indeximage

Медното гумно

Един материал от труда на Тодор Моллов (ученик на Анчо Калоянов), който донякъде осветява значението на медното гумно като символ на Българския Саракт. Целият материал може да го прочетете ТУК. В текста се използва академична терминология, но смисълът е ясен.

Медно гумно, медно капище или медни врата?

Фолклорно-митологичният образ на "медното гумно" присъства в обредни песни и предания, записани от райони, които през ранното средновековие са влизали в границите на българското етнокултурно землище. Загадъчната му семантика е привличала и вероятно ще продължи да привлича изследователите с възможността чрез нея да се предложи ключ за разрешение на множество проблеми в областта на реконструкцията на езическата миторитуална сфера. Първата сериозна научна публикация по проблема принадлежи на голямия ни учен Марин Дринов, който през 1900 г. публикува студията си "Медно (бакърно) гумно, меден ток в славянските и гръцки умотворения" [Дринов, М., 1971, 2, с. 410-439].1 В нея той привлича интересуващите ни старобългарски историко-апокалиптични текстове единствено, за да покаже, че в тях приказно-фолклорното змейско митическо поле "се е наричало не само медно поле, медно гумно, меден ток, но и Овче поле" [Дринов, М., 1971, 2, с. 423-424]. Макар да познава публикуваните от П. Сречкович текстове от Драголовия сборник, Дринов не отъждествява фолклорното "медно (бакърно) гумно/ток" с познатото от Вид. Дан. и Тълк. Дан. "медно капище".

За пръв път това прави в редица публикации Иван Венедиков [1976; 1983а, с. 79-89, и др.] - като приема, че под "медно гумно" се разбира български езически митологичен символ за обозначаване на българската езическа държава изобщо, и на нейната столица (аул) като политически и религиозен център, в частност, той привлича посочените пасажи. Вероятно в съгласие с тезата си за подразбиращо се тъждество между "медно капище" и "медно гумно", Венедиков навсякъде подменя (некоректно спрямо източника) "капище" с "гумно": "Като унаследи Рим, ще влезе в него и ще дойде на място, където ще има скрит съд. И ще удари в медното гумно, където е самият съд. По повеление божие той ще се открие." [Вид. Дан.]2; "И ще дойде в Рим. И няма да му отворят. Срещу него ще започнат да говорят: "Той ходи като измамник." И той ще удари медното гумно, и то ще се разпръсне на прах. И ще влезе в града." [Тълк. Дан.].3

В крайна сметка според автора "в тях разпръсването на прах на медното гумно и откриването на скрития в него под земята съд е символичният жест (подч. тук и другаде е мое, Т.М.), с който Борис скъсва с езичеството /.../ Ясно е, че разбиването на медното гумно от Михаил каган не значи нищо друго - а изгонването на езическите божества." Макар в двете си по-късни книги върху българската митология Венедиков да поправя грешното четене на "гумно" с правилното "капище", явно все още ги схваща като взаимозаменяеми.4 И тук той отново излага концепцията си за съдържанието на образа - медното гумно не е реално, а фантастично, то символизира езическата държавна власт, поради което разбиването му е също символичен жест, клише, познато от "много жития на християнски мъченици или проповедници" [Венедиков, Ив., 1983б, с. 79]. Още по-категоричен е, когато твърди, че "народът, който си представя тези неща конкретно, вижда това медно гумно с дворец в средата, в който живее змеят, символизиращ всяка тъмна сила и езичеството. И така, първият борец на медното гумно е Борис." [Венедиков, Ив., 1983б, с. 85]. Що се отнася до произхода на митологичния образ, Венедиков е по-склонен да приеме, че той е "приказен елемент, водещ началото си от религията на Испериховите българи, които вярвали, че божеството им - Тангра - има свое медно гумно" [Венедиков, Ив., 1983б, с. 80].

Макар и да не е засвидетелствана в историко-апокалиптичните сказания, направената от Венедиков връзка между "медно гумно" и "медно капище" има евристична стойност и заслужава внимание. За съжаление този въпрос не е засяган повече в литературата, поради което се налага да му отделим място в нашата разработка.

Според Ив. Венедиков разбиването на медното капище в посочените паметници може да се свърже с фрагмент от известното "Послание на тримата патриарси до император Теофил"5 - в него се предава по-ранно предсказание към Лъв V, според което той щял да забие ромфеята си в медното гумно на българския аул (равнозначно на окончателна победа над България).6 Доколкото се смята, че "предсказанието" визира някакъв поход на Лъв към България през 814 г.7, с оглед на темата ни тук трябва да прибавим още един източник, който все още не е бил привличан и интерпретиран в контекста на проблемите около медното гумно. Става дума за византийските летописни известия, предаващи зверствата на имп. Лъв V в "превзетата" тогава Плиска. Докато Йосиф Генезий разказва, че императорът "победил и самия вожд на българите и едни от техните деца удрял о скалите, а други жестоко избил на "гумното"8, според Продължителят на Теофан Лъв "откарал насила чрез нападение и пленение всяка възраст, а децата им хвърлял на (блъскал о) камъните и земята" [превод на: Златарски, В., 1918, с. 426; вметката по: Дуйчев, Ив., 1972, с. 118-119].

Свързването на двете известия, в които определено се говори за (медно) гумно сред българската столица, с имп. Лъв V Сириец едва ли е случайно. Едно обаче е сигурно - такъв победоносен поход на Лъв към Плиска няма и посочените сведения нямат обяснение в събитията по време на неговото владичество (11 юли 813 - 25 дек. 820 г.). Те обаче заслужават внимание не толкова като следствие на известното и от други случаи императорско самохвалство [срвн.: Бешевлиев, В., 1984, с. 129], колкото като "логика на пораждане".

Ако се вгледаме по-внимателно в посочените "сведения" за Лъв, ще установим, че както авторите на "Посланието", така и двамата летописци преизползват текстове или устно предавани известия, свързани с действията на имп. Никифор I по време на войната между Византия и България (811-813 г.).

Пасажът у Генезий за наказанието върху гумното има ясен паралел в известието на Михаил Сирийски за жестокостите на Никифор в превзетата през 811 г. Плиска - "До такава степен била жестокостта му, че заповядал да донесат техните малки деца, да ги поставят на земята и да минават върху тях с дикани" [Бешевлиев, В., 1984, с. 198, бел. 22].9

Не толкова ясна е връзката между сведението в "Послание на тримата патриарси" и свидетелството на Теофан за известното желание на Крум да забие ритуално копието си в Константинополската Златна врата на 17 юли 813 г. (тогава обявеният само преди шест дни за император Лъв V му отказал, след което се опитал да убие българския владетел при лична среща край Влахернските врата).

Макар в случая да личи своеобразното инверсиране на епизода с надеждата той да се повтори в огледално-негативен (за българите) резултат, логиката на трансформацията "врата > гумно" не е твърде ясна. Едната възможност предлага интерпретация в духа на осмислянето на медното гумно от Иван Венедиков - доколкото в обкръжението на Лъв безусловно е било известно значението му на политически, културен и идеологически символ на езическа България, предсказанието естествено е било ориентирано към вдъхване на увереност, че унищожението му гарантира победа на християнския владетел. И ако това предположение внася някаква логика в модела на инверсиране, то все още не дава обяснение на очакваната "симетричност" между 'капище' и 'врата' в контекста на странното желание на хан Крум да забие копието си в Златните врати на Константинопол. Другата възможност произтича от характера на Крумовите действия пред имперската столица (принася "жертва на морето", минава през шпалир от наложници и др.), чието обяснение трябва да се дири най-вече в контекста на космологично ориентирания миторитуален комплекс, защото българският владетел бил и върховен жрец. И ако в други условия ритуалът протичал в центъра на усвоеното пространство (респ. сакралното "медното гумно" в Плиска), новата ситуация изисквала трансформация на миторитуалните действия, съобразени с неговата цел. При това символичното усвояване на чуждото трябва да стане чрез модела на познатия ритуал, откъдето можем да предполагаме наличие в него на сходно обредно действие - според нас то снема характеристиките на ритуалното влизане в свръхсакралното култово средище, което бележи точката, съединяваща този свят с божествения, т.е. капището.

Подсказаната миторитуална изоморфност между "медно гумно" и капище позволява логично осмисляне на Крумовите действия единствено ако предположим, че в митопоетичната образност и съответстващата й ритуална практика капището се е представяло и чрез своята "врата", т.е. че в термина капище 'храм, жертвеник, олтар; статуя, идол', се е осъзнавала и връзката му с тюрк. (праб.) капь [капъ/капи] 'вместилище, обвивка; съд за съхраняване (на зърно); преграда, порта'.10 Тезата ни прави по-логично и предположението, че посочената (вторична?) връзка на врата/порта с капище е била позната и на византийските ни съседи от иконоборческия период - при сключването на 30-годишния мирен договор с Омуртаг тъкмо иконоборецът Лъв V извършва своя дял от клетвата чрез елементи на езическия ритуал, смисълът на който явно му е бил разяснен [вж. Трифонов, Ю., 1937, с. 263-283].11

Изложените две гледни точки се взаимодопълват, но същевременно коригират мнението на Венедиков за някакъв "чист" символичен смисъл на медното гумно - става ясно, че в миторитуалния комплекс то е и реално съществуващ обект, който в българската езическа митология е свръхсакрално място (от което произтича и държавно-политическото му значение). Ето защо "вършеенето на хора" върху него (от Никифор, приписано и на Лъв V) може да се счита за напълно осъзнат акт на кощунствено отношение към всички познати на византийците равнища на семантичния му регистър.

Летописното известие за опита на Крум да забие копието си в Златните врати на Константинопол има поне два многозначителни паралела, фиксирани в ареала на ранносредновековното българско етнокултурно присъствие и влияние.

Първият откриваме в унгарско народно сказание, записано в края на ХII или началото на ХIII в.12, в което се предава "случка" по време на някакъв ранен унгарски поход до византийската столица Константинопол - тогава епизираният герой Ботонд ("най-малкият" от всички) разсякъл с бойната си брадва Златните врати на града. Макар и да е отнесено към сравнително късните маджарски походи през България към Византия, преданието носи идеи, характерни за езическото светоусещане както на панонските българи (от които, както предполагат някои учени, произхожда Крумовата династия), така и за наследилите ги маджарски заселници [Юхас, П., 1985, с. 376-378].

Вторият паралел ни предлага епизирана украинска легенда, в която по всяка вероятност се пази "спомен" от носени по устен път сюжети на познатите ни историко-апокалиптични сказания за последния владетел Михаил. В нея към периода на татарското иго (срвн. "последното време") се отнася специфичният подвиг на "епически" малкия герой Михайлик - оскърбен от киевчани, той откача (изкъртва с копието си) Киевските "Златни врата" и ги отнася към Цариград.13 Явният митоепичен произход на легендата прави впечатление на големия руски учен А. Н. Веселовский, който й отделя внимание при проучването на билините и на някои есхатологични съчинения. Първоначално той съзира в нея пряк отглас от обширната редакция на Пс.-Мет. Пат. [Веселовский, А. Н., 1875 (I. 2), с. 62-63], но в една по-късна работа коригира мнението си - смята, че в епоса на Киевска Русия отрано са съществували билини с образа на младия (малкия) герой Михаил, а под влияние на есхатологичните съчинения една от тях дава специфичната южноруска легенда за Михайлик14 [Веселовский, А. Н., 1881, с. 3-60; с това мнение е съгласен и В. Истрин (1897, с. 196)].

В основата и на двете епизирани прояви безусловно лежи твърде архаичната представа за вратата като точка от заобикалящата царствения град крепостна стена, носеща едновременно семантиката на вход и изход, уязвимост и здравина. От една страна, типологията би ни разкрила твърде много примери, в които забиването на копие в нея (или отнасянето й) могат да символизират както обявяването на война, така и превземането на града (царството). От друга, предложеният по-горе възможен план на "разчитане" на Крумовите действия пред Константинопол ни кара да мислим, че всички те имат някаква връзка с българските езически представи и миторитуални практики.

С риска на неминуемата хипотетичност към посочените два примера ние ще прибавим един известен, но според нас недостатъчно добре осмислен пасаж от древноруското "Слово о том, како крестися Володимир, возмя Корсунь", повторен в "Повесть временных лет" под 6496 г. (988 г.). В светлината на темата ни най-голям интерес буди не толкова появата на топоса "медно капище", колкото неговия контекст - на връщане от Херсон езическият княз Владимир донесъл в Киев "две капища медяне и четири кони медяны, иже и ныне стоят за святою Богородицею, их же неведущи и мнять мороморяны суща...; мдян дв капищи, и четири кон мдяны, иже и нын стоять за святою Богородицею, якоже невдуще мьнять я мраморяны суща...".15 Ясно е, че пренесените от християнския византийски Херсон "капища" не са били нито езически жертвеници (само година по-късно князът разрушил руските култови места16), нито пък спадат към християнската богослужебна утвар, която присъства в описанието отделно.17 Тук определено не става дума и за някакви статуи (доколкото четирите медни коня също би трябвало да влизат в семантиката на производната от праб. кап 'образ, идол') - под "две медни капища" по-скоро трябва да се разбират известните сред изследователите на руското средновековно изкуство Корсунски врата (порти)18; поставени до известната Съборна Богородична (Десетинна) църква, с времето те (или квадригата от медни коне) били смятани от незнаещите за мраморни.

След изложените съображения в полза на мнението за възможна семантична близост между гумно, капище и порта/врата в езическия миторитуален комплекс нека отново се обърнем към текстовете на българските историко-апокалиптични сказания - макар и неотбелязано досега от изследвачите, в тях все пак се среща в тъждествени епизоди замяната (редуването) на "медно капище" и "медни врати". Докато във Вид. Дан. неразпознатият цар влиза в Рим и разбива на прах медно капище, в което има скрит съд19, в Тълк. Дан. епизодът е предаден по-разгърнато - недопуснат в Рим (обвинен, че е измамник), цар Михаил разбива медното капище (от контекста става ясно, че топосът е употребен със значението си на медни врата! - Т.М.) на прах; после се описва вземането на царските инсигнии (багреница, скиптър и корона), които били скрити (в гроб) в Петровата църква.20 В Сказ. Ис. [СБЕ, 115-116] интересуващия ни епизод е много по-логично "раздвоен" между действията на "лъжливия" 39-и цар Симон Премъдри и "богоизбрания последен" (40-и) цар Михаил.21 Първият стига до Новия Иерусалим, удря в Златните врати22 и влиза в хранилището (най-вероятно заради скритите там царски инсигнии), но по-късно пада поразен заедно с всички хора, които са имали безумието да се възбунят срещу Бога (поради неговата лъжливост?). Епизодът за Михаил е почти същият като в Тълк. Дан. (тук той е само по-разгърнат) - при отказа на римляните да му отворят вратите (защото бил измамник), той само ще замахне с меча си, "а медните врати ще станат на прах"; тук царските инсигнии (порфирен венец и неосквернена риза) са в гроб (срвн. хранилище) в манастира на светия апостол Павел (т.е. Петър и Павел - срвн. по-горе "Петровата църква").

>>>



БЕЛЕЖКИ:

1. От чуждите учени с проблема за медното гумно по-подробно се занимават Веселин Чайканович и Миленко Филипович - и докато според първия този топос е митологичен и обозначава неясно за информаторите далечно (отвъдно) място за игра на вещиците (но все пак посочва топонима Бакарно гумно между Битоля и Прилеп) [Чайкановић В., 1994, 5, с. 219-220], вторият се стреми да докаже, че той се появява в райони с фиксирана рударска дейност [Филиповић М., 1959, с. 19-33; 1965, с. 73-74]. [обратно]

2. В посочената работа Венедиков използва с малка промяна този пример още веднъж, като смята, че е от Тълк. Дан. [обратно]

3. Примерите на Венедиков са почти тъждествени (с незначителни изменения в рода и числото) с превода на М. Каймакамова от 1978 г. [ХИБ 1, с. 445, 447], поради което предпочетохме публикувания от нея текст; не е ясно дали промените в тях (най-вече в посочените замени) не произтичат от по-ранната статия на Венедиков за Михаил Каган (1976 г.). [обратно]

4. "(Във Вид. Дан.) се споменава и медното гумно, наречено тук капище /.../ медното капище се явява вместо медно гумно" [Венедиков Ив., 1983б, с. 78, 79]; "в апокрифите медното гумно се нарича още и медно капище" [Венедиков Ив., 1987, с. 347]. [обратно]

5. В датираното ок. 836 г. "Послание" към имп. Теофил (829-842) тримата патриарси Христофор Александрийски, Иов Антиохийски и Василий Иерусалимски поставяли настойчиво въпроса за иконоборството. [обратно]

6. Монахът-предсказател Савватий убедил Лъв V да предприеме поход срещу българите с репликата: "тебе ти предстои през цели 32 години да управляваш и царуваш заедно със сина си, господина Константина, и ще покориш българите и ще забиеш меча си всред България, в медното гумно на техния аул" (прев. В. Златарски [1918, с. 433]); без промяна в смисъла и в: ИБИ 8, ГИБИ 4, с. 40-41. [обратно]

7. Доколкото в Посланието синът на Лъв V се нарича Константин, този поход се датира след края на 813 г. - тогава той бил провъзгласен за "август", а арменското му име Симватий било заменено с Константин [Златарски В. Н., 1918, с. 434]. [обратно]

8. ИБИ 8, ГИБИ 4, с. 323 - в бел. 3 там Г. Цанкова-Петкова и П. Тивчев смятат, че съобщението се отнася до битката при Бурдизо (дн. Бабаески в Одринско) през 814 г.; по превода на Ив. Дуйчев [1972, с. 118-119] "децата им едни разбил о камъните, другите пък сурово наказал на гумното, така щото по този начин за тях да се извършат според поезията дела на възмездие" (вероятно под влияние на М. Дринов според Ив. Дуйчев смъртта на гумното имала отношение към сказанията за Дигенис Акрит); по-различно у В. Златарски [1918, с. 298]: "децата им хвърлял на камъните, а другите тежко наказал на площада". [обратно]

9. По други преводи: "Диващината му стигнала чак дотам, че той заповядвал да докарват техните малки деца, да ги поставят на земята и да ги прегазват с кремъчни дикани за вършеене." [ХИБ 1, с. 102]; "Неговата жестокост достигнала дотам, че карал да донасят малките деца, хвърлял ги на земята и карал да минават отгоре върху тях с дикани за вършеене на жито" [Ангелов Д., Ст. Кашев, Б. Чолпанов, 1983, с. 228]. Любопитно е, че в други известия за същото събитие липсва споменаването на дикани: "Той заповядал да се избиват безжалостно безсловесните животни, децата-кърмачета и хора от всички възрасти." [Теофан - ИБИ 6, ГИБИ 3, с. 282]; "Дори заповядал да се избиват безмилостно животни, невръстни деца и хора от всякаква възраст." [Анастасий- ИБИ 7, ЛИБИ 2, с. 269]. [обратно]

10. Последно по въпроса за значението на лексемата "капище", заета от езика на Испериховите българи, и нейните производни - Делева, Ант., 1998, с. 452-469. Предлаганата от нас гледна точка не бива да се смесва с мнението на Ст. Михайлов [1987, с. 92-93], който предполага, че сред най-сакралните атрибути на Испериховите българи бил някакъв окачен върху портите кръгъл щит, върху който стоял известният знак IYI - именно този щит, според него, бил наричан "медно гумно". Неубедително е и предположението на Михайлов, според което митологичният образ на "медното гумно" е пренесен от Испериховите български (срвн. по-горе и Венедиков - за връзката му с Тангра) - според нас много по-разумно е и тук да се мисли за наследство от епохата на българското езичество. [обратно]

11. За механизмът, по който не само чужди подвизи, а и по-стари легенди били приписвани или обвързвани с името на Лъв V - последно: Schreiner P., 1994, с. 47-52. [обратно]

12. Първата унгарска хроника "Деяния на унгарците" ("Gesta Hungarorum") е дело на анонимен нотариус на крал Бела III и се датира между 1196-1203 г.; смята се, че той е разполагал с по-ранна хроника, датирана ок. 1091-1092 г. ("Gesta Ungarorum"). [обратно]

13. С легендата най-обстойно се е занимавал М. М. Плисецкий [1963, с. 84-138]; в контекста на сравнително-типологичното разглеждане на легендите за "избавителя" през 1965 г. тя е привлечена пътем и от К. В. Чистов [1986, с. 208]. За реалиите, породили епичния топос "Златни врата", отнесен към Киев и Константинопол - вж.: Веселовский А. Н., 1888, 74 сл. Мотивът за откачане на портата присъства и във фолклора на кавказците - някога един грузински търговец бил ограбен в Дербент (срвн. названието му Демир капия през средновековието) и на молбата да му се върне стоката местният лезгински владетел се изсмял; когато ограбеният заплашил, че ще потърси помощ от грузинския цар Давид, владетелят казал "Какво ще ми направи? Да не би да снеме вратата на Дербент?!", но в отговор цар Давид вкарал с хитрост войска в Дербент, превзел го и наистина откачил прочутите железни врата (вж. Груз. пред., N. 111) [обратно]

14. Най-близък до него, според А. Н. Веселовский [1881], е богатирът Михаил Данилович - патронимичното му име указва на евентуалната връзка между пророк Даниил и известните с неговото име сказания за цар Михаил. [обратно]

15. Шахматов А. А., 1908, с. 1029-1153, с реконструкция на текста и анализ на сведенията. [обратно]

16. "и храмы идольскыя и требища всюду раскопа и посече /.../ и идолы съкруши"; "и съкруши идолы /.../ разруши храмы идольскыя /.../ и требища бесовская потреби и храмы идольскыя разруши" [Шахматов А. А., 1908, с. 1046, бел. 1]. [обратно]

17. Едва ли можем да допуснем някакво объркване от типа "и (четири) кони (медяны)" > икони, доколкото според същото "Слово о том, како крестися Володимир, возмя Корсунь" след като построил църквата Богородица Десятинная, князът "краси ю иконами, и попы корсунския пристави служити в ней. И еже бе взял в Корсуни иконы и кресты, все ту вдасть, и ссуды" (същото и в Повесть временных лет под 6497 =989 г.) [обратно]

18. Когато разглежда този пасаж Н. М. Карамзин [1989, 1, с. 288, забел. 458] посочва сведение (публикувано през 1557 г. от Герберштейн), според което новгородци заедно с Владимир участвали в превземането на Херсон, откъдето отнесли някакви "медни врата" - пак там обаче той уточнява, че с времето в Новгород с името "Херсонски врата" започнали да се обозначават западните врати на Софийския събор, правени от немски майстори през ХII век. Недостъпна за мен е книгата на Ф. Аделунг "Корсунские врата, находящиеся в Новгородском Софийском соборе" (М., 1834), в която авторът привеждал легенди и за други свещени врати в Русия. [обратно]

19. "И като го превземе, ще влезе в Рим; и ще достигне до мястото, където има скрит (таен) съд; и като удари с меча си по медното капище, в което е скритият съд, по Божие повеление ще се отвори." [СБЕ, с. 101, прев. Ан. Милтенова]. [обратно]

20. "И ще дойде до Рим. И няма да му отворят, но ще започнат да говорят: "Ето, той е измамник." А (той) ще удари в медното капище и ще го разсипе на прах, и ще влезе в града." [СБЕ, с. 103, прев. Ан. Милтенова]. [обратно]

21. В Интерполираната ред. на Пс.-Мет. Пат. в подобна комбинация са поставени последния владетел Михаил и Антихрист, който в "последната година" се опитва да се представи като лъже-Михаил (дотогава той, неразпознат, е бил слуга на Михаил в Иерусалимския храм) [Истрин В. М., 1897 (Тексты), с. 128]. С оглед на пасажа в Сказ. Ис. любопитство буди особена версия на Интерп. ред. на Пс.-Мет. Пат., в която на мястото на Антихрист се появява Симон Влъхва [Истрин В. М., 1897 (Тексты), с. 128] - срвн. по-горе за Рим. [обратно]

22. "И ть вьнидеть вь новьїї Їерусалимь, и доидете до златих врат и вьнидет. И тоу удрьжит се в златих вратих и вьнидеть вь хранилницу" [Милтенова Ан., М. Каймакамова, 1983, с. 70] - "И ще влезе в Новия Иерусалим, и ще дойде до Златните врата и ще влезе. И тук ще удари в Златните врата и ще влезе в хранилницата" (прев. мой - Т.М.). Странен е пропускът на "удрьжит се в златих вратих" в иначе малко различаващите се новобългарски преводи на А.-М. Тотоманова [СБЛ 3, с. 73] и А. Милтенова [СБЕ, с. 115-116]. [обратно]