АЛЕГОРИЯ /посвещавам на забравените борци за свобода/ Зимата покри всичко с белия си саван. Безкрайно мразовита зима беше. Настъпи внезапно. Цветята се скриха под снега, ледове покриха тревата в полето. За дълги години се възцари безмълвие. Виеха безнадеждно студени ветрове, превръщайки в ледена буца всяка показала се живинка. Замръзнаха светлината и тъмнината, вледени се небето. И само воят на Северния вятър се носеше над еднообразната пустош. В началото никой не се учуди. Дори учудването бе замръзнало. Крехки кокичета, пробили белия сняг храбро надигнаха глави, търсеха Слънцето. Вятърът спря за миг вледеняващия си полет и се замисли: "Откъде се взеха тези странни бели цветя и що за сила е издигнала крехките им стъбълца? Как са пробили снега, как са преодолели студа?". А кокичетата разделяха светлината от тъмнината, търсеха Слънцето, викаха Пролетта. И тя ги чу! Под разтопените снегове семената на замръзнали растения пуснаха своите кълнове. Стоплена от пролетното слънце зеленината бързо избуя. Привлечени от извъшващата се промяна дойдоха топлите ветрове. Оживи се земята. Настъпи радостна суматоха, в която никой не забеляза как увяхнаха кокичетата - предвестниците на пролетта. Никой не ги удостои с внимание при вида на новите пищни цветове. Скромният им вид не предизвика ничие възхищение. Но нали те бяха първите, нали те повикаха Слънцето, нали те събудиха Живота? Сега вехнат, забравени от всички. Покрива ги израстналата трева, засенчват ги новите растения. Умират кокичетата. Пролетта вече преваля. Идва лятото, а след него е ред на есента. После пак ще дойде зима, пак ще се покрие със сняг полето, пак ще задухат ледените ветрове и пак ще надигнат глави храбрите бели цветя. Иначе кой друг ще събуди Слънцето, кой ще доведе Пролетта? Не, не са мъртви кокичетата. Те помнят и чакат, знаейки какво е било и какво предстои. А то, предстоящото приближава! Ангел Грънчаров, 1991 година
| 