Накратко за тенгрианската религия и митология

Накратко за тенгрианската религия и митология

Небесната вяра

            “Небесната вяра” или Tенгрианството е навярно най-старата религия на човечеството. Тя представлява най-ранната известна форма на нордическо-евразийската Традиция. Макар днес да е почти забравена, нейните следи се откриват в митовете, легендите, преданията, обичаите и символите на народите от Евразия и Северна Америка. Най-ранните от тях се намират в йероглифичните изображения от пещерните култови комплекси и мегалитните съоражения от каменния век. Тук ще разгледаме само някои основни положения, без да навлизаме в подробности, което би изисквало много повече време и място.

Основни положения

За разлика от наложилата се като преобладаваща в съвременния свят адамическа (афро-азиатска) културна парадигма на южните народи, небесната вяра възниква в северните региони на планетата и се развива в степната зона на Евразия, като това се отразява в характерния й светоглед. Условията на живот в един суров климат с ограничени ресурси принуждава човека да развие едно много фино чувство за баланса на силите в природата, за да може да оцелее. Освен това липсата на прекомерно множество външни дразнители (напр. през дългите зимни нощи) обуславя съществената интровертност на характера на нордическия човек, довела до дълбоко проникновение в тайните на битието и изграждането на ценностна система, основаваща се върху стремежа по-скоро за вътрешни, отколкото за външни придобивки (присвояване на материални блага). Това характерно светоусещане, коренно противоположно на светоусещането на южните народи в техния прекомерно топъл и задушаващ се в свръх-изобилната си виталност климатичен пояс, е почвата, в която покълват семената на божествената мъдрост, посяти там от един свръх-човешки Източник.

            И тъй, основният принцип на небесната вяра (тенгрианството) е оформилата се от дълбоко вкорененото чувство идея за всеобщото равновесие. То се схваща като проявяващо се в отношенията между всички неща - светло и тъмно, топло и студено, дейно (активно) и почивно (пасивно), горно и долно, висше и низше и т.н., бидейки основния закон на битието. Фундаментална грешка би било обаче към този тип отношения да се свеждат и категориите “добро” и “зло”, както това лекомислено се допуска в редица отклонения от изначалната Традиция. От гледна точка на автентичното тенгрианство “добро” е запазването на равновесието, а неговото нарушаване - “зло”. Така че да се говори за някаква “необходимост” от злото за световното равновесие е все едно да се казва, че човек трябва да е болен, за да бъде здрав! А злото - нарушаването на равновесието - е именно нещо като “болест на битието”, която има за своя последица гибелта. Същността на злото е лъжата - като противоположност на Истината на битието, един своеобразен порив към не-битието, проявяващ се във всеки стремеж към “ставане”, имащ за свой обект инобитието (другостта) и следователно насочен “навън”. Лъжата представлява отричане на същността и замяната й с илюзия, отричане от себе си и “маскиране” под чужда форма - затова може да се каже, че от абсолютна гледна точка злото “не съществува” в действителност, а представлява една илюзия на низшия свят на “ставането”.

Принципът на всяко творческо действие е разликата (различието, неравенството). За да може да действува, една Сила се нуждае от разлика в потенциалите, а за да може да твори - от самоналожени граници - предели, които да запазват това неравенство постоянно. Защото неравенството е абсолютно и априорно, а “равенството” - само една илюзия на привидния свят на “ставането”. Затова всеки стремеж към “равенство” в света е по своята същност лъжовен - той е стремеж към налагане на лъжата върху истината на битието и следователно представлява зло. Той нарушава равновесието в творението и неизбежно води към катастрофа.

И тъй, началото на всичко - Абсолютът (Принципът) - е “Великият Предел” или “Върховното Единство”, наречено Тенгри (Тангра). Неговата същност е безкрайното различие - безкрайната Сила или Потенция, чието отражение откриваме в качествената диференциация (неравенството) на сътворените неща, чрез която Тангра създава и поддържа тяхното съществуване. Тази божествена енергия се проявява най-вече в “Човека” (понятие, което в този случай трябва да се схваща универсално, а не като отнесено към един обитаващ Земята животински вид), който като високоорганизирано същество в най-голяма степен се явява неин проводник. Истинският - духовният Човек - се мисли в тенгрианството като носител на трансценденталната форма на порядъка на битието - един микрокосмос, на когото това априорно познание дава възможността да осъзнае своето място в йерархията на макрокосмоса, от който той е част, и така съзнателно да участвува в поддържането на вселенското равновесие. Затова истинският човек е “цивилизовано същество” по начало, а не като резултат от “еволюция”. Навсякъде, където се заселва, той създава своя организация - не “общество” (т.е. чисто животинска общност на безлични биологични единици), а йерархична персонализирана структура, възпроизвеждаща “небесния порядък” - Държава, оглавявана от сакрален монарх (каган), изпълняващ функцията на личен представител на Принципа. Това е идеята за “свещената империя” (саракт), в която единиците от различни нива (колена, родове, индивиди) се намират в огранично единство и равновесие, действувайки в хармония за запазването на своята хомеостаза, подобно на един жив организъм.

Борбата за запазването на това равновесие във Вселената е религиозен дълг на всеки тенгрианин като следствие на дълбоко мотивирания подтик за следване на будната му съвест. Тя се изразява в спазването на принципите на торе (дума от култовия атлантически език, изразяваща идеята за равновесието) - нравствените принципи на “правилния начин на живот”, - активна безусловна защита на Истината (независимо от всякакви частни утилитарни интереси и ефемерни нужди) и “свещена война” срещу тъмните сили на Лъжата (Злото), стремящи се да разрушат космическата хармония.

Съгласно тенгрианската Традиция различните родове  и раси са произведени от различни духовни източници еманации - или казано на митологичен език те са “потомци на различни алпове”. Последните представляват персонализираните вечни божествени енергии, присъствуващи във Вселената като представители на Всевишния. Смъртните човеци имат възможност след края на земния си живот да се завърнат при Твореца (Тангра) и така да напуснат сътворения свят (Чел), докато безсмърните алпи са затворени в него дотогава, докато той съществува. Тъмните алпи  - дивовете - се разбунтували срещу този порядък и като последица изпаднали от божественото равновесие - тяхната духовна траектория клони към небитието (саморазрушението). В своето падение те се стараят да увлекат със себе си и поддалите им се човеци, надявайки се да унищожат сътворения свят, превърнал се за тях в мъчителен затвор. За да постигнат това, те се стремят да премахнат различията (неравенството) в него. Тези тъмни сили са невидимите вдъхновители на движението на айярите - фанатична секта, отричаща частната собственост и социалното неравенство, породила множество разклонения в хилядолетната история на човешкия упадък (манихейство, маздакизъм, богомилство, катаризъм, илюминизъм, комунизъм и др.). Крайната цел на айярите е да бъде премахната висшата порода човеци - господарите и царете - с което да прекъсне връзката на човечеството с духовния свят (на чиито енергии висшите човеци са проводници) и по този начин, оставено без “захранване”, то постепенно да се изроди в аморфната маса на “всеобщото равенство” и да изчезне по закона на ентропията (което в крайна сметка да доведе и до гибелта на живота и света). За целта разрушителите разпалват най-низшите страсти на посредствената тълпа - завистта, алчността, амбицията, кариеризма, стремежа за себеизтъкване и присвояване, изобщо: “поривът към ставане”  - чрез проповядването на лъжата за “всеобщото равенство”, с което се явяват като носители на Злото в най-чистия му вид. Те представляват “вируси” на болестта в тялото на Вселената и следва да бъдат третирани като такива.

Концепцията на трите свята

Съгласно тенгрианската космология в Творението се различават три свята (уч урен) - горен (Устюгу урен), среден (Урта урен) и долен (Адакъ урен). Средният свят представлява видимата Вселена (Чел), т.е. света на физически възприеманите явления, а останалите принадлежат към невидимия свят (Тун или Тунай). Горният свят се нарича Кук (“Небе”) и представлява света на Духа, обитаван от висшите алпи. Той се управлява от върховния алп Биргюн (Джам-Буран, Мар, алт. Тенгри-хан) и алп-биката Туран (Аби-Армаи, Рамаи, алт. Умай), родители на второто поколение алпи (“средните алпи”), главно положение сред които заемат “тримата синове на Тангра“ (Уч Курбустан) - Мардукан (Сембер, Карга), Кубар-Хурса (Сувар, Наджикай, Бабай, скит. Папай) и Самар (Субаш, Сабан, Ътлар). Заедно с Биргюн и Туран, с братята-близнаци Улген и Ерлик (Ерклиг) - пазители на пътищата (алт. Йол-тенгри) към невидимите светове (съотв. горния и долния), и с алп-биките Тевет (Ерги, Чакчак, скит. Табити) и Арча (Артъш, Ердим, Артимеш, скит. Артимпаса), те съставят Божествената Девятка (Тогуз-Бурхан) на тенгрианството.

Долният свят се нарича още Тама (Тамта), т.е. “Преизподня” и се обитава от тъмните алпи - дивовете и злите духове - йореги. Последните се считат за потомци на господаря на преизподнята (Тама-Тархан) и алп-биката Улят (Кузге), която преди падението си се наричала Таймър (Тагмър) и била прамайката на човешката раса.

Връзката между трите свята се осъществявала под надзора на алпа Кермес (Бай-Терек, “Свещената топола”) - вестителя на Тангра, олицетворяван от Световното Дърво. Той отговаря за поддържането на вселенската хармония и борбата срещу злото - нарушаването на космичното равновесие.

Това разделение на Вселената възникнало според мита след войната на алповете в невидимия свят Тунай. Тя била предизвикана от това, че алпът Албастъ пожелал да стане върховен и започнал да поглъща своите събратя. Той бил победен от синовете на Тангра, които разчленили тялото му на три части, от които възникнали мракът на преизподнята (Тама), световният Океан (“Чулман дингез” или “Сребърното море”) и долното видимо небе. Сетне в образа на гъски те събрали песъчинки от дъното на Океана и от тях направили земята. А от искрите на техните гръмотевични тризъбци възникнали безсмъртните души, които впоследствие се въплътили в смъртните човеци.

Произходът на човечеството според тенгрианската митология

Според тенгрианската митология първите алпи слезли на Земята в Чулман Арал (“Сребърния Остров”), който се намирал в Северния Океан (Чулманско Море). Това било обиталището на първоначалната божествена раса (Арктида или Арктогея). Като отражение на тяхното съществуване на планетата, в тъмните, горещи и задушни земи на Юга (Гондванския материк) от животните възникнали низшите раси на убърите (“потомци на злите духове”).

В определен момент група ренегати се спуснали на Юг и, заселвайки се там, поставили началото на една девиантна цивилизация - тази на дивовете (тъмните алпи). Обитавайки една страна на материално изобилие, те постепенно изоставили простия суров живот на своите предшественици от Севера започнали да ценят най-вече външното благополучие и “удобството” - принципа на всеки упадък. За да устроят живота си по-“удобно”, те изобретили редица хитроумни приспособления (някои от които днес са преоткрити от изроденото човечество не без демонична инспирация), като в това число  генетично модифицирали някои от заловените убъри в раса от високоинтелигентни слуги (“децата на Земята”). Постепенно те придобили красота от придаденото им божествено подобие и от кръстосването им с алпите (“синовете на Небето /Тангра/”) възникнали човеците, които за разлика от животинските си предци, надарени единствено с животинска душа (орек), били носители на божествен дух (сюр), под влиянието на който развили безсмъртна душа (кут). Така човечеството представлявало по същество една смесена раса, която първоначално била управлявана от елбирите (херои, “полубогове”) - потомци на последните алпи и смъртни жени. Те постепенно се придвижвали на Юг и заселвали земната суша, войвайки ожесточено със свирепите убъри. Впоследствие дивовете многократно се опитвали да унищожат човешкия род, но управляващите Земята светли алпи решили, че на новата раса следва да бъде даден шанс. Някои от тях, принадлежащи към по-долните чинове в йерархията (“третото поколение” или младшите алпи) се заселили между хората и им преподали основните познания за Вселената и нейните закони, запознавайки ги с принципите на торе, намерили най-съвършен израз в кастовата система на традиционните сакрални държави.

Така митът разказва, че хората били родени от алп-биката Таймър (“Яребица”), а техен баща бил алп Баръс Мамил (Бури). Първоначално те били грозни, но подучена от дива Шурале, Таймър им придала “облика” на върховния алп Биргюн, който откраднала в една кърпа. Шурале ги намазал с “мед” (бал) и “слюнка” и така ги съживил. Но Тангра изпратил своя втори син - Кубар-Хурса (Сувар), който им вдъхнал безсмъртния дух, правейки ги независими от волята на тъмните дивове. За наказание Таймър била превърната в “Мишка” - Кузге. Тя желаела за властвува над своите създания, но светлите алпи не й позволили, затова тя ги намразила.

По волята на царицата на алпите Туран алп-биката Ерги-Тевет (= Табити - скитската Хестия или “царицата на скитите” според Херодот) установила в басейна на река Ура (Волга) първата човешка държава - Стария Велик Туран. Нейният герб бил двуглавия орел, а столицата й - град Ерги - се намирала близо до днешния град Уфа. Но коварната Кузге подучила тъмните алпи да построят “Стената на Дивовете”, която закривала Слънцето, за да погубят човеците. Настъпила Ледниковата епоха. Но по волята на Тангра първородният му син Мардукан, разрушил стената, макар и загивайки при това (за който подвиг бил възкресен и се завръщал всяка пролет в Ура под образа на гарван - Карга), и така човечеството било спасено.

При последвалия потоп една част от туранците се спасили, изкачвайки се на билото на хребета Аралхат (Уралтау - “Остров-Планина”), където живяли известно време, преди да се спуснат отново в равнините. Други се изселили на запад и основали свое царство в Кара Арал (“Черния или Западния Остров” - Атлантида; по-късно - название на Ирландия), поставило началото на могъща цивилизация (Според Платон владенията на атлантите се простирали “в Либия /Афпика/ до Египет, а в Европа - до Тирения /= Туран/”). Тези пък, които останали в Ура по-късно били обединени от цар Джам-Иджик, син на алпа Аудан, в империята Идел. Нейната столицата - Джамбул - се намирала на река Ермен, гербът й бил седмолъчна звезда, а знаме - вълчата глава.

Но дивата Кузге не се отказала от опитите си. Преобразена като красавицата Чулман, която дивовете докарали по река Чулман-Идел (Кама), тя успяла да скара петимата принцове на Идел - синовете на цар Джам  и родоначалници на петте рода - Буртас (Бурджан), Барънджар (Булгар), Сармат (Чирмиш), Алан и Бесер (Бесермен) - и така започнали размириците на периода “Биш-Калпак” (“петте династии”), довели до разцеплението на синдийци и именци.

По-късно от Запад нахлули потомците на изселилите се някога туранци, чийто остров бил погълнат от морето, което допълнително усложнило ситуацията. Например, това позволило на дивите гараби (кара-муени) (предци на афро-азиатците от смесен атланто-гондвански произход) да заемат земите на именците в Средна Азия и Близкия Изток. Въпреки това нашествието било отразено, една част от победените били подчинени (под названието тюрки - “тормени”, т.е. “бичи хора”), а друга - прогонена отвъд Океана (където поставила началото на част от коренните населения на Америка). Но все пак настъпилата криза довела до разединение на единната някога общност и от Идел започнали няколко последователни вълни от миграции, които лъчеобразно се разпространили по континента и постепенното завзели средните и южните части на Евразия. Частта от синдийците, заселили се в Азия, били наречени ура, а тези в Европа - мурдас. По-късно от Идел тръгнала нова вълна от заселници - билсага (бишатар) - заселили се най-напред в Рум (Балканите и Мала Азия), а сетне проникнали и до Далечния Запад.

Митологично-историческа хронология

49 219 г. пр. Р. Хр. - Рождество на алпа Баръс-Мамил (Бури)  - прародителя на хората - в Мамил (Египет). Годината е баръс (тигър) или бури (вълк) по туранския календар. Негов баща е алп Кубар-Хурса (господар на мълнията и огъня), който понеже е баща на “отеца” на хората, бива наричан Бабай (скит. Папай) - “дядо”, а съпругата му - Аби (скит. Апи), “баба” (срвн. българския израз “дядо Господ”). Според Диоген Лаерций (“За живота и учението на философите”) това е Нил (;,\8@H с числова стойност 365 = дните на годината), син на Хефест, който пръв дал мъдростта на египтяните, живял 48 863 години преди Александър Велики (род. 356 г. пр. Р. Хр.).

30 627 г. пр. Р. Хр. - основаване на Стария Велик Туран (Иске Улуг Туран). Според хронологията на египетския жрец Манетон това е началото на историята, започваща с “династията на боговете”.

24 000 - 18 000 г. пр. Р. Хр. - Върхов момент на Ледниковата епоха - “Валдайско заледяване”.

14 953 г. пр. Р. Хр. - основаване на Идел от цар Джам-Иджик, син на алпа Аудан и алп-биката Байгул-Аби, родоначалник на династията Имен. Управлява 300 години (14 953 - 14 653 г. пр. Р. Хр.).

12 447 г. пр. Р. Хр. - преселение на група родове от Идел към Прибайкалието, където създават т.нар. Мальтинско-Афонтовска археологическа култура.

9654 г. пр. Р. Хр. - война с Идел (Туран); потъване на Кара-Арал (Атлантида; според Платон - “Тимей”; “Критий” - 9000 години преди посещението на Солон в Египет); начало на края на Ледниковата епоха и на големите преселения.

7502 г. пр. Р. Хр. - основаване на Самарското царство (Шумер) от цар Мар (Май), родоначалник на династията Мардуан-Дуло; управлява 300 години (7502 - 7202 г. пр. Р. Хр.).

3182 г. пр. Р. Хр. - потопът в Самар (Шумер); преселване на последния самарски цар Хон-Анбал и иделския пълководец Куберчек в Хин (Далечния Изток).

2847 г. пр. Р. Хр. - Рождество на Иджик-Хон, син на алпа Боян-Имен и родоначалник на българите; условно начало на Хунската Държава.

653 - 625 г. пр. Р. Хр. - “скитска” хегемония в Средния Изток по време на царете Буртас Бурджантай (грц. Прототюес, асир. Партатуа) и неговия син Маджи (грц. Мадюес). Начало на 600-годишния период на “Тазбаш” (“бръснатите глави” или “силните управления”) - 653 - 153 г. пр. Р. Хр.

597 г. пр. Р. Хр. - Рождество на учителя Мадар (Маджар, тиб. Шенраб Миво) - Осмия бурхан (“светия, пророк”) на тенгрианството (поч. 511 г. пр. Р. Хр.), основател на маджарството - клон на небесната вяра, известен още като маздеизъм (при иранците), митраизъм (на Запад) или бон (в Тибет и Монголия) - впоследствие изкривен от айярите-манихеи, последователи на еретика Маздак.

486 г. пр. Р. Хр. - Рождество на Аудан-Баръс (Джураш, сканд. Один, герм. Водан, Вотан), син на Алвар и герой на епоса “Шан талгау”. Основател на одинизма - клон на небесната вяра, разпространен сред северно-европейските народи. Сочи се като изобретател на Фу9арка - руническата азбука (сканд. Рунатюр - “Бог на руните”).

209 г. пр. Р. Хр. - възцарява се кан Вихтун (Бектун, кит. Мо-Дун, мадж. Безтер, Безтур, тюрк. Огуз-каган, волж.бълг. Тиган), сочен за основоположник на хунския клон на династията Дуло, при който Хунската Империя достига върха на могъществото си. Управлява до 174 г. пр. Р. Хр.

153 г. сл. Р. Хр. - възцарява се кан Авитохол, наречен Агарджа (“Разменвач”), защото  сваля Ер-Таш -  последния представител на династията Алан в Идел и установява властта на Булярския клон на династията Дуло (Хунгар, Оногур).

363 г. сл. Р. Хр. - възцарява се кан Баламбер (Бумюмбар, Булюмар), родоначалник на Атилския клон на династията Дуло; начало на Великото преселение на народите в Европа.

445 г. сл. Р. Хр. - възцарява се кан Атила (Атиле Айбат, Аудан Дуло), потомък на Баламбер.

453 г. сл. Р. Хр. - след смъртта на Атила се възцарява най-малкият му син - кан Ирник (Бел-Кермек), основател на Българското Царство (Стара Велика България или Аг Булгар Йортъ).

606 г. сл. Р. Хр. - възцарява се кан Курт, наречен Кубрат (“Обединителя”), потомък на Ирник, възстановил Стара Велика България.

669 г. сл. Р. Хр.  - разпадане на Стара Велика България.

866 г. сл. Р. Хр. - покръстване на Дунавска България (Кара-Бурджан); начало на 1200-годишния период на “проклятието на Тангра”.

Евентуално бъдеще (?)

2050 г. сл. Р. Хр. - година на “белия кон”; евентуална дата на раждането на Царя (новия Иджик; инд. Калки-Аватара).

2066 г. сл. Р. Хр. - Царят навършва пълнолетие; край на периода на “проклятието на Тангра”; начало на 18-годишната война (според пророчеството от Нарабанчи).

2084 г. сл. Р. Хр. - край на 18-годишната война; начало на новата епоха (?).

Накратко за туранския календар

(по Кул Гали)

Туранският календар съществува в различни варианти сред народите на Евразия. Тук даваме някои сведения за устройството му, почерпани от писанията на волжско-българския поет Кул-Гали (ХІІІ в.), член на суфийския орден “Ел-Хум” - пазителите на древните предания.

Годините в туранския календарсе отчитат в цикли по 12, всяка от които се означава с определено животно. Историята на промените в имената им може да се обобщи накратко в следната таблица:

Животното, обозначаващо годината според туранския календар на една григорианска година, може да се получи от остатъка от деленето на 12 на числото на григорианската година по следната таблица:

Месеците в туранската година обикновено се обозначават с числителни редни (алем, елем - “първи”; икем, икендем - “втори”; вечем, ешчем - “трети”; тутом, туютем - “четвърти”; бехти, билем, - “пети”; алтом, алтем - “шести”; читем, жидем, итем - “седми”; шехтем, сигезем - “осми”; тугирем, твирем - “девети”; вунем, уним - “десети”; вунибирем, улуг алем - “единадесети”; вуникем, ене алем - “дванадесети”), но впоследствие били измислени и имена:

1.  Улуг ай (“Голям месец”) или Улуг кърлач айъ (“Месец на големите студове”, “Голям Сечко”).

2.  Кичи ай (“Малък месец”) или Кичи кърлач айъ (“Месец на малките студове”, “Малък Сечко”).

3.  Науруз (“Нов ден”, пролетно равноденствие).

4.  Буш ай (“Празен месец” - привършване на припасите).

5.  Сабан айъ (“Месец на пастиря”).

6.  Печен айъ (“Месец на сеното”, сенокос).

7.  Чилле ай (“Горещ месец”).

8.  Джимеш айъ (“Месец на плодовете”, събиране на реколтата).

9.  Казан айъ (“Месец на казана”).

10. Ас келею  айъ (“Месец на молитвените церемонии”).

11. Учаг айъ (“Месец на бащиното огнище”).

12. Нардуган (“Рождество Слънчово”, Коледа).

            Месеците могат да се означават също и с 12-те циклични животни (“месец на мишката”, “месец на бика” и т.н.). По същия начин могат да се броят и дните в месеца по дузини (“миши ден”, “бичи ден”, “вълчи ден” и пр.). Туранският календар познава също така и седмицата (атна, арна). Техните названия са следните:

1.  арна (атна) башъ (“начало на седмицата”) или туган кюни (“ден на раждането”) - понеделник.

2.  ътлар кюни (“ден на небесния конник” - алпа Самар) - вторник.

3.  кан кюни (“ден на рода” или “ден на кръвта”, т.е. ден за жертвоприношение”) - сряда.

4.  кичи арна (атна) кюни (“малък ден на седмицата”) или орта (орду) кюн (“среден ден”, “сряда”) - четвъртък.

5.  арна (атна) кюни (“ден на седмицата”) или кук арна кюн (“небесен ден на седмицата”) - петък.

6.  ара (аря) кюни (“ден на разликата”) - събота (шамбат кюн).

7.  ег (як) арна (атна) кюни или урус атна кюни (“голям ден на седмицата” или “велик ден на седмицата”) - неделя.

По-важни алпове в тенгрианския пантеон - функции и атрибути

            Биргюн - алп на Слънцето, природните катастрофи и лова, везир на добрите духове; приема образите на: бял кон, петел, барадж (“крилат змей”); други имена: Биркюн, Берген (Мерген), Ут (Утен, “Огън” или “Огнен”), Ур, Май, Мар (Нар, “Светлина”, срвн. инд. Нара, Нараяна - Вишну с неизв. етимология), Етеч (“Петел”), Узи-Аба, Леуген (“Змиевиден змей”), Субаш, Буран, Джам-Буран, Йямал (Йяма), Гима (Йима), Тенгри-хан, Курбусту (Хормузта); символ - свастика (субаш, сарман).

            Туран - алп-бика на живота и любовта, гадаенето, изворите, подземните и подводните богатства, рудниците, островите, планинските езера, покровителка на дивите животни, жена на Биргюн и майка на алповете от средното поколение; явява се под образите на: змия, жерав, гъска, лебед, патица; други имена: Аби Армай (Рамай), Бан, Банджни (“Любов”), Торна (“Жерав”), Турган (“Невеста”- покровителка на невестите), Уран, Урал (Арал), Умай (“Утроба”, срвн. инд. Ума и перс. Хумаюн); символ - тризъбец Y (санак - “вила”; Z казак - “гъши крак”).

            Следват Уч-Курбустан (“тримата божествени синове”), наричани също Ага (Ака, “Старши”):

            Мардукан - алп на светлината, спасител на човечеството; приема образите на: гарван, змей; други имена: Нардуган, Карга (“Гарван”), Симбир (Сембер), Кюнгош, Атряч (“Змей с конска глава и опашка на змия”), Леуген (“Змиевиден змей”); символ - Х; празници: Нардуган (“Слънчово Раждане”, Коледа, 25 декември), Карга Боткасъ или Каргатуй (“Гарванова каша” или “Гарванова сватба”, Науруз, 20 март), Шиллък (= Спасовден, 29 април)

            Кубар - алп на бурята, мълнията и небесната вода (дъжда); обичал да язди бик; други имена: Бабай (“Дядо”, скит. Папай), Биняче (“Дух на дъжда”), Яндърай (“Запалващ”), Наджигай, Кагърай, Саръ-салтък (“Мълниен”), Деберджай (“Гръмовержец”); отъждествяван с алпа-ковач Хурса под името Сувар - покровител на търговско-занаятчийското съсловие (суварчи, саварджи); символ - тризъбец Y; празници: Янгър Боткасъ (“Дъждовна каша”), Телею Боткасъ или Чюлмечтеки (= Илинден, 25 юли).

            Самар - алп на тревопасните животни, приплода, реколтата и изобилието; приемал образа на: змей, елен (лос), кон, бик, овен, козел; изобразяван като конник-багатур или прекрасен младеж с плитки (= класове - символи на силата и изобилието) и цвете в ръка (символ на изобилието) (срвн. Мадарския конник); покровител на земеделците (таръгчи); други имена - Чумар, Барадж (“Крилат змей”), Елбеген (“Многоглав змей с главна орлова глава и змийска опашка”), Тюрк (“Великия Бик”), Алабуга (“Петнистия Бик”), Олкер (“Петнистия Бик”), Сабан (“Пастир”), Болан Худжа (“Господар на елените”); Гюлджимеш (“Цветоплоден”), Джимчачак (“Цветущо-плодоносещ”), Субаш, Амур (Омур), вероятно съответствува на скитския Тагимасад; празници: Сабантуй (“Пастирьова сватба”, Гергьовден, 27 април), Чумар Боткасъ (“Чумарова каша”, 40 дни между джура ечкене /”воинския пир”/ и къзлар ечкене /”моминския пир”/, в градовете - 23 август - 1 октомври).

            Чакчак - алп-бика на утрото, семейното благополучие и домчашното огнище (учаг), жена на алпа Мардукан-Карга, майка на братята Сак и Сок и вероятно на първата иделска царица Танбит; приема образа на: двуглава птица (орел, беркут, грифон и др.); други имена: Ерги, Тевет (скит. Табити), Алат (Илят - “Щастливо огнище” в см. “Даряваща щастие на дома, страната”), От-Ана (“Огнена Майка”); символ -?  или двуглав орел - герба на Стария Велик Туран (Улуг Иске Туран), чиято столица носила нейното име (Ерги).

            Етуген - алп-бика на земята, планините, дърветата и потоците, жена на алпа Кубар; други имена: Аби (“Баба”), Итога, Йотюкен, Ядган, Удган, Утаган.

            Ашна - алп-бика на полските растения, жена на алпа Самар, възникнала по волята на Тангра от капка утринна роса; приема образа на: растения и цветя; други имена - Ашнан, Атна, Гюлджихан (“Цветно венче”), Ана Корсак (“Покровителка на родилките”), Кашан-бика; символ - Туба o (“Дървото на Живота”); празник - Чачак байрамъ (“Цветница”, средата на май, вер. 26 май).

            Арча - алп-бика на девствеността, чистотата и горските животни, покровителка на хазясите (духовете на различните места, деца на алпа Кермес); явява се под образа на: хвойна, смрика, чийто дим прогонва злите сили и затова се използува при пречистващи ритуали; други имена: Артъш (“Хвойна”), Ердим (“Доблест”), Ерми, Артимеш, скит. Артимпаса, Тимеш, Ура-бика; символ - V.

            Кермес - алп на горите, доброто и борбата със злото, баща на хазясите (местните духове); ползувал се с правото да съобщава на Тангра за всичко, което става на земята и сред алповете по всяко време; приемал образа на: огромна зелена топола; други имена: Бой Терек (“Свещена Топола”), Бат-Терек, Имен (“Дъб”).

            Хурса - алп на огъня, ковашко-оръжейното дело и Божието вестителство (за предстояща смърт или наказание), покровител на занаятчиите (заргари) и оръжейниците (кубаджи, кюбеджи); по волята на Тангра вдъхвал в човека безсмъртния дух (сюр), а след смъртта пренасял душите от Земята на Небето; отъждествяван с Кубар под името Сувар (вж. по-горе); приемал образа на: сокол (лачън), орел, беркут, грифон (сенмурв) и др. хищни птици, понякога преобразяващи се в бял кон; пазител на пътя към Чулман Арал (“Сребърния Остров”) - свещената северна обител на алпите; символ на неотвратимостта на Божия съд и наказанието за греховете; именно той предал на Иджик - първия цар на Идел - бунчука (байрак, хоруг, стяг, туг, челбир), символа на имперската власт във вид на сноп конски косми (опашка на жертвения бял кон - аджак, иджик), прикрепен към дръжда (копие, жезъл); други имена: Саин (“Добър, Щастлив”), Аспар (“Суров”). Средният син на Атила - Тингиз (Денгизих) - бил считан за негово въплъщение.

            Тайгас - алп на зимата, студовете и планинските проходи, пазител на свещената планина на алпите (Самар, Симбир) и божествената мъдрост (бо, мо), син на Ашна; приемал образа на: (бяла) едногърба камила, бяла сова; изобразяван като старец в синя шуба, с островърха вълча шапка (бурек) и жезъл със сребърен полумесец; господар на вълците и гарваните, приемал даровете от Нардугана и дарявал късмет на пътниците, ловците и воините; предал на цар Иджик божествените закони (Торе), което му позволило да създаде държава със съвършено устройство (кастова система); други имена: Елаур, Къш-Тархан (“Господар на зимата”), Ябалак (уйгур. Ялавач, Ялвач - “Пророк”).

Джил - алп на вятъра.

            Джир-Каган - алп на песента; друго название - Сандугач (“Славей”).

            Тъмни алпи (дивове):

            Албастъ - алп на планините, засухата, мрака и преизподнята (Тама), баща на йорегите (злите духове) и дивовете от третото поколение, символ на злото; други имена - Тама (Тамта, “Преизподня, Ад”), Тама-Тархан (“Господар на Преизподнята”).

            Улят - алп-бика на мора и болестите; първоначално - като Таймър (Тагмър, “Яребица”) - майка на човечеството от алпа Баръс (Бури); впоследствие, след като била превърната в прилеп (Улят) и лишена от крила - мишка (Кузге) - станала дух на женското своеволие и лекомислие (Къркъз, “Дивата девойка”); от Албастъ майка на дивовете и йорегите.

            Трето поколение алпи:

            Бури (“Вълк”, “Сив”) - алп на Луната, лова, воинската сполука, победата, славата, покровител на българите, син на алпа Кубар; дух на гръмотевицата и халиб (вестител на победата и славата); приемал образа на: вълк, барс; понякога изобразяван едноок; вълшебният му меч бил притежаван от кан Атила; други имена: Чин (Хин), Синдиу, Хон, Кур (Курт), Маг (Мак, Мек), - “Вълк”, Айчин (Афшин), Айбури - “Лунен Вълк”, Мамил (Мамли - “Хранител”), Баръс (“Барс, Тигър”), Барън (“Воинска и Царска Слава”), Булг (“Черен”), Селътчъ (“Разтапящ метала” - откривател на леярството), Карабаг.

            Су-Анасъ (“Майка на Водата”) - алп-бика на реките, равнинните езера, водните животни и водоплаващите птици, дъщеря на Тама и Улят, жена на алп Бури; приемала образа на: патица, гъска, лебед, жерав; други имена: Хатън (“Господарка”), Уран, Балатьон (“Малко-тъмна”, т.е. “Прозрачна”).

            Тун-Бури - син на алпа Кубар, дух на подводния свят и удавниците (ако се яви някому - значи му е писано да се удави); според легендата се удавил в реката Бури-чай (“Вълчата река” - Днепър, грц. Бористен).

            Янгър (“Дъжд”) - син на алпа Кубар, дух на дъжда и халиб (вестител на победата); други имена - Пиняче, Бинедже.

            Аудан - алп на рицарството, геройството и занаятите, син на Самар и Ашна; изобразяван в образа на прекрасен конник-багатур или могъщ дъб; баща на Иджик - първия цар на Идел - той разказал на хората за тяхния произход и станал първия жрец-владетел (каган); той единствен от алповете предпочел на умре като човек, за да не надживее сина си, който бил простосмъртен; други имена: Енкей (“Биче”), Боян, Маджи (Мише, Меше, “Дъб”), Гуроглъ (“Син на Гроба”), Узи (“Красив”), Тюргеш (Тюркют, Таргиз - “Подобен на Тюрк”; скит. Таргитай, “от рода Таргиз”), Джураш (“Воин, юнак”).

            Бойгал-Аби - алп-бика на водните животни (риби, тюлени, китове и др.), дъщеря на Бури и Су Анасъ, майка на Иджик и прародителка на българите; приемала облика на голяма риба; друго име: Байгул (“Голяма риба”).

            Боян - дух на изцелението, гадаенето и шаманството (джок), син на Кермес; други имена: Боян-Имен, Джок.

            Иджик - син на Аудан и Бойгал, основател на империята Идел и родоначалник на царската династия Имен-Дуло; други имена: Аджак (Азак, “Бял кон”), Хишдек (“Номад”), Джам (перс. Джамшед), Има (авест. Йима, инд. Яма, “Близнак”), Джам-Иджик; вероятно съответствува на Ерлик-хан (“Цар на човеците” или Ерклиг-каган, “Могъщ Владетел”), след смъртта си превърнат в отговарящ за съда над мъртвите и света на сенките (като инд. Яма).

            Лаиш - син на алпа Аудан и брат на Иджик; според легендата загинал, опитвайки се да донесе спасителния лек за болния си брат Иджик и вероятно затова отъждествен с Улген (“Починал, Мъртвец”).

            Последните двама вероятно съответствуват на почитаните в тенгрианското шаманство духове-близнаци Йол-Тенгри (“Божества на Пътя”):

            Улген (“Починал”) - господар на запада и пътя към горния свят (Устюгу урен); атрибути - елха, гъска, шапка с трицветни ленти; покровител на белите шамани (имче, бояри, бу-юргани).

            Ерлик (“Мъжествен”, Ерклиг - “Могъщ”) - господар на изтока и пътя към долния свят на сенките (Адакъ урен); покровител на черните шамани (кам-бояни, юргани).

            Подобни двойки близнаци, свързани със задгробния съд са напр. Ману и Яма при индусите, Минос и Радамант при гърците и др.

            Дивове (тъмни алпи), деца на Тама и Улят:

            Аждаха - дух на похотта, разврата и прелюбодеянието; приемал образа на огромен бик с медни хълбоци - еднорог (Кепкей).

            Шурале - дух на пустините, засухата и смъртта; изобразяван в образа на лисица, гигантско изсъхнало дърво с медни листа и хралупа-паст със страшни медни зъби; друго име: Кувъш (“Хралупест”).

            Куян - дух на пътищата и търговията; за непочтителност към себе си можел да устройва различни пакости на пътниците и да им изпраща разбойници; приемал образа на заек; символ на тленността и греховността на земния живот, напразно опитващ се да избяга от смъртта; други имена: Кук Куян (“Небесен заек”), Таш Баш (“Каменна глава”).

            Мал - дух на добитъка (принадлежащ на номадите-животновъди), имуществото и богатството; приемал образа на гигантски бик; други имена: Мал-Могер, Булут, Буляр, Малмъш, Булюмар, Баламир.

            Кук-Теке (“Небесен Овен”) - дух на враждата и твърдоглавието; по-късно - дух, наказващ прелюбодейците.