Бесен съм
| БЕСЕН СЪМ
Бесен съм,
в тази страна затвор
и вия срещу Луната,
взирам се в светлината
в края на жестокият коридор
и с гръб, подпрян до стената,
аз вия: "Бесен съм"! Бесен съм -
няма сън, няма утеха.
Мечтите ни, с които живеехме,
и тях ни отнеха,
оковаха ги във вериги
промениха езика, спомените изтриха,
от душите отпечатъци взеха,
и път няма, по който да тръгнем -
бесен съм! С гумени палки и погледи мътни
следят ни униформените роботи
дебнат ни добре ли работим,
строим ли добре Вавилонската кула,
мълчим ли добре като мъртви...
И никой не смее да мръдне.
И никой не смее да се засмее.
Забранено е да се говори.
Забранено е да се мисли.
Забранено е да се пее.
Когато дългите гъвкави пръсти
отгоре ти сочат как да живееш,
а от долу те бият с юмруци,
остава ти само да виеш срещу Луната
с пяна на уста своята песен:
"Бесен съм, бесен съм, бесен съм"!
Те внимават, наблюдават, подслушват,
сыветват, заплашват и всичко подушват.
Вземат мерки, набелязват, преследват.
Залавят, задържат и дълго разследват,
съдят, обсъждат, осъждат, наказват,
безследно изчезналите нищо не казват,
техният път просто прекъсва,
интернират някои, други покръстват,
прекършват правите, през глината газят,
премахват опасните, страхливите смазват
и лазят пред силните, а слабите бият-и сеят омраза.
Днес лесно се справят,
но ще могат ли всичко да скрият,
когато и безгласните започнат да вият:
"Бесни сме, бесни сме, бесни сме".
Ние знаем, че умират със строшени грыбнаци
и разсипани вътрешности върху горещите камънаци
бесните песове.
Но дори и обесени, отново ще вием:
"БЕСНИ СМЕ, БЕСНИ СМЕ, БЕСНИ СМЕ..."
* Из книгата "Иркала страната на мъртвите" от Вал Тодоров
|
|
|