НОВАТА ТАЙНА ИСТОРИЯ /откъс/ /С благодарност на Прокопий Кесарийски за идеята/ Ще мине време. Потомците ще питат какво се е случило през тези страшни за България години и защо сме допуснали ликвидирането на българския народ. Наистина, какво се случва днес? Ето, сега вестници, радио и телевизия се надпреварват да гадаят дали ще има предсрочни избори и кой би могъл да ги спечели. Питат и за случая с българските медици в Либия. Всички питат, но никой не иска да знае истината. Те си питат, друго не им е разрешено да правят, още по-малко са в състояние да проанализират състоянието на държавата и нацията. И така - обезумялата паплач пита. И аз сега сядам, за да отговоря на всичките въпроси, задавани от паплачта. Защо точно аз? Защото ми омръзна да ме учат не само какво, но и как да пиша. Защото ми дойде до гуша от лъжи. И защото някога, през далечния VI век имало един придворен византийски историк - Прокопий Кесарийски, който наред с официалната история пишел още една - истинската. Нали все някой трябва да остави спомен и за истината? И защото се оказва, че освен мен, няма кой друг да го направи. Същото е мнението на проф. д-р Николай Алтънков от Калифорнийския университет, който от една страна ме подтиква да пиша, но от друга твърди, че написаното от мен нямало пазарна стойност. Може би днес наистина да е така. Но утре...? Аз не съм най-издаваният автор в България. Но пък съм най-забраняваният. Навсякъде е спусната инструкция името ми дори да не се споменава. Какво пък, това е много по-голямо признание, отколкото ако ме лансираха, а аз не умеех да пиша. Забраната е сигурен признак, че те се страхуват от моите слова. Директорът на в-к "Легионер" Иван Григоров бил питан защо вестникът не печата мои статии. А един скинар в София ми предложи пари за възможността да си откопира материали, писани от мен. Отказах парите, разбира се. Скинарчето беше бедно момче. Да, вестниците отказват да ме печатат. Но известността ми не спира да расте. Постоянно получавам писма с молби да пратя текстове. За мои текстове са идвали от всички краища на България - от Бургас, от Русе и Свиленград... Над текстовете ми тегне забрана, но те биват размножавани във вид на ксерокопия. Излизат в Internet. Тиражът им гони тиражите на "маститите" автори. Забраната е на път да ме превърне в легенда. Значи си струва да напиша текст, който няма да бъде отпечатан днес, но пък ще се чете утре, когато днешните славословия-еднодневки бъдат забравени. Дали след като заради писането съм подложен на гонения, не е страшно да продължавам да пиша? - така ме питат. Да, страшно е. Но още по-страшно ще е, ако престана да пиша. Като начало, позволете ми да кажа истината за медиците. Истината, която никой измежду знаещите не посмя да изрече на глас. Но преди това един цялостен преглед на положението: И още малко разсъждения по въпроса за самозащитата. Тъгата стана главният белег на нашия свят. Въпросът, който сега си задавам, е как да преобразим тъгата в ярост, как да я предизвикаме да се превърне в ярост? Чуйте мнението на един от назидателите, които изискват от нас да бъдем кротки и послушни: "Онзи, който не се готви за участие в битката, който се отказва от ролята на войника, той не се записва сред дезертьорите, а сред жертвите. Рано или късно войната го настига. Но не като жив и свободен, приемащ достойно предизвикателство като благородно същество, а като жалка неодушевена кукла, като пасивен предмет, възнамеряващ евтино да се изплъзне от могъщото предопределение." - Александър Дугин На нас изглежда ни харесва да бъдем безпомощни жертви. Стигнахме до любимия журналистически въпрос - предсрочните избори. Според мен, няколко месеца и едно ново правителство не са от особено значение, щом държавицата ни се управлява от Международния мошенически фонд - послушен инструмент на Интернационалния паразитен център. Но хайде, нека видим как стоят нещата с изборите. Избори ще има. Все едно кога. Тази есен, догодина, но ще има. И след провала на СДС, вероятно отново комунистите от БСП ще имат мнозинство в следващото Народно събрание. "Край!" - истерично крещят някои - "Това ще е краят!". Ами като я докарахме дотам, нека помислим за по-нататък. Историята не свършва, нали? Животът продължава. Но как? Да видим какво съм записал след последните предизборни телевизионни обръщения: "16 септември 1999 година. Парадът на идиотите започна пак. Така наречената "демокрация" устрои поредния си цирк. Разни човешки недоразумения, вживяващи се в ролята на обществени вождове дърдорят всякакви глупости, като си въобразяват, че това е предизборната пропаганда. И никой измежду набедените за политици нищожества не използва отпуснатото му време, за да каже пред всички какво наистина се върши в България. Или може би не знаят какво се върши около тях? По-зле, тогава..." Аз обаче зная и ще го кажа! Милиони българи заложиха на СДС, повярваха на измамните обещания, само че надеждите за светло бъдеще, за достоен живот и възмездие над болшевишките престъпници бяха излъгани. Народът, българският народ не само обедня, не само бе споходен от мизерия и глад - той се изправи пред ужаса на гладната смърт. Няма работа, няма препитание, няма помощ, няма съчувствие, няма разбиране. Няма бъдеще. Българите се почувстваха най-излишните хора на света. Никой не ги търси, освен за данъци, никой не им обръща внимание, никой за нищо не ги пита, никой не се интересува от мнението им. Синята надежда се превърна в синя мъгла; Съюзът на Демократичните Сили /Съюз на ДС/ стана $Д$, /Съдружие за далавера и съсипия/, еднолично дружество на мургавия вожд Иван Костов. А милиони българи виждаха в него именно СДС! Сега $Д$ гледа към чужденците, какво да им даде и какво да вземе от тях, българите вече нищо не са в състояние да предложат. Пък и какво общо има Командирът на $Д$ с българите, та да милее за тях? Седесарковците се хвалят с безмерни успехи, даже съставиха Календар на Успехите. Обаче никой не им вярва, че са свършили нещо полезно. Аз им вярвам и знаете ли защо? Разбира се, че правителството е свършило огромна работа за последните четири години! Я си спомнете какви слабички бяха /Тук изключение прави само Ал. Божков, той и преди си беше достатъчно дебел/, когато скачаха на митингите през 1997-ма и ги вижте как са надебеляли сега. По време на платения полубунт през януари 1997 г. $Д$ ни обеща нов път и нов живот. И ни поведе! По пътя на Разочарованието и Безнадеждността към задгробния живот, към Отвъдния свят. Всъщност проблемът на СДС не е в Желю Желев, във Филип Димитров или Иван Костов. Проблемът не е в лидерите, а в сбъркания модел на пълно подчинение пред чужди, противобългарски сили. Проблемът е в непоносимостта на седесарите към ветераните на противоболшевишката съпротива и в търпимостта им към комунистическите престъпления. Проблемът е в омразата на сините лидери към българския народ. Демокрация ли, каква демокрация? Някога /Далеч преди Девети ноември 1989-та, драги ми късопаметничета!/ ние се разбунтувахме срещу комунизма заради отнетото ни право на личностно развитие и индивидуални постижения, а днес на хората е отнето дори най-свещеното човешко право, правото на живот - и всички мълчат. Така нареченото население се свива уплашено в очакването на чудо, а чудото все не идва. Около нас вилнее хаос. Позволявам си да припомня една полузабравена история, каквато едва ли се е случвала другаде по света. През март 1993 г. от гардероба в Народното събрание откраднали шлифера на тогавашния вътрешен министър Виктор Михайлов. Крадци на дребно, джебчии, а ние разчитаме те да ни управляват! При всичките им уверения в демократичност и отказ от комунизма, очите ни виждат съвсем друго. Отново станахме НРБ - Неработеща Република България. А толкова ни се искаше да бъдем Царство! Ще дам думата на човек, който не ми е съидейник, но в случая сме на едно мнение: “Какво ни предстои? Гибел, разтваряне и изчезване. България вече я няма. През февруари в Москва на руски в много голям тираж излезе енциклопедия за деца и юноши, превод от английски. В нея няма България нито като текст, нито в картите. България е включена в състава на велика Турция.” - академик Тодор Дичев, 1998 г. Ето и допълнителен щрих за доизясняване на цялостната картина: През януари 2001 Иван Костов събрал шефовете на “мутрите” и им дал ултиматум: “Правете каквото ще правите, но искам за изборите да има пари!” Ето, това е пазарна демокрация, а не законност и ред, както си въобразяват разни невежи. Всъщност - нищо ново. Подобна методика е измислена и използвана отдавна, само че ние не знаем: "Ян-Дуту е опитен управник. Той знае как да преведе в необходимото време всичките си натрупани милиони в чужди банки; пак той решава съдбата на поданиците си чрез бой с петли. С кумирите Ян-Дуту е много груб. Той ги шиба, дави и им реже ръцете и краката. А след това замества виновния бог с местния демон, когото току-що е удостоил с нова титла." - Николай Рьорих. Не ви ли е срам, българи, че ви лъжат по такъв долен, азиатски начин, а вие се съгласявате с лъжците, та даже им захваляте? Не мога да подмина свръхзагадъчното съобщение, появило се върху страниците на в-к "Монитор" на 13 юли 2000 г.: Иван Костов щял да иска от Европейския съюз те да ни изработят някакъв Идеал, някаква Идея, с която да бъдат спечелени обезверените и отчаяни българи. Някаква Идея, която да заместела Българския национален Идеал. В противен случай съществувала реална опасност от възникването на силно националистическо движение в страната. Защо Костов не си го каже направо, че му трябва идея, годна да противостои на разработената от мен и моите Учители Идея? И че в противен случай Движението, чиито основи положих може да се превърне в сериозна опасност за тях, претендиращите да ни управляват вечно, или поне докато измрем до крак. Еднаквоговорещи и еднаквомислещи, те се боят до смърт от появата на нови идеи. Нима още не разбирате, че СДС е партия без идеология? Ако пък трябва все пак да определим някак светогледа и веруюто на седесарите, то ние можем да го определим единствено като криминалдемократическо. Всичко друго е маска. Само че Животът сваля маските и народът проглежда! Каква всъщност е ролята на СДС в политическия живот на България? "Комунизация - декомунизация; национализация - денационализация; демократизация - де, де..." Комунягите взеха от Запада огромни доларови заеми. После комунизмът падна. А малко по-късно на власт дойдоха демонократите от Съюза на ДС. За да върнат заемите, с които червените бандити си накупиха дворци из разни райски кътчета на планетата, демократите разрешиха на чужденци да приватизират, да изкупят държавата ни. Демократите продадоха нашата държава, за да върнат заемите на комунягите. После и те по комунистически пример взеха нови заеми за нови дворци. /Доста се писа за къщите и фондацията на сем. Костови, за къщите на сем. Бисерови, за десетките апартаменти на сем. Берберян... Само че кой ли обръща внимание на подобни дреболии?/ Заеми, които ние ще трябва да изплащаме. Ние, оставащите. А те ни убеждават какви огромни успехи са постигнали, като са ни потопили в борчове до шия. Като са предали държавността ни на чужди управници, като са лишили българина сам да каже какво бъдеще желае. Народът ни остана без държава. А ДС оправда своето име "Ударен юмрук на партията". Да ни е честита новата демокрация! Всъщност не е нужна кой знае каква проницателност, за да се досети човек каква е политическата ситуация в България. Достатъчно е да съпостави как служителите на ДС и функционерите на СДС не само говорят едни и същи неща, но и ги казват по един и същ начин. За непредубедения наблюдател е предостатъчно да види как ченгета и седесарковци се отнасят с еднаква, повтаряща се в детайли нетърпимост към ветераните на противоболшевишката съпротива. Всъщност нищо ново под слънцето. Още Захари Стоянов пише: "Може ли човек да не се вълнува, когато единствената сестра на Стефан Караджа подава ръка за позорна проситба? Когато старият баща на Ангел Кънчев умря на пътя и се погреба без свещеник, а двете му сестри киснат във вертепа на калното блато, скитат се голи и боси?... Луди глави са били ония, които са пущали куршума в мозъка си за щастието на другите. Какво заблуждение. Нека ги подритват днес по улиците, за да им дойде ума в главата." Не е ли съвсем същото и днес? Ще кажете, че се занимавам с компромати. Компромати ли? Такава дума в българския език не съществува. Има неудобни истини. Но тъкмо защото си затворихме очите пред неудобните истини, сега ни се налага да живеем толкова неудобен живот. Нека се научим да задаваме въпроси и да изискваме отговори. Нека като начало започнем поне с това! Ето, разшумя се около парите, дадени от мафията, от "омразната руска мафия" на фондация "/Циганско/ Бъдеще за България". Или по-точно на Елена Костова, съпруга на министър-пред/се/ателя. Разшумя се и около единя милион DM, даван всеки месец на СДС от търсения за криминални престъпления в Израел руски евреин Майкъл Чорни. И никой не си помисли, че всъщност няма нищо чудно, нищо нередно, тъй като самото СДС е част от мафията, а въртенето на определени суми пари вътре в една организация е често срещана практика. Елена Костова си е получавала заплатата /или възнаграждението за определен род услуги/, нищо повече. И че е в реда на нещата мафията да подпомага своето подразделение СДС. Ако пък някой вижда в СДС политическа партия, при това партия от европейски тип, то грешката си е негова. Какво спечелих аз, че те взеха властта? Казват ми: "Сега не е като преди, сега можеш да псуваш и няма да те арестуват!" Да, може и така да е. Само че аз искам не да псувам, а да говоря разумно. Обаче тогава те, които разрешават псувните, се показват твърде нетърпими към разумните слова. Наистина ли аз спечелих, че те взеха властта? И дали за мен е разумно да подкрепям нещо, което поне досега ми донесе единствено страдания и загуби? А, да Европа, Европейският съюз, NATO... Какво ни интересува Европа, щом живеем в България? Всъщност за коя Европа става дума? "Ние, европейците знаем кои сме и откъде сме дошли. Не е необходимо да се принизяваме до равнището на най-ниската база за сравнение в днешния свят, само за да задаволим червените и либералите в тяхното фалшиво пледиране за равенство. Ние приемаме, че сме постигнали велики неща в историята. Всички останали в света са свободни да докажат своето равнение с нас, а не обратното." - Гретъри Лодър - Фрост Не приемаме ли ние за европейска воля временното надмощие на юдеолибералните и юдеосоциалистически тенденции в политическия живот на Стария континент? Не извършваме ли под американски натиск всъщност едно истинско предателство спрямо народите на Европа като се съгласихме да изпълняваме ролята на мост за разни неканени пришълци, нахлуващи от Азия и Африка? Чехите издигат стени срещу циганите. Германците громят общежития на гастарбайтери. В Австрия национализмът избуява. Във Франция Националният фронт на Жан - Мари льо Пен печели все повече симпатии. Италианското социално движение и Северната лига са сериозен фактор в политическия живот на Италия. Колкото до англичаните - те едва ли са забравили вълненията на чернокожи емигранти през септември - октомври 1985 година, когато пламъци обхванаха не един и два британски градове. Обединеното кралство тепърва ще ни поднася изненади. И може би затова е Шенген, затова е ясно изразеното нежелание на останалите европейци да приемат сред тях? Но да се върнем на наша земя. Тук националният въпрос прие една твърде политическа окраска, затова мисля, че се налага да го разгледам по-подробно. При това посредством /За ужас на демократите!/ един европейски пример. Официалното оправдание на властващите нищожества е, че не сме притежавали нужния ценз. Вярно е, повечето от хората, които подехме борбата против комунизма нямахме дипломи и докторати. Имахме обаче нещо много по-важно. Имахме смелостта да се опълчим срещу една безжалостна система и далновидността да прозрем нейната безперспективност. Нямали сме ценз. Да, нямахме официалното признание на господстващата власт, но виждахме, разбирахме и можехме. Докато тези с големия "ценз" нито виждаха, нито разбираха, нито можеха. Те умееха единствено да изпълняват чужди заповеди, спуснати им "отгоре" конкретни и ясни инструкции. Още ли трябва се чудим защо борбата на демонократите от СДС се оказа така ялова? Всъщност тя е ялова за нас, потърпевшите, угоените свине, лочещи от яслата на Държавна сигурност мислят друго. И макар над това свръхнеморално отношение към бедстващите ветерани днес да е наложен печат на мълчание, присъдата на историята ще бъде неотменима! Сега нямаме намерение да вдигаме повече шум по въпроса. Някога си въобразявахме, че става дума за неразбиране, за недоразумения, за клевети по наш адрес. мъчехме се да обясняваме, да разговаряме, да водим диалог, да комуникираме, както обича да казва г-н П/резидентът. Осъзнахме, че сме сбъркали. Когато изплакваме своята болка, това е престъпление. Когато изричаме открито своите мисли, това е престъпление. Добре! Ние вече няма да плачем. Ние ще воюваме, за да няма повече нито мъка, нито сълзи. Ангел Грънчаров, 2000 година
|
