

Бир Тангра [Eдин Бог ] ! Бир Канар [ Един Владетел ] !
Бир Торе [ Един Порядък ] ! Мен Тейре [ Голяма Молитва ] !
Едно Начало, Един Келбир !

Ти, господарю на нашата седемцветна земя,
Ти, господарю на нашите седем племена,
ние, хората, които сме се събрали тук,
за да те умилостивим с дарове,
в знак на покорност Ти даваме
от нашите седем племена
седем души на чисти младежи,
седем души на чисти девойки.
Ти, господарю на всичко живо,
в знак на всичко това ти даваме
седем чисти иджика (жертвени коне) ,
седем чисти мосха (бикове) ,
седем чисти овни.
Приеми от нас, смирените, всичко това
и ни дари Своята милост.
Нека бъде оцветена Твоята земя
в Твоите седем благословени цветове.
Нека бъде плодородна черната земя!
Нека бъдат розови цветята!
Нека бъдат пълноводни изумрудните реки!
Нека бъдат високи изумрудните треви!
Нека бъде неизброим меднокожият добитък!
Нека бъде висока сребристодънерната гора!
Нека сияе златното Слънце!
Нека здраво стои хилядолетната Бяла Юрта!

Но аз съм чувал и по-прости слова и вече малко по-различни, макар началото да е същото.
“Канар” се произнасяше като “Кана”. Фразата за човешките жертвоприношения се пропускаше и веднага изричаха думите „Ти господарю на всичко живо”. Сетне изборяваха животните, които в действителност жертваха. Хората повтаряха след келбира, гледащ към небето, неговите фрази и след всяка фраза ниско се покланяха.
Когато изричаха думите “Моля се, подчинявайки се на твоето въртене”, всички минаваха след келбира около Бай-Терек. Когато изричаха думите “Моля се, завъртайки се в посока на Слънцето”, отново обикаляха около дървото. Когато казваха “Едно Начало, Един Келбир”, обикаляха за трети път Бай-Терек.
След това по призива на келбира, вече изкачил се на издигнатото място до дървото, всички заставаха на колене и се молеха с вдигнати към небето лица и ръце, завършвайки тази част от молитвата с думите: “Чист и красив иджик,чист мосха и чист овен ”. Когато хората казваха тези думи, келбирът става и взима в ръце черпак, направен от череп и сребро. С ръцете си той налива в него бал (мед или медовина), повдига го към небето и казва: “Приеми от нас, смирените, всичко това” и излива бала в огъня на един от огньовете край уба (жертвеника). Сетне поставя в черпака хляб и сол и прави с тях същото, каквото с бала. Накрая поставя в черпака месо и след същите действия и думи го хвърля в третия огън.
Като прави това, келбирът се връща на своето възвишение до дървото и почва да говори, вдигайки ръце в началото на всяка фраза и спускайки ги в края, а хората повтарят след него думите му “ Приеми от нас, смирените, всичко това... ” до думите “ В Твоите седем благословени цветове ”. Сетне келбирът полива от черпака с кръвта на жертвените животни Бай-Терека и другите дървета, при което “казанджиите ” носят след него котлите (“казаните ”) с тази кръв, а хората повтарят молитвата .
Като приключва с това, келбирът се връща на тахета и с думите “ Мен Тайре! Гледайки Слънцето, пейте!” извиква дънгърджиите[ музикантите] с тъпани, свирки, гайда, дънгър (дайре), домбра и кубъз. Дънгърджиите, заставайки на колене край Бай-Терек, засвирват, а девойките, ставайки и вдигайки над себе си няколко дълги бели ленени покривала, изпяват в хор част от молитвата от думите “Нека бъде плодородна черната земя”,до думите “Нека здраво стои хилядолетната Бяла Юрта”. В началото на всяка фраза девойките вдигат платната нагоре, а в края ги спускат над главите си. И хората, останали на колене, след келбира вдигат ръце в началото на всяка фраза, а в края ги спускат. А закриването с платната означава, че хората с радост се поставят под закрилата на Тангра.
Когато изпяват тази песен, девойките поставят платната на земята и на едно от тях сяда келбира. Четирима мъже – “маджари ” или “батъри ” – го вдигат и три пъти го пренасят върху платното около Бай-Терек , казвайки при това три пъти : “Нека здраво стои хилядолетната Бяла Юрта !”. Народът върви след тях. В началото на всяка фраза мъжете повдигат платното с келбира нагоре, а в края го спускат. При това хората и келбирът вдигат и спускат ръце, гледайки към небето.
В това време казанджиите вече са прелели част от бала от дървеното корито в казаните (котлите), а шамбатите са разрязали приготвеното месо на парчета.
Когато пеенето свърши, келбирът пръв привърза към клона на Бай-Терек три лентички и ги свърза, след което същото направиха и другите хора, като при това си намислят желания и се кълнат във вярност на Тангра с думите “Бир Тангра! Бир Кана! Бир Торе! Мейн тейре!”. Уважавани мъже привързват лентичките към клоните на Бай-Терек, а останалите – към клоните на други дървета. Лентичките трябва да бъдат бели, сини (зелени) и червени (жълти) . Белият цвят означаваше Тангра , синият или зеленият – Небето и небесните Води, а червеният или жълтият – благодатната Земя, озарена от светлината и милостта на Тангра. Освен това, привързват също монети в малки кърпички.
Сетне колобърът взема подадената от казанджиите чаша с бал и поръсва с нея Бай-Терек , лентичките и хората. След него всички хора поръсват дърветата и лентичките. При това келбирът и всички присъствуващи възкликват: “Бир Тангра! Бир Кана! Бир Торе! Мен тейре!”.
След това казанджиите и шамбатите раздават бал, месо, бульон, яйца и каша на мъжете, омъжените жени и младежите. Храната се поставя върху платната, сядат около тях и почват да пируват. Но след известно време девойките, останали без храна, изпяват песента “Батумар”, в която алпът на бурята, небесните води и мълнията Кубар се нарича “Кумар ” или „Самар ”:

“ Кумар , лей, лей, лей!
Самар , лей, лей, лей!
Ще ти принеса в жертва черна овца!
Бут ще ти оставя,
разноцветна лъжичка ще ти дам,
вкусна каша ще ти дам!
Дъждец мой, лей се, лей, лей –
за да не умре народът ни от глад,
за да има много треви,
за да бъдат сити кравите,
за да можем да пием мляко!
Хапнахте ли, дружки?
Сити ли сте, дружки? ”.

Дънгърджиите им свирели, а после засвирвали момците, запяващи в отговор на девойките:

“ Слънце, изгрей, изгрей, изгрей!
Лъжичка каша ще ти дам,
масло от тигана ще ти дам,
ще заколя тлъст бик!
Каша ще ти дам,
месото ще изям сам,
кокалите на кучето ще дам! ”.

С тези думи момците дават на девойките храна, в която няма месо. След известно време девойките отново запяват “Батумар” и момците отново им дават храна, но пак не им дават месо. Така се повтяра няколко пъти до края на пира. Накрая девойките получават малко месо, но трябва да го вземат със себе си и изядат едва на сутринта на следващия ден.
Както ми казаха, злите духове мислят, че месото е жертвано на тях, затова не вредели на хората. Но има и други обяснения на този обичай.
Покривалото, на което носели келбира, разкъсват на части така че за всеки да има по парченце и се прибират в къщи, казвайки “Бир Тангра! Бир Кана! Бир Торе! Мен тейре! ”.От тези парченца после правели торбички за амулети. Келбирът, казанджиите, шамбатите и дънгърджиите бивали щедро възнадени с голямо количество храна.

Другият мен тейре – Нардуган (25 декември, Рождеството на Нар) – се провеждал в далечно минало през 10-ия месец, който сред народа се наричал също Нардуган .Този мен тейре започвал с това, че хора с маски на лицата и най-чудновати одежди се струпвали по улиците на селото и със шумна музика и диви викове прогонвали нечистивите духове. Тези маскирани се наричали кукери “небесни мъже ” и се превъплъщавали в техните образи и от тяхно име, за да избягнат ответното отмъщение на злите духове. Няколко души влачели след себе си шейни, на които от всяка къща изхвърляли стари вещи. Те били убедени, че заедно с тези вещи изхвърлят цялото натрупало се в къщата през последната година зло. Освен това, всички били въоръжени с тояги, вили, брадви, дървени саби, самоделни копия и рогати шлемове. Те хлопали на вратата на всяка къща с това оръжие, а после влизали вътре с димящи клонки арча (хвойна, смрадлика) или бор и прекадявали, тъй като нечистите духове се бояли от този дим.
При всичко това, от време на време кукерите пеели началото на нардуганската молитва, в която се възхвалявал Мардукан или Нардуган . В нея хората от различните местности посочвали различни числа:

Ти, който се намираш зад белите облаци,
ти, който се намираш зад черните облаци,
ти, който се намираш на синьото небе,
ти, който се намираш във владенията на Тангра ,
ти, който носиш (еди-колко си) плитки,
ти, който си извършил (еди-колко си) подвизи или убил (еди-колко си) врагове,
ти, чиято слава достигна Небето,
ти, аба [ родоначалник] на (еди-кой си) род,
ти, чието лице излъчва красота,
ти, чието сърце е изпълнено със състрадание,
ти, чиято душа е изпълнена с благородство,
ти, чиято сила защитава слабия.

Към тези думи на молитвата в селата прибавяли най-различни заплашващи припеви за това, че кукерите препускат по зова на Нардуган срещу врага – нечистивите духове – от четири страни с коне в четири цвята и са изпълнени с решимост да разгромят нечистивите духове с най-различни оръжия.
Като прогонвали нечистивите духове от селото, кукерите отивали на гробищата. По пътя те превземали снежен град, представляващ най-често малък хълм с ледени склонове, а след това обесвали плененото в него чучело на Тама Тархан (господаря на преизподнята) и изгаряли шейните със старите вещи. На гробищата отново пеели началото на молитвата, за което вече се каза и към нея добавяли следните думи:

Приеми от нас (еди-колко си) камили,
приеми от нас (еди-колко си) коне,
приеми от нас (еди-колко си) овни,
приеми от нас скъпо оръжие,
приеми от нас скъпи одежди,
приеми от нас скъпа посуда,
приеми от нас сладки напитки,
възрадвай се на нашите подаръци
и предай нашите молби на Тангра
нека Тангра да ги изпълни,
нека сърцата ни се изпълнят с радост!

Когато се споменавало оръжието, келбирът, който ръководел молитвата, забивал около стълбчетата на жертвеника стрели, когато се споменавали одеждите – разстилал около стълбчетата някакъв плат, когато за посудата – поставял върху плата голяма чаша, когато за напитките – наливал в чашата медена напитка. Сетне всички, като се почне от келбирът, изпивали жертвените напитки в чест на Мардукан и другите предци-герои, родоначалниците на множество родове, повтаряйки същата молитва, но адресирайки я към абите (родоначалниците). След това кукерите се връщали в селото с бурно веселие. Пред входа на селото за тях запалвали огньове и те прескачали през тях. В селото кукерите събирали от всяка къща подаръци, които поставяли в торбите си. При това те също така пеели различни песни, в които заплашвали стопаните с беди, когато били стиснати, или им обещавали много блага, ако стопаните били щедри.
Преди да се разотидат по къщите, където устройвали пирове и гадания, кукерите със смях се обливали един друг с вода и танцували. Силните студове принудили българите от много места да пренесат някои обреди от Нардуган във времето на другите празници, най-вече пролетните, особено във времената на Сюрен и Шилък (молитвата на гробищата). Така почти се съчетали действията, посветени на гибелта на Мардукан (на Сюрен – празника на “новия огън ”), неговото възраждане (на Шилък – след 40 дни) и сватбата му за Ашна бика (Чак-чак ).

3. Основни закони на Торе, записани по волята на кан субиги Урус Югур Айдар от тебира Шамс в град Башту (по данни на Кул Гали и Гази-Баба)

2. Мъже и жени, уличени в поругаване на Торе, прелюбодеяние, кражба на държавно и обществено имущество, на воински и спънати коне, насилие и разбойничество [грабителско нападение], да бъдат привързвани към сармани (палешници), разсичани на части, а частите окачени на бреза (трепетлика)...
3. Чуждоземец, хулещ Торе, да бъде привързан към кон и той да бъде пришпорван дотогава, докато хулителят не издъхне, а чуждоземеца, подмамил българин да почита чужди духове, да бъде лишен от нос и уши, набит и изгонен от Държавата...
4. Ако някой владетел или боян (шаман) тайно приеме друга вяра, се екзекутира. Ако прост българин приеме друга вяра и я запази в тайна, се лишава от цялото си имущество, носа и ушите, набива се и се прогонва от рода. Ако който да е българин открито приеме друга вяра, той се лишава от всички звания, цялото си имущество и престава да бъде член на рода, но не се прогонва и не се наказва като безчестен човек.

6. Юрганите (бюрганите) или кам-бояните (шамани), изгубили силата си и уличени, че мамят хората, да бъдат обесени на дърветата.

8. За държавна измяна се екзекутира не само виновния, но и най-близките му родственици.

10. Каганът, кан субиги [императорът], капканът [или караганът – глава на правителството], багъл-тарханът [или инал – предводителя на дворянството] и ешергу-багълът, изпълняващ длъжността на иджик [или идик – върховен съдия] се избират на великите кинеши (събори)...
Преди великите кинеши нека всички родове се присъединят според желанието си към 4-те велики рода – барънджар [барън], ширак [ширин], кюнглъ-аргън [хонските и сербийски родове] и маджар-есегел – възглавявани от избрани от тях турунг (или туджунг) аби [или абъзи].
11. Броят на багълите и баганъните – участници във великите кинеши – да не превишава 500 и нека всички те получат званието буляр.
Нека броят на дворцовите буляри бъде ограничен до 30, а броят на вътрешните или палатни буляри – до 12, и нека те носят званието мен-багъли [велики багъли].

13. Синовете на каганите или кан-сюбиги от наложници не спадат към царския род, а принадлежат на родовете на своите майки.

15. Поданъчното население плаща на хазната данък в размер от 1/20 част от цялото имущество.
16. Канът има право да взема десятък от търговците, 1/10 част от празничните дарове (абар), десятък за съдийството си, данък в размер на 1/20 част от цялото имущество от хората от своя юртулук.

19. Кулбийовете (или улугбековете – наместниците на кана) надзирават само събирането от куренчеите на канския дял (ак данга), а куштаните (пълномощниците на капкана) надзирават само събирането от билемчеите на държавния дял (кара данка), при което всички минават по определените пътища и събират приготвените данка (данъци) на чункасите. Ако данка не са приготвени в посочения срок, тогава те имат правото да се отклонят от пътя и да събират дължимите данка със сила в присъствието на турунгите (родоначалниците)...

20. Извън пределите на онгъла съдебните тъжби се разглеждат от иджика.

25. Във всеки случай трябва да се внася откуп за невестата, дори ако е отвлечена насила. Ако при опит за отвличане на невестата е убит похитителя или някой от неговите другари, никой не носи отговорност за това.
30. Редно е преди битка да се извърши молитва към Тангра, Биргюн Карабаг и Кубар, за да дадат победа пред побитите царски бунчук и полкови билсаги... и с принасяне в жертва на хора, коне, овни. Всички се заклеват да се бият храбро за победа и да умрат от меч в случай на бягство от бойното поле. После бунчука, билагите и всички воини се поръсват с вода от келбира, за да дарят Тангра и Неговите духове на войската силата да победи. След победоносна битка е редно да се извърши благодарствен молебен и жертвоприношения.

32. Воинът, проявил неуважение към своето оръжие, се лишава от него.
33. Воините, пристигнали на сбора с непълно въоражение, не изпълнили заповед или побягнали от бойното поле, се екзекутират от военачалника.

35. За плячката... Къщата се счита за плячка на онзи воин, който пръв забие в стената й своето оръжие – копие или друго.
36. Телата на загиналите велики воини на врага не бива да се поставят в земята, тъй като душите им ще останат в нашата земя и ще отмъщават. Техните тела трябва или да се изгарят – тогава те никога няма да се възродят, или да се окачват на дърветата, а от черепите им да се правят чаши, от които се пие – тогава Тангра ще ги възроди вече в нашата земя и ще влее тяхната сила и храброст в мускулите и душите на пиещите.

37. Пленниците не подлежат на убиване. Но ако врагът е извършил военно престъпление – то за това могат да бъдат наказани военнопленниците. А ако сред военнопленниците се намират разбойници, то такива следва да се отделят от останалите и да се побият на кол или сварят в котли. Също тъй трябва да се постъпва с разбойническите главатари и разбойничещите воини на врага.

38. Убиецът се предава на роднините на убития и те сами решават дали да го убият или да му позволят да откупи живота си.
Ако роднините на убития му простят и му разрешат да откупи живота си, то убиецът мъж го откупва или за 1000 овце ,или за 100 камили, или за 300 коне, а жената – за два пъти по-малко количество добитък. Също тъй и за членовредителство... членовредителят или се лишава от същата част на тялото или я откупва със съгласието на пострадалия...
39. Ако някой е умрял от отравяне или урочасване, то с отровителя или урочасващия се разправят като с убийци. Ако отравянето или урочасването не са довели до смърт, виновните трябва да платят ур [данък, откуп, глоба] на пострадалия според неговото състояние. Ако урът не се изплати, то от роднините на виновния се изискват и унищожават средствата за отравяне и урочасване. Ако са били произведени посредством вино, унищожава се лозето, ако са посредством месо, унищожава се добитъка.

41. Убийците на свои родители, на най-близките роднини, на владетели и бояни, неопростени от роднините на убития, се привързват към напречни греди на портите и се разстрелват със стрели, след което се поставят в сандъци и се спускат на дъното на водите, за да бъде измит от свещената вода греха от убийството.

42. Юрганите, чуждоземците, безродните роби, самоубийците и онези, които по волята на Тангра, са посочени от Кубар [т.е. убитите от гръмотевица], трябва да се погребват извън гробищата. Телата на ненадейно загиналите юргани трябва да се овесват на дървета и да се окачват на клоните им птичи крила, с които душите им да полетят към небето.
За умрелите юргани и онези, посочени от тризъбеца на Кубар, извън гробищата трябва да се направи на дърветата ег кепе (платформа от дъски) и на този ег кепе да се постави сандъка с тялото и запас от ядене и пиене. Ако няма дървета, сандъкът се поставя на стълбове. До тях също трябва да се окачват на дърветата и стълбовете крила и изображения на птици.

44. Открадналият възмездява откраднатото в десетократен размер. Ако не е в състояние да възмезди това, платата се взема от най-близките му родственици.

45. Ако един крадец бъде заловен с явни улики за пръв път и се закълне повече да не краде, да бъде взета от него установената плата. Ако крадецът бъде хванат втори път, да се вземе от него установената плата и освен това да бъде лишен от нос, уши и набит като безчестен човек. Ако крадецът бъде хванат трети път, да се вземе от него установената плата и да му се строшат двата крака.

46. Ако е нанесена вреда на търговци или хора от управлението, а виновните са се укрили, то отговорността за престъплението носят боилите и народа от местността, където е извършено престъплението.

48. Ако някой бъде уличен в клевета, нека бъде наказан за престъплението, за което се е опитвал да набеди невинния.

50. Ако умре стопанин, който няма възрастни деца, малолетните му деца и имуществото му се предават на баща му – до тяхното пълнолетие.
Ако баща му не е жив, то те се предават на брата на починалия, а жените на починалия стават жени на неговия брат.
51. Бременната жена се освобождава от наказанието. Жена, която има деца, при подялбата на имуществото получава не само своя дял, но и дял за децата си. Бащите на децата могат да бъдат различни, но майката е една. Нека децата не забравят това и се покланят на майка си преди да поздравят баща си...
52. Ако някой чуждоземен владетел не върне на Държавата на българите нейни поданици, добитък и имущество, то канът има правото да го вземе със сила в набег веднага, след като получи отказ за предаването.
53. Ако някой е избягал от Държавата в друга страна, то за това се екзекутират пазачите на онзи участък от границата, през който са избягали престъпниците.
54. Ако някой се опитва да укрие престъпник и престъпление, нека бъде подложен на изтезания: бой, убождане, окачване за реброто, пускане на ръцете и краката в кипяща вода, а сетне да се изиска от него дължимата за престъплението плата.
55. Ако някой се опита да избегне присъденото наказание, той се екзекутира.

56. За клетвените договори.

Трябва да се знае, че клетвата, съпроводена с изливането на цялата вода от някакъд съд, означава клетва в своя живот; че завързването на три кожи или събирането в сноп на стъбла (клонки) означава клетва в живота на цялото семейство и децата; че поръсването на нещо означава клетва в поръсеното имущество, което в случай на нарушаване на клетвата ще бъде унищожено по волята на Тангра от Биргюн и Кубар, че вземането в ръка на шепа пръст означава клетва в благополучието на своята земя, че убийството на куче означава клетва в живота на целия род, който в случай на нарушаване на клетвата ще бъде унищожен от злите духове.
Трябва да се знае също така, че пикаенето [в такива случаи]... изобразяването на други хора и същества в лош вид води до урочасване... Куче, убито и закопано на мястото на бъдещо селище, ще охранява това селище, затова [...].
57. Ако договорът, скрепен с клетва пред свидетели, не е бил изпълнен от един от договарящите се, другият има правото да се обърне към съдията и по решението на съда да получи онова, в което се е заклел нарушителят мирно или със сила.

59. За правилата на поведение в обществените събирания...

Всички са длъжни да почитат Тангра, духовете и техните звезди, за което се провеждат 7 задължителни обществени сборове. По време на молитвите жените винаги се намират отделно от мъжете. На великите молебени (мен тейре) кам-бояни (шамани) не се допускат.
Нека на празника Чумар – на север, и на Нардуган – на юг – хоните (воините) се обединят по 40 души в джураши (военни съюзи) и напуснат селата и градовете в горските Аудан Дуло, степните Татърани и планинските Буртаси (места на временно жителство на джурашите), където дават клетва пред Биргюн да отмъстят за смъртта на алпа Нардуган и живеят през есента до военните сборове (през ноември, до Каз омесе) и през зимата до Сюрен (през март) – но не по-малко от 40 дни. Нека в тяхната тюрба им се заплаща исканият от тях данък, а ако не им се заплаща, те имат правото да го вземат със сила. Нека това се счита за данък от Ашна на Биргюн за това, че не е запазила съпруга си. Нека хоните-джураши (хон-турчи) носят маски и одежди на кукери (небесни хора), тъй като те защитават тюрбата от зли духове, които могат да отмъстят, ако видят истинското им лице. Нека старите воини се уподобяват на вълци и обличат във вълчи, барсови (тигрови) и мечи кожи и с буреки (“вълчи шапки”), а младите – в овчи (кози) и бичи кожи и нека старите да учат младите, а младите да се учат от старите, докато младежите получат буреки и правата на старите.
По време на есенните (Чумар) [септември-октомври] и зимните (Нардуган) [25 декември] трапези и възлияния – ашняк (на които специално се почитат Биргюн Аудан и Сабан-Джимеш или Аудан) - се забранява на жените да нарушават уединението на мъжете, а на мъжете – уединението на жените. Но неколцина мъже със съгласието и според избора на жените, могат да охраняват отдалеч общността на жените, но при това те трябва или да се преструват на “сестри” и да носят женски имена или да се преструват на някакви животни.
В това време се разрешават бойни схватки и тайни отвеждания на добитък от пасищата с малки сили, но без ненужни кръпопролития, а за смъртта в схватка никой не отговаря.
Но всичко това не засяга търговците, животът и стоките на които винаги са неприкосновени.
Ако ашнякът се провежда през есента, то през зимата, на Нардуган, се прави само еднодневно събиране на данък от джурешите.
Да не се обръща внимание на това, че на едно място наричат биргюна Бай-Терек, на друго – Карабаг, на трето – Джам, на четвърто – Къш-Тархан, на пето – Кермес, на шесто – Аудан, на седмо – Мар, на осмо – Ръштау [Рустам] и на това, че в различните места другите алпове също се наричат различно. Но всички (по време на сборовете) трябва да се молят еднакво.
Градските карамати (капища) трябва да бъдат еднакви и да имат стени от 7 проходи, 3 порти – източна, северна и южна – в съответните проходи, а на мястото на южната порта трябва да бъде съединението на проходите... Около уба (жертвеника) трябва да се издигне висока кула – Истанбулган или Искел (“Кула на Свещения Царски Град”). По стените на караматите да се изобразяват знаците на Тангра , , , на първия алп Биргюн - , на алпа Сабан-Субаш-Мардукан (Нардуган) Х, на алпа Кубар - , седмолъчната звезда – тамгата на Идел .

 

 

 

Гази Баба «За азбуката на дунавските българи»

Народът на Улаг Българ (Дунавска България) по-рано ползвал знаците на келбирите (жреците), които понякога наричали тюркски или турански. Но турански наричат и знаците на кашанците, които се ползвани известно време и у нас и се изписват подобно на арабските отдясно-наляво.
След това, когато бурджанците (дунавските българи) преминали на езика на покръстените саклани (славяни), те отначало пишели или със сакланските знаци на келбирите или с гръцки букви. Накрая по волята на Всевишния, Куштан Баксан (Св.Кирил) създал за всички бурджански българи нови знаци - да няма различие в написаното.
Арслан донесъл и книгата на бия Маркар за българските писменици, от които саид Мохамед Гали извадил някои бурджански букви и думи. Ето какво е в книгата, записано така, както пишели нашите келбири;

A ето как са записани знаците на келбирите на техния саклански език.
Дума БОГ;
(g b)
Изразът "Кан по божията милост" (Кан субиги, б.ред);
(n k m z u b)

Ето например някои знаци, направени в Берсула (Добруджа), както са видяни от Абдула ибн Башту:
“Бога зовa: Тангра, помогни! Теленце заколих за [милостивия] съд...“
“Борис, по божия милост кан, в българската земя се възцарил през годината на бика.“
“На Бог [следват знаците на Тангра, Биргюн, Сабан и Кубар]“
[прекъсване на записа]

 

 

 

ЗА ВЪСТАНИЕТО НА ПЕТЪР ДИЛЯН

За Батир Джилан, син на Барадж (Гавраил Радомир, 1014 – 1015, най-големия син на Самуил) е съхранено следното известие в дават-хане (държавния архив).
Името Джилан получил, понеже е роден в годината на змията – дилом/дилан (981 год). Майка му го нарекла Батир - в памет на Аспарух, носил прозвището Маджар или Батир. В маджарския (унгарски) манастир, където се намирал, постоянно го мъчило желанието да възстанови държавата на баща си и дядо си. За да утоли това желание, Батир Джилан написал историята на Бурджан. Писал я по памет, тъй като целият архив на бурджанските царе бил заловен от крешченците (ромеите). Но това само усилвало желанието му и постепенно напълно подчинило всичките му мисли. В резултат на това станал толкова безразсъден, че на стари годинин се преместил от своя спокоен манастир в родината на предците си – Кубардар (Вардарска Македония) по призива на въстаналите там против кешченците бурджански българи.
Зарадвани от появата му, бурджанците тутакси го избрали за кан на Улаг Българ, а отхвърлените вождове по стар български обичай убили. Нямайки възможност поради преклонната си възраст да участва във войната срещу крешченците, Джилан Батир само четял молитви, а неговите командири побеждавали в една след друга битки. Нещата стигнали дотам, че само при появата на нищожен по численост и лошо въоръжен отряд бурджани, сам каганът (императорът) побягвал в ужас заедно със своята огромна армия. В изоставения им обоз капкана му Джураш намерил предмети и книги на бивши български царе, които веднага донесъл на Джилан Батир. В момент на най-голяма слава, той изпраща своята унгарска джура Алат Бахту при царя на Ак Булгар (Бяла, Волжка България) Балук с богати подаръци и молба за помощ. Заедно с тях към Волжка България заминава и посланика на Урум Баба (римския папа) в Бурджан, Истан – един от потомците на Лачин. (т.е. Рурик, 855 - 882г., наследник на Атила от династията Дуло, б.р.)
По пътя към Булгария един от спътниците на Алат бил заловен от балинците и бека им (Ярослав I) разбрал за целта на мисията. Нуждаейки се от слава и победоносна война, а и за да поправи неприятното впечатление от неудачния поход срещу Башту (Киев) на Гилас Хин, кан Ашраф изпратил на помощ на Петър Делян кумански отряд начело с Кур Батир. Но когато дошли до Сула (Дунав), Дунавска България отново била покорена от крешчанците. А пък бека на Башту, като знаел за какво става дума, също изпратил в Бурджан своя войска - но на помощ на крешчаните. Обаче, тази помощ така и не помогнала на Урум кана (византийския император) (Михаил IV, 1034-1041 или Mихаил V, 1041-1042 – б.р.).

Не по силите си да разбият буржанските българи в открит и честен бой, нечестивите крешченци (византийци) прибегнали към своя любим способ за борба с противник и изпратили в лагера на Джилан Батир неговия роднина Улу шуян (Алисиян, Иван Владислав). Бащата на тоя Улу шуян, Иван Владимир вероломно с удар отзад убил своя втори братовчед Гавраил Радомир (бащата на Джилан Батир) по време на лов. Самият Улу шуян бил още по-долен от баща си и заради изгодата не се погнусил даже да встъпи в мерзката юдейска секта на арякците (армяните). Когато се разбрало за това, Урум кан (василевса) решил да убие сектанта, но тук дошла новината за коронясването в Бурджан на Джилан Батыр и Урумкан решил с помощта на Улу шуян да погуби кана на бурджаните. На нечестивеца от името на императора му предложили да погуби Джилан Батир в обмяна на живота си и богата награда, като той без колебания се съгласил и с радост се отправил към Кубардар (Вардарска Македония)
Там съобщил на кана на бурджаните, че към Кубардар се придвижва ромейски отряд и наемни балинци (руси). Това била войсковата част балинци, изпратена от бека на Башту в помощ на Урум кан, но скоро излязла от подчинението му и започнала да граби и разорява както буржански, така и крешчански селища. Затова Урум кан разрешил на Улу шуян да погуби този разбунтувал се отряд, за да може кана на бурджаните да му повярва и осъществи злодейския си план. Капкан Джураш, насочен от кана в указаното от Улу шуян място действително намерил балинците. Изчаквайки когато пияните балинци заспят, Джураш със хората си ги заловил в плен и довел при кана. В памет на ослепените от крешченците бурджански воини (на Самуил, б.р.), всички пленници били ослепени. На пира по случай победата хората на избитите вождове и худаяри, виждайки в сектанта своя човек, започнали да крещят, че Улушуян ще им донесе военни успехи и поискали да бъде назначен за главнокомандващ. Джураш, който се усъмнил в искреноста на Улушуян, се опитал да вразуми народа, но почти никой го не слушал и кана се принудил да изпълни искането на тълпата.
След което Улушуян попитал кана накъде е най-добре да поведе армията и той му дал указания. Улушуян веднага повел голяма част от опълчението, въоръжена с най-добрите оръжия към указаното място Багъл (Солун, б.р.) като успял да предупреди за това крешченците. Те внезапно атакували и избили почти всички опълченци. С голяма печал оцелелият Улушуян се върнал в лагера и публично обвинил кана в поражение и поискал да се избере нов кан. Действително, по стар български обичай, кана можело да го свалят и дори убият в случай на военно поражение. Джилан Батир и Джураш дали ред доводи в свое оправдание, но простолюдието не ги слушало и си избрало за нов кан Улушуян. Почувствал в себе си увереност, Улу шуян казал на войската си: “По обичай ние трябва да екзекутираме нашия предишен кан, който вече престанал да провижда бъдещето. Но аз не желая мен, както стана с баща ми, да ме обвинят в братоубийство. Затуй предлагам само да го ослепите“. Синовете на избитите вождове и худаярите (богомилите) ,възглавявани от Улу шуян завързали Джураш и ослепили Джилан Батир. След което Улушуян още първата нощ избягал обратно при Урум-кана(василевса) с радостно за него известие и бил простен, както и щедро възнаграден.

На сутринта тълпата, научавайки за станалото веднага изтрезняли от опиянението, отвързали Джураш и започнали да го уговарят да ги оглави. Но капкана си тръгнал от тях, заедно с ослепения кан и малцината му верни хора. На път към планинското си убежище, кана решил да изпрати сина си Мамил с част от архива на буржанските царе към Сула (Дунав), за да го предаде на волжкобългарската войска и маджарите. Част от обикновените опълченци също потеглила към Дунав и отвлякла вниманието към себе си на крешанската (ромейска) стража. Благодарение на това Мамил успял да се срещне с Кур Батир и да му съобщи за превземането на Дунавска България от византийците. Разтревожени от движението през Сула на хиляди бурджани, маджарите не позволили на Мамил да събере нова войска, но поне приели хората му.
През това време към планинския манастир на Петър Делян от една страна настъпвали наемниците балинци, решени да отмъстят за ослепените си другари, а от друга – крешченците. Кан Джилан Батир, узнавайки за това, както и че надеждата за помощ от маджарите рухнала, заповядал на капкана си Джураш Кабан да сдаде укреплението на ромеите срещу замяна на живота на верните си хора. Урум кан, не обръщайки внимание на опълченската му войска и страхуващ се само от Джилан Батир, се зарадвал неописуемо от известието, че е пленен буржанския кан.
Той даже решил сам да посрещне отряда, който водел пленниците на безопасно разстояние от Константинопол, за да се създаде впечатление, че лично е участвал в победоносното дело. Народът ромейски го приветствал като велик пълководец, което още по-засилило радоста у василевса. В такова състояние той им съхранил живота и ги заточил в тъмница. Но след скорошната смърт на Джилан Батир, сломен от неблагодарността на тълпата и загубата на последната надежда да освободи земите си, Урум кан пуснал на свобода някои от хората му.
Мамил, женен за дъщерята на един от потомците на кан Азан, останал в маджарско и няколко пъти идвал до Волжка България с маджарски и алтънбашки (италиански) пратеници. При едно от тези посещения, той приел истинската вяра (исляма, б.р.) и подарил на кан Ахад списъка с царете на рода Дуло. Част от потомците на Мамил се върнали после на служба при Урум кан и към заблуждението на троебожието (светата троица, христианството, б.р.), поради желанието си да живеят в земята на предците си.
[край на записа].

Ф.Нурутдинов
Конспект фрагменти “Джагфар Тарихы“
Гази-Баба

 

 

 

ЗА КАРАМАТИТЕ (ОБРЕДНИТЕ МЕСТА)

(Свещената горичка, Храм)

Най-големите и красиви врати, дървени стълби, украсени с изкусна резба, се намирали от източната страна. Вдясно от тях се строили кули , в които се вселявали, както се смятало, всевъзможни Бараджи - Елбегени, Алабуги, Леугени, Атрячи, Кюнгоши, Симбири. За тях се считало, че трябва да охраняват караматите от нечисти сили и светотатци. Аз видях изображенията на тези бараджи: някои имали глави на бикове, други на петли, трети на тирги, четвърти на кучета, пети на орли. В Буляр подобни карамати се намирали на хълма Балин-Касе или Джерем Шан в селцето Тътъяк, на мястото на Джурдизе, на.., в Болгар -.. в Гюлистан...
[обрыв записи]
128
Ф.Нурутдинов

 

 

 

УКРАИНСКАТА ТРОЯ

В тази записка ще стане дума за нещо, което не може да не развълнува всеки един от нас - за съкровищата на знаменити царе, но и за друго, което също се равнява на тях.
На всички е известно, че най-сензационното археологическо откритие в историята на човечеството било, намирането наведнъж на двете столици на близкоизточните българи - градовете Атряч ("Троя") в Турция и Мекен("Микена") в Гърция от немския изследовател Хенрих Шлиман(1822-1890 г.).
Българите като етнос възникнали във Волго-Урал на основата на сливането на части от местните саклани (източни арийци) и придошлите фино-угри в един народ. Едно от отюречените в дълбините на Азия угорско племе, участвало в този процес, предало на българския народ тюркския език от огузки тип (булгарско тюркски) и особения език на кам-бояните (шаманите на древнобългарската религия - Торе или "тенгрианство") - смес от тюркски, фино-угорския, самодийски, манджурски и др. далекоизточни езици.
Преди около 17 хиляди години българите обединили седем родственни им саклански и фински племена на Волго-Урал в една държава - Идел - "Седем(иде) племена(ел)" и тези племена започнали да се наричат иделци а понякога българи. За българските летописци всички тези седем племена били българи, макар да говорели различни езици. Преди около 10 хилиди години в българска среда възниква и става господстваща най-древната религия в света – Торе ("Тенгрианството").
Отделни групи иделци(в това число и българи) често се преселвали от Идел в други страни - в днешна Украйна, Близкия изток, в Средна Азия, Индия и т.н. - където създавали свои държави. За това как иделците населили Украйна вече разказвахме. Ще припомня само, че в Украйна от най-древни времена до XVIII в. се говорело на два от иделските езици - на "булгарски тюрки"(него го знаели всички казаци) и на саклански език. След вероломното унищожение на украинското казаческо самоуправление от руския царизъм, "булгарския тюрки" бил забранен и всички украинци започнали да говорят само на саклански език(той станал основа на съвремения украински език).

Предците на троянските и микенските българи заминали от Идел към Близкия Изток (Шумер, Турция, Балканите) преди повече от 10 хиляди години. В названието на своята царска династия троянците запазили най-древното българско название на Бога - Бир Джам(Ям, Яма), а в названието на своята земя - българската дума ил(ел) - "страна, племе, народ". Да си спомним също, че принца на Троя носил чисто българското име Баръс и бил син на царя Бир Джам( в "Илиадата" на Омир, чието име пък произлиза от древнобългарското племе камир-кимер, тези имена са предадени под формата "Парис" и "Приам"). И микенците съхранили много български думи: мек или мак (вълк) - в названието на своята столица, ага(старши, върховен) и мумин или бумин(вожд) - в титлата на микенските царе.

В дошлия до нас гръцки препис на "Илиадата" на Омир тази титла е предадена под формата "Агамемнон".
Освен това микенците по български обичай, правели маски на починалите. От тези маски запазени в Микена, Балканите и Волжка България до днес, се виждат чертите на древните българи, които по нищо не се отличават от днешните.
По време на погребенията на своите герои и вождове троянските и микенските мъже, по описанията на Омир, ридаели над починалия, отрязвали част от косите си, правели жертвоприношения, организирали пирове, конни състезания, борби и бойни турнири. Точно същото правели и волжките българи след две хиляди години по описанията на ибн Фадлан(922 г.).
Но българите, според представеното от съседите им, били недружелюбни помежду си, тъй като прекалената любов към свободата, не им позволявала да се подчиняват един на друг. Старинна българска поговорка гласи: "Колкото българи - толкова бекове(князе, управници)".
Около 1200 г.пр.н.е. българските владетели на Троя и Микена се скарали помежду си и започнали братоубийствена война. Микенците начело със своя Агамемнон(т.е. "ага-мумин" - върховен вожд) стигнали стените на Троя и след 10 годишна обсада я превзели и разрушили. От Троя останало само името, а къде била тя - хората забравили. Но тази победа дотолкова отслабила самите микенци, че скоро след това те били разгромени от дивите племена на дорийците(предците на днешните гърци) дошли на Балканите отнякъде от север(Галиция).

Обаче случило се нещо невероятно - Шлиман не само намерил Троя под дебелия слой земя, но в една от нейните стени открил съкровищата на цар Бир Джам ("Приам"). По време на Втората световна война тези съкровища били откарани от Германия в Русия, и това нещо дълго се пазило в тайна.
Но какво общо има тук Украйна? - ще възкликне всеки нетърпелив читател.
Ами това, че през VII в. Украйна станала център на една друга българска, но голяма държава - Велика България, която се простирала от Карпатите до Алтай. Всеки украинец - е потомък на българите и на другите иделци - а следователно цялата българска история, започвайки от Идел(където вече Украйна влизала) до разпада на Велика България на Киевска България(Рус) и Волжка България през IX в. - се явява и негова история.
И наистина, всеки украинец трябва да знае, че именно на земята на Украйна през 1912 г. било открито най-голямото в света съкровище - след троянското - съкровището положено в гроба на знаменития каган(цар) на Велика България от VII в. Курбат Кюнграт(неговото име мнозина го изкривявали, подобно на Атила той имал много имена - "Курт", "Хор", "Хорт", "Кубрат" и т.н.). Но преди съкровището ще кажем няколко думи за неговия стопанин - царя Курбат, "Кубрат".

Повечето сведения за Курбат намираме в сборника с български летописи на Бахши Иман "Джагфар тарихи"(1680 г.) и в забележителната работа на българския учен Христо Тодоров Бемберски - "Велика България на кан Кубрат". Някои моменти от биографията на Курбат са отразени във византийските източници и както ги намерил Хр. Бемберски в арабските летописи.
Според данните от "Джагфар тарихи" Курбат бил потомък на българския цар Атила, произлизащ от хунската династия Дуло(тази династия управлявала Велика и Волжка България от II до XVI в., в Унгария до XIII век, в Дунавска България до XIII в. Русия до XVI в.). Бащата на Курбат – бек (княз) на придунавското българско тарханство(княжество) Албури Аскал - загинал през 602 г. по време на едно нападение върху неговата столица(лагер-ставка) Ази-Улаг(съвремения румънски град Яш) от аварските българи пратени от аварския каган... Нещастният Албури бил по това време вече сляп и в суматохата попаднал под един кон... След гибелта на Албури неговият български бейлик(тарханство, княжество) се разпаднал на 60 тюби - малки владения, окръзи, херцогства, тъй като наследника на бека - Курбат - бил още много млад (Курбат се родил през 593 г.).
Майката на Курбат - Акджан(нейното име под формата Оксана е популярно в Украйна и досега), произлизала от рода Кюнграт, и в числото на нейните предци бил знаменития тюркски каган от VI в. Иджим-Истан (Истеми-каган). Детското шаманско име на Курбат било Барадж, а юношеското - Курбат.

Докато бил малък, за него се грижил неговия вуйчо - брат на Акджан, Телес Юрган (Бюрган), който успял да запази под своя власт някои части от тарханството. Главната задача на Юрган (византийците го наричали "Органа") станало възстановяването целостта на Българското тарханство. Но много от българските племенни князе - баи, беи и велможи – баили ("багил") не искали да признаят властта на Курбат и отчаяно се съпротивлявали срещу обединителните действия на Телес - и то с подръжката на аварския и на тюркския каганат.
През 619 г. на бейовете - сепаратисти им се удало да разгромят ставката - столица на Курбат и той заедно с Телес избягал в Рум (така българите наричали Византия и столицата и г. Константинопол). Историята на бягството на Курбат в Рум достатъчно подробно я е възстановил Бемберски. Византийският император Ираклий посрещнал топло изгнаниците. Византийските източници отбелязват, че императора им оказал царски почести и дарил на Курбат титлата патриций (най-висшата аристократична титла във Византия), която Курбат оценил високо и не я криел до края на живота си. В работата на Хр.Бемберски се отбелязва, че в арабските източници наричат Курбат - Шахриар. Тази дума "Шахриар"(по-точно - "Шахрияр") се явява като еквивалент на византийската титла - "патриций". Разбира се, Курбат имал и по-високи български титли, но той запазил титлата "шахрияр" като знак, че умее да цени истинската дружба. Действително през цялото време на неговото управление мира между Велика България и Византия не бил нарушен. Верността, както виждаме, била сред благородните черти от характера на Курбат. При българите имало и друг еквивалент на титлата "патриций" - "буляр", което означавало още и - "мъдър". Затова Курбат го наричали и Буляр.

Твърде много спорове предизвиква и досега съобщението на византийските летописци за това, че единият от българските князе по време на пребиваването им в Рум се кръстил. Но през 619 г. Курбат не бил още княз (владетел) на българския бейлик и като такъв фактически владетел, княз на част от бейлика, се явявал неговият вуйчо Юрган. Затова по-скоро именно Юрган е приел християнството. След това Византия започва всячески да му помага, а освен това на страната на Телес преминали валахите – власите (предците на днешните румънци) и сакланите, сред които християнството вече било успяло да се разпространи.

Получавайки такава помощ Юрган и Курбат се връщат в българското тарханство и през 620 г. нанасят поражение на бейовете - сепаратисти и на аварите. След тази победа единството на българското тарханство било възстановено и Юрган доброволно предал властта на Курбат.
В памет на тази победа Курбат заповядал на мястото на древната ставка-столица на българските царе Кан Булун ("Царски хълм") основана още през 375 г. от българския цар Булюмар, да се издигне крепостта Бащу (означава същото - "Царски хълм"), с което селището се превръща в град. Бащу бил издигнат през 620 г. по заповед на Курбат от по-малкия му брат Шамбат, който носел прякора "Кий", затова по-късно крепостта Бащу започнали да я наричат - "Шамбат" а целият град - Киев. Той станал главна столица на Велика България.

Освен Бащу - Киев, Курбат построил и много други градове - Иске Банджа (на мястото на старата римска Фанагория), Балън (Балин, Баланджер), Шъгер(Сугров) на Северски Донецк, Саркел (Белая Вежа) на Дон и др. Именно от това време, както го изкарва Бемберски, по цял свят името "българин" започнало да се осмисля като "градски жител", "гражданин". В светлината на откритията на българския учен става ясно и древното скандинавско име на България – Гардика ("страна на градовете" по скандинавски)

През 635 г. Курбат като се възползвал от разпада на тюркския каганат, върнал обратно старите иделски владения (Предкавказието, Поволжието, Сибир и Казахстан) и веднага се провъзгласява за каган (император) на българите, а своята безкрайна империя нарича Велика България.
"Джагфар тарихи" е съхранил малко известното шаманско име на Курбат - "Магула"- "Син(ула) на Вълка(маг,мек)". Но именно това шаманско име на Курбат ни позволи да установим, че той бил възпят в киевските сказания под името "Микула Селянинович". Шаманското "Магула" сакланите-християни лесно превърнали в "микула", а титлата "шахрияр"`по български тази дума означава не само "патриций", но и "гражданин", "живеещ уседнало". В същата легенда Юрган е възпят под името "Волга"(изкривена дума от "волхв" - "вълшебник" - нали Юрган (Бюрган) по български означава - "вълшебник").

Смисъла на былината "Микула и Волга" е да се покаже победата на уседналия, градски и селски живот(него го олицетворява Микула Курбат) над номадския живот(него го олицетворява Вольга Юрган и неговите тридесет дружинника, по-късно превърнати от Пушкин в "дядку Черномора" и в "тридесет и три богатира"). А кoга става тази победа? Ами на древния български празник акатуй-сабантуй, който бил главен празник още на шумерските българи преди 6 хил. години и е такъв и досега за волжките. Припомни ли си драги читателю? Микула (Курбат) побеждава дружинниците в силова борба (те не могли да вдигнат сохата-плугa), а своя вуйчо Волга (Юрган) победил в конно надбягване. Точно по такава програма (силова борба и конно надбягване) се провежда българския сабантуй и сега. Не стига и това, ами Курбат влязъл в киевските летописи под името "Хорив" (нали едно от известните му имена било "Хорт"). Волжките българи най-често наричали Курбат "Барадж" и "Буляр"(Мъдър), а арабите – Хаким ("хаким" също означава "мъдрец" по арабски).

А ето какво се разказва за Курбат в "Джагфар тарихи":

" Това бил много могъщ цар, обичащ мира, реда и градския (уседналия) живот. Освен Бащу той построил Иске (стария) Банджа, Балън или Баланджер, Шъгар, Саркел, Истян. Величието и мъдростта му напомняли за Тук (Атила), но от всички занятия най-много обичал търговията и не се срамувал лично да отива до приближаващите кораби от Рум (Византия) и да проверява докараната стока. По целия Бури чай (Днепър) той разположил митнически станции и платени превози, които му докарвали големи доходи. Във всичко това, по-късно кан Алмъш Джафар(цар на Волжка България от 895 до 925 г., и живял преди това в Киев и Караджар - Чернигов) се стараел да му подражава. Заради безопасността на плаването Курбат сам преминал с кораб по реката Буричай(Днепър) и дал на всеки днепровски ган(праг) особено название. На първия след Киев праг, казват, наредил да дадат името Котраг - в чест на любимия си син Котраг, на другия - Кубер - в чест на приемния си син, третия - Гулям Сюри, което означава "Пролетни поминки" и "Шум", четвъртия - Юлбарис или Леу, което означава "Заплашителен", "Чудовищен", петия - Азбарган, което означанва "Отличен стрелец", в чест на сина му Азбаруг(Аспарух), шестия - Кугюнчан, в чест на жена си, седмия - Айяр, което означава "Алчен", "Ненаситен", осмия - Лиманган или Балънган, което означава "Праг на Залива", деветия - Илятбир("Владетел на благоденстваща страна", титулното име на най-големия си син), десетия - Лачин, в чест на другия си приемен син, единадесетия - Давълган, което означава "Бурен праг", дванадесетия - Кермек, в чест на кан Кермек, който основал Булгарския бейлик. Острова в Буричай към който доплували след преодоляването на тези прагове, Курбат нарекъл - Бюрган, в чест на вуйчо си Телес, но народа започнал да го нарича Курдизе или Хордизе (днешната Хортица) - "Ставка лагер на Курбат". На остров Хордизе била поставена митница. Прага зад този остров нарекъл Билиг - в чест на любимия син на Бюрган. Когато всичко това било свършено, Курбат слязъл на брега и забил там своето знаме с тризъбец на върха на дръжката. Обикновените саклани(славяни) и анчийци(анти) много го обичали и го наричали Хур("Хор", "Хорив") и Мегула("Микула")."

През 640 г. във владенията на Велика България през Кавказ започнали да нахлуват нови завоеватели - арабите. По същото време тюркските кагани от рода Афшин наели на служба огузкото племе тугъз-угъш и почнали до го пращат в набези срещу Велика България - да нападат от изток, а балтийските пирати - аскали или бурлаци нападнали от север. Ако грабителските набези на пиратите и номадите били обичайни за България, и с които тя умеела да се справя, то мощното настъпление на ислямските армии било ново явление и затова особено опасно.

През 642 г.(по данни от работата на Хр.Т.Бемберски) арабският пълководец Абдурахман за първи път излязъл в Предкавказието, където се срещнал с Кубрат, който се запомнил от арабите под името Шарияр. Верен на себе си Кубрат предпочел да избегне нанавистната му война и сключил с арабите мирен договор. Тази среща, както установил Бемберски, подробно е описана от арабския историк Абу Джафар ат-Табари в неговата книга "История на царете"(цитираме я по работата на Бемберски, но в редица случаи даваме собствен превод).
"Царят на име Шахрияр излезе срещу Абдурахман и сключи с него мир. За да не плаща данък на арабите каза следното: "Аз се намирам между два врага, единия - хазарите(така българите наричали онова огузко племе тугъз-угъшите) а другия – русите (ат-Табари вкарва в разказа прякора на скандинавците, (на практика българите от VII в. наричали скандинавците и другите балтийски пирати "аскали", "бурлаци" или "садумци"), които са врагове на целия свят и особено на арабите. А да воюват с тях освен тукашните хора (българите) никой не умее. Вместо това да ви плащам данък, ще воюваме с русите сами със свое оръжие и ще ги удържаме да не излизат от своята страна. Считайте това за наш ежегоден данък".
Абдурахман отговорил на Курбат:
"Над мен е висш повелител(халифа) и аз ще го известя" - и той изпратил Шахрияр с един от своите хора в Сурак. Този, който придружавал Кубрат казал: "Ще известя за това халиф Омар". Когато Омар бил уведомен за това, той дал отговор, това да се счита за данък."

В "Джагфар тарихи" се е запазило известие за изпращането при халифа Омар ("Умар" или "Гумар" по български) на сина на Кубрат Бат Боян Илятбир, който бил първия българин приел исляма и името на халифа. Затова в народните легенди на сакланите от Украйна, Бат Боян влязъл под името Бат Умар ("Будимир") и в легендите на волжките българи - под името Камир. Батир(тук "Камир" е развалено "Гумар"). Бат Боян бил и първия българин извършил хадж.
Халифа Омар, когото считали за най-мъдрия и справедлив от всички халифи приел Бат Боян и го попитал:

- Кои са били предците на българите и къде живеят българите?

На това Бат Боян отговорил:

- Предци на българите се явяват сакланите (източните арийци) и тюрките( при българите думата "тюрк" тогава означавала фино-угри, угри и отюрчените угри). А земята която населяваме преди са я наричали "Балънджар", "Джеремел" или "Себер". А всички тези названия означават едно и също - "ливада" или поле с малки участъци горска растителност("лесостеп")". Сега ние наричаме нашата земя по името на нашия народ - Булгария".

На което халифът отговорил:

"Цялата земя е Божия, нали Той я е създал и всичко което има по нея, затова да я наричаме с имената на народите е неправилно".

Бат Боян (Умар) се съгласил с това и те решили, че халифът в своите послания ще нарича Велика България "Балънджар".
Преди завръщането му халифът отново приел Бат Боян и му предал коран, полезни книги и зелено знаме, за да връчи тези безценни дарове на Курбат.
Бат Боян се върнал в лагера Сандугач (на река Кубан),а оттам отпътувал за Бащу, където връчил на баща си посланието и даровете на халифа. След това се отправил в своя град Баръс или Ширкан "Шарукан") на река Себер(Северски Донецк).

Но скоро след това, уви! - халифът Умар бил убит злодейски(в 644 г.) от барджийците(персите), които искали да отмъстят на арабите за разгрома на Барджил(Персийската държава). След този случай настроението на Абдурахман се изменило и той внезапно поискал от Велика България целия Северен Кавказ. Курбат се опитал да го успокои, но той проявил нетърпение и първи нападнал Велика България в същата 644 г.
В "Джагфар тарихи" се разказва, как "Тазбаш" (българското название на Абу Рахман, а понякога - на арабите и арабските страни) приближил до град Сандугач и направил засада наблизо. Когато Бат Боян излязъл срещу арабите и почти веднага попаднал в засадата. Щастието обаче било на страната на Бат Боян - той успял да се спаси с бягство, но загубил най-красивия си град и почти всичките си воини. Градът бил разгромен от Тазбаш. Когато разбрал това, Бат Боян заповядал да наричат Тазбаш - Сандугач, че никой да не забрави за престъплението му.

Този разрив на арабите с Велика България след смъртта на халифа Омар бил описан от ат-Табири (цитираме работата на Хр.Т.Бемберски) така: "Абдурахман(след смъртта на Омар) се съветвал с Шахрияр(Курбат) и казал: "Аз ще водя в тези Дебенди(Северен Кавказ) свещена война, ще вляза с войска и ще обърна жителите на градовете и долините в мюсюлмани". На това Шахрияр(Курбат) казал: "Но именно тези жители - хвала им! - не позволяват на враговете да ни нападат!". Абдурахман казал: "Не съм съгласен с това. Зад тези Дербенди (т.е. зад Северен Кавказ) от тази страна откъдето идват русите и джуран(т.е. "туран - тюрките") се намира страна с много градове, която се нарича Баланджар (Баланджер - Велика България). Аз няма да се удовлетворя, докато не стигна до границите на Баланджар с войска". И взел той войска и през един от проходите се отправил на поход против Баланджар."
Само че българите, а също чеченците, ингушите, лакците и другите народи на Северен Кавказ оказали такова ожесточено съпротивление, че Тазбаш-Абдурахман отложил за някое време маршовия си скок "от 200 фарсанга"(разстоянието от Северен Кавказ до Киев) върху Велика България - Баланджар.

Запазилият се в "Джагфар тарихи" разказ за вероломния разгром на Сандугач "Славей", "Славеево" от Абдурахман ни позволи да установим, че Абдурахман също влязъл в легендите на Велика България под името Соловей Разбойник. Освен това българите и сакланите запомнили даже мюсюлманското му име. В една от киевските былини Соловей Разбойник е наречен. Соловей Рахманинович, а в легендите на волжките българи Абдурахман се нарича първият проповедник на исляма в България (действително той бил първият разпространител на исляма в България - верно, че със сила, и, както пише ат-Табари: "много градове обърна в исляма").

Но кой бил тогава Иля Муромец? Ами не кой друг, ами Бат-Боян! Неговото титулно име "Илятбир" народа съкратил до размера "Иля-Илья" (да си спомним, как народа съкратил названието на г. Балтавар до размера на "Полтава", а думата "Муромая (Муравая)" била еквивалент на популярното название на Велика България - "Баланджер"("Балынджер") означавало "ливадна земя" и "Велика България" по български, а "Муромая"-"Муравая" означавало - "ливадна земя" по саклански). При това двуезичие сакланите на Украйна употребявали разбира се и названието "Баланджер" под формата "земля Полян" ("Балън" - "Полян").

Така че знаменитото "племе" поляни от "Повести временых лет" - това са гражданите на Велика България - "Поляниите" на Курбат! Страшно е да си помислим, какво щеше да е, ако не беше оцеляла "Джагфар тарихи". Така историците и до днес щяха да пишат, че през VII в. на територията на Украйна живяло "племето поляни", макар по това време (по данните от "Джагфар тарихи") Украйна била високоразвит център на най-голямата държава в света - Велика България на кан Барадж Курбат – Кюнграт, Шахрияр Хаким или Хорива Буляр!

Курбат умрял, както съобщава "Джагфар тарихи", през 653 г.: "Малко преди неговата смърт, - пише българският летописец - Велика България отново я нападнали хазарите, и той изпратил на своите синове стрели(стрелата била знак за война, задължаваща феодала да дойде при владетеля с войска), за да съберат войска. Когато синовете се събрали, каган Курбат им обявил, че чувства приближаването на смъртта си, и че оставя властта на най-големия син и съуправител: Бат Боян. След това казал да му дадат стрелите и като ги събрал в сноп казал, че докато стрелите са заедно, те не могат да бъдат прекършени, а по-отделно лесно се чупят - стрела след стрела. "Затова дръжте се заедно, и тогава никой няма да може да ви победи" - завещал Курбат на синовете си".

Когато Кюнграт починал, синовете му вече препускали към Шир(р.Дон), към който се приближавали враговете. Котраг, който останал с баща си успял да извика за погребението само Бат-Боян, който не бил се отдалечил много. По молба на най-малкия син, Курбат го погребали във владенията на Котраг. Христо Бемберски прави важна забележка. Кубрат не бил погребан по християнски, а по старинния български обичай, което доказва, че той не е бил християнин. В гроба на царя по традиция, били сложени всичките му съкровища - нали за човека, смятали българите, трябва да се съди не по размера на оставените от него богатства на този свят, а по количеството негови добри дела!
За това какво станало по-нататък, в "Джагфар тарихи" се разказва така: И когато Бат Боян минал Шир (Дон), то видял бягащите хора на Кумик(български военачалник) и разбрал, че Шамбат и Аспарух са разбити и се укрили в Буртас (Средното Поволжие), Котраг от ход атакувал един хазарски отряд зает с преследване и събиране на плячка и го подгонил, но те го извели към основните хазарски сили на кагана, които той още не бил разпуснал. Целият отряд на Котраг загинал а самият той попаднал в плен.
Тогава Бат Боян заповядал на своите воини пред решаващия бой да възславят името на Всевишния. Той и неговите воини отвъднъж извикали заедно "Аллах Акбар!" - така, че се разтресла земята - след което атакували и разбили хазарите. Кабан - племеника на убития в боя хазарски каган сключил с Бат Боян мир, според който хазарите получили земи за заселване между Идел (Волга) и Джам (р.Урал) и се задължавали да оказват военна помощ на българската държава. В договора новият каган за пръв път нарича своите огузи по български "хазари", а себе си - "каган на хазарите".
В памет на тази битка Бат Боян взел името Халиб ("Победител").

Котраг бил освободен и получил за своята доблест областта Убек(в Южна Украйна). По-късно станал бий на Буртас(Средното Поволжие) и основал гр. Балтавар - в памет на центъра на своето кара-сакланско (украинско) тарханство - гр. Балтавар (това название по-късно приело формата "Полтава" Ф.Н.). Когато новият град се разрастнал започнали да го наричат Булгар, а названието "Балтавар" останало само за цитаделата. Тази цитадела я наричали също "Марджикан" и "Тажи Балик". От тези имена се запазили само две, третото - "Тажи-Балик" било дадено на керван-сарая(по-късно получил друго название "Мен Буляр" - Ф.Нурутдинов.). Потомците на Котраг владели Булгар 191 години. Скоро обаче държавата(Велика България) отново била нападната от арабите на Тазбаш.
Огромна войска обсадила Бат Боян в Шаркел(Саркел, Белая Вежа). Аспарух не му дошъл на помощ и само доблестта на шаркелците спасила града и живота на царя. Пристигналият със своите огузи каган Кабан, когото го наричали и Хин помогнал на шаркелците да довършат разгрома на отбитите от града араби.
Бат Боян бил толкова потресен от това нападение на тазбашците, че в гнева си даже се отрекъл от истинната вяра (исляма,б.р.). Обаче запазил името Бат Умар в памет на благородния халиф Умар.
По данни на ат-Табари, приведени в работата на Хр.Т.Бемберски, това второ нападение на Абу-ар-Рахман върху Велика България станало през 654 г. Арабският летописец пише, че защитниците на силно укрепения град Беленджер(т.е. Шаркел) оказали на завоевателите ожесточено съпротивление и с помоща на метателни снаряди и една висока кула(в нейна чест, несъмненно, града бил наречен Шаркел - "Бяла кула"), поразили много неприятели. След няколкодневни боеве, когато на помощ на града дошли хазарите, неговите защитници излезли от крепостта и разгромили арабите. Абу-ар-Рахман загинал заедно с 4 хиляди свои воини, а оцелелите избягали в Дербент. Така Бат Боян("Иля Муромец") сразил Соловей Разбойник(Сандугач, Абу-ар-Рахман).

Но веднага след тази блестяща победа Велика България започнала да се разпада на части. В "Джагфар тарихи" се отбелязва: "След битката българските баили на Саксин поискали от царя(Бат Боян) или да вземе управлението на провинцията в свои ръце или да я предаде под управлението на Кабан. Бат Боян не можел да удържи под своя власт едновременно и Кара Булгар(Украйна) и Саксин(Предкавказието), затова със свито сърце предал Саксин на Кабан. Саксинските баили заставили Кабана да се откаже от съюза с огузите(тюрките) и го провъзгласили за свой каган. Но след това сакланските баили превърнали своите кагани в кан-келбири(главни жреци, цар-патриарси), а цялата изпълнителна власт на каган-бековете, избирани от числото на най-знатните български баи. За първи каган-бек бил избрат бей Ойгър Колин-Эвен. При това баилите разпространили върху Саксин названието "Хазар", тъй като то станало име на династията(на каганите).
Котраг опасявайки се от Аспарух, владенията на когото се намирали по съседство, се поддал на уговорките на Ойгър и преминал на служба при хазарите.
Опасенията му се оправдали - през 672 г. Аспарух нападнал Убек. През 673 г. Котраг с помоща на Ойгър успял да изгони Аспарух от Буртас (Средното Поволжие) и той (Аспарух)се отправил към чичо си Шамбат, който воювал с Бат Боян за Бащу (Киев). През 674 г. Шамбат с помоща на балтийските пирати от големия остров, близо до Артан (Прибалтика) овладял Киев и се обявил за каган на Кара Булгар (Черна или Украинска България). За Бат Боян останала само степната част на Кара-Саклан(Причерноморието и Приазовието), но изтърпял това, макар да не се отказал от властта.
Независимо от желанието на Ойгър да доведе докрай войната, която водел в Тубджак (Северен Казахстан), на него му се наложило да изпълни волята на Тангра, изказана на кагана Кабан. Да помогне на Бат Боян. Заедно те върнали Киев, а на отблъснатият Аспарух в 677 г. му се наложило да се отправи в тюбата Улаг (Придунавието, Влахия), която той обявил за свое царство - Улаг Българ. Кизил Кубар и Лачин, които признали властта на Шамбат отначало, а след смъртта му и властта на Аспарух, не им оставало друго освен да заминат с него в Улаг. Те помогнали на Атил-Кусе ("Голобрадия Атила" - насмешливо прозвище на Аспарух- Ф.Н.) да присъедини към Улаг Булгар отначало Ангъл (Онгъла) а после Берсула (Източното Подунавие, Дунавската равнина) и Макидан (Македония). За помоща им Аспарух им дал Македония в качеството на тарханство (автономно феодално владение). Веднъж при Лачин се явил посланик от Алтънбаш(Италия) и предложил да му дадат за жена дъщерята на техния починал бек, който нямал синове и да стане техен предводител. Лачин, чиято душа била изпълнена с преживявания заради това, че сакланската бика (княгинята, която обичал) предпочела да се омъжи за Кубар, без дълги колебания заминал със своите хора в Алтънбаш и станал многобожец(християнин). Кизил Кубар (Хубавият Кубер) останал в Македония, в числото на неговите потомци били някои дунавскобългарски царе и създателите на "кирилицата" - Кирил и Методий.

Както виждаме, завещанието на Курбат не било изпълнено от неговите потомци - те се скарали и разделили държавата Велика България на три български царства - на Кара Булгар (централната украинска част), на Хазария (източната част на Велика България) и на Улуг Булгар (западната част на Велика България).

В "Джагфар тарихи" се е запазил любопитен детайл от епохата на "великия дележ" на Велика България. В разгара на жестоката междуособица между принцовете на велика България, Аспарух си присвоил Корана, книгите, знамето и посланието на халифа Омар. Когато Бат Боян поискал да му върне тези светини, то Аспарух му изпратил писмо с такива думи:

„Ти се отказа от истинната вяра а значи и от даровете халифа. Аз макар да не съм приемал исляма винаги съм бил дружен с арабите, следователно имам повече право да ги пазя при себе си".

Под знамето на халифа Омар от територията на Улаг Булгар(Румъния, Молдова) Аспарух атакувал Византия (в 679 г.) и отвоювал от нея Мизия и Македония. Исламските реликви били пазени от дунавскобългарските царе, потомци на Аспарух до приемането на християнството през 865 г. като най-велики светини. През 866 г. посланиците на дунавскобългарския цар Баръс (Борис-Михаил) попитали папа Николай I, какво да правят със зеленото знаме и с мюсюлманските книги. Римският папа отговорил, че върху знамето трябва да се направи кръст, а мюсюлманските книги - "непременно да се изгорят".(Ф.В. Салихов, К вопросу о принятие ислама булгарами. - Засказанье: проблемы истории и культуры, Казан, 1995, стр.147-148)

Трудно е да се каже колко дълго е съжалявал Бат Боян за загубата на тези светини. През 682 г. той приема християнството и разрешава на християнските проповедници от Задкавказието да унищожат някои тенгриански светини на българите.
Тази постъпка страшно възмутила Ойгъра - фактическия глава на Хазария. Независимо от това, че кагана винаги е бил дружен с Бат Боян, Ойгър накарал Бат Боян да плати данък на Хазария, а Задкавказието за разрушението на тенгрианските свети места наказал с набег върху Кавказка Алания и Армения. Българските конници, обковани в желязо, стъпкали войската на албанските, грузинските и арменски князе и взели голяма плячка. Даже след столетия арменските летописци със стряскане и потреперване си спомняли за това нашествие на хазарските българи. От това време Каспийско море започнало да се нарича Булгарско или Хазарско море.

Както се отбелязва в "Джагфар тарихи", Бат Боян(Иля Муромец) силно се разстроил заради това, че християнските богове и светии не му помогнали в конфликта с Хазария и се върнал към тенгрианството. А за да му простят тенгрианските духове светотатството през 682 г. Бат Боян организирал разгром на християнската църква в Бащу (Киев). За това събитие се разказва в киевската былина (летопис) "Бунта на Иля срещу Владимир":

"Тут Илюшеньке стало зарко:
Скоро он натянул тугий лук,
Кладывает стрелочку каленую,
Стрелил он тут по божьим церквам,
По божьим церквам да по чудным крестам,
По тыим маковкам золоченыим.
Вскричал-то Илья во всю голову,
Во всю голову зычным голосом:
"Ах вы, голь кабацкая, доброхоты царские!
Ступайте пить со мной заодно зелена вина,
Обирать-то маковки золоченые!"
...Продавают маковки (церковные купола) золоченые."

В памет на своето връщане към тенгрианството, Бат Боян издигнал в Бащу (Киев) огромен паметник на почитания тенгриански дух Биргюн ("Перун" в късните летописи).
Споменатите в тази былина "княгиня" Опраксия била в действителност дъщерята на Бат Боян, Абрак-къз, омъжена (по искане на Ойгър) за кагана Кабан, а "княз" Владимир бил самия Кабан (неговото българско име се превежда на руски именно като Владимир).
Както се отбелязва в "Джагфар тарихи", Ойгър се съгласил да се помири с Бат Боян само тогава, когато той дал дъщеря си за жена на кагана Кабан и се върнал към тенгрианството. Самият Ойгър Колин-Эвен влязъл в руските былини под името "цар Калин"(былината "Иля и Калин цар"). В киевските былини (летописи) се запазили също имената на тъста на Бат Боян - кавказкия княз Арслан Албан Ръщау (поп Левонтий Ростовский в былината "Иля Муромец и Идолище в Киев" и др.) на жената на Бат Боян – Джуба бика, на която Бат Боян подарил своето любимо имение - селището Батавъл - "Путивл"( былината "Забава Путятична") и на сина на Арслан Албан Ръщау - Алаш, който служел на Бат Боян (былината "Алеша Левонтевич Попович").
Ф.Нурутдинов

Как и кога е попаднала чешката монета от X век в Казан?
(Или посланическата мисия на Черноризец Храбър във Волжка България).

Неотдавна присъствах на срещата, която имаше известният археолог Ф.Ш.Хузин с обществеността на г.Казан. Там ученият разказа и за сензационната находка от разкопките в Казанския Кремъл - намерената чешка монета от X в. По редица признаци, уточни Ф.Ш.Хузин, тя може да се отнесе към времето на чешкия крал Вацлав(924-935 или 936 г.).
За съжаление, забеляза учения, татарските специалисти-историци не могат да обяснят засега, кога и по какъв начин такава рядка монета за самата Чехия е попаднала на територията на г.Казан.

Само че, някои достигнали до нас исторически сведения хвърлят лъч от светлина върху мрака около тази тайна.
И то не къде да е а в съобщението на булгарския летописец от XIII в. Гази-Баба, дошло до нас в състава на сборника с исторически летописи на Бахши Имана " Джагфар тарихи" от 1680 г.(една част е издадена, а другата чака своя издател).
Гази Баба пише( в скобите давам необходимите пояснения):

"Опитвайки се да смегчи лошото впечатление, което направил на Тимар (булгарския цар) с неизпълнението на обещанията си Булимер (киевския княз Владимир) пропуснал към Булгария голямото улаг-булгарско (дунавско-българско) посолство на бия (господина) Маркар Макидан (Македонски). Този бий бил син на Багил и сестрата на бурджанския(дунавскобългарски) бек Шамил(Самуил). Маркар-бий тръгнал за Булгария заедно с годеницата на емира Ибрахим (булгарски принц, брат на Тимара) - дъщеря на бурджанския бек( дунавско-българския княз) Шамил(Самуил), Джан-бика.
По пътя в града Ази Улаг (Яш) към посолството се присъединил маджарския бий Саин, син на бия Хасан. Този бий Хасан заедно с двама други бия Балак и Бахта, а също и търговеца Саин, заминали през 970 г. от Булгария в Маджар (Унгария), където намерили радушен прием.“

Работата е там, че Балак и Бахта били синове на Джакин ( основателя на унгарската държава Арбат-Арпад и внук на булгарския цар Алмъш Джафар), когото помнели добре и почтитали като като светия в Маджар. А Хасан бил женен за дъщерята на търговеца Саин и кръстил сина си на неговото име. Саин поискал да види родината на баща си, и след като получил разрешение от маджарския канар(владетел), с леко сърце тръгнал за Булгария.
Маркар бий бил необичайно величествен човек и се държал с голямо достойнство, както подобавало на един потомък на Телеса Бюрган (чичото на Курбат-"Кубрат"). По пътя той преодолял много препятствия и опасности и затова нашите. го нарекли Барис, което означава "Храбър".
Той предал молбата на бек Шамил за помощ на Улаг Булгар (Дунавска България) против Рум (Константинопол). А този град, укрепен с няколко реда стени, стоял като омагьосан. Нашите кам-бояни(шамани) го наричали "Истамбул".

В отговор мумина (почетна титла на Тимар и другите булгарски царе, означаваща "вожд"), казал да предадат на Шамил, че ще окаже необходимата помощ и даже представил на посланика четиримата баджанакски (печенежки) бия, на които вече бил дал заповед за поход против урумците(византийците)...
Към Саин бий мумин (т.е. Тимар) бил не по-малко милостив и след като този приел истинната вяра, му подарил участък земя на р.Арсу (днешната р.Казанка).
По молба на мумина, улугбек (губернатор) Маргбаши, когото наричали и Мар, съпроводил посланика Маркар и Саин-бий до участъка на хасановия син. А това било направено защото по това време в тази тюба (област) имало вълнения и сблъсъци между субашите избягали от Кашан и арите.

В архива се запазило едно прошение от дружинник на Маргбаши, който претендирал за спорен участък земя на р.Арсу.В това прошение се казвало, че техният предтеча Хаким загинал заедно със самия Маркар, защитавайки неговия керван и бил погребан до него в същия този участък. Нарочно или случайно те явно са объркал и Маркар-бий с друго лице, вероятно с Маргбаши, тъй като посланика Маркар благополучно се върнал в Улуг Булгар..А гробът на Маргбаши действително се намирал в този участък... Може това объркване да се е получило защото арите считали Маркара за магьосник и говорели за него така:
"Той загина в бой с дракона Барадж, когато искал да разруши светилището".

Сардарите (пълководците) на първата войска, пратена на помощ в Дунавска България, били посрещнати край Бащу(Киев) от самия Булимер. С помоща на различни примамки и уговорки този улу бий (киевският княз) уговорил сардарите да приемат християнската вяра и да премина на служба при него. Булимер тогава бил съюзник на Рум (Византия) и пратил наетите баджанаци (печенеги) против бека Шамил (Самуил). Казват, че тази вероломна постъпка на Владимир така оскърбила Тимар, че той в гнева си започнал война против Бащу.

Ние нямаме сериозни основания да не се доверим на сведенията на Гази Баба. Булгарският летописец не пише къде се е намирал участъка на бия Саин, но от другите източници знаем, че той се разполагал на територията на днешен Казан. Така Иван Глазатый - автор на знаменитата руска летописна повест "Казанска история"(1565г.) директно пише, като се базира на булгарските летописи, че до построяването през XII в. на града Казан, неговата територия се наричала "Юртом Саиновым" - т.е. "владение" - юрт на Саин.
("Казанска история" М.Л.1954 г.,с.48)

Няма причини да се съмняваме и в това, че Маргбаши бил погребан в участъка на Саин. Как е починал - бил убит от бунтовниците или умрял от стествена смърт(той вече бил доста стар) - това е вече друг въпрос.
И така Маргбаши починал и несъмненно бил погребан от своите спътници - Маркар и Саин. Струва ми се, че археолозите са разкопали именно мястото където е бил гробът на Маргбаши - за това свидетелства чешката монета.

Да се слагат монети в гроба на починалия е стар древен доислямски обичай при българите. Той се съхранил за известно време и след приемането на мюсюлманството. Но струва ми се булгарите са възприели този обичай от своите фино-угорски предци. Казанският археолог Е.П.Казаков отбелязва, че във фино-угорските гробища по марийското Поволжие се срещат монети сечени в булгарските градове през втората половина на X в.
(Е.П.Казаков. Култура ранней Волжской Булгарии. М.,1992г.,с.233).

Но кой все пак е могъл да сложи чешката монета в гроба на улугбека? Най-вероятно Саин-бий. Едно, че той е син на булгарския бий, но е пристигнал и от Унгария - страната на Арпадовите булгари и фино-угрите, съседна на Чехия. В края на IX - средата на X в. набезите на унгарските булгари и угрите заляли Европа. Унгарските конници минавали през Чехия и грабели по цялата и територия. Тогава очевидно въпросната монета попаднала в ръцете на унгарците като плячка. Заедно със Саин се оказала на територията на Волжка България, а след това положена от него в гроба на улугбека Маргбаши.
Кремълският хълм по-рано се наричал Богъл-тау. Тази дума се осмисляла в XV - XVI в., като "Копна гора". Само че думата "богыл" се явява по-скоро развалена форма на българското "боил" - "багыл" - "велможа-княз". Това название могло да се закрепи за хълма, защото там пребивавал (в имението на Саин) посланика на Дунавска България Маркар, син на бия Багыл (Баил).
Всъщност, сравнението на известието от Гази Баба с данните от руските летописи, позволява да заключим, че Марк Макидан (Македонски) се явява не някой друг, а знаменития дунавско-български философ Черноризец Храбър. Никоновската летопис, съхранила доста уникални сведения за Волжка България, съобщава, че през 990 г. киевският княз Владимир I изпратил във Волжка България философа Марк Макидан с мисионерски цели.
За същото това посолство писали известните историци от XVIII-XX в. В.Н.Татищев("История Российская с самых древнейших времен"), Н.М.Карамзин("История государства российского"), М.Д.Полубояринова("Русь и Волжская Болгария в X-XV вв." М.1993) и др.

В същата тази 990 г., както отблязва летописеца, Марк Македонянин се върнал в Киев. Така ако се вярва поне на датирането на руския летописец, чешката монета попаднала на Багыл (Баил)-тау, т.е. днешния "Кремлевский холм" през 990 г.
Към това ще добавя само това, че до нас е дошла част от книгата на на Марк Македонянина "Сказание о писменах"(виж Божидар Димитров, "Българите цивилизатори на славянския свят"-София,1993 г.), която той подписал със своя литературен псевдоним - "Черноризец Храбър".
144
НЕИЗВЕСТНИЯТ МОХАМЕДЯР-БУ ЮРГАН

Монголо-татарските завоеватели от 13-14 век старателно скривали от народа своята история. Духовните потомци на монголо-татарите, служебните татари от 14 до 20 -ти век продължавали и продължават до наши дни пак толкова усърдно да скриват историята от хората - само че вече не своята, а българската, подменяйки историческата истина със своите фалшификации. Всички си спомнят скандалната чисто служебно-татарска забрана от властите на Реп.Татарстан за българския учебник по история - "Родиноведение" - 1995 г.
Затова на широките маси биографията на великия български поет Мохамедяр Бу-Юрган е неизвестна. Използвайки това, служебно-татарските фалшификатори измислили през 1997 г. мним юбилей - 500-ната годишнина на Мохамедяр. Но ние не започнахме веднага с разобличенията на тази фалшификация, за да не осуетим публикуването на някои от поетическите произведения на българския поет(тази публикация беше тясно свързана с фалшивия юбилей). Сега, когато сборника с поетичните произведения на Мохамедяр видя бял свят (вярно че придружен с мерзката статия на някой си М.Усманов, татаровед), настана времето да се изрине купчината от служебно-татарски лъжи за Мохамедяр.
Истинският, а не измисленият от татаристите Мохамедяр се родил през 1502 г. Неговият баща е видния български аристократ и хан Мохамед-Амин, който служел на владетелите на Волжко-Българското царство(на сеид-емирите от династията на Ашрафидите) в качеството на улугбек-губернатор на Казанския ил (ил- губерния, земя). А майка му Саулия-бика, била сестра на сеид-емира Саин-Юсуф. Нея отначало омъжват за предишния Казански губернатор - Илхам, брат на Мохамед-Амин, но после попаднала заедно с него в руски плен и каторга. Благородният Мохамед-Амин успял да освободи нещастната жена от руския затвор и се оженил за нея. Саулия искренно обикнала новия си мъж и получила от брат си - владетеля Саин-Юсуф съгласие, Мохамед-Амин да заеме поста на Казански губернатор. По майчина линия Саулия-бика била роднина на знаменития шах, потомък на самия Тамерлан - Закиредин Мохамед, по известен под името Бабур. Интересно е да се отбележи, че и Бабур също се прославил със своя литературен дар. Може би узбекската кръв от майките на Бабур и Мохамедяр ги направила поети? Или туркменската кръв на знаменития предтеча на Мохамед-Амин - хан на туркмените и на Дешти-Кипчак, Тохтамъш (нали туркмените са не по-малко песенен народ от узбеките).
Но струва ли си да гадаем и да разтегляме нашия разказ - нали българите изначално са били деца на седем племена от Волго-Урал (този край българите наричали или Туран или Имен, което означава "Божествена земя"), а след това в българския етнос се влели и хиляди и хиляди представители на десетки други народи от Велика България - Туран. Не е ли по-добре да се съгласим с нашите средновековни предци, че поетическият талант на човека се дава от самия Творец.

Улугбек Мохамед-Амин бил щастлив, когато Саулия бика през 1502г. му родила син в Казан. Този син бил Мохамедяр. Като Ашрафид по майчина линия Мохамедяр можел да заеме българския престол, а като Чингизид (Тохтамъш спадал към ханската династия на Чингизхан) - ханския пост на казански улугбек. Това го правело опасен съперник на много претенденти за българския престол и за поста на казански губернатор, затова те побързали да се избавят от него. Саин-Юсуф заповядал дори да скрият факта на раждането му. Под името "Шейх-Гали" Мохамедяр бил даден за възпитание в дома на Муса ибн Мохамед, където и израстнал. Официално Муса се считал за баща на момчето. Той дал блестящо образование и на собствения си син Ибрахим и на приемния Мохамедяр. Разказите му за героите от българската история направили огромно впечатление на младия Мохамедяр, и той дори започнал да се нарича по името на видния политически деятел от българската история Бу-Юрган (Бюрган, Юрган, вуйчото на Кубрат). Защо Мохамедяр избрал именно това име? Бу Юрган успял в 7-ми век да обедини 60-те части на Българското княжество (тарханство) и после го предал под властта на младия Кубрат. И Мохамедяр мечтаел да обедини съвременната му Волжка България, фактически разпаднала се на две враждуващи части: Эчке-Казанската(където управлявали потомците на големия брат на Саин-Юсуфа, Бураш Ашрафид) и Коръм-Чалинска, където управлявали Саин-Юсуф Ашрафид и неговия син Ядкар Кул-Ашраф). Казанският ил в тази борба попадал под властта ту на едните ту на другите.
С родните си баща и майка Мохамедяр се виждал рядко тъй като Саин-Юсуф забранявал чести събирания. Тази трагедия накарала Мохамедяр да страда цял живот, но тя го накарала и да стане състрадателен към чуждата болка и към бедствията на народа. Той силно обичал родителите си, но и силно се привързал към семейството на Муса, който направил всичко за да не се чувства той чужд в дома му.
През септември 1510 г. в Казан пристигнала майката на Мохамед-Амин и баба на Мохамедяр, малика-хатин (царица) Нур-Салтан, която била втора жена на кримския хан Менги-Гирай. Заедно с нея в главната столица на България дошъл и сина на Минги Гирай от неговата първа жена - Сахиб Гирай. Саулия бика, опасявайки се, че враговете ще убият момчето, измолила разрешение от Саин Юсуф, Мохамедяр да замине заедно с Нур Салтан в Крим. През юни 1511г. Нур-Салтан, Сахиб-Гирай, възрастният посланик на България в Крим, Ак-Чура Аяз (този Ак чура поставил началото на българския род Акчуриных, а големият му брат, Яуш - поставил началото на българския род Яушеви, от който произлиза големият български писател на 20-ти век Аяз Гаяз Исхаки), секретар (тебир) на българското посолство в Крим, Байбек Азан, кримският посланик в България Мохамед Челеби и Мохамедяр тръгнали за столицата на Кримското царство - Бахчисарай през Московията. В Москва те останали известно време при любимия син на Нур Салтан, по-малкия брат на Мохамед-Амин, Габдул-Латиф, чичо на Мохамедяр. От Москва за Крим Нур Салтан, Мохамедяр и останалите тръгнали по пътя за шейни. До южната руска граница, българският керван бил съпровождан от руски отряд, наполовина съставен от касимовски българи, а по-нататък, до първите кримски подстъпи ги съпровождали казаците на атаман Бългак, също прекрасно говорещ на булгар-тюркски език (Бългак бил потомък на Узи-Калга, син на кримския хан Ази-Гирай и пленницата от украинския княжески род Данила, а пък потомък на Бългак бил Богдан Хмелницки). Самият Бахчисарай бил старинен български град, който отначало се казвал Багча Булгар, така че никакво откъсване от родината нито по пътя, нито в Крим, Мохамедяр не почувствал.

В столицата на Кримското царство, заемащо целия юг на Украйна, Мохамедяр живял четири години, вероятно най-безметежните и щастливи години в неговия живот. По договорка със Саин-Юсуф, Нур Салтан нямала право да държи Мохамедяра при себе си, за да не разкрие неговата тайна, затова бъдещият поет бил приет в семейството на Мохамед Челеби. Мохамед ага бил един от най-блестящите аристократи в тюркоезичния свят и бил превърнал своя дом в истински дворец на поетите. Тук идвали най-големите, кримски, турски, кавказки, ирански и български поети, писатели и музиканти (от Казан, Астрахан, Сибир и други български области).

Българският сибирски писател и поет Тахтагул написал: "Когато видях двореца на Мохамед ага, първият етаж на който беше украсен със сини ивици а вторият - окръжен с галерия от изумителна позлатена резба, то си помислих: това е вратата на рая. А когато влязох в прекрасната цветуща градина на този дом, където славеите (поети, писатели, музиканти Ф.Н.) пееха своите арабски, персийски и тюркски песни, то се уверих, че това е наистина рая“.
Тук в тази "градина на поетите", Мохамедяр за пръв път усетитил стремеж към поетическото творчество. Първите уроци по поезия дал на момчето Байбек, който бил талантлив поет. Байбек винаги изглеждал безгрижен и весел, но всъщност бил много точен и наблюдателен. Той забелязал, че Мохамедяр страда от раздялата с родителите и с чичо си Габдул-Латиф (с него той се сближил по време на престоя си в Москва). Затова добрият Байбек посветил на Мохамедяр тези утешителни редове:

Когда следы печали наполняют глаза,
То трудно увидеть радость.
Так давай-же хоть иногда
Забывать о печали -
Тогда мы сможем увидеть то,
Что Всевышний создал нам в радость.

Синът на Мохамед ага – Арслан, също бъдещ посланик на Крим в България - станал най-добрия приятел на Мохамедяр. Арслан учел в Бахчисарайското медресе "Шахиния". И Мохамедяр посещавал това медресе - отчасти за да прави компания на Арслан, отчасти защото, там преподавал известният познавач на историята - шейх Касим - ученик на знаменития български историк - шейх Мохамед Амин(бащата на Мохамедяр бил наречен с това име в негова чест).
Няколкото щастливи години прекарани от Бу-Юрган в Крим преминали бързо. През 1515 г. Мохамедяр неочаквано получил заповед от сеид емира Саин-Юсуф веднага да се върне в България. За момчето пристигнал емир Шах Хусаин, брат на сеид емира Саин Юсуф. Шах - Хусаин силно влияел на брат си и се домогнал до поста на казанския сеид и бил като господар в Казан. Шах Хусаин се държал така жестоко с Мохамедяр, че Бу Юрган по-късно в своята "Казанска история" нито веднъж не споменал за този деятел. Шах-Хусаин искал да сложи пранги на Мохамедяр, като на престъпник и само твърдият отказ на стареца Ак Чура да изпълни тази заповед накарало емирът да отстъпи. Но за това нещо Ак Чура заплатил с дипломатическата си кариера.

Когато пристигнали в Казан Шах-Хусаин станал смел и веднага вкарал Мохамедяра в зандана, като го обвинил в написването на стихове осмиващи сеид емира. Само намесата на Саулия бика спасила сина и от смъртна присъда. Но от раздяла с родителите не могла да го спаси. По заповед на сеид емира Саин Юсуф, Мохамедяр го заточват пожизнено в Персия. Възмутен от това Мохамедяр дава обет за безбрачие. Повече своите родители той няма да види. В 1517 г. московският княз отровил на един свой пир Абдул Латиф, а в 1518 г. умира от тежка болест(вероятно изкуствено предизвикана от раздялата със сина) хан Мохамед Амин. В същата 1518 г. била отровена Саулия бике. Бахши Иман отбелязва, като посочва данните от Иш-Мохамед, че всички тези смърти били предизвикани от Шах-Хусаин и неговата любовница Гаухаршад-бика, (сестра на Мохамед-Амин). Шах-Хусаин мечтаел да премахне всички български претенденти за поста на казанския улугбек и да постави там някой чужд човек - послушен и напълно зависим от него. По искане на Шах Хусаин московският княз Василий III поднесъл на Абдул Латиф чаша с отрова. А още по-рано един подкупен слуга отровил(но не до смърт а до тежка болест) Мохамед-Амина. Гаухаршад-бика хладнокръвно участвала в отравянето на Саулия -бика. Но всичко това Мохамедяр така и не узнал никога, и запазил с леля си Гаухаршад-бика, преструваща се на приятелка, за да го шпионира добри отношения.
Шах-Хусаин успял да унищожи ненавистното му семейство и през 1519 г. сложил за казански губернатор изцяло зависимия от него Касимовски хан Шах-Гали (българското касимовско царство се намирало в Уния с Москва). През 1521 г. Шах-Хусаин умрял и неговото протеже (което било заставено да му служи по нареждане от Москва) с радост напуснал Казан, тъй като да служи на жестокия, казански сеид на него му било особено неприятно.

В Иран, тази вълшебна "страна на поетите", Мохамедяр живял до 1536 г. В своите спомени той писал, че значителна част от времето си бил принуден да прекарва в ролята на български посланик "Шейх-Гали" а през свободното си време с удоволствие събирал старинни книги и изучавал иранската, арабската и тюркската поезия, усъвършенствал се в стихосложението. Ежегодно в състава на керваните от ирински, централноазиатски, китайски и индийски поклонници пътивал до светите места на мюсюлманите(ходел на хаджилък). И по този начин пътувал до различни арабски и съседни на Иран страни. Гуахаршад, която ръководела следенето на Мохамедяра, скоро се убедила, че той не се стреми да заеме българския престол или поста на Казански губернатор, и затова не ограничавала предвижването му из страните на Изтока.

Веджъж Мохамедяр успял да отиде при своя знаменит роднина - шах Закиредин (Бабур).
"Когато посетих шаха - спомня си Мохамедяр - аз му припомних за нашето роднинство. В отговор той ме прегърна и нареди да го наричам чичо и веднага развея слуховете за своята суровост. Той одобри моите стихове, а една поема, която аз написах под влияние на шийх Камал, и поетическото писмо на баща ми към брат му Габдул-Латиф" В какво се състои силата на роднинството", изкараха сълзи в очите му."

Между това в България ечке-казанските сеиди - ашрафидите се борели с коръм чалинските сеид емири - ашрафиди за властта над Казан и над цяла България. През 1521 г. сина на ечке-казанския сеид Бураш - сеид Мансур успял да овладее Казан и да сложи там за губернатор Сахиб-Гирай.

През 1524 г. хората на Мансур убиват Саин-Юсуф, и нов сеид-емир на България става сина му Ядкар Кул-Ашраф. Под натиска на Кул-Ашраф казанския губернатор Сафа-Гирай (племеник на кримския хан Сахиб-Гирай), който отначало мислел да служи на Мансур, преминал на служба при Кул-Ашраф. През 1531г. Гаухаршад преминала на страната на сина на Мансур - ечке-казанския сеид Мамед и му помогнала да свали Сафа-Гирая и да установи в Казан своята власт. За нов Казански губернатор по съвета на Гаухаршад сложили касимовския хан Джан Гали, по-малкия брат на Шах Гали. Самият Шах Гали обаче, предложил своята кандидатура за поста казански губернатор, като обещал, че ще присъедини към България и Касимовското царство.

На Мамед се харесало това предложение, и той започнал да подготвя замяната на Джан-Гали с Шах-Гали. Гаухаршад, която предпочитала да вижда в Казан зависимия от нея Джан-Гали, решила да погуби Шах-Гали(той за разлика от брат си бил с характер и самостоятелен). Като прихванала няколко писма на Шах-Гали до Мамед, Гаухаршад ги дала на Московското правителство, а то, като разбрало за заговора, хвърлило метежния касимовски хан в затвора. Но през 1535 г. когато войската на Кул Ашраф тръгнала към Казан, Гаухаршад предала Джан-Гали, заради спасение на собствения си живот и преминала на страната на сеид-емира. Хората на Кул-Ашраф обесили Джан-Гали и заели Казан. За казански губернатор Кул Ашраф отново назначил Сафа-Гирай. Гаухаршад се опитала да подчини Сафа-Гирай под своето влияние чрез Сююмбика, но претърпяла неуспех заради отказа на Сююмбика да си има работа с нея. През 1536 г. Гаухаршад умряла от разсройство по повод на това, че я разобличили при опит да отрови Сююмбике.

По чудо спасилата си Сююмбика решила да извърши хадж, за да благодари на Всевишния за неговата милост. Осъществяването на това благочестиво намерение неочаквано довело до това, че в нейния живот влязъл героя на нашия разказ - нещастният изгнанник Мохамедяр.
През 1536 г. Мохамедяр се възползвал от запитването на Сююмбика за възможността да се пътува през територията на Персия до светите места и изпратил в Казан своята молба за връщане в родината("Шахри Булгар") в стихотворен вид. Покорена от проникновените стихове в нейна чест, Сююмбика уговаря Сафа-Гирая да изкара разрешение от Кул-Ашраф. Сеид емира започнал да отлага отговора на молбата за "милостта към Мохамедяра". В този решителен момент на Бу Юрган му помага неговият стар приятел - Сахиб-Гирай: той помогнал да се организира преместването на "Шах - Гали" от Персия в Крим през Азов(Азак), и Кул-Ашраф, изплашен, че турският султан може да използва Мохамедяр в своите дипломатически игри, веднага се съгласил за връщането на изгнанника. През 1538-39 г. Мохамедяр се премества от Крим в Казан заедно със събраната в Персия огромна библиотека. Хиляди свръзки с книги, които подарява на Казанския ислямски университет "Мохамад-Аламия". Когато кервана с книгите приближил до осеминаретното здание на университета, от неговата врата срещу Мохамедяра излязъл белокос старец с благородна външност. Това бил имам-хатиба(ректора) на университета в чието лице Бу-Юрган с радост познал своя любим учител по история шейх Касим.
Преизпълнен с радост от срещата с родината, Мохамедяр създава своите знаменити поетически произведения - "Тухваи мардан" - "Дар за мъжете"(1540 г.) и "Нури Садур" - "Светлината на сърцата"(1542 г.). Първото съчинение Мохамедяр посвещава на Сафа Гирай, а второто - на своя най-добър приятел и почитател Сахиб Гирай. На него искал да посвети и своята блестяща историческа книга-летопис "Казанска история", но не успял да я завърши.

През периода 1532 - 1551 г. Сахиб Гирай заемал престола на Кримското царство. През 1551 г. враговете го наклеветили пред турския султан с лъжливо обвинение за връзки с противниците на Турция - шаха на Иран. Съществуването на такава връзка враговете враговете доказвали с факта, че Сахиб Гирай помогнал на Мохамедяра да се премести от Иран в Крим. Турският султан повярвал на клеветата и с негово разрешение Булюк-Гирай (син на Сафа-Гирай) удушил през 1551 г. Сахиб-Гирай.
В Казан Мохамедяр след дълго отлагане се среща с Ибрахима и неговия син Куба-Касим. Куба-Касим без колебание подарил принадлежащото му право дa взема данъкa
от игенчеите (земеделци) на един от Горните аули(този аул по-късно получил името на поета - Бюрган, дошло до нас под формата "Бюрганы") на Мохамедяр.
Кул-Ашраф се опитвал да срине автономията на Казанския ил, затова всячески се стараел да отслаби позициите на господстващата класа в Казан, самостоятелните феодали-аристократи(улани или казанчии). С одобрението на Кул-Ашраф, губернатора Сафа-Гирай започнал да раздава казански земи на номадските наемни феодали от кипчакските орди, които в България ги наричали "татари". Тези наемници Кул-Ашраф искал да ги използва в борбата си против уланите (българските потомствени аристократи), но наемните феодали започнали да угннетяват подвластните им игенчеи много повече, отколкото българските феодали-улани.
Куба-Касим и Мохамедяр като видели това, заели позиция против раздаването на казански земи на "татари", а значи станали противници на политиката на Кул-Ашраф и Сафа-Гирай. За известно време Мохамедяр и Куба-Касим станали съюзници на врага на Кул-Ашраф, ечке-казанския сеид Мамед Ашраф, който се стремял да заеме българския престол. Той се бил обявил за автономия на Казанския ил и в подкрепа на самостоятелните български феодали.

През 1546 г. създаденото от Мамед в Ечке Казан уланско опълчение за кратко време заело Казан и изгонило протежето на Кул-Ашраф, хан Сафа-Гирай. Нов казански улугбек станал Хан-Керманския (Касимовски) хан Шах-Гали, а поста на казански бахши предложили на Куба-Касим. Той приел това предложение, но само тогава, когато Мохамедяр се съгласил да стане Казански сеид. Българския патриотизъм и отличното познаване на българската култура от Шах Гали се харесало на Мохамедяра и на Куба-Касим и между тях се завързали дружески отношения. Шах Гали успял да убеди Мохамедяра и Куба-Касима, че в условията, когато Турция с нищо не може да помогне на България, а Московията не заплашва българската държавност, България или нейната западна част - Казанския ил - ще и бъде най-изгоден външнополитическия съюз(уния) с Москва под егидата на Московския княз. Подобна уния - не засягаща държавността и вътрешните работи на България и зъдължаваща я само да съобразява и координира външнополитическите си действия - Българското царство вече било сключвало през 1236 - 1278 г с Монголската империя а в 1278 - 1437 г. - с Дешти-Кипчак.
С помоща на Шах-Гали и Мохамедяра, Куба-Касим започнал да отнема незаконно придобитите земи на "татарите" и да ги връща на държавата и на уланите. В отговор наемниците вдигнали въстание против губернските Казански власти и започнали дa застрашават самия град. Начело на бунта застанал българският аристократ Бибарс Риштау, който решил да се издокара пред Кул-Ашрафа. Шах-Гали,
Мохамедяр и Куба-Касим заедно напуснали Казан и отплавали надолу по Волга с кораб. По пътя в Тетеш(Тетюшах) Мохамедяр и Куба-Касим слизат на брега и се прибират в именията си, които били наблизо. А Шах-Гали отплавал по-нататък, и на юг край Саратау(Саратов) се среща със своите спасители - пограничен касимовски отряд.

Казанският търговско-занаятчийски магистрат "Тюмен" (орган на самоуправлението на казанските граждани), опасявайки се от сеч и безчинства, отказал да пусне в града "татарите" и Сафа-Гирая до тогава, докато Мохамедяр не бъде върнат на поста - Казански сеид. Кул-Ашраф, който самолично дошъл под стените на Казан, скърцайки със зъби, дал съгласието си. Извикват Мохамедяр в Казан, и той (такъв бил реда) утвърждава Сафа-Гирай за казански губернатор (сеид-емирите, а понякога и ечке-казанските сеиди - Ашрафидите, назначавали областните сеиди, а те вече утвърждавали феодалите на поста управители на областта - губернии или царства; ечке-казанските сеиди, които били главните гаранти на автономията на Казанския ил, назначавали не сеид-емири, а избирали - от членовете на рода Ашрафид - български феодали). От своя страна Мохамедяр се съгласил да стане казански сеид само тогава, когато Кул-Ашраф и Сафа-Гарай дали обещание да не отмъщават на гражданите-казанци и на Куба-Касим. Скоро след встъпването си в длъжност обаче, Сафа-Гирай с одобрението на Кул-Ашраф, наказал със смърт няколко казански аристократи - приятели на Шах-Гали, в това число и стария приятел на Мохамедяра, Байбек. Само молбите на "Тюмен" накарали Мохамедяра, потресен от жестокостта на Сафа-Гарай, да остане на поста - сеид.
През 1548 г. Сафа-Гарай излязъл от подчинение Кул-Ашраф, и Мохамедяр получил заповед да напусне Казан. Само че той пак по молба на "Тюмен" и на Сююмбика, останал на поста си.

Когато Мохамедяр за първи път се срещнал със Сююмбика се влюбил в нея от пръв поглед. Тя била много красива и добра към хората - не случайно българският народ и дал името Сююмбика ("Любима госпожа"). От любов към нея се опитвал да защити властта и авторитета и в Казан, макар много често и рязко да критикувал действията на мъжа и Сафа-Гарай. Авторитета на самия Мохамедяр рязко нарастнал, след като по ходатайство на шейх Касим той бива избран за ръководител на българското суфийско братство "Ел-Хум". Това братство, владеещо град Болгар, било една истинска демократична партия. То се опитвало да отслаби феодалния гнет, настоявало за конфискация на земите и изгонването от България на "татарите", строяло планове за установяването в България на царство на всеобщото благоденствие ( думата "хум" на езика на тенгрианските камове-шамани означавала - "благодат", "благоденствие"). дейността на "Ел Хум" протичала в руслото на идеите на тенгрианството (доислямската българска национална религия) за необходимостта да се поддържа изначалното равенство между хората и справедливо разпределение на жизнените (материалните) блага, които били потвърдени от Корана. Свещеният център на "Ел Хум" била горичката на мъчениците в Болгар, която по-рано била място за тенгриански моления (карамат). На нейна територия се намирала тенгрианската кула "Ел хум" (която учените наричат "малкия стълб или минаре") и гробницата на исламските мъченици (наричана също "царска гробница"). Както виждаме, българската суфийска идеология запазила редица демократични идеи на тенгрианството и затова станала фундамент на българския ислям, който забележимо се отличавал от исляма в другите страни по света. Сменяйки своите названия, братството "Ел Хум" просъществувало до 1921 г., когато било забранено от болшевиките и минало в нелегалност.


Знаменити ръководители на "Ел Хум" на разни етапи от историята му били Кул Гали, Махмут Булгари(14 в), Жабик - Мохамед Ашрафид(15 в.)Бахши Иман - потомък на Куба-Касима, мулла Мурад(18 в.),сеид Джагфар(началото на 19 в.), Багаудин, Сардар, Газизан и Гаян Ваисови. Багаудин бил убит от царската охранка през 1893 г., Сардар бил убит от татарските черносотници в 1918 г., Газизан по-голямата част от живота си прекарал в сталинските лагери, Гаян бил убит от работниците на НКВД в Полша през 1939 г.

През 1549 г. агентите на Кул-Ашраф отровили Сафа-Гарая, и войската на емира влиза в Казан. Куба-Касим отнова го назначават за казански бахши, а Мохамезяр отива мъжествено в Коръм-Чал при сеид-емира с молба за назначението на нов казански улугбек - сина на Сафа-Гарая и Сююмбика - двегодишния Утямъш-Гарай. Опасявайки се за живота на приятеля си, Куба-Касим му дал писмо за Кул-Ашраф, в което молел сеид-емира да прости на Мохамедяр и да го остави на поста казански сеид "в полза на общото благо". По време на личната среща с Мохамедяр, кул-Ашраф бил поразен от смелостта на поета, решавал д агоостави н апоста казански сеид и разрешава да се утвърди Утямъш-Гарай за нов казански губернатор, а Сююмбика за негова регентка. Явно, че на решението му повлияло писмото и мнението на Куба -Касим(а и романтичните подробности около голямата любов между Сююмбика и Мохамедяра и за истинския баща на Утямъш, които били публична тайна в българското общество тогава. Б.А.), на когото все повече почвал да се доверява.
През февруари 1550 г. огромна московска войска обсадила Казан. Официално я оглавявал московският цар Иван-IV (бъдещият Грозни), но фактически той още не бил пълновластен владетел и бил принуден да изпълнява заповедите на влиятелната в Москва християнско-екстремистка партия, оглавявана от княз Владимир Старицки, поп Силвестър и костромските помещици Адашеви. Тази партия в България я наричали "вонащите бурлаци (разбойници)". Тези "вонящи бурлаци" искали в съюз с християнската западна Европа да съкрушат исляма в целия свят и, най-вече и преди всичко, да унищожат ислямската Волжка България и ислямския български народ. По време на ожесточения обстрел на Казан загинали приятелите на Мохамедяр - сина на Сафа-Гарай, Гази-Гарай и кримския посланик Арслан Челеби. В решителният момент на московския щурм Мохамедяр и Сюмбика излезли на стената при защитниците със зелено знаме. Вдъхновени от появатата на своите любимци, казанците отбили московския пристъп и принудили московската войска на 25 февруари да отстъпи.

Противодействайки на плановете на "вонящите бурлаци", Мохамедяр разчитал чрез помоща на Шах-Гали и Куба-Касим да се договори с Иван IV за уния между Москва и Казан, тъй като самият московски цар не бил сред ненавиждащите исляма и българите. Мохамедяр виждал, че раздираната от вътрешни разпри България, не е в състояние да удържи Казанския ил и искал с цената на сключената уния да запази българската държавност в Казанския край. При това в Източна Булгария (с център Коръм-Чал) Мохамедяр планирал да съхрани независимата българска държавност начело с Кул Ашраф.
"Вонящите бурлаци" продължили войната против България и към лятото на 1551 г. войските на Кул Ашраф били напълно разбити. България загубила севера на Горната страна, където московската войска изградила военна база за завладяването на Казан - крепостта Ивангород (после получила името "Свяжск"). В този момент ечке-казанският сеид Мамед решава да премине на страната на "вонящите бурлаци", които му обещали в замяна на Казанския ил да му дадат поста на главен мулла. Това било лъжливо обещание, тъй като "вонящите бурлаци" искали вообще да изколят цялото мюсюлманско население, но Мамед, заслепен от омразата си към Кул-Ашраф повярвал на вражеските обещания.
Когато ечке-казанското опълчение тръгнало към Казан, към нег осе присъединили и "татарите" на Бибарса, недоволни, че Кул-Ашраф предал властта в Казан на техните врагове - Мохамедяр и Куба-Касим. Действително, те в периода н арегенството на Сююмбика били пълновластни стопани на Казан и по тяхно предложение Сююмбика направила редица демократични реформи в полза на средната класа на граданите и игенчеите (селяните -земеделци), а също и конфискувала земи от "татарите". Когато войската почнала да обкръжава Казан, дошла заповед от Кул-Ашраф за напускане на града от коръм-чалинския отряд, Куба-Касим, Мохамедяр, Сююмбика и Утямъш-Гарай. Сююмбика отказала да напусне града (това би било политическата и смърт), и Мохамедяр също останал за да ги защитава - нея и сина и.

По поръчение на "Тюмен" Мохамедяр сключва договор с Мамед: Мамед обещал да пусне от Казан коръм-чалинския отряд и Куба-Касим и да оставе на поста губернатор Утямъш-Гирай, а Мохамедяр се съгласил да пусне в града неговите улани и малка част от "татарите". Но едва Куба-Касим и коръм-чалинците заминали, и Мамед арестувал Сююмбика и сина и по искане на "татарите". Мохамедяр се опитал да попрречи на ареста - и също бил хвърлен в затвора.
Веднага започнали много сложни и многостранни преговори, отделно един от друг - между Иван IV, "вонящите бурлаци", Мамед и Кул-Ашраф. Благодарение на съветите на Куба-Касим, Кул-Ашраф разбрал, че само реализацията на плана на Мохамедяр за уния с Москва ще спаси независимостта на Източна България. Той изкарал този план на дневен ред в преговорите с Иван IV и касимовския хан Шах-Гали. А наивният и затъпял Мамед, надявайки се да се договори с "вонящите бурлаци", предал Сююмбике и сина и на Москва, но внезапно един от "вонящите бурлаци" - княз Семен Микулински - преминал на страната на Иван IV и Шах-Гали, което дало превес на Иван IV (Който станал Грозни после заради репресиите върху същите тези "вонящи бурлаци" и другите врагове на короната и на царския род и водел началото си от същата династия Дуло, както волжко-българските. Накрая бил обявен за луд и отровен. На власт дошли чужденци, византийци и други лукави и подли отрепки. Но постепенно новата династия взела и други благородни примеси и въпреки "културната революция" на Петър I, въпреки саботажа на левите терористи, към края на 19-ти и началото на 20-ти век Русия била една от най-мощните и развиващи се държави в света, руската нация - формирана, буржоазно-демократичните реформи - в ход а българите преживявали своето национално Възраждане! В отговор наследниците на "вонящите бурлаци" измислили идеологията на татаризма и Москва приела плана на Мохамедяр за уния с Казан (в качеството на "Царство Казанско"). Източна България остава независима. За пръв цар на "Царство Казанско" по предложение на Мохамедяр, Куба-Касим и Кул-Ашраф бил избран Шах-Гали.

Още докато влезе в Казан през август 1551 г. той наказал със смърт Мамед и вождовете на "татарите". Но в началото на 1552 г. чакащият да му дойде времето глава на руската православна църква, митрополит Макарий преминал на страната на "вонящите бурлаци", което накарало Иван IV отново да се подчини на християнско-екстремистката партия. и да приеме техния план за присъединяване на Казанското царство непосредствено към Московията в качеството на обикновенна руска област с последващото унищожаване на мюсюлманското население.
През март месец 1552 г. Москва скъсала унията с Казанското царство и накарала Шах-Гали да замине оттам в Московията, след което московската войска заедно с някои части на уланите и "татарите" тръгнала към Казан, за да заеме града.
Разбирайки, че при всеки случай, "вонящите бурлаци" ще извършат масова сеч над мюсюлманското население, Мохамедяр като казански сеид, призовал "Тюмен" да се присъедини към Източната част на България на Кул-Ашраф и да даде отпор на коварния враг. "Тюмен" бързо свикал опълчението, което по заповед на Мохамедяр затворило вратите на града и повикало на помощ войската на Кул-Ашраф. Московската войска виждайки решимостта на казанците да се сражават, отстъпила и в града влязал отряд на Кул-Ашраф.

През май 1552 г. Мохамедяр отплавал с кораб, невъоръжен към гр. Болгар, за да направи молитва към Всевишния за спасението на Българската държава. Но по реката зад града попаднал в засадата на московския отряд на Северг Баскаков и бил насечен от враговете на парчета. Българската войска, хвърлена след това да търси Мохамедяр, разгромила московския отряд, а Северг Баскаков, заедно с 30 други войници бил наказан със смърт в Казан. Но това вече не могло да върне живота на великия български патриот и поет.
В живота си той изпитал много притеснения, мъки и лишения, но не се ожесточил и винаги помагал не само на своя народ, но и на другите народи, в това число и на руския. Дълго преди своята гибел Мохамедяр станал национален герой в очите на българите. Неговите останки, както гласят преданията, били погребани в Царската гробница в горичката на мюсюлманските мъченици в гр.Болгар - до гробовете на Кул Гали, неговия потомък хан Абдула Челбир, емира Азан, хан Тохтамъш, хан Улуг Мохамед.
Струва ми се, че през 2002 г., когато българите от цял свят ще отбележат истинската 500-тин годишнина от рождението на Мохамедяр, то при тази гробница ще дойдат хиляди почитатели на великия български поет.

Фархат Нурутдинов

НАЙ-ДРЕВНАТА ИСТОРИЯ НА ТРИЗЪБЕЦА

До неотдавна историята на най-известните символи на човечеството -„тризъбеца”, ”свастиката”, и „шестоъгълната звезда” беше покрита с мрак.
Каквото се говореше официално за тези знаци си беше чиста измислица. Това обаче е свързано не с магическата сила на тези знаци, а с тяхната национална принадлежност. Работата е в това, че през 20-ти век „свастиката” била присвоена от национал-социалистите на Германия, ”шестоъгълната” звезда станала държавен символ на Израел, а колкото до „тризъбеца” - той отдавна бил погърчен и известен като жезъла на Посейдон.
Опитите да се понемчи свастиката, да се поеврейчи шестоъгълната звезда и да се погърчи тризъбеца затворили устата на всички, които знаели истинската история на тези символи. Сега тази истина може да се каже:”тризъбеца”, ”свастиката” и ”шестоъгълната звезда” се появили на бял свят във Волго-Уралието и са исконно булгарски символи.
Народът булгар /неговото название се пише и произнася още като ”българ”, ”болгар”, ”балкар”, ”бугар” и т. н. /, възникнал в района на Волго-Уралието в резултат от сливането на седем арийски и урало-алтайски племена. Едно от отюречените угорски племена, дошло от дълбините на Азия, дало на булгарите своя особен тюркски език/”туранския език” или езика на камовете, кам-бояни/. Много от неговите черти се съхранили в съвременния чувашки език.
През периода 2-ри до 4-ти век основен език на всички булгарски племена става огузо- тюркския език /булгарски тюрки/ - който е най-близо до съвременния турски език. Физическият облик на булгарите бил в основни черти арийски, облеклото - угорско, самоназванието”булгар” - чисто арийско, означаващо ”черна или вълча” - булг, глава /ар, джар/. А виж, родината си пък наричали по тюркски ”Идел”, което означавало седем /иде/ племена.
В 15-тото хилядолетие пр. Христа булгарите създават във Волго-
Уралието своята държава Идел. Тя обхващала териториите на почти цяла Източна Европа, Сибир и Казахстан. В началото на 7-ми век булгарската държава Идел получава названието на народа – Булгария/Велика България, наложено от Курбат/, а предното име се закрепва като название на седемте най-големи реки на Волго-Урал: Кара Идел/Волга/, Ак Идел/Белая/, Чулман Идел/Кама/, Нукрат Идел/Вятка/, Ака Идел/Ока/, Сура Идел/Сура/, Джаик Идел/Яик, Урал/.
158
За названието Идел е ясно - в него народът съхранил паметта за седемте разноезични племена-своите предци. А названието булгар възникнало на основата на това, че на тяхното знаме била изобразена вълча глава. Вълкът бил един от главните тотеми на булгарите/главни тотеми били още: елена/бик/, гарван, жерав, лебед или дивата патка, тигър или барс, змията или змиевидния дракон, рибата, орела или сокола, петела или кокошката/.
Най-свещенните числа за булгарите станали 3 и 7. Затова пирамидите за погребения на героите/мовзолеи/ най-често ги правели триетажни, а пирамидите в чест на духовете и Бога - седеметажни.
Още преди 11-12 хиляди години отделни групи от булгари по различни причини започнали да напускат Идел, увличайки след себе си и други племена от Волго-Урал. За булгарските летописци от средновековието всички племена на Идел били булгари и те не ги делели по език или други индивидуални признаци.
От първите преселници било племето аркеше /”архипеи” от гръцките източници/, което почитало духа на дъжда, гръмотевиците и мълниите. Затова се наричало също и с името на този дух: Самар, Себер, Дебер /от тук–Тавр и Таври/, Атряч /от тук и Троя/. Около 10 хиляди години преди Христа една част от деберите се заселила в Украйна, където дълго време съществували под името „таври”, а друга част в Близкия Изток, където образували държавата Самар/Шумер/. Ранният Шумер включвал обширни територии, включително части от Балканския полуостров, Междуречието, Сирия, Палестина, Мала Азия, Западен Иран, Закдавказието.
Деберите обичали да се наричат”аркеше”- чисти хора /в смисъл- чисти булгари/, от което произлязло гръцкото название на древните булгари-„архипеи”. На границата между 4-3 хилядолетие преди Христа, ранният Шумер /Самар/ се разпаднал на:
1. Египетско царство/Мамил/;
2. Креш-Критското булгарско царсво, под власта на което били Балканите, Кипър/Кубар/, Мала Азия/Атряч-Троя и Балистан/Палестина, Ливан, Сирия и Йордания/;
3. Сувар-булгарското царсво в Междуречието, съхранило названието Самар-Шумер;
4. Мидан/Западен Иран/;
5. Кафкаш/Кавказ/
Катастрофалното наводнение /библейският „всемирен потоп”/ погубило булгарската царска династия в Сувар /късния Шумер/, заедно със значителна част от булгарското население. Това позволило на подвластните им древно арабски племена саркани/по булгарски „саркан” означавало „бархан”- жител на пустинята/ да подчинят през 24 век преди Христа Акад, Тангра-Капа /Вавилон/ и други булгарски градове в Междуречието.
Не по късно от 3-хил. година преди Христа на юг се спуснала
нова вълна преселници от Идел-билсага или бишатар /”петте рода”по булгарски/. Една част отново останала в Украйна, където съседите им ги наричали „бастарни”, друга част се заселила на Балканите, където се подчинила на Критското царство и по- късно станала известна под името „пелазги”. Трета част се придвижила до Кавказ, където ги наричали „кутии”, ”утии”, ”албани”, ”хети”, а четвърта част - в Средна Азия, станали известни под името саки, масагети и кушани. Средноазиатските билсага след това преминали през Афганистан и Пакистан и завоювали Индия/те останали в паметта на индийците под името „петте братя –Пандави”/. Кавказките билсага на границата между 3 и 2 хилядолетие пр. Христа завоювали по-голямата част от Мала Азия и основали Хетското царство, а около 2200 г. пр. Христа атакували Сувар-Шумер и за известно време го върнали под властта на булгарите. Но след това сарканските династии/на акадци, вавилонци, асирийци/отново си върнали властта, макар да продължили да развиват булгаро-шумерската култура. А Балканските билсага-пелазги основали Макан/Микена/ и редица други градове на полуострова.

В началото на 2-то хилядолетие пр. Христа от Идел тръгнала трета голяма изселническа вълна, възглавявана от булгарското племе ексага или агатар /”речните” или ”водните” по булгарски/. Заради умението си да правят кораби и да плават на тях, агатарите били наречени „кимери”/”лодкари”, „корабници”,”превозвачи” по булгарски/. Една част пък останала в Украйна, където съседите им ги нарекли ”древляни” и „кимерийци”, друга част през днешна Молдавия се спуснала на Балканите и подчинила себерите/северите/ и билсага, трета част около 1700г. пр. Христа проникнала през Сувар в Мамил /Египет/ и 100 години управлявали там/египтяните наричали ексага -„хиксоси“. В средата на 2-рото хилядолетие пр. Христа земетресение вулканична пепел и гигантски вълни, предизвикани от катастрофалното изригване на вулкана на о-в Фера/близо до Кипър/,погубили по-голямата част от булгаро-крешското население на Креш-Крит. Тази катастрофа влязла в световната история като мита за ”гибелта на Атлантида”. Атряч-Троя, като част от Критското царство, се обявил за негов наследник и провъзгласил собствено Атрячко /Троянско/ царство. Но булгарите-агатари, които гърците наричали ”ахейци” или „аргивци” т.е. ”уралци”,завоювали Макан /Микена/, отслабените Крит и Кипър, и основали собствено Микенско или Аргоско царство. Атрячските /Троянски/ българи, чиято царска династия била основана още от българите-теберци, опитали да спрат експанзията на микенските българи-ахейци, но около 1200 г. пр. Христа те превзели и разгромили Атряч-Троя.

Примерно по същото време те завладели територията на Хетското царство и атакували Египет, където ги наричали ”морски народи” и Балистан.
„Изплашени от тези нападения, някои от карамуенците /африканци/ избягали от своя край в страната Шим /Синай/ и там, като се скрили за много години, се спасили. В памет на това спасение те се нарекли шимба и определили ден за празничното отбелязване на това. След 40 години, когато нападенията на кимерците спрели, шимбайците се наели на служба при балистанските владетели. Като видели, че балистанците враждуват помежду си, шимбайците завладели от тях част от Балистан и се заселили там. По името на сектата ”Яхуд” всички шимбайци почнали да се наричат яхуди /евреи/.

Кул Гали от „Разказ на караима”

След разгрома на Атряч /Троя/ част от троянците напуснали родината и се преселили на Апенинския полуостров. Там основали ново царство и го нарекли на името на прародината на всички булгари-Идел/от него-Италия/. Съседите им наричали италианските булгари атрячци-„етруски”.

Когато в 8-ми век пр. Христа булгарите-етруски основали ”вечния град” - Рим, в Идел започнало поредното голямо предвижване на племена. То било предизвикано от войната между две от булгарските племена-саките и масагетите. И едните и другите били потомци на билсага.
Иделско-булгарския Цар Буртас Баранджар/Берендей/, с цел да възтанови мира сред българските племена на територията на днешния Казахстан, решил в 7-ми век пр. Христа да пресели кипчаците-саки в Кара Саклан/Украйна/. Само че част от живеещите там булгари-кимери/кимерийците/ отказали да делят земята си с тях. Затова Буртас ги разгромил и те през Кавказ избягали в хетските владения на своите роднини. Иделските войски, ужким че ги преследвали, нахлули в Близкия Изток и завладели земите от Кавказ до Египет.
”За това, че арякците /предците на арменците, живеещи на територията на днешна Осетия/ помогнали на булгарите да завоюват Кавказ, Буртас им разрешил да се заселят в част от територията на Арман /Закавказието/, затова ги нарекли” арманци”/арменци/” - Кул Гали.
Буртас помнел, че някога целият Близък Изток е бил под властта на булгарите. Скоро обаче основните иделски войски били изведени в Идел/където започнала поредната междуособица/, а останалото в Близкия Изток опълчение било предателски нападнато от съюзниците-миданци /мидийците/ и отстъпило. Оттогава в Кара Саклан /Украйна/ били заселени и почнали да господстват булгарите от кипчакско-ищякския род. Гърците преправили булгарското „кипчак” в „скиф”, ”скит”, като добавили любимото си „с” към булгарското име и махнали тюркското окончание „чак”.
Булгарските преселници разнесли достиженията и особеностите на булгарската култура по целия свят.
Гърците дошли на Балканите на границата между 1 и 2 хилядолетие пр. Христа облечени в животински кожи/оттам и тяхното булгарско прозвище ”тирци”-кожари. Те заимствали високата култура на завареното булгарско население и я нарекли „гръцка”. Затова в основата на гръцката митология ние виждаме само едни булгарски сказания. За отбелязване е, че гърците след като завоювали Микенското царство на ахейците /това станало след като булгарите-аргивци отслабнали след братоубийственната война с булгарите-троянци/, направили свой главен герой булгарския богатир Гуругла - „син на могилата”. Само малко му погърчили името и гърците произнасяли ”Гуругла” под формата „Геракл” /Херакъл/.
От названията на булгарските племена произлезли названията на гръцките области. От името на племето себер/наричано и креш-борба и палуан-борец за особенната му любов към булгарската борба-креш/ възникнали имената „Спарта”, ”грек”, ”Греция”, ”Пелопонес”. От булгарското название на главните планини в Гърция - „Тайга”/тайга означава на булгарски-гористи планини/, възникнало тяхното днешно име - „Тайгет”. А с чисто булгарската дума ”елат” - „изобилна, цветуща страна”, гърците почнали да наричат своята страна Елада.
Преките потомци на булгарите/дебери, билсага, кимери/ - траки/мизи, себери/севери/, македонци и др. /, съхранили своята булгарска култура до 7-ми век, когато нова преселническа вълна българи /начело с Аспарух/ достигнала Балканите. Най-знаменитият тракиец Княз Себертек /Спартак/ попаднал в робство при римляните, но вдигнал възстание и едва не унищожил Римската империя.

Българските митове влезли в епосите на много народи по света. Така митът за чудодейното спасение на малолетния принц Магула /”син на вълка”/ или Магиза /”подобен на вълка”/ в котел /кошница/, пуснат в реката, влязъл в египетските, индийските сказания /там името ”Магула” приело формата Маугли/,италианските/там братята Ромул и Рем били хвърлени в реката в кошница и спасени от вълчицата/, арабските, еврейските /в тях името „Магиз” приело формата „Моисей” и др./.

Според данни на българския поет и историк Кул Гали, тризъбецът бил любим символ на булгарите-билсага. Излиза, че още в 3-тото хилядолетие пр. Христа, когато билсага дошли в Кара Саклан /Украйна/ и Балканите, този символ се появил по тези места.
Какво означавал тризъбеца за булгарите?
Отначало той бил символ на самия Тангра - Бог, който често се вселявал в Слънцето /булгарите казвали: ”Слънцето - това е окото на Тангра”/. Така че първоначално тризъбеца символизирал не нещо друго, а лъчите на изгряващото Слънце. От тенгрианските/дохристиянски и доислямски/ митове научаваме, че тризъбеца бил най-страшното мълниеносно оръжие - отначало на първия алп Биргюн, Перун при славяните, гърците го кръстили Зевс и т. н., после, когато той остарял се оттеглил от важните работи и само от време на време напомнял за себе си чрез всевъзможни бедствия и природни катаклизми - това оръжие се наследило от синовете му, алпа на светлината и топлината Карга Мардукан и алпа на мълниите, водата и световния океан /”боз-идан” - „синя долина” по булгарски - Кубар. Името на Мардукан - „Раждащият светлина” по булгарски, в късношумерските източници приело формата „Мардук”, а името на Кубар в гръцките митове - „Посейдон” се образувало от „боз идан”. Карга можел да се превръща в гарван, змиеподобен дракон, а Кубар в бик. Кимерите-агатари считали Кубар за свой най-любим дух.
Мислим, че на читателя му са станали ясни някои неща - защо на ахейския остров Кубар /името му по-късно превърнали в Кипър/ бил развит култа към Бика/т. е. Кубар/ и защо Мардук и Посейдон изобразявали с тризъбец в ръката.
За да утвърждават могъществото на Тангра, духовете-алпи, а и своето собственно, булгарските тенгриански свещеници кам-бояни /шаманите/ винаги носели със себе си жезли, тояги, маги във вид на тризъбец. Самите те обяснявали, че магата /жезъла/ във вид на тризъбец означава властта на Тангра и неговите духове над трите свята - небесния, земния и подземния. Освен това той им позволявал да пътуват в тези светове за срещи с алповете и духовете на предците. Но невнимателните европейски художници превърнали магите-тризъбци в метли на вещиците. Добре, че Кул Гали ни разказал за това иначе още щяхме да се чудим защо и как вещиците летят на метли?
Тризъбеца като символ на Тангра се изобразявал също на шаманските барабани.
Обикновенните булгари наричали тризъбеца с различни народни названия-„баранджар” /овенска глава/, ”байсанак” /голямо копие/, ”хазар”/водач на стадото/ и т. н. В тризъбеца виждали изображението на лъка и стрелата, рогата на хазара, полумесеца, бунчука и др.
Булгарската царска династия Дуло, основана от шамани, направила тризъбеца свой герб под името „балтавар” - т. е. брадва/балта/ и лък/вар/. В булгарската държава брадвата и лъка били атрибути на царската власт, а освен това символизирали горските територии/брадвата/ и степните/лъка/.
Чрез своя герб булгарските царе подчертавали, че те са господарите на безкрайната лесостепна Евразия. За последно през 7-ми век по времето на кагана Курбат Кюнграт /Кубрат/ от рода Дуло, територията на Идел действително се простирала от Балканите до Алтай. Тогава държавата получила и народностното си име Булгария /Велика България/. В края на 7-ми век, Велика Булгария се разделя на Северна Булгария/ Черна България с център Бащу-Киев/, Южна Булгария/Хазария/ и Западна Булгария/Дунавска или Балканска България/. Но навсякъде управлявали представителите на династията Дуло и държавен герб си оставал тризъбеца.
През 9-ти век Черна България се разделя на още две булгарски държави - Украинска Булгария с център Киев /наричана Урус Бyлгар и впоследствие Киевска Рус/ и Волжска Булгария /която наричали Ак Булгар/ - нейните центрове били градовете Болгар, Буляр и Казан.

Оттук нататък сведенията за съдбата и значението на този символ са основно от Киевска Рус и Волжска България, тъй като средновековните булгарски летописци са родом от там. А и работата като историк и изледовател на автора на статията Нурутдинов е била съсредоточена основно там. От Гази Баба /Арслан Тертер/, който е родом оттук, не са останали конкретни сведения. Но следи за широката популярност и значение на този символ в нашата държава са останали. От Плиска, от скалната църква в Сеново и от други места, в народното изкуство, като орнамент в народните костюми, в наше време като памет в имената поне на два града - Троян и Тулча/независимо кога и как са се появили тези названия или по какъв повод/. Славяните са наричали царския герб на рода Дуло - „Троян”, а самото название Дуло са го казвали под формата-Туло, Тула/.

Украйна /Кара Саклан/ влизала в състава на държавата Идел официално поне от 3-тото хилядолетие пр. Христа. Скоро след преименуването на Идел в Булгария през 7-ми век центъра на булгарската държава се премества там в Бащу-Киев. Затова от 7-ми век в съзнанието на булгарското население на Украйна, тризъбеца станал символ именно на тази част на Велика Булгария. След разпада на Черна България в средата на 9-ти век на булгарския цар Абдула Джилки се паднала нейната източна част /Волжска България/, а на по-младия му брат Лачин - нейната западна част /Урус Булгар-Киевска Рус/.

Ако във Волжска Булгария управлявали булгарските феодали/буляри-мюсюлмани/, то в Украйна - на Рус на власт били булгарските феодали /боляри-тенгриани/, почитащи главно алпа Биргюн /Буран, Перун, по славянски/. Великокняжеската династия на Русия била основана от Лачин и също считала тризъбеца ”балтавар” за свой герб. За разлика от Волжска Булгария, булгарските владетели на Русия съхранили тризъбеца в качеството му на герб до 12-ти век. Например великият княз Владимир /правнук на Лачин/ отпечатвал тризъбеца върху своите монети и след приемането на християнствато. Обаче в началото на 12-ти век княз Владимир Мономах, който разгромил булгарската култура на Киевска Рус от желание да я преорентира към християнския Запад, се опитал да премахне тризъбеца като герб на държавата. Той не само забранил булгарския тризъбец, но и фалшифицирал руските летописи. По негова заповед монасите-летописци превърнали Лачин в „Рюрик”, а сина му Угор Лачин в „Игор Рюрикович”.

За щастие до нас са дошли и други украински източници от това време, в които киевските владетели от 9-11-ти век пряко са ги наричали с булгарската титла ”каган” /цар, император/: каган Владимир, каган Ярослав /Мъдрий/ и т. н. А степната, южна част на Украйна, която била плътно заселена с булгарски племена: берендеи,баджанаци/печенеги/, каракалпаци, хазар, харка /от тяхното име дошло името на г.Харков/, себери/севери/, узи-торки и др. , съхранили тризъбеца през цялото време като свой символ. Не случайно именно южноруският /Черниговски/ княз Владимир Святославович - автор на украинско-руската поема „Слово о полку Игореве”/1180г. , / ни оставил сведения за две от старославянските названия на тризъбеца - „троян” и за Южна Русия - „земя трояна”. В своята поема Владимир Святославович осъжда Владимир Мономах/той бил внук на Ярослав Мъдри, когото булгарите наричали ”Тазбаш” - „Хитрия”/за конфликта му с южноукраинските булгарски племена. Не го домързяло да напомни, че цялата черниговска аристокрация изцяло се състояла от знатните булгарски родове: Могутовци, Татрановци, Шелбирови, Топчакови, Ревугови/Арбугинци/, Ольберови/Елбирови/ и др.

Владимир Святославович бил представител на украинския клон на булгарската династия Дуло-„Рюриковичите”, потомците на Лачин и естественно, че считал за начало на руската държавност 4-ти век, когато булгарските царе преместили столицата на държавата Идел от Поволжието в Киев и започнали настъпление към Източната Римска империя.

През 12-ти и началото на 13-ти век булгарските номади от Украйна масово приемат християнството, тъй като за това Киев и Чернигов им давали големи привилегии /земи, тарханство и т. н. /.
През 1242 г. , когато Украйна била подчинена на монголската орда, булгарският цар Гази Барадж предложил на своя монголски съюзник хан Батий да се сформира корпус от булгарски номади в Украйна - за охрана на търговския път от Киев в Болгар и да се даде на този корпус тамгата ”казак” /тризъбец/ и името „казаци”. Батий се съгласил, такъв корпус бил сформиран и действал под общото булгаро-монголско командване до средата на 14-ти век. Монголският хан Узбек разпуснал казашкия корпус, тъй като той се състоял почти изцяло от булгари-християни. Те като останали без работа се влели в отрядите на чиркесите.

Още през 10-ти век, булгарските владетели, за охрана на своите южни земи /Крим, териториите между Дон, Кавказ и Волга/, започнали да сформират отряди от наемници. Тези наемници булгарите наричали ”чиркес”, което означава ”бродещ, свободен”/чир/ човек/кеше/. Русинците превеждали тази дума като „бродник”. Болшинсвото от чиркесите били украинци-християни. След като Волжска Булгария отстъпила своите южни зими на Монголската орда/в 1242 г. / чиркесите постъпили на служба при монголския хан Ногай. Когато Ногай загинал, чиркесите останали на монголска служба - охранявали пътищата, границите, превозваните стоки, монголските търговци, посланници и т. н. Живеели на границата между горите и степта в неголеми общини и охотно приемали при себе си такива като тях - украинци-казаци. Постепенно за чиркесите названието казаци станало второ име, а след това и главно, а казашкия „тризъбец”- герб.
Когато Литва в 1362 г. завладяла Киев и нейните владения плътно се приближили към границата на гората и степта, украинските казаци-чиркеси веднага обявили своята низависимост от монголската орда. Център на независимото казачество, което в свое лице виждало възтановената Киевска русинска държава/ Рус/ станал остров Хортица. Това название произлязло от булгарското име на острова „Курташ”/о-в на Курт-Курбат/ или Хордизе /митническа станция на Курбат/. От тогава булгароказашкия тризъбец отново се завръща при украинския народ в качеството му на всеукраински символ. Днес той стои в герба на държавата Украйна.

Царете на Волжска Булгария до 16-ти век продължавали да считат тризъбеца за свой родов герб и го изобразявали на булгарските монети. След разгрома на Булгарската столица Казан в 1552 г. от московско-татарските войски булгарският народ в памет на загубената си държавност направил свой национален герб тамгата на Казан - Y или Y ( or ).

Конспект фрагменти на “Джагфар Тарихы“
Фаргат Нурутдинов

1. За предците си Туг (Тук)Мохамед пише;

Син на Адам-Амин (Kaн, 1076-1118) бил Шамгун Ширдаг, негов син - Арбат Габдеразак, негош син - Азан по прозвище Байда-Багъл, негов син - Барадж, женен за дъщерята на Шамбат (Субеде) Амине, техен син -Ямаш, негов син - Себер-Худжа, бивш наместник на Себера, негов син- Туг Мохаммед, негов син - Гарай Барадж (“Гарай“ означава“Фино-Угорски“), възстановивил в 1358 г. гр. Барадж на река Аби-Дара (Об), негов син - Сулейман Бияга (“бияга“ или “яга“ значи “свещено дърво“, а също и символ - стълп с изображения на петел и други тотемни животни), който успял да се измъкне от Болгар по време на обсадата на град Идегей и основал градчето Яга, негов син - Иш Мохамед по прозвище Тамлък, негов син - Балта, владелец на аула Балта. Балта се сродил с дома на Балус, давайки дъщеря си Алтънай да се омъжи за Нариман. От рода на Балус в роднински връзки било семейството на Муса ибн Халил; чичото на Муса - Сеид Ахмед - бил женен за дъщерята на Нариман и Алтънай Чулпан. Син на Нариман и Алтънай бил Шехид Булат, негов син - Барадж, негов син - Иш Мохамед, написал летопис, в който е съхранил сведения от книгите на шейховете Мохамед Амин и Таш Мохамед. А Таш Мохаммед бил негов учител. Син на Иш Мохамед бил Шейх Гали, роден в 1603 г., син на Шейх Гали - Туг Мохамед, също летописец.
2. Курбат в младостта си по някое време бил бек на едно сакланско племе. Тези саклани (славяни) толкова го обичали, че започнали да се наричат с неговото - “Курбати“ (Хорвати).
3. Както е известно, барджилският (персийски) цар Кубрат загубил царството си, но успял да го върне с помощта на Чалап-бий (Афрасиаб). Юрган дал на младия Курбат името Кубрат, за да се върне булгарският бейлик към него, както Барджил - към барджийския Кубрат.

4. Потомците на Чалап бий управлявали Буртас.

5. Азак Банджа (Методий) и Куштан Баксан (Кирил) се родили в Тамя Тархан, където служил баща им и получили прозвищата по названията на родните си места (по Кул Гали).
6. Кутраг е умрял в Болгар, Бат Боян - в Башту (Киев), Кизил Кубар - в Кизил (Охрид), Лачин - в Италия.

Когато Аспарух чувства че умира, поискал да го преместят от Плиска в главното светилище Торна-уба (Жеравното светилище), където помолил духовете на предците си за прошка, че умира от старост, а не на бойното поле. Пред смъртта си Аспарух като Кубрат, Котраг и Бат Боян изрекъл думите "Един е Тангра!" ("Бир Тангра!"). Това ми разказа Арслан (Лъв) Тертер, посланикът на Дунавска България.

МИНИАТЮРИ ОТ СБОРНИКА БУЛГАРСКИ ЛЕТОПИСИ НА БАХШИ ИМАН "ДЖАГФАР ТАРИХЫ (1680 Г.)

Булгарските миниатюри от 10-16 в. от сборника “Джагфар тарихы“ са дошли до нашия век в копията на П.Карашев. В 1930-те години техни нови копия (възпроизводство на копията на П.Карашев) направил И.М.-К.Нигматулин.

В началото на 1970-те години аз успях да направя копия на някои рисунки и фрагменти. Копията на П.Карашев са изгубени в края на 1930-те години, заедно със сборника, а копията на Нигматулин - в 1982 г., заедно с част от “текста на Нигматулин“ (руския превод на сборника, съхраняван от него). Оцелели са само моите копия, а и не всички. Тях аз предлагам на вниманието на учените и на всички любители на историята.

1. Изглед към града Буляр (Биляр) откъм Бичата кула (врата). Цар Алмиш Джафар построил този град в 922 г. и го назвал в чест на предтечата си - царя на Велика България от VII в. Курбат Кюнграт (Курт, Кубрат), носил титулното име “Буляр“ (еквивалент на византийкия титул “патриций“; означавало също и “мъдър“) (на огузки "мъдър" е "билге") Цитаделата на Буляр се е наричала Джурдизе или Марджикан, което что означавало “Рицарска цитадела“. В тази цитадела са се разполагали посланиците от Дунавска България, в т.ч. и Маркар Макидан (“Черноризец Храбър“), дошъл в Буляр през 990 г. с невеста за волжко-булгарския принц Ибрахим - дъщерята на бека (княз) Шамил (Самуил, бъдещ цар на Дунавска България).

Тази рисунка е направена от Гази Баба по молба на булгарския цар Гази Барадж в 1236 г., но възпроизвежда обстановката от края на 12 век. Сам Гази Баба отбелязал:

“Моят господар (Гази Барадж) ме помоли да изобразя Буляр какъвто го помни в детството си. Жай Ширме (“Малката рекичка“) протичала покрай западната стена на града, а Аксу - покрай източната. Северната кула на града се наричала “Елбеген“, източната - “Бича“, южната “Гарванова“, западната - “Бурма“. “Червената кула“ се намирала между кулите “Елбеген“ и "Бичата". Гората “Чирмъш“ доволно близко достигала до града от страната на кулата “Бурма“ и затова народът често я наричал “Урман“. Хълмът “Хинуба", на който се намирала погребалната камера на Абдула Хазари (велик волжкобългарски поет, бивш посланик на Волжска България в Дунавска България, Арабския халифат и Хазария).

Вътрешният град на Буляр се наричал “Бишермен“, което означавало “пет хиляди“ - в памет за първите пет хиляди жители на Буляр от рода Барънджар. С думите “бишермен“ баджанаки(печенеги) започнали да назовават отначало булярците, а после и всички булгари. В “Бишермен“ се обособили бейлици (райони) с къщи на търговци и занаятчии. “Джилян“ (Булгарско название на персийската провинция Гилян и привозваните оттам материали), “Сабук“ (т.е. производители и продавачи на “сабуки“ - сапоги, обувки), “Тастар“ (с тези думи булгарите наричали персийския град Тустар).
“Външният град“ на Буляр е бил основан от хазарски булгари и даглъкци (дагестанци), получили разрешение от Талиб (булгарски управител от 10 в.) да се заселят в самия “Бишермен“ или около него. Тези преселници дали на Външния град названието на хазарската столица Азил или “Атил“, а на своите бейлици и урами (квартали) - имена на хазарски племена: “тузли“, “тамау“, “саклан“, “татяк“. Сред тях имало много изкусни майстори-занаятчии и даже своите бейлици и урами те наричали “Бакърчи“, “Кубачи“, “Япанчи“ (по имената на различните занаяти като бакърджийство, ковачество и др.)

.. имало горичка... “Яшел уба“, където растяло едно ябълково дърво. Считало се, че ако откъсне от него ябълка жена, неможеща да забременее, то тя ще зачене. Тази горичка изгоряла по време на Булярската война (1183 г.), когато на руснаците се отдало да изгорят южната част Азил. Останалата част от Външния град булярците удържали от чуждоверците и огъня им с помощта на “субакали“ (каруци с прикрепени към тях дървени щитове) и внезапно задухал срещу врага вятър.

Аз нарисувах изгледа на Буляр от страната на “Бичата“ кула, пред която се е разполагал керван-сарая “Дяу Шир“. На вратите на керван-сарая е имало изображение на тигър с две туловища. Говори се, че тук, както и в “Тазик Юрта“ на град Болгар, се е установявал кервана на Бакира (Ахмед ибн Фадлан) през 922 г.

По времето на руските нападения (в 1183 г.) булярците за да защитят “Бишермен“, обкръжили “Дяу Шир“ и Бичата кула със “субакали“... Руският бек (княз) Кинзяслап (Изяслав) пробил през “субакалите“, но при кулата бил смъртно ранен от Мер Чур-бий от нукратския род илят.

Зад “Дяу Шир“, на брега на реката Аксу, се намирало красиво поле - “Царското поле“, където в празници са вдигали шатри.

2. Черкези.
Черкезите (казаците) са охранявали булгарските каравани.

3. Хански двор в Казан XVI в.

4. Керван-сарай “Тазик Йорта“ (“Мен Буляр“), през който от юг керваните влизали в Болгар (джамията на керван-сарая носила название “Камилска“ и карамат).

5. Дъщерята на цар Алмъш Джафар-Зухра и нейната погребална камера около керван-сарая “Тазик Йорта“.

6. Дворец на булгарски бек.

7. Една от кулите и участък от стената на Болгар.

8. Кабак (хотел) на търговеца Салих в гр. Казан.

9. Джамията “Туба“ в гр. Казан.

10. Джамията “Калансуба“ в град Нур-Сувар.

11. Банята “Кук Мунча“ в град Биляр (в 14 в. била разрушена и отново построена в град Болгар).

12. “Царските кули“ (врати) на Биляр. От начало се наричала “гарванова“. В 1183 г. около нея е устроил своя походен лагер руският княз Всеволод Суздалски. След подавянето на айярското въстание 1182-1183 г. в Биляр цар Гадула Челбир (1178-1225) влязъл в столицата през тези врати, в памет на което заповядал да ги нарекат «царски» и надстроил върховете им като шатри. Около гарвановите «царски» кули се намирали големи занаятчийски работилници и кварталите “Чулмакчи“, “Тимерчи“ и др. Казанските “Царски врати“ са били копия на тези.

13. Източните врати на град Болгар “Тангра капи“. (Вратите на Тангра)

14. Подемен мост.

15. Мунча (баня) “Даир“ в гр. Казан.

16. Старинно булгарско знаме с изображение на вълча глава.

17. Квартал на занятчиите до джамията “Бакър“. Вижда се погреб и каменна кула, в които по време на пожари са се спасявали хората и се съхранявал водния запас.

18. Джамията “Исмаилдан“ в град Болгар. Летописец отбелязал, че в строителството на тази джамия взели участие и майстори от Дунавска България.

19. Някои музикални инструменти на булгарите.

20. Бунчук на булгарския цар.

21. Керван-сарай “Бухар Йорта“ в Казан.

22. Джамия “Такъя“ в Буляр.

---