Звездата

Хърбърт Джордж Уелс

ЗВЕЗДАТА

В първия ден на новата година три обсерватории почти едновременно обявиха, че в движението на планетата Нептун – най-отдалечената от всички въртящи се около Слънцето – е забелязана голяма неправилност. Огилви още през декември обърна внимание на непонятното забавяне в движението на Нептун. Едно подобно съобщение обаче не можеше да заинтересува света, по-голямата част от населението на който дори не знаеше за съществуването на планетата Нептун. Откриването на едно едва забележимо петънце светлина в района на капризната планета също не предизвика у никого особено вълнение, ако не се броят астрономите. Но учените обърнаха сериозно внимание на това съобщение дори преди да стане известно, че новото тяло бързо се увеличава и става все по-ярко, че движението му съвсем не прилича на движението на планетите и че Нептун и спътникът му все повече и повече се отклоняват от обичайната си орбита – едно съвършено безпрецедентно явление.

Освен учените малцина са способни да си представят цялата чудовищна изолираност на слънчевата система. Слънцето, дребните му планети, прашинките на астероидите и безплодните комети плават в една безпределна пустота, почти непостижима за въображението. Отвъд орбитата на Нептун, доколкото можем да съдим, се простира едно празно пространство, лишено от топлина, светлина и звук – абсолютна пустота, милиони мили, повторени двадесет милиона пъти, - такова е най-малкото разстояние, което трябва да се прекоси, за да се достигне до най-близката звезда. И с изключение на малкото комети, по-нематериални от най-финия пламък, в спомените на човечеството нищо не е пресичало бездната на това пространство, докато в самото начало на ХХ век не се появи това неизвестно блуждаещо тяло. Огромната маса материя, тежка и стремителна, неочаквано изскочи от черната неизвестност на небесната пустота в границите, достъпни за лъчите на Слънцето. На втория ден пришълецът се виждаше ясно дори със слаб телескоп като петънце с едва доловим диаметър в съзвездието Лъв близо до Регул. Скоро то можеше да се наблюдава с театрален бинокъл.

На третия ден на новата година читателите на вестниците в двете полукълба за пръв път бяха осведомени за действителното значение на това необичайно небесно явление. “Сблъсък на планети” – така озаглави статията си един лондонски вестник, публикувайки изказаното от Дюшен мнение, че неизвестната нова планета вероятно ще се сблъска с Нептун. Така на 3 януари в повечето столици по света цареше неясното очакване на някакво неминуемо небесно явление и когато слънцето залязваше и над земята падаше нощта, хиляди хора обръщаха погледи към небето, за да видят все същите отдавна познати звезди.

Нищо не се бе променило, докато в Лондон не настъпи утрото и съзвездието Близнаци не залезе, а звездите горе започнаха да избледняват. Това бе една обикновена зимна утрин. Мракът бавно се изместваше от дневния сумрак, а тук-там жълтият блясък на газовите лампи и свещите в прозорците показваха, че хората вече стават. И изведнъж сънливият полицай престана да се прозява, замряха суетящите се хора по пазарите, работниците, бързащи за работа; разносвачите на мляко и разносвачите на вестници, уморените бледи гуляйджии, прибиращи се у дома, бездомните скитници и часовоите на своите постове, чираците, бродещи в полята, и бракониерите, потайно промъкващи се в къщите си (цялата полумрачна, събуждаща се страна видя това), и в океана – моряците, очакващи деня: в западната част на небето внезапно пламна голяма бяла звезда!

Тя бе по-ярка от всяка звезда на нашия небосклон, по-ярка от Вечерницата в часовете на най-голямата й яркост. Тя сияеше – бяла и голяма – в продължение на един час след настъпването на деня, вече не като блестяща точка, а като малък кръгъл светъл диск. И там, където научните знания още се бяха достигнали, хората я гледаха със страх и говореха за войни и морави язви, предвещавани от това огнено знамение в небето.

Яките бури, тъмнокожите хотентони, негрите от Златния Бряг, французите, испанците, португалците – всички стояха под лъчите на изгряващото слънце, наблюдавайки как странната нова звезда изчезва зад линията на хоризонта.

А в стотици обсерватории вече от няколко часа нарастваше сдържаното вълнение, промъкнало се, когато двете далечни тела се сблъскаха; в трескаво бързане се подготвяха фотографските апарати и спектроскопите, за да се заснеме небивалото, удивително явление – гибелта на цял един свят. Защото в огъня загина един цял свят – една планета, сестра на нашата Земя, но многократно превъзхождаща я по размери. Неизвестната планета, появила се от неизмеримите дълбини на пространството, се блъсна в Нептун и топлината, възникнала от сблъсъка, превърна двете твърди тела в една нажежена маса. В онзи ден, два часа преди изгрева на Слънцето, една бледа голяма звезда обиколи целия свят и изчезна от погледа на запад, когато Слънцето вече се бе издигнало високо. Навсякъде хората се удивляваха на тази звезда, но от всички, които я бяха видяли, най-много й се учудваха моряците – постоянните наблюдатели на звездите, - нали, намирайки се далеч в морето, те не бяха чули нищо за нейното появяване, и сега гледаха как тя изгрява като една малка Луна, издига се към зенита, надвисва над главата и към края на нощта залязва на запад.

А когато тя отново изгря над Европа, тълпите зрители по хълмовете, покривите на къщите и откритите места вече гледаха на изток, очаквайки изгрева на тази нова голяма звезда. Тя изгряваше, предшествувана от бяло сияние, подобно на блясъка на бял огън, и онези, които бяха видели раждането й в предишната нощ, сега се развикаха: “Тя е станала по-голяма! – крещяха те. – Тя е станала по-ярка!”. И действително, макар сърпът на Луната, залязващ на запад, да бе много по-голям, при цялата си големина той не светеше по-ярко от малкия диск на удивителната звезда.

“Тя е станала по-ярка! “ – възкликваха тълпящите се по улиците хора. Но наблюдателите в тъмните обсерватории се споглеждаха, стаявайки дъх. “Тя се приближава! – казваха си те. – Приближава се!”.

И един през друг повтаряха: “Тя се приближава! “. И телеграфът изтракваше това известние и то се предаваше по телефонната жица, и в хиляди градове изпоцапаните словослагатели набираха думите: “Тя се приближава! “. Чиновниците в канторите хвърляха перата, поразени от страшната мисъл, хората, разговарящи на хиляди места, внезапно осъзнаваха страшната възможност, скрита в думите “Тя се приближава!”. Тези думи се носеха по събуждащите се улици; извикваха ги по заскрежените пътища на мирните села. Хората, прочели тези думи от треперещата телеграфна лента, стояха в жълтата светлина на отворените врати и викаха към минуваците: “Тя се приближава! “. Красивите жени, начервени и с блестящи скъпоценности, изслушваха от кавалерите си в интервала между танците шеговитият разказ за това събитие и с престорен интерес разпитваха: “Приближава ли се? Наистина? Колко интересно! Какъв ли умен човек трябва да си, за да направиш такова откритие!”.

Самотните скитници, не намерили приют в тази студена зимна нощ, поглеждаха небето и мърмореха, за да се развлекат: “Нека се приближава, нощта е студена като благотворителност. Само че дори и да се приближава, все едно не топли много”.

- Какво ме засяга новата звезда? – викаше плачещата жена, коленичейки до покойника.

Един ученик, станал рано, за да се подготвя за изпита, размишляваше, гледайки през заледеното стъкло голямата, ярко сияеща бяла звезда. “Центробежност! Центростремителност... – изрече той, подпрял брадичка с юмрук. – Ако планетата, изгубвайки центробежната си сила, изведнъж спре, какво тогава? Ще действува центростремителната сила – и планетата ще падне към Слънцето. И тогава... Дали няма да се озовем на пътя й? Нима...”.

Този ден угасна, както и всички предишни безчислени дни, а в късните часове на мразовитата нощ отново се появи странната звезда. Сега тя бе толкова ярка, че увеличаващата се Луна изглеждаше само като бледо-жълта сянка на самата себе си. Един от градовете в Южна Африка посрещаше най-уважавания си гражданин и младата му жена, завръщащи се от сватбено пътешествие. “Дори небесата са осветени” – каза един ласкател. Под тропика на Козирога двама тъмнокожи влюбени, чиято любов бе по-силна от страха пред дивите зверове и злите духове, се бяха скрили сред тръстиките, където летяха светулки. “Това е нашата звезда” – шепнеха си те, упоени от сребристото й сияние.

Един велик математик отмести лежащите пред него листове хартия в кабинета си: изчисленията му бяха завършени. В бялото флаконче оставаше още малко от лекарството, което му помагаше да бодърствува и работи в продължение на четири дълги нощи. Всеки ден той, спокоен, точен и търпелив както винаги, четеше лекции пред студентите, а сетне се завръщаше към своите изчисления. Умореното му и малко възпалено след изкуственото безсъние лице бе сериозно. Известно време той сякаш размишляваше за нещо. После се приближи до прозореца и със щракане вдигна щорите. На половината път към зенита, над скупчилите се покриви, комини и камбанарии на града висеше звездата.

Той я погледна така, както се гледа в очите честния противник.

- Ти можеши да ме убиеш, - каза той след кратко мълчание. – Но аз мога да те побера, а също и цялата вселена, в този малък мозък. Не бих искал да си разменим местата. Дори и сега.

Той погледна малкото флаконче.

- Вече няма защо да се спи, - каза той.

На следващия ден по пладне, точно на минутата той влезе в своята аудитория, постави както винаги шапката си в края на катедрата и грижливо избра най-голямото парче тебешир. Студентите твърдяха, че той можел да чете лекции само ако върти в пръстите си тебешир и веднъж, когато тебеширът бил скрит, той уж не можал да каже нито дума. Сега той погледна изпод сивите си вежди издигащите се амфитеатрално редици млади оживени лица и заговори в обичайния си маниер, избирайки най-простите думи и фрази.

- Поради известни обстоятелства, независещи от мен, - започна той и се спря, - аз не ще мога да завърша този курс. Съдейки по всичко, милостиви господа, ако го кажем кратко и ясно, съдейки по всичко, човечеството е живяло напразно.

Студентите се спогледаха: дали не им се бе счуло? Дали той не се е побъркал? Те повдигаха вежди, усмихваха се, но неколцина напрегнато гледаха спокойното, обрамчено от сиви коси лице на професора.

- Би било интересно, - продължи той, - да посветим днешната сутрин на изчисленията, които ме доведоха до този извод. Ще се постарая, доколкото мога, да ви обясня. Да предположим...

Той се обърна към дъската, обмисляйки диаграмата, както правеше обикновено.

- Какво означава “живяло е напразно”? – попита един от студентите съседа си.

- Слушай! – отвърна онзи, кимайки към лектора.

Скоро те започнаха да разбират.

Тази нощ звездата изгря по-късно, тъй като движението на изток я увличаше през съзвездието Лъв към Девата, а светлината й бе толкова ярка, че когато тя се издигна, небето стана прозрачно-синьо и всички звезди изчезнаха, с изключение на Юпитер, който бе в зенита, Капела, Алдебаран, Сириус и две звезди от Голямата Мечка. Тя бе ослепително бяла и много красива. На много места от земното кълбо тази нощ забелязаха блед пръстен около новата звезда. Тя бе станала забележимо по-голяма. В ясното небе на тропиците, поради пречупването на светлината изглеждаше, че тя е достигнала големина почти една четвърт от лунния диск. В Англия земята бе все така покрита със скреж, но светлината заливаше всичко като в лятна лунна нощ. В тази студена ясна светлина можеше да се разчито обикновен печатна страница, а градските фенери изглеждаха жълти и бледи.

Тази нощ никой на земята не спа, а в Европа над селата в студения въздух се разнасяше глух шум, подобен на бръмченето на пчели в храстите. В градовете той се разрастваше в тревожен звън. Това бяха камбаните в милиони кули и камбанарии, призоваващи хората да се откажат от съня, да не грешат повече и да се съберат в църквите за молитва. А в небето, в хода на въртенето на Земята около оста й и протичането на нощта, се издигаше ослепителната звезда.

Във всички градове улиците и къщите бяха светли, пристанищата сияеха и цяла нощ пътищата, водещи към възвишенията, бяха осветени и изпълнени с хора. По всички морета, миещи бреговете на цивилизованите страни, параходи и кораби с издути платна плаваха на север, натъпкани с хора и животни, защото телеграфът вече бе разнесъл по целия свят преведеното на стотици езици предупреждение на великия математик. Новата планета и Нептун, слетени в пламенна прегръдка, се носеха все по-бързо и по-бързо към Слънцето. Огнената маса вече прелиташе по хиляда мили в секунда и с всяка секунда ужасяващата й скорост се увеличаваше. Ако планетата запазеше направлението си, тя би прелетяла на разстояние 100 милиона мили от Земята и не би й причинила вреда. Но близо до този неин път, до момента все още незасегната, се въртеше със своите луни могъщата планета Юпитер, извършвайки величествената си обиколка около Слънцето. С всяка минута привличането между огнената звезда и най-голямата от планетите ставаше все по-силно. Какво можеше да произлезе като последица? Юпитер неизбежно трябваше да се отклони от своята орбита и да започне да се движи по елипса, а огнената звезда, отклонена от неговото притегляне щеше “да опише крива” и по пътя си към Слънцето или да се сблъска със Земята, или да премине много близо до нея. “Земетресения, вулканични изригвания, циклони, гигантски приливни вълни, наводнения и постоянно повишаване на температурата до неизвестно каква граница” – ето какво предсказваше великият математик.

А във висините, потвърждавайки неговите думи, сияеше самотната, студена синкаво-бяла звезда на настъпващия апокалипсис.

На мнозина, които я наблюдаваха тази нощ, напрягайки до болка зрението си, се струваше, че приближаването й се забелязва с просто око. И през същата тази нощ времето неочаквано се промени: студът, обхванал Централна Европа, Франция и Англия, бе сменен от затопляне.

Но ако казах, че хората се молеха през цялата нощ, качваха се на корабити и бягаха в планините, това не означава, че целият свят бе обхванат от ужас поради появата на звездата. Навикът и нуждата продължаваха да управляват света и ако не броим разговорите през свободното от работа време, съзерцанието на великолепието на нощното небе, девет от всеки десет души живееха обичайния си живот. Във всички градове всички магазини, с изключение на едни-два тук-там отваряха и затваряха в обичайното време; лекарите и гробарите се занимаваха с работата си, работниците се събираха във фабриките, войниците маршируваха, учениците учеха, влюбените търсеха срещи, крадците се криеха и бягаха, политиците крояха своите планове. Печатните машини тътнеха по цели нощи, издавайки вестници, а мнозина свещеници от една или друга църква отказваха да отварят храмовете си, за да не поощряват онова, което считаха за безразсъдна паника. Вестниците напомняха за урока от хилядната година: нали тогава хората също очаквали края на света. Звездата всъщност не бе звезда, а само газ, комета; и дори ако това бе звезда, все едно тя не можеше да се сблъска със Земята. Такива случаи досега не бе имало. Навсякъде заявяваше правата си здравият разум – презрителен, насмешлив, склонен да изисква строги мерки срещу упоритите паникьори. Вечерта, в 7 часа и 50 минути по Гринуич звездата ще се приближи до Юпитер. Тогава щеше да се разбере накъде ще тръгнат нещата. Мнозина бяха склонни да виждат в страшното предупреждение на великия математик една изкусна самореклама. В края на краищата здравият смисъл, малко разгорещен от спора, се отправи да спи и с това доказа непоклатимостта на своите убеждения. Варварството и невежеството, с които се прие тази новина, също се върнаха към привичните си занимания, и цялото животинско царство, с изключение на виещите кучета, престана да обръща внимание на звездата.

И все пак, когато наблюдателите в европейските държави отново видяха звездата, която, наистина, изгря един час по-късно, но изглеждаше не по-голяма от предишната нощ, не спяха и достатъчен брой скептици, за да се присмеят на великия математик и да заключат, че опасността вече е преминала.

Но скоро насмешките стихнаха. Тя нарастваше със заплашително постоянство, от час на час, приближавайки се с всеки час към полунощния зенит, и ставаше все по-ярка и по-ярка, докато не превърна нощта в ден. Ако звездата се движеше към Земята не по крива, а по права линия, и ако не бе загубила скоростта си под влиянието на привличането на Юпитер, тя би трябвало да прелети бездната, отделяща я от Земята, за един ден, но тя се движеше по крива и й бяха нужни цели 5 дни, за да се приближи до нашата планета. На следващата нощ, когато звездата изгря над Англия, тя бе с големината на една трета от лунния диск, а затоплянето постоянно се засилваше. Изгрявайки над Америка, звездата вече бе почти с големината на Луната, но за разлика от Луната тя заслепяваше и пареше. И там, където изгряваше, задухваше горещ вятър, а във Вирджиния, Бразилия и долината на река Свети Лаврентий тя блестеше през тумбите буреносни облаци, мятащи виолетови мълнии и изсипващи невиждани градушки. В Манитоба настъпи затопляне и започна опустошително наводнение. Тази нощ започнаха да се топят снеговете и ледовете по всички планини, всички реки, вземащи началото си от тези планини, се надигнаха, забоботиха и скоро в горните течения повлякоха дървета и трупове на хора и животни. Водата се надигаше с неизменно постянство, озарена от призрачния блясък, и накрая излезе от бреговете и се разля по петите на бягащото население на речните долини.

По южноатлантическото и аржентинското крайбрежие приливите бяха по-високи от когато и да било в спомените на хората и на много места бурите увличаха водата на много мили във вътрешността на континента, потопявайки цели градове. През нощта зноят се усили дотолкова, че изгревът на Слънцето изглеждаше като приближаване на сянка. Започнаха земетресения, те преминаха по цяла Америка, от Полярния кръг до нос Хорн, изглаждайки планинските склонове, разцепвайки земята, превръщайки къщите и оградите в купчини чакъл. След една такава мощна конвулсия се срути половината от Котопаха и потече поток от лава, толкова дълбок, широк и бърз, че за един ден достигна морето.

А звездата напредваше над Тихия океан, оставяйки зад себе си побледнялата Луна и влачейки като шлейф гръмотевични бури и нарастваща приливна вълна, която тежко се търкаляше след нея, пенейки се, заливайки остров след остров, напълно помитайки от тях всички хора. Накрая тази страшна клокочеща стена, висока 50 фута, озарена от ослепителна светлина и преследвана от нажежен вятър, с гладен вой се стовари върху цялото азиатско крайбрежие и нахлу във вътрешността на континента през равнините на Китай. За няколко кратки минути звездата, сега по-гореща, огромна и ярка от най-яркото Слънце, с безпощадна яснота озаряваше обширната гъстонаселена страна, нейните градове и села с пагодите и градините, пътищата, необозримите обработени поля и милионите лишени от сън хора, наблюдаващи в безпомощен страх нажеженото до бяло небе, а сетне ги връхлиташе нарастващия грохот на водата. Същата участ постигна през онази нощ много милиони хора: те бягаха, без да знаят накъде, задъхвайки се, с помрачено от страха съзнание, а зад тях се надигаше стремителната бяла водна стена. И настъпваше смъртта.

Китай бе залят от ослепителна бяла светлина, но над Япония, Ява и всички острови на Източна Азия голямата звезда се яви като мъгляво огнено кълбо, защото вулканите я приветствуваха, изхвърляйки във въздуха огромни стълбове пара, дим и пепел. Нагоре се втурваха нажежени газове и пепел, а надолу – яростни потоци лава, и цялата земя се разтърсваше и кънтеше от земетръсните тласъци. Скоро започнаха да се топят вечните снегове на Тибет и Хималаите и водата по десетките милиони спускащи се и сливащи се русла се устреми към равнините на Бирма и Индустан. Сплетените корони на индийските джунгли пламтяха на хиляди места, а във водата, кипяща в основите на дънерите, плаваха тъмни тела и все още слабо мърдаха в светлината на кърваво-червените огнени езици. Безбройни човешки тълпи в сляп ужас се устремиха по широките водни пътища към последната надежда на човечеството – откритото море.

Звездата с ужасяваща бързина ставаше сега все по-голяма, по-гореща и по-ярка. Океанът под тропиците престана да фосфоресцира, а парата се кълбеше в призрачен вихър над тъмните, търкалящи се вълни, по които чернееха петната на гонените от бурята кораби.

И тогава се случи нещо удивително. На онези, които очакваха изгрева на звездата в Европа, се стори, че Земята е престанала да се върти. Навсякъде – по откритите върхове на хълмовете и платата – хората, спасяващи се тук от наводненията, рушащите се домове и планинските свличания, напразно очакваха този изгрев. Минаваше час след час в мъчително очакване, а звездата не изгряваше. Хората отново съзряха древните съзвездия, които вече считаха за изгубени завинаги. В Англия бе горещо, но небето бе ясно. Въпреки че земята непрекъснато се разтърсваше, в тропиците през пелената от пара проблясваха Сириус, Капела и Алдебаран. И когато най-сетне изгря голямата звезда – почти десет часа по-късно от преди, - след нея почти веднага изгря Слънцето, а в центъра на бялото сърце на звездата се виждаше черен диск.

Звездата започна да забавя движението си още докато преминаваше над Азия и внезапно, когато висеше над Индия, светлината й помръкна. Цялата индийска равнина от устието на Инд до устието на Ганг представляваше през тази нощ едно плитко блестящо езеро, над повърхността на което се издигаха храмове и дворци, бентове и хълмове, черни от покачените по тях хора. От всяко минаре висяха като гроздове човеци, падайки един след друг в мътната вода, когато жегата и страхът най-сетне ги надвиваха. Над цялата страна се носеше непрестанен вопъл и изведнъж над тази пещ на отчаянието се спусна сянка, подухна хладен вятър и се закълбиха облаци, породени от охлаждането на въздуха. Гледащите нагоре към звездата почти ослепени хора забелязаха, че върху лицето й се плъзва черен диск. Между звездата и Земята преминаваше Луната. И сякаш в отговор на молитвите на хората, зовящи към Бога, през минутата на това кратко затишие, от изток със странна, необяснима бързина се издигна Слънцето. И звездата, Слънцето и Луната заедно накуп се понесоха по небето.

И скоро онези, които толкова дълко бяха очаквали появата на звездата в Европа, видяха как тя изгря почти едновременно със Слънцето; известно време двете светила стремително се носеха по небето. Движението им се забави и накрая те спряха, сливайки се в един блестящ пламък в зенита. Луната вече не засенчваше звездата и тя вече не можеше да бъде различена в яркия блясък на небето. И макар повечето оцелели да гледаха небето в мрачно вцепенение, породено от глада, умората, жегата и отчаянието, все пак се намериха хора, разбрали значението на тези явления. Звездата и Земята се бяха разминали на съвсем близко разстояние, бяха преминали една покрай друга, и сега звездата започваше да се отдалечава. Тя вече се смаляваше, все по-бързо и по-бързо, завършвайки стремителния си полет към Слънцето.

Сетне облаците се сгъстиха и закриха небето, а бурите обгърнаха целия свят с огнената тъкан на мълниите; по цялата Земя се изливаха такива порои, каквито хората никога досега не бяха виждали, а там, където вулканите изригваха червен пламък към облачния балдахин, от небето се изсипаха потоци от кал. Навсякъде водата се отдръпваше от равнините, оставяйки покрити с кал и тиня руини и земята като след буря бе осеяна с всевъзможни облаци и трупове на хора и животни. Водата се завръщаше в руслата на реките в продължение на много дни, размивайки почвата, дърветата и къщите, натрупвайки огромни валове и изравяйки дълбоки оврази. Това бяха дни на мрак, сменили дните на звездата и зноя. През цялото това време и в продължение на още много седмици и месеци продължаваха непрекъснатите земетресения.

Но звездата премина и хората, преследвани от глада, постепенно събираха кураж и се завръщаха в разрушените си градове, към опустошените житници и заляти ниви. Малобройните кораби, които бяха успели да се спасят от бурите, се приближиха към брега, полуразбити, предпазливо промъквайки се край новите скали и плитчини, израстнали в добре познатите преди пристанища. А когато бурите утихнаха, хората откриха, че навсякъде дните са станали по-топли от преди. Слънцето ставаше по-голямо, а Луната се бе смалила до една трета от предишната си големина и обикаляше около Земята за 80 дни.

В задачата ни не влиза разказът за новите братски отношения между хората, за това, как бяха спасени законите, книгите и машините, за странната промяна, случила се с Исландия, Гренландия и крайбрежието на Бафиновия залив: толкова зелени и цъфтящи бяха станали тези места, че доплавалите там моряци не вярваха на очите си. Не ще бъде разказано тук и за това, как в резултат на затоплянето хората се разселиха на север и на юг по-близо до полюсите. Това беше само историята на появата и изчезването на звездата.

Марсианските астрономи – защото на Марс има астрономи, макар марсианците да са същества, силно различаващи се от хората – бяха, естествено, дълбоко заинтересувани от тези явления. Разбира се, те ги разглеждаха от своята гледна точка. Един от тях написа: “Имайки предвид големината и температурата на гюллето, изстреляно през нашата слънчева система към Слънцето, можем само да се учудваме, че на Земята, едва не засегната от снаряда, се случиха сравнително незначителни разрушения. Всички познати ни очертания на континентите и водните пространства останаха същите и единствената забележима промяна бе значителното намаляване на белите петна, които се считат за замръзнала вода на земните полюси”.

Това само показва колко нищожни изглеждат и най-големите човешки бедствия, когато ги разглеждаме от разстояние няколко милиона мили.