Третата световна война

Драгош Калаич

ТРЕТАТА  СВЕТОВНА  ВОЙНА

            От гледна точка на нашия възглед за света зад все по-разпространеното предчувствие или увереност, че Третата световна война вече е пред прага ни, се крие една чисто аритметична, но при все това съществена неточност. Не е взет предвид този неопровержим факт от вселенски мащаб, че Великата световна война, започнала в 1914 година, по същество никога не е свършвала и до ден-днешен пламти, разгаряйкщи се до последен предел на границата на вековете, в края на второто хилядолетие от християнската ера и третия, западен цикъл на европейската цивилизация.

            Тази война се води от силите на “атлантизма”, стремящи се да натрапят на човечеството “новия световен ред” и робския статус на икономически животни. Самият термин “атлантизъм”, присъствуващ в речника на руската и немската школа на “евразийското” геополитическо мислене, ни позволява най-точно да обозначим псевдо-имперската природа на западната цивилизация, тъй като той разобличава на първо място военните източници на нейното могъщество, като се почне от владетелката на моретата – Британия, положила основата на вселенската мощ на интернационалния капитал. След като “в резултат на Първата световна война” бе разрушен органона на европейските християнски империи, плутократичният интернационал пренесе своя център на противоположния бряг на Атлантика, стремейки се към по-здрава континентална основа и много по-голяма военно-политическа сила за завладяване на планетата.

Евразийският континент, криещ в себе си разума и сърцето на света, представлява в света на метагеографския символизъм главна цел на завоевателските посегателства на “атлантистите”. При това очертаните от нас граници на конфликта могат да служат само като теоретични или идеологически ориентири, тъй като в действителност те преминават през даденото пространство вертикално, пронизвайки континентите и държавите, народите и човешките сърца. Ярък пример за подобен разрив на теорията с историческата реалност стана самоубийственият избор на царска Русия, застанала на страната на “атлантисткия” съюз против идеологически родствените и геополитически близките европейски империи: Германия и Австро-Унгария. В тази връзка – Сърбия, а по-късно и Югославия, също тъй са били постоянни проводници на военната експанция на враговете на Европа, благодарение на безумната, ако не и предателска политика на управляващия псевдо-елит, неизменно служещ ту на масонския, ту на комунистическия, ту на либерал-капиталистическия интернационал на “атлантистите”.

Едва ли има смисъл за пореден път да се казва, че в сегашната война сръбският народ заплаща страшната цена за своето дългогодишно съзнателно или безсъзнателно служене на амбициите на стратезите на “новия световен ред”. По принцип това е само един трагичен пример в безкрайната редица подобни нему примери, разкриващ цялата подлост на подпалвачите на войната, която ще унищожи свободата и самата възможност за съществуване на народите на евразийския континент и техните култури, провокирайки междуособици и действувайки по старата формула “разделяй и владей”, намерила днес своя израз във войната между сърбите и хърватите, православието и католицизма.

Парите движат света, унищожавайки го

Главната движеща сила на “атлантизма”, а следователно – и на “новия световен ред”, е икономическият демонизъм, избавен от всички ограничения и видове контрол от страна на човека в резултат на буржуазните революции и измествания на естествената скала на ценностите. Както са показали още изследванията на Вернер Зомбарт и Макс Вебер, той се корени във Вехтия завет и юдейско-протестантската религия, в основата на която лежи концепцията за отношенията между човека и Бога, построена върху принципите на покупко-продажбата. Знамение на Божията милост и съответно – признак на религиозно усърдие, тук е материалното богатство, съкрушаващо всички културни, етически и морални прегради по пътя на алчното икономическо животно, пробудено от тази “вяра” в човека.

Не случайно политико-икономическата мощ на първата масонска псевдо-империя – Съединените Американски Щати – се гради върху хегемонията на долара, позволяваща да се купува срещу необезпечени с нищо хартийки трудът, богатствата и енергията на “останалото” човечество. Тази изкуствена хегемония се поддържа и удържа единствено с помощта на военна сила, по-точно – насилие, а също тъй – на корумпираните псевдо-елити, управляващи в света, подвластен на “атлантистите” и натрапващи му един противоестествен, извратен порядък, в който хората, тяхната собственост и енергия са вкарани в Прокрустовото ложе на системата на “ценностите”, превъзнасяни от жреците и поклонниците на бога Мамон, почитащи количеството парична маса. С други думи – става на дума за “атлантистката” или западна количествена цивилизация с нейния вулгарен материализъм, надделяла на качествената цивилизация и аристократичния дух. Затова либерал-капитализмът и реал-социализмът са две уж антагонистични, а в действителност – абсолютно взаимодопълващи се системи, излезли от недрата на една и съща количествена цивилизация, стремяща се да унищожи в човека и заобикалящия го свят всичко благородно, божествено и висше.

Както отдавна и правилно е забелязал В. Зомбарт, средният американец – първият и най-типичен продукт на количествената цивилизация – никога не си задава въпроса какво той може да подари на живота и какъв е неговият дълг пред него, а е загрижен предимно за отредените му права и възможности. Главната, натрапчива цел на едно подобно дефектно съществуване е най-ярко изразена от девиза на american way of life (“американския начин на живот”), който в действителност е american way of death (“смърт по американски”): “to make money” (“да се правят пари”). Тя мобилизира енергията на масите, подчинява тяхното време, като се почне от всекидневните човешки отношения, оплетени вече в мрежата на материалните интереси, и завършвайки с масовата субкултура made in USA, представяща ни в качеството на образци на “човечност” разнообразни типове печалбари: банкери и гангстери, борсови посредници и спекуланти, сводници и мафиози.

В света на американската субкултура класически пример на дуализма (“атлантисткия” дехуманизъм и хуманизма на европейците) са холивудските киносериали, посветени на Втората световна война, където в ролята на герои почти винаги се появяват банди командоси, съставени от крадци, мошеници, всевъзможни маниаци и прочие криминогенна сбирщина, които редовно побеждават нацистите, които холивудските сценаристи не без задна мисъл изобразяват като хора, абсолютно неподкупни и беззаветно предани на свръхчовешката метафизическа Идея. И тъй, съгласно извратената логика на Холивуд всички низки черти на човешкия характер заслужават възхищение и масово подражание, докато аристократичната доблест – омраза и отхвърляне. Защото тя се приписва на победения враг и затова е осъдена на историческо поражение.

Левиатан против Отечеството

Ние имаме рядкото щастие (или нещастие) да живеем в периода на небивал разгар на Великата световна война на парите против кръвта, на плутократичния порядък срещу аристократичната система на ценностите, на низкото срещу високото. Изразявайки се с езика на митологията, побрала в себе си безценните съкровища на знанието и опита, - това е войната на “атлантисткия” Левиатан срещу евразийските отечества. Затова съвсем не със случайност, а с метаисторическа закономерност може да се обясни факта, че своето нашествие в евразийския континент по време на Втората световна Война САЩ започват с  един 12-хиляден десант, разположен на завзетия от немците кораб “Vaterland” (“Отечество”), преименуват от тях в “Левиатан”.

Всъщност думата “отечество” е непреводима на английски език. Сблъсквайки се с нея, преводачите обикновено се измъкват от положението с помощта на безлични форми от типа на “country”, “country of origin” или “native country” (“страна”, “страна на произхода”, “страна на раждане”). Отсъствието на такива понятия като “отечество” и “преживяно” в езика на англосаксонските народи е малкозабележим, но сериозен симптом на негативните потенции, което в крайна сметка се изразява в една безкрайна, простираща се до самия хоризонт пустота, отличителни черти на която са, от една страна – прекъсването на силите на културната вкорененост и самобитност, а от друга – недостатъчната метафизическа привързаност към европейския дух и пълното неразбиране на неговата същност. Към аналогична група симптоми на израждане се отнася и последователното измиване на думите “нация” и “джентълмен” от речника на американците. Както правилно забелязва Томас Молнар, “още в края на миналия век в англиканските църкви на Америка формулата на молитвата “Господи Боже, благослови нашата нация”, била отхвърлена и заменена с нова: “Господи Боже, благослови Съединените Американски Щати”, тъй като думата “нация” била осъдена като израз на единството, препятствуваща проявата на индивидуална свобода и максимална откритост по отношение на другите народи - преди всичко онези, които вече са приели американската вяра”.

Изпълнени със самоувереност, вследствие привидното могъщество на количествената цивилизация с нейните нихилистични “постижения” – да се разрушава и унищожава живота, както е известно, е по-лесно, отколкото да се строи и създава такъв, - жреците на “новия световен ред” се стараят да разпространят своята зееща пустота до мащабите на цялата планета, потискайки навсякъде чувството за принадлежност към нация и отечество, благородните пориви и висшите стремежи. От гледна точка на психологията този толкова пламенен и страстен нихилизъм на “атлантистите” може да се обясни с примера на известните от историята случаи на подчовешка завист спрямо здравите хора от страна на прокажените. Последните често са се стремели да заразят първите и по такъв начин да постигнат “равенство”. Впрочем и по-скорошният опит свидетелствува, че индивидите, лишени от любов към доброто, красотата и истината, виждат спасението от собствения си недъг в унищожаването на добродетелите и културните ценности.

Виждането на съвременния “атлантистки” човек напълно съвпада с “левиатановото”, с други думи – съответствува на възгледа на островитяниня или аеронавта по отношение на картата на света. За него е омразно и недостъпно богатството на разнообразието, пъстротата на расовите и етническите, културните и цивилизационните, религиозните и духовните форми на живота. Всички предмети и явления на живата и нежива природа той се стреми да подложи на “универсална” монетарна оценка, за да открие за своята алчност най-простите, преки и бързи начини за печалба. Христоматиен пример за насилието на този вид политика над реалността са политическите карти на първите континенти, завладяни от силите на “атлантизма” – Северна Америка и Африка – с техните абсолютно произволни и абсурдни граници, установени в съответствие със законите на масонската геометрия.

Опирайки се на мощта на институции като ООН, МВФ и Световната банка и също тазива размити догми (“интеграционен процес”, “свободен пазар”, “демокрация”, “човешки права”), стратезите на “новия световен ред” се опитват сега да унищожат остатъците от държавните суверенитети, да изтрият последните следи на националната самобитност. Първи приемат удара върху себе си отбранителните граници на държавите, разрушавани от “атлантистите” отвън с помощта на “интеграционни процеси”, а отвътре – чрез стимулиране на сепаратистко движение на малцинствата, на които догмата за “човешки права” дава огромни привилегие в сравнение с мнозинството от населението. Същевременно стратезите на “атлантизма” се стремят да увековечат административните граници в бившите СССР и Югославия, придавайки им статуса на държавни, именно защото тези граници са произволни и установени в ущърб на интересите на русите и сърбите – главните носители на държавното начало на дадената арена.

Сега вече на всички е ясно, че “новият световен ред” не желае да спре до границите на Русия и Сърбия, тъй като крайната му цел е да разчлени двете държави на псевдодържави-джуджета, иначе казано – на политически автономии, подарени на националните малцинства. Сърбия служи днес на стратезите на тоталния нихилизъм като своеобразен полигон за създаване на правови прецеденти. Утре подобна тактика ще бъде приложена срещу Русия, вдругиден – срещу страните от Европейската общност и останалия свят. В светлината на разгледаните от нас религиозни корени на “атлантизма” и “новия световен ред”, добър урок за недоверчивите ще станат недвусмислените думи на Уилям Кулдън Денис, приведени в неговия памфлет “Протестантизмът като основа на американския консерватизъм” : “Имайки предвид това, че Бог ни е отличил, ние имаме правото да изискваме от другите народи да се покорят на нашата воля!”.

Новият световен хаос

А какво иска тази воля от народите на света? Преди една година тогавашният генерален секретар на ООН Перес де Куеляр разказа на света, че макар проектът за “новия световен ред” е все още “недостатъчно ясно формулиран”, той вижда “само един възможен порядък в света: демократическия, т.е. такъв, в който не ще има вече нито директории, както в предишните столетия, нито биполяризъм, а още повече монополизъм”. От същата трибуна президентът на САЩ Буш сладкоречиво увери, че “новият световен ред” ще стане гарант за всеобщата свобода и независимост: “На нито един народ не ще се наложе да отстъпи дори трошичка от своя суверенитет”. Но днес и за слепия е ясно, че и двамата държавни дейци безсрамно са ни лъгали, защото “новият световен ред” се утвърждава в наши дни като един с нищо неприкриван тотален монопол на американската псевдо-империя, носеща гибел за всички оцелели суверенитети.

Впрочем, отдавнашната мечта на интернационалния капитал да натрапи на света едно свое свръхправителство и тотална система на управление се потвърждава и от много документи от миналото. Още в 1950 година, изказвайки се пред американските сенатори, небезизвестният Джеймс Варбург откровено им разказва за крайната цел на жреците на бога Мамон: “Дали ви харесва или не, но ние ще създадем световно правителство. Ако не с камшик, то със сладкиш”. Следва да се помни, че тази заплаха прозвуча не просто от устата един влиятелен представител на Рокфелеровия “Съвет по международните връзки”, но и един потомък на банкерското семейство, финансирало Октомврийската революция с цел унищожаването на Великата православна империя и по-нататъшния геноцид на руския народ.

На това място от нашето изложение ще бъде уместно да се направи едно малко отстъпление и да приведем една вярна забележка на Антъни Сатън, един като цяло доста плах и повърхностен изследовател на връзките на болшевиките-русофоби с магнатите на Уол-стрийт: “От какво е бил мотивиран съюзът между капиталистите и болшевиките? Това най-добре може да се обясни с усилието на глобалните империалистически амбиции на финансистите от Уол-стрийт. Неколцината най-крупни банкови магнати, оглавяващи американските мета-корпорации, винаги са се стремяли да приспособят за своето обслужване огромния руски пазар, да го превърнат в една разновидност на колониален придатък, технологически изостанал и зависим. Били ли са тези банкери в душата си болшевики? Разбира се, не. Асовете на финансовия интернационал не изповядват нито една политическа идеология. Техните действия са мотивирани изключително от жаждата за безгранична власт на всички и всичко, затова те са готови да използуват всякакви политически средства да достигането на своята цел... Държавната власт на всички страни трябва да се социализира, за да се установи сетне над нея един свръхконтрол от страна на международните финансисти”.

За свръхвластните амбиции на интернационалния капитал пределно ясно разказва и директорът на Английската Банка – Монтегю Норман: “Хегемонията на световните финансисти е призвана да управлява света. Като единствен наднационален контролен механизъм”. Вероятно няма нужда да се пояснява, че словосъчетанието “контролен механизъм” означава именно безконтролната, неограничена от нищо власт на интернационалния капитал, позволяваща безпрепятствено ограбване на световните богатства.

През май 1974 година на страниците на вестника на споменатия вече “Съвет по международни връзки” (формативен и информативен външнополитически орган на американската администрация) – “Foreign affairs” – един от главните гуру на рокфелеровата креатура – Ричард Гарднър – предложи свой проект за основна стратегия за натрапването на света на “новия световен ред”, състояща се в “създаването на обръч от частична или пълна ерозия около понятието за национален суверенитет, което трябва да осигури много по-голям ефект от остарялата тактика на фронталните атаки”. Според Гарднър особена роля в дадената стратегия се отрежда на Международния валутен фонт (МВФ), “който трябва да диктува политиката на натрупване на интернационални ресурси, също както и да оказва мощно въздействие върху икономическите решения на всички чуждестранни правителства в света на валутната и финансовата политика”.

Настоящите стремежи на “атлантистите” да възкресят авторитета и могъществото на ООН като висше политическо средство за утвърждаване на “новия световен ред”, възвестяват краха на всички надежди, свързани със самозваното световно правителство, известно като “Тристранната комисия”. Да припомним, че интернационалният финансов капитал, привеждан от Дейвид Рокфелер, основава “Тристранната комисия” именно като алтернатива на западащата роля на ООН, за което свидетелствува в частност и изказването на нейния апологет Джеръми Новак в юлския брой на “Atlantic monthly” за 1977 година:

“Вече трети път за настоящото столетие група американски учени, предприемачи и държавни дейци се стремят да установят Нов световен ред. Разочаровани от непригодността на ООН и хаоса, царящ във всички институции, създадени в Брайтън-Ууд (МВФ и Световната Банка), крайно обезпокоени от все по-голямото отслабване на могъществото на САЩ, те се опитват да създадат днес една “общност на развитите страни” за съгласуването на въпросите на световната политика и икономика”.

Аналогични или сходни мисли се съдържат в официалните документи на американската политика, такива като “Бележка на един всемирен търгаш”, съставена от ветерана на “Съвета по международни връзки” Харланд Кливланд и издадена от сенатската коминия за чуждестранни работи в сборника трудове, посветени на ролята на ООН. “Надявам се, че Сенатът и неговата комисия за чуждестранни пработи ще изяснят разликата между бъдещето на ООН и бъдещето на целия световен порядък и ще направят от това нужните изводи. Днес на ред стои въпросът, изискващ продължителни творчески усилия – сложният въпрос за ефективността на международните акции, наричани от някои от нас “всемирно търгашество”. Имайки предвид гореказаното, нашата сегашна инициатива може да бъде оценена като трети опит да се установи глобален световен порядък, след като отмря Лигата на Нациите, а ООН се оказа безсилна да реши текущите световни въпроси”.

Още тогава, в далечната 1976 година, решението на всички “световни проблеми” Х. Кливланд е виждал в редица елементи на “новия световен ред”, от “създаването и въвеждане в оборотк на световни пари” до “създаването на всемирен полицейски апарат за опазването на мира и порядъка, а също и възстановяването им в случай на необходимост”. Не е нуждо човек да притежава големи икономически знания, за да предугади всеграбителската роля на такива едни “световни пари”, предполагащи също и създаването на всемирна Централна Банка, която чрез стихийни емисии на некотролирама от никой, неограничена от нищо и необезпечена от нищо парична маса ще опустоши световните хранилища на човешкия труд, богатство и енергия. Става на дума не за нещо друго, а за модела на една тоталитарна хипертрофия на сегашната паразитна хегемония на долара. Излижно е да се подчертава, че съществена роля в дадения проект се отрежда на “световния полицейски апарат”, призван да обеспечи псевдо-имперското планетарно всевластие на интернационалния финансов капитал и задушаването на всякакви опити за недоволство.

И тъй, след краха на надеждите и амбициите, свързани с “Тристранната комисия”, който бе пряко следствие на задълбочилия се антагонизъм между различните звена на интернационалния финансов капитал – Япония, САЩ, Европейската Общност, - днес се предприема четвърти опит за установяване на “нов световен ред”. Отново под егидата на ООН, където гласовете на съвестта и протеста се заглушават със заплахи или пък се сдържат чрез корупция. Ако не с камшик, със сладкиш.

Нашият кратък обзор на най-типичните заявления в духа на “новия световен ред” ще завършим в обещанието на Джими Картър да се бори на поста президент на САЩ за установяването в целия свят на “нов правов и миролюбив ред” : “Ние трябва безусловно да оставим в миналото политиката на баланса между световните сили и да я заменим с политиката на световен ред. Най-новото предизвикателство за американската външна политика днес е нейната първостепенна задача за заемането на водеща роля във всички сфери на усилията, насочени към обединяването на народите на света в името на съвместното построяване на един по-стабилен в правово отношение международен ред”. По-ясно не би могло и да се каже.

За щастие на нашия разум, ние притежаваме достатъчно трагичен опит, почерпан от историята, за да разпознаем лесно зад обещанията на силните на този свят, изпълнени с обещания за правда, стабилност и всеобщо благоденствие преднамерената лъжа. Прекрасен образец на споменатата по-горе система за измама е демонстрирал навремето още Ленин. В меморандума, изпратен в 1921 г. до своя министър на външните работи, той пише следното: “Неистината и убедителната лъжа служат на революционера не само за признаци на неговото интелектуално превъзходство, но и като стимули за разширяване на революционните цели. Това е главното. Всичко, което разширява и задълбочава нашите идеологически цели, става истина, а всичко, което пречи на тяхното осъществяване – лъжа”.

Анализирайки последните стратегически решения на Пентагона, одобрени от специалистите от държавния департамент и Съвета по национална безопасност, видният наблюдател от “Le Monde diplomatique” Пол Мери де ла Горе стига до извода, че “САЩ съвсем не се стремят към демократично управление на нашата планета, а само към усилване на своята хегемония. По всякакъв начин”. Всички вашингтонски дрънканици за “демокрацията” и “правата на човека” служат на една-единствена цел: да заблуди простаците и скрие явните следи на систематичното потъпкване на каквато и да било демокрация и човешки права. Впрочем, какво ново – всички основатели на САЩ, като се почне от Томас Джеферсън, подписали “Декларацията на независимостта”, в която високопарно се твърди, че хората се раждат свободни и равни и се осъжда робството, са били робовладелци. И тъй, става на дума за една двувековна и вече утвърдена “традиция” на измамата, практикувана по върховете.

Войната като синоним на процъфтяването

Разкривайки тайните планове на подпалвачите на “Третата световна война” на страниците на едноименната книга, посветена на “историята на бъдещето” (The Third World War, London, 1978), сър Джон Хакет, пенсиониран натовски генерал, посочва и годината, в която било планирано осъществяването на завземането на “втората Европа” – 1985 г. Днес вече знаем, че “атлантистите”  са прибягнали до мекия вариант под названието “перстройка”, възползувайки се от посредническите услуги на Горбачов, който дойде на власт в същата тази 1985 година. Тази стратегия, следва да се признае, в много отношения оправда себе си. Колко струва например едно разпадане на Югославия: “Просъветският комитет за защита на Югославия осъществи безуспешно нападение срещу Словения, спомагайки с това за по-нататъшното задълбочаване на конфликта между словенската републиканска власт и федералното правителство в Белград”. От друга страна, редица признаци свидетелствуват, че жреците на “новия световен ред” все още не са се отказали от военния вариант за унищожаването на Европа – и на първо място Русия – заради натрупването на баснословни печалби, обещавани от новото братоубийствено клане между евразийските народи.

Влиятелната френска аналитичка Софи Жерарди напълно справедливо отбелязва във връзка с операцията “Пустинна буря”, че САЩ разрешават всичките си икономически кризи чрез провокирането и (или) разпалването на едромащабни войни, от които редовно излизат забогатяли и икономически укрепнали. Оттук и изводът, приеман от нас безусловно: “В американската история от ХХ век присъствува срамното и негласно правило, съгласно което войната е синоним на процъфтяване”.

И наистина, дори един бегъл поглед, хвърлен днес към североамериканския континент, поразен от депресия и класово-расови противоречия, е достатйчен, за да се забележат нарастващите симптоми на една подобна криза, чието приближаване обикновено подтиква жреците на Мамона от Уол-стрийт да търсят спасение в пътеката на войната. Дефицитът на държавния бюджет на САЩ вече наближава 5000 млрд. долара. Растежът на застойни явления едва се удържа от изкуствените преливания за сметка на заеми, борсови манипулации и пропаганда на усилен оптимизъм. Днес американският melting-pot (топилен котел) се характеризира с относително затишие преди бурята на социално-расовите сътресение, чието приближаване Америка трескаво се опитва да отдалечи, поемайки пълната издръжва “отпадъчните малцинства” и подлагайки ги на т.нар. “позитивна дискриминация” и без това безжалостно обираното бяло “тихо мнозинство”, което, съдейки по всичко, само след едно поколение ще стане малцинство в земята на “своите предци” в резултат на афро-демографския взрив, предизвикал неудържимия растеж на популацията на цветнокожите.

Ненаситният паразит на планетата – Америка – поглъща суровинните и енергийни ресурси на целия свят, замърсявайки Земята до недопустими предели и отхвърляйки каквито и да било задължения по самоконтрол. “Коефициентът” на нейната лакомия, наред с нанасяната на природата вреда може а ужаси всекиго, и което е най-страшно – той непрестанно расте. Според официалните и по всяка вероятност занижени данни на вашингтонския Horid Hatch Institute за 1990 г. САЩ изразходват почти половината суровинни запаси и 26% от произвежданите в света нефтени продукти, изхвърляйки в атмосферата съответно 26% от вредните отпадъци, в това число 22% от общосветовните изхвърляния на въглероден двуокис. Освен това, САЩ са разпръснали по планетата 290 млн. тона отровни вещества. Само американският държавен департамент е произвел за 1990 г. 273 750 тона административно-пропагандистки хартиен боклук, за което са били употребени 4 700 000 дънера от световното горско богатство. За да си представим в пълна степен ужасяващите мащаби на американската алчност, следва да помним, че населението на САЩ съставлява едва 5% от общия брой на жителите на земното кълбо.

САЩ и натрапваният от стратезите на “новия световен ред” либерален капитализъм тласкат човечеството в пропастта на всемирната екологична катастрофа. Затова american way of life именно е в действителност american way of death. Самият факт, че управляващите кръгове на американската псевдо-империя са принудени да удържат своето положение на световен лидер чрез унищожаването на мира и въвличането на човечеството в широкомащабни войни, достатъчно убедително свидетелствува за нейната анти-човешка природа. В светлината на гореказаното много по-дълбоко, отколкото е прието да се мисли, е и знаменитото изказване на аятоллах Хомейни, нарекъл САЩ “Великия Сатана”.

Стремежът към “Края на Историята”

Но понякога от върха на масонската пирамида, от самия център на американската псевдо-империя, се раздават и гласове на отчаяние, подобни на искреното признание на известния банкер Феликс Раотин: “Никоя сила в световната история досега не е пропиляла толкова бързо своите всевластни капитали”. Една от основополагащите причини на този уникален аборт на всевластието се обяснява със също толкова неповторимата идеологическа пустота или безплодие. От времената на “Декларацията на независимостта”, претоварена в общите места с масонски баналности и идиотски самоизмами, американската култура, по-точно – субктултура, не е породила нито една релевантна политическа идея, а още повече – доктрина.

За това двувековно интелектуално безплодии твърде симптоматично свидетелствуват днес и страстните усилия на американските информационни служби, настойчиво пропагандиращи “в целия просветен свят” книгата на “американския японец” Франсис Фукуяма за “Края на Историята”, основната теза на която е следната:

Историята, разбирана като борба на сили и идеологии за световно господство, е приключила, тъй като на световната арена е останала една-единствена сила – победителката (САЩ) и съответно една-единствена тържествуваща идеология (либералният капитализъм). Според Фукуяма днес на нашия хоризонт няма (както не ще има и занапред) признаци за появата на някаква нова сила или идеология, и затова не ни остава нищо друго, освен да се примирим с участта си на данници на САЩ и жертви на либералния капитализъм.

Би било излишно да заемаме тези страници, доказвайки нелепостта и безоснователността на изводите на Фукуяма; впрочем, те притежават изключителна ценност именно като симптом, позволяващ да се разбере патологията на “новия световен ред”. Защото още самата еуфория на неговите стратези по повод тезата за “края” е най-яркото свидетелство за техния панически страх пред силите и съда на историята. Подобно на картоиграч, комуто сред редица големи печалби сполуката започва да изменя и който по силата на това се стреми по-скоро да напусне играта, лишавайки партньорите си от възможността да получат реванш, стратезите на “новия световен ред” се опитват посредством пропагандата на идеите за “края на историята” да обявят на целия свят за приключването на партията, носеща името “история”, боейки се по този начин от възможния отпор от страна на свежите сили и новите идеи.

Идеологията на “атлантизма”, носеща названието “либерал-капитализъм”, предписва на своите адепти или поданици пълен отказ от всички човешки потребности, излизащи извън рамките на икономиката. Във връзка с това достатъчно характерна е една забележка на Фукуяма, направена от него на страниците на втория му бестселър “Краят на историята и последният човек” (The End of History and the Last Man): “Измененията в обществото, предизвикани от неговата индустриализация и особено развитието, освобождават също и известни потребности от признаването (на човешкия статус – Д.К.), липсващи у предишните, по-бедни и по-малко образовани поколения. Когато хората стават по-богати и по-образовани, придобивайки вследствие на това един по-открит поглед към света, те вече не търсят само преимуществата на богатството, но изискват и признаването на своя статус. Именно с този, абсолютно не-икономически и не-материален порив могат да се обяснят исканията, предявявани от народите на Испания, Португалия, Южна Корея, а и Китай не само за пазарна икономика, но и за свобода на собствеността от страна на нацията и за интересите на нацията”.

Подобни не-икономически и не-материални пориви и искания на човека именно представляват главния проблем за стратезите на “новия световен ред”, тъй като противоречат на проекта за затварянето на човешкия елемент в робската обвивка на икономическото и вулгарно-материалистично животно. Затова чрез устата на Фукуяма те биват провъзгласявани за “ирационални”, т.е. неподлежащи на узаконяване и de facto попадащи под забрана. Оттук и яростното негодуване на “асовете” и стратезите на “новия световен ред” по повод на всякакви проявления на жизнеността и неизтребимостта на човешките потребности, свързани със запазването и развитието на националните и расовите, културните и духовните ценности и добродетели, със свободата и независимостта на съответните държави и отечества.

Препоръчвайки се на читателите за последовател на Хегел, с чиято теория, както е известно, той е запознат само от вторични източници, а именно – по превратната интерпретация на Кожев, Фукуяма се стреми на представи “новият световен ред” като въплъщение на Хегеловата мечта за “универсална държава”, която трябва да стане също тъй и последната държава в историята на човечеството, удовлетворявайки всички рационални потребности на всички хора. Според Кожев (и Фукуяма) либералната демокрация удовлетворява всички рационални потребности на човека по признаването на неговия достоен статус, тъй като синтезира морала на роба и господаря, преодолявайки класовите различия между тях, съхранявайки същевремнно особеностите и на двете форми на икономическо и обществено съществуване. Тук би било уместно и да се постави точката и една дума: “край на историята”.

Изразявайки се с езика на физиката, нихилистичният процес на натрапване на света на “новия световен ред” се стреми към критичното състояние, известно от Втория закон на термодинамиката като “топлинна смърт”, настъпваща в резултат на изравняване на температурите на всички молекули на определена система. “Топлинната смърт” на човечеството именно е крайната цел на интеграционния проект, наречен melting-pot, който най-кратко е формулиран в масонския девиз на САЩ, изписан върху еднодоларовата банкнота: “От Множеството – Едно”. Става на дума за негативно-расисткия проект за пълно смешение на расите, народите и етносите до една безлична и безформена смесица – “сивата раса”. Нихилистичният процес се стреми към унищожаването на хранилищата на генетичната и културна памет за доблестите и ценностите, за да могат жреците на “новия световен ред” по-лесно да управляват обезчовечените маси, покорните потребители на сурогата на изкоренените култури умъртвената духовности още по-покерните изпълнители на разпорежданията за едно “рационално” вегетиране.

Сърбия на стража на Европа

Както е известно, най-ефективното средство за натрапването на “новия световен ред” би била световната война между народите на евразийския континент. Ако се направи един футурулогичен анализ на геополитическата карта на възможния театър на военните действия, може с лекота да се установи, че Армения притежава идеалните условия за първия взрив. За това свидетелствува и съответната политика на Вашингтон, едновременно възстановяваща и въоражаваща Армения срещу Азербайджан, а Турция срещу Армения. Стремежът на американския васал Турция да разпространи своето псевдо-имперско влияние “от Китайската стена до Адриатика” среща на изток препятствие в лицето на Армения, преграждаща й изхода към ислямско-тюркските републики на бившия СССР. Ако Турция нападне Армения под предлога за оказване на военна помощ на Азербайджан, - а подобни намеци се съдържат в заявленията на редица турски официални лица, - Русия ще бъде принудена да започне война срещу Турция, за да защити своя военен съюзник в съответствие със сключените между тях договори. В този случай силите на НАТО ще трябва да започнат военни действия срещу Русия на страната на Турция, която участвува в пакта.

Русия и неизчислимите й богатства са именно главната цел на завоевателските стремежи на стратезите на “новия световен ред”, на чиито интереси служи предано състоящото се от чуждородци и русофоби правителство на Руската Федерация, единственият русин в което е марионетката, отговаряща на фамилията Елцин. Това правителство се държи на власт единствено благодарение на обещанията и заплахите – един сплав от тоталитарна индоктринация и болшевишки терор. То използува всички възможности на неограничената си власт, от мас-медиите до средствата от военния арсенал. Геноцидът на руския народ продължава. Саботажът в Чернобил, поразил десетки милиони хора, бива заменен с последователно физико-биологично унищожаване чрез глад и “бялата чума”. Всички тези изтънчени форми имат за своя цел едно нещо: окончателно да подкопаят последните сили на руския народ пред нахлуването на грабителските орди на интернационалния капитал.

А в политически план стратезите на “новия световен ред” набелязват да разчленят Русия на редица “автономии” за неславянските, предимно мюсюлмански малцинства; с други думи – на редица псевдодържави-джуджета – съгласно масонската формула solve-coagula (“разтваряне-обединение”), за да бъде по-нататък този аморфен конгломерат по-податлив за различните условности. Тъй като хроничната бедност на реал-социалистическата система предпазваше навремето Русия (и Източна Европа) от нашествието на имигранти от страните на третия свят (които, може да се каже, са окупирали Западна Европа), стратезите на “новия световен ред” планират днес да насочат вълните на имиграцията преди всичко към нейните (и на Източна Европа) брегове. Не много отдавна известният руски икономист А. Кузмич публикува в редица патриотични издания документи, свидетелствуващи за намеренията на стратезите на “новия световен ред” да разселят по необозримите простори на Русия стотици милиони пришълци от различни области на света. Това му струваше живота. А. Кузмич бе подло убит от престъпници-русофоби. Впрочем, враговете на руския народ не се спирад пред убийството и на къде по-безобидни свои противници – такива като певецът Игор Талков, цялата вина на който се състоеше в това, че той използуваше американския патент за оскотяване на човека, наречен “rock and roll” за точно противоположни цели – за пробуждането на руския патриотизъм.

Както вече нееднократно подчертавахме, Сърбия и Югославия привличат стратезите на “новия световен ред” именно като идеални зони за многократна злоупотреба: от изпитания в експериментални условия на техниката за провокиране на братоубийствени войни и компрометиране на националните движения – до създаването на правни прецеденти за по-нататъшното завладяване на Русия и останалата Европа посредством разчленяването на държавите на политически автономии за националните малцинства. Една от главните им задачи се състои в това да се обреже Сърбия до размерите на един “белградски пашалък” и по този начин да се създаде условия за турската политическа и миграционна експанция и хегемония. Сферата на влияние на Турция, съгласно замисъла на авторите на дадения проект, трябва да се разпростре върху днешните васали на американската политика на Балканите – България и Македония, а също и върху териториите на Косово и Санджак, чак до западната граница на Босна и Херцеговина.

Стратезите на “новия световен ред” вече са решили, че цялата територия на Босна и Херцеговина трябва да стане област на турска хегемония, затова техните агенти и постоянни трибуни – такива като Джеймс Бейкър – неизменно и яростно отстояващи суверенитета и цялостността на тази “ислямска държава” също толкова яростно отричат правото на сръбския и хърватския народ на самоопределение и съответните територии. Затова и най-малките признаци на сърбо-хърватско взаимно разбирани всеки път предизвикват истерична реакция от страна на производителите на “общественото мнение” на Запада, издържани от “новия световен ред”.

Но ако сръбският народ устои в противоборството с “новия световен ред”, това може да постави начало на обратния процес. Въоражената агресия срещу Сърбия и новата Югосдлавия може да стане детонатор на великото възстание на руския народ против неговите продажни управници и двигател на един спасителен преврат в руската армия. Приведените от нас възможности на сръбската съпротива придават дълбок смисъл на неотдавнашното заявление на президента Буш, в което се казва, че Сърбия представлява страшна заплаха за безопасността на САЩ, техните политически и икономически интереси. Никога досега за цялата си история сръбският народ не е бил удостояван с по-голяма похвала, не е играл по-важна роля. Защото от времената на деспота Стефан Лазаревич и до ден-днешен ролята на сърбите в историята на Европа е била достатъчно печална, да не кажем – срамна. За съжаление, и днес на сръбската политическа сцена ключовите “позиции”, в това число и в “опозицията”, се заемат от хора, неспособни дасе издигнат на висотата на поставената задача. Става на дума, като правило, за дребнави, нищожни хора, може да се каже – пигмеи, докато предизвикателството в дадения участък от световната история, наистина е гигантско. Оттук и липсата на представи за истинските мащаби и цели на поставеното предизвикателство.

Поемайки върху себе си жестоките удари на нихилизма, насочвани от стратезите на “новия световен ред”, сърбите могат да се утешат само с това, че и другите европейски народи преживяват днес аналогичен процес на унищожаване на своята свобода и независимост, човечност и самобитност. Народите на Западна Европа сами вече от дълго време се плъзгат в бездната на разтварянето и изчезването, и единственото различие между тях и сърбите се състои в усещаната болка. Те практически не я чувствуват, тъй като живеят под мощната наркоза на т.нар. “държава на изобилието”. Що се отнася до сърбите, то сега те са не просто мишена, но една славна мишена за концентрираните атаки на “новия световен ред”, което допълнително увеличава техните страдания. Но в изпитваната болка се крие и известно преимущество, защото старата мъдрост ни учи, че няма зло без добро. Един подобен трагичен опит може да послужи като скъпоценно средство за запазването на бодърствуващото съзнание, жизнената сила и енергия, необходими за съпротива, възстание и победа.

На това бодърствуващо съзнание се открива днес дълбокият смисъл на знаменитото изказване на Димитрие Лятич: “Едва когато всички народи бъдат щастливи, ще бъде щастлив и сръбският народ”. В тези думи е скрито много повече, отколкото вероятно се е предвиждало от православното учение за любовта. Борейки се за своята свобода и независимост, сръбският народ се бори за свободата на всички народи на света, отново застава на стража на Европа. Днес Сърбия е предният рубеж на Световната война, в която се решава съдбата на човечеството.