Без Мисъл "... за да могат висшите, както ги нарекохме, да запазят завинаги мястото си, преобладаващото състояние на ума трябва да бъде контролираното безумие.- /Джордж Оруел, "1984" 22 август 1978 година. Арестуваха ме. Бях 18 годишен. Обвинение - мислил и говорил не според правилата. Пратиха ме в затвора, където се научих да бъда свободен духом даже зад решетките. Навън уплашеното обществено мнение мълчеше. 12 юни 1986 година. Пак ме арестуваха. Бях си позволил да изрека гласно, че съм преследван от властта заради моите мисли. Населението шушукаше, че от Запад са ми платили с долари за мисленето. 27 март 1992 година. Подпалиха къщата ми. Отново бях говорил и писал не това, което трябваше. Хората на улицата ми обръщаха гръб, за да не ги подпалят и тях. А после тайно идваха и ми стискаха ръката: "С теб сме!". Но аз така и не разбрах кое може и кое не може да се говори и мисли свободно. 30 август 1996 година. Този път ми се размина само с уволнение. Междувременно бе настъпила демокрация, имаше многопартийна система и всеки можеше да говори каквото си иска. Стига да имаше какво и пред кого да го каже. Аз имах, поради което ми забраняваха. 4 декември 1998 година. Те бяха отново същите, старите офицери от ДС. И отново изтърбушваха бедния ми дом. Преди това в местния вестник се бе появило съобщение, което можеше да звучи и по следния начин: "Из града са разлепени театрални /съответно филмови/ афиши. Полицията издирва извършителите". И така, те бяха отново същите, само бяха качили по някой килограм към теглото и по някоя звездичка на пагона. Същият бях и аз, и те отново търсеха документираните ми мисли. Иззеха всяка буква, написана от мен, задигнаха без разписка цялата ми лична кореспонденция. Изглежда в България мисълта никога не е преставала да бъде престъпление. Обществото покорно се съгласяваше. Нима ми възразявате? Кажете - кога контролираното безумие е било прекратявано? Имало ли е в страната ни управляващи, които да не са се смятали за вечни? 10 януари 1999 година. Седя и нищо не мисля. По радиото един авторитетен глас ме уверява, че България вече е свободна и демократична държава, че в съвременна България всеки може безопасно да изрази своето мнение. Треперещ от страх, народът бързаше да потвърди: "Така е, вярно е!...". Аз отказвам да мисля… Ангел Грънчаров, 1999 г.
| 