НЯКОЙ В ТЪМНИНАТА

            Колите със загасени фарове.

            Познати са ми до болка. Движат се бавно, тихо, без никаква светлинка. Като призраци. Или като вампири.

            Познавам ги не от вчера.

            За пръв път ги видях през ученическите си години. Събирахме се група връстници, разказвахме си вицове, слушахме чужди радиостанции. Един ден решихме да разлепим позиви из града. И колите със загасени фарове тръгнаха след нас. Не им обръщах внимание, докато една от тях не ме взе. Беше 22 август 1978-ма. Научих, че съм водил противодържавна агитация и пропаганда, че съм разпространявал клеветнически твърдения, засягащи държавния и обществен строй на НРБ, а това било страшно престъпление. Върнах се вкъщи след две години.

            През 1986 г. тихите тъмни коли започнаха отново да обикалят дома ми.

            Беше след някакво телефонно обаждане. Разговарях с радио "Свободна Европа", а вечерта ги забелязах. Прибраха ме на сутринта. Този път ме върнаха още същия ден. Визитите им продължиха, но ставаха все по-редки. До януари 1988-ма, когато създадохме Независимото дружество за защита правата на човека. Тогава обиколките им зачестиха. Усещах ги по-скоро по интуиция, отколкото със сетивата си. Минаваха, оглеждаха и си отиваха. Понякога ме вземаха за разговор и ме докарваха обратно. Понякога се отбиваха у дома. Говорехме, спорехме, дори пиехме кафе. Разисквахме по въпросите на Горбачовата перестройка, умувахме върху плурализма и гласността. Държаха се почти като гости. Уредиха ме на работа в родното село на дядо ми. За да им бъда под око. За да не ходя в града, за да се срещам с колкото може по-малко хора. Пък и за тяхно улеснение: не се налагаше да ме освобождават от работа при гостуването на високопоставени делегации. Редовно проверяваха да не съм се отклонил от предварително набелязания ми маршрут. Проверяваха да нямам контакти с други такива като мен - недоволни от народната власт на др. Тодор Живков.

            Привикнах с тях.

            Започнах да ги възприемам като нещо нормално, като неразделна част от битието ми. Както някога, още в детските безгрижни дни моето непокорно съзнание ми бе отредило особен начин на живот, така и в онези времена начинът на живот формираше ново съзнание у мен. Не се страхувах от крадци. Знаех, че там - в тъмното някой ме пази. Спях спокойно. Научил бях, че вече прибират само сутрин. Всяко нещо си има своята добра страна, нали?

            И тъкмо се бях нагодил към обстановката, тъкмо започнах да привиквам, когато колите спряха да идват.

            Народната власт на др. Тодор Живков си бе подала оставката. В началото малко ми липсваха, колкото и невероятно да звучи. Загасвах лампата и дълго гледах през прозореца. Не, нямаше ги! Бяха си отишли, а заедно с тях - и част от собствената ми значимост. Сега не бях опасен за властите другоячемислещ, не бях контрареволюционер, не бях страшен за никого. Беше ми разрешено за изповядвам каквито си искам идеи и да ги излагам публично. Разрешено ми бе да пътувам където си искам, да се срещам със съмишленици, да обсъждам с тях всякакви въпроси. Разрешиха ми да почувствам онова, за което толкова години се борих, разрешиха ми поне за малко да се почувствам свободен човек.

            Учудвате се, че казвам "за малко"? Заявявате, че с комунизма и терора е свършено? Крещите, че България е демократична страна, че Държавна сигурност не съществува? Че вече за убеждения не преследват?

Вие мислите така!

         А аз тази вечер видях една кола. Премина покрай дома ми бавно, безшумно, със загасени фарове. Някой ме гледаше от тъмнината.

 Ангел Грънчаров,
1992 г.