Сказание за Чулман
(Чулман толгау)

преведе Зенд Бурджан колобър

1. Какво  било  в  началото

(1) В началото целият свят
бил потопен в мрака,
в който живеели алпите-дивове,
които не се нуждаели от светлина.

(2) Скачали те от клон на клон
по необозримия Бой-Терек,
който представлявал основата на Вселената,
създадена от Великия Творец - Тангра.

(3) Кристално чистите води
на сладостния извор Тиджа,
бликащ до корените на Бой-Терек,
го правят силен и вечноцъфтящ…

(4) Отначало алпите нямали старши,
затова често се карали,
а тези свади
безпокоели Всевишния.

(5) Тогава Тангра създал на алпите старши -
могъщия алп Тамя или Тамта.
Той бил толкова голям,
че често не забелязвал другите алпи.

(6) Когато бързал нанякъде,
за да усмири скаралите се алпи,
по пътя си стъпквал
десетки невинни дивове.

(7) Алпите се оплакали от това на Тангра -
затова Всевишният разделил Тамя
на три малки парчета
и едно голямо.

(8) От малките парчета
Всевишният създал
три могъщи алпа -
дивовете Мар, Тур и Булут.

(9) Нов тархан на всички алпи
Тангра направил Мар,
когото наричали също
Нар, Джайтасир, Ут, Аташ.

(10) Повече от всичко на света
Мар обичал да приема
образите на ослепителния Аджар
и прекрасния златогрив кон Кеме.

(11) Мар бил най-красивият
от всички алпи-дивове,
затова получил прозвището Абалан -
но не това било главното в него.

(12) Мар-Нар умеел
да помирява алпите -
затова и Всевишният го направил
тархан на всички алпи.

(13) Повелил Тангра на дивовете
да слушат Мар-Нар -
затова послушните му алпи
понякога се наричали “нарджилар”.

(14) Съпруга на Мар Джаръм-Ат
била алп-биката Турун-Умай,
която наричали също Умай-биче,
и Турун-Аби, и Айрам-Бадж.

(15) Турун-Аби се считала
за майка на мнозина алпи,
тя можела да сменя кожата си,
затова винаги оставала млада.

(16) А братът на Мар - Булут,
т.е. Големия Бик,
веднъж се възгордял от себе си
и също се обявил за тархан.

(17) За да усмири Булут,
Мар изпратил срещу него
своите могъщи синове -
Урус, Леу-Субан и Чулман.

(18) Казват, че Урус и Субан
се родили като едно същество,
имащо образа на двуглавия Барадж,
или Бабай, Бурат, Берен.

(19) Бурат бил по-силен от другите
и алпите го нарекли Тар -
но това име било обичано
също и от самия Тангра.

(20) Затова Всевишният го разделил
на два алпа:
на алпа Джангър - Урус-Бабай
и Леу-Субан Субаш.

(21) Тар щял да надвие Булут,
но братята не успяли…
Тогава Мар Джаръм-Ат
се оплакал от него на Тангра.

(22) Всевишният не изтърпял дързостта:
разбил Булут на парчета -
едно голямо, едно средно
и четири малки.

(23) Средното парче Тангра превърнал
В могъщия алп Курган -
нямало никой
по-свиреп от него…

(24) Тангра превърнал малките парчета
в алпите Дахус, Джил, Тан-Угез и Шурале:
те били също такива,
каквито и всички останали алпи.

(25) Дахус, който обичал образа на Бер-Булут,
Станал коняр и пазител на владенията на Мар,
а Джил-Ерирей станал дух на вятъра
и духал във всички посоки.

(26) Джил бил вятърничав, а Дахус - сериозен,
заради което Мар го уважавал
и му разказал за правилата,
угодни на Бай-Аба Тангра.

(27) Сетне Дахус съобщил
някои неща от това
на алпа Иджик-Алабуга,
когото обичал заради деловитостта му.

(28) А Таш-Угез Вълях Мал
Тангра направил пазител на стадата
и пазител на Небесния Огън,
с който се разпореждал Мар.

(29) Таш-Угез Мал обикнал
алп-биката Бозби,
която се родила в образа на кошута
и била слугиня в двореца на Мар.

(30) Затова Таш-Угез Мал,
известен и под името Угер,
честичко посещавал къщичката на Бозби,
която се намирала до двореца на Мар.

(31) Отначало Угер не знаел,
че там се крие някой -
а там се криел
един друг син на Мар и Умай-биче.

(32) Турун-Аби се родила
в образа на двуглава орлица
и от младостта си била горда
в отношенията с мъжете.

(33) Не е чудно, че баща й
я нарекъл Артимас
и с превелик труд я накарал
да се омъжи за Мар.

(34) Тогава Умай-биче Артимас
употребила изкуството на магията,
на което се научила
от своя баща.

(35) Когато Мар изявявал желание
да се уедини с нея,
тя придавала образа си на Бозби -
и тя раждала децата на Мар.

(36) Но кърмила децата
самата Турун-Аби;
когато се родило първото дете,
тя казала на мъжа си:

(37) “По някаква причина
нямам мляко:
помоли Тангра за това,
то да се появи!”.

(38) Майрам помолил Всевишния -
и Всевишният й дал мляко,
но не пожелал да разкрие
тайните й на Мар…

(39) Затова Турун-Аби не била
безразлична към децата на Мар
и се радвала на това, че те я считали
за своя родна майка.

(40) Но силите на слугинята
започнали да се изтощават
и децата на Мар започнали да се раждат
все по-слаби.

(41) Когато Бозби родила от Мар
сина Хурса Мамил, оказало се,
че краката не удържат
мощното тяло на алпа.

(42) Тогава Умай-биче се уплашила,
че за това Всевишният
може да лиши Мар от тарханството
и предложила на мъжа си да изяде Хурса.

(43) Мар дълго се бавил и измъчвал
и Бозби забелязала това:
тя узнала от Мар причината за скръбта му
и решила да спаси сина си.

(44) Бозби обещала на Мар,
че ще изяде Хурса вместо него,
а сама скрила сина си
в избата на своя дом.

(45) Там Хурса в пълна самота
пролежал 3000 години
и още 300 години,
че и още 33 години.

(46) И би лежал и до ден днешен,
ако веднъж при Бозби
не дошъл в нейно отсъствие
алпът Таш-Угез Мал.

(47) Таш-Угез бил гладен
и започнал да търси в къщата
някаква храна -
и открил в мазето Хурса.

(48) Хурса се изплашил - но без нужда:
Мал също бил самотен,
защото другите алпи не го обичали, -
затова той изпитал съчувствие към Хурса.

(49) Като узнал историята му, Угер обещал
да пази неговата тайна -
и за да го развесели
започнал да му показва фокуси с огън.

(50) Хурса обикнал огъня и забелязал,
че той топи желязото.
И тогава помоли Таш-Угез,
да го окачи на една връв,

(51) поставил пред него един голям камък,
приготвил известно количество желязо,
дал му в ръцете брадва
и отделил известно количество огън.

(52) После, с помощта на Мал
той направил следното:
издълбал в камъка кухини
според размера на краката си,

(53) разтопил в тези кухини
нужното количество желязо
и по този начин си излял
железни крака.

(54) Старите си безполезни крака
Хурса си отрязал сам
и вместо тях поставил на тялото си
новите железни крака.

(55) Започнал Хурса да ходи по клоните на Бой-Терек
и да изработва различни неща.
Особено се търсило сред алпите
неговото оръжие.

(56) Хурса станал алп на ковашкото дело
и майстор, който правил всичко,
затова и получил имена
като Кубе, Казан, Сълджак, Кайнарджи.

(57) Към родителите си той
не изпитвал привързаност,
затова ковачниците му били
далеч от техния дворец.

(58) Когато се появила Земята и хората, той започнал;
да работи най-често в една страна,
която дори нарекли
с неговото име - Мамил.

(59) Страната наричали и Кибет - понеже там
имало много негови ковачници.
Черният дим от тях
опушил там всичко наоколо.

(60) Тамошните хора - турбийците - също станали
черни като сажда -
тъй като те помагали на Хурса:
изнасяли шлаката от ковачниците му.

(61) В замяна на това Хурса Кайнарджи
им давал част от своите изделия,
а турбийците придобивали срещу тях
всичко необходимо за себе си.

(62) От тази шлака
турбийците натрупали
огромни планини,
които се наричат Егуба…

(63) Хората считат Хурса
и за майстор на магията,
затова го наричат и
Караджим, Каран и Кураз…

(64) Хурса обикнал Таш-Угез
като роден баща,
а Мал считал Хурса
за свой приемен син.

(65) Такава била съдбата
на малките отломки от телата на Тамя и Булут.
Друга била съдбата
на голямото парче от тялото на Тамя.

2. Как се появили Земята, морето и сушата

(1) От него, на един от клоните
на необозримия Бой-Терек
Творецът създал Земята,
а върху нея – морето.

(2) Земята била подобна
на прекрасна чаша,
чиито краища се издигали
като хлъзгави ледени планини.

(3) Вълните разбиват всеки,
който се приближава до тях,
затова никой човек нивга
не ще види краищата на Земята.

(4) Всичко това Тангра създал
чрез един божествен лъч.
Видял тази светлина алпът
Чулман и тя му харесала.

(5) Чулман бил любимецът на Твореца:
Всевишният го обичал,
защото той бил по-добър от другите
и го наричал Багамушад.

(6) Помолил алпът Тангра
да освети нещо.
Всевишният изпълнил молбата му –
осветил с лъча морската вода.

(7) Влязъл Чулман във водата
и останал да живее там постоянно.
Но веднъж му доскучало –
дощяло му се да има другари.

(8) Алпите не ставали за приятели:
не се търпяли помежду си.
Всеки се интересувал повече от себе си
и най-често виждал в другите врагове.

(9) Започнал Тангра да създава
за Чулман различни същества,
създал много риби
и подводни растения.

(10) Опитвал се Чулман да научи рибите
да пеят и танцуват:
свирил за тях на тамър –
но рибите не играели с него.

(11) Накрая те започнали
да дразнят Чулман –
и тогава той решил
да се отърве от съжителството им.

(12) Излязъл от морето
и помолил Тангра да
освети вместо морето
онова, което е над морето.

(13) Всевишният наредил на Мар
да бъде Слънце,
а на жена му Турун-Аби –
да осветява Луната...

(14) Всевишният заръчал на Курган
–        най-свирепия алп –
да следи за правилността
на изгревите и залезите.

(15) Ако Мар по някаква причина
започвал да закъснява,
Курган го настигал
и жадно го поглъщал.

(16) Сетне Тангра освобождавал Мар
от търбуха на Курган,
но това било за тархана
страшно и унизително.

(17) Нали ако попаднел в търбуха,
можело и да не излезе от него...
Затова Мар се стараел
да не нарушава порядъка...

(18) Но когато било осветено за пръв път
това, което е над морето,
видял Чулман,
че то е пустинно.

(19) Помолил той Тангра
да направи живописно
това, което е над морето –
и Всевишният изпълнил молбата му.

(20) Отначало Тангра създал
видимото небе – Небесния Купол,
а над него създал
още осем невидими небеса.

(21) На няколко добри алпи
Творецът наредил да бъдат звезди,
а за Урус-Бабай
създал разнообразните облаци.

(22) Решил Създателят,
че не бива винаги да свети,
а по-добре над морето
да има ден и нощ.

(23) Денят и нощта
били отначало
много дълги,
но алпите били доволни от това...

(24) С няколко други алпи
Чулман се заселил на клона до морето,
но скоро и тук
му станало скучно.

(25) Помолил Чулман Всевишния
да създаде за него
някакви другари,
за да му бъде по-весело.

(26) Създал Тангра за Чулман птиците –
но те не оставали дълго при него:
постоянно отлитали по своите си работи,
а и се боели от алпите.

(27) Много алпи се забавлявали
с лов на птици, а Урус-Бабай дори
създал от пленените патици
един въздушен остров – Сувар.

(28) Птиците, свързани една с друга,
носели по Небето в облаците
спящия върху тях Урус-Бабай
или плавали с него по морето.

(29) Доволен от делото си, Урус-Бабай
поканил да му гостуват на Сувар
своите братя Субан и Чулман,
а също и сина на Булут – Джил Ерирей.

(30) Джил понякога помагал на птиците
със своето духане,
за да се движи островът по-бързо
и да се радва Урус-Бабай.

(31) Чулман харесал
това подобие на суша и той решил
да създаде сред морето
вече твърдата суша.

(32) Отишъл Чулман при майка си
и я попитал как на направи сушата.
Умай-бийче му казала:
“Нека стрелата намери отговора!”.

(33) Тя затворила очи
и стреляла с лъка:
стрелата полетяла надалеч
и се скрила от поглед.

(34) Прибрала стрелата алп-биката,
Която в образа на жаба
живеела в извора Тиджа
и затова я наричали Бакал и Тиджа.

(35) Дошла със стрелата
Бакал при тях
и казала на Бадж-Турун:
“Аз ще ви помогна!.

(36) Но за да дам
правилен отговор,
трябва да пийна
от опияняващата напитка на мъдростта.

(37) Тази напитка се пази в гобето
в двореца на Мар
в седмата стая на неговите покои
и се нарича гобе или шам.

(38) Ако искаш да чуеш
Отговора ми на въпроса на Чулман –
върви и ми донеси
тази напитка!”.

(39) Отишла Турун-Аби в двореца.
А онези седем стаи
не били в нейната половина
и се пазели строго...

(40) Пазачите поискали от нея
подаръци, за да я пуснат
и Умай-биче им дала
всичките си украшения и дрехи...

(41) Накрая тя влязла
в седмата стая –
а там пирувал Мар
със строителите на своя дворец.

(42) Те се казвали Шахтар и Тахтал
и били крилати –
Мар им намерил крила,
за да работят по-умело и бързо.

(43) Иначе дълго трябвало те
да мъкнат отдалеч небесните камъни,
от които строели двореца,
на клона, където бил строежът.

(44) Строителите били пияни,
както и техния домакин.
Видели те Умай-биче без дрехи –
и изгубили дар-слово.

(45) Използувайки тяхното объркване,
Турун-Аби бързо взела гобе-то
и се върнала с него
при Чулман и Тиджа.

(46) Когато Бакал отпила от шама,
и другите не се сдържали:
те също опитали шама
и всички силно се опили.

(47) Тиджа дори започнала
да пее песента “Гобе”,
а като я изпяла,
казала на Чулман и Турун-Аби:

(48) “Ти, Чулмане, мъти водата,
ти, Умай-биче, дърпай нагоре,
а аз пък
ще работя долу!”.

(49) Опитал Чулман, превърнат в барадж,
да мъти водата с дългата опашка –
но му било тежко
да се държи над водата.

(50) Тук обаче, за късмет,
Появили се Шахтар и Тахтал:
Мар ги бил изпратил
за Турун-Аби като се свестил.

(51) Но защо ги бил изпратил
не успял да им каже:
обронил глава на ръце
и заспал здрав сън...

(52) Строителите тръгнали с лодка,
защото докато били пияни,
 крилата им не ги държали,
но докато доплавали, изтрезняли.

(53) Тиджа им наредила
да държат Чулман над водата –
сега за Чулман станало
по-удобно да работи.

(54) Започнал той да бърка и мъти
водата с дългата си опашка,
а Бакал се захванала
да събира мътилката на топки...

(55) За да мъти по-добре
опашката на Чулман,
Тиджа привързала към него
един голям башкак...

(56) И тогава Турун-Аби
се превърнала в патица,
гмуркала се в морето и започнала
да събира топките в купчина.

(57) Накрая върхът на тази купчина
се издигнал над морето –
така се образувала сушата,
а Чулман веднага кацнал на нея.

(58) Когато сушата станала достатъчно голяма,
всички алпи зарязали работата,
намерили удобно място на сушата
и отново си пийнали шам.

(59) Станало им тъй весело,
че всички заедно
започнали да танцуват
и нарекли този танц “Гобе”.

(60) За спомен от това хората
и досега танцуват “гобе”
и пекат губадия –
вкусно подобие на сушата.

(61) А нашите царе използуват печата,
които се наричат “башкак”
и носят изображението
на същия онзи башкак.

(62) А по време на молебените
всички хапват от подобието на шам-гобе –
а избраните, които сипват шама
получават званието шамбат...

(63) Наистина, някои казват,
че сушата създал самият Тангра,
докато алпите, опитвайки от шама,
заспали дълбок сън.

(64) Казват също, че когато строителите
понесли гобе-то обратно,
неволно го изтървали във водата,
защото били пияни.

(65) Мар, като узнал за това,
изпаднал в такава безутешна мъка,
че дори Хурса
го съжалил –

(66) изковал за него
ново гобе от злато и сребро.
Когато го поставили на мястото на старото,
то отново се изпълнило до ръба със шам.

(67) Тъй ли е било или не –
само Всевишният знае.
Ние пък, като разказахме чутото,
нека изпеем песента шам-гобе:

(68) “О, шам – чудна напитка:
в теб има чисто кобилешко мляко,
в теб има целебността на хиляди треви
и ароматите на волната степ!

(69) Когато протичаш по жилите,
слепият става зрящ,
старият – млад,
а слабият – силен.

(70) Изгубилият забравя за загубата,
замръзващият се сгрява,
отчаяният започва да вярва,
че Небето ще чуе молбите му.

(71) Ти изцеряваш болните,
затваряш раните на воините,
даваш мъдрост на неразумния
и караш немия да пее. 

(72) Ти позволяваш да разберем
предначертанието на Небето –
в теб виждаме дори онова,
което ни казват звездите.

(73) Даваш ни и блажена ситост,
и радостно веселие,
и дълъг-предълъг живот...
Нищо не може да се сравни с теб!...”.

(74) И тъй, появила се голямата суша,
а на тази земя имало
безкрайни равнини и високи планини,
една от които – Балкан – достигала Небето.

(75) Мар свързал с един красив мост
върха на Балкан с клона,
на който се намирало
сияйното му владение.

(76) Затова нарекли това владение
по името на планината – “Балкан”,
а нейния пазител – алпа Ет-Барак-Кебек –
също започнали да наричат Балкан.

(77) По моста до двореца на Мар
можели да минат само онези,
на които Мар е разрешил –
а останалите падали в пропастта...
 

3. Как се появили животните и хората

(1) Но и на сушата
доскучало на Чулман
и той помолил Тангра
да създаде и тук някакви същества.

(2) Започнал Всевишният да създава
животни и растения...
На много от алпите това
твърде се харесало.

(3) Заселили се те на Земята
в харесалите им участъци –
и започнали да живеят в тях,
хранейки се със животни и плодове.

(4) Тогава Урус-Бабай се заселил
на един остров в образа на бика Куа,
поради което този остров и него самия
скоро след това нарекли Кубар.

(5) Но на Чулман това не му трябвало:
с всички сили
се стараел този алп
да се сприятели със животните.

(6) Станал той за животните
добър пастир;
за да им се хареса,
приемал различни образи:

(7) ту ставал Голямото Дърво,
ту се превръщал в пчела,
ту приемал образа на катерица,
ту се превръщал в хермелин...

(8) Той пазел животните
от другите алпи,
пеел и им свирел
на своя тамър.

(9) Садил той за животните дървета
и изравял русла за водите,
отглеждал за тях сочни треви
и чудни плодове.

(10) Но на животните, както и на рибите и птиците,
им било все едно –
те не се радвали на нищо
и не станали негови приятели.

(11) Отново помолил Чулман Всевишния
да създаде за него
нещо по-интересно
от рибите, птиците и животните.

(12) Но тогава Тангра
бил зает с по-важни неща,
и Той повелил на Турун-Аби
да помогне на Чулман.

(13) Решила Турун-Умай
да ожени Чулман
и по тоди начин
да го освободи от капризите.

(14) И поискала сама
да създаде невестата му –
защото Турун-Аби умеела
да гадае и чародействува.

(15) Изгорила тя старата си кожа,
а пепелта хвърлила в шама –
получило се питието на живота,
чиито капки съживявали всичко.

(16) Напръскала тя с питието мишката
и я превърнала в алп-биката Самор.
Тя се оказала много красива,
но пък твърде любвеобилна...

(17) Тогава Бадж-Аби плиснала
с капки от питието хвойната
и хвойната се превърнала
в прекрасната алп-бика Арча.

(18) Когато Арча видяла Чулман
в образа на дървото Карабаш,
тутакси загубила дар слово
и безумно се влюбила в него.

(19) Но той не й обърнал
никакво внимание,
тогава тя пламнала от огъня на любовта
и изгоряла в неговия пламък.

(20) Но Турун-Аби не й позволила да умре –
тя отново я възродила
в образа на също тъй прекрасната
Дева-Месечина Магъз.

(21) Сега Турун-Умай създала
прекрасната алп-бика Кангалас,
но и към нея бил равнодушен
нейният син Чулман.

(22) Тогава горката Кангалас
се издигнала високо в Небето
и се хвърлила оттам
върху острите камъни...

(23) Но не и позволила да умре Айрам-Умай:
възродила я за живот
в образа на прекрасната алп-бика Байгал
и я пуснала в реката Дулосу...

(24) Уловил я веднъж алпът Субан
и я обикнал, а и тя – него.
Заживяли те заедно
и тя му родила син.

(25) Излязъл той по чуден начин
от нейното ухо
в образа на змия
и получил името Иджик Алабуга.

(26) Имал Субан много жени
и много деца от тях,
но всички те бързо му омръзвали
и той ги зарязвал.

(27) Но щастливата алп-бика
повярвала в любовта на Субан,
и дори се заела с отглеждането на Сак и Сок –
синовете на Субан от предишната му жена.

(28) По-големите синове ва алпа –
Джи-Угек, Лаиш и другите
били вече порастнали
и живеели самостоятелно...

(29) Но Субан скоро отишъл при друга алп-бика...
Байгал не могла да го забрави
и започнала да моли Турун-Аби
да й помогне да забрави Субан.

(30) Съжалила се Турун-Умай,
превърнала се в прекрасна девойка
и като се явила пред Лаиш,
ласкаво му казала:

(31) “Чувала съм, че си точен стрелец.
Така ли е наистина?
Ако улучиш окото на една риба,
ще стана твоя!”.

(32) Хвърлил се Лаиш към реката...
А той не бил лош алп,
но любовта към девойката го заслепила –
за нея той бил готов на всичко.

(33) Тогава Турун-Аби
издигнала Байгал на една вълна
и стрелата на Лаиш
тутакси пронизала очите на Байгал.

(34) Блеснала Байгал на слънцето
със своите люспи
и се скрила от поглед
в тъмната речна вода.

(35) Изчезнала и девойката,
разсмивайки се на прощаване,
а Лаиш се втрещил като биргюн,
потресен от изчезването на красавицата...

(36) Лаиш бил тъй безутешен,
че Умай-биче го съжалила:
създала от дървото Апсак красива алп-бика
и го оженила за нея...

(37) Веднъж Лаиш забелязал,
че Апсак се затъжила.
Попитал я той за причината на тъгата й
и узнал от нея следното:

(38) когато някой извор
на Земята или извън нея
се замърсявал или изсъхвал,
това натъжавало Апсак.

(39) Посочила тя на Лаиш
къде се замърсява изворът.
Отишъл Лаиш и го изчистил
и Апсак отново се зарадвала.

(40) Не й казал Лаиш,
че е изчистил извора Тиджа,
който подхранва със своите води
корена на самия Бой-Терек.

(41) За това Лаиш трябвало
да извлече от този извор
три хиляди кунджака тиня и боклук,
а всеки кунджак бил равен на хълм.

(42) Скромен бил Лаиш
и не почнал да се хвали
със своето деяние, за което
сам Тангра го похвалил.

(43) Обичал Апсак Лаиш и затова
не го мързяло да чисти изворите,
за да не бъде тъжна тя,
и тъй той станал алп на изворите...

(44) Като изгубила очите си
и възможността да вижда Субан,
Байгал се справила с отчаянието
и отново придобила душевно равновесие.

(45) Като минало известно време,
Субаш Субан си спомнил за Байгал
и поискал да се върне при нея,
но било вече късно...

(46) По молба на Байгал
Умай-биче й разрешила да лети
и да бъде понякога вместо нея
алп-бика на утринната зора Чак-Чак.

(47) Нощем тя лети
в образа на огнена птица
с дълга огнена опашка,
а денем става невидима.

(48) Така бързо лети тя,
че никой не може да я стигне,
а когато поиска да се охлади,
превръща се в Байгал и се гмурва във водата...

(49) На Турун-Аби й останало
още малко от Питието на Живота
и тя създала
алп-биката Таук.

(50) Но Таук се оказала своеволна:
избягала от имението Балкан,
след което срещнала Бабай
и се омъжила за него.

(51) Урус-Бабай бил суров алп,
но не бил лош,
иначе той не би получил
Небесното Копие – Саръджа...

(52) Когато животните му досадили,
той убил един баръс
и започнал да ходи в неговата кожа,
поради което бил наречен Баръс.

(53) Чулман видял кожата върху него
и започнал да го хока за убийството.
Баръс пък казал в свое оправдание:
“Не го направих от злоба!

(54) Ако бях взел да прогонвам животните
от себе си дори с ръце,
щях да пребия и осакатя
множество от тях.

(55) А аз убих само едно –
могъщия баръс,
и сега кожата му сама
прогонва животните от мен!”.

(56) Харесала Бабай в тази одежда
алп-биката Таук,
когато го срещнала,
като се спуснала на Земята.

(57) Но преди това тя срещнала
вестителя на Мар – Кулюг-Бала-Челбас
и го уговорила да почака,
преди да каже за нея на Чулман.

(58) Поради тази уговорка на Таук с Челбас
Чулман узнал късно за нея;
тя успяла да се влюби в Баръс
и да стане негова жена.

(59) Тогава Тангра отново се върнал
към молбата на Своя любимец
и побързал да създаде за Чулман
нови същества – хората...

(60) По волята на Всевишния родила Таук
първите хора –
трима мъже
и една девойка.

(61) А преди това хапнала чулмак –
много й се прияло от него.
Родилите се хора
Били от този прах.

(62) Мъжете имали вида
на три урода със страшни лица,
чиито тела се били срастнали
и завършвали със змийска опашка.

(63) А девойката, когато се родила,
имала вид на снежна уродка
с малка глава и ръце
и с огромен корем.

(64) Тези мъже се наричали
Гюн-Сак, Джег
и Хур или Дур,
а девойката – Албит.

(65) Скарали се мъжете
кой пръв
да се съчетае с девойката
и се сбили помежду си.

(66) А Албит вместо
да вразуми братята си,
се перчила пред тях,
разтърсвайки корема си.

(67) Разсърдил се Кубар-Бабай,
ударил ги
с тривърхата Саръджа
и станало следното:

(68) братята се разделили
и се озовали на хълмове,
всеки от които
имал свои очертания.

(69) Хълмът на Гюн-Сак – на член,
хълмът на Джег – на полукупол,
а хълмът на Хур – на пълен купол,
и хълмовете били голи...

(70) А от удара Албит
била омазана в кал и се озовала
в оврага между хълмовете,
който бил наречен Албит.

(71) Тъй се появили
първите хора, но
не се харесали те на Чулман –
били твърде уродливи...
 

4. Как хората станали красиви и обидили Чулман

(1) Тогава алпът Шурале,
решил да угоди на Всевишния,
ги направил красиви
и го сторил тъй.

(2) Знаел той, че красавецът Мар,
след като се измие преди изгрев,
се изтрива с красив пешкир,
който виси у дома му.

(3) Този чуден пешкир
ушила за него Турун-Аби:
тя украсила бялата тъкан
с червени знаци сарман.

(4) Този, който допре този пешкир
до тялото си,
става също прекрасен
като самия тархан на алпите Мар.

(5) Шурале уговорил Самор,
която тогава временно
се била върнала в дома на Мар,
да хвърли пешкира на Земята.

(6) Обещал й в замяна
да я запознае с могъщия алп Таш-Угез,
и тя хвърлила пешкира
долу на Земята.

(7) Допрял Шурале пешкира
до телата на децата на Таук
и те станали прекрасни
като самия Мар-Нар.

(8) Но Шурале не сторил това
от приятелство към Чулман,
а замислял да използува хората,
за да завземе трона на тархана...

(9) Минало се време,
нищожно малко за алпите,
а хората станали много
и започнали да се заселват по Земята.

(10) Всички потомни да Гюн-Сак
се нарекли саклани,
потомците на Джег – хинци,
а потомците на Хур – дурци.

(11) Много жени
ставали жени на алпите
и раждали от тях богатирите – елбири,
които започнали да изтребват дивовете...

(12) “Хората са ми благодарни
за моето благодеяние
и ще ми служат!” –
мислел Шурале.

(13) Освен това той решил
да обещае на хората
за вярната им служба
Питието на Безсмъртието.

(14) “Хората се боят от смъртта
и затова ще ми служат
за една капка от Питието на Безсмъртието!”,
считал Шурале.

(15) Никой нищо не можел
да открадне от владението на Мар,
докато Ет-Барак пазел имението,
затуй нарекли Кебек с името му – Балкан.

(16) Но хората не знаели това,
повярвали на Шурале и го последвали,
поверявали му се, затова,
защото ги направил красиви...

(17) Не се знаи как щяло да свърши това,
ако не се бил събудил Чулман.
А той спал хиляда години,
но за алпите това е един миг.

(18) Обичал Чулман да спи под водата –
там било тихо и прохладно...
А когато излязъл на брега,
видял прекрасните хора.

(19) Те му харесали
и той тръгнал към тях,
за да се сприятели с тях
и да се повесели.

(20) Той не знаел, че хората
по тайна заповед на Шурале
вече започвали навсякъде да нападат алпите
и ранили и убили някои от тях.

(21) Убитите алпи не умирали –
те се възраждали на другия край на Вселената,
но не можели повече
да се появяват на Земята.

(22) Но пострадалите алпи не се оплаквали,
защото считали за унижение
да се оплакват от хората,
които считали за жалки.

(23) Когато алпът Чулман се приближил до хората,
жените, децата и много от мъжете
се уплашили от него и побягнали,
защото видът на алпа бил страшен за хората.

(24) Елбирите пък грабнали оръжието
и силно го наранили...
Потресен от това, Чулман
се оплакал от хората на Мар.
 

5. Как Субан разрушил Стената на Дивовете

(1) Мар сериозно се разтревожил –
нали Чулман бил любимеца на Тангра –
и наредил на алпа Дахус
да изтреби всички хора.

(2) Дахус лесно намерил
неколцина алпи,
пожелали да му помогнат
заради обидите на хората.

(3) Заедно с тях Дахус построил
Великата Стена Кара-Коръм,
която нарекли също
Стената на Дивовете.

(4) Докато строили тази стена,
Мар не светил няколко дни,
за да не ги изпепели
със своя огън.

(5) А за да не го намери
вечно гладният Курган,
Мар се скрил в една
потайна пещера.

(6) Като забелязал,
че Мар отдавна не е на небето,
Курган се впуснал да го търси,
но нийде не го намерил.

(7) Тогава Курган попитал
за местоположението на Мар жена му,
но Турун-Аби нищо не отвърнала,
преструвайки се на болна и глуха.

(8) Но Курган не току-тъй се считал
за най-добрия следотърсач:
скрил се той край дома на Мар
и започнал да гледа и слухти.

(9) А Умай-биче, едва-що си тръгнал,
повикала Арча и я помолила
да предупреди Мар за това,
че Курган се е хванал да го търси.

(10) А също и да му предаде
някои продукти,
защото като седял в пещерата,
той порядъчно изгладнял.

(11) Магиз тръгнала към Мар,
а Курган, поглъщайки Айрам
за това, че го измамила,
се впуснал след Арча.

(12) Когато Арча наближила
пещерата на Мар,
Курган я погълнал,
а след нея и Мар.

(13) Тангра освободил погълнатите
и наредил на Мар
да изгрява и залязва така,
както му бил наредил.

(14) Но стената вече била готова
и скрила Слънцето от Земята.
Земята бързо била сковата от студ
и хората били заплашени от смърт.

(15) Помолили хората Шурале
да им помогне,
а хитрият Шурале
ги посъветвал:

(16) “Сега може да ви помогне
само Тангра-Челбир –
изпратете при Всевишния най-умните,
нека те предадат молбата на Твореца!

(17) Понякога Тангра помага
на добрите алпи – якшите.
Ако посланиците ви бъдат красноречиви,
Всевишният ще помогне и на вас!”.

(18) Когато хората казали:
“Но ние не познаваме пътя
към дома на Тангра”,
Шурале им пояснил:

(19) “Ами обесете своите умници
така те веднага ще пренимат на Небето на Тангра,
а на четвъртия ден
ще ви изпратят вест!”.

(20) Хората тутакси обесили
най-добрите си съплеменници
и четири дни чакали вест от тях,
но не дочакали.

(21) Хората пак поискали да се посъветват със Шурале,
но той изчезнал безследно.
Едва тогава хората разбрали
какъв бил той.

(22) Случайно срещнали те Леу-Субан,
който току-що бил долетял на Земята
от един клон на Бой-Терек,
на който дълго бил спал.

(23) Тогава Субан бил в образа на барадж –
змийско тяло и крилата на Чокър,
които веднъж получил при размяна
от алпа на търговията Куян Джуанъш.

(24) В замяна той дал на Давшан
високата си черна шапка,
която наричали калансуба,
а тя била вълшебна.

(25) Не можела да я пробие
Саръджа-та на Кубар-Баръс –
врага на всички крадци,
затова я искал Куян.

(26) Спасявал се под нея Давшан
от гнева на Кубар, когато
извършвал неблаговидните постъпки,
които Урус-Бабай наказвал.

(27) При срещата си с хората Субан
вече носил обикновена калансуба,
но и тя поразила хората
със своето великолепие.

(28) Самата Умай-биче прикрепила към нея
различни украшения
от злато, сребро и небесни камъни,
и тя блестяла като Небесната Корона.

(29) Затуй хората нарекли Субан “Тангра”
и това поласкало Субан:
той спрпял и милостиво попитал
какво желаят.

(30) Хората му разказали за случилото се.
Субан се уплашил, че Байгал
може да замръзне във водата
и решил да разруши Стената на Дивовете.

(31) Той веднага се захванал
да руши стената, но внезапно
се появило зарево, предвещаващо
близкия изгрев на Слънцето.

(32) Тогава Чак-Чак видяла Субан
и наредила на Сак и Сок
да помогнат на баща си
в неговата работа.

(33) Но братята скоро разбрали,
че всеки миг
Слънцето може да изгрее
и да ги изпепели.

(34) Те силно се изплашили за себе си,
а когато Субан им наредил
да донесат от вкъщи мед,
който може да ги защити от топлината,

(35) Сак и Сок се престорили,
че отлитат за мед,
а в действителност
се скрили в нощта от Слънцето.

(36) Субан продължавал сам работата,
защото ако бил спрял,
не би успял да разруши стената
и всичко на Земята би замръзнало.

(37) Чак-Чак се опитала да уговори Мар
да забави изгрева,
но той не можел да наруши
строгата повеля на Тангра.

(38) Чак-Чак се върнала при мъжа си,
опитвайки се да му помогне,
но не познал Субаш Байгал
в образа на Чак-Чак.

(39) Искал Субан да я попита
коя е и защо е тук,
но тогава изгряло Слънцето
и двамата се възпламенили от топлината.

(40) Все пак, в последния миг
Субан успял да разруши част от стената
и слънчевите лъчи осветили и стоплили
по-голямата част от Земята...

(41) Всевишният не допуснал да загинат
и им върнал живота.
Възродената Чак-Чак-Байгал
Придобила златен цвят.

(41) Тя станала покровителка
на домашното огнище – Теб-биче,
а също така, по молба на Турун-Аби,
помага на младоженците.

(42) Рано сутринта се появява Чак-Чак
в огъня на огнищата на многолюдните домове
и възстановява в тях
топлината и мира.

(43) А в дома на онзи, който е сам,
винаги е тъжно и унило,
и дори ако гори огнишето,
душата трепери от студ...

(44) А на алпа Субан Тангра наредил
да избягвла студа и да отлита наесен
в една далечна страна
и да се връща напролет.

(45) Долита алпът Субан Субаш
в образа на Черния Карга
и всички хора го приветствуват
с празника Каргатуй...

(46) Станал Субан-Барадж
алп на силата, топлината и плодородието,
затова го нарекли
също и Курмъш...

(47) Тангра не наказал никак
строителите на Стената на Дивовете,
защото се изпълнявали заповедта
на тархана на алпите Мар-Нар.

(48) Само че Всевишният наредил
занапред алпите и хората
да живеят от различни страни на Стената на Дивовете
докато не им нареди друго.

(49) Само някои алпи
получили правото
да идват на земята на хората,
изпълнявайки поръченията на Тангра.

(50) А на хората, за да ценят
бързотечния си живот
и да не си пилеят напразно времето,
Всевишният подарил летоброенето...
 

6. Как годините получили названия

(1) Решил Тангра като подреди годините
да им даде названията на алпите,
които дойдат при планината Балкан
в един определен ден.

(2) Съобщил Тангра за своето решение
на Джил – най-лекия алп –
и започнал да следи
какво ще стане по-сетне.

(3) Алпът Ерирей тутакси прошушнал за това
на алп-биката Самор,
тъй като тя била за него
най-любима и красива.

(4) Алпът Джил-Ерирей
бил голям пакостник:
веднъж влязъл в една пещера
и опустошил всичко там.

(5) А тази пещера била
любимото място за уединение на Мар.
Оплакал се Мар на Тангра и Всевишният
разрешил да затрупат входа в пещерата.

(6) Дахус затворил входа с един голям камък...
Някои алпи искали да помогнат на Джил,
който не враждувал с мнозина,
но не могли да поместят канарата от място.

(7) Тогава алпите се обърнали към Самор,
управителката на дома на Мар,
за да го уговори
да прости на Джил.

(8) Мар й казал:
“Добре, прощавам му,
но не ще се безпокоя
заради някаква си канара!

(9) Нека Ерирей,
който сам се напъха там,
сега сам да се измъква
от тази пещера-капан!”.

(10) Разстроили се алпите,
но Самор не се отчаяла:
уговорила алпа Угер
да нагрее канарата...

(11) Когато камъкът се нагрял,
тя помолила Чулман
да го залее с вода,
което той и сторил.

(12) Канарата засъскала и тутакси се пукнала,
а Джил ловко се измъкнал навън
през тясната пукнатина
и получил прозвището Чалган...

(13) Самият Джил-Ерирей
едва успял да разкаже всичко на Самор
и тутакси забравил за това,
защото бил лековат, безгрижен и вятърничав.

(14) А Самор разказала за волята на Всевишния
на алпа Угер,
защото навремето той
бил неин любим.

(15) Таш-Буга тутакси побързал
да съобщи за това на Баръс,
тъй като с позволението на Мар
Кубар понякога яздел Таш-Буга

(16) и той се надявал,
че за тази услуга
Урус-Бабай повече
ще то щади по пътя.

(17) Когато Кубар бързал,
шибвал Угер с мълнията,
която можела да бъде и Небесно Копие
и Небесен Камшик – Урус.

(18) Не се знае, кое било по-страшно –
копието или камшикът на Баръс,
но Таш-Угез считал, че камшикът
и дори наричал Кубар Урус-Бабай...

(19) Тогава едноокият Кубар не закъснял
да разкаже за волята на Тангра на Джуанъш,
понеже Куян му обещал
да му намери второ око.

(20) Искал Баръс, влюбен в Таук,
да прилича на красивите им деца,
искал да стане истински красавец,
за да не го разлюби Таук...

(21) Палавият Куян-Джуанъш
тутакси извикал новината на Субан,
който в това време бил изпълзял на едно високо дърво
и не виждал отгоре Давшан.

(22) Искал Куян-Джуанъш
да спечели доверието на Субан-Берен,
за да може в един удачен момент
да открадне от него крилата на Чокър.

(23) А тъй като Субан-Барадж
повече от всичко на света
обичал майка си,
затова й казал всичко.

(24) Турун-Умай, без да се суети,
разказала всичко на мъжа си,
а Мар се разстроил от това,
че не е узнал за това пръв.

(25) Но като се успокоил,
превърнал се в коня Киме
и препуснал да съобщи новината
на своята любимка Арча.

(26) Алп-биката Арча-Магъз
обичала денем в образа на Теке
да пасе на една прекрасна ливада
в страната Арджан.

(27) Като узнала новината от Мар,
алп-биката Теке
побързала да я сподели
с алпа Чокър-Кулюг-Бала.

(28) Някога тя,
изгаряйки от любов към Субан,
търсила да се срещне с Барадж,
но никой не знаел къде е той.

(29) Тогава единствено алпът Чокър,
който знаел много неща,
я избавил и й казал
къде може да се види с любимия.

(30) Тази среща била
много важна за Арча...
За добрината си към нея Чокър бил
възнаграден с важната новина.

(31) Чокър обичал образа на Челбас
и бил също тъй бърз и ловък.
За това, което узнал,
той тутакси съобщил на Таук.

(32) Веднъж Чокър-Челбас,
който преди това бил
своеволния алп Чонър,
се впуснал да гони Арча.

(33) С това той разгневил Мар
и по заповед на тархана на алпите
Чокър бил хванат
и започнали да го съдят...

(34) Съдията Дахус вече се канел
да го осъди на смърт,
когато за него неочаквано
се застъпила алп-биката Таук.

(35) Тя казала на съдията, че тя
била определила среща на Чокър,
но той я объркал с Арча
и затова я подгонил.

(36) Тогава Таук току-що
се била спуснала на Земята;
Чокър й бил харесал
и затова го отървала.

(37) За късмет на Чокър,
Баръс закъснял за съда,
тъй като щом Таук видяла Кубар,
престанала да забелязва всички други,

(38) и ако Урус бе дошъл по-рано,
Таук щяла да гледа само него
и да остане безучастна
към съдбата на Чокър.

(39) Тя не знаела, че Кубар
преди това бил влюбен в Арча,
а Арча вехнела от любов
по брат му Субан Леу-Бабай.

(40) Като не дочакала ответно чувство от Субан,
Арча-Магъз отишла да живее
в имението на Мар - “Балкан”, –
където започнала да помага на Бозби.

(41) Тя се държала така скромно
и живеела тъй тихо и уединено,
че дори старият мърморко Мар
я обикнал като родна дъщеря.

(42) Нощем понякога Арча
осветявала със светлината си Луната
и тогава Баръс се превръщал във вълк
и й виел за своята любов.

(43) Но като видял Таук,
Кубар тутакси се влюбил в нея
и без колебание й казал,
че бил виел от любов към нея.

(44) Ето тъй се случва в живота...
Но случайната добрина на Таук
й позволила да узнае
тази много важна новина.

(45) Таук тутакси предупредила
за важното събитие
своя приятел –
алпа Ет-Барак Кебек.

(46) Някога тя била решила
да избяга от дома на Мар,
в който искали
да я омъжат за Чулман.

(47) Но я държали затворена,
защото Мар, недоволен он своеволието на Самор,
се заклел, че Таук ще стане
скромна и послушна девойка.

(48) Денем я следил сам той,
а нощем я гледали Умай-биче
и кротката му любимка –
алп-биката Арча-Теке-Магъз.

(49) Те привързвали към Таук
една невидима нишка
и постоянно я държали
в ръцете си.

(50) Но веднъж през нощта Магъз
се заслушала във воя на Кубар-Бури,
а Таук успяла да се освободи от нишката
и да се измъкне от дома на Мар.

(51) Но в двора на къщата
към нея дотичал Кебек.
Тя го помолила да я пусне,
а той се съжалил и я пуснал.

(52) За това Ет-Барак
също бил възнаграден...
Като узнал важното съобщение,
той успял да разкаже всичко на Дахус.

(53) Отначало Кебек бил
един безпътен алп:
живеел, както си искал,
и крадял добитъка на Мар.

(54) Но веднъж попаднал
в капана на Дахус –
пропаднал в ямата
и се примолил за пощада.

(55) Заклел се вече да не краде
и обещал да се поправи.
Тази гореща и искрена клетва
трогнала сърцето на Дахус.

(56) Дахус едва се справял
с охраната на обширните владения на Мар,
затова той уговорил тархана на алпите
да приеме Ет-Барак на служба.

(57) Така Кебек станал Балкан –
Пазителя на владението на Мар
и се отблагодарил за това
на страшния алп Дахус.

(58) След синовете на Мар
Дахус бил най-уважавания алп.
За това, че той устроил зимата на Земята,
хората го нарекли Къш-Тархан.

(59) Хората го представяли
в образа на бяла сова и бяла камила,
а в най-големите преспи
виждали неговите гърбици...

(60) Дахус поискал да разкаже
за волята на Тангра на Чулман,
но не го намерил...
И побързал към планината Балкан.

(61) Така че в уречения ден
при Балкан дошли
само тези 12 алпа
в своите любими образи.

(62) И Тангра решил тогава:
Нека годините бъдат 12
и нека те носят
названията на образите и имената на алпите.

(63) И нека тези години следват
една след друга така,
в каквато последователност дошли
при планината Балкан алпите:

(64) Самор, Угер-Шегер, Баръс,
Давшан, Берен, Джилан,
Ат, Теке, Челбас,
Таук, Ет, Дахус.

(65) Поръчал Всевишният на Мар
да разкаже за годините на хората,
а Мар възложил това
на своя любимец – Иджик Алабуга.

(66) Усърдният Иджик
пропътувал цялата Земя,
заедно с Джуанъш,
който постоянно търгувал.

(67) Навсякъде, където бил,
той разказвал на хората за годините;
хората го запомнили,
но малцина се вразумили.

(68) Несговорни били хората
и след Зимната Епоха
продължавали да враждуват
с алпите и помежду си.

(69) На първо време Кубар
поддържал и закрилял хората,
разтървавал ги и ги помирявал,
считайки ги за свои потомци.

(70) Но после се уморил –
и без това си имал
толкова много дела –
и вдигнал ръце от хората...

(71) Единствено горкият Чулман
затварял очи за техните пороци
и все още искал да се сприятели
поне с някои от тях.
 

7. Как Чулман станал с две лица

(1) След като хората го нападнали,
Чулман, потресен от това,
отишъл под водата и то там,
където никой не можел да го намери.

(2) Единствено самият Тангра,
когато си спомнил за него,
тутакси го намерил
в една подземна пещера.

(3) И му възложил
да бъде Тун-Бури –
Дух на Подводния Свят –
една част от Подземния Свят, Тунай.

(4) Така Чулман станал
Господар на Карасу и получил
имената Танъш, Джалъш, Инешдар,
Бак-Мушад, Орбай, Арбай...

(5) Но се знае също, че Умай
обичала да го нарича Джаик
и че братята му го наричали Узбай,
а също Бай-Инеш и Бабай-Инеш.

(6) Джалъш все още се надявал,
че хората ще разберат
за симпатията му към тях
и ще се сприятелят с него.

(7) Няколко пъти той отново
излизал от водата при хората,
но видът му продължавал
да бъде страшен за хората.

(8) Като го виждали децата
умирали от ужас,
а бременните жени
помятали.

(9) А всички останали
с всички сили
се разбягвали и криели
кой където може...

(10) Виейки силно от обида,
Чулман се връщал във водата,
където се отдавал на дълбока тъга
и безбрежно отчаяние.

(11) Желаейки да отвлече Джалъш от хората,
Турун-Умай намерила за него
добра невеста – Бакал,
която наричали също Тиджа.

(12) Тя станала жена на Чулман,
но алпите, които не го обичали,
взели да им се присмиват
и да разпространяват сплетни за тях.

(13) Така те твърдели, че когато Джалъш
пее за Бакал своите песни,
тя само блещи очи
и силно, неприятно квака.

(14) По тази причина алпите
го нарекли Телмерджан,
но често идвали на брега
да послушат неговото свирене и пеене.

(15) Отначало го ласкаели,
за да им попее, но
като се наслаждавали на пеенето му,
отново започвали да го дразнят.

(16) Викали му
да им покаже
своята жена-жабата
и огласяли брека с квакане.

(17) Веднъж на Чулман това му дотегнало
и внезапно изскочил от водата
в образа на могъщия воден бик,
когото наричали Йелбеген.

(18) Алпите-присмехулници се изплашили
и, за да избегнат рогата на Йелбеген,
влезли във водата, а Джалъш
дълго не ги пускал на брега.

(19) Когато дивовете посинели от студ,
започнали да молят Чулман
да ги пусне,
на което Йелбеген им казал:

(20) “Ще ви пусна само тогава,
когато ми поквакате!” –
и всички алпи трябвало
да заквакат с пълно гърло.

(21) Като се насмял наволя,
Чулман освободил алпите,
а оттогава дивовете
започнали да се боят от Чулман...

(22) Само Байгал и Иджик
винаги обичали Джалъш:
те често му гостували
в неговия подводен дворец.

(23) Този негов дворец
се намирал в пещерата Ор,
поради което наричали Чулман
понякога с името Орбай.

(24) В компанията на съчувствуващите му
Байгал и Иджик
на Чулман му ставало
по-малко самотно.

(25) Благодарният Джалъш
толкова се привързал към тях,
че започнал да счита Байгал за сестра,
а Иджик за свой любим син.

(26) Защото макар Бакал да родила на мъжа си
множество деца,
но почти всички те
били необщителни,

(27) скрили се от всички
в глухите блата и гори
и там станали
мърджалъши и бичури...

(28) От постоянния живот във водата
и от всички неприятности
характерът и на самия Чулман
се поразвалил.

(29) Той започнал понякога да се гневи,
а когато бил
в лошо настроение,
правел разни беди на хората.

(30) Той сътворявал
тези неприятности
с помощта на своя
вълшебен тамър.

(31) Ако Чулман свирел на него
весели песни,
възникнало добро,
а когато тъжн – зло.

(32) Когато тъжният Джалъш
пеел печални песни,
бреговете се сривали
и земята пропадала.

(33) Образували се плитчини,
подводни камъни,
разбивали се гредите на саловете
и обшивката на корабите.

(34) Рибата се плашела
и мрежите се късали,
възниквали опасни въртопи и течения,
настъпвали ужасни наводнения;

(35) тогава силните
ставали храбри,
а най-храбрите от храбрите
били обземани от страх.

(36) Тогава хората съжалявали за това,
че не са почитали Чулман,
но било вече късно –
идвала разплатата...

(37) Но тези пристъпи на ярост
не радвали Чулман,
като се поуспокоял, той горчиво съжалявал
за гневните си постъпки.

(38) Веднъж той попитал Умай:
“Кажи ми защо
хората винаги
до смърт се плашат от мен?”.

(39) Така му отвърнала Айрам:
“Когато ти още не се бе родил,
аз си пожелах да се родиш
много добър.

(40) И забравих, че във всичко,
според волята на Твореца,
винаги има не само добро,
но и по нещо лошо.

(41) Затова ти се роди
с добра душа,
но страшен вид,
който плаши хората.

(42) Но отначало аз
не се наскърбявах особено,
нали тогава на света
все още нямаше хора”.

(43) “А не може ли малко да се пооправи
моята външност?” – попитал Чулман,
но Умай-биче отвърнала:
“Това може само Всевишният!”.

(44) Тогава Джалъш се обърнал към Тангра
и помолил Твореца
да направи външността му
не толкова страшна за хората.

(45) Тангра не могъл да му откаже
и придал на лицето му
две изражения наведнъж:
едното приятно, а другото – страшно.

(46) Сега, когато Чулман се явявал
пред хората с добрата си страна,
струвало му се, че те
не се бояли толкова от него.
 

8. Как се образувал съюзът на Седемте Племена

(1) Междувременно хората
си оставали хора –
в тях доброто и злото
били поравно.

(2) На тях и доброто лице
можело да не им се понрави,
а злобната мутра
да им допадне.

(3) Твърде горди били хората
и много упорити –
не искали да молят Тангра,
искали всичко да постигнат сами.

(4) Хората обичали да спорят,
а където има спор, има и война.
Започвали спора с думи,
а го завършвали със желязо.

(5) А когато се стигало
до жестока война,
в нея се биели всички –
и добрите, и злите.

(6) Обезумели, хората непрекъснато
се биели помежду си,
сякаш мирният живот
не им бил по вкуса.

(7) Най-голямата война,
която се случила между хората,
била войнат на тузите
със сакланските племена.

(8) Преди това тузгарите или тузите
живеели в богатата страна Тамта,
близо до страната Хин,
отвъд която преминава Кара-Корум.

(9) Но ето че веднъж там
от един кладенец изскочил Яга
алпът на съблазните и пороците,
водещи към погибел.

(10) Той придумал тузите да пазят
неговия дълбок кладенец,
пясъкът в който
бил златен.

(11) И тузите без почивка
хиляди години
пазели входа
на този Златен Кладенец.

(12) Щедро ги възнаграждавал
за това
мерзкият Яга Албастъй -
давал им златен пясък.

(13) Отначало тузите
се славели като майстори и учени,
но златият пясък
вселил в сърцата им алчност.

(14) Зарязали тузите
всичките си работи,
и само пазели Златния Кладенец
заради златния пясък.

(15) Престанали да работят
и станали в човекоядци –
изяждали всеки, който
приближавал Златния Кладенец.

(16) За хиляда години спечелили
толкова златен пясък,
че засипали с него
цялата си богата земя.

(17) Под пясъка останали
къщите, книгите, работилниците,
но тузите не съжалявали за изгубеното,
защото били обезумели от алчност.

(18) Само една част от тузите, боейки се от гибел
напуснала Тамта и поела към река Тамя,
където живеели алпите-имегени,
които били загубили властта над хората.

(19) Имегените започнали да мразят хората
и се превърнали в злобни човекоядци.
Те превъзхождали хората по сила
и решили да завземат властта над тузите.

(20) Опитали имегените
да надвият тузите със сила,
но за тяхна беда
техен водач бил Боян Локбър.

(21) Локбър или Локър бил
син на алпа Субан,
и бил също тъй силен
като своя баща.

(22) Той повелил на тузите
да тръгнат на бой
и, като избил страхливите,
сам препуснал напред.

(23) Имегените, не очакващи съпротива,
били поголовно разбити
и едва успели
да се скрият в потайни места.

(24) Поискал той да остане
в тази страна,
която нарекъл Тамя,
но Яга го подлъгал.

(25) Явил се Яга –
приятелят на всичко нечисто –
при великия бахадир
и му казал:

(26) “Ти искаше да извършиш
такъв велик подвиг,
че да му се възхити
дори твоят баща.

(27) Но твоята победа
над жалките имегени
не може да бъде славна –
ти си твърде силен!

(28) Но ако ти
нападнеш Бирак,
там ще намериш враг,
достоен за твоята сила!”.

(29) Решил бил Яга Албастъй
да изправи Локбър срещу Умай,
която имала владения там,
а също и срещу баща му.

(30) Знаел Яга, че Умай
ще се обърне за помощ
към любимия си син – Субан –
и тогава те ще се сблъскат...

(31) Искал Яга да навреди
на Умай-биче и Субан,
а също и да избави злите сили
от опасния Локбър.

(32) Оставяйки половината от тузите
в страната Тамя,
Локбир нахлул с останалите
в страната Агил.

(33) Северната част на Агил е Миджан,
южната е Арджа,
а средната част на тази страна
е Бирак.

(34) Бирак бил назован
по името на дървото Бира,
което растяло тук
в големи количества.

(35) Тази земя била на сакланите,
живеещи на родове, които
се наричали анджи, алджи,
а също и арджан и арман.

(36) Те наричали своите селища
и щитовете си “балта”,
което означавало “плетеница”,
и ето защо:

(37) сакланите сплитали от клонки
стените на селищата и щитовете си,
сплитали от клонки те
и обувките, и  своите шапки–телпеки.

(38) Те наричали “балта”
и своите съюзи,
защото сключилите съюз
сплитали клонките си заедно...

(39) Една част от сакланите
избягала при появата на тузите:
това били
бирисците и халджийците.

(40) Само 7 племена от сакланите
не се изплашили, а решили
да се обединят и заедно
да се опълчат срещу тузите.

(41) Тези племена се нарекли
по името на едно от тях –
най-голямоно племе:
Аз или Азак.

(42) Но сакланите имали
седем пълководци-бийове,
а тузгарите
само един – Локбър.

(43) Освен това едно от племената
напуснало останалите азаки
в разгара на битката –
това били арджайците.

(44) Затова тузите,
които се делели на 5 рода,
успели да разбият сакланите
и те избягали в Макидан.

(45) Тази област на Бирак
се наричала така, защото
там били владенията
на Умай или на саклански – Мак.

(46) Като узнала за това,
Турун-Аби помолила Субан
да прогони тузите
от нейната област.

(47) Но азаките придумали
алпа Субан Трек
да им помогни да прогонят тузите
също и от Бирак.

(48) Излязъл Субан на бой
срещу Локбър
и сакланите тръгнали с него,
признавайки го за вожд.

(49) Искали сакланите
да измият срама от поражението
и се нарекли “трек”,
както наричали Субан.

(50) “Трек” означавало “Барадж”...
Тръгнали те на бой с вика “Трек!” –
затова тузите оттогава
наричали българите “трек”.

(51) Възхитил се Локбър
на богатирската мощ на Субан
и заговорил с почит
на великия алп:

(52) “Ти, изглежда, си
велик бахадир.
И моят баща също
е знаменит бахадир.

(53) Затова си мисля,
че би трябвало да го познаваш...” –
но тук Субан го прекъснал,
защото нямал търпение да влезе в бой.

(54) Предложил Субаш на Локбър
да не се погубват хората,
а да определят победителя
в двубой на предводителите.

(55) Съгласил се Локбър,
защото бил уверен в себе си,
и баща и син се сблъскали
в смъртоносен двубой.

(56) Не могъл обаче Субан
да надвие съперника си,
Локбър дори избил
меча от ръцете на баща си.

(57) Тогава Умай-биче
застанал зад гърба на Локбър
със зареден лък
и викнала на внука си:

(58) “Хей, нечестивецо, виж:
не ще превземеш ти
моите владения,
защото сама ще те поразя!”.

(59) Локбър се огледал,
а Субан тутакси
грабнал своя меч-чедар
и помолил майка си:

(60) “Позволи ни да завършим, майко,
а сетне вече решавай
както да правиш по-нататък!”
и Умай се отдръпнала встрани.

(61) Двубоят отново започнал,
но този път Субан
се оказал по-ловък
и поразил Локбър.

(62) Паднал Локбър,
поразен от меча на баща си,
и казал: “Жалко, че умирам,
без да съм видял баща си!

(63) Той напусна майка ми,
когато бях в утробата й,
но аз не му се сърдя,
нали той е бил воин.

(64) Искаше ми се
да приличам на баща си
и да извършвам велики
и славни подвизи.

(65) Навсякъде воювах аз,
за да спечеля слава,
мислех си: “Тогава не ще се срамувам
да се явя пред баща си!”.

(66) Остави той на майка ми
една байга със знака на Субаш...
а майка ми наричаше баща ми
с името Сарман!”.

(67) Провикнал се Субаш –
това негово име – Сарман –
знаели само
майка му и жените му.

(68) Разкъсал той доспехите
на гърдите на сина си
и видял там
своята байга.

(69) Разбрал той, че е убил
собствения си син
и горчило заплакал,
ридаейки през сълзи:

(70) “Не умирай, синко,
нали най-сетне се срещнахме!
Гордея се с това,
че имам такъв син!

(71) Когато ти, синко, излезе
на бой срещу мен,
аз бях поразен
от твоята мощ.

(72) Помислих си: “Не ми отстъпва
той в честен бой.
Как между хората е могъл
да се роди такъв юнак?!”.

(73) Когато се биехме,
помислих си:
“Не е позорно да се умре
от ръката на такъв боец!”.

(74) Ти би ме победил –
нали изби вече моя меч,
и ако не се бе разсеял,
щеше да победиш.

(75) Защо ли взех аз
своя чедар,
по-добре ти, синко,
да ме бе убил!

(76) Така нетърпима е за мен
раната на един детеубиец,
тя ще ме изгаря
докато съм жив!...”.

(77) Три дни се били те
и три дни Субан
оплаквал смъртта на сина си –
на страшния Локбър.

(78) А воините им при това
стояли един срещу друг
и също ридаели
от жалост към своите вождове.

(79) Когато Субан в горест
започнал да дере лицето си
и да се бие до кръв
със своя камшик,

(80) така взели да правят
и всички воини:
толкова голяма била
скръбта на воините...

(81) Като оплакал сина си, Субан
поставил тялото му на платформа,
а платформата поставил на клоните
на огромния дъб Имен-Дума.

(82) При това той казал:
“Нека Тангра се разпореди с теб!
Нека Всевишният
те върне на нас!

(83) А аз, в твоя чест
ще добавя към името си
твоето – Боян –
и името на това дърво – Имен!”.

(84) После алпът казал на хората:
“Искам в памет
на моя син
вие да станете един народ!”.

(85) Жалостта размекнала
сърцата на хората
и бившите врагове решили
да станат един народ.

(86) 6-те азакски племена
приели 5-те тузки родове
като седмо племе
и станали една суба.

(87) После тези 7 племена станали
единния български народ,
а отначало, в чест на Локбър
приели името “имен”.

(88) Мястото на гроба на Локбър
било наречено Дума,
а когато дъбът остарял –
Иске Дума.

(89) Оттогава част от именците
започнала да говори
на тузкия език,
наричан локърски.

(90) А останалите именци
продължавали да говорят
на саклански, но приели
множество тузгарски думи.

(91) Затова макар названията
на 7-те именски племена
да се произнасяли различно,
всички именци ги разбирали.

(92) Нека не се забравят
онези славни времена,
когато чедарите се наричаха
също и “бещ” – “мечове”.

(93) Когато беджа
се наричаха и “миджа”,
а кикджанците, обичащи своя вик,
бяха наричани също “тимджан”.

(94) Когато тъшданците
се наричаха и бистанци,
а красивите сабъйци
се наричаха също “кобе”;

(95) когато бързите терджийци
бяха наричани също “биджан”,
а иданците
се наричаха и куляни.

(96) Но тузите
имали 5 наречия,
а сакланите – 2:
агилско и бурджанско.

(97) Затова към тези названия
сетне се прибавили и нови:
към названието чедар –
селма и балма,

(98) към названието “биджа” –
Мен и Тамга,
към названието кикджан –
Хур и Урал,

(99) към названието “тъшдан” –
чебак и масгут,
към названието събай –
кашан и алан,

(100) към названието терджи –
кумък и чапкън,
към названието идан –
тамян и узян...

(101) Заедно със 7-те езика
именците узнали 7-те истини
и във всяко явление
виждали 7 страни.

(102) Това знание направило
именците по-мъдри,
затова съседите им
взели да казват за тях:

(103) “Никой друг народ
не знае толкова истини,
затова именците могат
да се наричат аскали!”.

(104) На езика на сакланите
“Мъдър”, “Свят” означавала
думата “балха”, затова
именците били наречен “балхар”.

(105) А своите вождове именците
наричали “балхавар”,
което означавало
“свето-славен”.

(106) Но под влиянието на тузите
тези имена
започнали да се произнасят
като “булгар” и “балтавар”.

(107) Когато Умай-биче
създала своята държава,
имено именците
тя направила нейна опора.
 

9. Как Умай изгубила и възстановила своето царство

(1) Веднъж Умай-биче
помолила Тангра за това,
Всевишният да й позволи
да организира свое царство.

(2) “Не мога да гледам, -
казала тя на Всевишния, -
как мъжете се отнасят зле
със своите жени.

(3) Искам да образувам царство,
където никой да не може
да обижда жените,
моля Те да ни дадеш хора!”.

(4) В отговор от Небесата на Земята
паднал един гердан – синджи –
и се раздал глас:
“Пази този гердан!

(5) Мънистата в него
са 72; за тях има
също толкова саклански племена,
които ти давам! 

(6) Докато синджите са цели,
всички тези племена
ще живеят там, където е герданът,
и ще ти се подчиняват!”.

(7) Умай надянала гердана на шията си
и дошла в една страна,
която оттогава
била наречена Сънджак.

(8) И наистина, онези племена
се събрали в Сънджак
и Турун-Аби можала
да образува Турун-Суба.

(9) Никога не сваляла Умай
гердана от своята шия,
където си мислела,
че ничии ръце не ще достигнат.

(10) Но Яга, разрушаващият
всичко хармонично,
се превърнал в жена
и измамил Умай-биче.

(11) Спечелил доверието й
и веднъж я упоил,
а като заспала,
разкъсал гердана й.

(12) Мънистата се разпилели
по цялата Земя
и 72-те племена
се пръснали по цялата Земя.

(13) За спомен от това, че
се подчинявали на Умай-биче,
някои от тях
се нарекли Синдж.

(14) Българите-именци се върнали
в своя Бирак,
но част от него
била заета от арджайците.

(15) Тогава част от българите
под предводителството на Трьок,
за да не започват война,
отишла в Капдаг и Агарджа.

(16) Арджайците, поразени
от благородството на българите,
си спомнили, че също са азаки,
и не се обособили.

(17) Нещо повече – всички арджайци
от благодатния Агил
започнали да се считат за българи
и да се гордеят с родството си с тях.
;
(18) Когато Умай изтрезняла,
изтичала при Субан
и взела да го моли
да й събере мънистата.

(19) “Мили ми синко, -
казала тя на сина си, -
тебе те обичам
повече от другите си синове.

(20) Нали ти и аз,
мили ми синко,
мой Имен, мой Анджа,
толкова си приличаме!

(21) Някога излязох аз
по волята на Всевишния
в образа на змийче – Бала
от ухото на една глава.

(22) Оттогава ме
наричат понякога
Балада и това име
ми е много приятно.

(23) И ти, по волята на Тангра,
излезе от моето ухо,
затова понякога аз
те наричам Балджа.

(24) Твоят син Джам-Иджик Балабуга,
чието име хората,
преправиха в “Алабуга”,
също излезе от ухо...

(25) Заради моята любов, синко,
помогни ми да събера
поне една част от хората,
иначе ще се опозоря!”.

(26) Трогнат от сълзите на майка си,
Субаш се превърнал в Карга,
за да вижда мънистата
и полетял по света...

(27) Но повечеуто племена
така изкусно били скрили
своите мъниста, че алпът
намерил само мънистото на именците.

(28) Той го отнесъл в Сънджак,
но 7-те племена
не го последвали –
силата на мънистата била изчезнала.

(29) Взел тогава Субан да моли хората:
“Подчинете се на Умай!”, -
но хората отказали
и казали защо:

(30) “Измъчихме се при нея,
живеехме в глад...
Ако при нея имаше храна,
щяхме отново да й се подчиним!”.

(31) Тогава хората още не отглеждали
нито крави, нито коне...
Решил Субан да научи хората
да ги опитомяват и използуват.

(32) Но в замяна
помолил хората
да се подчинят на майка му
и те се разколебали.

(33) В края на краищата
половината от именците
се съгласила да се подчини
и да отиде в Джеремел.

(34) Там Умай решила
да създаде новото си царство.
А Джеремел се намирал
между Бури-чай и Шир...

(35) Крави и коне
имало много на Земята,
но когато алпът взел да ги търси,
намерил само няколко коне.

(36) Той научил хората
да ги отглеждат и използуват,
но на тях им трябвали
също и крави.

(37) А всички крави
били пленени от Албастъй,
за да храни злите алпи
в пещерата Абдере.

(38) За да разбере, какво се е случило,
Субан решил
да се превърне в бик
и да види какво ще стане.

(39) Но преди
да се превърне в бик,
Субан-Субаш помолил
своя син Джам-Иджик:

(40) “Въоражи ловците,
научи ги да яздат,
и чакайте вест от мен, -
може би ще сте ми нужни!”.

(41) Иджик изпратил при Хурса
своя син, -
могъщия богатир Шура, -
да го учи на своя занаят.

(42) Като се обучил,
той се върнал,
и като въоражил конниците,
направил ги силни.

(43) Той също научил хората
да правят кавес или кумъс,
заради което го нарекли
Кавес или Кумъс-Шура.

(44) Тогава конниците му казали:
“Ти си нашият пръв тархан,
и заради твоето майсторство
ние те избираме за багъл!”.

(45) Така Кавес-Шура станал
първия на земята
багъл и тархан, -
нека това не се забрави!

(46) Приготвили се те и взели да чакат
вести от Субаш,
а той, превръщайки се в бик,
попаднал в беда.

(47) Когато пасял на полето,
пред него се появила
една прекрасна имегенка
и Субан обезумял...

(48) Залюбувал се алпът на девойката,
забравил за опасността,
а една друга имегенка
го погълнала.

(49) Като видели, че Субан
не изпраща вести,
хората се разтревожили
и тръгнали да го търсят.

(50) За да ускорят
търсенията на Субаш-Барадж,
Иджик направил “бугари” –
изображения на бик.

(51) Тези кръгове Иджик окачил
на шията на конниците,
затова българите се наричали
и с името на кръговете – “бугари”.

(52) Той им наредил да препускат
по всички краища на Земята
и да питат хората,
дали не са го виждали?

(53) Хората се разпръснали,
но нито един човек
не им казал къде да търсят
алпа Субан-Субаш.

(54) Когато хората отново се събрали
и казали за това на Иджик,
то той се натъжил
и горчиво заридал.

(55) Тогава всички внезапно чули
гласа на дървото Кашан,
което било алп-биката –
сестрата на Иджик – Кашан.

(56) Когато Субаш изоставил
нейната майка и нея,
тя така се затъжила,
че Всевишният я съжалил.

(57) Тангра я превърнал
в дървото Кашан,
а сълзите й –
в горчиви плодове...

(58) Кашан-агадж казала
на своя брат: “О, Иджик!
Аз научих от растенията,
че баща ни е в пещерата Абдере.

(59) Погълнала го е
една мерзка имегенка –
тя се крие в Абдере
с другите нечисти сили.

(60) Там мерзкият Яга-Албастъй
отглежда нечистите твари...
така че ще са ви нужни
много сили!”.

(61) Тя посочила пътя на хората
и те се понесли натам.
Но по пътя Иджик
смутено казал на Кавес:

(62) “Не мога аз, синко,
да участвувам в боя,
защото не мога да убивам
нито човек, ни комар!

(63) Ако ти можеш – поведи
атаката срещу злите сили,
а аз ще се отдръпна
по време на боя настрана!”.

(64) Кавес заплакал, защото обичал
своя баща
именно за неговата
неизказана доброта.

(65) “Бъди спокоен, татко!” –
казал той на Алабуга. –
“С радост ще поведа
конниците срещу нечистите сили!”.

(66) Приближили те пещерата,
но нечистите тъй се били укрепили,
че отблъсквали всички
атаки на българите.

(67) Един път, наистина,
успели да нахлуят вътре,
но тутакси
се втурнали назад:

(68) Пещерата била изпълнена
не само с нечисти сили –
с мерзки имегени,
йореги и убъри,

(69) но също и с добитък –
с конете и кравите,
събрани от Яга
от цялата Земя,

(70) а също и с изпражненията
на горките животни,
на злите алпи
и на самия Яга!

(71) В тази зловонна тиня
българите взели да затъват
и затова побързали
да се измъкнат от пещерата.

(72) Кавес едва не заплакал
от пълно отчаяние,
но Иджик му казал:
“Не тъгувай, синко!

(73) Докато се биехте юнашки,
аз тук размишлявах
с какво да ви помогна,
и май че го измисклих.

(74) Тук наблизо тече
една планинска река;
трябва да пробием от нея към пещерата
направо в скалата един жлеб;

(75) сетне трябва да преградим
тази река и тогава
водата ще потече по жлеба
и ще изнесе всичко от пещерата.

(76) Когато изнесе от пещерата
нечистите сили навън,
тогава ще може
те да бъдат хванати!”.

(77) Кавес се зарадвал и бързо
пробил този жлеб –
на това се бил научил
също от Хурса-Кайнарджи.

(78) Хората преградили реката
и водата, потичайки в пещерата,
изнесла от нея надолу
всичко, което било в нея.

(79) Тогава хората на Кавес
събрали накуп нечистите,
а той взел да ги удря
с камшика на дядо си.

(80) От всеки удар
на този камшик,
падали бездиханни
по сто зли алпа.

(81) След един удар
от една имегенка
изскочил Субан –
жив и невредим.

(82) Заедно с него
българите изтребили
сбирщината нечисти,
само Яга успял да избяга...

(83) Субан похвалил българите,
а Кашан прегърнал
и й обещал по-често
да се вижда с нея.

(84) От радост Кашан
отново заплакала,
но сълзите й вече
били сладки гроздове...

(85) Субан дал на хората
много добитък
и научил именците
да отглеждат и използуват кравите.

(86) А Кашан-Агадж
дала на хората филизи
и научила българите
да отглеждат гроздето.

(87) След всичко това
половината именци
се преселили, както обещали
от Бирак в Джеремел.

(88) Там Турун-Аби
възстановила своето царство
под названието Аскал-Суба
или Бурджан-Суба.

(89) Тук част от именците
приела името “бурджан”,
защото столицата на царство Бурджан
се намирала на река Бурджан.
 
(90) С времето това название
станало още едно
име на всички българи
и било приятно за тях.
 

10. Защо българите напуснали царството на Умай

(1) За първи полководец на Бурджан –
Ага-мумин –
Турун-Аби назначила
храбрия Кавес.

(2) Благодарение на него Бурджан
се превърнал в могъщо царство
и пределите му
бързо се разширявали.

(3) Племето галидж, опитало се
да попречи на това,
било разбито от Кавес
и избягало на Запад.

(4) Оттогава Кавес
бил наричан и Галидж,
а галиджийците – джулахци,
по името на техния предводител...

(5) А своите владения в Макидан
Умай-биче наредила
на Алабуга да ги пази
и той отишъл там.

(6) Когато минавал през Бирак,
видял, че именците
нямат владетели
и воюват помежду си.

(7) “Да си бяхте избрали
един добър владетел,
щяхте да живеете дружно!” –
посъветвал ги Иджик.

(8) “А как да намерим
добър владетел?” –
попитали го именците
и получили такъв отговор:

(9) “Съберете желаещите да управляват
и устройте състезание –
нека да половуват
и да половят риба!

(10) Който улови
най-големите животни и риби,
той, значи, ще бъде
и най-добър владетел!”.

(11) Решили трек-сакланите
да последват съвета му:
прекратили войните си
и устроили състезание.

(12) Алабуга искал
да продължи нататък,
но трек-сакланите
му рекли:

(13) “Не, почакай,
добри човече,
ти ни даде добър съвет,
затова също се състезавай!”.

(14) Когато бил ловът,
Алабуга хванал
с голи ръце
един огромен булут.

(15) А когато бил риболовът,
Джам-Иджик хванал
с голи ръце
една огромна риба биртъш.

(16) От учудване именците
зяпнали уста
и тутакси го избрали
за свой първи владетел.

(17) Започнал Алабуга да царува
под името Биртъш,
защото улавянето на рибата
му отворило пътя към властта.

(18) Той царувал и съдел в Бирак
така честно и справедливо,
че именците го нарекли
Атикай и Аспандиар.

(19) Наричали Иджик също и
Ак-Билиш и Арджа,
а с всичките тези имена
именците наричали и Бирак.

(20) Когато той веднъж
отпътувал от Бирак,
целият народ на страната
излязъл да го изпрати.

(21) И всички – от мало до голямо, -
когато преминавал,
ридаели, хълцайки,
сякаш били изгубили баща си...
 
(22) А защо Алабуга
изведнъж напуснал Бирак,
където всички го обичали?
Ами ето защо:

(23) От Джеремел дошла вест
за гибелта на Кавес,
който бил за него
по-скъп от всичко на света.

(24) Тутакси тръгнал Иджик
за Джеремел, за да узнае
как се е случило това
и по пътя... се срещнал с него!

(25) Проливал Иджик по пътя
горчиви сълзи,
а сега от радост
заридал още по-силно.

(26) Прегърнали се бащата и синът
и Алабуга попитал
своя син Кавес-Шура
какво се е случило с него.

(27) И разказал Кавес на баща си:
“В новото си царство
Умай-биче запази
стария закон.

(28) Според този закон
всички жени от царството
можеха сами
да си избират мъже.

(29) Мъжете бяха
недоволни от това,
но до известно време
се примиряваха в това.

(30) В това царство аз бях
ага-мумин на войската,
а моят брат Кан-Тулук
беше само мумин.

(31) Завиждаше ми моят брат,
но аз не знаех за това:
нямаше кога да забележа,
тъй като воювах с нечистите.

(32) По времето на Локбър тези халджавъзи
се бояха да се покажат
и живееха спокойно в Тамя,
в земите, оставени им от тузите.

(33) А като загина той, нечистите
поробиха тамошните тузи
и се опитаха да изтребят
народа синдж-саклан...

(34) Аз се сражавах с халджавъзите
със своя чуден чук,
разбиващ всичко и всички,
който ми подари Хурса...

(35) Самият Нар-Мар ни помагаше
във войните с халджавъзите –
петел кукуригаше от небето,
когато ни заплашваше опасност.

(36) Нали Айрам-биче нарича
своя мъж Кураз,
а той нея с любов –
Балада и Умай-кош...

(37) Самата Умай-биче
ме ожени
за първата красавица на царството –
несравнимата Карин.

(38) Създаде я тя
от една снежна пряспа
и затова не биваше
да стои до огън и на слънце.

(39) Обичах аз жена си – тя бе
за мен по-красива
от всички жени, раждани
някога на Земята.

(40) Толкова я обичах,
че тя бе постоянно
пред очите ми,
където и да гледах.

(41) В най-страшните битки
мислех не за смъртта,
а за това как по-скоро
да се върна при жена си...

(42) Във войните завземахме
огромна плячка,
защото Яга даваше много злато
на нечистите, за да воюват с нас.

(43) Мъжете използуваха плячката
да украсяват доспехите си,
а аз – за украшения
за своята жена.

(44) Като видяха това
другите жени от царството,
те също поискаха от мъжете си
скъпи украшения.

(45) И мъжете, от страх
да не загубят жените си,
взеха да се стремят към походи,
за да пленяват плячка за жените си.

(46) Заради войните занемарихме
своите стопанства,
почнахме да живеем по-зле,
но жените бяха по-важни.

(47) Но всичко това бе нищо
и ние свикнахме с войните,
а за един жалък-беден живот
все пак ни стигаше.

(48) И най-вече – на нашата Умай
всичко това й харесваше:
тя обичаше, когато мъжете
доставят радост на жените си.

(49) Но ето че веднъж Умай
ми нареди да убия
родния си брат,
казвайки ми тъй:

(50) “Гаданието показа,
че един от вас сега
трябва да умре, иначе
ще се разруши моето царство.

(51) Гаданието показа също,
че брат ти желае
да получи твоята жена
и ще я отведе, ако се забавиш.

(52) Понеже повече обичам тем,
реших да запазя твоя живот,
а за това
ти трябва да убиеш брат си”.

(53) Но аз отказах
да извърша това убийство
и скоро жена ми
ме напусна и отиде при брат ми.

(54) По-късно вече узнах,
че го е направила
по заповед на Умай-биче,
която искала да скара нас, братята.

(55) Отново Умай-Аби
ми предложи
да убия брат си,
но аз отново отказах.

(56) А се оказа, че брат ми,
за да получи жена ми,
се съгласил да ме убие
и го направи на един поход.

(57) Когато Мар-Кураз ни посочи
къде се намира врагът,
тръгнахме ние с брат ми на поход
срещу имегените и убърите.

(58) Решихме: “Ще нападнем
от две страни халджавъзите!”,
но когато аз нападнах,
брат ми остана на място.

(59) Но и без него аз
успях да разбия халджавъзите –
една част от тях загина,
а другата се скри в една пещера.

(60) Ние поставихме край пещерата
силна стража и решихме
да подремнем, а след почивката
да довършим халджавъзите.

(61) Аз заспах, а моят брат,
само се престори на спящ,
и като издебна времето,
взе нож и с него ме уби.

(62) Той толкова се зарадва
на моята смърт,
че не довърши врага,
а побърза към жена ми.

(63) Моят син Джам
помоли Турун-Аби
да осъди жена ми
и да екзекутира братоубиеца.

(64) Но Умай-Кош отказа
да го направи
и тогава почти всички мъже
напуснаха нейното царство...

(65) В царството на Турун-Аби от мъжете
остана само Кан-Тулук
с няколко мъже – те
не пожелаха да оставят жените.

(66) Но той бе нелош воин
и като въоражи част от жените,
останали без мъже,
успя да отблъсне нечистите.

(67) Тогава скверният Яга
решил да го погуби,
за да помогне на халджавъзите
да разрушат царството на Умай.

(68) Той урочасал огъня
и направил от него пояс,
подобен на златен,
и го продал като търговец на Карин.

(69) Тя, възхитена от пояса,
побързала да го опаше,
а той тутакси пламнал
и тя се разтопила.

(70) Кан-Тулук от мъка
зарязал всички дела,
започнал да пие и небрежно
да ръководи войските.

(71) Веднъж халджавъзите успели
да му устроят засада,
а той от невнимание
попаднал в нея.

(72) Халджавъзите го убили
и закопали в земята така,
че никой
да не го намери.

(73) Но аз намерих останките му
и помолих Мар
да помоли Тангра
да възроди брат ми на Земята.

(74) Тангра се смили
и по волята на Всевишния
Кан-Тулук стана
абай на кан-тулуците.

(75) Така почнаха да наричат
алпите, създадени от Тангра
от нечистите духове
на редките душегубци.

(76) Кан-Тулук Абай поставя в кожи
душите на умрелите злодеи,
които са убили свои роднини
или невинни хора.

(77) После той отнася
тези кожи в Макидан,
където ги оставя на Умай
в нейните любими места.

(78) Полегне тя на кожите –
и те оживяват,
изпълват се с кръв
и се превръщат в кан-тулуци.

(79) Не могат кан-тулуците
да не проливат кръв –
търбухът им я иска,
но накрая те се пръсват...

(80) След гибелта на Кан-Тулук
халджавъзите поведоха
сто тумена тузи
срещу царството на Умай.

(81) В жестоката сеч
паднаха защитниците на царството,
нали те бяха
много по-малко от враговете.

(82) Пленените жени враговете
впрегнаха голи в каруците
и с тях докараха
плячката в становете си.

(83) След това халджавъзите
се нахвърлиха върху пленничките
и без всякаква жалост
изядоха нещастниците...

(84) Макар тузите да участвуваха
по неволя в тази война,
Умай все едно
ги наказа –

(85) наложи в сърцата им
такова проклятие:
“Нека жените на тузите бъдат
своеволни и свадливи!”.

(86) Оттогава тузгарите
не можаха повече да образуват
силни суби, защото техните жени
разцепваха единството им със своите свади.

(87) Започнаха да се считат дивите тузгарки
за най-лошите жени,
защото не искаха да се съобразяват с никого
и се стараеха да подчинят мъжете на себе си...

(88) Тъй казваха хората за тях:
“Всеки може да избегне
бедата си, освен тузът,
защото бедата му е неговата жена!”...

(89) А мъжете, тръгнали с Джам
от Турун-Суба,
отидоха н Сънджак
и решиха да се заселят там...”.

(90) И с това Кавес
завършил своя разказ
и заедно с баща си тръгнал
за Събан за да си почине.
 

11. Как се образувало царството на българите в Сънджак

(1) А ние пък да разкажем
какво се случило нататък
с българите на Джам –
както са разказвали преди нас...

(2) Българите останали в Сънджак
защото тукашното племе –
шан или канджар –
ги посрещнало с радост.

(3) То предложило на българите земя
и се съгласило да им се подчини,
ако българите се заселят тук
и ги защитят от враговете.

(4) Като помислили, българите
решили да застанат
начело на Сънджак
и провъзгласили царството Булгар.

(5) Избрали асите за свой цар
най-достойния – Джам,
който ги довел тук
и предложил да останат тук.

(6) Побил Джам знамето
до своята юрта
и почнал да очаква идването на шаните,
за да положат клетва.

(7) Седял час, седял два,
седял три – никой няма.
Взело да се стъмва и разбрал той,
че никой не ще дойде.

(8) Цяла нощ Джам
не мигнал от обида,
а рано сутринта
отишъл при шаните.

(9) Като дошъл при тях
попитал техните бийове:
“Защо не дойдохте
да ми дадете клетва за вярност?”.

(10) А бийовете рекли:
“Ние искахме, но нашият аскал
забеляза, че вие не искате
да останете тук завинаги:

(11) защото вместо
да построите къщи,
които не могат да се отнесат,
вие оставате в походните си шатри.

(12) Ако дойде враг,
вие бързо ще се вдигнете
и ще си отидете,
а ние ще останем в къщите”.

(13) Разбрал Джам своята грешка
и наредил на част от българите
да си построят къщи
за живот на едно място.

(14) Къщите били построени
и се образувал град,
но отново никой не дошъл
да положи клетва.

(15) И отново Джам отишъл
при съседите-шани,
а бийовете им отвърнали
така на неговите упреци:

(16) “Ние вече искахме да дойдем,
но нашият аскал Сузрука
ни каза:
“Не бързайте да ходите!

(17) Защото не е трудно да се издигне град,
трудно е да бъде удържан.
Ако българите го удържат,
тогава ще им дадем клетва!”.

(18) Удивил се Джам
на мъдростта на Сузрука
и се върнал у дома
да укрепи града си.

(19) Тъкмо го укрепил
и Джамбул бил нападнат
от войската на халджавъзите,
която обсадила града.

(20) Враговете били толкова много,
че от стените
се виждали само
тълпите нечисти и тузи.

(21) Дълго и жестоко се сражавали
с враговете българите,
но ето че взели да отслабват
дори и най-силните.

(22) А между защитниците
бил и Надж-Наджи –
малкият син на Джам,
любимец на алпа Чулман.

(23) Веднъж той паднал във водата
и бил спасен от Джалъш,
защото момчето успяло да извика:
“Дядо Арбай, спаси ме!”.

(24) Когато Чулман
помолил Наджи да каже
за какво мечтае,
искайки да го зарадва,

(25) тогава Наджи казал:
“Винаги съм мечтал
да се побратимя с теб
и да си разменим имената!”.

(26) Побратимили се те – и хората почнали
да наричат Наджи също и Арбай,
а Чулман – също и
Наджи и Бабай-Надж.

(27) Момчето така допаднало
на сташния Чулман,
че той му подарил
своята вълшебна свирка.

(28) При това той
му обяснил:
“В свирката може да се духа
и от двете страни.

(29) Духаш ли от едната страна –
ще има веселие и танци,
а от другата – всички като стадо
ще тръгнат след теб”.

(30) Когато българите започнали
да се подготвят за последния бой,
Арбай отишъл при баща си
и му разказал за свирката.

(31) Баща му го помолил
да посвири на него
и се убедил, че свирката
наистина е вълшебна...

(32) Тогава той наредил
на всики българи
да запушат ушите си
и да се приготвят за излизане.

(33) Когато на сутринта врагът
тръгнал на пристъп,
момчето засвирило
и враговете почнали да танцуват.

(34) Излезли тогава от града
всички български воини
и изтрепали тайнцьорите –
никой от враговете не се измъкнал...

(35) Дошли тогава шаните
в града на Джам – Джамбул
и му дали
клетва за вярност.

(36) Тогава се запознал царя
със Сузрука, сина на Ръш-деде
и без колебания
го назначил за капаган.

(37) Оттогава българите
наричат умните капагани
също и канджари –
нали Сузрука бил шан...

(38) На веселия пир
по случай победата
Джам видял Сандух –
дъщерята на Сузрука и бил поразен.

(39) Шан-канджарите били
базинско племе,
прогонено от планините
от своите съседи.

(40) И като всички базинци
се славели
с красивите си девойки,
но Сандух била по-красива от всички.

(41) Поискал Джам ръката на Сандух,
а Сузрука му казал:
“Нека и твоите воини
си изберат невести от нас.

(42) Защото ние видяхме,
че вие сте народ от бахадири
и ще бъде славно, ако
красотата се сроди със силата!”.

(43) Когато всички българи си избрали
невести от шаните,
Джам казал:
“А сега да направим тъй:

(44) Да тръгнем на поход срещу врага,
нали според българския обичай
женихът трябва преди сватбата
да покаже своята храброст!”.

(45) Нахлули българите
в земята Тамябаш
и разгромили готовата за набег
войска на халджавъзите.

(46) Но по обратния път
отново нападнали българите
злобните халджавъзи
и нямал край броят им.

(47) А силите на българите
вече се изчерпвали,
а и почти всички
били ранени в сраженията.

(48) Приготвили се българите за смъртта,
и изведнъж всички видяли,
че срещу нечистите
препуснал малкият Арбай.

(49) Придумал бил той един воин
тайно да го вземе в похода
в своите дисаги –
искал да погледа битката.

(50) А като видял,
че работата тръгнала на зле,
тихо излязъл от чувала
и препуснал с резервния кон.

(51) Като приближил нечистите,
Арбай засвирил на свирката.
Българите нищо не чули,
защото вятърът духал срещу врага.

(52) Затуй пък чули свиренето
мерзките халджавъзи
и последвали Арбай,
който тръгнал към едно езеро.

(53) Като свирел, той влязъл в езерото,
като успял да викне на Чулман:
“Дядо Наджи, спаси ме!” –
и Джалъш го спасил.

(54) А халджавъзите, които влезли във водата,
следвайки Арбай,
всички до един се издавили
и такъв бил техния край.

(54) Оттогава това езеро
станало солено и безжизнено
и го наричат и до днес
Езерото на Халджавъзите...

(55) Върнали се българите
с голямо ликуване.
Те показали своята храброст
и станали желани женихи.

(56) Победителите взели за жени
най-красивите девици, -
нямало за тях
по-желана награда!

(57) В един ден българите направили
наведнъж 50 хиляди сватби –
никога българската земя
не е виждала такъв байрам.

(58) И станали шаните българи –
влезли в родствените родове,
а българските жени станали
украшение на Земята.

(59) Оттогава станало обичай у българите
да наричат най-красивите девойки
с имената на племето шан –
Сандух или шан-къзи...
 

12. Джам построява Сандугач и запалва огнището Аратеб

(1) Жена на българския цар Джам-деде
станала дъщерята на вожна на шаните,
внучката на Ръш-деде –
несравнимата Сандух.
 
(2) В нейна чест Джам
направо на мястото на сватбения пир
построил прекрасна каменна столица
и я нарекъл Сандух-Касе.

(3) Но много скоро на този град
почнали да казват Сандугач,
защото в него имало много градини, а в тях
пеели – един по-добре от друг – славеи.

(4) Една градина край царския дворец
била особено красива:
тя се разполагала на склона на един хълм,
който се спускал надолу стъпаловидно.
 
(5) По тези стъпала
сред разнообразните дървета
се разполагали красиви,
оцветени беседки.
 
(6) А от върха на хълма
към подножието му
течали по стъпалата
чистите води на Иджим.
 
(7) Затова и цялата тази градина
я наричали Иджим...
Оттогава българите считали,
че Иджим – това е Райската градина...
 
(8) В тази градина често се чувало
и чудното пеене на самата Сандух,
затова хората я нарекли
Сандугач-хатън.
 
(9) Когато на Джам и Сандух
се родил син,
нарекли го Янаръш
в чест на Ръш-деде.
 
(10) На празника по случай
раждането на Янаръш
Джам казал на Сузрука:
“Малък е нашият народ.
 
(11) А бих искал
да направя българите
велик народ,
но не зная как да го направя!”.
 
(12) На това Сузрука отвърнал:
“Според нашите поверия
за това трябва
да запалиш в огнище вечен огън.
 
(13) Но такъв има
само на едно място –
в дълбока пещера
под планината Гидж.
 
(14) И само малцина алпи
могат да се доберат дотам,
а кой може да вземе огъня –
това никой не знае”.
 
(15) Помислил Джам
над думите на аскала
и решил да тръгне
да търси Алабуга.
 
(16) Базините притежавали
Пеещото Дърво – Ератът,
по името на което
някога наричали книгите.
 
(17) Ератът разказало на Джам
къде да търси дядо си
и той веднага тръгнал
към Иджик в Събан...
 
(18) Като намерил Алабуга,
Джам го помолил
да получи за огнището на българите
малко от вечния огън.
 
(19) Същевременно той узнал
от добрия Иджик
как да построи
огнището за вечния огън.
 
(20) Алабуга успял
да се промъкне в пещерата
под планината Гидж и да вземе
малко от вечния огън.
 
(21) А докато той
ходил за него,
Джам построил край Джамбул
едно голямо огнище.
 
(22) Огнището поставили до
един чист извор и горичка
и една уба с меч
на самия връх.
 
(23) Защото, както обяснил Иджик,
“Край вечния огън
трябва да има място
за великите алпи:
 
(24) извор – за Чулман,
уба – за Кубар,
и горичка – за Субан:
нека и тримата бъдат доволни!”.
 
(25) Затова, когато Иджик се върнал
с неугасимия огън,
те запалили огнището
и го нарекли Аратеб.
 
(26) Като чули останалите
сънджакски вождове
за запалването в огнището
на вечния огън,
 
(27) те тутакси дошли
в благословения Сандугач
и се подчинили на Джам:
така целият Сънджак станал Булгар.
 
(28) Наричали го още
Бурджан, защото родът бурджан
тогава бил главният
сред сънджакските българи.
 
(29) А после започнали да наричат
Сънджак също и Къркан;
това се случило при Джам
и ето как.
 
(30) Когато нечистите разгромили
Турун-Суба в Джеремел,
40 възрастни българки
успели да останат живи.
 
(31) Както и всички българки
от Турун-Суба,
те се наричали
умайджанки.
 
(32) Дошли тези умайджанки
при Айрам Умай-биче
и й казали: “Ние искаме
да продължим да ти служим!”.
 
(33) Но Турун-Аби, разстроена
от гибелта на своето царство,
им казала, че вече са стари
и не могат да й служат.
 
(34) Тогава тези 40 умайджанки
отишли в Сънджак
и помолили от Джам
да им даде някакво владение.
 
(35) Джам не могъл да им откаже, -
нали жените били
родственици на неговите българи
и им дал една част от Сънджак.
 
(36) Там те построили
непрестъпната крепост Канджар,
където имали една пещера,
свързана с морето.
 
(37) Българите, чувствувайки вината си
пред тези жени,
им оказвали
всячески уважение.
 
(38) Но 40-те умайджанки,
като поживели малко там,
веднъж се събрали
и заедно решили:
 
(39) “Служили сме на Умай-биче
през целия си живот, -
в това ние виждахме
смисъла на нашия живот.
 
(40) Но ето че настъпи време,
когато не можем повече
да служим на Артимес,
значи, няма и смисъл да живеем!”.
 
(41) Изкачили се на една висока скала
и се хвърлили от нея на земята...
Там, където паднали телата им,
бликнали 40 извора.
 
(42) Тези извори дали живот
на 40-те канове-реки на Бурджан,
затова земята на българите
била наречена също и Къркан.
 
(43) Тези реки потекли към езерото,
което нарекли Умай-Тиджа;
узнала за това Турун-Аби
и съжалила за постъпката си.
 
(44) В памет на тези умайджанки
оттогава Умай-биче започнала
да взема на служба при себе си
40 красиви и смели девойки...
 

13. Как Иджик помогнал на българите

(1) По-късно, пак при Джам,
бедствие сполетяло българите,
но Алабуга ги спасил –
сега ще разкажа за това.
 
(2) Бедствието изпратила Умай:
била обидена на мъжете,
за това, че те
били напуснали нейното царство...
 
(3) Докато траела войната
на българите с халджавъзите,
тя не се намесвала,
а дори се радвала:
 
(4) защото и едните, и другите
според нея
били виновни
за гибелта на Турун-Суба.
 
(5) Но когато българите
надвили нечистите,
Умай придумала Улят
да изпрати мор на българите.
 
(6) А за да не би Алабуга
да помогне на българите,
тя отново го изпратила
да пази халджиите в Макидан.
 
(7) Улят изпратила мор
и почти целият добитък
на българите измрял и хората
почнали да измират от глад.
 
(8) А в Тамя тогава живеело
тузкото племе на Макай
и неговите братя и сестри –
деца на убър и имегенка.
 
(9) Те живеели тихо,
боейки се от това,
че българите отново ще дойдат
и ще ги изтребят.
 
(10) Но ето че жената на Макай –
една злобна убърка, -
узнала за мора в Булгар
и взела да подтиква мъжа си:
 
(11) “Добитъкът на аскетите измря
и те гинат от глад,
а ти не се бави, а веднага
се пресели при азаките.
 
(12) Тук няма какво да очакваме,
освен нападения от твоите роднини
и войни заради парче пасбище...
Тъй че давай да се преселим там!”.
 
(13) Макай не искал на заминава, -
нали бил нападал Сънджак
и се боял, че ще го познаят,
но жена му го принудила и той така и направил.
 
(14) Когато веднъж се опитал
да я вразуми със своя камшик,
тя самата го нашибала с бича
и той, спасявайки живота си, се съгласил с нея...
 
(15) И наистина, за едно малко стадо добитък,
дадено на Джам и на съседите-синджийци,
племето на Макай получило разрешение
да се засели в Къркан.
 
(16) С помощта на малки подаръци,
а също и нападения срещу съседите,
вината за които Макай
хвърлял върху другите съседи,
 
(17) бият на тузгарите успял
да привлече на своя страна
и да скара помежду им
значителна част от синджийците
 
(18) и да разколебае властта на Джам
до такава степен,
че от 17-те синджийски племена
16 станали ненадеждни.
 
(19) Само джираките или чирмъшите
останали верни на Джам,
макар да страдали от глада
повече от другите...
 
(20) За щастие, Иджик все пак узнал
за бедата на българите и решил
да научи хората на земеделие,
за да ги спаси от гладна смърт.
 
(21) Намислил той освен това
да прекрати свадите в народа
като раздели хората
според вида на техните занимания.
 
(22) Алабуга, който се прославил
като покровител на българите,
помолил Хурса да изработи няколко предмета
от небесни материали.
 
(23) Хурса охотно се съгласил
да помогне на Иджик-Алабуга
и ги изработил в своята ковачница
на върха на планината Ал-Бурджан...
 
(24) Когато тези предмети били готови,
Алабуга се уговорил с Хурса,
че по даден от него сигнал
ще ги хвърли от планината Ал-Бурджан.
 
(25) А Субан пък Иджик помолил
за един ден да полети като беркут
над земята на българите
и да му съобщи за видяното.
 
(26) По това време
бащата и синът били станали много близки:
отново трепнало в душата на Субаш
чувството на бащинство.
 
(27) За да общуват помежду си
не им трябвало да бъдат на едно място –
те узнавали за мислите на другия,
дори когато били далеч един от друг.
 
(28) Освен това Алабуга
измолил от баща си временно
две пленени от него убърки
и неговият жив бич.
 
(29) Само с този бич,
страшен за нечистите,
можело да бъдан подчинени
убърите и имегените.
 
(30) Отишъл Алабуга с убърките
в земята на българите и в полето
намерил това, което търсел –
стария бий на джираките Чирмъш.
 
(31) Преди това той го бил виждал,
когато посещавал неговия батавъл,
и знаел, че старата му жена
нямала деца.
 
(32) Знаел също и че старците
понасяли с мъка това
и неведнъж били молели Тангра
да им изпрати от Небето деца.
 
(33) Това племе вече било
останало почти без добитък
и старецът с част от хората
бил тръгнал да търси препитание в полето.
 
(34) Като отишъл в полето, от глад
Чирмъш започнал да яде трева...
Внезапно той се почувствувал сит
и задрямал направо на земята.
 
(35) Алабуга заповядал на убърките
да се превърнат във волове
и с всички сили викнал: “Ей!”,
което било сигнал за Хурса...
 
(36) От вика старецът се събудил
и видял как от небето
паднал огнен плуг
точно до него.
 
(37) Когато плугът изстинал,
старецът се приближил до него
и видял върху него момче,
голямо колкото кутре.
 
(38) В това момче се бил преобразил Иджик.
Той наредил на Чирмъш
да впрегне воловете в плуга
и да изоре полето.
 
(39) Сетне обяснил на стареца
как трябва да разпръсне по изораната земя
семената на растенията, които бил ял,
и как да събере бъдещата реколта.
 
(40) “Едно посято зърно
ще даде много зърна.
От тях ще изпечете хляб
или ще сварите каша.
 
(41) Излишъкът, ако има такъв,
ще размените за месо и други неща
и така ще се спасите от глада”, -
казал Алабуга на стария бий.
 
(42) Вождът на джираките
безропотно му се подчинил,
защото бил поразен
и още по-уплашен.
 
(43) Когато уплахата попреминала,
той попитал Иджик:
“Кажи ми, кой си ти,
о, Посланико на Небесата!”.
 
(44) Алабуга му отговорил:
“Аз съм твоят син,
изпратен ти от Тангра.
Върви и съобщи за това на хората!”.
 
(45) Затичал се зарадваният старец по полето
и като събрал хората си,
разказал им за случилото се
и им показал полученото чудо...
 
(46) След това Алабуга им казал:
“Откарайте ме с плуга в столицата
и там ще видите
още по-големи чудеса!”.
 
(47) Чирмъш подкарал воловете към Сандугач,
а хората тръгнали вкупом след него.
Когато стигнали в града,
старецът разказал всичко на Джам.
 
(48) Макар и малко да била останала
власт в ръцете на цар Джам,
все пак хората в общите дела
понякога го слушали.
 
(49) Джам помолил всички сънджакци
да се съберат при града
и съобщил на народа
за това, което се било случило.
 
(50) Коварният Макай,
който също пристигнал там,
надушил нещо нередно
и решил да устрои свада.
 
(51) Като се приближил до Иджик-Алабуга,
той се разсмял и казал:
“Този дребосък не е
никакъв Посланик на Небесата!
 
(52) Небесните хора всичко виждат и знаят,
а може ли той да разкаже
какво се е случило в моя аул,
когато джиракците са били в полето?”.
 
(53) Алабуга разказал онова,
което му разказал баща му:
еди-кой си паднал от коня,
а на онзи каруцита се строшила;
 
(54) еди-коя си умряла, а на онази
детето паднало от люлката;
а на тези и тези откраднали кучето... –
и тузите потвърдили всичко това.
 
(55) “Аз мога дори да кажа, -
предложил Иджик, -
кой именно е откраднал и изял кучето!”.
А това бил направил именно Макай.
 
(56) Като видял, че нещата отиват на зле,
той извикал като ужилен:
“Достатъчно разказа вече,
ние ти вярваме!”.
 
(57) Тогава Алабуга съобщил на хората
как трябва да отчитат времето
и хората видяли в това мъдростта на Небесата
и започнали да молят Иджик:
 
(58) “Спаси ни, о, Посланико на Небесата,
и от глада, и от враждите,
кажи ни какво да направим,
съвсем се отчаяхме от бедите!”.
 
(59) А Алабуга им отговорил:
“Вие трябва да се разделите:
едни да орат земята,
други да пасат добитъка,
 
(60) а трети – да пазят земята
и да умеят да майсторят,
за това първите и вторите
ще им дават нужното за живота!”.
 
(61) Като разбрал, че земеделието
ще спаси именците от глада,
зловредният Макай се опитал
да вземе земеделието за своите.
 
(62) При това той намислил
да направи тъй, че
да не се получи никаква реколта
и да умори българите с глад.
 
(63) Но Алабуга отбелязал:
“Работата на барсолджите е много тежка,
затова земеделци ще станат онези,
чийто вожд вдигне този плуг!”.
 
(64) Великанът-човекоядец Макай,
който на едно ядене изяждал кон,
разкъсвайки го с ръце и зъби,
се разсмял и казал:
 
(65) “Няма на света богатир
по-силен от мен – вижте, хора,
как ще вдигна плуга
само с кутрето си!”.
 
(66) Но той не успял
да повдигне плуга
нито само с кутре,
нито с две ръце,
 
(67) нито с помощта на своите
разбойници-другари –
33-те имегени,
изяли немалко хора.
 
(68) Не успели да го направят
и вождовете на другите
сънджакски племена,
колкото и да се опитвали.
 
(69) Тогава до плуга-барсол
се приближил старецът Чирмъш
и с една ръка
го вдигнал над главата си.
 
(70) Оттогава у българите останал обичаят:
в спора побеждава този,
който внигне един плуг
по-голям брой пъти...
 
(71) Така хората от племето джирак
станали орачи
и получили названието
барсолджийци.
 
(72) След това Алабуга възгласил:
“А сега от Небето ще паднат
Златна Брадва за бия на воините
и златен котел за пастирите.
 
(73) Тези неща ще могат
да вземат и вдигнат
само онези, за когото
те са предназначени!”.
 
(74) По сигнала му Хурса
хвърлил тези предмети долу
и вождовете се приближили до тях
и започнали да ги вземат в ръце.
 
(75) Но когато тези вещи
вземали не онези, за които
те били предназначени,
те пламвали в огън.
 
(76) В края на краищата Джам
успял да вземе в ръце брадвата,
затова всички българи
станали воини и майстори.
 
(77) Останалите 16 бийове
едва повдигнали котела
и техните съплеменници
останали пастири.
 
(78) Никой не можел на възрази
срещу указанията на Небесата,
но Макай и сега,
лигавейки се, попитал Алабуга:
 
(79) “А откъде, о, Посланико на Небесата,
пастирите ще вземат стада за добитък,
нали те от глад са изяли
целия си добитък!”.
 
(80) Тогава Иджик взел своя бич,
от който Макай отскочил уплашен,
и започнал да шиба убирките,
нареждайки: “Дайте добитъка!”.
 
(81) Убърите много обичали
коне, крави и овце,
и често ги поглъщали
цели.
 
(82) А когато децата им
искали храна,
майки повръщали
тези добитъци живи.
 
(83) Като не могли да понесат
ударите на бича на Субан,
убърките избълвали от търбусите си
сто хиляди глави добитък.
 
(84) “Ще стигне ли това на пастирите
на първо време?” –
попитал Алабуга
царя на българите Джам.
 
(85) Като получил утвърдителен отговор,
той престанал да шиба убърките
и наредил на бича
да ги отведе обратно при баща му...
 
(86) След това Макай отново
затворил временно мръсната си уста,
а Иджик-Алабуга тогава
отново викнал силно на Хурса.
 
(87) Като чул сигнала, Кайнарджи
хвърлил долу от Ал-Бурджан
една бяла калансубга,
украсена със злато и сребро.
 
(88) Алабуга пояснил на бийовете:
“Тази бяла калансубга
ще надене онзи от най-добрите,
който ще стане биркам или келбир.
 
(89) Неговите потомци – бояните,
съумели да станат аскали
и овладели изкуството на куразбиите,
ще я надянат след него!
 
(90) Ако шапката вземе
неподходящ човек,
то тя също
ще пламне в огън”.
 
(91) Бийовете и другите знатни
започнали да премерват шапката;
всички го правели предпазливо,
защото се боели да не изгорят.
 
(92) Само Макай дълбоко
нахлупил шапката на главата си,
а тя тутакси пламнала
и косите на главата на бия изгорели...
 
(93) В края на краищата тази шапка
успял да надене приятелят на Джам –
благородният Боян-Имен –
и той станал биркам на българите.
 
(94) Като видял, че нито една вещ
не била дадена в ръцете на Макай,
Джам му предложил
да напусне Сънджак.
 
(95) Но онзи се развикал:
“От Небето още не е паднал
предмет за царя,
ами ако той се окаже за мен?”.
 
(96) Едва тогава Алабуга си спомнил,
че бил забравил да поръча
предмета за избора на царя,
а това бил лъкът-бер.
 
(97) Иджик предложил
цар да стане бият на българите,
но Макай се възпротивил на това
и бил подкрепен от другите бийове.
 
(98) Народът отново започнал да спори
и да вика толкова силно,
че воплите му чул Хурса,
който удрял с чука по наковалнята.
 
(99) В този момент в ковачницата
долетял Субан-Курмъш,
за да вземе поръчания от него
красив златен лък.
 
(100) Внезапно мисълта на Алабуга за лъка
му била хрумнала в главата
и той, без да се колебае,
хвърлил лъка си на сина си.
 
(101) Смутилият се за малко Иджик
се зарадвал и казал: “Нека онзи,
който успее да обтегне този лък,
да стане цар на Сънджак!”.
 
(102) Това успял да направи само Джам
и останалите 17 бия
го признали за цар на Сънджак
и му дали титлата джабгусир.
 
(103) Тази титла оттогава
означавала царете от български произход;
царете на Сънджак, които не били българи,
не можели да носят тази титла.
 
(104) Сега вече Макай
и неговите хора
трябвало да напуснат Сънджак;
задълго ли – ще узнаем сетне.
 
(105) Народът отново бил щастлив
и царят устроил голям празник.
В радостната суматоха
всички забравили за Иджик.
 
(106) Само старата жена на Чирмъш
не сваляла очи от Алабуга.
Боейки се, че ще го стъпчат в суматохата,
тя отнесла сина си у дома.
 
(107) Там тя решила
да погадае за Алабуга
и като начало
изпекла питка.
 
(108) Сетне, като разхвърляла по пода
няколко кожи,
накарала Иджик
да търкулне питката наслуки.
 
(109) Алабуга търкулнал питката
и тя се претъркулила последователно
отначало по заешка кожа, а сетне –
по кожите на мечка, вълк и лисица.
 
(110) Разстроила се старицата,
тъй като ако заекът означавал сполука,
то лисичата кожа означавала
близка смърт.
 
(111) В лисица обичал да се превръща
алпът на сушата и смъртта Шурале,
господарят на телата
на умрелите хора.
 
(112) Решила старицата да направи
друго гадание:
накарала Алабуга да подхвърли яйце
над същите тези кожи.
 
(113) Подхвърлил яйцето Иджик
и то се разбило в мишата кожа.
Още повече се разстроила старицата –
това също посочвало близка смърт.
 
(114) Нали понякога, по молба на Мар,
Самор охранявала входовете
към другия свят –
добре познавала тя всички подземия...
 
(115) Горчиво заплакала старицата:
тъжно й било да изгуби
току-що придобитото щастие,
но на сина си нищо не казала.
 
(116) Поставила го в люлката,
която отдавна очаквала деца,
и започнала да го приспива,
да му пее тази песничка:
 
(117) “Спи, мой синко,
спи, мой малък,
не се бой ти,
ни от имегени, нито от убъри.
 
(118) Не ще дам да ти сторят зло –
никой от тях не ще се приближи,
защото съм разпръснала около люлката
чесън, който те не обичат!
 
(119) А добрите алпи
вече са те обикнали,
защото днес ти много поработи,
а сега затвори очи и си почини!”.
 
(120) Когато старицата започнала да пее,
Алабуга се престорил, че е заспал.
Тогава тя решила да намери стареца
и да му разкаже всичко.
 
(121) Едва излязла тя от къщи,
и Иджик тутакси избягал.
Когато старците се върнали
той вече били изчезнал.
 
(122) Чирмъш започнал силно
и безутешно да ридае,
но тогава старицата
му разказала всичко и добавила:
 
(123) “Нашето добро синче
върна радостта на нашия народ
и се завърна у дома си
на Високото Небе...”
 

14. Чулман помага на българите

(1) Известно време след това,
по-късно, върху българите
се стоварила нова беда,
предизвикана от Албастъй.
 
(2) Яга също решил
да отмъсти на българите
за техните нападения
срещу халджавъзите от Тамя.
 
(3) Отишъл той при Шурале-Лисицата
и му казал:
“Отслабнал ли си или що?
Виж как Субан те притиска!
 
(4) Сънджак винаги се е считал
за твое владение,
а сега го завладяха
Субан и неговите потомци!
 
(5) Ако още си силен,
тогава докажи го –
устрой им Велика Засуха
и ги прогони!”.
 
(6) Лъжел Яга – не е бивал Сънджак
владение на Лисицата,
но Албастъй знаел,
че Шурале не си спомня за това.
 
(7) Шурале имал
къса памет
и силна омраза
към храбрия Субан.
 
(8) Като чул Лисугерът
за своя враг Субан,
веднага се изпълнил със злоба
и се втурнал да му навреди.
 
(9) Алпът Шурале бил
господар на сушата и мъртвите тела –
приличал на изсъхнало дърво
с бодливи клони.
 
(10) От неговите усти-хралупи
стърчали огромни медни зъби,
чийто вид вселявал ужас
дори в отчаяните храбреци.
 
(11) Казват: много силен е Лисугерът
и много злобен, -
малцина рискуват
да си имат работа с него.
 
(12) Стига само той
в образа на жълта кранта
да обиколи някой ил
и тази земя изсъхвала.
 
(13) Една седмица се задържа сушата,
а сетне, за да поддържа засухата,
Лисугерът трябва отново
да обикаля ила...
 
(14) Като се наговорил с Шурале
Яга се явил при Урмар,
потомъка на Кан-Тулук
и му казал:
 
(15) “Знам, че искаш
да станеш биркам
и дори да завземеш властта, -
аз ще ти помогна в това.
 
(16) Скоро ще настъпи суша,
така че ти я предскажи
и стани биркам,
а сетне изнурявай народа.
 
(17) Ще ти дам една отвара,
тя предизвиква слепота.
Когато народът се озлоби,
дай отварата на Джам.
 
(18) Той ще ослепее и ти
лесно ще го свалиш...
Но за тази моя помощ
ще служиш на мен!”.
 
(19) Урмар с радост се съгласил
и получил отварата.
След това в Сандугач
той предрекъл сушата.
 
(20) Биркамът Боян-Имен
казал, че мисли,
че няма да има суша
и не познал.
 
(21) Шурале в образа на кранта
обиколил Сънджак
и устроил страшна суша,
тогава Урмар казал:
 
(22) “Боян-Имен е станал лош
и сбърка в предсказанието,
а аз предсказах сушата –
значи, аз трябва да бъда кам!”.
 
(23) Хората го подкрепили
и хванали Боян-Имен,
за да обесят кама –
такъв бил краят на лошите камове.
 
(24) Но камът се превърнал в змия,
и като изплашил хората,
изпълзял при Чулман, -
само него видяли!
 
(25) Няколко дни простолюдието
търсило змията в гората край реката
и един от тълпата
бил ухапан от змия.
 
(26) Тогава останалите
търтили да бягат
и никой повече
не търсил Боян-Имен...
 
(27) Междувременно сушата
сторила черното си дело:
погубила по-голямата част
от добитъка и посевите.
 
(28) Хората се смутили, а Урмар,
за да влоши още положението им,
казал на Джам:
“Небесата ми казаха:
 
(29) Мар обича планините –
затова нека в негова чест
се принасят човешки жертви
и се издигат високи кургани.
 
(30) Може би на Майрам
ще се хареса някой курган
и той ще привърже към него
своето владение – Балкан.
 
(31) Тогава Джаръм-Ат веднага ще види
бедстията на Сънджак
и ще избави царството
от страшната напаст!”.
 
(32) Джам наредил на племената
да правят така – и те започнали
да принасят жертви
и да насипват кургани.
 
(33) Да строят кургани
под палещите лъчи на слънцето
за гладните и измъчени хора
било много тежко.
 
(34) Затова народът се озлобил
и злобата му не назалявала от това,
че и самият Джам заедно с всички
строял тези кургани.
 
(35) Издебвайки време
по време на обяда
Урмар налял отварата
в чашата на царя.
 
(36) Джам я изпил
и тутакси ослепял,
а хората го напуснали,
оставяйки го на брега на зая.
 
(37) Като се върнали в Сандугач,
хората тутакси
избрали нов цар –
“вещия” Урмар:
 
(38) защото не можел повече Джам
да остава цар, тъй като при аскетите
владетелите трябвало да бъдат
напълно здрави хора.
 
(39) Когато Джам разбрал, какво е станало,
не се обидил на никого –
нали хората му постъпили тъй,
както изисквал обичаят.
 
(40) Седнал той на брега на зая,
който преди това бил
реката Шир, но пресъхнал,
и започнал да очаква смъртта.
 
(41) Дълго ли седял така
или не – трудно е сега да се каже,
когато пред него внезапно се появил
един огромен див.
 
(42) Той бил....................................
..................................................
..................................................
..................................................
 
(43) Това бил Чулман-Джалъш,
за който започнахме
да разказваме в самото начало
нашето толгау.
 
(44) Добрал се до него Боян-Имен,
чиято майка била
дъщеря на Чулман,
и разказал на дядо си за бедата.
 
(45) Тръгнал Чулман по зая
да узнае каква е бедата
и тук неокачвано
срещнал Джам.
 
(46) Учудил се дивът от това,
че Джам не се изплашил от него,
макар че, като не очаквал срещата,
бил обърнат към него със страшната страна на лицето си.
 
(47) Не знаел дивът, че царят
нищо не вижда
и му било приятно,
че не се изплашили от него.
 
(48) Попитал Чулман царя:
“Кой си ти, човече,
и защо седиш
с тъжно лице?”.
 
(49) “Аз съм бившият цар, - отговорил Джам, -
а съм тъжен защото
водата внезапно изчезна
поради страшната суша.
 
(50) От това Шир стана Зайгър
и започна бедствуването
на нашата българска земя –
благословения Къркан-Сънджак!”.
 
(51) Като чул това, Джалъш промълвил:
“Виждам, че си добър човек,
след като не мислиш за себе си
и затова ще ти сторя добро.
 
(52) Аз отново ще напълня
сухото русло с вода,
за да стане Зайгър отново Шир
и да оживи твоята земя!”.
 
(53) “Ако можеш това,
значи си велик алп, -
забелязъл Джам, -
но как ти викат?”.
 
(54) “Аз съм алпът на Наземните
и Подземните Води” –
отвърнал Чулман
и се захванал за работа.
 
(55) За да напълни руслото,
Чулман трябвало първо
да премахне сушата,
устроена от Шурале.
 
(56) А Шурале тутакси
нахално му викнал отдалече:
“Не ще премахнеш ти моята суша,
махай се от моята земя!”.
 
(57) При това Шурале
нагло се усмихвал,
защото Чулман не можел да се бори с него
далеч от водата.
 
(58) Тогава Джалъш повикал
своя брат Субаш
и го помолил
да прогони Шурале.
 
(59) Субан тръгнал срещу Лисицата,
а Шурале, като знаел
за умението му да се бие
с всякакво оръжие,
 
(60) му предложил:
“Хайде да се бием
в образите на коне –
така ще бъде по-честно!”.
 
(61) Превърнали се двамата в коне:
Субан – в черен,
Шурале – в жълт,
и почнали жестоко да се бият.
 
(62) Дълго се били те,
хапели се и се блъскали,
докато Субан накрая успял
да строши крака на Лисугера.
 
(63) А пък куцият воин
що за боец е?
Шурале трябвало
да избяга с всички сили...
 
(64) Сушата тутакси последвала
своя господар
и Чулман могъл
да напои земята на Булгар.
 
(65) Надигнала се тогава тревата в степта,
зашумулели дърветата с листа,
заромолили чистите води,
запели от радост птиците.
 
(66) Като чул шума на реката,
Джам се спуснал към водата
и като почувствувал водата,
измил с нея ръцете и лицето си.
 
(67) Тутакси прогледнал Джам,
но вече не видял
страшния алп Чулман –
той бил отплувал по своите си работи.
 
(68) Потресен, той се върнал
в своята столица Сандугач
и разказал на хората за това,
което се било случило с него.
 
(69) Хората се зарадвали на водата
и тутакси станали по-добри,
прогонили Урмар от царството
и върнали трона на Джам.
 
(70) А биркам отново
станал добрият Боян-Имен:
нали той именно
спасил целия народ.
 
(71) Оттогава българите
започнали да почитат Чулман
и това доставило на Джалъш
неизразима радост.

15. Как българите почитат Чулман

(1) Българите започнали да наричат Чулман
също и Кара-Балък, Исадъ, Чишма-Бабай,
а река Кубан – още и Караджай,
което означавало “Реката на Чулман”.
 
(2) В чест на Исадъ Чулман,
който, както е известно,
живее в пещерата Ор
в Подземния Свят Тама, -
 
(3) започнали първо субашите,
а сетне и всички българи
да погребват починалите
в ями с пещери.
 
(4) Гробовете се правели близо до вода,
за да прехвърли Чулман
по-бързо починалите през Курун
в другия свят.
 
(5) А гробовете на вождовете
се правели дори на речните дъна,
за което първо пресушавали руслата,
а сетне отново пускали вода по тях...
 
(6) Също така в чест на Чулман
българите изпълнявали
на много места
различни обреди.
 
(7) На тези обреди винаги
варели вкусна храна,
пиели суджа
и пеели песни.
 
(8) Всичко това те показвали
на някаква риба или жаба,
които наричали “Мърджалъш”,
и после я поскали отново във водата.
 
(9) При това те
казвали на Мърджалъша
да види техния обред
в чест на Чулман –
 
(10) и нека отплава при Джалъш
и да му разкаже
как го почитат
всички българи.
 
(11) Освен това в потайни места
или в специално изкопани ями
оставяли на Чулман
част от донесената храна.
 
(12) Заедно с храната
оставяли на Чулман и подаръци:
различни прибори, гърнета,
менчета, мрежи, харпуни, куки.
 
(13) Тези потайни места
често били острови или носове,
където добре се ловяла риба,
и те се наричали Исадъ.
 
(14) Българите славили Чулман
и в Сюрен и Чишма кене.
Сюрен се празнувал в края на зимата,
а Чишма кене – в началото на лятото.
 
(15) В Сюрен децата и младежите,
облечени като кукери,
излизали на улицата
с оръжие в ръце.
 
(16) В страшни маски
и животински кожи
те вървели на тълпа
от къща към къща.
 
(17) Кукерите влачели със себе си шейни,
чукали с оръжието по портите,
искали да им платят данък,
обещавайки за това различни блага.
 
(18) А обитателите им отвръщали,
че биха се радвали да им платят,
но този данък вече го е взел
помощникът на Яга – Йорег.
 
(19) В зли алпове-йореги
се превръщали онези хора,
които се осмелявали сами
да убият себе си.
 
(20) Превръщайки се в йореги,
те непрестанно
отмъщавали на хората
и били помощници на Яга.
 
(21) На портите на къщите
в този ден
всички окачвали
кукли на йореги.
 
(22) Кукерите, като чували за йорегите,
грабвали стрелите си,
хващали своите копия
и ги мятали по йорегите.
 
(23) Ако улучвали целта,
обитателите хвърляли
куклите и стари вещи в шейната
и давали на кукерите данък в храна.
 
(24) А децата в това време
изтичвали в къщата
и я окадявали
с пречистващия дим на арча.
 
(25) На портата на пречистената къща
окачвали щит,
който означавал,
че данъкът е платен.
 
(26) После всички отивали на гробищата,
където кукерите обещавали на хората
да помолят Чулман да облекчи
положението на техните покойници.
 
(27) Нали Чулман бил този, който превозвал
всички погребани покойници
през реката Курун
в другия свят –
 
(28) и хората мислили, че той
може да знае за тях
и да им помогне
да се устроят по-добре в Тама.
 
(29) Затова някои покойници
не били погребвани много дни,
за да бъдат погребани
в деня преди Сюрен...
 
(30) От гробището младежите
отивали към водата
и влачели след себе си шейните,
които оставяли край гробищата.
 
(31) Като завличали шейните върху леда на реката,
кукерите ги изгаряли,
заедно с намиращите се на тях
кукли и стари вещи.
 
(32) После чупели леда и викали:
“Ей, Кара-Балък! Сюрен, Сюрен!
Вземи нашите дарове,
а в замяна отнеси зимата!
 
(33) Отнеси с нея и студа
и всичките ни обиди и тъги,
а ни донеси топлината,
радостта и изобилието!
 
(34) Погледни, ела при нас –
ние сме ти приготвили
вкусна храна
и сме я поставили на брега.
 
(35) Ще ти дадем
засищаща каша,
боядисани яйца
и сладък мед!
 
(36) Погледни, излез при нас,
само не се плаши от нас:
нали ти си ни красавец,
а ние сме такива страшни!”.
 
(37) След като извиквали Чулман-Арбай,
кукерите разпалвали огън на брега,
на който готвели Чулман боткасъ
и около който устройвали пир.
 
(38) Една част от ястията
всеки участник в пира
заделял специално
за Чулман-Джалъш.
 
(39) Като изяждали донесените дарове,
хората оставяли заделената храна
и изгаряли в огъня
своите маски и кожи.
 
(40) След това, като се прощавали с Чулман,
и се умивали и напръсквали с вода,
кукерите прескачали огъня
от брега към аула.
 
(41) Пречиствайки се по такъв начин,
кукерите изтичвали един през друг в аула
със запалени от огъня
дълги факли.
 
(42) От тях после
запалвали огнищата
във всички къщи
и всички славели Чулман...
 
(43) А в Чишма- кене
хората отивали при изворите
и ги почиствали
с пеене на песни.
 
(44) Те хвърляли в изворите
сребърни и златни монети,
“за да се множи и лови
рибата във водата”.
 
(45) Слагали във водата
дървени паници,
“за да плават
навсякъде корабите”.
 
(46) Привързвали към храстите
разноцветни ленти,
“за да не се късат
мрежите по време на лов”.
 
(47) Пеейки песни за Лаиш,
хората извличали от водата
всякакви боклуци и пясък,
“за да не се натъкват на плитчини”.
 
(48) После девойките
край чистия извор
танцували и пеели
своите песни за Чулман,
 
(49) а най-хубавата девойка
хората обявявали
за “Шан-къзъ” –
невеста на Чулман.
 
(50) Обличали я в прекрасни одежди
и устройвали сватбен пир,
на който ядяли и пиели това,
което били донесли от вкъщи.
 
(51) По подобен начин и в Чачак Байрамъ
хората избирали
невеста за Субан,
само че я наричали Гюлджихан...
 
(52) Казвали хората на Шан-къзъ:
“Ти не си по-лоша от Гюлджихан,
така че бъди добра съпруга
на Чишма-Бабай.
 
(53) Никога не се карай
с другите невести
и бъди добра снаха
на Мар Джайтасир”.
 
(54) След празника Шан-къзъ
оставала за една нощ до водата,
заедно с момъка,
който плувал по-добре от всички.
 
(55) А по-късно вече почнали за оставят
момъка, победил
в играта Лапър
и го наричали Гуруглъ...
 
(56) В нея съперниците
със завързани очи
и голи до кръста
се шибали един друг с бичове.
 
(57) А побеждавал и получавал
почетното име Гуруглъ онзи,
който нанасял най-много
точни удари...
 
(58) Гуруглъ оставал със Шан-къзъ
само до полунощ, а после си тръгвал,
защото считало, че след полунощ
при нея идва самият Чулман...
 
(59) Като устройвали сватбата за Чишма-Бабай,
всички весело се прегръщали един друг, -
считало се, че след това
хората не ще бъдат засегнати от Чулман.
 
(60) А в Субаш кене хората
с пеене на песни за Субаш и Джаик
влизали във водата и се къпели,
за да станат щастливи.
 
(61) По време на къпането наричали Чулман
с различни красиви имена:
Бай-Инеш, Данъш, и разбира се – Арбай,
Които Джалъш особено обичал;
 
(62) мъжете се представяли
за Алабуга и Мърджалъшите,
а жените казвали:
“Аз съм твоята Байгал!”.
 
(63) С това хората
искали да угодят
едновременно и на двамата алпи –
и на Леу-Субаш, и на Чулман –
 
(64) и да получат от Субан
способност за детераждане,
а от Чулман –
безопасност на живота.
 
(65) След къпането хората,
вземали една жива риба,
плаваща в кана с вода
и я пускали в реката.
 
(66) При това казвали на рибата:
“О, красиви Мърджалъш!
Ти видя нашия празник
в чест на твоя баща, -
 
(67) отплувай по-бързо
в неговите прекрасни чертози
и му разкажи за това,
как ние го почитаме!”.
 
(68) Освен това българите обичали
да се наричат ар или арджан, -
нали и великият алп Джалъш
носил името Арбай-Чулман.
 
(69) За да отличат своята земя
от земите на другите племена,
българите я наричали Арджан,
което значело “Чиста, българска земя”.
 
(70) С това почитане на Джалъш
българите смекчавали сърцето на Чулман
и заслужвали прозвището
Арджанлар, т.е. “хора на Чулман”.
 
(71) Още повече зарадвала Чулман
неговата майка Турун-Аби,
като направила за него
един голям остров в морето.
 
(72) Той бил в далечния Север,
до студената страна
Ибер-Бура или Урал,
но топли извори го сгрявали.
 
(73) Тук взел да излиза от водата
и да си почива тук Джалъш,
затова и островът, и морето
почнали да наричат Чулман.
 
(74) Ако на острова излизали хора,
оцелели от корабокрушения,
Чулман убивал всички възрастни
и оставял живи само момичетата.
 
(75) Момичетата израствали
на този остров на Чулман,
без да виждат никакви мъже,
освен самия Джалъш;
 
(76) затова те мислели,
че всички мъже
приличат на Исадъ-Арбай
и затова го обичали и не се бояли от него.
 
(77) Когато ставали моми,
Джаик ги вземал за жени
и те му раждали
прекрасни дъщери.
 
(78) Така му наредила да прави Умай,
и заповядала на жените,
раждащи деца от Джалъш,
да убиват своите синове.
 
(79) Благодарение на тези правила
Чулман създал едно женско царство,
където никой не се боял от него
и където всички го обичали.
 
(80) За да не попадат на острова
възрастни другоземци,
Турун-Аби създала един отряд
от 40 девойки.
 
(81) Тези девойки се наричали
умайджанлар или къргъз,
а началничката им носила
името Шан-къзъ.
 
(82) Умайджанките ходели като стража
покрай брега на морето
и убивали всички възрастни другоземци,
които се появявали на острова.
 
(83) Тези умайджанки били
помощнички на Бадж-Умай
и в други дела,
особено при помагането на страдащите.
 
(84) Ако хората горещо молели
Турун-Аби за помощ,
тя избавяла Земята
от излишъка на зло:
 
(85) устройвала нападения срещу мъчителите,
наказвала отявлените злодеи,
отвличала непослушните деца –
била много могъща...