Кръв и памет

От Царствените братя Асеневци, през Раковски, Левски и Ботев, през Илия Минев, Васил Златаров и всички участници в противоболшевишката съпротива, та до днешните скинхедс - винаги народът ни е раждал воини, решени да умрат за свободата на България. За своя род, за своята Вяра, за своето Име.

От началото на историята, та до днес, българинът никога не е държал роби, никога не е признавал робството като институция. А сам толкова често се е нуждаел от освобождение!

Дойдохме преди съседните ни днес държави да ги има. С меч в ръка отвоювахме жизненото си пространство от Византия. Византийската империя загина. Справихме се с монголо-татари, с ордите на киевския Светослав... Къде са Татария и Киевска Рус? Османската империя също премина в Небитието. Провали се и Съветската империя. Но ние сме тук. И нямаме намерение да си вървим!

Тук сме, благодарение на своите герои. На пролелите кръвта си за България. На доброволно принеслите се в жертва пред олтара на Отечеството.

Знаем ли ги всичките? Наистина ли сме им благодарни? Трепват ли сърцата ни пред споменаването на техните имена? Пазим ли жив спомена за онези малцина, опазили с цената на живота си българската държавност.

A трябва!

Българи сме. Имаме право да се гордеем със себе си, със своята Родина, с великата си история, с героизма на българските синове и дъщери, напоили земята, върху която стъпваме. На тях, на падналите, нека в този денъ кажем само едно:

Ние помним!

Юни 1998 година