Сказание за Чулман
(Чулман толгау) Част V
СЪДЪРЖАНИЕ
54. Как Джирас Арджан отишъл в Подземния Свят
55.Какво разказал на Джирас Кубан
56.Какво разказал на Джирас внукът на Кубан – Тар-Кубан
57.Как Джирас и Тулуш с приятелите помогнали на Аскъп
58.Как Раудеб и неговите приятели се срещнали с великите алпи
59.Раудеб и Арджанбий
60.Как Раудеб се бил със Шаръкан
61.Как Раудеб се прощавал с Аратеб
62.Пещерата на Раудеб
63.Как Зътолгау възпял Бавър
64.Как Искел станал цар
65.Шила-Идел – внукът на Тимджан
66.Как Идел и приятелите му разбили Искел
67.Как Зътолгау и Уктимас се помирили
68.За лошото време на Дебер и славното превземане на Аркел
54. Как Джирас Арджан отишъл в подземния свят
(1) Когато Маджи починал,
българите пренесли
тялото му по цялата земя
и всички могли да се простят с него.
(2) Всеки български род
искал да постави тялото на царя
в тюмена на техния батавъл,
посочвайки свои доводи.
(3) Но когато прекарвали тялото
на Маджи покрай река Арджан,
Чулман превърнал
водите й в мляко.
(4) Разбрали хората, че алпът
повелява да оставят тялото тук –
и намислили да направят тук
царския тюмен.
(5) Новият цар на Аскъп,
синът на Маджи – Джирас –
за спомен от знамението
приел името Арджан.
(6) А на река Арджан той дал
новото име Сютен,
за да напомня то
винаги за знамението.
(7) За да не обиди
нито един български род,
Джирас решил да направи
тюмена от стрелите на всички хора.
(8) От събраните наконечници
бил отлят един бронзов котел,
висок колкото дърво
и широк като малко езеро...
(9) Този котел станал
купол на тюмена на Маджи;
отдалеч се виждал
този блестящ купол.
(10) Народът дал на този тюмен
името “Казан” –
и също тъй нарекъл
и царя Джирас Арджан.
(11) Направил този котел
синът на Раджи – Идан.
Наистина, и бащата, и синът
тогава вече се наричали иначе.
(12) След своето пробуждане
Раджи приел името Аспарък –
в памет на спасяването
на баща му от алпа Иджик.
(13) А после Идан и Лек –
синът на Сандугач – се сприятелили,
побратимили се и решили
да си сменят имената.
(14) Така Идан станал също и Лек,
а Лек – Идан;
Лек бил приятел и с Джирас –
и също като него бахадир.
(15) Веднъж ги поканил
на пир у дома си
субагът на дагъ-агаджирците,
потомъкът на Кулак – Чулак.
(16) По неволя той се подчинявал
на страшния Аскъп
и постоянно търсел възможност
да се отдели от Булгар.
(17) Накрая той решил да скара
българските вождове помежду им...
И затова наредил на дъщеря си
Кулян да седне до него.
(18) Видяли я на пира
българските бахадири –
и веднага забравили
за всичко на света.
(19) Забравили те за миг
своите роднини и близки,
своя дълг и това, че трябва
да се боят от съблазните.
(20) Известният враг на човешкия род –
лукавият Яга Албастъй –
винаги неразпознат,
броди между хората.
(21) Той си няма Саръджа,
но има нещо, което е по-страшно
от нея и от всяко друго оръжие:
това е мечът и арканът на съблазните.
(22) С него Яга удря тогава,
когато никой не очаква,
задушава със съблазънта нощем,
води с нея до безумие.
(23) Плъзва съблазънта
в душите на слабите и завистливите
и ги опиянява
с коварство, разврат и злоба.
(24) И почват тогава
роднините и близките
да се карат и подлизурстват
и да представят злото за добро.
(25) В края на краищата те безжалостно
се избиват един другиго –
и при това слабите
често убиват силните.
(26) Какво от това, че вождовете
на рогатия Дагъ-Агаджир
и лунния Макидан
се считат за българи.
(27) Отдавна вече Албастъй
е пронизал гръдта им със съблазънта
и оттогава те враждуват
със съседите-българи.
(28) Също тъй и нашите приятели...
Забравяйки даже кои са,
и двамата се приближили до Чулак
и помолили за ръката на Кулян.
(29) Чулак се усмихнал вътрешно,
а на глас им предложил:
“Нека схватката между вас покаже
кой от вас е достоен за Кулян!”...
(30) Дълго се били помежду си
Арджан и Лек,
почнал да отслабва Арджан,
но не отстъпвал.
(31) “Ако отстъпя, - помислил си той, -
ще пропадне моята слава,
благоволението на алпите,
а с това – и царството!”.
(32) Тъй би и загинал Джирас
в тази жестока схватка,
но, казват, помогнали му
шеките Кура и Бура.
(33) Невидими през деня,
а нощем забележими само по светлината на очите,
шеките хванали здраво
коня на Лек за краката.
(34) Лек паднал от коня на земята
и Арджан станал победител.
И двамата, опомняйки се овреме,
отново станали приятели.
(35) Оженил се Джирас за Кулян
и бил щастлив с нея.
Но Яга не мирясал –
не обичал той пораженията.
(36) Наредил той на Чулак,
своя помощник,
да забие по-надълбоко в Лек
нажежената стомана на съблазънта.
(37) Отишъл Чулак при Лек
и казал на сина на Аспарък:
“Видях удивителен сън,
в който Маджи ми каза:
(38) “Нека Арджан ми принесе
по-богати дарове,
че иначе другите царе
ме наричат бедняк!”.
(39) Ако аз сам кажа
за това на цар Джирас,
той не ще ми повярва,
затова кажи му за него ти!
(40) Престори се, че сам си видял съня,
нека Арджан отиде под земята:
тогава ти ще станеш цар
и ще се ожениш за Кулян!”.
(41) Отначало Лек се разгневил
на зловредния Чулак,
но много скоро образът на Кулян
почнал да го гризе като червей отвътре.
(42) Като не издържал тази мъка,
отишъл Лек при Джирас
и му казал, че е видял сън –
и разказал съня на Чулак.
(43) Това било казано
пред всички бийове и буляри;
смутил се тогава и самият Казан,
и всички негови буляри.
(44) Само биркамът се опитал
да спаси цар Джирас
и казал, че са нужни
и други свидетелства.
(45) Тогава всички отишли
при самия тюмен,
а когато пристигнали,
чули звъна на “Казана”.
(46) Разтреперали се тогава всички хора
и не можел сега Арджан
да се откаже от пътуването
до покойния си баща:
(47) нали неуважението
към подобни знамения
би лишило царя
от уважението на народа и царството.
(48) Наредил Арджан да изкопаят
дурбун под тюмена,
а в края му да направят зала
и странична пещера.
(49) В залата, стените на която
били облицовани с дъски,
той наредил да поставят една каца
и един съндък с дарове.
(50) Когато всичкщо било направено,
Джирас се спуснал в пещерата
и легнал в нея, а хората
затрупали входа в дурбуна.
(51) В настъпилата тъмнина
Джирас Казан почнал да моли
алп-биката на сънищата Джомбарадж
за незабавна помощ:
(52) “О, любима Джомбарадж!
Оставих ти в залата
хубави подаръци –
вземи ги и им се наслади!
(53) А после направи така,
че да заспя и ме преведи
като мъртвец
в моята колесница в Тама.
(54) Ти със своите сънища,
които аз много обичах,
правеше живота ми приятен,
помогни ми сега и тук!”.
(55) Джомбарадж Караджим –
дъщерята на Угер и Кара-Тимат,
втората майка на Алабуга –
обичала кашан-масгутите.
(56) Тя приемала образите
на сини жаби и птици
и така идвала
при уморените и страдащите.
(57) Като чула зова на Джирас,
внука на една масгутка,
тя решила да му помогне
и долетяла при него.
(58) Тя му затворила очите
със сините си крила
и поставила него
и неговия сандък в кацата.
(59) Сетне Джомбарадж
впрегнала в колесницата
оставените в залата коне
и им казала как да вървят.
(60) Като отворила входа в Тама,
тя наредила на конете на тръгнат
надолу по дурбуна
към Подземния Свят.
(61) Дълго ли пътувал Арджан или не –
сега е трудно да се каже.
Накрая той внезапно почувствувал,
че някой го ръга в хълбока.
(62) Погледнал той – а това
бил любимият му тамър,
с който той, обичайки да пее,
никога не се разделял.
(63) Взел той тамъра в ръце,
а онзи му казва:
“Почакай, аз сега сам
ще ти изпея нещо!”.
(64) Учудил се Джирас Казан –
как таза тамърът е проговорил?
Но все пак не спорил с него
и се съгласил да послуша.
(65) А тамърът му изпял песента
за пътешествието на Катраг
в Подводния Свят
на алпа Чулман Джанъш.
(66) “Защо ми изпя
тази песен, която
аз зная и пея от дете?” –
попитал Арджан тамъра.
(67) А тамърът възкликнал:
“Нима не си разбрал,
че Лек те измами,
както някога Ялаш – Катраг?
(68) Че след като
те закопаха в тюмена,
Лек можа да стане цар
и да се ожени за Кулян?!”.
(69) Замислил се над това Джирас,
смутен от думите на тамъра,
но в края на краищата решил,
че не ще се върне назад;
(70) а на упреците на тамъра,
който го обвинявал,
че се подчинява на злодейството,
отвърнал тъй:
(71) “Не мога да се върна обратно –
нали обещах на хората,
че ще се срещна с баща си:
позорно е да се върна посред път!”.
(72) Изведнъж Арджан видял
напред двама шека –
това били Кура и Бура,
неразделните приятели.
(73) Те също видяли Джирас
и се затичали напред,
за да разкажат за него
на добрата Ингарсак Джирбика.
(74) Шековете също били алпи,
само че ги раждала Бозби,
когато била отслабнала – затова
те били малки.
(75) Мнозина алпове
се надсмивали над шеките,
а имегените и убърите
не биха отказали и да изядат шеките.
(76) Затова шеките се криели
от силните алпове под земята,
където Чулман и Ингарсак Арджим
ги съжалявали и защитавали...
(77) Докато Арджан тихо пътувал надолу,
на няколко пъти
го изпреварили починали,
чиито лица той не видял –
(78) защото всички починали
и самият Джирас Казан
били с маски –
така влизали всички в Тунай.
(79) Като искал да разбере кои са,
Арджан наслуки попитал
неколцина от починалите
кои са били те.
(80) Първият, запитан от него,
му отвърнал тъй:
“Аз бях дружинник на Арджан,
когото наричаха Тиман.
(81) Когато на сватбата
на Лек и Кулян
изразих възмущение от това,
че не изчакаха царя дълго,
(82) че рано го
сметнаха на умрял,
тогава ме изгониха навън,
а после през нощта ме убиха”.
(83) “Та и половин ден сякаш
не е минал още, а Лек и Кулян
вече са направили сватба!”, -
възмутгено помислил Арджан.
(84) Той искал да попита Тиман
как е могло да се случи така,
но тамърът го ръгнал в хълбока
и му издрънкал:
(85) “О, царю мой, не влизай тук
с никого в никакъв спор
и не вдигай тук
никакъв шум –
(86) защото иначе ще те чуят
страшните алпи на мрака,
срещата с които
ще бъде печална за нас!”.
(87) Арджан послушал тамъра:
не почнал за нищо
да спори с Тиман
и прекратил разговора с него.
(88) Тиман продължил напред, а Джирас
разпитал още неколцина
починали и те потвърдили,
че сватбата на Лек и Кулян се е състояла.
(89) “Навярно всички те
са лъжци и побъркани!” –
решил Арджан
и овреме прекратил разпитванията.
(90) Бавното пътуване
уморило Джирас
и той почнал да задрямва,
но тамърът му пречел:
(91) той противно дрънкал
и го ръгал в хълбока,
с което изкарвал Арджан
от кожата му.
(92) Накрая Джирас не издържал
и искал да разбие тамъра,
но онзи помолил за пощада
и му казал:
(93) “Аз ти пречех да заспиш,
защото в Тама
да заспиш означава да умреш:
така че аз те спасявах!”.
(94) Благодарил Арджан на тамъра
и, за да не заспи,
почнал отново да говори
с починалите с маските.
55. Какво разказал на Джирас Кубан
(1) Един от онези,
които той разпитал,
започнал да говори:
“Аз съм синът на Булан – Кубан...”.
(2) Но тогава Джирас
го сграбчил за рамото
и искал да извика,
че това не може да бъде;
(3) че той е по-големият брат на Булан
и чичо на Кубан,
наречен така, защото
се бил родил в Кубан;
(4) че, когато той бил тръгнал,
Кубан бил на три години
и съвсем е емогъл да порастне
и умре за един ден...
(5) Но тогава тамърът отново
го ръгнал в хълбока и издрънчал:
“Успокой се – един час в Тама
е равен на 6 земни години!”.
(6) Джирас се опомнил
и пуснал племеника си,
а онзи продължил
своя разказ:
(7) “На сватбата на Кулян
и цар Лек, този Лек,
желаейки да развлече гостите,
нареди да доведат един елен.
(8) Елена му бяха подарили
масгутските бийове на Тура,
но Лек внезапно
го удари с юмрук.
(9) Еленът падна като покосен
и тутакси умря,
а гостите – приятели на Лек –
почнаха гръмко да го хвалят.
(10) На мен толкова ми дожаля
за горкия елен,
че, ридаейки се нахвърлих
с юмруци върху царя.
(11) Но той, стискайки ме с ръце,
ми каза със смях:
“Ти и твоят баща сте жалостиви –
не ще бъдете царе!”.
(12) Но ние все пак станахме царе...
На баща ми помогна случаят:
веднъж Лек поиска
да вземе за жена Ак-Сютен.
(13) Тя бе потомка
на Кашан и Амил.
Заради силата и храбростта й
я избраха за тамар-къз.
(14) Тя предаде на Лек:
“Ако искаш да се жениш, тогава ела
и победи всички съперници,
а сетне и мен!”.
(15) Тогава Лек събра войската
и тръгна към Събанбаш.
Когато пристигна на майдана,
той обяви на всички:
(16) “Нека всички мъже,
желаещи да се състезават,
да излязат на майдана, -
аз ще се пребори с всички наведнъж!”.
(17) Излязоха сто бахадира,
а Лек нареди на своите джури
да стрелят по тях – и те
застреляха всички.
(18) Масгутите зяпнаха усти:
“Такава борба не сме виждали!”.
Тогава излиза Ак-Сютен
и казва на царя:
(19) “Може би ти и с мен
ще се изплашиш да се пребориш?
Може би мен
ще заповядаш да застрелят?”.
(20) “От теб, красавице, не се боя!” –
със смях възкликна Лек, туткаси
двамата се вкопчиха – и тя
уби Лек с един удар в земята...
(21) Джурите веднага грабнаха лъковете;
но масгутите са по-ловки:
изтрепаха джурите, а на войската
наредиха: “Махайте се по-бързо!
(22) Върнете си и си изберете
нов цар на земята;
но не син на Лек – или
ние ще излезем от Аскъп!”.
(23) Като размислиха, басълците
по съвета на масгутите
избраха за нов цар
моя баща Булан.
(24) Но той веднъж забрани
лова на елени в Искел,
с което предизвика гнева на ас-халджийците
и привържениците на дома на Лек.
(25) Те свалиха баща ми
и възкачиха на трона
сина на Лек – Кунгур,
който бе хорунджиец при баща ми.
(26) Той не уби баща ми и мен –
не беше зъл,
но от разстройството баща ми почна да пие
и умря от пиянство...”.
(29) “Горкото ми братче!” –
помислил Арджан и заплакал...
А Кубан продължавал
да му разказва:
(30) “Когато навърших 20 години,
масгутите изискаха,
заплашвайки да се отцепят,
да възкачат на трона мен.
(31) По молба на Кунгур
аз уговорих масгутите
да не се отделят от Аскъп
и бях назначен за техен туджун.
(32) Като поживях дълго сред масгутите,
аз възприех тяхната суровост
и бойно изкуство,
затова и станах бахадир.
(33) Моята жена – дъщеря на Ак-Сютен –
възпита и сина ми Алман
като воин и го изпрати
с мен на поход срещу Миджан.
(34) Възползувайки се от това,
че алповете Лек и Кай бяха заспали,
потомъкът на Курсар – Къръш
завладя почти целия Барджил.
(35) Като стана могъщ, той замисли
да покори Аскъп,
а българите да превърне
в роби на кайлъ-барджийците.
(36) Като разби войската на Джуанъш,
Къръш завладя Миджан
и започна да се подготвя
за нахлуване в Аскъп.
(37) Аз казах за това на царя
и Кунгур ми разреши
заедно с масгутите
да нападна войската на Къръш.
(38) Потеглих за Миджан
и по пътя срещнах
прогонения от курсарците
миджански цар Куян.
(39) Джуанъш бе в образа
на нищожен дрипльо,
който яздеше
една жалка кранта.
(40) Помоли Куян Тулуш
бахадирите да го
вземат със себе си
в похода срещу курсарците.
(41) Аз се канех разгорещено
да кажа на дрипльото,
че не е мястото на нещастника
сред прекрасните бахадири.
(42) Но не ми позволи
да сторя грешката
синът на добрия Кунгур –
прозорливият Сабан.
(43) Сабан, моят приятел,
нарече с моето име сина си.
И този Кес-Кубан – моят любимец –
също се славеше с прозорливостта си.
(44) Те можеха да видят в хората онова,
което другите не виждаха –
дори онтова, което те криеха
под дрехите или в душата си.
(45) Погледна Сабан дрипльото
и успя да ми каже:
“Това не е жалък бедняк,
а великият алп на сполуката!”.
(46) Тогава аз отвърнах на Куян така:
“За нас вече е голяма чест,
че великия алп Джуанъш
сме срещнали по пътя!
(47) Ние, възхитени от теб,
не само ще те вземем във войската,
но също и искрено
ще се побратимим с теб!”.
(48) Доволен от приема, Куян
се побратими с бахадирите.
Тогава аз взех за себе си
Името на Джуанъш – Тулуш.
(49) Потеглихме ние нтататък,
вече всички заедно –
и Куян ни разказа
някои неща за Къръш.
(50) Майката на Къръш
била имегенка
и затова нейната злоба
преизпълвала Къръш.
(51) Тя родила Къръш
в една мразовита нощ и,
като принесла жертви на Дахус,
извикала в мрака:
(52) “Велики алпе Кър-Дахус,
повелителю на студа и зимата,
безстрашни пазителю на порядъка,
изпълнителю на волята на Небесата;
(53) Ти, могъща бяла камило,
чиито безбройни гърбици
покриват полята
на всички северни страни:
(54) никой не те е тъй почитал,
както аз те почетох,
затова бъди за моя син
покровител - втори баща.
(55) Аз го нарекох
в твоя чест Къръш:
той ще почита само теб,
а ти му помагай!”...
(56) “Ох, дано не разгневим
страшния алп Дахус!” –
помислих аз като чух това,
но не се отклоних от пътя.
(57) Като вихър връхлетяхме
миджанските области,
разгромихме войската на Къръш
и върнахме трона на Куян.
(58) Когато бахадирите се върнаха,
Давшан, по наша молба,
затрупа проходите на Капкай,
лишавайки Къръш от път.
(59) Аз бях напълно щастлив
и не претендирах за трона,
но отново случаят
ме направи цар.
(60) Докато бяхме на поход,
умрял добрият цар Кунгур
и бе започнала борба за власт
между синовете му от различни жени.
(61) Първата жена – ас-халджийка,
бе родила на царя синовете
Сабан и Джуман –
и умряла при раждането.
(62) Втората жена – кряшка,
купена в Макидан,
роди на царя близнаците
Гаджиат и Ангърат.
(63) И третата жена – халджийка –
родила на царя син,
но царят умрял, дори не успявайки
да даде име на сина си...
(64) Обвинила кряшката
младата жена Сеим,
че тя е отровила
цар Кунгур.
(65) Повярвали й – и дали
властта на сина й Гаджиат.
Но синът във всичко слушал майка си –
и тя почнала да управлява Аскъп.
(66) Най-напред тя
екзекутирала халджийката Саим,
а сина й наредила
да хвърлят в река Саул.
(67) Но Чулман не допуснал
смъртта на детето –
и на своята длан
го отнесъл на другия бряг.
(68) Там взела детето
и го откърмила Ингарсак...
До известно време
го укривали халджийците.
(69) Те му дали името
на тази река – Саулъ...
После той, като стана цар,
даде на тази река името Саим...
(70) Когато се завърнахме в Сънджак,
ние срещнахме там Джуман,
който бягаше от Джилан
и ни разказа всичко.
(71) Събанските масгути
отново се отделили,
но казали, че ще се върнат,
ако възкачат на трона мен.
(72) А нашите масгути-казаки
ми казаха, че ако аз
се съглася да бъда цар на Аскъп,
то те ще ме подкрепят.
(73) Тогава оглавяваше казаките
потомъкът на Туки – Бахтияр.
Техният род Тухчи бе сторил
голяма служба на Аскъп.
(74) Събрах аз бахадирите
и от тяхно име
Сабан ми каза,
че трябва да заема трона.
(75) Тогава аз се реших и поведох
приятелите си към столицата Джилан.
Искелците не почнаха да воюват
и Гаджиат с майка си се предаде.
(76) Аз възстанових единството
на целия Аскъп – до Аксу,
а на кряшката Къзък
и синовете й казах:
(77) “Не искам да проливам
роднинска кръв,
затова ви предлагам
да се качите на кораб и да отплавате!”.
(78) Но хитрият Гаджиат
се развика тогава към народа:
“Каквото аз съм правил, правих го
по съвета на Ангърат.
(79) Той не уважава
българските обичаи:
облечен е и живее като кряш
и чете кряшски книги.
(80) В тях той е прочел
как да навреди на Аскъп,
измами мен и майка ми – нека той
да отговаря за всичко!”.
(81) Погледнаха багълите –
и наистина: Ангърат
бе облечен като алмийски кряш
и държеше в ръцете си книга.
(82) Изпадна в ярост народът
и реши да накаже
само Ангърат,
а останалите опрости.
(83) Аз оставих на простените
владението Анджи-Себер,
където те имаха батавъл,
наречен Кураздан.
(84) А Ангърат сам
качиха на един кораб
и го предадоха на вълните, - казват,
че той все пак е доплувал до Кряш.
(85) Разказваха също,
че преди отплаването
той попитал брат си: “Защо
ме наклевети?”.
(86) Спокойно му отвърнал братът:
“Аз с майка си обичам Аскъп
и не бих понесъл
раздялата с родината.
(87) А ти и тук обличаш
кряшски дрехи,
затова решихме:
по-добре ти да си отидеш сам!”.
(88) Но много скоро Гаджиат
се почувствувал зле:
не можели близнаците дълго
да не се виждат един друг.
(89) В края на краищата Гаджиат
легна и така и лежа
до края на моята власт,
а тя свърши тъй.
(90) Къръш помолил Дахус
да ми отмъсти
за набега срещу него –
и той замрази Искел.
(91) Студът почна да мори
добитъка и посевите.
А Къзък тогава каза,
че аз съм виновен за това:
(92) “Дахус отмъщава на Кубан
заради своя любимец.
Нужна ни е друга власт –
иначе студът ще ни погуби!”.
(93) Аз не й повярвах,
дожаля ми за властта ми
и не пожелах да я оставя,
а Къзък обяви на хората:
(94) “Ако Кубан премине
по леда през Сулдан,
тогава аз не съм права
и ме хвърлете в процепа в леда!
(95) Ако пък не премине,
тогава съм права,
и нека цар тогава
отново стане Гаджиат!”.
(96) Съгласиха се с нея багълите –
и аз трябваше на кон
да изляза на леда на Сулдан
и да премина по него.
(97) Но когато стигнах
до средата на река,
ледът под мен се пропука
и аз потънах...”...
56. Какво разказал на Джирас внукът на Кубан – Тар-Кубан
(1) Продължил Кубан напред,
а Джирас заговорил
един друг покойник,
за да узнае какво се случило после.
(2) Това бил внукът на Кубан,
синът на Куба-Алман – Тар-Кубан.
Разказал той на Арджан
какво се случило по-нататък:
(3) “След смъртта на дядо ми
студът престана
и багълите избраха за цар
сина на Къзък – Гаджиат.
(4) Горкият Гаджиат
тутакси извика от Кряш
брат си Ангърат – не можеше
повече да понася раздялата.
(5) А баща ми той, по съвета на Къзък,
заточи в Сънджак –
и ни забрани да ходим в Искел
от нашето владение.
(6) Преди то се наричаше Бургас,
но Кубан му даде
името на баща си – Булун –
и то стана Булунджар.
(7) Но, както и при дядо ми,
баща ми оставаше туджун
на целия Събан – и можеше
често да отива там и да живее...
(8) После баща ми, Алман,
назначи за туджун мен,
и в Събан аз нарекох сина си
с името на Сънджак – Ечкебаш:
(9) защото отначало
много тъгувах по Сънджак...
А после дадох на сина си
второто име Тулуш.
(10) Тогава тамър-къз
на смелите масгути
бе внучката на Ак-Сютен –
храбрата Ак-Джангирим.
(11) Отделиха ни от Искел,
но ние не съжалявахме за това:
на баща ми повече му харесваше Сънджак,
а аз бързо свикнах със Събан...
(12) Мина се известно време – и Искел
бе изгорен от нова суша,
отново случила се
по вина на злия Къръш.
(13) Когато Дахус престана
да замразява Аскъп,
завикал към него Къръш:
“Защо пожали българите?”.
(14) Но Дахус му отвърнал:
“Не съм ги пожалил,
а свърши онзи студ,
който можех да изразходя...
(15) Някога алпите можеха
да изразходват запасите си,
както си искаха – и така беше
до следния случай.
(16) Веднъж потомъкът на Джам –
благородният Джавшин –
помоли Субан да спаси
посевите му от сушата –
(17) и, за да умилостиви
този велик алп, той
му принесе в жертва
своите синове-близнаци...
(18) Субан, когато трябва
да вземе вода, се превръща
първо в кон, а после
в огромен Барадж.
(19) Като се изпълва с вода, Леубай
отново се превръща в коня Ак-Джунта –
и препуска с него натам,
където трябва да отиде.
(20) Като решил да помогне на Джавшин,
Субан препуснал към Сънджак
в образа на Ак-Джунта,
но по пътя срещнал Шурале.
(21) Онзи казал, че не му позволява
да ороси Сънджак, защото е наказал
сънджакците със суша
заради непочтителността към него:
(22) почнали да изгарят
много от сънджакците
телата на починалите,
не да ги оставят на Шурале.
(23) Почнали алповете да се бият –
и Шурале, който бил
в образа на Кара-Джунта –
не отстъпвал на Субан.
(24) При ударите на Шурале
от Субан се изливали
потоци вода – и тя
заливала целия майдан.
(25) Поради това майданът
станал целият в кал,
в която затъвали
сражаващите се алпи.
(26) Шурале, искайки да покаже,
че схватката ще бъде до смърт,
се превърнал в булунат –
и същото направил Субан.
(27) Сега те се биели
със своите рога,
а наоколо се събрали хора
и гледали двубоя.
(28) После те...
............................
............................
............................
(29) Като чул на Земята
големия шум от схватката,
Мар побързал да отиде
на мястото на двубоя.
(30) За да не заподозре нищо
песът Курган, той
обвил Небето с облаци
и се отправил към Балкан.
(31) Там той оставил
своята златна колесница,
в която се впрягали
четири булуната.
(32) С нея не можело
да се пътува по Земята,
защото огненото й колело
би изгорило всичко наоколо...
(33) От Балкан Мар,
яхнал един булунат,
дошъл на майдана
и спрял двубоя.
(34) После той за всичко
доложил на Всевишния –
и Творецът заповядал
такива схватки да няма.
(35) Тангра определи размерът на разходите
на всеки велик алп
и забрани да се използува
запазеното свръх това.
(36) Всевишният нареди
Субан да ороси Сънджак
и този ден стана
велик празник за българите.
(37) До ден днешен
празнуват българите
празника Джавшин
в петия месец Джавшин:
(38) даряват те подаръци
на тези велики алпове:
бял джунта на Мар и Субан
и черен джунта на Шурале;
(39) устройват в чест на алповете
богат пир,
след който тичат
и се обливат с вода.
(40) Оттогава българите
наричат най-добрите камове,
които могат да предизвикват дъжд
с името на Джавшин.
(41) От онзи случай аз самият
мога да изразходвам само част
от запазения студ –
и вече я изразходих!”.
(42) Тогава Къръш се обърнал
към алпа Шурале, за да му
помогне онзи със суша
да отмъсти на българите.
(43) За тази помощ Къръш обещал
да даде на Шурале
всичките си жени,
а те били две хиляди.
(44) Харесало се това на Шурале
и той устроил в степта
невиждана засуха,
която изплаши целия народ...
(45) Междувременно Ангърат
се върнал в Агил –
и узнал тук, че Саулъ
е вдигнал бунт срещу брат му.
(46) Казал Саулъ на ас-халджийците:
“Гаджиат е разгневил Небесата
и те са ни изпратили
невижданата суша.
(47) Но Яга има
още по-голяма беда.
Тази беда – Ангърат –
се стреми към Къзък и брат си.
(48) Те искат заедно да въведат
в Аскъп кряшските порядки
и да превърнат българите
в свои и кряшски роби.
(49) За това Гаджиат извика
Ангърат в Аскъп...
Помогнете ми – аз искам
да спра тези врагове!
(50) Ако ме направите
цар на Аскъп, то аз
ще запазя нашите обичаи
и вие ще останете свободни!”.
(51) Народът изпаднал в ужас
и последвал Саулъ.
Завладя Саулъ Джилан
и плени Гаджиат.
(52) Но Къзък не успя да хване –
тя успяла да се скрие,
престорила се на боян-къз
и гадаела сред народа до смъртта си.
(53) Не пожелала тя
да напусне Аскъп, казвайки:
“По-добре да се скитам тук в парцали,
отколкото да хода в коприни в Кряш!”.
(54) Като не намери Къзък, Саулъ
обсади Агил, изисквайки
живеещите там кряшци
да му предадат Ангърат.
(55) Помолил абаят на кряшците –
почтеният търговиц Милгет –
Ангърат да не излиза
извън стените на Агил.
(56) “Не ще влезе тук Саулъ, -
казал му той. - Според закона
аскетите не бива тук
да нанасят вреда на кряшците!”.
(57) Но Ангърат сам излязъл
от портите на Агил, казвайки:
“Домъчня ми за Родината
и дойдох да умра тук!
(58) В чужбина тревите
не миришат тъй приятно,
в чужбина водите
не са тъй вкусни като в Аскъп!
(59) В чужбина птиците
не пеят тъй красиво,
в чужбина няма
такива степи като в Аскъп!”.
(60) Но той бил облечен
в облеклото на кряшците –
и като изменник го убили
хората на Саулъ.
(61) Паднал Ангърат край извора,
водата на който бил пил
преди да напусне Аскъп –
за него той пеел в чужбината.
(62) И сега изглеждало,
че той с радост
се е проснал към извора,
за да пийне от водата на Родината.
(63) Видял Гаджиат
как стрелите пронизали брат му –
и, ридаейки се хвърлил към него,
изтръгвайки се от вървите.
(64) Паднал той до брат си
и издъхнал
едновременно с него –
толкова обичал той Ангърат...
(65) Оставил ги Саулъ
и се върнал в столицата.
После дошла Къзък
и погребала синовете си...
(66) Всевишният ги възроди
и им нареди да бъдат
алпи-пазители
на пътниците, завръщащи се у дома.
(67) Братята се появяват
в образа на красиви коне,
вселяват надежда в душите
на отчаяните пътници.
(68) Ангърат им помага
да намерят вода в степта,
а Гаджиат показва
къде да намерят подслон и храна.
(69) Те също тъй охраняват
добрата Ингарсак,
когато тя излиза
на повърхността на Земята.
(70) В това време за враговете
те са невидими –
нали тази тяхна служба
е угодна на Всевишния.
(71) Не отстъпват тези братя
по сила на синовете на Джавшин;
още навремето Тангра ги възродил
и им наредил да охраняват Умай.
(72) Могат те като Джавшини
да приемат страшни образи
на големи змии, лъвове, тигри,
големи орли, леопарди, барсове...
(73) Така дойде на власт
могъщият цар Саулъ –
но това не прекрати бедствието:
към сушата се прибави и мор.
(74) Харесва Улят
вечно мрачния Шурале,
както и всичко тъжно –
и тя често го следва...
(75) Като узнал да бедствията на Аскъп,
Къръш събрал войска
и отново тръгнал срещу Миджан,
за да се приближи до Искел.
(76) Вестта за нападението
аз предадох на Саулъ, а сам
реших да нападна Барджил,
за да спра Къръш.
(77) Ак-Джангирим ми разреши
да нападна Барджил
направо от Събан –
и ми даде в помощ отряда на сина си.
(78) Неин син беше
благородният Бар-Кавес.
Заедно с него аз
разбих кайлъйците в Бахта.
(79) Като узна за това, Къръш
спешно напусна Миджан –
и тогава ние се върнахме
от Барджил в Събан...
(80) Но когато вече бях
в своя Сънджак, аз узнах,
че Къръш е разбил масгутите
на благородния Бар-Кавес;
(81) разбил ги не в честен бой,
а с низко коварство,
към каквото често
прибягват барджийците.
(82) Като се срещнал с Бар-Кавес в набега,
Къръш се уплашил от него
и му предложил да сключат
изгоден за масгутите мир.
(83) Бар-Кавес му повярвал
и по негова покана
отишъл му на гости
с една малка дружина.
(84) Той взел със себе си
дори тригодишния си син,
за да подчертае доверието
към царя на барджийците.
(85) Но по време на пира курсарците
вероломно убили Бар-Кавес
и всичките му масгути
и ги засипали с пясък.
(86) А сина на Бар-Кавес –
малкия Ак-Джирак –
Къръш наредил да закопаят
в пясъка жив.
(87) Знаел Къръш, че масгутите
поставят в гробовете
клонки от дървета –
за да се продължи родът.
(88) Затова наредил да закопаят
всички масгути в пустинята,
където не можело да се намери
дори обикновено листенце.
(89) Но когато барджийците
закопавали детето,
птицата Чак-Чак му хвърлила
една зелена клонка.
(90) В гроба тази клонка
почнала веднага да расте
и прикрила от пясъка
малкия Ак-Джирак...
(91) Като узнах за станалото,
аз бързо отидох в Събан
и заедно с масгутите
тръгнах срещу Барджил.
(92) Обхванат от гняв, аз, без да спирам,
атакувах курсарците,
но в отчаяната битка
бях обкръжен от кайлъйците.
(93) Къръш вече мислеше,
че е спечелил войната,
когато изведнъж на бойното поле
като вихър нахлуха масгутите на Ак-Джангирим.
(94) Неочакващата това
войска на царя на Барджил
бе поголовно разбита
и самият Къръш падна в битката.
(95) Като набучи главата на Къръш
на своето копие,
Ак-Джангирим обърна
войската обратно към Събан.
(96) Дълго вървя тя,
без да изразява мъка,
но на едно място, посред пясъците,
изведнъж взе да нарежда:
(97) “Завръщам се у дома
без любимия си син
и без скъпия си внук –
и сърцето ми се къса.
(98) Нали освен тях
никого си нямах:
загина на лов мъжът ми,
умря при раждането снаха ми.
(99) Какво ще правя –
сама, в празната юрта,
където доскоро
гледах внучето си?
(100) Обещах на хората,
че ще хвърля главата на Къръш
на гроба на сина си,
но къде да го търся в пясъците?
(101) Загинаха моите мъже,
прекъсна се родът ми, -
и аз ще изсъхна сама
като старо дърво!
(102) Ослепяха очите ми от сълзи,
но те няма кого повече да виждат:
отидоха си моите близки,
оставяйки ме сама сред пясъците!
(103) Пясъци, пясъци и само пясъци,
пясъци, накъдето и да погледна.
Защо ми е да живея – угасна огнището
и сърцето ми се сви от тъга!
(104) Тежко, тежко ми,
аз искам да оплача моя род –
но не зная дори
къде е гробът на внучето ми!”...
(105) Изведнъж всички видяха
как птицата Чак-Чак
кацнала на пясъка
и скоро пак отлетяла.
(106) Учудих се – нали знаех,
че Чак-Чак никога
не докосва Земята,
а каца само на дърветата.
(107) Втурнах се към онова място
и, като видях върха на клонка,
стърчаща от пясъка,
почнах да я разкопавам.
(108) Хората ми помогнаха
и скоро ние изкопахме
дървото и детето,
прикрито от неговите клони.
(109) Ак-Джангирим позна
в детето своето внуче.
То бе живо – и тя
изгуби свят от радост;
(110) А когато дойде на себе си,
тя благодари на Тангра,
повелил на птицата Чак-Чак
да намери и спаси внука й.
(111) Принасяйки жертви на Небесата
Ак-Джангирим каза: “Искам
да пея и танцувам за Небесата!” –
и запя следната песен:
(112) “Бездънни са дълбините на Земята,
камъни и пясък лежат върху нея, -
но стреми се нагоре кълнът,
без да се отклонява настрани.
(113) Чува той пеенето “Чак-Чак”
на добрата птица Чак-Чак.
Лети тя, Чак-Чак,
запалва огнищата Чак-Чак.
(114) Пробива кълнът твърдта на Земята,
израства в могъщо дърво.
Защо расте той
и прави всичко това?
(115) Израства той, за това –
за да види Небесата,
за да даде клонка на птицата Чак-Чак,
за да изпълне волята на Тангра!”...
(116) Когато тя започна да пее,
девойките вдигнаха
над нея парче плат,
а после го спуснаха.
(117) А когато Ак-Джангирим
завършваше песента,
девойките отново вдигнаха
плата над нея.
(118) “Ще стане кълнът
красиво зелено дърво,
ще бликне в корените му извор –
ще стане то радост за пътника.
(119) Ще седнат под него
щастливите влюбени,
ще опитат плодовете му,
ще се насладят на пеенето на Чак-Чак.
(120) Дарил е това дърво
самият всемогъщ Тангра
за радост на хората –
не ще Го забравят те!”.
(121) Така завърши песента
щастливата Ак-Джангирим;
не забравиха хората
нейното пеене и танца.
(121) Оттогава българите
пеят и танцуват “Чак-Чак”
на сватбите и празниците
така, както Ак-Джангирим...
(121) Посочи Ак-Джирак на баба си
къде е гробът на баща му;
хвърли тя край него
главата на злобния Къръш.
(122) А скоро след това
бликна на това място извор –
и той имаше две струи:
тъмна и светла.
(123) Кайлъйците вземаха от него
тъмната вода,
а масгут-българите –
светлата вода...
(124) Когато се завърнах
с победата в Сънджак,
получих известие
и за друга радост.
(125) Оказва се, че Саулъ
според присъдата на багълите
тръгнал към огнището на Джам,
за да принесе дарове там.
(126) За да прекратят
алповете сушата,
той трябвало да дари
дарове на Субан и Шурале.
(127) На алпа Субаш той карал
за подарък един бял джунта,
а на алпа Шурале –
черен като смола джунта.
(128) Но недалеч от Аратеб –
огнището на Джам –
Саулъ задрямал – и крадци
отвели неговия ак-джунта.
(129) Като оставил кара-джунта,
Саулъ, измъчен от тъга,
се завърнал в Искел
и почнал да чака отлъчване.
(130) Но Шурале, като видял,
че са дарили само него,
така се зарадвал на това,
че прекратил сушата.
(131) Продължавал само морът по добитъка,
но тогава спасил всички
благородният Бахтияр,
който принесъл в жертва на Мал своя добитък.
(132) Зарадван бил Вълях
от неговата щедрост –
и помолил Улят
да прекрати мора.
(133) Приличал Таш-Угер
на Булут – любимеца на Улят –
и тя, в негова памет,
изпълнила молбата на Шигер.
(132) Морът престанал и хората
прославяли бахадирите –
Саулъ и Бахтияр, -
които спрели бедствията.
(133) Спокойно царува
след това Саулъ
цели 30 години –
до своята смърт...
(134) След погребението му
багълите възкачиха
на трона на Аскъп
неговия син Иданбир.
(135) Майката на Иданбир
бе една прекрасна бика
от рода на Сандугач,
която го бе разглезила.
(136) Затова Иданбир обичаше
да живее спокойно и удобно.
Той не бе идвал в чийкела,
а живееше в Саркел.
(137) Прекарваше времето си
в различни забавления,
заедно с приятелите си
и с красиви девойки.
(138) Ако не биваше
на някой пир,
значи царят участвуваше
в някой славен лов.
(139) Ако не беше
той на славен лов,
значи слушаше в банята
предсказанията на аскалбия.
(140) Ако царят не беше
в топлата и ароматна тирме,
значи лежеше с жените
в меката постеля...
(141) А ако нарушаваха с нещо
спокойния живот на царя,
то той се разстройваше
и дори се гневеше.
(142) Затуй се бояха булярите
да безпокоят царя
с такива дреболии
като държавните дела.
(143) Само съдията Тухчикес,
синът на Бахтияр,
се занимаваше с делата
и даваше съвети на булярите.
(144) Поради тогава казваха:
“Вместо да ходиш в Джилан-Сарай,
по-добре върви в Орнадж-Далай,
където седи Тухчикес-абай...”.
(145) Както и до царя
и до сабанджара,
до Тухчикес стоеше
каната Куштан с мляко.
(146) Казваха, че ако
човек е намислил зло
или изрича лъжа,
млякото почернявало.
(147) Затова тогава народът
наричаше всички най-знатни
куштани, както сега
ги наричат казанджии...
(148) Тухчи съдеше
с помощта на меч,
затова и бе наречен
Тухчикес.
(149) Преди съденето той
завръзваше на камшика възел,
който означаваше спора,
отнесен към съда.
(150) Като намисляше присъдата, Тухчи
отсичаше с меча възела,
хвърляше го в Куштана
и поглеждаше млякото.
(151) Ако то оставаше
все така бяло,
значи присъдата е била справедлива
и той я оповестяваше.
(152) А ако млякото
ставаше черно,
то той отлагаше делото
и после гадаеше по млякото...
(153) След като оповестяваха
присъдата на съда, виновният
се заклеваше над млякото,
че ще изпълни присъдата.
(154) А ако пък той
не правеше това,
тогава по потапяха
в Куштан с горещо мляко...
(155) Всеки ден това мляко
се изливаше в гърнета
и се пазеше в тях
на едно тайно гробище...
(156) Докато в Аскъп
нещата вървяха тъй,
в Барджил властта завзе
новият цар Дагрий.
(157) Дагрий се оженил за вдовицата
на покойния Къръш – лабътката –
и скоро се прояви
като коварен и жесток.
(158) Той се заобиколи
с лабътци – слугите на Яга,
които със своето ласкателство
покориха сърцето на царя.
(159) По съвет на лабътците
Дагрий започна да преследва
добрите иджами
и замисли поход срещу Булгар:
(160) бояха се лабътците от българите,
защото някога бе казал Гидж-Ас:
“Тангра ще накаже лабътците
чрез оръжието на българите!”.
(161) Пожела Дагрий,
подтикван от лабътците
да изтреби силните българи,
а слабите да направи свои роби.
(162) Дагрий бе любимец
и на Дахус, и на Яга –
всеки от тях той лъжеше,
че почита повече от другите алпове...
(163) За да достигне
до Аскъп по най-краткия път,
Дагрий подчини миджаните
с помощта на коварство.
(164) С красотата на дъщерята на Къръш
от лабътката Дагрий съблазни
сластолюбивия Куян -
царя на богатия Миджан;
(165) покани го на гости у дома си,
обещавайки му да я омъжи за него,
и онзи стремглаво
довтаса в Курсар.
(166) А Дагрий бил приготвил
капан за Джуанъш:
дълбока яма с вода,
изкопана под пода на двореца.
(167) Ямата била прикрита
с пръти и килими...
Като стъпил върху тях Куян,
тутакси пропаднал в нея.
(168) Дагрий хвърлил парченце студ,
което бил измолил от Дахус,
в онази яма: замръзнала водата
и Куян бил скован в леда.
(169) Лесно завзел след това
Дагрий Миджан –
и, усилвайки се десетократно,
решил да потегли срещу Шатър-Булгар.
(170) За целта Дагрий отначало наредил
на миджаните да разчистят прохода
в Капкай, и те по неволя
почнали да разместват камъните.
(171) Но после, като видял
как върви работата,
Дагрий разбрал, че не ще
разчистят прохода скоро.
(172) Тогава той решил
да тръгне срещу Аскъп през Сулдан.
Зарадвал се на това
царят на Макидан – Алкусян.
(173) Отдавна тежал на Макидан
тежкият аскъпски данък,
от който бяха освободени
само кряшците – заради тяхната търговия.
(174) Предложил Алкусян на Дагрий
вярната си служба –
и му дал за жени
и двете си сестри.
(175) В замяна на това Дагрий
освободил Макидан
от аскъпския данък
и изпратил там войска.
(176) Никой от булярите не се реши
да доложи за това
на веселящия се с девиците
безгрижен Иданбир.
(177) А макиданския данък,
за да не забележи никой
отцепването на Макидан,
сабанджарът почна да събира в Наубури.
(178) Там мнозина бяха затънали в разбойничества
и затова данъкът,
възложен върху тях,
бе като справедливо наказание.
(179) Никой не мислеше,
че Дагрий ще се реши
да нападне Аскъп
през Сулдан:
(180) нали преграждаше пътя натам
през Капдаг Лекдиу...
Българите не знаеха,
че силният алп е заспал...
(181) Затова никой в Басъл
не се развълнува
по повод отцепването
на Макидан от Аскъп.
(182) Но ето че веднъж
избяга от Миджан
направо в моя лагер
един миджански роб.
(183) Той съобщи: “Злият Дагрий
подготвя нападение
срещу Аскъп през Сулдан
в годината Самор [512 г.пр.н.е.].
(184) Тази година
ще настъпи
след 1187 години
след годината на Турджан.
(185) За да не може на аскетите
да им провърви във войната,
Дагрий с измама взе
Джуанъш в плен.
(186) Сега Куян се намира
под двореца на Дагрий –
в буца лед, замразен
с парченце студ.
(187) Никой не може сега
да помогне на Джуанъш,
дори Акбатан, който
е против войната с Аскъп.
(188) Но ако не бъде освободен
алпът Куян от капана,
българите ще изгубят
войната с Барджил!”.
(189) Аз се ужасих от това
и исках да съобщя за него
на сабанджара и на Тухчикес,
но взех че внезапно умрях.
(190) И ето, че сега
се тревожа заради това,
че успях да предупредя
Аскъп за опасността!”.
57. Как Джирас и Тулуш с приятелите помогнали на Аскъп
(1) Като казал това, Тар-Кубан
продължил напред, а Джирас
попитал своя приятел тамъра,
как да помогне на Аскъп...
(2) Тамърът издрънчал, че на Арджан
тук може да помогне
единствено Ингарсак –
ако той я срещне.
(3) А засега той трябва
да върви към Тама
и за нищо да не мисли –
без друго тук той е безсилен.
(4) Тъкмо тамърът издрънкал това,
когато се появила Ингарсак.
Оказало се, че шеките
вече й били съобщили за него.
(5) Курай и Бурай
много скоро забелязали
своя любимец
сред тълпата покойници.
(6) Втурнали се те към Ингарсак
и я довели при него.
Попитала тя Арджан:
“Какво правиш тук, синко?”.
(7) Джирас разказал – и тя
му казала: “Тъй да бъде –
ще ти помогна: нали ти си
моето любимо синче!
(8) Отначало ще уредя
срещата ти с баща ти в Булган,
а после ще те изведа
обратно на белия свят.
(9) Но запомни: когато влезеш
в Булган, следвай ме
и се преструвай,
че не ме познаваш.
(10) Не се опитвай сам да търсиш баща си:
тук, всички, както и ти, са с маски,
и всички, които попадат в Тама,
веднага губят паметта си.
(11) Погледни – ето Тар-Кубан,
който току-що страдаше
заради бедствията на Аскъп,
попадна в Булган и стана весел.
(12) Свиква той бахадирите
на своя знатен пир,
и има една грижа –
да попадне сред маджарите на Кубар.
(13) Ако те спрат,
аз ще те изчакам,
а ти после отново
тръгни след мен.
(14) За да не подушат
алпите живата ти миризма,
аз ще те намажа
с мъртва земя.
(15) Тук нищо не яж и не пий,
не се вълнувай и не лягай,
а ако не ме послушаш,
тутакси ще загинеш!
(16) А ако те карат
да ядеш и да пиеш,
направи тъй, че всичко
да се стича в тази тръбичка!”.
(17) Ингарсак прикрепила
към гърлото на Арджан една тръбичка,
пробивайки за това
долната му устна.
(18) Под маската на Джирас
тръбичката не се забелязвала –
и Джирбика, ускпокоена,
го назамала с прах.
(19) След това нейните змии
се сплели в мост над Курун
и той преминал след нея
с каруцата в Булган.
(20) Когато Арджан тръгнал след нея
по Булган, той скоро
видял една къща, а до нея –
самата Турун-Аби Умай.
(21) Това била нейната къща,
в която тя живеела,
когато гостувала на Чулман –
обичала да бъде сама.
(22) Където и да била,
тя надзиравала
да се спазва порядъкът,
установен от Тангра...
(23) Като видяла Джирас, Умай
почувствувала нещо нередно
и го поканила
на гости при себе си.
(24) Не могъл да откаже Арджан –
леопардите на Умай
страшно заръмжали –
тя едвам ги удържала.
(25) И обичаят не позволявал
на гордия бахадир
да отвърне с отказ
на радушната покана.
(26) А и самият Джирас
искал да поседи на гости:
нали Умай-биче била
в образа на прекрасна девойка.
(27) Когато Арджан влязъл в къщата,
Умай-биче почнала
да го гощава с ястия -
а той се преструвал, че яде.
(28) “Как хубаво ядеш! –
похвалила го тя. -
Сега виждам, че си мъртвец,
а отначало се съмнявах...
(29) Стори ми се, че от теб мирише
на жив дух...”.
А Арджан й отвърнал:
“Сигурно от вещите е замирисало –
(30) взех ги за дар на теб:
красив лък със стрели,
шарен пояс,
шаръ тун, ботушки...”.
(31) Не била равнодушна Умай
към красивите неща –
и, без да се притеснява от Джирас,
почнала да ги пробва.
(32) Дъхът на Джирас секнал –
никога не бил виждал
такава красива девойка,
но, за щастие, тамърът го ръгнал.
(33) Опомнил се Джирас – сетил се,
че тук не бива
да проявява вълнение –
нали любовта не вълнува мъртвите...
(34) Но Умай все пак дочула
потиснатия му стон
и подозренията отново
я обзели.
(35) Горещо го прегърнала тя
и го поканила да полегне
с нея на големия креват
с меки възглавници.
(36) Почувствувал Арджан,
че не може да се удържи,
но тамърът отново го ръгнал
и Джирас се опомнил.
(37) Казал, че не иска да ляга –
нали духовете не лягали...
Умай се успокоила
и го пуснала.
(38) Не знаел Джирас, че само
като го прегърнала Бадж-би,
тя узнала, че той е жив;
но решила да го пощади.
(39) Тя била доволна
от неговите подаръци
и достойното му поведение,
затова и го пуснала.
(40) Качил се отново Арджан в колата
и потеглил след Ингарсак.
Повела го тя
към едни пируващи бахадири.
(41) Намазала Ингарсак
един мъж
с жива земя – и го довела
при Арджан.
(42) Поздравили се те
и се разпознали.
Прегърнал Джирас баща си
и едва не заплакал.
(43) Попитал той баща си,
дали не се е оплаквал
от оскъдността на даровете,
а онзи отговорил, че не е.
(44) Сега станало ясно,
че Лек го е измамил,
но било късно да му отмъщава:
Лек вече отдавна бил умрял.
(45) Замислил се Джирас с мъка
дали да не остане с баща си,
но си спомнил, че Аскъп
е заплашен от Дагриевото нашествие.
(46) Като оставил на баща си
даровете, които му бил донесъл,
той помолил Ингарсак
да го изведе на белия свят.
(47) Сторила туй Ингарсак,
а на прощаване
му подарила
едно парченце топлина.
(48) Казала му за това:
“Това парченце може
да разтопи цял ледник –
но друго искам аз:
(49) искам да те виждам винаги,
да живееш дълго.
Носи тази топлина със себе си
и ще живееш дълго!”...
(50) Като се озовал на Земята
в образа на старец,
Арджан се престорил на хайджи
и почнал да броди по страната.
(51) От разговорите с хората
той узнал каквото било нужно –
и, без да се бави, отишъл
при сина на Тар-Кубан – Тулуш.
(52) Казал му той,
че е служил да баща му
и че той му е заръчал
да извести царя за бедата.
(53) Но го били нападнали
злите наубурийци
и едва сега той
се бил освободил от плена.
(54) Добавил, че Куян
е замразен под двореца на Дагрий –
и дал на Тулуш парченцето топлина,
за да разтопи леда.
(55) Благодарил Тулуш на Джирас
за важната вес и подаръка
и решил сам с приятелите си
да освободи Куян...
(56) “Защо да безпокоим царя! –
усмихнал се Тулуш. –
Сам трябва да свършиш работата,
ако ставаш за нещо!”.
(57) Бързо събрал той при себе си
своите приятели-бахадири:
всички те били
все отбор юнаци.
(58) Раудеб, синът на Джумантай,
Бавър, синът на Иданбир,
Арджанбий, синът на Кес-Кубан –
горели от желание за тръгнат на бой след Тулуш.
(59) Те били и братя:
майките на Тулуш,
Бавър и Арджанбий
били дъщери на Бахтияр.
(60) А още преди се били
побратимили с Раудеб.
Бил този биракски бий
подобен на предтечата си Атряч.
(61) Взели братята само
своите дружини – и потеглили
да измъкнат Джуанъш,
да спасят Булгар от бедата.
(62) Пътуват – и размишляват:
какво да направят?
Нали те самите не знаят
как да избавят Куян?
(63) Изведнъж чуват зад себе си тропот.
Оглеждат се – и виждат:
след тях препуска чуден кон,
най-красивият от всички.
(64) Стъписали се приятелите,
поразени от неговата красота.
А той дотичал до тях
и им казал тъй:
(65) “Аз съм синът на Куян – Тулпар –
и ще ви помогна!
Ако не ме вземете със себе си,
ще отида в Барджил сам!”.
(66) Решили бахадирите
да го вземат със себе си.
Приближили до Дарджал –
а пътят бил затрупан с камъни.
(67) Мислели бахадирите,
че ще се промъкнат през тях,
но камъните се срутвали надолу,
заплашвайки да смажат всички.
(68) Не знаят бахадирите
какво да направят.
А Тулпар им казва:
“Аз ще ви пренеса!
(69) А дружините и конете
оставете тук –
на връщане
ще се срещнете с тях!”.
(70) Какво да се прави – братята
послушали Тулпар.
Пренесъл ги той
по въздуха отвъд Капкай.
(71) В Тушта те купили
от тамошните кранти;
продължили нататък,
а Тулпар им казва:
(72) “Знам как трябва да постъпим:
престорете се на конекрадци,
които ме продават –
и ме продайте в Тергес.
(73) Продайте ме на някой знатен
и се опитайте в замяна
да получите достъп до двореца,
където е скован баща ми!
(74) Като се промъкнете в двореца
и освободите баща ми –
препуснете надалеч
с всички сили.
(75) За мен не мислете –
аз сам ще се измъкна при вас.
Ако освободине Куян –
ще спасите своята страна!”.
(76) Приятелите го послушали:
престорили се на конекрадци
и отвели Тулпар
на пазара в Тергес.
(77) Тъкмо го привързали към стълба,
когато се раздал вик:
“Всички падайте ничком –
насам идва Акбатан!”.
(78) В Барджил било прието
да се пада ничком през знатните;
а Акбатан бил брат на царя,
т.е. по-знатен от знатните.
(79) Приятелите също паднали ничком –
и видели как до тях
застанали неговите ботуши,
а сетне чули:
(80) “Вдигнете глави –
Акбатан ще говори!”.
Вдигнали братята глави
и видяли Акбатан.
(81) Той бил тъй благороден,
че барджилците казвали:
“Ако Акбатан беше цар,
той без война би покорил всички!”.
(82) Българите го уважавали
и го наричали по своему:
басълците – Айбат,
а масгутите - Аудан.
(83) На самия Акбатан му харесвало
името Аудан –
едно от имената на Джам,
първия цар на българите и на Земята.
(84) Но на хората той винаги
скромно казвал:
“Аз не съм равен на Джам – мечтая
само да приличам на него”.
(85) Но на съдбата било угодно
неговият брат-злодей Дагрий
да стане цар на Барджил –
за беда на много хора...
(86) “Никога не съм виждал такива
благородни разбойници! –
с усмивка казал на приятелите Айбат,
като ги огледал внимателно. –
(87) Но сега някой благородник
може да измами и окраде
по-добре от сиромаха –
вие, изглежда сте от тези!
(88) Но не искам да ви уча
на това, което е трябвало
да узнаите от своите родители –
на добро, жалост и правда.
(89) По работа съм тук:
нужен ми е такъв кон,
който няма равни –
трябва да победя в едно надбягване!
(90) Бащата на девойката,
в която съм влюбен,
се закле, че ще я даде
на победителя в кушиите.
(91) Не вярва той на хората,
които често са го мамили,
но се доверява на Небесата,
благосклонни към конете.
(92) Не е ли вашият бегач
конят, който ми е нужен?
Ако е, продайте ми го
и искайте, каквото пожелаете!”.
(93) Поразили се приятелите на ума
и откровеността на Акбатан,
но не се разкрили българите –
не се доверявали те на барджийците.
(94) Отвърнали те тъй: “Този кон
ще те отведе, о, улугбек,
към блестяща победа, - а на нас
ни позволи за това да видим Кавъл!
(95) Чували сме, че залите му
са в небесни камъни и злато –
подобни на чертозите на Мар:
искаме да се убедим в това!”.
(96) Учудил се Айбат и казал:
“Виждам, били сте във дворци,
но си мисля: ще видите
и ще отмъкнете целия Кавъл!
(97) Аз бих се радвал на това –
нали владетелят му Дагрий
получи трона по нечестен път
и сам открадна онова богатство!
(98) Но не ви желая злото.
За ваше добро:
знайте, че при входа на Кавъл
горят вечни огньове.
(99) Ако някой мисли зло –
огньовете го изгарят...
А вие, виждам, не всичко
ми разкрихте за себе си!”.
(100) Разбрали приятелите, че не ще могат
сами да влязат в двореца
и решили да се доверят
на благородния Акбатан.
(101) Признали му те, че срещу коня
искат да получат Куян...
“Съгласен съм на размяната! –
възкликнал тогава Айбат. –
(102) Ако спечеля в кушиите,
аз сам ще освободя Куян.
А вие ни очаквайте
в полето извън града!”.
(103) Сговорили се те –
и Тулуш му предал
парченцето топлина,
за да разтопи леда.
(104) Качил се Акбатан на Тулпар
и поканил приятелите на кушиите.
Тръгнали бахадирите с него,
готови на всичко.
(105) Но Айбат не бил вероломен –
затова и не станал цар.
Той бил честен с тях
и те се убедили в това...
(106) Победил Акбатан в кушиите –
първи стигнал до целта Тулпар.
Щастлив станал Айбат,
но не забравил за дълга.
(107) Самият той проникнал в Кавъл,
освободил Давшан –
и, като го скрил под бронята на царя,
излязъл с него от столицата.
(108) Под маската на Дагрий охраната
не видяла алпа Куян,
разтворила всички врати
и го изпратила до полята.
(109) Едва не паднали от конете
нашите бахадири, като видели
царя и Акбатан,
идващи с войската към полето.
(110) Приготвили се братята за бой
и вече опънали лъковете,
когато войската изведнъж изостанала
и Куян свалил маската от себе си...
(111) Разкрили се тогава приятелите на Айбат.
Засмял се Акбатан,
прегърнал всички бахадири
и се побратимил с тях.
(112) Оттогава наричат
българите синовете си
с имената на Акбатан:
дано те бъдат също тъй благородни!...
(113) Весело потеглили приятелите
с Куян и Тулпар
по обратния път,
а Акбатан с войската – към Тергес.
(114) Като на приятел на Булгар
дал Иданбир на Куян
по молба на куштаните
владението Илат...
(115) Минало се малко време –
и в годината Самор [512г.пр.н.е.] Дагрий
нахлул през Макидан
в Биракската суба на Аскъп.
(116) Водел той 100 тумена
барджийско войнство –
и българите решили
да отстъпят към река Арджа.
(117) Там трябвало да дойдат
масгутите от Курган и Кашан
на сина на Бар-Кавес –
безстрашния Ак-Джирак.
(118) Но трябвало
да се задържат барджийците,
за да могат силите на Басъл
да се съединят с масгутите.
(119) Наели се да сторят туй
четиримата бахадири:
Тулуш, Раудеб, Арджанбий
и с тях – Бавър.
(120) Два дни удържал
в своята крепост Раудеб;
три дни се сражавал
в твърдината си Бавър;
(121) четири дни се бил
за крепостта си Арджанбий –
и десет дни трябвало
да издържи Тулуш.
(122) Заедно с него решили
да се бият и приятелите му:
и четиримата се събрали
в крепостта Салгър...
(123) Останал в Салгър
и Арджан Джирас –
искал да помогне той
на своя сродник...
(124) А алпът Джуанъш
със своите джурешци
застанал край Салгър,
за да пречи на врага...
(125) След пет дни боеве
загинали почти всички
воини на приятелите и алпа;
оставали сили за един час бой.
(126) Намерил тогава Давшан
алп-биката Самор
и я помолил да отвори
един от ходовете в крепостта.
(127) По него той преминал
в крепостта Салгър
и казал на приятелите:
“Трябва да се махате оттук.
(128) Трябваше да ни дойдат
на помощ джандърбакците,
но царят ми съобщи,
че те няма да дойдат:
(129) “Измени ни бият на джандърбакците –
и, отказвайки да тръгне на война,
страхливо се скри
в дълбините на тъмните гори.
(130) Вие сторихте, каквото можахте,
и сега можете
да излезете от крепостта,
за да не загинете напразно!”.
(131) Минете по хода
на добрата алп-бика Самор –
той ще ви изведе
надалеч оттук!”.
(132) Когато всички се наканили
да тръгнат по дурбуна,
Тулуш изведнъж казал:
“Не мога да тръгна с вас!
(133) Аз обещах да удържа
крепостта десет дни –
по-добре да умра, отколкото
да наруша своята дума!”.
(134) Захванал се алпът да го моли
да си тръгне с всички,
плашейки го с това,
че родът му ще се прекъсне.
(135) “Ти нямаш деца, -
казал той на Тулуш, -
и ако сега загинеш,
твоят род ще се прекъсне!”.
(136) Но Тулуш бил неумолим –
и алпът помолил Джирас
да му помогне
да уговори Тулуш.
(137) А Арджан казва:
“Каква полза от живота на рода,
опетнен с безчестие –
в това съм съгласен с Тулуш!”.
(138) Отишъл тогава Куян
в едно безлюдно място,
където си почивали от битките
маджарите на Кубар.
(139) 5 дни в годината
те имали право
да си почиват от боевете –
и отивали там.
(140) Казал им Куян, че Дагрий
заплашва българите с поробване
и маджарите решили
(141) Още 5 дни –
с помощта на маджарите –
удържали бахадирите в крепостта,
а през нощта я напуснали по дурбуна.
(142) Последни си тръгвали
Куян и Арджан; задържал
Джирас алпа до входа на дурбуна
и го запитал:
(143) “Кажи ми, велики алпе,
как по-силно да досадим
на мерзкия Дагрий
и да го обърнем в бяг?”.
(144) “Има такъв начин за смъртните, -
казал в отговор Джуанъш, -
но аз не мога
да разкажа за него на смъртните!”.
(145) “На мен можеш да разкажеш, -
забелязал Арджан, -
защото аз съм син на Ингарсак
и внук на Угер Вълях!”.
(146) Не му повярвал Куян
и го помолил да покаже
онзи монджук, който
давала Ингарсак на децата си.
(147) Джирас го показал – и тогава
Джуанъш му разказал:
“Смъртните трябва да помолят Улят
да ги зарази със болест.
(148) От заразените
опасната болест
ще премине към воините на Дагрий
и ще ги убие по-бързо от меч...
(149) Но самият ти не можеш
да направиш това:
нали си алп и Улят
не може да те зарази!”.
(150) “Да”, - престорено се съгласил
Джирас с Кук-Куян,
а сам решил да остане в крепостта
и да се зарази.
(151) Когато Куян влязъл в дурбуна,
Арджан затворил хода след него,
взел тамъра си
и запял молитва към Улят:
(152) “О, страшна алп-бике Улят,
възпявал ли те е
някой и някога?
Не съм чувал за това.
(153) Сега аз ще те възпея –
ще разкажа за твоята мощ,
как ти можеш мириади зверове от раз
да направиш плячка на червеите.
(154) Как ти можеш тумени птици
от раз да свалиш от Небето на Земята,
как ти можеш от раз мириади хора
да превърнеш в скелети.
(155) Няма същества на тази Земя,
които да не се боят от теб;
ако ти вървиш по земята,
всички стремглаво бягат от теб.
(156) А тъй прекрасен е твоят лик:
в червен пламък той е обвит,
прогарят твоите очи
всичко на света – дори гранит.
(157) Досега не съм те виждал,
а сега за среща моля;
не съм боледувал от нищо никога,
а сега искам да се разболея.
(158) По-бързо ела, Улят,
тялото ми в лапи стисни,
ноктите си в мускулите впий,
с отровата на мрака ме напои.
(159) Аз искам целият от червеи да гъмжа,
искам тъй от болестта да боледувам,
че дъхът ми да убива на верста наоколо
като прерязващ гърлото кинжал.
(160) Ако сърцето си ми отдадеш,
ако болестта ми предадеш,
то като най-щастлив младок
ще те обикна – и това е!”.
(161) Не могла да устои Улят,
долетяла при Арджан,
за да послуша неговата песен –
и го заразила със страшна болест.
(162) Когато на сутринта барджилците
нахлули в крепостта
и убили Джирас,
те самите се заразили.
(163) Започнал тогава сред войската на Дагрий
мор, непознат за хората:
от всеки тумен на врага
оцелели само по десет души.
(164) Ужас обзел тогава Дагрий
и той побягнал от Аскъп,
изоставяйки ранените и болните;
осеял с тях той цялата степ...
(165) Възползувайки се от суматохата,
един отрят иджами, които
Дагрий насила повел на война,
се присъединили към българите.
(166) Разрешил им Иданбир
да живеят в градовете край морето
и да търгуват с Барджил,
където останали техните роднини...
58. Как Раудеб и неговите приятели се срещнали с великите алпи
(1) А какво станало с Джирас? Той се
отправил в тъмната Тама –
но по пътя тамърът му
сам запял песента:
(2) “Велики са владенията на Тангра:
има места, където нищо не се вижда,
има места, където пукат студове,
има места, където има пясък и зной.
(3) Но няма място,
където да се срещнат да поговорят
Маджи – бахадирът
и неговият син – Джирас Хайджи.
(4) Добър баща беше Маджи,
той бе майстор
в устройването на молебени
и великолепни пирове,
(5) на които възславяха
милостивия Тангра
и всички предани
слуги на Твореца”.
(6) Чул Всевишният
тази песен на тамъра:
достигат до Твореца
всички стенания на света.
(7) Повелил Тангра да стане
Маджи алпа на пировете Тумаджи,
а Джирас Арджан Казан –
алпа на тамърджиите Боян.
(8) Сега можели Маджи и Джирас
да се виждат един друг
и да ходят по земята
по делата на службата си...
(9) Мнозина тамърджии
обучил Боян
на изкусна игра
и чудно пеене.
(10) Но ето, че настъпило време,
когато станали малко хората,
които искали да обучават децата си
на изкуството на тамърджиите.
(11) Почнали често хората да молят
самия Джирас-Боян
да пее за тях на тържествата –
и Боян не успявал да бъде навсякъде...
(12) Веднъж той
свирел на помена
на един бий – и изведнъж
немият син на бия запял.
(13) Поразени били хората
от изцелението на немия,
който се казвал Тимджан –
учудил се и самият Боян.
(14) Като поразмислил, той разбрал:
това е знак за това,
че Тимджан може да стане
велик хайджи.
(15) Обучил той Тимджан
на изкуството на тамърджиите –
и после честичко
го навещавал при странствуванията си.
(16) Пеел му Тимджан
при техните срещи
своите песни – една от тях
той посветил на Раудеб...
(17) Когато Тимджан вече
бил на 18 [80?] години,
поканил го на шуран
субагът на Бирак – Тергес.
(18) Шуранът бил устроен
в памет на бащата на Тергес –
светилника на българите,
бахадира Раудеб.
(19) Не могъл престарелият Тимджан
да откаже поканата –
нали се считало: с устата на хайджията
говорят самите Небеса.
(20) Но като пристигнал при царя
той му казал с укор:
“Аз съм вече много стар,
можеше да поканиш някой млад!”.
(21) “Няма вече млади!” –
отвърнал му Тергес.
И Тимджан, учудвайки се,
изведнъж разбрал, че субагът е прав.
(22) Той си спомнил, че вече 30 години
не се е срещал с други хайджии –
и си помислил: “Какво се е случило
с нашия български народ!
(23) Престанал е той да ражда
своите тамърджии:
а нали те са пазителите
на нашите български обичаи.
(24) Значи, в Басъл вече
е израстнало поколение,
което не е попило с песните
уважението към обичаите!”.
(25) Ужасил се Тимджан
от своята догадка,
почнал да се оглежда наоколо –
и още повече се изплашил:
(26) Половината биракци били
облечени в одежди на кряшци,
говорили на кряшски
и се държали по кряшски.
(27) Взел тогава Тимджан своя тамър
и запял песен за Раудеб,
сдържайки риданията,
но не сдържайки сълзите си:
(28) “3600 години
преди годината на Турджан,
когато свърши властта
на великата Кан-Гират,
(29) основа Джам Аудан
в благословения Сънджак,
край езерото Умай-Тиджа,
вечния Шатър-Булгар.
(30) В подножието на Българските планини,
между степта и гората,
край извора на Лаиш
спряха българите на лагер.
(31) Принасяйки жертви на Тангра
и на верните му слуги,
7-те племена на българите
издигнаха двореца на Джам.
(32) Отначало прекараха
по избрания участък
целия добитък
и изравниха земята.
(33) После изкопаха ров
под фундамента на двореца,
построиха огнището Аратеб
и го запалиха...
(34) Веднъж враговете
по време на междуособици
изгориха двореца на Джам
и затрупаха огнището с камъни.
(35) Но самият Кубар
удари със Саръджа-та от Небесата
и освободи от затрупването
пламъка на Аратеб.
(36) Стана оттогава Аратеб,
наричан също Раудеб,
огнището на всички
български племена.
(37) Казват – денем
самата Чак-Чак Теббиче
надзирава пламъка
на огнището на българите.
(38) А нощем от извора
излиза самият Чулман
или неговите Мърджалъши
и си хапват от жертвената храна.
(39) А на Джиен и Субаш-Кене,
когато Чак-Чак отива във водата,
целият народ в старо време
излизал да охранява своя Аратеб.
(40) А, за да не минава
времето напразно, хората
разпъвали край огнището
разноцветни шатри.
(41) Побивали наблизо
зеленото знаме на Бика,
поставяли върху покривките
обилни ястия –
(42) и започвали славен пир,
на който тамърджиите
пеели за величието на Небесата
и славели бахадирите...
(43) В тези дни
преставали разприте и войните:
хората се помирявали
и побратимявали помежду си.
(44) В дните на Джиена се давали
благословии за сватби,
а в Субаш-Кене хората се къпели,
славейки любимите си алпи...
(45) Пировете продължавали
през всичките тези дни и нощи:
старите си спомняли,
а младите се веселели.
(46) А за онзи, който заспивал
в Нощта на Джуанъш,
казвали: “В тази нощ
той е проспал своето щастие!”.
(47) И в Бирак народът
тогава също отбелязвал
тези велики празници –
и за това получил дар от Небесата:
(48) появил се и там Аратеб:
Джумантай – по волята на съдбата –
бил ощастливен от жена си със син;
той бил наречен Орджак-Раудеб.
(49) Бил той обвит със славата на дедите:
от Атряч идва неговия клон;
от Катраг – потомъка на царя –
до него клонът по следата расъл:
(50) От Катраг, Булгар, Уджи –
до Канджал, Тукал, Руджи;
от Баштар, Байдар, Нуши –
до Джирмай, Армай, Тура.
(51) От Бугур кълн – Иджай,
от Иджай – стареца Джумантай.
За радост на бага в старите години:
родил се на света Раудеб.
(52) Когато Раудеб бил
на 10 години,
попитал той баща си –
мъдрия Джумантай:
(53) “Кажи ми, татко, защо
ме наричат Раудеб,
и какво означава
това име?”.
(54) Обяснил му Джумантай:
“Това означава “Чисто Огнище”,
и означава огнището Аратеб,
на биракски – Раудеб.
(55) Преди много-много години
нашият български предтеча Бира
покорил тази земя
и оглавил тукашния народ.
(56) После Атряч Таргиз –
другият ни праотец –
взел за жена девойка
от рода на Бира.
(57) Тъй се образувал нашият род;
а целия ни народ
почнали да наричат “биракци”
или “атрячци”.
(58) Поразвалил се е оттогава
нашият български език,
защото ни се наложило
да изучим и езика на тукашните хора...
(59) Но не сме изгубили ние
нашите български обичаи:
по-скъпи са ни те
от нашия живот!
(60) Един от тези обичаи
е почитането на Аратеб.
В знак на нашата вярност към обичая
ти получи името Раудеб”.
(61) Помолил Раудеб баща си
да го обучат на обичаите.
Джумантай покани мен,
за да му попея за тях.
(62) Почнах аз да пея – и пях една седмица.
И цялата седмица Раудеб,
без да мига, слушаше
нашите български песни.
(63) Особено внимателно
той слушаше песните за това,
как алповете-нарджии
идват край Аратеб:
(64) “Чулман обича да поглежда
Раудеб от извора –
неспокоен е животът му,
а пламъкът го успокоява...
(65) Кубар понякога поглежда
огнището от облаците –
за него са издигнали
уба с меч на върха.
(66) И Субан, случва се, да сяда
край огнището, като пастир...
За него оставят хората
наметало и различен добитък.
(67) Готви Субаш на огъня
вкусно месо –
и угощава с него братята си –
Чулман и Кубар...”.
(68) Като изслуша моите песни,
каза ми Раудеб:
“Повече от всичко на света
аз искам да видя Аратеб!”.
(69) Когато той навърши
достатъчно години,
поиска да отиде в Сънджак
и да види Аратеб.
(70) Почна да разубеждава сина си
старият Джумантай –
“Пътят, казвал, е опасен и далечен”, -
но всичко бе напразно.
(71) Тогава той казал на Раудеб:
“Ако ще ходиш там,
то трябва да е с дар,
който няма равни!”.
(72) Почнал да търси Раудеб
скъп подарък,
питал съседните царе
няма ли при тях такъв.
(73) Но никой не могъл да му покаже
нищо струващо си...
Разстроил се Раудеб
и изпадна в отчаяние.
(74) По същото това време пристигнал
на гости у Джумантай
царят на Макидан –
добрият Бал-Джумантай.
(75) Баща му бил Келкедай –
коварният цар на Макидан,
приятел на Кряш
и враг на Аскъп.
(76) Преструвал се той, че е
приятел на своите съседи,
но в действителност плетял
интриги срещу тях.
(77) Своя син Келкедай
нарекъл Бал-Джумантай –
уж от уважение
към царя на Бирак-Суба;
(78) а в своето царство наредил
на всички макидански българи
да се обличат по кряшски
и да говорят на кряшски.
(79) Мнозина макиданци тогава
се превърнали в подобие на кряшците –
и само Бал-Джумантай
се обявил против това.
(80) С помощта на Саулъ
взел Бал-Джумантай властта
и върнал на Макидан
българските обичаи.
(81) Но след неговата смърт
синът му Алкусян
отново установил в Макидан
кряшски порядки...
(82) Като узнал за тъгата
на благородния Раудеб,
Бал-Джумантай му казал:
“Аз познавам такъв дар!
(83) Има при Каракулак,
потомъка на цар Чулак,
един чуден бял кон,
който той крие от всички.
(84) Веднъж в Искел
Каракулак срещнал
Саулъ, който яздел
към Аратеб с този кон.
(85) Разбойникът Каракулак,
като видял силата на Саулъ,
се престорил на порядъчен
и тръгнал с бахадира.
(86) Но още при първото нощуване
Каракулак откраднал коня
и го скрил в замъка си
сред планини и гори.
(87) Само видът на този кон
дарява на Каракулак
неизказуема радост,
и той много го цени.
(88) Само Каракулак
и неговите пазачи
знаят пътя към замъка
и могат да ходят там.
(89) Охраната посича всеки,
който без разрешение
се появява на тайната пътека,
водеща към замъка.
(90) Но вездесъщата Мосхаба,
която аз много почитам,
ми разказа за всички
тайни на Каракулак...
(91) Този кон бил предназначен
за дар на алпа Субан...
Ако искаш – ще ти разкажа
как да стигнеш до замъка!”.
(92) Зарадвал се Раудеб:
харесала му мисълта
да се яви при Аратеб
с кон за Субан.
(93) Като узнал от Бал-Джумантай
пътя към тайния замък,
Раудеб, без да се бави,
препуснал към Дагъ-Агаджир.
(94) Яздел той, яздел, и изведнъж видял:
на една горска полянка пасе
голямо стадо елени –
и решил да половува.
(95) Издебнал момента –
и с точен изстрел
убил един елен,
но другите не избягали.
(96) Пламнала душата на юнака:
решил той още да постреля,
но овреме си спомнил заръката
на прадядо си Бугур Хонджар.
(97) Веднъж бил потеглил Хонджар
към цар Чулак,
за да се сватосва
за дъщеря му Билян –
(98) но по пътя се увлякъл
в лов на елени,
убили десетина от тях,
но изял само част от един.
(99) Останалите трупове
той захвърлил като ненужни.
Видял това Аспарък
и потъмнял от гняв.
(100) Решил Алабуга
да накаже Хонджар –
и се появил пред него
в образа на бял елен.
(101) Стрелял по него Бугур,
но еленът ловко се стрелнал
към гората на планината Иджай,
а Хонджар – след него.
(102) Неочаквано Хонджар
се озовал пред пропаст,
конят замрял пред урвата,
а той паднал от него.
(103) За щастие Бугур успял
да се хване за един храст:
държейки се за клоните му,
той увиснал над пропастта.
(104) А белият елен
отново се появил пред него
и Хонджар разбрал,
че това е Апсатъ.
(105) Почнал той да го умолява
да му прости и да го спаси,
и обещал: “Занапред
не ще се случи подобно нещо!
(106) Кълна се с клетвата на Джам,
че нито аз, нито моите потомци
на лов не ще изразходваме
повече от една стрела!”.
(107) Едва бил произнесъл клетвата,
и той се озовал на земята,
а белият елен изчезнал,
сякаш никога не го е имало...
(108) Нарекъл Хонджар
сина си Иджай,
а внука – Джамантай,
за да не забравят неговата клетва.
(109) Но аскъпските българи
преправили името Джамантай
в по-удобното за тях
име Джумантай... Какво да се прави?
(110) Спомнил си за това Раудеб
и прибрал останалите стрели;
че иначе пред него отново би
се явил суровият Апсатъ...
(111) Взел Раудеб елена
и потеглил нататък.
Край едно село хората
го помолили да им даде месо.
(112) Раздал добрият Раудеб
почти всичкото месо...
На едно място спрял да си почине
и почнал да вари последното парче.
(113) Изведнъж вижда – идва един бедняк,
който лови и яде въшки.
Приближил се той до огъня
и му казал: “Искам да ям!”.
(114) “Хапни си, уважаеми!” –
казал на стареца Раудеб.
Старецът изял почти цялото парче –
и бил такъв.
(115) Тъкмо Раудеб
поискал да закуси с остатъците,
и гледа – идва едно момиче
с един орел в ръцете.
(116) Отворил Раудеб уста,
а момичето му казва:
“Позволи ми, бахадире, да нахраня
моето братче!”.
(117) Раудеб й разрешил.
Момичето бързо нахранило
с всички остатъци орела
и двамата тутакси изчезнали.
(118) Легнал си Раудеб да спи гладен.
Той спял леко – нали по това време
лесно можел да се превърне
от ловец в плячка.
(119) Рано сутринта той чул
тропот – и тутакси скочил,
и видял, че към него
се приближават двама конника.
(120) Приготвил се за бой, -
но конниците спряли
и го приветствували
на езика на агаджирските българи:
(121) “Привет, аскете, - не се бой от нас;
ние не сме нугаи, а също аскети:
Тулуш, син на Тар-Кубан,
и Арджанбий, син на Кес-Кубан.
(122) Ние отивахме да огледаме
новото владение на Арджанбий,
но по пътя видяхме
една красива кошута.
(123) Погнахме я
с всички сили,
но я изгубихме
и се озовахме тук...
(124) Ние сме приятели също,
както са били и нашите бащи;
искаш ли и ти
да станеш наш приятел?”.
(125) “Бих счел за чест
да бъда приятел
на такива славни бахадири!” –
отвърнал им Раудеб.
(126) Слезли конниците от конете
и се побратимили помежду си;
обещали да нарекат децата си
с имената на бащите и приятелите.
(127) Станаха твоя слава, о, Огнище,
синът на Раудеб – Тергес,
синът на Тулуш – Джумантай,
синът на Арджанбий – Орджак...
(128) Попитали приятелите Раудеб
накъде се е запътил,
а като узнали, двамата приятели решили
да му помогнат да отмъкне жребеца.
(129) Рекли те на Раудеб:
“Каракулак, да си признаем,
отдавна си покрадва – и трябва
да го накажем според делата му!”.
(130) Когато те наближили
потайната конюшня,
поставили Тулуш в засада
край разклонението на пътеките.
(131) Тулуш трябвало
да наблюдава пътеките
и в случай на нещо
да предупреди и прикрие приятелите.
(132) А Раудеб и Арджанбий
се промъкнали към конюшнята.
Когато излезли конярите с коня,
Арджан изведнъж към тях, като лисица...
(133) Хвърлили се те към него,
а той препуснал от тях,
стреляйки, докато язди;
а Раудеб искал за вземе коня,
(134) но бил нащрек Каракулак:
скочил на белия кон
и препуснал надалеч –
нямало да го догони Раудеб.
(135) Но тогава внезапно се появила
неизвестно откъде
една бяла кобилка –
и белият кон побеснял.
(136) Зацвилил и подскочил към небето,
хвърлил стопанина си на земята.
Паднал в тревата Каракулак
и си строшил ребрата.
(137) А белият кон, пъргав и разгорещен,
препуснал към кобилата:
хванал юздата му Орджак
и препуснал с него надалеч.
(138) Видял това Арджанбий,
който препускал в другата посока,
обърнал коня –
и се препуснал след Раудеб.
(139) Втурнал се след него
синът на Каракулак –
злобният Бер-Кавес –
и почти го настигнал.
(140) Но нашият Тулуш в засадата
бил за щастие нащрек –
точно пуснал той
по врага своята стрела.
(141) Това щял да бъде краят на Бер,
но, преди да се забие в бронята,
стрелата се впила в китката,
отслабвайки своята мъст.
(142) Пробивайки китката, стрелата
се ударила в бронята:
Бер-Кавес паднал на земята
от своя кон.
(143) В уплаха хората му
тогава се хвърлили към него,
а всички приятели с плячката
изчезнали в тъмния лес...
(144) Не знаели бахадирите,
че Небето им дало в дар,
а в ръцете им попаднал
нашият познайник – Тулпар...
(145) Отишли те с коня
при свещения Аратеб –
и там, като привързали коня към стълба,
се примолили на алпа Субан:
(146) “О, велики алпе, - на теб
водеше този кон храбрият Саулъ;
но то отвлече враг –
позор легна върху всички българи.
(147) А сега – слава на Тангра! –
ние ти връщаме коня.
Прости ни за закъснението,
сега очакваме милост от теб!”.
(148) През нощта наклали приятелите
своя голям огън –
и почнали да спят по ред,
за да не изпуснат алпа.
(149) Когато от мрака нечуто
към техния огън
излязъл алпът Субаш,
Раудеб събудил приятелите.
(150) Субан будел възхищение
с богатирската си мощ и стройност.
Завинаги запомнили приятелите
тази среща край огъня.
(151) Приближил се Гюлджимеш като скала,
отвързал коня от стълба,
взел всички подаръци и Кук-теке,
и препуснал в безкрайната далечина.
(152) Когато приятелите се опомнили
и почнали да славят Субан,
то Тулуш предложил
да благодарят и на Кубар.
(153) Тогава се приближил към тях
един старец със тояга в ръка –
и, с тяхно разрешение,
седнал до огъня.
(154) Докато хапвал той узнал
как били минали делата им,
а после им казал:
“Похвалете и другите!
(155) Това е бил Апсатъ тогава,
който е седнал до огъня на Раудеб,
а неговата дъщеря Акбия
е дошла при него с брат си.
(156) Също тази Акбия
по молба на Алабуга
е довела Тулуш и Арджан
до мястото, където спял Раудеб.
(157) А после пак тя,
превръщайки се в бяла кобила,
е довела белия кон
направо в ръцете на Раудеб!”.
(158) Почнали приятелите да възхваляват
и Иджик и Акбия,
а старецът само си хапвал
и ги слушал.
(159) А после изведнъж им казал:
“Няма ли да ми подарите
нещо за това, че ви обясних
някои неща?”.
(160) “Какво ти се иска, абай?”, –
попитал го Тулуш.
“Някаква топла дреха, -
отвърнал старецът. –
(161) защото старите ми дрехи
много се износиха
и почнах да мръзна
по моите ливади!”.
(162) “Високо пасеш ти
своите овце!”, - забелязал Тулуш.
“Затуй пък тревата там е по-сочна!”, -
усмихнал се старецът.
(163) Тулуш му подарил наметало,
а Раудеб – шапка.
Навлякъл ги старецът –
и останал доволен.
(164) В замяна той взел
изумителния си меч
и го забил на уба-та
вместо стария, ръждив;
(165) И казал: “Този меч
е изкован от самия Хурса:
той не ръждясва
и не се поврежда.
(166) Никой от хората
не може да го вземе в ръце –
само великите воини,
на които ще се покори светът”.
(167) Видяли приятелите меча –
и замрели от възхищение.
Разбрали те, че старецът
е бил самият Кубар-Баръс.
(168) Но когато поискали
да благодарят на алпа,
те не го видяли:
той се бил издигнал в Небето...
(169) Тръгнали си приятелите за вкъщи,
забравяйки за крадците:
какво има да мислиш за низкото,
когато срещаш великото!
59. Раудеб и Арджанбий
(1) Междувременно Каракулак,
който бил със строшени кости,
повървял малко –
и отишъл в другия свят.
(2) А преди смъртта си заръчал
на своя син Бер-Кавес
да отмъсти на бахадирите
за техния набег.
(3) Обещал Бер-Кавес
да го направи –
но трябвало да изчака
подходящ случай.
(4) А докато чакал – преструвал се
на добряк и кротък,
извинил се за баща си,
не безпокоил съседите.
(5) Но когато цар на Аскъп
станал синът на Сабан –
храбрият Кес-Кубан,
Бер-Кавес научил:
(6) Овдовяли били нашите герои –
Раудеб и Арджанбий –
и решили да изяснят
къде да си търсят невеста.
(7) Бер-Кавес тутакси
направил богати дарове
на алпа на ветровете Джил
и го помолил:
(8) “О, велики Ерирей!
Само аз не забравям
да те почитам и дарявам,
затуй, помогни ми:
(9) Ако поискат да узнаят
Раудеб и Арджанбий,
къде да си търсят невести,
отнеси стрелите им в моя двор!”.
(10) Джил обещал да помогне,
но можел и да забрави;
но за щастие на Бер-Кавес,
не минало много време.
(11) Излезли двамата бахидири
в своите дворове
и, като си завързали очите,
пуснали стрели наслуки:
(12) за да узнаят
според стария обичай
в каква посока
да си търсят невеста.
(13) Джил подхванал стрелите им
и ги отнесъл в Дагъ-Агаджир.
Нямало що да сторят –
потеглили натам и двамата бахадири.
(14) Узнал за това Бер-Кавес –
и сърцето му заскачало
от злобна радост:
ударил часът на неговото отмъщение!
(15) Имал той дъщеря Пура
от жена-имегенка:
толкова красива, че в нея
се влюбвали много мъже.
(16) Тя била като имегенките
похотлива и развратна.
Не се омъжвала,
но спяла с мъже.
(17) При това от година на година
ставала все по-красива:
на 40 години изглеждала
като 15-годишна девойка.
(18) Когато баща й я извикал
и й заповядал да очарова
неговите врагове и да се омъжи
за един от тях,
(19) Пура се опитала
да възрази на баща си, но той бързо
я усмирил с камшика на Субан,
който бил купил от Куян...
(20) Когато Раудеб и Арджанбий
пристигнали при Бер-Кавес,
те отначало се зарадвали
един на друг и се прегърнали.
(21) И това, че се сватосват
за една и съща невеста,
не разклатило
приятелските им отношения.
(22) Но, като видяли Пура, и двамата
безумно се влюбили в нея
и забравили за приятелството
и за всичко на света.
(23) Както сладката суджа
незабележимо опива мъжа,
така и Пура опиянила
приятелите с отровата на страстта.
(24) И двамата поискали да вземат
дъщерята на Бер-Кавес за жена;
никой от тях не искал
да отстъпи пред другия.
(25) Почнали приятелите вече
навъсено да се поглеждат:
и двамата били готови
да се бият за нея до смърт.
(26) Като видял това, Бер-Кавес,
по обичая на българите,
помолил бахадирите
да разрешат спора с двубой.
(27) Съперниците избрали
боен двубой,
но в нощта преди схватката
посетил Раудеб един орел.
(28) Влетял той в прозореца
на онази стая на царския дворец,
която били отредили
за настаняване на Раудеб.
(29) Удивил се Раудеб
и искал да вземе птицата в ръка,
но орелът изведнъж се превърнал
в младеж и му казал:
(30) “Аз съм третият син на Иджик –
Мардан Каймар Биста Беркет.
Живеех в Турун-Суба и Сънджак
преди царуването на Аслан.
(31) Аз присъединих към Турун-Суба
земите при морето Арджан,
затова онзи бряг и морето
получиха моето име Биста.
(32) Мой най-добър приятел
бе бахадирът Булгар.
След неговото изчезване
аз реших да напусна Сънджак.
(33) Когато преминавах
през степта на Арджа,
казаха ми тукашните
синдж-барса или барджийци:
(34) “Предците на българите – трьок-сакланите
и ние, барсайците,
сме излезли от един корен –
Синдж или Саклан.
(35) Но ние нямаме
владетели по рождение,
а ти си такъв.
Затуй оглави ни!”.
(36) Оглавих аз барсайците
и отведох по-голямата част от тях
в Курган, където превзех Мар
и се съгласих да служа на Кай.
(37) Затова и ме нарекоха
моите барсайци
Каймар, от мен
произлизат всичките им царе.
(38) Надвих аз много врагове,
защитавайки своя народ
и съкровищницата на Мар
от злите хора и дивове.
(39) Но не получих за това
никаква благодарност:
когато започна гладът,
хората ми казаха:
(40) “Ти си несполучлив цар;
след като ни постигна
такава беда,
отстъпи властта на другите!”.
(41) Надявах се аз,
че поне синовете ми
ще бъдат с мен,
но и те подкрепяха простолюдието.
(42) Предадох властта на синовете си,
но гладът не престана.
Тогава помолих Небесата:
“Нека се превърва н бик!
(43) Но не обикновен,
а такъв, който
да стигне да се
нахрани целият народ!”.
(44) Яви се тогава пред мен
Челбас Кулюг Вала
и каза: “Ти извърши
най-големия подвиг:
(45) прости и съжали онвези,
които те обидиха,
затова да бъде тъй,
както ти пожела!”.
(46) И аз тутакси станах
огромен бик.
Отидох при барджийците
и им казах:
(47) “Аз бях ваш цар,
но вие не ме оценихте!
Затуй убийте ме сега
и поне се наяжте наволя!”.
(48) Синовете ми първи приближиха
към мен с ножове;
единствено внукът ми Мангут
ме съжали и почна да ги кори.
(49) Но те не се спряха –
убиха ме и ме изядоха.
Тогава Мангут отиде
със своите хора в Улуг Хин.
(50) А моята кръв
потече след него
и, поглъщайки струите на ручеите,
се превърна в реката Кансу.
(51) В Улуг Хин Мангут и неговите хора
в моя памет
съвсем престанаха да убиват
и ядат месото на животни.
(52) Един от неговите потомци
наруши този обичай –
и загина със своя град,
изгорен от кюнгошите...
(53) Всевишният ме възроди
и ми заповяда да бъда
алп на възмездието –
боят се от мен грешниците:
(54) защото се явявам пред тях
преди тяхното наказание...
Но пред теб аз дойдох
по молба на сестра си Акбия.
(55) Тя те обикнала
още като те видяла,
но сама не се решила
да ти се открие.
(56) Тя иска да те предупреди:
попаднал си в капан –
Пура те е очаровала,
за да те скара с приятеля ти.
(57) Но ако ти и Арджанбий
почнете да се биете,
вие ще се убиете
за радост на Бер-Кавес.
(58) Той отдавна мечтае
да ви отмъсти за смъртта на баща си –
и подмолно ви тласка
към гибел!”.
(59) Но не му повярвал
храбрият бахадир:
силно било очарованието
на прекрасната Пура.
(60) Казал той на Каймар:
“Отлитай, момко, махай се,
аз ще се бия с кого да е,
за да получа Пура!”.
(61) Но едва отлетял Беркет,
когато в покоите
се появила самата Акбия
в образа на прекрасна девица.
(62) Погледнал я Раудеб –
и тутакси забравил за Пура:
влюбил се в Акбия
от пръв поглед.
(63) Чарът на Пура се развеял
и Раудеб се ужасил
от това, че те се съгласили
на бойна схватка.
(64) “Обикнах те! –
признал той на Акбия. –
И ако можехме да си тръгнем оттук,
бих те взел за жена.
(65) Но аз дадох дума,
че ще се бия с приятеля си
и сега не мога
просто тъй да си тръгна.
(66) Но ето какво ще сторя:
ще отида при Арджанбий
и ще му разкажа истината,
която узнах.
(67) Ще се договорим с него
да се бием с половин сила,
и аз съм готов да отстъпя
заради него победата!”.
(68) “Не прави това, -
помолила го Акбия. –
Очарован е Арджанбий
и не ще ти повярва.
(69) Дори и да се съгласи
да се бие с половин сила,
той ще те измами и убие;
не ставай глупав!”.
(70) “Какво да правя тогава? –
извикал в отчаяние Раудеб. –
Ако не изляза на майдана,
ще ме сметнат за страхливец.
(71) Ако в схватката
се бия слабо –
то тогава без да му мисли
ще ме убие Арджанбий.
(72) Ако пък се бия
с пълната си сила,
то тогава мога да убия
своя скъп приятел!”.
(73) На това Акбия отвърнала:
“Ти трябва да решиш
кое за теб е по-скъпо
и тогава да вземеш решение”.
(74) Помислил Раудеб
и, въздъхвайки, решил:
“По-скъп от всичко ми е
животът на моя приятел.
(75) След като няма друг начин
да спася Арджанбий,
ще тръгна заради него
към собствения си позор!”.
(76) На сутринта Раудеб излязъл на бой,
държейки се за корема –
и, казвайки, че се е разболял,
се отказал от двубоя.
(77) Обичаят допускал това,
но отказалият се от схватката
се обричал на позор
и вечни насмешки.
(78) Но се съгласил Раудеб
на това, заради приятеля си:
решил да изтърпи всичко,
само да спаси приятеля си.
(79) Отказът на Раудеб от боя
веднага направил Арджанбий
годеник на Пура –
зарадвал се Арджанбий.
(80) Не могъл той да оцени
благородството на Раудеб –
нали бил очарован –
и извикал насмешливо на приятеля си:
(81) “Какво, приятелю, - да не би от страх
през нощта стомахът ти да те е присвил?
Върви в храстите и се оправи,
че иначе ще си оцапаш гащите!
(82) Всички мислеха, че си бахадир,
печелещ слава за Аскъп,
а ти си, виждаме, момче,
напикаващо се в гащите от страх.
(83) Дали не лъжат хората, казвайки,
че си бил женен?
Струва ми се, че не си дорасъл
дотам, че да познаваш жени!”.
(84) Отправил се Раудеб в храстите,
където заридал от позор.
Когато там се явила Акбия,
той й казал в отчаяние:
(85) “Мислех си: по-трудно от всичко
е това, да умреш за другиго.
Но по-трудно от всичко се оказва
да понесеш позора заради приятел.
(86) Нямам повече сили
да понасям тази мъка.
По-добре да загина,
отколкото да виждам своя позор!”.
(87) Но Акбия му казала:
“Не тъгувай, бахадире,
нали ти извършваш
най-големия си подвиг!
(88) Подлагаш себе си
на позор, заради приятел –
никой преди теб
не е извършвал подобно нещо.
(89) Ще те прославят потомците
като пръв бахадир.
Ще може ли някой друг
да извърши подобно нещо?
(90) И сега аз искам
да бъда награда за теб.
Ако ми позволиш –
ще стана твоя жена!”.
(91) Като чул тези думи,
забравил Раудеб за всичко,
засмял се от радост
и изтрил сълзите на горестта.
(92) Видял Бер-Кавес,
че се изплъзва Раудеб
от неговите ръце –
и го поканил на сватбата.
(93) Решил отмъстителният субаг
да отрови Раудеб...
Останал Раудеб – не можел
да откаже на поканата...
(94) А очарованият Арджанбий
и на сватбения пир
не давал мира на приятеля си –
все се надсмивал над него.
(95) “Ей, приятелю, - викал той на Раудеб, -
гледай да не се заглеждаш
по моята жена, че иначе отново
ще те присвие стомахът!
(96) Ей, Раудеб, опомни се,
че ти не си мъж, а жена!
Свали си гащите: ще видим,
дали имаш признака на мъж!”.
(97) Гостите се веселели,
а Бер-Кавес в това време
наредил на Пура да отрови
бахадира Раудеб.
(98) Но Акбия била нащрек:
надянала шапката-невидимка,
която й дал дядо й –
и подслушала разговора им.
(99) А Акбия била
велика чародейка.
Обучила я на магия
самата Бай-Тимат.
(100) Спасявайки Раудеб,
тя взела от неговата паница
парче месо – и го хвърлила
в храната на Пура.
(101) Изяла Пура това месо –
и се влюбила в Раудеб.
Затуй тя само се престорила,
че убива Раудеб.
(102) В действителност Пура
поднесла на Раудеб
чаша не с отрова,
а със сънотворно.
(103) Изпил Раудеб чашата –
и скоро заспал,
а Пура наредила на слугите
да го отнесат в нейните покои.
(104) А Арджанбий, виждайки
как отнасят Раудеб,
се засмял и извикал:
“Гледайте – опи се моят приятел!
(105) не само до сватба
не е дорасъл той,
но дори и да пие още
не се е научил!”.
(106) По заповед на Пура слугите
поставили Раудеб
в дървен сандък – и после
го отнешли в дома на Арджан.
(107) Тя можела да чародействува
и от една кост
създала образ на трупа
на бахадира Раудеб.
(108) А, за да не го
докосва Бер-Кавес,
тя направила трупа
нетърпимо вонящ.
(109) Погледнал Бер-Кавес,
гнусливо се намръщил,
и повярвал, че
Раудеб е загинал...
(110) Когато Арджанбий повел
Пура към своя батавъл,
заедно с нейния сандък,
Акбия тръгнала с тях.
(111) По пътя Акбия,
невидима за всички,
се пъхнала в сандъка
и събудила Раудеб.
(112) А после тя превърнала
себе си и Раудеб в пчели...
Когато Пура отворила сандъка,
Акбия я ужилила.
(113) От ухапването й Пура
забравила за Раудеб,
а Акбия и Орджак
отлетели в Бирак.
(114) Там, в батавъла Абдере,
те искали да отпразнуват сватбата си,
да зарадват приятелите
и да разстроят враговете.
(115) Нямал търпение Раудеб
да види синовете си –
Тергес и Аспарджек;
той виждал в тях помощници.
(116) Долетели пчелите до Абдере
и на една ливата
отново се превърнали в хора...
А там пасял добитъкът на един пастир.
(117) Поздравили го
Раудеб и Акбия;
почнал царят да разпитва
пастиря за това-онова.
(118) А пастирят им разказал:
“Достигна до нас наскоро вестта
за гибелта на Раудеб –
нашия добър цар.
(119) Виждал съм го аз веднъж –
той приличаше на теб.
Събраха се нашите бийове
и предложиха властта на Тергес.
(120) Той тутакси се качи на трона,
без дори да разбере
какво се е случило с баща му;
а пък беше негов любимец.
(121) Но тогава се обяви Аспарджек,
който е женен за кряшка
и само кряшците обича,
поради което го наричат “Кряшил”.
(122) Той дълго живя в Кряш,
а сетне – в Макидан,
където цар Алкусян
омъжи за него дъщеря си.
(123) Кряшката и макиданката
съвсем го разватиха,
а Алкусян освен туй го подтикна
да завземе трона.
(124) С отряд макиданци
дойде Кряшил в Абдере.
Излязоха срещу него бийовете
и го попитаха какво иска.
(125) “Искам властта, -
отвърна им той. –
Ако ми я дадете,
ще ви наградя с кряшско злато.
(126) При мен вие ще бъдете
богати като кряшци.
Дори няма да воювате –
ще се бият макиданците!”.
(127) Не се намери сред бийовете
нито един честен:
всички измениха на Тергес
и цар стана Кряшил.
(128) Даде Кряшил на Тергес
една убога къщичка,
където той живее
със жена си.
(129) Престана Кряшил
да се подчинява на Аскъп,
възползувайки се от това, че умря
старият цар Кес-Кубан.
(130) А новият цар на Аскъп –
бахадирът Арджанбий –
е зарязал всички дела
и се занимава със жена си.
(131) А Дагъ-Агаджир
Арджанбий сам освободи
от аскъпския данък
по молба на жена си Пура.
(132) Разправят, че тази вещица
сега управлява
всички дела на Аскъп,
позорейки българите...”.
(133) Помръкнало лицето на Раудеб
като чул това –
и, като се простил с пастиря,
той казал на Акбия:
(134) “Обидиха се синовете ми
и не искам повече
да живея и управлявам тук – да отидем
в Сулдан, където е приятелят ми Къй!”.
(135) Отишли те в Сулдан...
А тамошните българи
казали на Раудеб:
“Радваме се на твоето пристигане!
(136) Знаем, че ти си
велик бахадир
и винаги си бил добър
към своя народ.
(137) И старият ни бий беше добър,
но веднъж откара риба на Бер-Кавес,
а онзи, желаейки да ни подчини,
вероломно уби Къй.
(138) Останахме сами
и не знаем какво да правим.
Ако станеш наш бий –
ще ти бъдем верен народ”.
(139) Заплакал Раудеб
като чул добрите думи
и се съгласил да стане бий,
но под името на Къй.
(140) “Откъснат съм от своя род, -
обяснил той на сулданците. –
Счетоха ме за мъртъв
дори собствените ми синове!
(141) Засели се в сърцето ми
горчива обида.
И докато тя е жива,
аз ще бъда за всички Къй!”.
(142) Отпразнувал Раудеб в Сулдан
своята сватба –
станали той и Акбия
щастливи съпруг и съпруга.
(143) Почнал той тук с Акбия
да живее тихо и спокойно,
с риба да търгува
с деца да се сдобива.
(144) Никой от съседите тогава
не се вясвал там:
местата тук били затънтени
и нямало никакви пътища.
(145) Родила Акбия на мъжа си
син Тарас
и дъщеря Джолт –
станали и те рибари.
(146) По-късно хората решили,
че Тарас Чул
е наречен в тяхна чест – и почнали
да произнасят “Тарас-Джолт”...
(147) После Акбия родила
още една дъщеря – Сания,
но тя била отнесена с лодка
в морето през една буря.
(148) Потъгували родителите,
но какво да се прави – не ще си върнат дъщерята;
случва се хората да загиват –
нали са смъртни...
60. Как Раудеб се бил със Шаръкан
(1) Не достигали до Сулдан
ветровете на тревогите,
но не приспивала тишината
чувствителната Акбия.
(2) Честичко, тайно от мъжа си,
тя надявала
шапката-невидимка
и се промъквала в Бърман.
(3) Имало там една спирка
за пратениците от различни страни.
Тихо приближавала тя до тях
и слушала техните разговори.
(4) Така Акбия узнала,
че над Аскъп надвисва
невиждата беда –
синът на Бер-Кавес – Шаръкан.
(5) Отишла Акбия при Бай-Тимат
и тя й разказала
всичко, което знаела
за този Шаръкан.
(6) Когато той се родил,
Бер-Кавес поднесъл на Дахус
големи дарове
и го помолил:
(7) “Искам Шаръкан
да прилича на теб –
дай му сила
и му бъди втори баща!”.
(8) Харесали се на Дахус
даровете на Бер-Кавес
и той му казал:
“Постави сина си в един ледник!
(9) Нека, докато израстне
да яде само лед – и тогава
той ще стане най-могъщия
бахадир на Земята!
(10) Ако в моята година
той започне война
и премине река Бурут,
той ще завладее цялата Земя!”.
(11) Поставил Бер-Кавес сина си
в един ледник посред Карбат.
Когато порастнал,
той се спуснал от планините.
(12) Хората, които го виждали,
в ужас се разбягвали:
ликът му бил страшен
като лика на мъртвец.
(13) Той бил рогат
и с огромно тяло,
а около него
се виела мъгла...
(14) Разпратил Бер-Кавес
своите пратеници,
призовавайки съседите
да се присъединят към него.
(15) Съгласили се да се присъединят към него
20-те племена на рънджайците
и наубурийците – с надеждата,
че ще разгромят и разграбят Булгар.
(16) Решили те
да обединят силите си
в един ден
от годината на Дахус...
(17) Разказала Акбия
за това на мъжа си –
и Раудеб решил
да събере приятелите си.
(18) “Ще потеглим, - казал й той, -
срещу враговете на Булгар.
Аз ще се бия със Шаръкан,
а приятелите ми – с наймитите!”.
(19) Трябвало да се бърза,
тъй като до онзи ден
оставали само
три месеца.
(20) Но пратениците на Раудеб
успели навреме да съберат
на река Бурут
приятелите на Раудеб.
(21) Когато Раудеб се приготвил
да потегли нататък,
Акбия му рекла
тези думи:
(22) “Ти си знаменит бахадир
и битките са твоя работа.
Затова аз няма
да те задържам.
(23) Но ти трябва
непременно да победиш,
в противен случай Шаръкан
ще разруши Шатър-Булгар.
(24) Затова те моля:
вземи шапката-невидимка!
Възползувай се от нея – нали трябва
На всяка цена да убиеш врага!
(25) Разбира се, може да се сметне,
че е нечестно да се биеш с врага
със шапка-невидимка,
сякаш се боиш от него.
(26) Но пречупи гордостта си
още един път – заради хората.
Помни едно нещо... трябва
на всяка цена да убиеш врага!”.
(27) Не се решил Раудеб
да възрази на жена си;
взел шапката-невидимка
и препуснал към приятелите си.
(28) На Бурут той срещнал
Тулуш и Бавър.
Зарадвали му се приятелите –
те мислели, че е загинал.
(29) Зарадвал се и Раудеб.
Прегърнал приятелите си и попитал:
“А защо не пристигна
нашият приятел Арджанбий?
(30) Или той за 20 години
не е разбрал, защо аз
на сватбения двубой
отказах да се бия с него?
(31) Или, като е станал цар,
е станал важен и се е променил,
забравил е приятелите и не иска
да понася незгодите на войните?”.
(32) Навели глави приятелите
и Бавър казал:
“Не е станал важен Арджанбий
и не е забравил приятелите си.
(33) Когато му казах
за надвисващата опасност
и за твоя призив –
очите му заблестяха.
(34) Видях аз предишния
Арджан – бахадира.
Каза ми той,
като ме прегърна:
(35) “Благодаря за поканата
за смъртната битка.
Радвам се, че Раудеб е жив
и ще тръгна с вас към Бурат.
(36) Виновен съм пред Раудеб
и искам да го помоля за прошка.
Но дори и да не ми прости,
аз ще се вия за вас!”.
(37) Но в условения ден
аз узнах, че той е умрял,
едва успявайки да обяви
за своето потегляне към Бурат...”.
(38) Не знаели приятелите, че
Пура по заповед на баща си
е отровила мъжа си, за да
провали похода на приятелите:
(39) нали ще трябва
след смъртта на царя
да го погребат,
а това е бавна работа.
(40) Сетне на кинешите
ще трябва багълите
да изберат нов цар -
това също е бавна работа.
(41) Разправията на кинешите
можела да продължава
много месеци –
опърничави били багълите.
(42) Но заявил на кинеша
прямият Бавър:
“Нямаме кога сега
да се занимаваме с каквото и да било:
(43) Над Аскъп надвисва
най-жестока беда...
Дайте да отложим всичко
до победата над врага!”.
(44) Съгласили се багълите
да отложат делата,
но само за един месец –
нямали търпение да повдигат врява!...
(45) Почнали приятелите да обсъждат
плана на Раудеб:
той ще се бие със Шаръкан,
а останалите – с наймитите.
(46) И тогава Тулуш казал:
“Шаръкан не е обикновен.
Мисля , че ще го срази
само мечът на Кубар.
(47) Затова всички ние
тряба по ред
да се докоснем до меча на Баръс
на уба-та край Аратеб!
(48) Онзи, който може
да вземе меча в ръце,
той ще се бие със Шаръкан,
а останалите – с наймитите!”.
(49) Всички се съгласили с Тулуш
и потеглили към Аратеб.
Успял да вземе меча в ръце
единствен Раудеб.
(50) Върнали се приятелите край Бурут
и казали на Раудеб:
“Върви и се бий със Шаръкан,
а ние ще се бием с наймитите!”.
(51) Бавър с джеремелците
тръгнал срещу рънджайците,
а Тулуш със сънджакците
застанал срещу наубурийците.
(52) Като надянал шапката-невидимка,
Раудеб незабележимо
отишъл в Дагъ-Агаджир
и влязъл в двореца на Бер-Кавес.
(53) Като хванал Шаръкан
направо докато спял,
той го отнесъл
в едно безлюдно място.
(54) Шаръкан дори не се събудил,
а продължавал да хърка.
Раудеб свалил шапката си
и развързал пленника.
(55) Като разтърсил врага и му дал
кон и оръжие,
той казал на врага: “Не мога
да те убия безпомощен!
(56) Ще се бием честно
дотогава, докато
някой от нас
не падне мъртъв!”.
(57) Издал тогава Шаръкан
страшен и див вик
и се изпълнил тогава
със силата на цялото зло на света.
(58) Изръмжал той на Раудеб:
“Готов съм за бой!
Вледени се сърцето ми
от желание да те убие!
(59) Нямам търпение
да те насека на парчета,
за залея с кръвта ти майдана
и да разруша Шатър-Булгар!”.
(60) “И аз съм готов за бой, -
отвърнал му Раудеб. –
Нали съм българин, а за нас
битката е родна стихия!
(61) Когато българинът се бие
за родителските гробове,
той не ще отстъпи пред никога –
не ще види победа врагът!
(62) Когато бях при Аратеб,
протегнах ръка към огнището –
и в сърцето ми се разгоря
топлото пламъче на любовта към Булгар.
(63) А онзи, в чието сърце
гори огънят на Аратеб,
не ще напусне своя ил в бева
и ще се бори за него до край!”.
(64) “Но малцина са сега такива, -
злобно се разсмял Шаръкан, -
злото порази народа
и това зло е печалбарството.
(65) Ако обсеби
печалбарството българина,
то той предава близките си
и забравя обичаите.
(66) Облича той
чужди одежди
и започва да се кланя
на всякакви нечисти.
(67) Сам не ще забележи такъв
как в сърцето му
ще угасне огъня на Аратеб
и той ще изгуби българството си!
(68) Само ти и твоите приятелчета
още не сте превзети от злото,
но аз ще ви смачкам
и ще стъпча Аратеб!”.
(69) Като извикал това, Шаръкан
стрелял и, шибвайки коня,
препуснал към бахадира
с насочено копие...
(70) Паднал конят на Раудеб –
едва успял да скочи той,
да се изплъзне от удара
и да хване врага с кука.
(71) Паднал Шаръкан на земята,
но тутакси скочил на крака –
и, отбивайки копието със щита,
ударил Орджак с брадвата.
(72) На свой ред Раудеб
отбил с щита удара на врага –
и, изваждайки меча,
замахнал над него.
(73) Шаръкан също
почнал да се бие с меч...
Били се те целия ден
до пълно изнемощяване...
(74) С настъпването на мрака
те се раздалечили
и обезсилено приседнали
всеки в своя ъгъл.
(75) Не затворили и двамата очи –
не искали да загинат насън:
когато се биеш до смърт,
очакваш всичко.
(76) За да се виждат по-добре един друг,
те запалили огньове.
Видял Раудеб врага –
и му станало по-спокойно.
(77) Не знаел бахадирът
за способността на Шаръкан
да отделя временно сянката си
от своето тяло.
(78) Струвало се на Раудеб,
че вижда Шаръкан,
но в действителност край огъня
седяла сянката на врага.
(79) А самият Шаръкан в това време
тихо пропълзявал към трупа
на убития кон на Раудеб,
който лежал в близкия ъгъл.
(80) Искал Шаръкан
да си свие туй-онуй:
той бил толкова алчен,
че грабел навсякъде и винаги.
(81) Свалил той седлото с дисагите
и ги привлякъл в своя ъгъл.
Като разглеждал вещите в дисагите,
той забелязал шапката;
(82) видял на нея знакът на Субан
и разбрал, че това е
шапката-невидимка,
за която отдавна мечтаел.
(83) Едва не извикал той
от голямата си радост:
решил, че сега със сигурност
ще убие Раудеб.
(84) Едва дочакал сутринта –
и, надявайки шапката-невидимка,
тръгнал към Раудеб,
за да го посече.
(85) Но тогава долетяла на майдана
Акбия в образа на пчела.
Тя почувствувала тревога
и разбрала, че мъжът й е попаднал в беда.
(86) Ужилила тя
задрямалия Раудеб.
Събудил се той – и се досетил
коя била пчелата.
(87) Казала му Акбия,
че идва към него с меч
безжалостният Шаръкан
с неговата шапка-невидимка.
(88) “Не мога да сваля от него
шапката, - добавила тя, -
не ми разрешава това
великият алп Дахус.
(89) Той наблюдава боя.
Сам не се намесва – и на алпите,
които са дошли тук
не позволяда да се месят в него.
(90) Аз мога само да летя
над главата на врага,
за да знаеш къде се намира той, -
а ти повече не заспивай!”.
(91) Почнала да жужи Акбия
над главата на Шаръкан.
Ударил Раудеб с меча,
но врагът отбил удара му.
(92) Били се те през целия ден
и, разбира се, предимството
било на страната на Шаръкан –
силно изпоранил той Орджак.
(93) Но и Шаръкан към вечерта
изгубил шапката-невидимка:
поискал да прогони пчелата,
но неволно смъкнал шапката.
(94) Тогава Дахус забелязал
хитрата Акбия,
повикал я при себе си
и й наредил да не се пречка тук.
(95) Но внезапно долетял Беркет,
грабнал шапката –
и я отнесъл
на сигурно място...
(96) На третия ден Шаръкан
понякога карал сянката си
да се движи пред него –
и Раудеб виждал двама врагове;
(97) не знаел къде е истинският
и често удрял по сянката,
а врагът, възползувайки се от това,
отново силно го ранявал.
(98) Кръвта на Раудеб заляла
големия майдан
и той почувствувал,
че стремително отслабва.
(99) Видяла Акбия,
че Раудеб се олюлява –
и в ужас полетяла
направо при Кубар.
(100) Отдалеч му извикала:
“Скъпи Кук-Бабай –
да отидем да погледаме
схватката на двама бахадири!
(101) Всички алпи я наблюдават –
подобно нещо още не е ставало.
Само ти единствен спиш
и нищичко не знаеш!
(102) Нима не искаш да погледаш
как се сражава Раудеб,
чиято шапка е на теб –
и любимецът на Дахус?”.
(103) Акбия била любимка
на страшния Баръс Урус,
когото собствените му дъщери
само разстройвали.
(104) Затова Джангър-Бабай
не й се разсърдил
и заедно с нея се отправил
към майдана със своя остров.
(105) Когато птичият му остров
увиснал над майдана,
случило се това,
което искала Акбия:
(106) Островът закрил
слънцето над майдана
и сянката на Шаръкан
станала забележимо по-бледа.
(107) Сега можел най-сетне Раудеб
да вижда истинският враг –
и той събрал остатъка си сили
за решаващата схватка.
(108) Престорил се той, че се кани
да атакува сянката, а когато врагът
замахнал срещу него с меча,
ударил го по торса.
(109) Страшният удар на меча на Орджак
разсякъл и бронята на врага,
и самия Шаръкан
в пояса – на две.
(110) Издал тогава Шаръкан
страшен предсмъртен вик –
и изведнъж се изпарил,
превръщайки се в облак мъгла.
(111) Свалил Раудеб маската си –
и изведнъж чул от облака
въздишка и предсмъртните слова
на своя враг:
(112) “Не знаех, Раудеб,
че се сражавам с теб:
мислех си, че си умрял –
тъй ми казваха всички.
(113) Не си струва, може би, да ти казвам,
но все едно ще ти разправя:
не враг уби ти,
а своя брат!
(114) Когато ти се роди,
моят баща отвлече
твоята майка,
отмъщавайки на Джумантай.
(115) Пречеше Джумантай
на разбойничествата му в Сулдан –
и веднъж той залови
брата на Бер-Кавес.
(116) Искаше Бер-Кавес
да я размени срещу брат си,
но онзи умря
в тъмницата на Джумантай.
(117) Тогава баща ми
я остави в своя дом
и тя роди от него
мен – твоя брат.
(118) А теб баща ти
даде на втората си жена –
и ти израстна като неин син,
без да познаваш мен и майка ми.
(119) Нямах братя
освен теб,
и ти братя,
освен мен.
(120) Един път само, когато майка ми
ми разказа на ледника
за теб, аз се зарадвах
и поисках да те видя.
(121) Помолих майка си
да ме вземе от ледника
и да ме стопли, притискайки ме до себе си,
но баща ми я прогони...
(122) А сетне се вледениха
моята душа и сърце –
и ми стана все едно
дали теб те има или не.
(123) И дори ако знаех,
че това си ти,
все едно щях да се бия
с теб до смърт!
(124) А виж ти, ако бе узнал
преди двубоя за това,
че аз съм единственият ти брат,
щеше ли да се сражаваш с мен?...”.
(125) Дахус помолил Мар,
а той – Всевишния
Тангра да се смили
над Шаръкан.
(126) Творецът направил Шаръкан
алпа на безпътицата Саргуз.
Примамва той пътниците
в пустите места с миражи...
(127) Като чул думите от облака,
Раудеб изпаднал в ужас.
Паднал бахадирът на земята,
помръкнало съзнанието му.
(128) Дотичала тогава при него
старата Бай-Тимат,
наложила с листа от треви
на ужасните му рани.
(129) Тя спряла кръвта,
но казала на Акбия:
“Раните му ще се затворят,
но не ще може да ходи.
(130) Не бива и да го наричат
със старото му име –
тогава той повече
не ще живее във света.
(131) Ако той лежи –
ще преживее 30 години,
а ако седи –
ще преживее 3 години.
(132) А ако стане на крака
и се нарече със старото си име,
ще преживее само
33 дни!”.
(133) Когато пристигнали приятелите,
Раудеб отворил очи
и те му разказали,
че са разбили всички наймити.
(134) По молба на Акбия
те го наричали
с новото име Баръс – самият Кубар
му подарил това име.
(135) Но нищо не им отвърнал
бахадирът Раудеб:
той бил като че ли безучастен
и сякаш не ги чувал.
61. Как Раудеб се прощавал с Аратеб
(1) По молба на Акбия
приятелите отнесли Раудеб
в неговия батавъл Сулдан
и искали да си вървят у дома.
(2) Но Акбия ги помолила
да погостуват малко у тях –
надявала се, че това може
да помогне на мъжа й да дойде на себе си.
(3) И ето – гостуват му приятелите –
и изведнъж пристигат при него
биракските бийове
и на колене го молят:
(4) “Прости ни, царю,
за това, че ти изменихме –
бяхме очаровани от
твоя син Кряшилем.
(5) Уж забогатяхме ние,
но сетне Аспарджек
ни отне онова, което
ни даде за измяната към теб.
(6) Опомнихме се – и разбрахме,
че сме паднали ниско,
именяйки и на теб,
и на своите обичаи.
(7) Разкаяхме се пред хората
и по наша молба
те избраха нови бийове,
почитащи българския обичай.
(8) А нас изпратиха при теб
и казаха, че ако ние
те върнем при тях,
те ще ни простят!
(9) Върни се, царю, в Бирак
и отново по право се възкачи
на трона на твоите предци
за радост на атрячците!”.
(10) Но нищо не им отвърнал
бахадирът Раудеб,
който лежал в постелята –
и бийовете останали в Сулдан.
(11) Казали те на Акбия:
“Не можем да се върнем
без своя цар,
когото предадохме!”.
(12) Почнали да идват те
при царя всеки ден –
а той лежи и повтаря:
“Студено ми е, студено!
(13) Защо са ме поставили
върху голия лед –
по-скоро ме отнесете
от ледника в топлия дом!”.
(14) Послушали това
бийовете няколко дни,
сетне взели и направили в къщата
голяма печка и я запалили.
(15) Когато тя се нагряла, те
поставили върху нея
треперещия от студ цар,
но той не се стоплил...
(16) А после дошъл още един
вече нов биракски бий
и казал на Раудеб:
“Познаваш ли ме?
(17) С мен, с пастиря Барджук
ти говори, когато се върна
с Акбия в родината,
а аз само те разсърдих!
(18) Почувствувах аз, че бийовете
не ще те уговорят – и сам
дойдох да те помоля
да се върнеш при своя народ.
(19) Изтормози ни злодеят Кряшил:
разори той старите бийове,
а после се захвана и с нас –
новите бийове и народа:
(20) нали ние се опитахме
да върнем уважението
към нашите български обичаи –
тежко на народа без тях!
(21) Съвсем ни разори той,
а онези, които му противоречаха,
неговите макиданци тутакси
насичаха на части.
(22) Ако така продължава,
ще загине нашето племе
на биракските трек-българи...
Нима сме заслужили това?
(23) Но още по-голямо зло
стори Кряшил на Тергес:
когато той ни подкрепи,
отне му всичко:
(24) прогони го от дома му,
отне му децата,
а жена му насила
взе в постелята си.
(25) Но това още не е всичко:
почна Кряшил
да се домогва до Бегдил –
младата дъщеря на Тергес.
(26) Когато Тергес се опита
да го вразуми,
той го окова във вериги
в страшната си тъмница.
(27) Окачи тогава Бегдил
на врата си кинжал
и каза на Аспарджек,
треперейки с цяло тяло:
(28) “Не се приближавай до мен!
Ако ме докоснеш,
аз ще се убия
с този кинжал!”.
(29) Тогава Кряшил нареди
да я хвърлят в зиндана.
Вехне тя там,
без да вижда белия свят!”.
(30) Размърдал се тогава Раудеб
и се изправил на крака.
Казал той на приятелите: “Помогнете
да се справим със злото в Бирак!”.
(31) Зарадвали се приятелите
и заедно с бийовете
тръгнали след Раудеб
към Бирак – да се бият със злото.
(32) Вървели те, казвайки:
“Ще се закриляме взаимно!”.
Видяли ги биракците
и също тръгнали след тях.
(33) Като узнал за това, Кряшил
избягал при наубурийците,
оставяйки макиданците
да защитават батавъла;
(34) а освен това заръчал
на двама свои верни хора
в случай на отстъпление
да убият брат му и неговото семейство.
(35) Стояли тези хора –
един макиданец и един кряш
до Тергес и Бегдил
с приготвено оръжие.
(36) Разбили приятелите враговете
и те побягнали надалеч...
Бавър и Тулуш първи
нахлули в царската тъмница.
(37) Не успели пазачите
да убият пленниците –
по-ловки се оказали
нашите бахадири:
(38) поразили те пазачите
и Тулуш освободил
нещастния Тергес,
а Бавър – Бегдил.
(39) Когато Бавър я видял,
той тутакси се влюбил в нея.
Когато я предал на баща й,
той го помолил да му я даде за жена.
(40) Казал му Тергес:
“Не знам, какво да кажа –
нали тя ослепя...
нека решава сама!”.
(41) Казала Бегдил на Бавър:
“Съгласна съм да се омъжа
за своя спасител –
и ще бъда любяща съпруга!”.
(42) Прегърнали се женихът и невестата
и заридали от щастие –
и приятелите заплакали
заедно с тях...
(43) Когато всички изтрили сълзите си,
помолил Тергес баща си
да му прости това,
че самоволно е завзел властта:
(44) “Помолиха ме бийовете
да го направя, казвайки,
че инак ще дадат властта на брат ми
и ще се подчинят на Макидан”.
(45) Тергес казвал истината –
и Раудеб му простил.
Предложили багълите на царя
отново да се възкачи на трона на Бирак.
(46) Но Раудеб им казал:
“Стар съм вече,
а на субата е нужен
млад субаг!
(47) Затова ще взема властта
само за няколко дни,
а после нека управлява
големият ми син Тергес!”.
(48) Но Тергес отказал
да вземе тогава властта.
“Нека вместо теб управлява Тарас!” –
предложил той на баща си.
(49) Похвалил Раудеб сина си
за този разумен съвет
и се съгласил с него,
но го помолил:
(50) “Неопитен е Тарас
в управленските дела,
а ти ги познаваш,
затуй помагай на брат си!”.
(51) Взели приятелите от врага
богата плячка.
Разделили я така,
че на всички се паднало по равно.
(52) Взел Раудеб своя дял
и пред очите на народа
го поставил на клада
и безжалостно го изгорил.
(53) “Защо направи това?” –
учудили се приятелите му.
А Раудеб им отвърнал:
“Разбрах, че богатството е зло!
(54) Разяжда това зло хората
като ръждата – желязото,
тласкайки ги към кражба
и към други престъпления.
(55) Мислеха си българите:
“Като утихне враждата,
ще заживеем щастливо...” –
но дойде тази беда.
(56) Оказа се злото на богатството
най-голямата беда;
порази тя мнозина –
и те станаха безродни.
(57) Защото богатството поражда
алчност, а тя погасява
у хората огъня на Аратеб –
и те изгубват българството.
(58) Породените от богатството
анагарсъзи и аратсъзи
завземат властта и заплашват
Аскъп с нови беди.
(59) Ще приключи туй с това,
че една част от анагарсъзите
ще откаже да защитава ила
без възнаграждение.
(60) А другата част ще измени,
подкупена от врага –
и тогава ще падне
великият Шатър-Булгар.
(61) Никога анагарсъзът
не ще стане велик – нали той
е във властта на децата на богатството:
Алчността, Разврата и Лъжата.
(62) Като разбрах това, аз реших навсякъде
да унищожа злото на богатството –
затова и изгорих
своя дял от плячката.
(63) Започнете и вие, приятели,
война с богатството –
хвърлете своя дял от плячката
в същия този огън!”.
(64) Смутили се бахадирите,
а Бавър промълвил:
“Ще бъде позорно за нас
да се върнем от война без плячка!”.
(65) “По-добре да поемем позор върху себе си,
отколкото да допуснем злото
да погуби приятеля или ила!” –
помислил Раудеб, но си замълчал:
(66) не на всеки е по силите
да поеме върху себе си
тежкия товар на позора,
дори за благото на хората...
(67) А и приятелите били
за себе си прави:
нали според обичая
те вземали плячка...
(68) “Нека всички войни
бъдат за вас победоносни!” –
пожелал Раудеб на приятелите
и здраво ги прегърнал.
(69) Признал той само на тях,
че му оставало да живее
само няколко дни – и заридали
те заедно с него от мъка...
(70) После той помолил приятелите
да останат с него
през последните му дни –
и те останали с него.
(71) Решили приятелите, докато са заедно,
да отпразнуват сватбата на Бавър.
По молба на Раудеб
те я отпразнявали в Иске-Тума:
(72) там, край дъба на Тума
се бил оженил самият той
и бил щастлив –
не бил забравил за това.
(73) Първата му жена била
дъщерята на Акбатан –
красавицата Хушнама –
тя сияела с доброта.
(74) Направила тя
около засъхващия Тума
един прекрасен карамадж –
и се съживяло дървото на българите...
(75) Този дъб още по времето на Билиш
бил наричан стар,
а той и сега
зеленее като млад...
(76) В разгара на сватбата
пристигнали посланици от Басъл
и казали на бахадирите:
“Бързо елате в Джилан!
(77) Без вас погребаха
добрия Арджанбий –
бъдете поне на
изборите за цар!”.
(78) Но бахадирите казали:
“Няма да успеем!” –
а Бавър добавил:
“Нека моят бик ме замести!”.
(79) Нямало какво да се прави – с празни ръце
се върнали посланиците в Джилан,
където вече много дни
шумял великият кинеш.
(80) Като узнали за отговора на Бавър,
едни багъли се разсърдили,
другите пък казали:
“Обичаят го позволява!”.
(81) А кинеша ръководел
синът на Арджан и Пура – Искел,
отдавнашен приятел на Аспарджек,
който мечтаел за властта.
(82) Кряшил – слугата на Яга,
който избягал в Наубури
със своето злато,
във всичко помагал на Искел:
(83) той подкупил мнозина силни
бийове и багъли –
и те застанали
на страната на Искел.
(84) Оженил се Искел
за вдовицата на Арджанбий –
вече не младата Гобе,
която отдавна обичал.
(85) Пура – неговата майка –
отказала да го кърми
и наредила да прави това
по-младата жена на Арджан – Гобе.
(86) Тя откърмила Искел
и била тъй ласкава с него,
че той страстно
я обикнал.
(87) Макар да бил развратен,
защото подражавал на кряшците,
той винаги се връща
при своята Гобе.
(88) А тя го обичала
тъй силно и беззаветно,
че на нищо друго
не обръщала внимание...
(89) Зарадвал се Искел
на отговора на Бавър –
помислил си: “Бикът в нищо
не ще ми попречи!”.
(90) Довели на кинеша
бика на Бавър
по прозвище Арбуга –
а той бил огромен!
(91) Той си дъвчел тревичка
и само тогава, когато
багълите се забравяли в приказките,
ревял и ги прекъсвал...
(92) Когато Бар-багъл попитал
кого искат да изберат за цар
гордите багъли, то те
назовали десетина имена.
(93) Тогава отново заревал
бикът на Бавър,
но на това не обърнали
никакво внимание.
(94) Съперниците почнали
да се приготвят за схватка
за правото да станат
джабгусир на Аскъп.
(95) Догато се приготвяли, всички
съперници на Искел
били подкупени от Кряшил Аспарджек
и те се отказали от борбата.
(96) Излязъл Бар-багъл на майдана
и обявил: “Остана
само един джамалджи –
уважаемият Искел!”.
(97) Напразно викали
неколцина багъли за това,
че Искел не може
да бъде цар на Аскъп;
(98) че той се е подготвял да стане
биркам на Булгар,
а на биркамовете се забранявало
да стават владетели...
(99) Мнозина вече искали
да изберат Искел за цар,
когато Арбуга изведнъж заревал
и излязъл на майдана.
(100) Привържениците на Искел
почнали да го бият и удрят,
тогава бикът се разярил
и почнал да ги боде и тъпче.
(101) Всички той там изпобол,
всички той там изпотъпкал,
а обърканият Искел
в уплаха избягал от майдана.
(102) Хората били поразени от това
и тогава Бар-багъл решил
да обяви за цар Бавър,
макар той да не бил там:
(103) нали бикът бил вместо него
и той победил в схватката –
какво има да се мисли?
Бар-багъл изпълнил обичая.
(104) “Но, - заявил при това той, -
Бавър трябва да властвува
под името на бика,
за да няма съмнения...”.
(105) Бар бил потомък
на знаменития Бар-Халджа
и се славел с неподкупността си –
земята се крепи на такива!
(106) Тъй бил избран за цар
храбрият и справедлив Бавър.
По-късно той пристигнал в Джилан
и бил възкачен на трона...
(107) А сега той празнувал
своята женитба
за прекрасната Бегдил
и се тревожел за нея:
(108) нали тя трябвало
да донесе в къщата вода
от най-близката река –
а как да го направи сляпа?
(109) Но Бегдил донесла у дома
цялата вода във ведрата –
не разляла нито капка
от дареното от Тангра щастие...
(110) Когато сватбата отшумяла,
Раудеб казал на приятелите:
“Не забелязах аз как отлетяха
отредените ми от Тангра дни.
(111) Остана ми да живея само 3 дни
и вече не ще успея
да отида в Сънджак
и да побия мечя на убата.
(112) Друг, който може да вземе меча,
ще направи това за мен...
Колко жалко, че не ще видя
вече огнището на българите Аратеб!”.
(113) Изведнъж ненадейно
се явява пред него
благородният алп Тулпар
и казва на Раудеб:
(114) “Не тъжи, бахадире –
аз ще те отнеса при Аратеб:
един ден - натам, един ден – обратно,
и един ден ще останеш там!”.
(115) Отдавна искал Тулпар
да се отблагодари на приятелите,
но все не се удавал
подходящ случай.
(116) Но ето, че го повикала
прекрасната Акбия
да се прости с мъжа й –
и той решил да му помогне.
(117) Зарадвали се приятелите...
Качил се Раудеб на Тулпар,
взел писмата на приятелите до децата им –
и Тулпар отлетял в далечината.
(118) Летят те по небето,
а Раудеб въздъхва.
Пита го Тулпар:
“Защо все въздишаш?”.
(119) Отвърнал му Раудеб:
“Как да не въздишам –
никога не съм виждал
истинската си майка!
(120) Моята майка е била
първата жена на Джумантай,
но тя била отвлечена –
и са ме лишили от нейните ласки.
(121) А сега отивам в Тама,
без нито веднъж да съм бил
на нейния гроб,
а и не знам къде е той!”.
(122) “Аз знам къде е гробът
на твоята майка
и ще ти го покажа! –
възкликнал Тулпар. -
(123) Тя се казваше Куман.
Обичаше пчелите,
поради което бе
любимка на Мосхаба.
(124) Когато умираше, Куман
нареди да поставят
на гроба й
чаша с бал за пчелите.
(125) По волята на Всевишния
балът в тази чаша
никога не намаляваше
и пчелите го използуваха.
(126) Затова всички пчели
познават този гроб.
А аз узнах за него от жена ми –
дъщерята на Мосхаба”.
(127) Зарадвал се Раудеб
и помолил Тулпар
по-скоро да го отведе
на гроба на майка му.
(128) За миг те се озовали
край този гроб.
Заплакал Раудеб
и казал на майка си:
(129) “Не знаех аз за теб,
скъпа майчице,
но мисля, че ти
винаги си помнела за мен.
(130) Не съм познавал твоята ласка,
не съм чувал твоите песни,
не си спомням твоя лик,
но мечтая да го видя.
(131) Умирам сам
и искам преди смъртта си
да видя пред себе си
твоето лице!”.
(132) Изведнъж заклокочил балът
в чашата на гроба.
Погледнал в чашата Раудеб
и дочул женски глас:
(133) “Аз съм твоята майка, Раудеб
и дълго те чаках.
Пийни от чашата
и ще ме видиш!”.
(134) Изпил Раудеб бала –
и видял Куман.
Тя била по-прекрасна
от всички девици на света.
(135) Никому не била казвала Куман,
че тя била джиркош.
Поискала тя веднъж
да поживее човешкия живот.
(136) С помощта на Мосхаба
тя избягала на Земята,
а там срещнала
група младежи и девойки.
(137) Те празнували
Чачак байраме
и изяснявали коя от девойките
пее най-хубаво от всички.
(138) Като я видяли, те
я помолили да попее.
Пяла тя – и я избрали
за Чачак къз или Гюлджихан.
(139) Билият сред младежите
тогава още млад Джумантай
се влюбил в нея
и скоро се оженил за нея...
(140) Много беди
изпитала тя на Земята,
но нито веднъж не пожелала
да се завърне в Тама.
(141) Но Дахус, боейки се от това,
че тя някога
ще вземе и сгрее Шаръкан,
я затрупал със сняг...
(142) По волята на Всевишния
тя отново станала джиркош –
самво сега й разрешили
да се отлъчи, за да се срещне със сина си...
(143) Притиснала тя
главата на Раудеб към гърдите си
и казала: “Не плачи, синко,
радвай се на нашата среща!”.
(144) Казал й Орджак:
“Прости ми, майчице,
че дойдох при теб
без скъпи подаръци!”.
(145) В отговор Куман
се усмихнала и казала:
“Дойде самият ти, а това
е най-скъпият дар за мен!”.
(146) Задрямал сякаш бахадирът...
Събудил се от цвиленето
на верния Тулпар:
“Време е, Раудеб, на път!”.
(147) Отворил очи Раудеб
и не видял майка си;
но образът й завинаги
останал в душата му.
(148) Полетяли те нататък.
Един скок на Тулпар –
и ето, че те вече
прелитат над Искел.
(149) Искал Раудеб да се отбие
при децата на приятелите си,
но тогава долетяла при тях
самата царица на пчелите.
(150) Казала им Мосхаба,
че синът на Тимджан – Джилавър
и синът на Гобе – младият Орджак
гостуват на Ер-Джумантай.
(151) “Чудесно!” – помислил си Раудеб.
Той ги обичал
като собствени деца
и се зарадвал, че ще ги види.
(152) Мислел Тулпар,
че е по-бърз от всички,
но се оказало, че вестта
лети по степта по-бързо.
(153) Когато Раудеб се спуснал
от Небесата при Огнището на българите,
то го посрещнали
всички деца на приятелите му.
(154) Особено се зарадвал на това
синът на Тулуш – Ер-Джумантай –
нали той бил свикал приятелите
на празник за раждането на сина си.
(155) “Мислех си аз, -
казал той на Раудеб, -
как да нарека сина си
и сега разбрах.
(156) Спусна се ти при мен от Небесата
като най-скъп гост –
и аз ще нарека в чест на това
своя син Сарос!”.
(157) Просълзил се Раудеб
и прегърнал Джумантай,
който носел името
на скъпия му баща.
(158) Прегърнал след това
и Джилавър и Орджак.
Щастливи били приятелите
да прегърнат великия Орджак.
(159) Заедно те се изкачили
на Ашла-Уба
и Раудеб побил
мечът на Кубар на мястото му.
(160) След това поканил
Джумантай гостите
да отпразнуват раждането
на неговия син Сарос.
(161) До Огнището
били разпънати палатки,
а посред тях –
устроен хардар.
(162) Влезли отначало приятелите
в палатката на Ашняк –
дъщерята на Джумантай,
за да видят неговия син.
(163) Сарос бил в ръцете
на прекрасната Ашняк.
Погледнал я Раудеб –
и изгубил съзнание.
(164) И Ашняк, като го видяла,
също изгубила свяст –
едва успял Джумантай
да хване сина си...
(165) Когато се свестили,
те се прегърнали и заридали...
Изумили се всички на това...
Най-сетне им казал Раудеб:
(166) “Ашняк е моята дъщеря Сания,
която някога бе отнесена
от бурята в морето
и ние мислехме, че завинаги...”.
(167) Узнал Раудеб
че по волята на Чулман
течението подхванало Сания
и отнесло лодката към брега.
(168) Тогава бил при устието на Ашняк
Джумантай, който намерил
девойката, влюбил се в нея
и се оженил за нея.
(169) В памет на случилото се
Джумантай я нарекъл “Ашняк”
в чест на реката – защото своето име
тя била забравила от страх.
(170) Не знаела тогава Ашняк
истинското име на баща си,
затова се нарекла
дъщеря на Къй...
(171) Но прозвището на баща си
тя произнасяла като “Кюй” –
тъй, както го произнасяли
в далечния Сулдан.
(172) Затова хората почнали
да я наричат и “Кюхери”...
Не изпратили вест в Сулдан –
не знаели къде се намира...
(173) Нали сънджакците наричали
Сулдан Данай...
Ако съдбата поиска да раздели,
то тя ще го направи...
(174) Когато Раудеб се сдобил изведнъж
и с изгубената си дъщеря,
и със зет, и с внук –
всички станали щастливи.
(175) Започнал тогава велик пир,
на който хората възхвалили Тангра,
верните слуги на Всевишния,
Раудеб и неговите приятели;
(176) където имало достатъчно
и храна, и пиене,
където немият се сдобивал с дар слово,
а пелтекът – с красноречие,
(177) където враговете се примирявали,
където прощавали престъпленията,
където замлъкнала Низостта
и запняло Възвишеното;
(178) където препускали за наградата
на щедрия Джумантай
храбрите сънджакци –
опората на Аскъп;
(179) където се борели най-силните
за правото да получат
кърпичката на Ашняк – и я завържат
на коляното на любимата...
(180) И аз бях на този пир
и когато изпях песента
за подвизите на Раудеб,
той заплака и каза:
(181) “Никога не съм бил тъй щастлив,
както на този празник:
нали до мен са
моите деца и внукът ми;
(182) нали до мен са
приятелите на Джумантай,
децата на моите приятели
и сънджакските бахадири.
(183) Но съм смутен от това,
че ние забравихме
за героя на празника –
за сина на Джумантай.
(184) Радвам се за Джумантай
и се радвам за себе си:
нали прекрасният Сарос
е моят скъп внук.
(185) Нека израстне Сарос
като истински бахадир,
нека прослави Булгар
с велики подвизи.
(186) Нека да кажат за него:
“Достоен е той за славата на предците си,
на своя дядо Тулуш
и баща си Джумантай!”.
(187) Освен това, като гост
искам нашият добър
и щедър Джумантай
да изпълни тази моя молба:
(188) непременно изчакай
раждането на сина на Сарос
и му дай името Ат –
в чест на нашия народ.
(189) Означава бурджанското Ат
и тузгарското Атай
същото, каквото и ас, азак –
истински българин.
(190) Ако бъде по негово време
нашата земя щастлива,
нека той стане хайджи
и да възпее красотата й.
(191) Ако има по негово време
враг на нашата земя, -
нека той стане воин
и да я защити от врага.
(192) Ако се надигнат по негово време
ветровете на анагарсъзите,
нека той като планина заслони
от тях огъня на Аратеб...
(193) А на добрия стопанин,
на неговия син и приятелите
аз искам да връча подаръци –
нашите асски калансубги.
(194) Шила ги е моята внучка,
която се казва Бегдил.
Шила ги е вече спяла,
когато е била в тъмницата.
(195) Когато тръгвах насам,
тя предаде шапкщите на мен
и помоли да ги връча
на вас, светила на земята Булгар!
(196) Носете, приятели и внуци,
тези шапки за здраве –
нека нищо не ги разклати
на вашите глави!
(197) Нека тези шапки ви дават
юнашки сили,
любов към обичая
и стремеж към правдата!
(198) Нека тези шапки
ви сгреят в далечния поход,
нека привлекат към вас
най-красивите девойки!
(199) Нека Тангра никога
не лиши от милостта Си
земята на Сънджак и вас,
и всички българи на Аскъп!...”.
(200) Само един ден
остана Раудеб на гости
и почна да се приготвя
за обратния път.
(201) Попита разтревожоеният Джумантай
дали той не се е обидил
на стопаните или гостите
или от бедността на хардара?
(202) Тихо му промълви Раудеб:
“Не от обида си тръгвам аз –
настъпи моето време
завинаги да напусна живота.
(203) Искам преди смъртта си
да прегърна децата и приятелите си,
да поставя сина си на престола
и да обхвана с поглед Родината...”.
(204) Когато Раудеб седна на седлото,
поднесоха му чаша суджа
и аз запях за него песен,
а гостите я подхванаха:
(205) “О, необхватни Бой Терек –
ти си основата на цялата Вселена;
а ти могъщи Раудеб
си Бой Терекът на Българската земя!
(206) Опитаха се да те превият бедите,
но не можаха да те превият.
Изтръгваше корените злото,
но не можа да ги изтръгне.
(207) Миеха главата ти
водите на Кубар и Субан,
подхранваха корените ти
водите на великия Чулман.
(208) Винаги ти, наши Бой Терек,
си мислел за съдбините на българите,
никога не си преставал ти
да се сражаваш за родната земя!
(209) Донесе шапката си в Сънджак
великият Раудеб Бирак,
нека и тук се роди бахадир,
способен да се сравни с него!
(210) Има посред Макидан
високи и красиви планини,
където побеждаваше враговете
нашият Бой Терек – Раудеб.
(211) Узнахме ние за това
и отсега насетне
ще наричаме тези планини
планините на Раудеб.
(212) Всеки ден стига до залез,
всеки живот стига до край,
но вечно ще пеят българите
за своя Раудеб!”.
(213) Побърза да подкара коня
бахадирът Раудеб,
за да не видят петте хиляди
гости неговите сълзи.
(214) Когато той се отдалечи
по-надалеч от Огнището,
тогава и даде
воля на своите сълзи.
(215) Нарочно летеше Тулпар
без да бърза, кръжейки,
през десетки аули,
също пеещи с гости –
(216) за да слуша по-дълго Раудеб
песента на сънджакците за него:
защото това беше
неговата последна песен.
(217) Пееха гостите тази песен,
докато виждаха Раудеб
и дълго още пееха след като
той се скри от очите им.
(218) След това самият Джил
почна да духа тъй, че да достигат
до Раудеб и отдалече
думите на тази песен:
(219) “Безкрайни са степите на Булгар.
Разноцветни са планините тук,
чисти като мляко са реките,
високи и ароматни тревите.
(220) Посред високите треви
не се виждат дори конниците,
но се прекланят пред теб
всички треви, о, наши Раудеб!
(221) На тебе, о, Българска Степ,
отдаде Раудеб всичките си сили,
всичките си богатства,
цялата си красота.
(222) В теб, о, Българска земя,
са гробовете на роднините на Раудеб.
Разпилява времето курганите,
но не ще разпръсне неговата слава!
(223) Затова шумят тревите:
“Раудеб, Раудеб, Раудеб!” –
и повторва го планинското ехо
и ромоленето на чистите реки.
(224) Като прекрасно цвете разцъфна
твоят живот, Раудеб –
откъсни, о, бахадире,
нашите цветя и ги вземи със себе си.
(225) Нека тяхното благоухание
ти запомни за Сънджак,
за народа, който те обича,
теб, бахадире, с цялото си сърце!...”.
62. Пещерата на Раудеб
(1) Умря Раудеб, но останаха
песните на българите за него.
Умря Раудеб, но остана
неговият завет към всички нас:
(2) “Силна е Българската земя,
докато гори в сърцата на мнозина
огънят на любовта към обичаите –
огънят на Аратеб.
(3) Затуй не давайте, о, хора
на лошото зло
да гаси огъня на Аратеб
във вашите души.
(4) Нека вечно гори той,
разливайки светлина по цялата Земя,
нека вечно живеят и здравеят
народът и земята на българите!”.
(5) Но след Раудеб
мнозина в Бирак
успяха да забравят
правдата и обичаите.
(6) Затуй, дайте, о, българи,
да подхраним огъня на Аратеб:
да изгорим чуждоземните дранкулки
и да се върнем към своите обичаи!
(7) С това най-добре от всичко друго
ще почетем паметта на Раудеб,
донесете съчки – и нека
се разгори огънят на Аратеб!”.
(8) Тъй пях аз,
потомъкът на Сандугач,
синът на Байджан – Тимджан,
на помена на Раудеб.
(9) И много хора тогава,
спомняйки си за славния Раудеб,
изгориха в огньовете
чуждоземните вещи и богатства...
(10) А младенецът – синът на Тергес –
за пръв път изпълзя от люлката,
допълзя до мен
и докосна моя тамър.
(11) Зарадваха се хората,
защото това означаваше,
че детето ще стане
велик хайджи.
(12) Певците са по-горе от царете –
нали те запалват
сърцата и душите на хората
огъня на Аратеб...
(13) А Тергес, плачейки, каза:
“В памет на поминалната песен
на скъпия хайджи Тимджан,
нека синът ми се нарича Зътолгау!
(14) Нека достигнат словата
на песента за Раудеб
до всички части
на великия Аскъп:
(15) до Искел и Идел,
до Себер и Сънджак,
до Курган и Кашан,
до Бирис и Макидан!
(16) Нека и там в сърцата на хората
се разгори пламъкът на Аратеб
и отново да станат единни
техните помисли и обичаи!”...
(17) Погреба Тергес баща си,
както той го бе помолил
в една пещера
в планините на Макидан.
(18) Обичал той като дете
да си играе в тази пещера –
и там веднъж се срещнал
с един старец.
(19) Влязъл този старец в пещерата
и помолил Раудеб:
“Ще ми дадеш ли вода, момче, -
уморих се от дългия път!”.
(20) А старецът бил тъй космат,
че космите закривали
цялото му лице – и Раудеб
виждал само очите му.
(21) “Не, тук няма вода, дядо!”, -
казва Орджак на стареца;
но онзи тикнал тоягата си
в пода на пещерата и казал:
(22) “Тук някога имаше извор,
но хората не са го наблюдавали:
и той така се е задръстил
като душа без надзор.
(23) Опитай се да откриеш
този извор отново:
ако си упорит –
ще го постигнеш!”.
(24) Почнал Раудеб с ръчички
да копае в посоченото място;
ноктите му се изпотрошили,
ръцете му се изранили от камъните.
(25) Но той не заплакал
и не изоставил работата –
и копал дотогава,
докато не открил извора.
(26) “Да, виждам, че си
не по-лош от Лаиш!” –
похвалил момчето
белобрадият старец.
(27) Нарекли сетне хората
тази пещера “Пещерата на Лаиш”;
тя станала най-известното
място в Макидан.
(28) Тази област царят на Аскъп
отнел от Макидан
заради неизплащане на данъка -
и я предал на Бирак.
(29) За да я устрои,
Джумантай се прехвърлил в нея
и живял тук със семейството си –
тя станала родина на Раудеб.
(30) После Орджак разбивал тук
метежните макидански багове
и пълчищата на Дагрий,
настъпващи срещу Бирак.
(31) Веднъж, когато кайлъйците
го обкръжили край онази пещера,
там се появил един млад момък
и му казал:
(32) “Ти ме прослави
и затова аз искам
да ти помогна – да те изведа
на безопасно място!”.
(33) “Но как ще го направиш?” –
учудил се Раудеб,
който се досетил, че момъкът
е юнакът Лаиш.
(34) “Ами моят брат Кадъш
ще отвлече кайлъйците, -
усмихнал се Лаиш, -
а ние тихо ще се измъкнем!”.
(35) Тогава на една планина
се появил Кадъш – и почнал
да хвърля камъни по кайлъйците
и те почнали да се бият с него.
(36) А Лаиш в това време
извел Раудеб и неговите хора
на безопасно място –
благодарен е юнакът Лаиш!
(37) Когато изворът избликнал, зарадвали се
и момчето, и старецът –
и старецът го пита:
“А сега ще ме почерпиш ли с вода?”.
(38) Искал да загребе Раудеб
вода от бликащите струи –
и изведнъж разбрал, че това
не са струи, а син пламък.
(39) “Не се учудвай, - казал старецът. –
Такива биват
само най-чистите
пещерни извори.
(40) В дланите на добрите хора
този син огън
се превръща в чиста вода,
а в ръцете на злите – в пепел...”.
(41) Пъхнал Раудеб ръце
в синия огън –
и в дланите му той станал
прозрачна вода.
(42) Протегнал той водата
в изранените си длани
на белобрадия старец
и забелязал при това:
(43) “На теб, добри дядо,
навярно ти е неприятно
да пиеш вода от моите длани, -
нали те са целите в кръв!”.
(44) Усмихнал се старецът и казал:
“За доброто дело човек
често губи част от кръвта си:
нали добрите дела са по-трудно!
(45) Но нали у този,
който върши добро,
душата и кръвта са чисти, -
така че дланите ти са чисти!”.
(46) Изпил старецът всичката вода.
Погледнал Раудеб ръцете си –
а на тях вече нямало
нито една драскотина.
(47) “Сега това е твоят извор,
така че го наглеждай, -
казал на Раудеб старецът. –
А аз ще наминавам насам!
(48) Ако вече сам не можеш
да се грижиш за него –
заръчай на своите потомци:
такива ще имаш много!
(49) Погледнах аз водата
в твоите длани –
и видях, че ти ще станеш
велик бахадир!
(50) Но колкото и подвизи
да извършиш в живота си,
никога не забравяй
за този свой извор.
(51) Нека твоята душа
бъде винаги
също така чиста,
както водата на този извор!”.
(52) Като благодарил на момчето,
старецът тръгнал
към далечната стена на пещерата;
помислил Раудеб, че той е сляп.
(53) “Добри ми дядо! –
извикал му той. –
Там, накъдето си тръгнал,
няма никакъв изход!”.
(54) Старецът се обърнал иказал:
“Често пред далечен път
ни изглежда недостижима
целта на нашето пътешествие.
(55) Но ако тръгнеш
по избрания път
с цялата си решимост,
упоритост и храброст –
(56) ти непременно ще достигнеш
до желаната цел;
пробивайки всички препятствия –
ще станеш победител!”.
(57) След това старецът
ударил с тоягата стената –
и в нея се отворил проход,
в който той влязъл.
(58) Учуденият Раудеб
се втурнал след него,
за да види
къде и как е минал старецът,
(59) но проходът отново
се затворил пред него
и той дочул отдалече
само гласа на стареца:
(60) “За теб, момченце, е още рано
да вървиш по този път:
засега лудувай по полята,
а сетне все ще се срещнем отново!”.
(61) Разказал Раудеб за това
на своя баща Джумантай,
наречен тъй в чест на клетвата
на неговия дядо Хонджар.
(62) И Джумантай му обяснил:
“Този старец е бил
самият велик алп Чулман –
не посрамвай Наставника!”...
(63) Поставили хората капчега
с тялото на Орджак в онази пещера;
плакали над него само мъжете –
а жените не бивало да плачат.
(64) Но в очите на Бегдил
също потекли сълзи –
и тя умила лицето си,
за да не ги видят.
(65) Когато тя отдръпнала
длани от очите си,
разбрала, че може да вижда –
изворът я излекувал...
(66) Тихо понесли водите на извора
духа на Раудеб към Тунай –
и чул той най-сетне
чудната песен на майка си.
(67) Изпяла му тя
люлчената песен,
която не успяла да изпее
на сина си на Земята...
(68) Чулман помолил Всевишния
да направи Раудеб алп –
и Тангра повелил на Орджак
да стане алпа Орджамъш.
(69) Отново заживяли заедно
Раудеб и Акбия –
само Орджак не бивало
да излиза от пещерите на светло.
(70) Той събира синия огън,
който излиза
от пещерните извори и езера
и го дава на Магъз.
(71) Магъз докосва с орджама
дърветата арча –
и те стават
чисти и свещени...
(72) За прогонване на нечистата сила,
която се бои от орджама,
хората запалват клонки от арча –
и нечистата сила бяга надалеч.
63. Как Зътолгау възпял Бавър
(1) След 10 години
умрял добрият Тимджан,
завещавайки: “След мен
нека хайджи бъде Зътолгау!”.
(2) Успял Тимджан да научи
разсъдливия Зътолгау
да свири и съчинява песни –
не останал настрани и Джирас.
(3) Като идвали при Зътолгау,
те го учили на свирня
и на това, какво да пее
на различните събирания.
(4) Тимджан казвал на Зътолгау:
“Когато ще пееш в чест на герой,
най-добре да започнеш с песента
за битката на Таргиз с дивовете.
(5) Някога, когато Чулман
изпращал Атряч и Танъш
към изхода от Тама,
при тях дотичал Кубар.
(6) Баръс бил развълнуван
и почнал да моли Чулман
да му помогне да отблъсне
нашествието на дивовете на Земята.
(7) “Събрали са се на голяма тълпа
начело с алпа Дардан
и са решили да завладеят Земята,
за която отдавна са мечтали.
(8) “Ще изтрепем там всички алпи
и всички силни хора,
а останалите ще поробим!” –
казват те.
(9) Дардан беше пазач
на крилата и крилатите колесници,
но ето че вдигна бунт
и снабди с тях своите дивове.
(10) Ей-сега ще достигне Земята
тази свирепа орда –
а аз ей-сега ще заспя – затуй
възглави маджарите вместо мен!”.
(11) Тъй казал Баръс
на брат си Чулман;
но Арбай му отвърнал,
че не може да се сражава в Небето.
(12) Тръгнал си огорченият Урус,
дори без да погледне
могъщия Таргиз –
защо да говори с един човек!
(13) Но тогава Укряч Кимер,
засегнат дълбоко
от високомерността на Баръс,
му казал:
(14) “Аз бих могъл
да те заместя,
но си нямам за това
добър кон!”.
(15) Изплашено ахнала Танъш,
а Кубар се втрещил
от тази наглост на Атряч:
как бил посмял той да се надува?!
(16) Като се опомнил, Урус поискал
да се надсмее над Кимер,
но Чулман го изпреварил
с неочаквано предложение:
(17) “Ако ти, Баръс,
повериш маджарите на Таргиз,
аз ще стана за него
добър кон!”.
(18) Тогава на Кубар не му останало
нищо друго,
освен да се съгласи да приеме
предложенията на двамата.
(19) Съгласил се Баръс –
и тутакси заспал
във владенията на Чулман:
там за него било безопасно.
(20) А нашите двама герои
възглавили маджарите:
Таргиз се въоражил силно
и взел със себе си чука на Хурса.
(21) А Чулман се превърнал
в крилат барадж –
в такъв вид той
можел бързо да лети.
(22) Той имал
три глави,
от които две
били лъжливи.
(23) Но врагът не знаел коя
глава е истинска –
и това неведнъж
спасявало Джалъш.
(24) Поканил той Таргиз
да го обуздае и оседлае,
а когато той го възседнал,
излетял в Небето.
(25) А маджарите, чиито коне
били също тъй крилати,
полетяли след тях –
те жадували за битка!
(26) Сблъскали се двете войнства
високо в Небето
над самата Земя – и започнала тук
една невиждана битка...
(27) Дълго ще трябва
да пеем за битката –
ще пея за нея
следващия път.
(28) Ще кажа само, че боят
бил много жесток –
нали никой в него
не щадял противника.
(29) Ловко измъквайки Таргиз
изпод ударите,
Чулман изгубил две от главите си,
но запазил истинската.
(30) А Таргиз успял все пак
да порази с чука Дардан –
паднал онзи на Земята
и образувал една яма.
(31) Излели в тази яма
водите на две морета –
Сакланско и Тиренско –
и се съединили помежду си...”.
(32) А сетне казвал на Зътолгау
Арджан Джирас:
“Ако трябва да се възпее невяста –
започвай с песента “Гюлнара”:
(33) “Когато нашият Локър
отивал на бой с врага,
без да знае, че в него
ще се бие с баща си, -
(34) то в пустото поле
той видял една шатра –
и наредил на бойците
да отидат там.
(35) Едва той с воините
се приближил до шатрата,
когато насреща му
излязъл отряд девойки.
(36) Тяхната предводителка
била красавицата Гюлнара.
Видял я Локбър –
и тутакси се влюбил в нея...
(37) Веднага го атакувала
красавицата Гюлнара –
едва успял Локър да се прикрие
със щита от нейното копие.
(38) Но ударът на девойката
бил толкова силен,
че могъщият Локбър
премятайки се, паднал от коня.
(39) Приближила се до него Гюлнара
и искала да го порази
с удар на меча си,
но Локър й казал:
(40) “Защо ти, о, жестока,
отново ме удряш?
Не виждаш ли – вече съм смъртно
поразен от твоята красота...
(41) Кажи ми, докато още дишам,
че ме обичаш,
иначе ще умра
съвсем нещастен!”.
(42) Като чула тези думи,
Гюлнара замряла;
Видяла, че Локър е хубав –
и самата мигом се влюбила в него.
(43) Отвърнала му тогава тя:
“Самият ти си жесток – умирайки,
безжалостно порази и мен
с любовта до смърт!”.
(44) След тези признания
влюбените прекратили боя –
и Гюлнара устроила пир
в чест на Локър и неговите воини.
(45) А през нощта тя
се уединила с Локър
в голямата шатра,
в която живеела с приятелките си.
(46) Когато те изпитали
всички прелести на любовта,
Локбър й казал:
“Стани моя жена!”.
(47) Но му отвърнала Гюлнара:
“Не мога да направя това –
нали съм дала дума
да бъда вечно неомъжена!
(48) Измами ме някога
момъкът, когото обичах:
покани ме да избягам с него,
а сам бе намислил друго.
(49) Обещал му един див
много злато
за красива девойка –
и той решил да ме продаде нему.
(50) Когато сутринта
аз отидох при него,
той с дива
ме плени.
(51) Обърнах се тогава към Умай-биче –
и й обещах, че
никога не ще се омъжа,
ако тя ме спаси.
(52) Тогава Турун-Аби
тутакси се яви;
тя носеше рогат шлем,
целият обвит със змии.
(53) В ръцете си държеше
обтегнат лък...
Злодеите не успяха дори да ахнат,
когато тя ги застреля.
(54) Тъй се отрекох аз от женската съдба
и отидох в полето,
където към мен се присъединиха
още няколко нещастни девици.
(53) Самата Умай ни обучи
на лов и воинско дело,
без които в полето
не ще преживееш и ден...
(54) Свикнахме със самотата
и не нарушаваме клетвите...
Продължи своя път –
а аз ще остана тук!”.
(55) Заминал Локбър за Агил,
ридаейки дни наред;
и Гюлнара ридаела,
сякаш бил умрял любимият й.
(56) Накрая, като не можела да понесе
любовната болка в гърдите си,
тя взела пламтящи въглени
и изгорила с тях гърдите си...
(57) След известно време
тя родила от Локбър
момче-юнак
и го нарекла Зъяджи...
(58) Станал той велик бахадир
и извършил множество подвизи –
ненапразно за него се пеят
толкова красиви песни.
(59) В разцвета на славата си
той се присъединил към Джам Аудан,
възглавявал войската му – и получил
почетното име Булгар.
(60) Безсмъртието на предците-алпи
се предало и на него;
той живял дълго –
и дожгивял до времето на Аслан...
(61) Харесал се той на мерзката
мръсница Баймек,
но отказал тайно
да се среща с нея.
(62) Обичал бахадирът Леудия –
слугинята на Баймек.
Узнала за това злодейката
и решила да я погуби.
(63) Отишла веднъж Баймек в гората
и там й наредила
да извади мед
от хралупата на едно дърво.
(64) Напразно девойката й казвала,
че дървото е гнило
и в него няма мед –
онази била непреклонна.
(65) А онова дърво било
злият алп Кипкан –
омразника на хората,
който спял тогава здрав сън.
(66) Преди това дивът опирал в себе си
една стълба за любопитните и
улавял със своята паст-хралупа
онези, които се изкачвали по нея.
(67) Изкачила се Леудия
по тази стълба
до самата хралупа
и погледнала в нея.
(68) В този миг Баймек
я бутнала –
и девойката паднала
в дълбоката хралупа.
(69) Затулила Баймек
входът в хралупата с кора и клонки
и си отишла у дома,
оставяйки девойката да умира.
(70) Горчиво заплакала Леудия
и почнала да умолява
алп-биката Мосхаба
да й помогне.
(71) Мосхаба дочула
нейните молби
и довела при дървото
бахадира Зъяджи...
(72) Но в този миг
злият Кипкан се събудил
и казал на бахадира:
“Махай се, докато си цял!
(73) Твоята Лекдия
е моя плячка
и ти не ще я видиш
никога повече!”.
(74) С тези думи Кипкан
нападнал Зъяджи
и се опитал да го хване
със своите криви клони.
(75) Но Зъяджи бил нащрек:
бързо извадил меча
и в жестоката схватка
отсякъл всички клони на алпа.
(76) Примолил се дивът за пощада,
но Мосхаба казала на бахадира:
“Той заслужава смърт,
защото уби моите деца.
(77) Заселиха се те в неговата хралупа,
а той, изяждайки меда им,
ги уби,
защото сам е безжалостен!”.
(78) Тогава Зъяджи разсякъл
Кипкан на две,
освободил Леудия
и изгорил злия алп...
(79) Тогава Баймек решила с лъжа
да погуби самия Зъяджи:
вечна злоба живее
в тялото на имегените!
(80) Подхвърлила мръсницата в дома му
едно свое украшение –
и казала на Аслан за това,
че е била при него:
(81) “Покани ме той, -
лъжливо разказала тя на царя, -
уж за избор на подарък
от търговеца, който гостувал при него.
(82) Но в действителност
никой нямаше у тях,
а той се нахвърли върху мен
и искаше да ме обезчести.
(83) Той откъсна от мен
едно скъпо украшение,
но аз успях да се изтръгна
и да избягам от него.
(84) Ако, о, царю мой,
претърсят дома на злодея,
там ще се намери
моето украшение!”.
(85) Наредил Аслан да претърсят
дома на Зъяджи Булгар –
и царските слуги намерили
онова украшение.
(86) Аслан изпаднал в ярост
и наредил да екзекутират Зъяджи.
“Обеси го!” – помолила царя
злобната мръсница Баймек.
(87) Направили слугите бесилка,
ридаейки от жалост –
нали целият народ обичал
добрия и храбър Булгар.
(88) Когато отвеждали Зъяджи
към тази бесилка,
за да го обесят,
той казал на ридаещия народ:
(89) “Не плачете за мен – Всевишният
не ще позволи да се извърши злодейство.
Ако сега аз изчезна – знайте,
че в нищо не съм виновен!”.
(90) Прекрачил Зъяджи през рамката
на бесилката, където искали
да го обесят –
и изведнъж изчезнал.
(91) Всички замрели от ужас –
и в този миг Леудия,
която обичала Зъяджи, също
се хвърлила в рамката и изчезнала...
(92) Там, по пътя към Курун,
девойката успяла да каже на Зъяджи
за своята любов – а той
й разказал за своята.
(93) Плачейки от това,
че умират
на прага на своето щастие,
те се приближили към Курун.
(94) Но там ги посрещнал Чулман
и им казал: “Не плачете!
Не е дошъл още
часът на вашата смърт”.
(95) Посочил им Джалъш ходът
и им наредил да излязат на Земята
и да продължат да живеят –
така повелил Тангра!
(96) Излезли влюбените в Агил,
където заживяли щастливо край онази река,
до която някога
загинал злочестият Локбър.
(97) Зъяджи станал кам
и казват, че една нощ
се срещнал с духовете на родителите си –
и родителите му казали:
(98) “Радваме се на твоето щастие,
а ти се порадвай на нашето:
Всевишният ни възроди
и ние сега също сме заедно.
(99) Наистина, ние сме невидими
посред белия ден,
затуй пяк нощем можем
да се виждаме с теб!”.
(100) Не умират любящите
и въпреки всичко
те намират своето щастие –
тъй е повелил Всевишният!”.
(101) Когато Зътолгау се научил
да пее тези песни, учителите
му казали тъй за това,
какво да пее при коронация:
(102) “Най-добре е да се започне
с една песен за Маджи –
с хая за пира в чест на началото
на царуването на Азак в Аскъп.
(103) На този пир Бар-Халджа казал на Маджи:
“Преди коронацията Тангра
винаги показва на избраника
някакви знаци.
(104) Не ще ли ни кажеш, царю,
за това, какви знаци
е показал Всевишният – по тях
може да се узнае за много неща!”.
(105) И Маджи разказал на гостите
за това, че през нощта
той видял как при него
долетяла красива птица.
(106) В клюна си тя държала
един прекрасен венец,
плетен от клонки
на вечнозелено дърво.
(107) Тя поставила
този венец
на главата на Маджи –
и отлетяла надалеч!
(108) Всички разбрали това така:
че самата Умай по волята на Тангра
е посочила по този начин
това, че Маджи е достоен за властта.
(109) Тогава Бар-Халджи казал:
“А дали това не се е присънило
на нашия цар – или, може би,
той сам си е измислил всичко?”.
(110) Едва той изрекъл това –
и всички видяли,
че към мястото на пира лети
голяма и красива птица.
(111) В клюна си тя носела
същия онзи венец...
Това била самата Умай –
и всички разбрали това.
(112) Тя поставила венеца
на главата на джабгусира –
и тутакси се възнесла в Небесата:
само нея видяли...
(113) Когато всички се опомнили,
те радостно възхвалили
мъдростта на Небесата
и царя на Аскъп.
(114) Само на Бар-Халджа
не му било до радост –
уплашил се той, че е разгневил
могъщата Умай.
(115) Веднага след пира
той отишъл в Баджту – и,
като поставил до карамаджа своята шатра,
почнал да го благоустроява.
(116) Неговите другари
дошли при него
и го попитали
кой го е накарал да прави това.
(117) На това Бар-Халджа,
без да прекъсва работата,
им отвърнал кратко:
“Моят език!”.
(118) Той работел усилено дотогава,
докато, накрая, самата Умай,
смилявайки се, не му предала,
че повече не му се сърди...”.
(119) Така, навестявайки Зътолгау,
Джирас и Тимджан му помогнали
да доведе до съвършенство
своето свирене и пеене.
(120) Народът се учудвал – как така в него
се съчетавали разсъдливостта
със страстността на душата,
съчиняваща песните.
(121) А Зътолгау се смеел
на това и казвал:
“Не си пречат
те помежду си:
(122) Разсъдливостта спасява
пеещата ми душа
и прави песента дълга –
при неразумните тя е кратка!”.
(123) А понякога се шегувал тъй:
“Моята баба беше
дъщеря на самия Аудан – от него
съм възприел съобразителността!”.
(124) Със своята съобразителност
той учудвал още Тимджан –
онзи често му казвал:
“Ти пееш като старец;
(125) изобщо не разбирам
откъде ти знаеш онова,
което узнават хората на възраст,
а и то далеч не всички!”.
(126) Именно той, Зътолгау,
изпял на хората онова,
за което ще ви пеем сега –
споменете го с добро!
(127) Своята първа песен
Зътолгау съчинил,
когато бил още
на 14 години.
(128) В онази година Тарас
се почувствувал зле
и свикал на пир приятелите –
Бавър, Джумантай и Уктимас.
(129) Дошъл на пира и Искел –
синът на Арджан и Пура:
той бил гостувал в Кряш
и се завръщал в Аскъп.
(130) Лежейки на саке-то,
Тарас се извинил за немощта си
и казал на приятелите:
“Отиват си силите ми!
(131) Не знам, дали ще мога
още веднъж да ви видя –
затова побързах
да ви поканя при себе си.
(132) Нека моят вид
да не ви смущава, -
искам вие
да се веселите като винаги!
(133) Колкото повече бъде
веселието днес,
толкова по-лесно ще ми бъде
да напусна този свят!”.
(134) Като принесли жертви на Тангра
и почели слугите на Всевишния,
приятелите искали
да възхвалят стопанина –
(135) но тогава Тарас казал:
“Аз искам вие,
противно на обичая,
да възхвалите първо Бавър:
(136) нали благодарение на него
българите много години
не виждат в земите си
нито един враг.
(137) Нека вдигнем чаши,
скъпи приятели,
за най-великия воин
на земята на българите!”.
(138) Когато пируващите
пресушили чашите, запял
Зътолгау песента за Бавър –
своята първа песен:
(139) “Когато седна на трона
могъщият Арбуга Бавър,
тронът се разпадна –
малък бе той за богатира.
(140) Зарадва се биркамът,
каза той: “Това е знак за това,
че Бавър ще завоюва
целият тленен свят!”.
(141) А враговете помислиха,
че иде краят на царството на българите
и, зарадвани от това,
решиха да смаят света:
(142) Сговориха се те
и издигнаха в двата края
на безкрайната Земя
два железни стълба.
(143) Царят на Инджи-Хин – злобният Туштар –
и вождът на джулахците – коварният Кувал –
издигнаха тези стълбове:
всеки - в центъра на своята земя.
(144) Казаха: “Сега ще вземем
ръжени-копия в ръце
и ще пронижем Арбуга
от двете страни.
(145) Като го поставим на ръжена,
а ръжена – на стълбовете,
ще опечем българския бик
и ще превърнем Булгар в нищо!”.
(146) Потеглиха враговете
от двете страни срещу Булгар.
Разтърси се земята
от вървежа на техните пълчища.
(147) Водеше Кавъл от Кермек
джулахците и рънджайците,
водеше Туштар от Хин
инджайците и хинците.
(148) Облизваха се те
като гладни кучета,
подушили миризмата
на бичето месо.
(149) Събра тогава Бавър
своите бахадири,
Джумантай и Уктимас –
и им каза тъй:
(150) “Нека Уктимас
се отправи на запад
и да задържи Кувал
край прохода Кабил.
(151) А ние с Джумантай
в това време ще се постараем
да се справим с хинците
и ще се върнем при Уктимас”.
(152) Потеглиха бахадирите –
всеки към своето място...
Призова Джумантай хоните
да подкрепят Булгар.
(153) Каза им тъй:
“Днес копието на хинците
удря Събан,
а утре ще удари Тулан”.
(154) Тръгнаха тогава хоните
на поход срещу хинците
и, заедно със събанците,
ги притиснаха в Тимеравъз.
(155) Спря тогава бойците Бавър:
“Няма защо да губим хора
в тясната клисура –
нека камъните се бият с хинците!”.
(156) Изкачи се той на планината,
откъсна от нея върха –
и го търкулна срещу хинците
по стръмния склон.
(157) В падането си канарата
увлече след себе си надолу
други камини – и те,
падайки, затрупаха хинците.
(158) После оттук
премина Бавър в Манджу,
стигна до река Инджа –
и изтръгна железния стълб.
(159) Тогава приближи до него
самият Туштар и каза:
“А сега опитай
да откъснеш от земята мен!
(160) Кръвта на сто хиляди българи
съм изпил аз,
сто хиляди събански девици
съм обезчестил и изял.
(161) Сто хиляди български деца
като мухи съм смачкал,
а сърцата им
на пирове съм изял.
(162) Това ме изпълни
с тежка сила.
Не бягай – аз жадувам
да оглозгам костите ти!”.
(163) “Ето ме, чакам те! –
отвърна му Бавър. –
Къде ще бяхам вече
с този тежък стълб!”.
(164) Когато Туштар приближи,
удари го Бавър със стълба –
и го поби в земята
до върха на главата.
(165) “Хубав стълб! – каза Бавър. –
Ще го поставя в Джилан,
че то там стълбовете на портите
съвсем са изгнили!”.
(166) Ужасиха се тогава хинците
и признаха властта на Бавър.
Овладя той едната част на света –
остана още половин свят.
(167) Когато царят отпътуваше,
събраха се да го изпратят
всички събанци от Курган,
Кашан и Караджим.
(168) И казаха на царя: “Ти ни спаси,
затова ти подаряваме
най-скъпото си – името.
Наричай се от днес Събан!”.
(169) Препусна Бавър на запад –
засенчи прахта,
вдигната от коня му
цялата източна част на небето.
(170) Видя тази прах
синът му Уктимас
и каза: “Най-сетне
татко идва към нас!”.
(171) Но никой вече
не го чу – загинали бяха
всичките му воини – и
се биеше той сам с врага.
(172) Когато го обкръжиха
злобните врагове
на върха на Кабил,
тогава пристигнва Бавър:
(173) Бодна българският бик
мерзките врагове –
и те полетяха
от превала надолу с глава.
(174) След това потегли
страшният цар на Аскъп
на поход на запад
и каза на воините тъй:
(175) “Казват, Кубал е поставил
също такъв железен стълб;
искам и него да взема
за поправката на портите в Джилан!”.
(176) Когато преминаваха Баил,
обновиха крепостта там,
наричана Балтавар;
тъй взеха да наричат и реката.
(177) Дойдоха тогава при царя
кермекците-худци,
избягали от Кубал –
и тръгнаха с Бавър.
(178) Опитаха рънджайците
на едно място да преградят
пътя на царя –
и бяха тутакси стъпкани.
(179) На мястото на битката
царят построи крепост,
която неговите воини
нарекоха в негова чест – Бавър...
(180) Когато преминаха реката,
наричана Хайнеш,
нападнаха българите
тълпи от джулахци.
(181) Ден се бият българите с врага,
втори, - а враговете
не стават по-малко:
учуди се тогава Бавър.
(182) Попита той биркама
за причината на това,
а келбирът му казва:
“Омагьосал е войската Кубал!
(183) Преди битката е казал:
“Нека моите воини се бият,
докато листата на моят дъб
не паднат от клоните!””.
(184) Но как да се намери този дъб?
Никой не знае...
Изведнъж от българите се отделя
един воин – и препусва надалеч.
(185) Помислиха българите,
че това е съгледвач
и препуснаха след него,
но не го догониха.
(186) А това беше Орджак.
Беше той обиден от това,
че Бавър го остави
да царува вместо него.
(187) Възпита го Бавър
като собствен син
и Орджак искаше във всичко
да прилича на него.
(188) А тогава царят го остави
да пази в Джилан жените,
старците и малките деца:
обида пареше Орджак.
(189) Напускайки тайно двореца,
препусна Орджак на война –
и, като чу за дъба,
реши да го намери.
(190) Враговете също се опитаха
да го пленят – но Орджак
се изплъзна и от тяхната потеря
и достигна до една река.
(191) А можеше Орджак,
любимецът на Чулман,
да разбира речта на водата –
ненапразно го бе учил Наджи.
(192) Уморен, полегна Орджак
до самата вода –
и изведнъж дочува как вълните
си казват една на друга:
(193) “Поля Кубал около
своя скъп дъб
с пикоч от имегени, за да
не приближи никой до него.
(194) И сега не само хора,
но и птиците и зверовете
падат от тази миризма!”.
“И на мен ми става лошо!”...
(195) Захвана да търси Орджак дъба
по миризмата и край реката –
и скоро подуши
нетърпима воня.
(196) А той можеше да не диша
дълго време –
и на това го бе научил
Исадъ Бак-Мушад.
(197) Без да диша, препусна
Орджак към дъба –
и, напрягайки се,
го изтръгна из корен.
(198) Нападнаха го тогава
облаци от имегени, но Орджак
ги изпотрепа с дъба
и същевременно смъкна листата.
(199) Раздаде се тогава такъв вой,
че горкият Орджак,
който бе ням,
взе, че и оглуша.
(200) Но работата беше свършена –
и воините на Кубал
се стовариха на земята –
и всички тутакси издъхнаха.
(201) Потегли тогава Бавър
към втория стълб –
а той бе побит
край река Давъл в Къзъл-Ибер.
(202) Премина тогава Бавър
през реките Кер, Мер и Събан, -
и видя една страшна планина,
а на нея – стълбът и Кубал.
(203) “Опитай се, - казва му
коварният вожд на джулахците, -
да се изкачиш на тази планина:
защото тя е от български глави.
(204) Наредих аз на своите хора
да убиват българите и да хвърлят
техните глави насам –
и тъй се образува планината.
(205) Ти не можеш да потъпчеш
останките на съплеменниците си,
сред които има
и глави на твои сродници!”.
(206) Тръгнал уж Бавър
към тази страшна планина,
но черепите изведнъж
завикали и заплакали:
(207) те почнали да зоват
царя и всички воини –
и те познали
гласовете на своите сродници.
(208) Заридаха тогава всички воини
и самият цар Бавър –
само Орджак не заплака:
нали бе оглушал.
(209) Но разбра той, какво е станало.
А Джалъш го бе научил
да запалва синия огън –
и той реши да го направи:
(210) очерта кръг с меча
около страшната планина
и плисна от манерката
пещерна вода.
(211) Пламна тутакси планината –
и изгоря всичко без следа:
и черепите, и злият Кубал –
само железният стълб не изчезна.
(212) Приближи Бавър до стълба,
изтръгна го и го взе със себе си.
Завърна се войската в Джилан
с велика победа.
(213) Вместо старите порти
на своята столица,
направи Бавър нови
от железните стълбове.
(214) Казват, че когато Бавър
ядосан портите хлопва –
то в Инджа и Ибер
планините се срутват!”.
(215) Похвалили приятелите песента –
тогава Зътолгау тутакси
захванал втора;
едвам го укротили...
64. Как Искел станал цар
(1) Попирували приятелите
и се разотишли по шатрите.
А на сутринта узнали,
че през нощта Тарас е умрял.
(2) Тогава внезапно Искел
запитал Зътолгау:
“Разправят, че хайджията
разговаря с Тангра.
(3) Ако е тъй, кажи ми:
ако аз стана цар,
колко години ще царувам?”.
“10 години!” – отвърнал хайджията.
(4) Пресмял се Искел на Зътолгау:
“И ти си ми един пророк!” –
ала прав се оказал
нашият Зътолгау...
(5) Погребали Тарас приятелите
както се полага...
За нов субаг на Бирак
Бавър поставил Тергес.
(6) А след 3 години
и самият Бавър умрял.
Скръб обхванала всички българи –
нали царят бил ужас за всички врагове.
(7) Народът считал Бавър
за земен Кубар,
а халджийците го наричали
само Урус...
(8) Събрали се тогава багълите
и взели да избират
нов цар –
дълго се проточил кинешът:
(9) нами много багъли
били привърженици
на Уктимас, Орджак
и познатия ни Искел.
(10) Но ако Уктимас и Орджак
били заслужили подкрепата на багълите
със своите дела,
то Искел – с парите на Кряшилем.
(11) Стоял си Кряшилем
през царуването на Бавър
тихо в столицата на Наубури –
градчето Курън.
(12) Дори разправят,
че укротил малко разбойниците,
боейки се, че ще дойде Бавър
и ще изтрепе всички.
(13) За това му се наложило
да набере дружина
от кряшци и агарджийци –
за тях е все едно кого ще колят.
(14) А наблизо било владението
на любимеца на Аспарджек –
Искел, когото той
искал да направи цар.
(15) Богатствата му за това
били достатъчно –
но му пречило това,
че Искел обичал всичко кряшско.
(16) Той предпочитал да следва
кряшските обичаи –
и заради това мнозина
не го обичали.
(17) Наистина, не го обичали
предимно старците,
но мнозина от младите
мислели като Искел.
(18) Свикнали мнозина от младежите
с богатата плячка.
А когато се възцарил мирът,
те се почувствували бедни.
(19) Забравили те за обичаите –
и почнали да мислят
как да забогатеят,
без да правят нищо.
(20) Нямало кой да насочи
хората по правилния път –
изчезнали били в Басъл
добрите хайджии.
(21) Но все пак тогава,
след смъртта на Бавър,
старците били повече –
и за цар избрали Орджак.
(22) Не успял Кряшилем
да скара помежду им
Уктимас и Орджак –
те се оказали приятели.
(23) Добродушният ленивец –
огромният Уктимас –
се оказал по-умен,
отколкото мислели враговете.
(24) Той разбрал, че Орджак
иска същото,
каквото и той –
да съхрани обичая.
(25) Затова той, виждайки
че Орджак поддържат
половината багъли –
сам призовал привържениците си:
(26) “Хайде всички да покрепим
малкия Орджак:
като дете той често се плашеше
и аз винаги го защитавах.
(27) Сега той стана бахадир,
но аз съм още по-силен
от преди и искам
да му помогна в трудния миг!
(28) Ако всички ние,
които сме за обичая на анагара,
се държим заедно,
анагарсъзите няма да победят!”.
(29) Почнали хората на Уктимас
да подкрепят Орджак –
и той накрая
получил превес.
(30) Разбира се, младите бийове,
които си спомняли за обичаите
тогава, когато им било изгодно,
отначало викали:
(31) “Не може Орджак да бъде
цар на Аскъп,
защото той е сакат,
а това заплашва с беда!”, -
(32) но Уктимас извикал Бай-Тимат
и тя, докосвайки с ръце
главата на Орджак, му върнала
слуха и гласа.
(33) Когато Орджак, излизайки пред народа,
изведнъж заговорил, –
враговете онемяли
и Орджак станал цар.
(34) Но малкият Орджак бил
много раним и избухлив,
а повече от всички той
обичал своята майка.
(35) Коварните врагове
Кряшилем и Искел,
виждайки тези слабости на Орджак,
решили да го погубят.
(36) Отначало Искел увлякъл,
а сетне и съблазнил в разврат
майката на Орджак – Гобе –
и тя съвсем изгубила ума си.
(37) От двореца на Искел
водел един таен ход
направо до кряшския урам
на Алмия – Ак Чаллъ.
(38) По този дурбун
Искел с Кряшилем
и техните другари
често ходили при кряшците.
(39) Там те участвували
в неприличните обреди
на нечестивите кряшци –
продажни и развратни.
(40) Във всичко Кряшилем
помагал на кряшците – за това
те му давали много
от своето злато.
(41) Искел принудил Гобе
да участвува в тези безобразия –
нали тя го обичала
повече от живота си.
(42) Орджак се възмущавал
от връзката на Гобе с негодяите,
но не посмял да я спре –
твърде много я обичал.
(43) А Кряшилем отишъл
след това още по-далеч –
запознал Орджак
с дъщеря си Чирма.
(44) Майката на Чирма
била имегенка –
и затова разпътницата можела
да очарова мъжете.
(45) Влюбил се в нея Орджак,
зарязал всички дела –
и с месеци не излизал
от двореца на Кряшилем.
(46) Макиданците, считайки,
че Орджак вече е попаднал
под влиянието на Кряшилем,
престанали да плащат данък.
(47) Чирма по молба на баща си
действително уговорила
малкия Орджак
да позволи на макиданците да се отцепят.
(48) Но старците се възмутили
и Орджак, спомняйки си съвестта,
събрал войска
и тръгнал срещу Макидан.
(49) Когато стигнал до Макидан,
макиданците – чрез кряшците –
го уговорили
да пощади Макидан.
(50) За това макиданците дали
тройно по-голям данък –
и Орджак с огромната плячка
си тръгнал обратно.
(51) Отвъд Сулдан царят
освободил от себе си приятелите –
Уктимас и Джумантай –
а сам отишъл в Курън при Чирма.
(52) Напразно приятелите
го уговаряли да се пази
от мерзката Чирма – това само
разгневило Орджак.
(53) И доброто предложение
на своите приятели -
да отиде с тях в Джилан –
царят отхвърлил и отишъл сам при Чирма.
(54) А в Курън той попаднал
в капана на Кряшилем,
който задействувала
коварната Чирма:
(55) поканила тя
Орджак и неговите багъли
на пир в чест на победата –
зарадвали се старците:
(56) решили да си починат
след тежкия поход
и да се похвалят на чашка
с богатата плячка.
(57) Но когато се опили
старите багъли
пред които треперел
целият тленен свят,
(58) нападнали пияните
дружината на Кряшилем
и разбойните наубурийци –
и избили всички.
(59) А Орджак тогава бил
в шатрата с Чирма.
Като чул виковете, той излязъл –
и видял всичко.
(60) Грабвайки меча, той сам
изтрепал всички нападатели,
сред които били
и братята на Чирма.
(61) Коварната Чирма тогава
казала на бахадира:
“Позволи ми, мили, да изтрия
кръвта от гърба ти!”.
(62) Подложил й Орджак
незащитения си гръб –
и Чирма забила в него
отровения си кинджар.
(63) Тъй загинали
простодушният Орджак
и старите му багъли –
зарадвали се враговете.
(64) Никой не се решил
да обвини за убийството
Кряшилем и Искел –
нали те не били в Курън.
(65) Зарадвали се на гибелта
на старите багъли
и младите бийове –
те станали багъли.
(66) Те направили от Кряшилем
едва ли не герой:
нали той разправял, че синовете му
били загинали за Орджак...
(67) На изборите за цар
Кряшилем ги подкупил
да изберат Искел –
и те се оказали мнозинство.
(68) Като видял, че блюдото на везните
се накланя в полза на Искел,
съперникът му – Уктимас –
му предложил да се състезават.
(69) Отвърнал му Искел:
“Съгласен съм, само че
ще се бием се с оръжие,
а с ум.
(70) Каква полза, че беше
Дагор силен воин –
убиха го пиян
жалките разбойници.
(71) Ако той бе по-умен,
нямаше да позволи
да бъде убит
в безпомощно състояние!”.
(72) Искел нарекъл Дагор
злощастния Орджак –
тази дума била
посмъртното име на царя:
(73) нали не бивало българите
да наричат починалия
по последния помен
със старото му име.
(74) Предишното име може
да призове духа му от Тама:
ще се върне той – и ще
отмъщава страшно на живите...
(75) Наложило се Уктимас
да се съгласи с Искел –
и Кряшилем ги попитал:
“Кога ще замръзне река Тал?”.
(76) А това било през лятото
и Уктимас отвърнал:
“След пет месеца!”,
а Искел: “След половин час!”.
(77) Засмял се Уктимас
и неговите привърженици –
не се досещали те, че това
са им устроили злодеите...
(78) Гобе била
любимка на Дахус.
Уговорила тя алпа
да помогне на Искел – по молба на онзи...
(79) Тогава Дахус взел
и замразил река Тал,
която протичала до мястото,
където се провеждал кинешът.
(80) Отишли багълите да проверят
предсказанието на Искел –
и открили, че реката
е покрита с дебел лед.
(81) Уктимас и хората му
не могли да кажат нищо
и багълите избрали за цар
развратния Искел.
СЪДЪРЖАНИЕ
Как Джирас Арджан отишъл в Подземния Свят
Какво разказал на Джирас Кубан
Какво разказал на Джирас внукът на Кубан – Тар-Кубан
Как Джирас и Тулуш с приятелите помогнали на Аскъп
Как Раудеб и неговите приятели се срещнали с великите алпи
Раудеб и Арджанбий
Как Раудеб се бил със Шаръкан
Как Раудеб се прощавал с Аратеб
Пещерата на Раудеб
Как Зътолгау възпял Бавър
Как Искел станал цар
Шила-Идел – внукът на Тимджан
Как Идел и приятелите му разбили Искел
Как Зътолгау и Уктимас се помирили
За лошото време на Дебер и славното превземане на Аркел
54. Как Джирас Арджан отишъл в подземния свят
(1) Когато Маджи починал,
българите пренесли
тялото му по цялата земя
и всички могли да се простят с него.
(2) Всеки български род
искал да постави тялото на царя
в тюмена на техния батавъл,
посочвайки свои доводи.
(3) Но когато прекарвали тялото
на Маджи покрай река Арджан,
Чулман превърнал
водите й в мляко.
(4) Разбрали хората, че алпът
повелява да оставят тялото тук –
и намислили да направят тук
царския тюмен.
(5) Новият цар на Аскъп,
синът на Маджи – Джирас –
за спомен от знамението
приел името Арджан.
(6) А на река Арджан той дал
новото име Сютен,
за да напомня то
винаги за знамението.
(7) За да не обиди
нито един български род,
Джирас решил да направи
тюмена от стрелите на всички хора.
(8) От събраните наконечници
бил отлят един бронзов котел,
висок колкото дърво
и широк като малко езеро...
(9) Този котел станал
купол на тюмена на Маджи;
отдалеч се виждал
този блестящ купол.
(10) Народът дал на този тюмен
името “Казан” –
и също тъй нарекъл
и царя Джирас Арджан.
(11) Направил този котел
синът на Раджи – Идан.
Наистина, и бащата, и синът
тогава вече се наричали иначе.
(12) След своето пробуждане
Раджи приел името Аспарък –
в памет на спасяването
на баща му от алпа Иджик.
(13) А после Идан и Лек –
синът на Сандугач – се сприятелили,
побратимили се и решили
да си сменят имената.
(14) Така Идан станал също и Лек,
а Лек – Идан;
Лек бил приятел и с Джирас –
и също като него бахадир.
(15) Веднъж ги поканил
на пир у дома си
субагът на дагъ-агаджирците,
потомъкът на Кулак – Чулак.
(16) По неволя той се подчинявал
на страшния Аскъп
и постоянно търсел възможност
да се отдели от Булгар.
(17) Накрая той решил да скара
българските вождове помежду им...
И затова наредил на дъщеря си
Кулян да седне до него.
(18) Видяли я на пира
българските бахадири –
и веднага забравили
за всичко на света.
(19) Забравили те за миг
своите роднини и близки,
своя дълг и това, че трябва
да се боят от съблазните.
(20) Известният враг на човешкия род –
лукавият Яга Албастъй –
винаги неразпознат,
броди между хората.
(21) Той си няма Саръджа,
но има нещо, което е по-страшно
от нея и от всяко друго оръжие:
това е мечът и арканът на съблазните.
(22) С него Яга удря тогава,
когато никой не очаква,
задушава със съблазънта нощем,
води с нея до безумие.
(23) Плъзва съблазънта
в душите на слабите и завистливите
и ги опиянява
с коварство, разврат и злоба.
(24) И почват тогава
роднините и близките
да се карат и подлизурстват
и да представят злото за добро.
(25) В края на краищата те безжалостно
се избиват един другиго –
и при това слабите
често убиват силните.
(26) Какво от това, че вождовете
на рогатия Дагъ-Агаджир
и лунния Макидан
се считат за българи.
(27) Отдавна вече Албастъй
е пронизал гръдта им със съблазънта
и оттогава те враждуват
със съседите-българи.
(28) Също тъй и нашите приятели...
Забравяйки даже кои са,
и двамата се приближили до Чулак
и помолили за ръката на Кулян.
(29) Чулак се усмихнал вътрешно,
а на глас им предложил:
“Нека схватката между вас покаже
кой от вас е достоен за Кулян!”...
(30) Дълго се били помежду си
Арджан и Лек,
почнал да отслабва Арджан,
но не отстъпвал.
(31) “Ако отстъпя, - помислил си той, -
ще пропадне моята слава,
благоволението на алпите,
а с това – и царството!”.
(32) Тъй би и загинал Джирас
в тази жестока схватка,
но, казват, помогнали му
шеките Кура и Бура.
(33) Невидими през деня,
а нощем забележими само по светлината на очите,
шеките хванали здраво
коня на Лек за краката.
(34) Лек паднал от коня на земята
и Арджан станал победител.
И двамата, опомняйки се овреме,
отново станали приятели.
(35) Оженил се Джирас за Кулян
и бил щастлив с нея.
Но Яга не мирясал –
не обичал той пораженията.
(36) Наредил той на Чулак,
своя помощник,
да забие по-надълбоко в Лек
нажежената стомана на съблазънта.
(37) Отишъл Чулак при Лек
и казал на сина на Аспарък:
“Видях удивителен сън,
в който Маджи ми каза:
(38) “Нека Арджан ми принесе
по-богати дарове,
че иначе другите царе
ме наричат бедняк!”.
(39) Ако аз сам кажа
за това на цар Джирас,
той не ще ми повярва,
затова кажи му за него ти!
(40) Престори се, че сам си видял съня,
нека Арджан отиде под земята:
тогава ти ще станеш цар
и ще се ожениш за Кулян!”.
(41) Отначало Лек се разгневил
на зловредния Чулак,
но много скоро образът на Кулян
почнал да го гризе като червей отвътре.
(42) Като не издържал тази мъка,
отишъл Лек при Джирас
и му казал, че е видял сън –
и разказал съня на Чулак.
(43) Това било казано
пред всички бийове и буляри;
смутил се тогава и самият Казан,
и всички негови буляри.
(44) Само биркамът се опитал
да спаси цар Джирас
и казал, че са нужни
и други свидетелства.
(45) Тогава всички отишли
при самия тюмен,
а когато пристигнали,
чули звъна на “Казана”.
(46) Разтреперали се тогава всички хора
и не можел сега Арджан
да се откаже от пътуването
до покойния си баща:
(47) нали неуважението
към подобни знамения
би лишило царя
от уважението на народа и царството.
(48) Наредил Арджан да изкопаят
дурбун под тюмена,
а в края му да направят зала
и странична пещера.
(49) В залата, стените на която
били облицовани с дъски,
той наредил да поставят една каца
и един съндък с дарове.
(50) Когато всичкщо било направено,
Джирас се спуснал в пещерата
и легнал в нея, а хората
затрупали входа в дурбуна.
(51) В настъпилата тъмнина
Джирас Казан почнал да моли
алп-биката на сънищата Джомбарадж
за незабавна помощ:
(52) “О, любима Джомбарадж!
Оставих ти в залата
хубави подаръци –
вземи ги и им се наслади!
(53) А после направи така,
че да заспя и ме преведи
като мъртвец
в моята колесница в Тама.
(54) Ти със своите сънища,
които аз много обичах,
правеше живота ми приятен,
помогни ми сега и тук!”.
(55) Джомбарадж Караджим –
дъщерята на Угер и Кара-Тимат,
втората майка на Алабуга –
обичала кашан-масгутите.
(56) Тя приемала образите
на сини жаби и птици
и така идвала
при уморените и страдащите.
(57) Като чула зова на Джирас,
внука на една масгутка,
тя решила да му помогне
и долетяла при него.
(58) Тя му затворила очите
със сините си крила
и поставила него
и неговия сандък в кацата.
(59) Сетне Джомбарадж
впрегнала в колесницата
оставените в залата коне
и им казала как да вървят.
(60) Като отворила входа в Тама,
тя наредила на конете на тръгнат
надолу по дурбуна
към Подземния Свят.
(61) Дълго ли пътувал Арджан или не –
сега е трудно да се каже.
Накрая той внезапно почувствувал,
че някой го ръга в хълбока.
(62) Погледнал той – а това
бил любимият му тамър,
с който той, обичайки да пее,
никога не се разделял.
(63) Взел той тамъра в ръце,
а онзи му казва:
“Почакай, аз сега сам
ще ти изпея нещо!”.
(64) Учудил се Джирас Казан –
как таза тамърът е проговорил?
Но все пак не спорил с него
и се съгласил да послуша.
(65) А тамърът му изпял песента
за пътешествието на Катраг
в Подводния Свят
на алпа Чулман Джанъш.
(66) “Защо ми изпя
тази песен, която
аз зная и пея от дете?” –
попитал Арджан тамъра.
(67) А тамърът възкликнал:
“Нима не си разбрал,
че Лек те измами,
както някога Ялаш – Катраг?
(68) Че след като
те закопаха в тюмена,
Лек можа да стане цар
и да се ожени за Кулян?!”.
(69) Замислил се над това Джирас,
смутен от думите на тамъра,
но в края на краищата решил,
че не ще се върне назад;
(70) а на упреците на тамъра,
който го обвинявал,
че се подчинява на злодейството,
отвърнал тъй:
(71) “Не мога да се върна обратно –
нали обещах на хората,
че ще се срещна с баща си:
позорно е да се върна посред път!”.
(72) Изведнъж Арджан видял
напред двама шека –
това били Кура и Бура,
неразделните приятели.
(73) Те също видяли Джирас
и се затичали напред,
за да разкажат за него
на добрата Ингарсак Джирбика.
(74) Шековете също били алпи,
само че ги раждала Бозби,
когато била отслабнала – затова
те били малки.
(75) Мнозина алпове
се надсмивали над шеките,
а имегените и убърите
не биха отказали и да изядат шеките.
(76) Затова шеките се криели
от силните алпове под земята,
където Чулман и Ингарсак Арджим
ги съжалявали и защитавали...
(77) Докато Арджан тихо пътувал надолу,
на няколко пъти
го изпреварили починали,
чиито лица той не видял –
(78) защото всички починали
и самият Джирас Казан
били с маски –
така влизали всички в Тунай.
(79) Като искал да разбере кои са,
Арджан наслуки попитал
неколцина от починалите
кои са били те.
(80) Първият, запитан от него,
му отвърнал тъй:
“Аз бях дружинник на Арджан,
когото наричаха Тиман.
(81) Когато на сватбата
на Лек и Кулян
изразих възмущение от това,
че не изчакаха царя дълго,
(82) че рано го
сметнаха на умрял,
тогава ме изгониха навън,
а после през нощта ме убиха”.
(83) “Та и половин ден сякаш
не е минал още, а Лек и Кулян
вече са направили сватба!”, -
възмутгено помислил Арджан.
(84) Той искал да попита Тиман
как е могло да се случи така,
но тамърът го ръгнал в хълбока
и му издрънкал:
(85) “О, царю мой, не влизай тук
с никого в никакъв спор
и не вдигай тук
никакъв шум –
(86) защото иначе ще те чуят
страшните алпи на мрака,
срещата с които
ще бъде печална за нас!”.
(87) Арджан послушал тамъра:
не почнал за нищо
да спори с Тиман
и прекратил разговора с него.
(88) Тиман продължил напред, а Джирас
разпитал още неколцина
починали и те потвърдили,
че сватбата на Лек и Кулян се е състояла.
(89) “Навярно всички те
са лъжци и побъркани!” –
решил Арджан
и овреме прекратил разпитванията.
(90) Бавното пътуване
уморило Джирас
и той почнал да задрямва,
но тамърът му пречел:
(91) той противно дрънкал
и го ръгал в хълбока,
с което изкарвал Арджан
от кожата му.
(92) Накрая Джирас не издържал
и искал да разбие тамъра,
но онзи помолил за пощада
и му казал:
(93) “Аз ти пречех да заспиш,
защото в Тама
да заспиш означава да умреш:
така че аз те спасявах!”.
(94) Благодарил Арджан на тамъра
и, за да не заспи,
почнал отново да говори
с починалите с маските.
55. Какво разказал на Джирас Кубан
(1) Един от онези,
които той разпитал,
започнал да говори:
“Аз съм синът на Булан – Кубан...”.
(2) Но тогава Джирас
го сграбчил за рамото
и искал да извика,
че това не може да бъде;
(3) че той е по-големият брат на Булан
и чичо на Кубан,
наречен така, защото
се бил родил в Кубан;
(4) че, когато той бил тръгнал,
Кубан бил на три години
и съвсем е емогъл да порастне
и умре за един ден...
(5) Но тогава тамърът отново
го ръгнал в хълбока и издрънчал:
“Успокой се – един час в Тама
е равен на 6 земни години!”.
(6) Джирас се опомнил
и пуснал племеника си,
а онзи продължил
своя разказ:
(7) “На сватбата на Кулян
и цар Лек, този Лек,
желаейки да развлече гостите,
нареди да доведат един елен.
(8) Елена му бяха подарили
масгутските бийове на Тура,
но Лек внезапно
го удари с юмрук.
(9) Еленът падна като покосен
и тутакси умря,
а гостите – приятели на Лек –
почнаха гръмко да го хвалят.
(10) На мен толкова ми дожаля
за горкия елен,
че, ридаейки се нахвърлих
с юмруци върху царя.
(11) Но той, стискайки ме с ръце,
ми каза със смях:
“Ти и твоят баща сте жалостиви –
не ще бъдете царе!”.
(12) Но ние все пак станахме царе...
На баща ми помогна случаят:
веднъж Лек поиска
да вземе за жена Ак-Сютен.
(13) Тя бе потомка
на Кашан и Амил.
Заради силата и храбростта й
я избраха за тамар-къз.
(14) Тя предаде на Лек:
“Ако искаш да се жениш, тогава ела
и победи всички съперници,
а сетне и мен!”.
(15) Тогава Лек събра войската
и тръгна към Събанбаш.
Когато пристигна на майдана,
той обяви на всички:
(16) “Нека всички мъже,
желаещи да се състезават,
да излязат на майдана, -
аз ще се пребори с всички наведнъж!”.
(17) Излязоха сто бахадира,
а Лек нареди на своите джури
да стрелят по тях – и те
застреляха всички.
(18) Масгутите зяпнаха усти:
“Такава борба не сме виждали!”.
Тогава излиза Ак-Сютен
и казва на царя:
(19) “Може би ти и с мен
ще се изплашиш да се пребориш?
Може би мен
ще заповядаш да застрелят?”.
(20) “От теб, красавице, не се боя!” –
със смях възкликна Лек, туткаси
двамата се вкопчиха – и тя
уби Лек с един удар в земята...
(21) Джурите веднага грабнаха лъковете;
но масгутите са по-ловки:
изтрепаха джурите, а на войската
наредиха: “Махайте се по-бързо!
(22) Върнете си и си изберете
нов цар на земята;
но не син на Лек – или
ние ще излезем от Аскъп!”.
(23) Като размислиха, басълците
по съвета на масгутите
избраха за нов цар
моя баща Булан.
(24) Но той веднъж забрани
лова на елени в Искел,
с което предизвика гнева на ас-халджийците
и привържениците на дома на Лек.
(25) Те свалиха баща ми
и възкачиха на трона
сина на Лек – Кунгур,
който бе хорунджиец при баща ми.
(26) Той не уби баща ми и мен –
не беше зъл,
но от разстройството баща ми почна да пие
и умря от пиянство...”.
(29) “Горкото ми братче!” –
помислил Арджан и заплакал...
А Кубан продължавал
да му разказва:
(30) “Когато навърших 20 години,
масгутите изискаха,
заплашвайки да се отцепят,
да възкачат на трона мен.
(31) По молба на Кунгур
аз уговорих масгутите
да не се отделят от Аскъп
и бях назначен за техен туджун.
(32) Като поживях дълго сред масгутите,
аз възприех тяхната суровост
и бойно изкуство,
затова и станах бахадир.
(33) Моята жена – дъщеря на Ак-Сютен –
възпита и сина ми Алман
като воин и го изпрати
с мен на поход срещу Миджан.
(34) Възползувайки се от това,
че алповете Лек и Кай бяха заспали,
потомъкът на Курсар – Къръш
завладя почти целия Барджил.
(35) Като стана могъщ, той замисли
да покори Аскъп,
а българите да превърне
в роби на кайлъ-барджийците.
(36) Като разби войската на Джуанъш,
Къръш завладя Миджан
и започна да се подготвя
за нахлуване в Аскъп.
(37) Аз казах за това на царя
и Кунгур ми разреши
заедно с масгутите
да нападна войската на Къръш.
(38) Потеглих за Миджан
и по пътя срещнах
прогонения от курсарците
миджански цар Куян.
(39) Джуанъш бе в образа
на нищожен дрипльо,
който яздеше
една жалка кранта.
(40) Помоли Куян Тулуш
бахадирите да го
вземат със себе си
в похода срещу курсарците.
(41) Аз се канех разгорещено
да кажа на дрипльото,
че не е мястото на нещастника
сред прекрасните бахадири.
(42) Но не ми позволи
да сторя грешката
синът на добрия Кунгур –
прозорливият Сабан.
(43) Сабан, моят приятел,
нарече с моето име сина си.
И този Кес-Кубан – моят любимец –
също се славеше с прозорливостта си.
(44) Те можеха да видят в хората онова,
което другите не виждаха –
дори онтова, което те криеха
под дрехите или в душата си.
(45) Погледна Сабан дрипльото
и успя да ми каже:
“Това не е жалък бедняк,
а великият алп на сполуката!”.
(46) Тогава аз отвърнах на Куян така:
“За нас вече е голяма чест,
че великия алп Джуанъш
сме срещнали по пътя!
(47) Ние, възхитени от теб,
не само ще те вземем във войската,
но също и искрено
ще се побратимим с теб!”.
(48) Доволен от приема, Куян
се побратими с бахадирите.
Тогава аз взех за себе си
Името на Джуанъш – Тулуш.
(49) Потеглихме ние нтататък,
вече всички заедно –
и Куян ни разказа
някои неща за Къръш.
(50) Майката на Къръш
била имегенка
и затова нейната злоба
преизпълвала Къръш.
(51) Тя родила Къръш
в една мразовита нощ и,
като принесла жертви на Дахус,
извикала в мрака:
(52) “Велики алпе Кър-Дахус,
повелителю на студа и зимата,
безстрашни пазителю на порядъка,
изпълнителю на волята на Небесата;
(53) Ти, могъща бяла камило,
чиито безбройни гърбици
покриват полята
на всички северни страни:
(54) никой не те е тъй почитал,
както аз те почетох,
затова бъди за моя син
покровител - втори баща.
(55) Аз го нарекох
в твоя чест Къръш:
той ще почита само теб,
а ти му помагай!”...
(56) “Ох, дано не разгневим
страшния алп Дахус!” –
помислих аз като чух това,
но не се отклоних от пътя.
(57) Като вихър връхлетяхме
миджанските области,
разгромихме войската на Къръш
и върнахме трона на Куян.
(58) Когато бахадирите се върнаха,
Давшан, по наша молба,
затрупа проходите на Капкай,
лишавайки Къръш от път.
(59) Аз бях напълно щастлив
и не претендирах за трона,
но отново случаят
ме направи цар.
(60) Докато бяхме на поход,
умрял добрият цар Кунгур
и бе започнала борба за власт
между синовете му от различни жени.
(61) Първата жена – ас-халджийка,
бе родила на царя синовете
Сабан и Джуман –
и умряла при раждането.
(62) Втората жена – кряшка,
купена в Макидан,
роди на царя близнаците
Гаджиат и Ангърат.
(63) И третата жена – халджийка –
родила на царя син,
но царят умрял, дори не успявайки
да даде име на сина си...
(64) Обвинила кряшката
младата жена Сеим,
че тя е отровила
цар Кунгур.
(65) Повярвали й – и дали
властта на сина й Гаджиат.
Но синът във всичко слушал майка си –
и тя почнала да управлява Аскъп.
(66) Най-напред тя
екзекутирала халджийката Саим,
а сина й наредила
да хвърлят в река Саул.
(67) Но Чулман не допуснал
смъртта на детето –
и на своята длан
го отнесъл на другия бряг.
(68) Там взела детето
и го откърмила Ингарсак...
До известно време
го укривали халджийците.
(69) Те му дали името
на тази река – Саулъ...
После той, като стана цар,
даде на тази река името Саим...
(70) Когато се завърнахме в Сънджак,
ние срещнахме там Джуман,
който бягаше от Джилан
и ни разказа всичко.
(71) Събанските масгути
отново се отделили,
но казали, че ще се върнат,
ако възкачат на трона мен.
(72) А нашите масгути-казаки
ми казаха, че ако аз
се съглася да бъда цар на Аскъп,
то те ще ме подкрепят.
(73) Тогава оглавяваше казаките
потомъкът на Туки – Бахтияр.
Техният род Тухчи бе сторил
голяма служба на Аскъп.
(74) Събрах аз бахадирите
и от тяхно име
Сабан ми каза,
че трябва да заема трона.
(75) Тогава аз се реших и поведох
приятелите си към столицата Джилан.
Искелците не почнаха да воюват
и Гаджиат с майка си се предаде.
(76) Аз възстанових единството
на целия Аскъп – до Аксу,
а на кряшката Къзък
и синовете й казах:
(77) “Не искам да проливам
роднинска кръв,
затова ви предлагам
да се качите на кораб и да отплавате!”.
(78) Но хитрият Гаджиат
се развика тогава към народа:
“Каквото аз съм правил, правих го
по съвета на Ангърат.
(79) Той не уважава
българските обичаи:
облечен е и живее като кряш
и чете кряшски книги.
(80) В тях той е прочел
как да навреди на Аскъп,
измами мен и майка ми – нека той
да отговаря за всичко!”.
(81) Погледнаха багълите –
и наистина: Ангърат
бе облечен като алмийски кряш
и държеше в ръцете си книга.
(82) Изпадна в ярост народът
и реши да накаже
само Ангърат,
а останалите опрости.
(83) Аз оставих на простените
владението Анджи-Себер,
където те имаха батавъл,
наречен Кураздан.
(84) А Ангърат сам
качиха на един кораб
и го предадоха на вълните, - казват,
че той все пак е доплувал до Кряш.
(85) Разказваха също,
че преди отплаването
той попитал брат си: “Защо
ме наклевети?”.
(86) Спокойно му отвърнал братът:
“Аз с майка си обичам Аскъп
и не бих понесъл
раздялата с родината.
(87) А ти и тук обличаш
кряшски дрехи,
затова решихме:
по-добре ти да си отидеш сам!”.
(88) Но много скоро Гаджиат
се почувствувал зле:
не можели близнаците дълго
да не се виждат един друг.
(89) В края на краищата Гаджиат
легна и така и лежа
до края на моята власт,
а тя свърши тъй.
(90) Къръш помолил Дахус
да ми отмъсти
за набега срещу него –
и той замрази Искел.
(91) Студът почна да мори
добитъка и посевите.
А Къзък тогава каза,
че аз съм виновен за това:
(92) “Дахус отмъщава на Кубан
заради своя любимец.
Нужна ни е друга власт –
иначе студът ще ни погуби!”.
(93) Аз не й повярвах,
дожаля ми за властта ми
и не пожелах да я оставя,
а Къзък обяви на хората:
(94) “Ако Кубан премине
по леда през Сулдан,
тогава аз не съм права
и ме хвърлете в процепа в леда!
(95) Ако пък не премине,
тогава съм права,
и нека цар тогава
отново стане Гаджиат!”.
(96) Съгласиха се с нея багълите –
и аз трябваше на кон
да изляза на леда на Сулдан
и да премина по него.
(97) Но когато стигнах
до средата на река,
ледът под мен се пропука
и аз потънах...”...
56. Какво разказал на Джирас внукът на Кубан – Тар-Кубан
(1) Продължил Кубан напред,
а Джирас заговорил
един друг покойник,
за да узнае какво се случило после.
(2) Това бил внукът на Кубан,
синът на Куба-Алман – Тар-Кубан.
Разказал той на Арджан
какво се случило по-нататък:
(3) “След смъртта на дядо ми
студът престана
и багълите избраха за цар
сина на Къзък – Гаджиат.
(4) Горкият Гаджиат
тутакси извика от Кряш
брат си Ангърат – не можеше
повече да понася раздялата.
(5) А баща ми той, по съвета на Къзък,
заточи в Сънджак –
и ни забрани да ходим в Искел
от нашето владение.
(6) Преди то се наричаше Бургас,
но Кубан му даде
името на баща си – Булун –
и то стана Булунджар.
(7) Но, както и при дядо ми,
баща ми оставаше туджун
на целия Събан – и можеше
често да отива там и да живее...
(8) После баща ми, Алман,
назначи за туджун мен,
и в Събан аз нарекох сина си
с името на Сънджак – Ечкебаш:
(9) защото отначало
много тъгувах по Сънджак...
А после дадох на сина си
второто име Тулуш.
(10) Тогава тамър-къз
на смелите масгути
бе внучката на Ак-Сютен –
храбрата Ак-Джангирим.
(11) Отделиха ни от Искел,
но ние не съжалявахме за това:
на баща ми повече му харесваше Сънджак,
а аз бързо свикнах със Събан...
(12) Мина се известно време – и Искел
бе изгорен от нова суша,
отново случила се
по вина на злия Къръш.
(13) Когато Дахус престана
да замразява Аскъп,
завикал към него Къръш:
“Защо пожали българите?”.
(14) Но Дахус му отвърнал:
“Не съм ги пожалил,
а свърши онзи студ,
който можех да изразходя...
(15) Някога алпите можеха
да изразходват запасите си,
както си искаха – и така беше
до следния случай.
(16) Веднъж потомъкът на Джам –
благородният Джавшин –
помоли Субан да спаси
посевите му от сушата –
(17) и, за да умилостиви
този велик алп, той
му принесе в жертва
своите синове-близнаци...
(18) Субан, когато трябва
да вземе вода, се превръща
първо в кон, а после
в огромен Барадж.
(19) Като се изпълва с вода, Леубай
отново се превръща в коня Ак-Джунта –
и препуска с него натам,
където трябва да отиде.
(20) Като решил да помогне на Джавшин,
Субан препуснал към Сънджак
в образа на Ак-Джунта,
но по пътя срещнал Шурале.
(21) Онзи казал, че не му позволява
да ороси Сънджак, защото е наказал
сънджакците със суша
заради непочтителността към него:
(22) почнали да изгарят
много от сънджакците
телата на починалите,
не да ги оставят на Шурале.
(23) Почнали алповете да се бият –
и Шурале, който бил
в образа на Кара-Джунта –
не отстъпвал на Субан.
(24) При ударите на Шурале
от Субан се изливали
потоци вода – и тя
заливала целия майдан.
(25) Поради това майданът
станал целият в кал,
в която затъвали
сражаващите се алпи.
(26) Шурале, искайки да покаже,
че схватката ще бъде до смърт,
се превърнал в булунат –
и същото направил Субан.
(27) Сега те се биели
със своите рога,
а наоколо се събрали хора
и гледали двубоя.
(28) После те...
............................
............................
............................
(29) Като чул на Земята
големия шум от схватката,
Мар побързал да отиде
на мястото на двубоя.
(30) За да не заподозре нищо
песът Курган, той
обвил Небето с облаци
и се отправил към Балкан.
(31) Там той оставил
своята златна колесница,
в която се впрягали
четири булуната.
(32) С нея не можело
да се пътува по Земята,
защото огненото й колело
би изгорило всичко наоколо...
(33) От Балкан Мар,
яхнал един булунат,
дошъл на майдана
и спрял двубоя.
(34) После той за всичко
доложил на Всевишния –
и Творецът заповядал
такива схватки да няма.
(35) Тангра определи размерът на разходите
на всеки велик алп
и забрани да се използува
запазеното свръх това.
(36) Всевишният нареди
Субан да ороси Сънджак
и този ден стана
велик празник за българите.
(37) До ден днешен
празнуват българите
празника Джавшин
в петия месец Джавшин:
(38) даряват те подаръци
на тези велики алпове:
бял джунта на Мар и Субан
и черен джунта на Шурале;
(39) устройват в чест на алповете
богат пир,
след който тичат
и се обливат с вода.
(40) Оттогава българите
наричат най-добрите камове,
които могат да предизвикват дъжд
с името на Джавшин.
(41) От онзи случай аз самият
мога да изразходвам само част
от запазения студ –
и вече я изразходих!”.
(42) Тогава Къръш се обърнал
към алпа Шурале, за да му
помогне онзи със суша
да отмъсти на българите.
(43) За тази помощ Къръш обещал
да даде на Шурале
всичките си жени,
а те били две хиляди.
(44) Харесало се това на Шурале
и той устроил в степта
невиждана засуха,
която изплаши целия народ...
(45) Междувременно Ангърат
се върнал в Агил –
и узнал тук, че Саулъ
е вдигнал бунт срещу брат му.
(46) Казал Саулъ на ас-халджийците:
“Гаджиат е разгневил Небесата
и те са ни изпратили
невижданата суша.
(47) Но Яга има
още по-голяма беда.
Тази беда – Ангърат –
се стреми към Къзък и брат си.
(48) Те искат заедно да въведат
в Аскъп кряшските порядки
и да превърнат българите
в свои и кряшски роби.
(49) За това Гаджиат извика
Ангърат в Аскъп...
Помогнете ми – аз искам
да спра тези врагове!
(50) Ако ме направите
цар на Аскъп, то аз
ще запазя нашите обичаи
и вие ще останете свободни!”.
(51) Народът изпаднал в ужас
и последвал Саулъ.
Завладя Саулъ Джилан
и плени Гаджиат.
(52) Но Къзък не успя да хване –
тя успяла да се скрие,
престорила се на боян-къз
и гадаела сред народа до смъртта си.
(53) Не пожелала тя
да напусне Аскъп, казвайки:
“По-добре да се скитам тук в парцали,
отколкото да хода в коприни в Кряш!”.
(54) Като не намери Къзък, Саулъ
обсади Агил, изисквайки
живеещите там кряшци
да му предадат Ангърат.
(55) Помолил абаят на кряшците –
почтеният търговиц Милгет –
Ангърат да не излиза
извън стените на Агил.
(56) “Не ще влезе тук Саулъ, -
казал му той. - Според закона
аскетите не бива тук
да нанасят вреда на кряшците!”.
(57) Но Ангърат сам излязъл
от портите на Агил, казвайки:
“Домъчня ми за Родината
и дойдох да умра тук!
(58) В чужбина тревите
не миришат тъй приятно,
в чужбина водите
не са тъй вкусни като в Аскъп!
(59) В чужбина птиците
не пеят тъй красиво,
в чужбина няма
такива степи като в Аскъп!”.
(60) Но той бил облечен
в облеклото на кряшците –
и като изменник го убили
хората на Саулъ.
(61) Паднал Ангърат край извора,
водата на който бил пил
преди да напусне Аскъп –
за него той пеел в чужбината.
(62) И сега изглеждало,
че той с радост
се е проснал към извора,
за да пийне от водата на Родината.
(63) Видял Гаджиат
как стрелите пронизали брат му –
и, ридаейки се хвърлил към него,
изтръгвайки се от вървите.
(64) Паднал той до брат си
и издъхнал
едновременно с него –
толкова обичал той Ангърат...
(65) Оставил ги Саулъ
и се върнал в столицата.
После дошла Къзък
и погребала синовете си...
(66) Всевишният ги възроди
и им нареди да бъдат
алпи-пазители
на пътниците, завръщащи се у дома.
(67) Братята се появяват
в образа на красиви коне,
вселяват надежда в душите
на отчаяните пътници.
(68) Ангърат им помага
да намерят вода в степта,
а Гаджиат показва
къде да намерят подслон и храна.
(69) Те също тъй охраняват
добрата Ингарсак,
когато тя излиза
на повърхността на Земята.
(70) В това време за враговете
те са невидими –
нали тази тяхна служба
е угодна на Всевишния.
(71) Не отстъпват тези братя
по сила на синовете на Джавшин;
още навремето Тангра ги възродил
и им наредил да охраняват Умай.
(72) Могат те като Джавшини
да приемат страшни образи
на големи змии, лъвове, тигри,
големи орли, леопарди, барсове...
(73) Така дойде на власт
могъщият цар Саулъ –
но това не прекрати бедствието:
към сушата се прибави и мор.
(74) Харесва Улят
вечно мрачния Шурале,
както и всичко тъжно –
и тя често го следва...
(75) Като узнал да бедствията на Аскъп,
Къръш събрал войска
и отново тръгнал срещу Миджан,
за да се приближи до Искел.
(76) Вестта за нападението
аз предадох на Саулъ, а сам
реших да нападна Барджил,
за да спра Къръш.
(77) Ак-Джангирим ми разреши
да нападна Барджил
направо от Събан –
и ми даде в помощ отряда на сина си.
(78) Неин син беше
благородният Бар-Кавес.
Заедно с него аз
разбих кайлъйците в Бахта.
(79) Като узна за това, Къръш
спешно напусна Миджан –
и тогава ние се върнахме
от Барджил в Събан...
(80) Но когато вече бях
в своя Сънджак, аз узнах,
че Къръш е разбил масгутите
на благородния Бар-Кавес;
(81) разбил ги не в честен бой,
а с низко коварство,
към каквото често
прибягват барджийците.
(82) Като се срещнал с Бар-Кавес в набега,
Къръш се уплашил от него
и му предложил да сключат
изгоден за масгутите мир.
(83) Бар-Кавес му повярвал
и по негова покана
отишъл му на гости
с една малка дружина.
(84) Той взел със себе си
дори тригодишния си син,
за да подчертае доверието
към царя на барджийците.
(85) Но по време на пира курсарците
вероломно убили Бар-Кавес
и всичките му масгути
и ги засипали с пясък.
(86) А сина на Бар-Кавес –
малкия Ак-Джирак –
Къръш наредил да закопаят
в пясъка жив.
(87) Знаел Къръш, че масгутите
поставят в гробовете
клонки от дървета –
за да се продължи родът.
(88) Затова наредил да закопаят
всички масгути в пустинята,
където не можело да се намери
дори обикновено листенце.
(89) Но когато барджийците
закопавали детето,
птицата Чак-Чак му хвърлила
една зелена клонка.
(90) В гроба тази клонка
почнала веднага да расте
и прикрила от пясъка
малкия Ак-Джирак...
(91) Като узнах за станалото,
аз бързо отидох в Събан
и заедно с масгутите
тръгнах срещу Барджил.
(92) Обхванат от гняв, аз, без да спирам,
атакувах курсарците,
но в отчаяната битка
бях обкръжен от кайлъйците.
(93) Къръш вече мислеше,
че е спечелил войната,
когато изведнъж на бойното поле
като вихър нахлуха масгутите на Ак-Джангирим.
(94) Неочакващата това
войска на царя на Барджил
бе поголовно разбита
и самият Къръш падна в битката.
(95) Като набучи главата на Къръш
на своето копие,
Ак-Джангирим обърна
войската обратно към Събан.
(96) Дълго вървя тя,
без да изразява мъка,
но на едно място, посред пясъците,
изведнъж взе да нарежда:
(97) “Завръщам се у дома
без любимия си син
и без скъпия си внук –
и сърцето ми се къса.
(98) Нали освен тях
никого си нямах:
загина на лов мъжът ми,
умря при раждането снаха ми.
(99) Какво ще правя –
сама, в празната юрта,
където доскоро
гледах внучето си?
(100) Обещах на хората,
че ще хвърля главата на Къръш
на гроба на сина си,
но къде да го търся в пясъците?
(101) Загинаха моите мъже,
прекъсна се родът ми, -
и аз ще изсъхна сама
като старо дърво!
(102) Ослепяха очите ми от сълзи,
но те няма кого повече да виждат:
отидоха си моите близки,
оставяйки ме сама сред пясъците!
(103) Пясъци, пясъци и само пясъци,
пясъци, накъдето и да погледна.
Защо ми е да живея – угасна огнището
и сърцето ми се сви от тъга!
(104) Тежко, тежко ми,
аз искам да оплача моя род –
но не зная дори
къде е гробът на внучето ми!”...
(105) Изведнъж всички видяха
как птицата Чак-Чак
кацнала на пясъка
и скоро пак отлетяла.
(106) Учудих се – нали знаех,
че Чак-Чак никога
не докосва Земята,
а каца само на дърветата.
(107) Втурнах се към онова място
и, като видях върха на клонка,
стърчаща от пясъка,
почнах да я разкопавам.
(108) Хората ми помогнаха
и скоро ние изкопахме
дървото и детето,
прикрито от неговите клони.
(109) Ак-Джангирим позна
в детето своето внуче.
То бе живо – и тя
изгуби свят от радост;
(110) А когато дойде на себе си,
тя благодари на Тангра,
повелил на птицата Чак-Чак
да намери и спаси внука й.
(111) Принасяйки жертви на Небесата
Ак-Джангирим каза: “Искам
да пея и танцувам за Небесата!” –
и запя следната песен:
(112) “Бездънни са дълбините на Земята,
камъни и пясък лежат върху нея, -
но стреми се нагоре кълнът,
без да се отклонява настрани.
(113) Чува той пеенето “Чак-Чак”
на добрата птица Чак-Чак.
Лети тя, Чак-Чак,
запалва огнищата Чак-Чак.
(114) Пробива кълнът твърдта на Земята,
израства в могъщо дърво.
Защо расте той
и прави всичко това?
(115) Израства той, за това –
за да види Небесата,
за да даде клонка на птицата Чак-Чак,
за да изпълне волята на Тангра!”...
(116) Когато тя започна да пее,
девойките вдигнаха
над нея парче плат,
а после го спуснаха.
(117) А когато Ак-Джангирим
завършваше песента,
девойките отново вдигнаха
плата над нея.
(118) “Ще стане кълнът
красиво зелено дърво,
ще бликне в корените му извор –
ще стане то радост за пътника.
(119) Ще седнат под него
щастливите влюбени,
ще опитат плодовете му,
ще се насладят на пеенето на Чак-Чак.
(120) Дарил е това дърво
самият всемогъщ Тангра
за радост на хората –
не ще Го забравят те!”.
(121) Така завърши песента
щастливата Ак-Джангирим;
не забравиха хората
нейното пеене и танца.
(121) Оттогава българите
пеят и танцуват “Чак-Чак”
на сватбите и празниците
така, както Ак-Джангирим...
(121) Посочи Ак-Джирак на баба си
къде е гробът на баща му;
хвърли тя край него
главата на злобния Къръш.
(122) А скоро след това
бликна на това място извор –
и той имаше две струи:
тъмна и светла.
(123) Кайлъйците вземаха от него
тъмната вода,
а масгут-българите –
светлата вода...
(124) Когато се завърнах
с победата в Сънджак,
получих известие
и за друга радост.
(125) Оказва се, че Саулъ
според присъдата на багълите
тръгнал към огнището на Джам,
за да принесе дарове там.
(126) За да прекратят
алповете сушата,
той трябвало да дари
дарове на Субан и Шурале.
(127) На алпа Субаш той карал
за подарък един бял джунта,
а на алпа Шурале –
черен като смола джунта.
(128) Но недалеч от Аратеб –
огнището на Джам –
Саулъ задрямал – и крадци
отвели неговия ак-джунта.
(129) Като оставил кара-джунта,
Саулъ, измъчен от тъга,
се завърнал в Искел
и почнал да чака отлъчване.
(130) Но Шурале, като видял,
че са дарили само него,
така се зарадвал на това,
че прекратил сушата.
(131) Продължавал само морът по добитъка,
но тогава спасил всички
благородният Бахтияр,
който принесъл в жертва на Мал своя добитък.
(132) Зарадван бил Вълях
от неговата щедрост –
и помолил Улят
да прекрати мора.
(133) Приличал Таш-Угер
на Булут – любимеца на Улят –
и тя, в негова памет,
изпълнила молбата на Шигер.
(132) Морът престанал и хората
прославяли бахадирите –
Саулъ и Бахтияр, -
които спрели бедствията.
(133) Спокойно царува
след това Саулъ
цели 30 години –
до своята смърт...
(134) След погребението му
багълите възкачиха
на трона на Аскъп
неговия син Иданбир.
(135) Майката на Иданбир
бе една прекрасна бика
от рода на Сандугач,
която го бе разглезила.
(136) Затова Иданбир обичаше
да живее спокойно и удобно.
Той не бе идвал в чийкела,
а живееше в Саркел.
(137) Прекарваше времето си
в различни забавления,
заедно с приятелите си
и с красиви девойки.
(138) Ако не биваше
на някой пир,
значи царят участвуваше
в някой славен лов.
(139) Ако не беше
той на славен лов,
значи слушаше в банята
предсказанията на аскалбия.
(140) Ако царят не беше
в топлата и ароматна тирме,
значи лежеше с жените
в меката постеля...
(141) А ако нарушаваха с нещо
спокойния живот на царя,
то той се разстройваше
и дори се гневеше.
(142) Затуй се бояха булярите
да безпокоят царя
с такива дреболии
като държавните дела.
(143) Само съдията Тухчикес,
синът на Бахтияр,
се занимаваше с делата
и даваше съвети на булярите.
(144) Поради тогава казваха:
“Вместо да ходиш в Джилан-Сарай,
по-добре върви в Орнадж-Далай,
където седи Тухчикес-абай...”.
(145) Както и до царя
и до сабанджара,
до Тухчикес стоеше
каната Куштан с мляко.
(146) Казваха, че ако
човек е намислил зло
или изрича лъжа,
млякото почернявало.
(147) Затова тогава народът
наричаше всички най-знатни
куштани, както сега
ги наричат казанджии...
(148) Тухчи съдеше
с помощта на меч,
затова и бе наречен
Тухчикес.
(149) Преди съденето той
завръзваше на камшика възел,
който означаваше спора,
отнесен към съда.
(150) Като намисляше присъдата, Тухчи
отсичаше с меча възела,
хвърляше го в Куштана
и поглеждаше млякото.
(151) Ако то оставаше
все така бяло,
значи присъдата е била справедлива
и той я оповестяваше.
(152) А ако млякото
ставаше черно,
то той отлагаше делото
и после гадаеше по млякото...
(153) След като оповестяваха
присъдата на съда, виновният
се заклеваше над млякото,
че ще изпълни присъдата.
(154) А ако пък той
не правеше това,
тогава по потапяха
в Куштан с горещо мляко...
(155) Всеки ден това мляко
се изливаше в гърнета
и се пазеше в тях
на едно тайно гробище...
(156) Докато в Аскъп
нещата вървяха тъй,
в Барджил властта завзе
новият цар Дагрий.
(157) Дагрий се оженил за вдовицата
на покойния Къръш – лабътката –
и скоро се прояви
като коварен и жесток.
(158) Той се заобиколи
с лабътци – слугите на Яга,
които със своето ласкателство
покориха сърцето на царя.
(159) По съвет на лабътците
Дагрий започна да преследва
добрите иджами
и замисли поход срещу Булгар:
(160) бояха се лабътците от българите,
защото някога бе казал Гидж-Ас:
“Тангра ще накаже лабътците
чрез оръжието на българите!”.
(161) Пожела Дагрий,
подтикван от лабътците
да изтреби силните българи,
а слабите да направи свои роби.
(162) Дагрий бе любимец
и на Дахус, и на Яга –
всеки от тях той лъжеше,
че почита повече от другите алпове...
(163) За да достигне
до Аскъп по най-краткия път,
Дагрий подчини миджаните
с помощта на коварство.
(164) С красотата на дъщерята на Къръш
от лабътката Дагрий съблазни
сластолюбивия Куян -
царя на богатия Миджан;
(165) покани го на гости у дома си,
обещавайки му да я омъжи за него,
и онзи стремглаво
довтаса в Курсар.
(166) А Дагрий бил приготвил
капан за Джуанъш:
дълбока яма с вода,
изкопана под пода на двореца.
(167) Ямата била прикрита
с пръти и килими...
Като стъпил върху тях Куян,
тутакси пропаднал в нея.
(168) Дагрий хвърлил парченце студ,
което бил измолил от Дахус,
в онази яма: замръзнала водата
и Куян бил скован в леда.
(169) Лесно завзел след това
Дагрий Миджан –
и, усилвайки се десетократно,
решил да потегли срещу Шатър-Булгар.
(170) За целта Дагрий отначало наредил
на миджаните да разчистят прохода
в Капкай, и те по неволя
почнали да разместват камъните.
(171) Но после, като видял
как върви работата,
Дагрий разбрал, че не ще
разчистят прохода скоро.
(172) Тогава той решил
да тръгне срещу Аскъп през Сулдан.
Зарадвал се на това
царят на Макидан – Алкусян.
(173) Отдавна тежал на Макидан
тежкият аскъпски данък,
от който бяха освободени
само кряшците – заради тяхната търговия.
(174) Предложил Алкусян на Дагрий
вярната си служба –
и му дал за жени
и двете си сестри.
(175) В замяна на това Дагрий
освободил Макидан
от аскъпския данък
и изпратил там войска.
(176) Никой от булярите не се реши
да доложи за това
на веселящия се с девиците
безгрижен Иданбир.
(177) А макиданския данък,
за да не забележи никой
отцепването на Макидан,
сабанджарът почна да събира в Наубури.
(178) Там мнозина бяха затънали в разбойничества
и затова данъкът,
възложен върху тях,
бе като справедливо наказание.
(179) Никой не мислеше,
че Дагрий ще се реши
да нападне Аскъп
през Сулдан:
(180) нали преграждаше пътя натам
през Капдаг Лекдиу...
Българите не знаеха,
че силният алп е заспал...
(181) Затова никой в Басъл
не се развълнува
по повод отцепването
на Макидан от Аскъп.
(182) Но ето че веднъж
избяга от Миджан
направо в моя лагер
един миджански роб.
(183) Той съобщи: “Злият Дагрий
подготвя нападение
срещу Аскъп през Сулдан
в годината Самор [512 г.пр.н.е.].
(184) Тази година
ще настъпи
след 1187 години
след годината на Турджан.
(185) За да не може на аскетите
да им провърви във войната,
Дагрий с измама взе
Джуанъш в плен.
(186) Сега Куян се намира
под двореца на Дагрий –
в буца лед, замразен
с парченце студ.
(187) Никой не може сега
да помогне на Джуанъш,
дори Акбатан, който
е против войната с Аскъп.
(188) Но ако не бъде освободен
алпът Куян от капана,
българите ще изгубят
войната с Барджил!”.
(189) Аз се ужасих от това
и исках да съобщя за него
на сабанджара и на Тухчикес,
но взех че внезапно умрях.
(190) И ето, че сега
се тревожа заради това,
че успях да предупредя
Аскъп за опасността!”.
57. Как Джирас и Тулуш с приятелите помогнали на Аскъп
(1) Като казал това, Тар-Кубан
продължил напред, а Джирас
попитал своя приятел тамъра,
как да помогне на Аскъп...
(2) Тамърът издрънчал, че на Арджан
тук може да помогне
единствено Ингарсак –
ако той я срещне.
(3) А засега той трябва
да върви към Тама
и за нищо да не мисли –
без друго тук той е безсилен.
(4) Тъкмо тамърът издрънкал това,
когато се появила Ингарсак.
Оказало се, че шеките
вече й били съобщили за него.
(5) Курай и Бурай
много скоро забелязали
своя любимец
сред тълпата покойници.
(6) Втурнали се те към Ингарсак
и я довели при него.
Попитала тя Арджан:
“Какво правиш тук, синко?”.
(7) Джирас разказал – и тя
му казала: “Тъй да бъде –
ще ти помогна: нали ти си
моето любимо синче!
(8) Отначало ще уредя
срещата ти с баща ти в Булган,
а после ще те изведа
обратно на белия свят.
(9) Но запомни: когато влезеш
в Булган, следвай ме
и се преструвай,
че не ме познаваш.
(10) Не се опитвай сам да търсиш баща си:
тук, всички, както и ти, са с маски,
и всички, които попадат в Тама,
веднага губят паметта си.
(11) Погледни – ето Тар-Кубан,
който току-що страдаше
заради бедствията на Аскъп,
попадна в Булган и стана весел.
(12) Свиква той бахадирите
на своя знатен пир,
и има една грижа –
да попадне сред маджарите на Кубар.
(13) Ако те спрат,
аз ще те изчакам,
а ти после отново
тръгни след мен.
(14) За да не подушат
алпите живата ти миризма,
аз ще те намажа
с мъртва земя.
(15) Тук нищо не яж и не пий,
не се вълнувай и не лягай,
а ако не ме послушаш,
тутакси ще загинеш!
(16) А ако те карат
да ядеш и да пиеш,
направи тъй, че всичко
да се стича в тази тръбичка!”.
(17) Ингарсак прикрепила
към гърлото на Арджан една тръбичка,
пробивайки за това
долната му устна.
(18) Под маската на Джирас
тръбичката не се забелязвала –
и Джирбика, ускпокоена,
го назамала с прах.
(19) След това нейните змии
се сплели в мост над Курун
и той преминал след нея
с каруцата в Булган.
(20) Когато Арджан тръгнал след нея
по Булган, той скоро
видял една къща, а до нея –
самата Турун-Аби Умай.
(21) Това била нейната къща,
в която тя живеела,
когато гостувала на Чулман –
обичала да бъде сама.
(22) Където и да била,
тя надзиравала
да се спазва порядъкът,
установен от Тангра...
(23) Като видяла Джирас, Умай
почувствувала нещо нередно
и го поканила
на гости при себе си.
(24) Не могъл да откаже Арджан –
леопардите на Умай
страшно заръмжали –
тя едвам ги удържала.
(25) И обичаят не позволявал
на гордия бахадир
да отвърне с отказ
на радушната покана.
(26) А и самият Джирас
искал да поседи на гости:
нали Умай-биче била
в образа на прекрасна девойка.
(27) Когато Арджан влязъл в къщата,
Умай-биче почнала
да го гощава с ястия -
а той се преструвал, че яде.
(28) “Как хубаво ядеш! –
похвалила го тя. -
Сега виждам, че си мъртвец,
а отначало се съмнявах...
(29) Стори ми се, че от теб мирише
на жив дух...”.
А Арджан й отвърнал:
“Сигурно от вещите е замирисало –
(30) взех ги за дар на теб:
красив лък със стрели,
шарен пояс,
шаръ тун, ботушки...”.
(31) Не била равнодушна Умай
към красивите неща –
и, без да се притеснява от Джирас,
почнала да ги пробва.
(32) Дъхът на Джирас секнал –
никога не бил виждал
такава красива девойка,
но, за щастие, тамърът го ръгнал.
(33) Опомнил се Джирас – сетил се,
че тук не бива
да проявява вълнение –
нали любовта не вълнува мъртвите...
(34) Но Умай все пак дочула
потиснатия му стон
и подозренията отново
я обзели.
(35) Горещо го прегърнала тя
и го поканила да полегне
с нея на големия креват
с меки възглавници.
(36) Почувствувал Арджан,
че не може да се удържи,
но тамърът отново го ръгнал
и Джирас се опомнил.
(37) Казал, че не иска да ляга –
нали духовете не лягали...
Умай се успокоила
и го пуснала.
(38) Не знаел Джирас, че само
като го прегърнала Бадж-би,
тя узнала, че той е жив;
но решила да го пощади.
(39) Тя била доволна
от неговите подаръци
и достойното му поведение,
затова и го пуснала.
(40) Качил се отново Арджан в колата
и потеглил след Ингарсак.
Повела го тя
към едни пируващи бахадири.
(41) Намазала Ингарсак
един мъж
с жива земя – и го довела
при Арджан.
(42) Поздравили се те
и се разпознали.
Прегърнал Джирас баща си
и едва не заплакал.
(43) Попитал той баща си,
дали не се е оплаквал
от оскъдността на даровете,
а онзи отговорил, че не е.
(44) Сега станало ясно,
че Лек го е измамил,
но било късно да му отмъщава:
Лек вече отдавна бил умрял.
(45) Замислил се Джирас с мъка
дали да не остане с баща си,
но си спомнил, че Аскъп
е заплашен от Дагриевото нашествие.
(46) Като оставил на баща си
даровете, които му бил донесъл,
той помолил Ингарсак
да го изведе на белия свят.
(47) Сторила туй Ингарсак,
а на прощаване
му подарила
едно парченце топлина.
(48) Казала му за това:
“Това парченце може
да разтопи цял ледник –
но друго искам аз:
(49) искам да те виждам винаги,
да живееш дълго.
Носи тази топлина със себе си
и ще живееш дълго!”...
(50) Като се озовал на Земята
в образа на старец,
Арджан се престорил на хайджи
и почнал да броди по страната.
(51) От разговорите с хората
той узнал каквото било нужно –
и, без да се бави, отишъл
при сина на Тар-Кубан – Тулуш.
(52) Казал му той,
че е служил да баща му
и че той му е заръчал
да извести царя за бедата.
(53) Но го били нападнали
злите наубурийци
и едва сега той
се бил освободил от плена.
(54) Добавил, че Куян
е замразен под двореца на Дагрий –
и дал на Тулуш парченцето топлина,
за да разтопи леда.
(55) Благодарил Тулуш на Джирас
за важната вес и подаръка
и решил сам с приятелите си
да освободи Куян...
(56) “Защо да безпокоим царя! –
усмихнал се Тулуш. –
Сам трябва да свършиш работата,
ако ставаш за нещо!”.
(57) Бързо събрал той при себе си
своите приятели-бахадири:
всички те били
все отбор юнаци.
(58) Раудеб, синът на Джумантай,
Бавър, синът на Иданбир,
Арджанбий, синът на Кес-Кубан –
горели от желание за тръгнат на бой след Тулуш.
(59) Те били и братя:
майките на Тулуш,
Бавър и Арджанбий
били дъщери на Бахтияр.
(60) А още преди се били
побратимили с Раудеб.
Бил този биракски бий
подобен на предтечата си Атряч.
(61) Взели братята само
своите дружини – и потеглили
да измъкнат Джуанъш,
да спасят Булгар от бедата.
(62) Пътуват – и размишляват:
какво да направят?
Нали те самите не знаят
как да избавят Куян?
(63) Изведнъж чуват зад себе си тропот.
Оглеждат се – и виждат:
след тях препуска чуден кон,
най-красивият от всички.
(64) Стъписали се приятелите,
поразени от неговата красота.
А той дотичал до тях
и им казал тъй:
(65) “Аз съм синът на Куян – Тулпар –
и ще ви помогна!
Ако не ме вземете със себе си,
ще отида в Барджил сам!”.
(66) Решили бахадирите
да го вземат със себе си.
Приближили до Дарджал –
а пътят бил затрупан с камъни.
(67) Мислели бахадирите,
че ще се промъкнат през тях,
но камъните се срутвали надолу,
заплашвайки да смажат всички.
(68) Не знаят бахадирите
какво да направят.
А Тулпар им казва:
“Аз ще ви пренеса!
(69) А дружините и конете
оставете тук –
на връщане
ще се срещнете с тях!”.
(70) Какво да се прави – братята
послушали Тулпар.
Пренесъл ги той
по въздуха отвъд Капкай.
(71) В Тушта те купили
от тамошните кранти;
продължили нататък,
а Тулпар им казва:
(72) “Знам как трябва да постъпим:
престорете се на конекрадци,
които ме продават –
и ме продайте в Тергес.
(73) Продайте ме на някой знатен
и се опитайте в замяна
да получите достъп до двореца,
където е скован баща ми!
(74) Като се промъкнете в двореца
и освободите баща ми –
препуснете надалеч
с всички сили.
(75) За мен не мислете –
аз сам ще се измъкна при вас.
Ако освободине Куян –
ще спасите своята страна!”.
(76) Приятелите го послушали:
престорили се на конекрадци
и отвели Тулпар
на пазара в Тергес.
(77) Тъкмо го привързали към стълба,
когато се раздал вик:
“Всички падайте ничком –
насам идва Акбатан!”.
(78) В Барджил било прието
да се пада ничком през знатните;
а Акбатан бил брат на царя,
т.е. по-знатен от знатните.
(79) Приятелите също паднали ничком –
и видели как до тях
застанали неговите ботуши,
а сетне чули:
(80) “Вдигнете глави –
Акбатан ще говори!”.
Вдигнали братята глави
и видяли Акбатан.
(81) Той бил тъй благороден,
че барджилците казвали:
“Ако Акбатан беше цар,
той без война би покорил всички!”.
(82) Българите го уважавали
и го наричали по своему:
басълците – Айбат,
а масгутите - Аудан.
(83) На самия Акбатан му харесвало
името Аудан –
едно от имената на Джам,
първия цар на българите и на Земята.
(84) Но на хората той винаги
скромно казвал:
“Аз не съм равен на Джам – мечтая
само да приличам на него”.
(85) Но на съдбата било угодно
неговият брат-злодей Дагрий
да стане цар на Барджил –
за беда на много хора...
(86) “Никога не съм виждал такива
благородни разбойници! –
с усмивка казал на приятелите Айбат,
като ги огледал внимателно. –
(87) Но сега някой благородник
може да измами и окраде
по-добре от сиромаха –
вие, изглежда сте от тези!
(88) Но не искам да ви уча
на това, което е трябвало
да узнаите от своите родители –
на добро, жалост и правда.
(89) По работа съм тук:
нужен ми е такъв кон,
който няма равни –
трябва да победя в едно надбягване!
(90) Бащата на девойката,
в която съм влюбен,
се закле, че ще я даде
на победителя в кушиите.
(91) Не вярва той на хората,
които често са го мамили,
но се доверява на Небесата,
благосклонни към конете.
(92) Не е ли вашият бегач
конят, който ми е нужен?
Ако е, продайте ми го
и искайте, каквото пожелаете!”.
(93) Поразили се приятелите на ума
и откровеността на Акбатан,
но не се разкрили българите –
не се доверявали те на барджийците.
(94) Отвърнали те тъй: “Този кон
ще те отведе, о, улугбек,
към блестяща победа, - а на нас
ни позволи за това да видим Кавъл!
(95) Чували сме, че залите му
са в небесни камъни и злато –
подобни на чертозите на Мар:
искаме да се убедим в това!”.
(96) Учудил се Айбат и казал:
“Виждам, били сте във дворци,
но си мисля: ще видите
и ще отмъкнете целия Кавъл!
(97) Аз бих се радвал на това –
нали владетелят му Дагрий
получи трона по нечестен път
и сам открадна онова богатство!
(98) Но не ви желая злото.
За ваше добро:
знайте, че при входа на Кавъл
горят вечни огньове.
(99) Ако някой мисли зло –
огньовете го изгарят...
А вие, виждам, не всичко
ми разкрихте за себе си!”.
(100) Разбрали приятелите, че не ще могат
сами да влязат в двореца
и решили да се доверят
на благородния Акбатан.
(101) Признали му те, че срещу коня
искат да получат Куян...
“Съгласен съм на размяната! –
възкликнал тогава Айбат. –
(102) Ако спечеля в кушиите,
аз сам ще освободя Куян.
А вие ни очаквайте
в полето извън града!”.
(103) Сговорили се те –
и Тулуш му предал
парченцето топлина,
за да разтопи леда.
(104) Качил се Акбатан на Тулпар
и поканил приятелите на кушиите.
Тръгнали бахадирите с него,
готови на всичко.
(105) Но Айбат не бил вероломен –
затова и не станал цар.
Той бил честен с тях
и те се убедили в това...
(106) Победил Акбатан в кушиите –
първи стигнал до целта Тулпар.
Щастлив станал Айбат,
но не забравил за дълга.
(107) Самият той проникнал в Кавъл,
освободил Давшан –
и, като го скрил под бронята на царя,
излязъл с него от столицата.
(108) Под маската на Дагрий охраната
не видяла алпа Куян,
разтворила всички врати
и го изпратила до полята.
(109) Едва не паднали от конете
нашите бахадири, като видели
царя и Акбатан,
идващи с войската към полето.
(110) Приготвили се братята за бой
и вече опънали лъковете,
когато войската изведнъж изостанала
и Куян свалил маската от себе си...
(111) Разкрили се тогава приятелите на Айбат.
Засмял се Акбатан,
прегърнал всички бахадири
и се побратимил с тях.
(112) Оттогава наричат
българите синовете си
с имената на Акбатан:
дано те бъдат също тъй благородни!...
(113) Весело потеглили приятелите
с Куян и Тулпар
по обратния път,
а Акбатан с войската – към Тергес.
(114) Като на приятел на Булгар
дал Иданбир на Куян
по молба на куштаните
владението Илат...
(115) Минало се малко време –
и в годината Самор [512г.пр.н.е.] Дагрий
нахлул през Макидан
в Биракската суба на Аскъп.
(116) Водел той 100 тумена
барджийско войнство –
и българите решили
да отстъпят към река Арджа.
(117) Там трябвало да дойдат
масгутите от Курган и Кашан
на сина на Бар-Кавес –
безстрашния Ак-Джирак.
(118) Но трябвало
да се задържат барджийците,
за да могат силите на Басъл
да се съединят с масгутите.
(119) Наели се да сторят туй
четиримата бахадири:
Тулуш, Раудеб, Арджанбий
и с тях – Бавър.
(120) Два дни удържал
в своята крепост Раудеб;
три дни се сражавал
в твърдината си Бавър;
(121) четири дни се бил
за крепостта си Арджанбий –
и десет дни трябвало
да издържи Тулуш.
(122) Заедно с него решили
да се бият и приятелите му:
и четиримата се събрали
в крепостта Салгър...
(123) Останал в Салгър
и Арджан Джирас –
искал да помогне той
на своя сродник...
(124) А алпът Джуанъш
със своите джурешци
застанал край Салгър,
за да пречи на врага...
(125) След пет дни боеве
загинали почти всички
воини на приятелите и алпа;
оставали сили за един час бой.
(126) Намерил тогава Давшан
алп-биката Самор
и я помолил да отвори
един от ходовете в крепостта.
(127) По него той преминал
в крепостта Салгър
и казал на приятелите:
“Трябва да се махате оттук.
(128) Трябваше да ни дойдат
на помощ джандърбакците,
но царят ми съобщи,
че те няма да дойдат:
(129) “Измени ни бият на джандърбакците –
и, отказвайки да тръгне на война,
страхливо се скри
в дълбините на тъмните гори.
(130) Вие сторихте, каквото можахте,
и сега можете
да излезете от крепостта,
за да не загинете напразно!”.
(131) Минете по хода
на добрата алп-бика Самор –
той ще ви изведе
надалеч оттук!”.
(132) Когато всички се наканили
да тръгнат по дурбуна,
Тулуш изведнъж казал:
“Не мога да тръгна с вас!
(133) Аз обещах да удържа
крепостта десет дни –
по-добре да умра, отколкото
да наруша своята дума!”.
(134) Захванал се алпът да го моли
да си тръгне с всички,
плашейки го с това,
че родът му ще се прекъсне.
(135) “Ти нямаш деца, -
казал той на Тулуш, -
и ако сега загинеш,
твоят род ще се прекъсне!”.
(136) Но Тулуш бил неумолим –
и алпът помолил Джирас
да му помогне
да уговори Тулуш.
(137) А Арджан казва:
“Каква полза от живота на рода,
опетнен с безчестие –
в това съм съгласен с Тулуш!”.
(138) Отишъл тогава Куян
в едно безлюдно място,
където си почивали от битките
маджарите на Кубар.
(139) 5 дни в годината
те имали право
да си почиват от боевете –
и отивали там.
(140) Казал им Куян, че Дагрий
заплашва българите с поробване
и маджарите решили
(141) Още 5 дни –
с помощта на маджарите –
удържали бахадирите в крепостта,
а през нощта я напуснали по дурбуна.
(142) Последни си тръгвали
Куян и Арджан; задържал
Джирас алпа до входа на дурбуна
и го запитал:
(143) “Кажи ми, велики алпе,
как по-силно да досадим
на мерзкия Дагрий
и да го обърнем в бяг?”.
(144) “Има такъв начин за смъртните, -
казал в отговор Джуанъш, -
но аз не мога
да разкажа за него на смъртните!”.
(145) “На мен можеш да разкажеш, -
забелязал Арджан, -
защото аз съм син на Ингарсак
и внук на Угер Вълях!”.
(146) Не му повярвал Куян
и го помолил да покаже
онзи монджук, който
давала Ингарсак на децата си.
(147) Джирас го показал – и тогава
Джуанъш му разказал:
“Смъртните трябва да помолят Улят
да ги зарази със болест.
(148) От заразените
опасната болест
ще премине към воините на Дагрий
и ще ги убие по-бързо от меч...
(149) Но самият ти не можеш
да направиш това:
нали си алп и Улят
не може да те зарази!”.
(150) “Да”, - престорено се съгласил
Джирас с Кук-Куян,
а сам решил да остане в крепостта
и да се зарази.
(151) Когато Куян влязъл в дурбуна,
Арджан затворил хода след него,
взел тамъра си
и запял молитва към Улят:
(152) “О, страшна алп-бике Улят,
възпявал ли те е
някой и някога?
Не съм чувал за това.
(153) Сега аз ще те възпея –
ще разкажа за твоята мощ,
как ти можеш мириади зверове от раз
да направиш плячка на червеите.
(154) Как ти можеш тумени птици
от раз да свалиш от Небето на Земята,
как ти можеш от раз мириади хора
да превърнеш в скелети.
(155) Няма същества на тази Земя,
които да не се боят от теб;
ако ти вървиш по земята,
всички стремглаво бягат от теб.
(156) А тъй прекрасен е твоят лик:
в червен пламък той е обвит,
прогарят твоите очи
всичко на света – дори гранит.
(157) Досега не съм те виждал,
а сега за среща моля;
не съм боледувал от нищо никога,
а сега искам да се разболея.
(158) По-бързо ела, Улят,
тялото ми в лапи стисни,
ноктите си в мускулите впий,
с отровата на мрака ме напои.
(159) Аз искам целият от червеи да гъмжа,
искам тъй от болестта да боледувам,
че дъхът ми да убива на верста наоколо
като прерязващ гърлото кинжал.
(160) Ако сърцето си ми отдадеш,
ако болестта ми предадеш,
то като най-щастлив младок
ще те обикна – и това е!”.
(161) Не могла да устои Улят,
долетяла при Арджан,
за да послуша неговата песен –
и го заразила със страшна болест.
(162) Когато на сутринта барджилците
нахлули в крепостта
и убили Джирас,
те самите се заразили.
(163) Започнал тогава сред войската на Дагрий
мор, непознат за хората:
от всеки тумен на врага
оцелели само по десет души.
(164) Ужас обзел тогава Дагрий
и той побягнал от Аскъп,
изоставяйки ранените и болните;
осеял с тях той цялата степ...
(165) Възползувайки се от суматохата,
един отрят иджами, които
Дагрий насила повел на война,
се присъединили към българите.
(166) Разрешил им Иданбир
да живеят в градовете край морето
и да търгуват с Барджил,
където останали техните роднини...
58. Как Раудеб и неговите приятели се срещнали с великите алпи
(1) А какво станало с Джирас? Той се
отправил в тъмната Тама –
но по пътя тамърът му
сам запял песента:
(2) “Велики са владенията на Тангра:
има места, където нищо не се вижда,
има места, където пукат студове,
има места, където има пясък и зной.
(3) Но няма място,
където да се срещнат да поговорят
Маджи – бахадирът
и неговият син – Джирас Хайджи.
(4) Добър баща беше Маджи,
той бе майстор
в устройването на молебени
и великолепни пирове,
(5) на които възславяха
милостивия Тангра
и всички предани
слуги на Твореца”.
(6) Чул Всевишният
тази песен на тамъра:
достигат до Твореца
всички стенания на света.
(7) Повелил Тангра да стане
Маджи алпа на пировете Тумаджи,
а Джирас Арджан Казан –
алпа на тамърджиите Боян.
(8) Сега можели Маджи и Джирас
да се виждат един друг
и да ходят по земята
по делата на службата си...
(9) Мнозина тамърджии
обучил Боян
на изкусна игра
и чудно пеене.
(10) Но ето, че настъпило време,
когато станали малко хората,
които искали да обучават децата си
на изкуството на тамърджиите.
(11) Почнали често хората да молят
самия Джирас-Боян
да пее за тях на тържествата –
и Боян не успявал да бъде навсякъде...
(12) Веднъж той
свирел на помена
на един бий – и изведнъж
немият син на бия запял.
(13) Поразени били хората
от изцелението на немия,
който се казвал Тимджан –
учудил се и самият Боян.
(14) Като поразмислил, той разбрал:
това е знак за това,
че Тимджан може да стане
велик хайджи.
(15) Обучил той Тимджан
на изкуството на тамърджиите –
и после честичко
го навещавал при странствуванията си.
(16) Пеел му Тимджан
при техните срещи
своите песни – една от тях
той посветил на Раудеб...
(17) Когато Тимджан вече
бил на 18 [80?] години,
поканил го на шуран
субагът на Бирак – Тергес.
(18) Шуранът бил устроен
в памет на бащата на Тергес –
светилника на българите,
бахадира Раудеб.
(19) Не могъл престарелият Тимджан
да откаже поканата –
нали се считало: с устата на хайджията
говорят самите Небеса.
(20) Но като пристигнал при царя
той му казал с укор:
“Аз съм вече много стар,
можеше да поканиш някой млад!”.
(21) “Няма вече млади!” –
отвърнал му Тергес.
И Тимджан, учудвайки се,
изведнъж разбрал, че субагът е прав.
(22) Той си спомнил, че вече 30 години
не се е срещал с други хайджии –
и си помислил: “Какво се е случило
с нашия български народ!
(23) Престанал е той да ражда
своите тамърджии:
а нали те са пазителите
на нашите български обичаи.
(24) Значи, в Басъл вече
е израстнало поколение,
което не е попило с песните
уважението към обичаите!”.
(25) Ужасил се Тимджан
от своята догадка,
почнал да се оглежда наоколо –
и още повече се изплашил:
(26) Половината биракци били
облечени в одежди на кряшци,
говорили на кряшски
и се държали по кряшски.
(27) Взел тогава Тимджан своя тамър
и запял песен за Раудеб,
сдържайки риданията,
но не сдържайки сълзите си:
(28) “3600 години
преди годината на Турджан,
когато свърши властта
на великата Кан-Гират,
(29) основа Джам Аудан
в благословения Сънджак,
край езерото Умай-Тиджа,
вечния Шатър-Булгар.
(30) В подножието на Българските планини,
между степта и гората,
край извора на Лаиш
спряха българите на лагер.
(31) Принасяйки жертви на Тангра
и на верните му слуги,
7-те племена на българите
издигнаха двореца на Джам.
(32) Отначало прекараха
по избрания участък
целия добитък
и изравниха земята.
(33) После изкопаха ров
под фундамента на двореца,
построиха огнището Аратеб
и го запалиха...
(34) Веднъж враговете
по време на междуособици
изгориха двореца на Джам
и затрупаха огнището с камъни.
(35) Но самият Кубар
удари със Саръджа-та от Небесата
и освободи от затрупването
пламъка на Аратеб.
(36) Стана оттогава Аратеб,
наричан също Раудеб,
огнището на всички
български племена.
(37) Казват – денем
самата Чак-Чак Теббиче
надзирава пламъка
на огнището на българите.
(38) А нощем от извора
излиза самият Чулман
или неговите Мърджалъши
и си хапват от жертвената храна.
(39) А на Джиен и Субаш-Кене,
когато Чак-Чак отива във водата,
целият народ в старо време
излизал да охранява своя Аратеб.
(40) А, за да не минава
времето напразно, хората
разпъвали край огнището
разноцветни шатри.
(41) Побивали наблизо
зеленото знаме на Бика,
поставяли върху покривките
обилни ястия –
(42) и започвали славен пир,
на който тамърджиите
пеели за величието на Небесата
и славели бахадирите...
(43) В тези дни
преставали разприте и войните:
хората се помирявали
и побратимявали помежду си.
(44) В дните на Джиена се давали
благословии за сватби,
а в Субаш-Кене хората се къпели,
славейки любимите си алпи...
(45) Пировете продължавали
през всичките тези дни и нощи:
старите си спомняли,
а младите се веселели.
(46) А за онзи, който заспивал
в Нощта на Джуанъш,
казвали: “В тази нощ
той е проспал своето щастие!”.
(47) И в Бирак народът
тогава също отбелязвал
тези велики празници –
и за това получил дар от Небесата:
(48) появил се и там Аратеб:
Джумантай – по волята на съдбата –
бил ощастливен от жена си със син;
той бил наречен Орджак-Раудеб.
(49) Бил той обвит със славата на дедите:
от Атряч идва неговия клон;
от Катраг – потомъка на царя –
до него клонът по следата расъл:
(50) От Катраг, Булгар, Уджи –
до Канджал, Тукал, Руджи;
от Баштар, Байдар, Нуши –
до Джирмай, Армай, Тура.
(51) От Бугур кълн – Иджай,
от Иджай – стареца Джумантай.
За радост на бага в старите години:
родил се на света Раудеб.
(52) Когато Раудеб бил
на 10 години,
попитал той баща си –
мъдрия Джумантай:
(53) “Кажи ми, татко, защо
ме наричат Раудеб,
и какво означава
това име?”.
(54) Обяснил му Джумантай:
“Това означава “Чисто Огнище”,
и означава огнището Аратеб,
на биракски – Раудеб.
(55) Преди много-много години
нашият български предтеча Бира
покорил тази земя
и оглавил тукашния народ.
(56) После Атряч Таргиз –
другият ни праотец –
взел за жена девойка
от рода на Бира.
(57) Тъй се образувал нашият род;
а целия ни народ
почнали да наричат “биракци”
или “атрячци”.
(58) Поразвалил се е оттогава
нашият български език,
защото ни се наложило
да изучим и езика на тукашните хора...
(59) Но не сме изгубили ние
нашите български обичаи:
по-скъпи са ни те
от нашия живот!
(60) Един от тези обичаи
е почитането на Аратеб.
В знак на нашата вярност към обичая
ти получи името Раудеб”.
(61) Помолил Раудеб баща си
да го обучат на обичаите.
Джумантай покани мен,
за да му попея за тях.
(62) Почнах аз да пея – и пях една седмица.
И цялата седмица Раудеб,
без да мига, слушаше
нашите български песни.
(63) Особено внимателно
той слушаше песните за това,
как алповете-нарджии
идват край Аратеб:
(64) “Чулман обича да поглежда
Раудеб от извора –
неспокоен е животът му,
а пламъкът го успокоява...
(65) Кубар понякога поглежда
огнището от облаците –
за него са издигнали
уба с меч на върха.
(66) И Субан, случва се, да сяда
край огнището, като пастир...
За него оставят хората
наметало и различен добитък.
(67) Готви Субаш на огъня
вкусно месо –
и угощава с него братята си –
Чулман и Кубар...”.
(68) Като изслуша моите песни,
каза ми Раудеб:
“Повече от всичко на света
аз искам да видя Аратеб!”.
(69) Когато той навърши
достатъчно години,
поиска да отиде в Сънджак
и да види Аратеб.
(70) Почна да разубеждава сина си
старият Джумантай –
“Пътят, казвал, е опасен и далечен”, -
но всичко бе напразно.
(71) Тогава той казал на Раудеб:
“Ако ще ходиш там,
то трябва да е с дар,
който няма равни!”.
(72) Почнал да търси Раудеб
скъп подарък,
питал съседните царе
няма ли при тях такъв.
(73) Но никой не могъл да му покаже
нищо струващо си...
Разстроил се Раудеб
и изпадна в отчаяние.
(74) По същото това време пристигнал
на гости у Джумантай
царят на Макидан –
добрият Бал-Джумантай.
(75) Баща му бил Келкедай –
коварният цар на Макидан,
приятел на Кряш
и враг на Аскъп.
(76) Преструвал се той, че е
приятел на своите съседи,
но в действителност плетял
интриги срещу тях.
(77) Своя син Келкедай
нарекъл Бал-Джумантай –
уж от уважение
към царя на Бирак-Суба;
(78) а в своето царство наредил
на всички макидански българи
да се обличат по кряшски
и да говорят на кряшски.
(79) Мнозина макиданци тогава
се превърнали в подобие на кряшците –
и само Бал-Джумантай
се обявил против това.
(80) С помощта на Саулъ
взел Бал-Джумантай властта
и върнал на Макидан
българските обичаи.
(81) Но след неговата смърт
синът му Алкусян
отново установил в Макидан
кряшски порядки...
(82) Като узнал за тъгата
на благородния Раудеб,
Бал-Джумантай му казал:
“Аз познавам такъв дар!
(83) Има при Каракулак,
потомъка на цар Чулак,
един чуден бял кон,
който той крие от всички.
(84) Веднъж в Искел
Каракулак срещнал
Саулъ, който яздел
към Аратеб с този кон.
(85) Разбойникът Каракулак,
като видял силата на Саулъ,
се престорил на порядъчен
и тръгнал с бахадира.
(86) Но още при първото нощуване
Каракулак откраднал коня
и го скрил в замъка си
сред планини и гори.
(87) Само видът на този кон
дарява на Каракулак
неизказуема радост,
и той много го цени.
(88) Само Каракулак
и неговите пазачи
знаят пътя към замъка
и могат да ходят там.
(89) Охраната посича всеки,
който без разрешение
се появява на тайната пътека,
водеща към замъка.
(90) Но вездесъщата Мосхаба,
която аз много почитам,
ми разказа за всички
тайни на Каракулак...
(91) Този кон бил предназначен
за дар на алпа Субан...
Ако искаш – ще ти разкажа
как да стигнеш до замъка!”.
(92) Зарадвал се Раудеб:
харесала му мисълта
да се яви при Аратеб
с кон за Субан.
(93) Като узнал от Бал-Джумантай
пътя към тайния замък,
Раудеб, без да се бави,
препуснал към Дагъ-Агаджир.
(94) Яздел той, яздел, и изведнъж видял:
на една горска полянка пасе
голямо стадо елени –
и решил да половува.
(95) Издебнал момента –
и с точен изстрел
убил един елен,
но другите не избягали.
(96) Пламнала душата на юнака:
решил той още да постреля,
но овреме си спомнил заръката
на прадядо си Бугур Хонджар.
(97) Веднъж бил потеглил Хонджар
към цар Чулак,
за да се сватосва
за дъщеря му Билян –
(98) но по пътя се увлякъл
в лов на елени,
убили десетина от тях,
но изял само част от един.
(99) Останалите трупове
той захвърлил като ненужни.
Видял това Аспарък
и потъмнял от гняв.
(100) Решил Алабуга
да накаже Хонджар –
и се появил пред него
в образа на бял елен.
(101) Стрелял по него Бугур,
но еленът ловко се стрелнал
към гората на планината Иджай,
а Хонджар – след него.
(102) Неочаквано Хонджар
се озовал пред пропаст,
конят замрял пред урвата,
а той паднал от него.
(103) За щастие Бугур успял
да се хване за един храст:
държейки се за клоните му,
той увиснал над пропастта.
(104) А белият елен
отново се появил пред него
и Хонджар разбрал,
че това е Апсатъ.
(105) Почнал той да го умолява
да му прости и да го спаси,
и обещал: “Занапред
не ще се случи подобно нещо!
(106) Кълна се с клетвата на Джам,
че нито аз, нито моите потомци
на лов не ще изразходваме
повече от една стрела!”.
(107) Едва бил произнесъл клетвата,
и той се озовал на земята,
а белият елен изчезнал,
сякаш никога не го е имало...
(108) Нарекъл Хонджар
сина си Иджай,
а внука – Джамантай,
за да не забравят неговата клетва.
(109) Но аскъпските българи
преправили името Джамантай
в по-удобното за тях
име Джумантай... Какво да се прави?
(110) Спомнил си за това Раудеб
и прибрал останалите стрели;
че иначе пред него отново би
се явил суровият Апсатъ...
(111) Взел Раудеб елена
и потеглил нататък.
Край едно село хората
го помолили да им даде месо.
(112) Раздал добрият Раудеб
почти всичкото месо...
На едно място спрял да си почине
и почнал да вари последното парче.
(113) Изведнъж вижда – идва един бедняк,
който лови и яде въшки.
Приближил се той до огъня
и му казал: “Искам да ям!”.
(114) “Хапни си, уважаеми!” –
казал на стареца Раудеб.
Старецът изял почти цялото парче –
и бил такъв.
(115) Тъкмо Раудеб
поискал да закуси с остатъците,
и гледа – идва едно момиче
с един орел в ръцете.
(116) Отворил Раудеб уста,
а момичето му казва:
“Позволи ми, бахадире, да нахраня
моето братче!”.
(117) Раудеб й разрешил.
Момичето бързо нахранило
с всички остатъци орела
и двамата тутакси изчезнали.
(118) Легнал си Раудеб да спи гладен.
Той спял леко – нали по това време
лесно можел да се превърне
от ловец в плячка.
(119) Рано сутринта той чул
тропот – и тутакси скочил,
и видял, че към него
се приближават двама конника.
(120) Приготвил се за бой, -
но конниците спряли
и го приветствували
на езика на агаджирските българи:
(121) “Привет, аскете, - не се бой от нас;
ние не сме нугаи, а също аскети:
Тулуш, син на Тар-Кубан,
и Арджанбий, син на Кес-Кубан.
(122) Ние отивахме да огледаме
новото владение на Арджанбий,
но по пътя видяхме
една красива кошута.
(123) Погнахме я
с всички сили,
но я изгубихме
и се озовахме тук...
(124) Ние сме приятели също,
както са били и нашите бащи;
искаш ли и ти
да станеш наш приятел?”.
(125) “Бих счел за чест
да бъда приятел
на такива славни бахадири!” –
отвърнал им Раудеб.
(126) Слезли конниците от конете
и се побратимили помежду си;
обещали да нарекат децата си
с имената на бащите и приятелите.
(127) Станаха твоя слава, о, Огнище,
синът на Раудеб – Тергес,
синът на Тулуш – Джумантай,
синът на Арджанбий – Орджак...
(128) Попитали приятелите Раудеб
накъде се е запътил,
а като узнали, двамата приятели решили
да му помогнат да отмъкне жребеца.
(129) Рекли те на Раудеб:
“Каракулак, да си признаем,
отдавна си покрадва – и трябва
да го накажем според делата му!”.
(130) Когато те наближили
потайната конюшня,
поставили Тулуш в засада
край разклонението на пътеките.
(131) Тулуш трябвало
да наблюдава пътеките
и в случай на нещо
да предупреди и прикрие приятелите.
(132) А Раудеб и Арджанбий
се промъкнали към конюшнята.
Когато излезли конярите с коня,
Арджан изведнъж към тях, като лисица...
(133) Хвърлили се те към него,
а той препуснал от тях,
стреляйки, докато язди;
а Раудеб искал за вземе коня,
(134) но бил нащрек Каракулак:
скочил на белия кон
и препуснал надалеч –
нямало да го догони Раудеб.
(135) Но тогава внезапно се появила
неизвестно откъде
една бяла кобилка –
и белият кон побеснял.
(136) Зацвилил и подскочил към небето,
хвърлил стопанина си на земята.
Паднал в тревата Каракулак
и си строшил ребрата.
(137) А белият кон, пъргав и разгорещен,
препуснал към кобилата:
хванал юздата му Орджак
и препуснал с него надалеч.
(138) Видял това Арджанбий,
който препускал в другата посока,
обърнал коня –
и се препуснал след Раудеб.
(139) Втурнал се след него
синът на Каракулак –
злобният Бер-Кавес –
и почти го настигнал.
(140) Но нашият Тулуш в засадата
бил за щастие нащрек –
точно пуснал той
по врага своята стрела.
(141) Това щял да бъде краят на Бер,
но, преди да се забие в бронята,
стрелата се впила в китката,
отслабвайки своята мъст.
(142) Пробивайки китката, стрелата
се ударила в бронята:
Бер-Кавес паднал на земята
от своя кон.
(143) В уплаха хората му
тогава се хвърлили към него,
а всички приятели с плячката
изчезнали в тъмния лес...
(144) Не знаели бахадирите,
че Небето им дало в дар,
а в ръцете им попаднал
нашият познайник – Тулпар...
(145) Отишли те с коня
при свещения Аратеб –
и там, като привързали коня към стълба,
се примолили на алпа Субан:
(146) “О, велики алпе, - на теб
водеше този кон храбрият Саулъ;
но то отвлече враг –
позор легна върху всички българи.
(147) А сега – слава на Тангра! –
ние ти връщаме коня.
Прости ни за закъснението,
сега очакваме милост от теб!”.
(148) През нощта наклали приятелите
своя голям огън –
и почнали да спят по ред,
за да не изпуснат алпа.
(149) Когато от мрака нечуто
към техния огън
излязъл алпът Субаш,
Раудеб събудил приятелите.
(150) Субан будел възхищение
с богатирската си мощ и стройност.
Завинаги запомнили приятелите
тази среща край огъня.
(151) Приближил се Гюлджимеш като скала,
отвързал коня от стълба,
взел всички подаръци и Кук-теке,
и препуснал в безкрайната далечина.
(152) Когато приятелите се опомнили
и почнали да славят Субан,
то Тулуш предложил
да благодарят и на Кубар.
(153) Тогава се приближил към тях
един старец със тояга в ръка –
и, с тяхно разрешение,
седнал до огъня.
(154) Докато хапвал той узнал
как били минали делата им,
а после им казал:
“Похвалете и другите!
(155) Това е бил Апсатъ тогава,
който е седнал до огъня на Раудеб,
а неговата дъщеря Акбия
е дошла при него с брат си.
(156) Също тази Акбия
по молба на Алабуга
е довела Тулуш и Арджан
до мястото, където спял Раудеб.
(157) А после пак тя,
превръщайки се в бяла кобила,
е довела белия кон
направо в ръцете на Раудеб!”.
(158) Почнали приятелите да възхваляват
и Иджик и Акбия,
а старецът само си хапвал
и ги слушал.
(159) А после изведнъж им казал:
“Няма ли да ми подарите
нещо за това, че ви обясних
някои неща?”.
(160) “Какво ти се иска, абай?”, –
попитал го Тулуш.
“Някаква топла дреха, -
отвърнал старецът. –
(161) защото старите ми дрехи
много се износиха
и почнах да мръзна
по моите ливади!”.
(162) “Високо пасеш ти
своите овце!”, - забелязал Тулуш.
“Затуй пък тревата там е по-сочна!”, -
усмихнал се старецът.
(163) Тулуш му подарил наметало,
а Раудеб – шапка.
Навлякъл ги старецът –
и останал доволен.
(164) В замяна той взел
изумителния си меч
и го забил на уба-та
вместо стария, ръждив;
(165) И казал: “Този меч
е изкован от самия Хурса:
той не ръждясва
и не се поврежда.
(166) Никой от хората
не може да го вземе в ръце –
само великите воини,
на които ще се покори светът”.
(167) Видяли приятелите меча –
и замрели от възхищение.
Разбрали те, че старецът
е бил самият Кубар-Баръс.
(168) Но когато поискали
да благодарят на алпа,
те не го видяли:
той се бил издигнал в Небето...
(169) Тръгнали си приятелите за вкъщи,
забравяйки за крадците:
какво има да мислиш за низкото,
когато срещаш великото!
59. Раудеб и Арджанбий
(1) Междувременно Каракулак,
който бил със строшени кости,
повървял малко –
и отишъл в другия свят.
(2) А преди смъртта си заръчал
на своя син Бер-Кавес
да отмъсти на бахадирите
за техния набег.
(3) Обещал Бер-Кавес
да го направи –
но трябвало да изчака
подходящ случай.
(4) А докато чакал – преструвал се
на добряк и кротък,
извинил се за баща си,
не безпокоил съседите.
(5) Но когато цар на Аскъп
станал синът на Сабан –
храбрият Кес-Кубан,
Бер-Кавес научил:
(6) Овдовяли били нашите герои –
Раудеб и Арджанбий –
и решили да изяснят
къде да си търсят невеста.
(7) Бер-Кавес тутакси
направил богати дарове
на алпа на ветровете Джил
и го помолил:
(8) “О, велики Ерирей!
Само аз не забравям
да те почитам и дарявам,
затуй, помогни ми:
(9) Ако поискат да узнаят
Раудеб и Арджанбий,
къде да си търсят невести,
отнеси стрелите им в моя двор!”.
(10) Джил обещал да помогне,
но можел и да забрави;
но за щастие на Бер-Кавес,
не минало много време.
(11) Излезли двамата бахидири
в своите дворове
и, като си завързали очите,
пуснали стрели наслуки:
(12) за да узнаят
според стария обичай
в каква посока
да си търсят невеста.
(13) Джил подхванал стрелите им
и ги отнесъл в Дагъ-Агаджир.
Нямало що да сторят –
потеглили натам и двамата бахадири.
(14) Узнал за това Бер-Кавес –
и сърцето му заскачало
от злобна радост:
ударил часът на неговото отмъщение!
(15) Имал той дъщеря Пура
от жена-имегенка:
толкова красива, че в нея
се влюбвали много мъже.
(16) Тя била като имегенките
похотлива и развратна.
Не се омъжвала,
но спяла с мъже.
(17) При това от година на година
ставала все по-красива:
на 40 години изглеждала
като 15-годишна девойка.
(18) Когато баща й я извикал
и й заповядал да очарова
неговите врагове и да се омъжи
за един от тях,
(19) Пура се опитала
да възрази на баща си, но той бързо
я усмирил с камшика на Субан,
който бил купил от Куян...
(20) Когато Раудеб и Арджанбий
пристигнали при Бер-Кавес,
те отначало се зарадвали
един на друг и се прегърнали.
(21) И това, че се сватосват
за една и съща невеста,
не разклатило
приятелските им отношения.
(22) Но, като видяли Пура, и двамата
безумно се влюбили в нея
и забравили за приятелството
и за всичко на света.
(23) Както сладката суджа
незабележимо опива мъжа,
така и Пура опиянила
приятелите с отровата на страстта.
(24) И двамата поискали да вземат
дъщерята на Бер-Кавес за жена;
никой от тях не искал
да отстъпи пред другия.
(25) Почнали приятелите вече
навъсено да се поглеждат:
и двамата били готови
да се бият за нея до смърт.
(26) Като видял това, Бер-Кавес,
по обичая на българите,
помолил бахадирите
да разрешат спора с двубой.
(27) Съперниците избрали
боен двубой,
но в нощта преди схватката
посетил Раудеб един орел.
(28) Влетял той в прозореца
на онази стая на царския дворец,
която били отредили
за настаняване на Раудеб.
(29) Удивил се Раудеб
и искал да вземе птицата в ръка,
но орелът изведнъж се превърнал
в младеж и му казал:
(30) “Аз съм третият син на Иджик –
Мардан Каймар Биста Беркет.
Живеех в Турун-Суба и Сънджак
преди царуването на Аслан.
(31) Аз присъединих към Турун-Суба
земите при морето Арджан,
затова онзи бряг и морето
получиха моето име Биста.
(32) Мой най-добър приятел
бе бахадирът Булгар.
След неговото изчезване
аз реших да напусна Сънджак.
(33) Когато преминавах
през степта на Арджа,
казаха ми тукашните
синдж-барса или барджийци:
(34) “Предците на българите – трьок-сакланите
и ние, барсайците,
сме излезли от един корен –
Синдж или Саклан.
(35) Но ние нямаме
владетели по рождение,
а ти си такъв.
Затуй оглави ни!”.
(36) Оглавих аз барсайците
и отведох по-голямата част от тях
в Курган, където превзех Мар
и се съгласих да служа на Кай.
(37) Затова и ме нарекоха
моите барсайци
Каймар, от мен
произлизат всичките им царе.
(38) Надвих аз много врагове,
защитавайки своя народ
и съкровищницата на Мар
от злите хора и дивове.
(39) Но не получих за това
никаква благодарност:
когато започна гладът,
хората ми казаха:
(40) “Ти си несполучлив цар;
след като ни постигна
такава беда,
отстъпи властта на другите!”.
(41) Надявах се аз,
че поне синовете ми
ще бъдат с мен,
но и те подкрепяха простолюдието.
(42) Предадох властта на синовете си,
но гладът не престана.
Тогава помолих Небесата:
“Нека се превърва н бик!
(43) Но не обикновен,
а такъв, който
да стигне да се
нахрани целият народ!”.
(44) Яви се тогава пред мен
Челбас Кулюг Вала
и каза: “Ти извърши
най-големия подвиг:
(45) прости и съжали онвези,
които те обидиха,
затова да бъде тъй,
както ти пожела!”.
(46) И аз тутакси станах
огромен бик.
Отидох при барджийците
и им казах:
(47) “Аз бях ваш цар,
но вие не ме оценихте!
Затуй убийте ме сега
и поне се наяжте наволя!”.
(48) Синовете ми първи приближиха
към мен с ножове;
единствено внукът ми Мангут
ме съжали и почна да ги кори.
(49) Но те не се спряха –
убиха ме и ме изядоха.
Тогава Мангут отиде
със своите хора в Улуг Хин.
(50) А моята кръв
потече след него
и, поглъщайки струите на ручеите,
се превърна в реката Кансу.
(51) В Улуг Хин Мангут и неговите хора
в моя памет
съвсем престанаха да убиват
и ядат месото на животни.
(52) Един от неговите потомци
наруши този обичай –
и загина със своя град,
изгорен от кюнгошите...
(53) Всевишният ме възроди
и ми заповяда да бъда
алп на възмездието –
боят се от мен грешниците:
(54) защото се явявам пред тях
преди тяхното наказание...
Но пред теб аз дойдох
по молба на сестра си Акбия.
(55) Тя те обикнала
още като те видяла,
но сама не се решила
да ти се открие.
(56) Тя иска да те предупреди:
попаднал си в капан –
Пура те е очаровала,
за да те скара с приятеля ти.
(57) Но ако ти и Арджанбий
почнете да се биете,
вие ще се убиете
за радост на Бер-Кавес.
(58) Той отдавна мечтае
да ви отмъсти за смъртта на баща си –
и подмолно ви тласка
към гибел!”.
(59) Но не му повярвал
храбрият бахадир:
силно било очарованието
на прекрасната Пура.
(60) Казал той на Каймар:
“Отлитай, момко, махай се,
аз ще се бия с кого да е,
за да получа Пура!”.
(61) Но едва отлетял Беркет,
когато в покоите
се появила самата Акбия
в образа на прекрасна девица.
(62) Погледнал я Раудеб –
и тутакси забравил за Пура:
влюбил се в Акбия
от пръв поглед.
(63) Чарът на Пура се развеял
и Раудеб се ужасил
от това, че те се съгласили
на бойна схватка.
(64) “Обикнах те! –
признал той на Акбия. –
И ако можехме да си тръгнем оттук,
бих те взел за жена.
(65) Но аз дадох дума,
че ще се бия с приятеля си
и сега не мога
просто тъй да си тръгна.
(66) Но ето какво ще сторя:
ще отида при Арджанбий
и ще му разкажа истината,
която узнах.
(67) Ще се договорим с него
да се бием с половин сила,
и аз съм готов да отстъпя
заради него победата!”.
(68) “Не прави това, -
помолила го Акбия. –
Очарован е Арджанбий
и не ще ти повярва.
(69) Дори и да се съгласи
да се бие с половин сила,
той ще те измами и убие;
не ставай глупав!”.
(70) “Какво да правя тогава? –
извикал в отчаяние Раудеб. –
Ако не изляза на майдана,
ще ме сметнат за страхливец.
(71) Ако в схватката
се бия слабо –
то тогава без да му мисли
ще ме убие Арджанбий.
(72) Ако пък се бия
с пълната си сила,
то тогава мога да убия
своя скъп приятел!”.
(73) На това Акбия отвърнала:
“Ти трябва да решиш
кое за теб е по-скъпо
и тогава да вземеш решение”.
(74) Помислил Раудеб
и, въздъхвайки, решил:
“По-скъп от всичко ми е
животът на моя приятел.
(75) След като няма друг начин
да спася Арджанбий,
ще тръгна заради него
към собствения си позор!”.
(76) На сутринта Раудеб излязъл на бой,
държейки се за корема –
и, казвайки, че се е разболял,
се отказал от двубоя.
(77) Обичаят допускал това,
но отказалият се от схватката
се обричал на позор
и вечни насмешки.
(78) Но се съгласил Раудеб
на това, заради приятеля си:
решил да изтърпи всичко,
само да спаси приятеля си.
(79) Отказът на Раудеб от боя
веднага направил Арджанбий
годеник на Пура –
зарадвал се Арджанбий.
(80) Не могъл той да оцени
благородството на Раудеб –
нали бил очарован –
и извикал насмешливо на приятеля си:
(81) “Какво, приятелю, - да не би от страх
през нощта стомахът ти да те е присвил?
Върви в храстите и се оправи,
че иначе ще си оцапаш гащите!
(82) Всички мислеха, че си бахадир,
печелещ слава за Аскъп,
а ти си, виждаме, момче,
напикаващо се в гащите от страх.
(83) Дали не лъжат хората, казвайки,
че си бил женен?
Струва ми се, че не си дорасъл
дотам, че да познаваш жени!”.
(84) Отправил се Раудеб в храстите,
където заридал от позор.
Когато там се явила Акбия,
той й казал в отчаяние:
(85) “Мислех си: по-трудно от всичко
е това, да умреш за другиго.
Но по-трудно от всичко се оказва
да понесеш позора заради приятел.
(86) Нямам повече сили
да понасям тази мъка.
По-добре да загина,
отколкото да виждам своя позор!”.
(87) Но Акбия му казала:
“Не тъгувай, бахадире,
нали ти извършваш
най-големия си подвиг!
(88) Подлагаш себе си
на позор, заради приятел –
никой преди теб
не е извършвал подобно нещо.
(89) Ще те прославят потомците
като пръв бахадир.
Ще може ли някой друг
да извърши подобно нещо?
(90) И сега аз искам
да бъда награда за теб.
Ако ми позволиш –
ще стана твоя жена!”.
(91) Като чул тези думи,
забравил Раудеб за всичко,
засмял се от радост
и изтрил сълзите на горестта.
(92) Видял Бер-Кавес,
че се изплъзва Раудеб
от неговите ръце –
и го поканил на сватбата.
(93) Решил отмъстителният субаг
да отрови Раудеб...
Останал Раудеб – не можел
да откаже на поканата...
(94) А очарованият Арджанбий
и на сватбения пир
не давал мира на приятеля си –
все се надсмивал над него.
(95) “Ей, приятелю, - викал той на Раудеб, -
гледай да не се заглеждаш
по моята жена, че иначе отново
ще те присвие стомахът!
(96) Ей, Раудеб, опомни се,
че ти не си мъж, а жена!
Свали си гащите: ще видим,
дали имаш признака на мъж!”.
(97) Гостите се веселели,
а Бер-Кавес в това време
наредил на Пура да отрови
бахадира Раудеб.
(98) Но Акбия била нащрек:
надянала шапката-невидимка,
която й дал дядо й –
и подслушала разговора им.
(99) А Акбия била
велика чародейка.
Обучила я на магия
самата Бай-Тимат.
(100) Спасявайки Раудеб,
тя взела от неговата паница
парче месо – и го хвърлила
в храната на Пура.
(101) Изяла Пура това месо –
и се влюбила в Раудеб.
Затуй тя само се престорила,
че убива Раудеб.
(102) В действителност Пура
поднесла на Раудеб
чаша не с отрова,
а със сънотворно.
(103) Изпил Раудеб чашата –
и скоро заспал,
а Пура наредила на слугите
да го отнесат в нейните покои.
(104) А Арджанбий, виждайки
как отнасят Раудеб,
се засмял и извикал:
“Гледайте – опи се моят приятел!
(105) не само до сватба
не е дорасъл той,
но дори и да пие още
не се е научил!”.
(106) По заповед на Пура слугите
поставили Раудеб
в дървен сандък – и после
го отнешли в дома на Арджан.
(107) Тя можела да чародействува
и от една кост
създала образ на трупа
на бахадира Раудеб.
(108) А, за да не го
докосва Бер-Кавес,
тя направила трупа
нетърпимо вонящ.
(109) Погледнал Бер-Кавес,
гнусливо се намръщил,
и повярвал, че
Раудеб е загинал...
(110) Когато Арджанбий повел
Пура към своя батавъл,
заедно с нейния сандък,
Акбия тръгнала с тях.
(111) По пътя Акбия,
невидима за всички,
се пъхнала в сандъка
и събудила Раудеб.
(112) А после тя превърнала
себе си и Раудеб в пчели...
Когато Пура отворила сандъка,
Акбия я ужилила.
(113) От ухапването й Пура
забравила за Раудеб,
а Акбия и Орджак
отлетели в Бирак.
(114) Там, в батавъла Абдере,
те искали да отпразнуват сватбата си,
да зарадват приятелите
и да разстроят враговете.
(115) Нямал търпение Раудеб
да види синовете си –
Тергес и Аспарджек;
той виждал в тях помощници.
(116) Долетели пчелите до Абдере
и на една ливата
отново се превърнали в хора...
А там пасял добитъкът на един пастир.
(117) Поздравили го
Раудеб и Акбия;
почнал царят да разпитва
пастиря за това-онова.
(118) А пастирят им разказал:
“Достигна до нас наскоро вестта
за гибелта на Раудеб –
нашия добър цар.
(119) Виждал съм го аз веднъж –
той приличаше на теб.
Събраха се нашите бийове
и предложиха властта на Тергес.
(120) Той тутакси се качи на трона,
без дори да разбере
какво се е случило с баща му;
а пък беше негов любимец.
(121) Но тогава се обяви Аспарджек,
който е женен за кряшка
и само кряшците обича,
поради което го наричат “Кряшил”.
(122) Той дълго живя в Кряш,
а сетне – в Макидан,
където цар Алкусян
омъжи за него дъщеря си.
(123) Кряшката и макиданката
съвсем го разватиха,
а Алкусян освен туй го подтикна
да завземе трона.
(124) С отряд макиданци
дойде Кряшил в Абдере.
Излязоха срещу него бийовете
и го попитаха какво иска.
(125) “Искам властта, -
отвърна им той. –
Ако ми я дадете,
ще ви наградя с кряшско злато.
(126) При мен вие ще бъдете
богати като кряшци.
Дори няма да воювате –
ще се бият макиданците!”.
(127) Не се намери сред бийовете
нито един честен:
всички измениха на Тергес
и цар стана Кряшил.
(128) Даде Кряшил на Тергес
една убога къщичка,
където той живее
със жена си.
(129) Престана Кряшил
да се подчинява на Аскъп,
възползувайки се от това, че умря
старият цар Кес-Кубан.
(130) А новият цар на Аскъп –
бахадирът Арджанбий –
е зарязал всички дела
и се занимава със жена си.
(131) А Дагъ-Агаджир
Арджанбий сам освободи
от аскъпския данък
по молба на жена си Пура.
(132) Разправят, че тази вещица
сега управлява
всички дела на Аскъп,
позорейки българите...”.
(133) Помръкнало лицето на Раудеб
като чул това –
и, като се простил с пастиря,
той казал на Акбия:
(134) “Обидиха се синовете ми
и не искам повече
да живея и управлявам тук – да отидем
в Сулдан, където е приятелят ми Къй!”.
(135) Отишли те в Сулдан...
А тамошните българи
казали на Раудеб:
“Радваме се на твоето пристигане!
(136) Знаем, че ти си
велик бахадир
и винаги си бил добър
към своя народ.
(137) И старият ни бий беше добър,
но веднъж откара риба на Бер-Кавес,
а онзи, желаейки да ни подчини,
вероломно уби Къй.
(138) Останахме сами
и не знаем какво да правим.
Ако станеш наш бий –
ще ти бъдем верен народ”.
(139) Заплакал Раудеб
като чул добрите думи
и се съгласил да стане бий,
но под името на Къй.
(140) “Откъснат съм от своя род, -
обяснил той на сулданците. –
Счетоха ме за мъртъв
дори собствените ми синове!
(141) Засели се в сърцето ми
горчива обида.
И докато тя е жива,
аз ще бъда за всички Къй!”.
(142) Отпразнувал Раудеб в Сулдан
своята сватба –
станали той и Акбия
щастливи съпруг и съпруга.
(143) Почнал той тук с Акбия
да живее тихо и спокойно,
с риба да търгува
с деца да се сдобива.
(144) Никой от съседите тогава
не се вясвал там:
местата тук били затънтени
и нямало никакви пътища.
(145) Родила Акбия на мъжа си
син Тарас
и дъщеря Джолт –
станали и те рибари.
(146) По-късно хората решили,
че Тарас Чул
е наречен в тяхна чест – и почнали
да произнасят “Тарас-Джолт”...
(147) После Акбия родила
още една дъщеря – Сания,
но тя била отнесена с лодка
в морето през една буря.
(148) Потъгували родителите,
но какво да се прави – не ще си върнат дъщерята;
случва се хората да загиват –
нали са смъртни...
60. Как Раудеб се бил със Шаръкан
(1) Не достигали до Сулдан
ветровете на тревогите,
но не приспивала тишината
чувствителната Акбия.
(2) Честичко, тайно от мъжа си,
тя надявала
шапката-невидимка
и се промъквала в Бърман.
(3) Имало там една спирка
за пратениците от различни страни.
Тихо приближавала тя до тях
и слушала техните разговори.
(4) Така Акбия узнала,
че над Аскъп надвисва
невиждата беда –
синът на Бер-Кавес – Шаръкан.
(5) Отишла Акбия при Бай-Тимат
и тя й разказала
всичко, което знаела
за този Шаръкан.
(6) Когато той се родил,
Бер-Кавес поднесъл на Дахус
големи дарове
и го помолил:
(7) “Искам Шаръкан
да прилича на теб –
дай му сила
и му бъди втори баща!”.
(8) Харесали се на Дахус
даровете на Бер-Кавес
и той му казал:
“Постави сина си в един ледник!
(9) Нека, докато израстне
да яде само лед – и тогава
той ще стане най-могъщия
бахадир на Земята!
(10) Ако в моята година
той започне война
и премине река Бурут,
той ще завладее цялата Земя!”.
(11) Поставил Бер-Кавес сина си
в един ледник посред Карбат.
Когато порастнал,
той се спуснал от планините.
(12) Хората, които го виждали,
в ужас се разбягвали:
ликът му бил страшен
като лика на мъртвец.
(13) Той бил рогат
и с огромно тяло,
а около него
се виела мъгла...
(14) Разпратил Бер-Кавес
своите пратеници,
призовавайки съседите
да се присъединят към него.
(15) Съгласили се да се присъединят към него
20-те племена на рънджайците
и наубурийците – с надеждата,
че ще разгромят и разграбят Булгар.
(16) Решили те
да обединят силите си
в един ден
от годината на Дахус...
(17) Разказала Акбия
за това на мъжа си –
и Раудеб решил
да събере приятелите си.
(18) “Ще потеглим, - казал й той, -
срещу враговете на Булгар.
Аз ще се бия със Шаръкан,
а приятелите ми – с наймитите!”.
(19) Трябвало да се бърза,
тъй като до онзи ден
оставали само
три месеца.
(20) Но пратениците на Раудеб
успели навреме да съберат
на река Бурут
приятелите на Раудеб.
(21) Когато Раудеб се приготвил
да потегли нататък,
Акбия му рекла
тези думи:
(22) “Ти си знаменит бахадир
и битките са твоя работа.
Затова аз няма
да те задържам.
(23) Но ти трябва
непременно да победиш,
в противен случай Шаръкан
ще разруши Шатър-Булгар.
(24) Затова те моля:
вземи шапката-невидимка!
Възползувай се от нея – нали трябва
На всяка цена да убиеш врага!
(25) Разбира се, може да се сметне,
че е нечестно да се биеш с врага
със шапка-невидимка,
сякаш се боиш от него.
(26) Но пречупи гордостта си
още един път – заради хората.
Помни едно нещо... трябва
на всяка цена да убиеш врага!”.
(27) Не се решил Раудеб
да възрази на жена си;
взел шапката-невидимка
и препуснал към приятелите си.
(28) На Бурут той срещнал
Тулуш и Бавър.
Зарадвали му се приятелите –
те мислели, че е загинал.
(29) Зарадвал се и Раудеб.
Прегърнал приятелите си и попитал:
“А защо не пристигна
нашият приятел Арджанбий?
(30) Или той за 20 години
не е разбрал, защо аз
на сватбения двубой
отказах да се бия с него?
(31) Или, като е станал цар,
е станал важен и се е променил,
забравил е приятелите и не иска
да понася незгодите на войните?”.
(32) Навели глави приятелите
и Бавър казал:
“Не е станал важен Арджанбий
и не е забравил приятелите си.
(33) Когато му казах
за надвисващата опасност
и за твоя призив –
очите му заблестяха.
(34) Видях аз предишния
Арджан – бахадира.
Каза ми той,
като ме прегърна:
(35) “Благодаря за поканата
за смъртната битка.
Радвам се, че Раудеб е жив
и ще тръгна с вас към Бурат.
(36) Виновен съм пред Раудеб
и искам да го помоля за прошка.
Но дори и да не ми прости,
аз ще се вия за вас!”.
(37) Но в условения ден
аз узнах, че той е умрял,
едва успявайки да обяви
за своето потегляне към Бурат...”.
(38) Не знаели приятелите, че
Пура по заповед на баща си
е отровила мъжа си, за да
провали похода на приятелите:
(39) нали ще трябва
след смъртта на царя
да го погребат,
а това е бавна работа.
(40) Сетне на кинешите
ще трябва багълите
да изберат нов цар -
това също е бавна работа.
(41) Разправията на кинешите
можела да продължава
много месеци –
опърничави били багълите.
(42) Но заявил на кинеша
прямият Бавър:
“Нямаме кога сега
да се занимаваме с каквото и да било:
(43) Над Аскъп надвисва
най-жестока беда...
Дайте да отложим всичко
до победата над врага!”.
(44) Съгласили се багълите
да отложат делата,
но само за един месец –
нямали търпение да повдигат врява!...
(45) Почнали приятелите да обсъждат
плана на Раудеб:
той ще се бие със Шаръкан,
а останалите – с наймитите.
(46) И тогава Тулуш казал:
“Шаръкан не е обикновен.
Мисля , че ще го срази
само мечът на Кубар.
(47) Затова всички ние
тряба по ред
да се докоснем до меча на Баръс
на уба-та край Аратеб!
(48) Онзи, който може
да вземе меча в ръце,
той ще се бие със Шаръкан,
а останалите – с наймитите!”.
(49) Всички се съгласили с Тулуш
и потеглили към Аратеб.
Успял да вземе меча в ръце
единствен Раудеб.
(50) Върнали се приятелите край Бурут
и казали на Раудеб:
“Върви и се бий със Шаръкан,
а ние ще се бием с наймитите!”.
(51) Бавър с джеремелците
тръгнал срещу рънджайците,
а Тулуш със сънджакците
застанал срещу наубурийците.
(52) Като надянал шапката-невидимка,
Раудеб незабележимо
отишъл в Дагъ-Агаджир
и влязъл в двореца на Бер-Кавес.
(53) Като хванал Шаръкан
направо докато спял,
той го отнесъл
в едно безлюдно място.
(54) Шаръкан дори не се събудил,
а продължавал да хърка.
Раудеб свалил шапката си
и развързал пленника.
(55) Като разтърсил врага и му дал
кон и оръжие,
той казал на врага: “Не мога
да те убия безпомощен!
(56) Ще се бием честно
дотогава, докато
някой от нас
не падне мъртъв!”.
(57) Издал тогава Шаръкан
страшен и див вик
и се изпълнил тогава
със силата на цялото зло на света.
(58) Изръмжал той на Раудеб:
“Готов съм за бой!
Вледени се сърцето ми
от желание да те убие!
(59) Нямам търпение
да те насека на парчета,
за залея с кръвта ти майдана
и да разруша Шатър-Булгар!”.
(60) “И аз съм готов за бой, -
отвърнал му Раудеб. –
Нали съм българин, а за нас
битката е родна стихия!
(61) Когато българинът се бие
за родителските гробове,
той не ще отстъпи пред никога –
не ще види победа врагът!
(62) Когато бях при Аратеб,
протегнах ръка към огнището –
и в сърцето ми се разгоря
топлото пламъче на любовта към Булгар.
(63) А онзи, в чието сърце
гори огънят на Аратеб,
не ще напусне своя ил в бева
и ще се бори за него до край!”.
(64) “Но малцина са сега такива, -
злобно се разсмял Шаръкан, -
злото порази народа
и това зло е печалбарството.
(65) Ако обсеби
печалбарството българина,
то той предава близките си
и забравя обичаите.
(66) Облича той
чужди одежди
и започва да се кланя
на всякакви нечисти.
(67) Сам не ще забележи такъв
как в сърцето му
ще угасне огъня на Аратеб
и той ще изгуби българството си!
(68) Само ти и твоите приятелчета
още не сте превзети от злото,
но аз ще ви смачкам
и ще стъпча Аратеб!”.
(69) Като извикал това, Шаръкан
стрелял и, шибвайки коня,
препуснал към бахадира
с насочено копие...
(70) Паднал конят на Раудеб –
едва успял да скочи той,
да се изплъзне от удара
и да хване врага с кука.
(71) Паднал Шаръкан на земята,
но тутакси скочил на крака –
и, отбивайки копието със щита,
ударил Орджак с брадвата.
(72) На свой ред Раудеб
отбил с щита удара на врага –
и, изваждайки меча,
замахнал над него.
(73) Шаръкан също
почнал да се бие с меч...
Били се те целия ден
до пълно изнемощяване...
(74) С настъпването на мрака
те се раздалечили
и обезсилено приседнали
всеки в своя ъгъл.
(75) Не затворили и двамата очи –
не искали да загинат насън:
когато се биеш до смърт,
очакваш всичко.
(76) За да се виждат по-добре един друг,
те запалили огньове.
Видял Раудеб врага –
и му станало по-спокойно.
(77) Не знаел бахадирът
за способността на Шаръкан
да отделя временно сянката си
от своето тяло.
(78) Струвало се на Раудеб,
че вижда Шаръкан,
но в действителност край огъня
седяла сянката на врага.
(79) А самият Шаръкан в това време
тихо пропълзявал към трупа
на убития кон на Раудеб,
който лежал в близкия ъгъл.
(80) Искал Шаръкан
да си свие туй-онуй:
той бил толкова алчен,
че грабел навсякъде и винаги.
(81) Свалил той седлото с дисагите
и ги привлякъл в своя ъгъл.
Като разглеждал вещите в дисагите,
той забелязал шапката;
(82) видял на нея знакът на Субан
и разбрал, че това е
шапката-невидимка,
за която отдавна мечтаел.
(83) Едва не извикал той
от голямата си радост:
решил, че сега със сигурност
ще убие Раудеб.
(84) Едва дочакал сутринта –
и, надявайки шапката-невидимка,
тръгнал към Раудеб,
за да го посече.
(85) Но тогава долетяла на майдана
Акбия в образа на пчела.
Тя почувствувала тревога
и разбрала, че мъжът й е попаднал в беда.
(86) Ужилила тя
задрямалия Раудеб.
Събудил се той – и се досетил
коя била пчелата.
(87) Казала му Акбия,
че идва към него с меч
безжалостният Шаръкан
с неговата шапка-невидимка.
(88) “Не мога да сваля от него
шапката, - добавила тя, -
не ми разрешава това
великият алп Дахус.
(89) Той наблюдава боя.
Сам не се намесва – и на алпите,
които са дошли тук
не позволяда да се месят в него.
(90) Аз мога само да летя
над главата на врага,
за да знаеш къде се намира той, -
а ти повече не заспивай!”.
(91) Почнала да жужи Акбия
над главата на Шаръкан.
Ударил Раудеб с меча,
но врагът отбил удара му.
(92) Били се те през целия ден
и, разбира се, предимството
било на страната на Шаръкан –
силно изпоранил той Орджак.
(93) Но и Шаръкан към вечерта
изгубил шапката-невидимка:
поискал да прогони пчелата,
но неволно смъкнал шапката.
(94) Тогава Дахус забелязал
хитрата Акбия,
повикал я при себе си
и й наредил да не се пречка тук.
(95) Но внезапно долетял Беркет,
грабнал шапката –
и я отнесъл
на сигурно място...
(96) На третия ден Шаръкан
понякога карал сянката си
да се движи пред него –
и Раудеб виждал двама врагове;
(97) не знаел къде е истинският
и често удрял по сянката,
а врагът, възползувайки се от това,
отново силно го ранявал.
(98) Кръвта на Раудеб заляла
големия майдан
и той почувствувал,
че стремително отслабва.
(99) Видяла Акбия,
че Раудеб се олюлява –
и в ужас полетяла
направо при Кубар.
(100) Отдалеч му извикала:
“Скъпи Кук-Бабай –
да отидем да погледаме
схватката на двама бахадири!
(101) Всички алпи я наблюдават –
подобно нещо още не е ставало.
Само ти единствен спиш
и нищичко не знаеш!
(102) Нима не искаш да погледаш
как се сражава Раудеб,
чиято шапка е на теб –
и любимецът на Дахус?”.
(103) Акбия била любимка
на страшния Баръс Урус,
когото собствените му дъщери
само разстройвали.
(104) Затова Джангър-Бабай
не й се разсърдил
и заедно с нея се отправил
към майдана със своя остров.
(105) Когато птичият му остров
увиснал над майдана,
случило се това,
което искала Акбия:
(106) Островът закрил
слънцето над майдана
и сянката на Шаръкан
станала забележимо по-бледа.
(107) Сега можел най-сетне Раудеб
да вижда истинският враг –
и той събрал остатъка си сили
за решаващата схватка.
(108) Престорил се той, че се кани
да атакува сянката, а когато врагът
замахнал срещу него с меча,
ударил го по торса.
(109) Страшният удар на меча на Орджак
разсякъл и бронята на врага,
и самия Шаръкан
в пояса – на две.
(110) Издал тогава Шаръкан
страшен предсмъртен вик –
и изведнъж се изпарил,
превръщайки се в облак мъгла.
(111) Свалил Раудеб маската си –
и изведнъж чул от облака
въздишка и предсмъртните слова
на своя враг:
(112) “Не знаех, Раудеб,
че се сражавам с теб:
мислех си, че си умрял –
тъй ми казваха всички.
(113) Не си струва, може би, да ти казвам,
но все едно ще ти разправя:
не враг уби ти,
а своя брат!
(114) Когато ти се роди,
моят баща отвлече
твоята майка,
отмъщавайки на Джумантай.
(115) Пречеше Джумантай
на разбойничествата му в Сулдан –
и веднъж той залови
брата на Бер-Кавес.
(116) Искаше Бер-Кавес
да я размени срещу брат си,
но онзи умря
в тъмницата на Джумантай.
(117) Тогава баща ми
я остави в своя дом
и тя роди от него
мен – твоя брат.
(118) А теб баща ти
даде на втората си жена –
и ти израстна като неин син,
без да познаваш мен и майка ми.
(119) Нямах братя
освен теб,
и ти братя,
освен мен.
(120) Един път само, когато майка ми
ми разказа на ледника
за теб, аз се зарадвах
и поисках да те видя.
(121) Помолих майка си
да ме вземе от ледника
и да ме стопли, притискайки ме до себе си,
но баща ми я прогони...
(122) А сетне се вледениха
моята душа и сърце –
и ми стана все едно
дали теб те има или не.
(123) И дори ако знаех,
че това си ти,
все едно щях да се бия
с теб до смърт!
(124) А виж ти, ако бе узнал
преди двубоя за това,
че аз съм единственият ти брат,
щеше ли да се сражаваш с мен?...”.
(125) Дахус помолил Мар,
а той – Всевишния
Тангра да се смили
над Шаръкан.
(126) Творецът направил Шаръкан
алпа на безпътицата Саргуз.
Примамва той пътниците
в пустите места с миражи...
(127) Като чул думите от облака,
Раудеб изпаднал в ужас.
Паднал бахадирът на земята,
помръкнало съзнанието му.
(128) Дотичала тогава при него
старата Бай-Тимат,
наложила с листа от треви
на ужасните му рани.
(129) Тя спряла кръвта,
но казала на Акбия:
“Раните му ще се затворят,
но не ще може да ходи.
(130) Не бива и да го наричат
със старото му име –
тогава той повече
не ще живее във света.
(131) Ако той лежи –
ще преживее 30 години,
а ако седи –
ще преживее 3 години.
(132) А ако стане на крака
и се нарече със старото си име,
ще преживее само
33 дни!”.
(133) Когато пристигнали приятелите,
Раудеб отворил очи
и те му разказали,
че са разбили всички наймити.
(134) По молба на Акбия
те го наричали
с новото име Баръс – самият Кубар
му подарил това име.
(135) Но нищо не им отвърнал
бахадирът Раудеб:
той бил като че ли безучастен
и сякаш не ги чувал.
61. Как Раудеб се прощавал с Аратеб
(1) По молба на Акбия
приятелите отнесли Раудеб
в неговия батавъл Сулдан
и искали да си вървят у дома.
(2) Но Акбия ги помолила
да погостуват малко у тях –
надявала се, че това може
да помогне на мъжа й да дойде на себе си.
(3) И ето – гостуват му приятелите –
и изведнъж пристигат при него
биракските бийове
и на колене го молят:
(4) “Прости ни, царю,
за това, че ти изменихме –
бяхме очаровани от
твоя син Кряшилем.
(5) Уж забогатяхме ние,
но сетне Аспарджек
ни отне онова, което
ни даде за измяната към теб.
(6) Опомнихме се – и разбрахме,
че сме паднали ниско,
именяйки и на теб,
и на своите обичаи.
(7) Разкаяхме се пред хората
и по наша молба
те избраха нови бийове,
почитащи българския обичай.
(8) А нас изпратиха при теб
и казаха, че ако ние
те върнем при тях,
те ще ни простят!
(9) Върни се, царю, в Бирак
и отново по право се възкачи
на трона на твоите предци
за радост на атрячците!”.
(10) Но нищо не им отвърнал
бахадирът Раудеб,
който лежал в постелята –
и бийовете останали в Сулдан.
(11) Казали те на Акбия:
“Не можем да се върнем
без своя цар,
когото предадохме!”.
(12) Почнали да идват те
при царя всеки ден –
а той лежи и повтаря:
“Студено ми е, студено!
(13) Защо са ме поставили
върху голия лед –
по-скоро ме отнесете
от ледника в топлия дом!”.
(14) Послушали това
бийовете няколко дни,
сетне взели и направили в къщата
голяма печка и я запалили.
(15) Когато тя се нагряла, те
поставили върху нея
треперещия от студ цар,
но той не се стоплил...
(16) А после дошъл още един
вече нов биракски бий
и казал на Раудеб:
“Познаваш ли ме?
(17) С мен, с пастиря Барджук
ти говори, когато се върна
с Акбия в родината,
а аз само те разсърдих!
(18) Почувствувах аз, че бийовете
не ще те уговорят – и сам
дойдох да те помоля
да се върнеш при своя народ.
(19) Изтормози ни злодеят Кряшил:
разори той старите бийове,
а после се захвана и с нас –
новите бийове и народа:
(20) нали ние се опитахме
да върнем уважението
към нашите български обичаи –
тежко на народа без тях!
(21) Съвсем ни разори той,
а онези, които му противоречаха,
неговите макиданци тутакси
насичаха на части.
(22) Ако така продължава,
ще загине нашето племе
на биракските трек-българи...
Нима сме заслужили това?
(23) Но още по-голямо зло
стори Кряшил на Тергес:
когато той ни подкрепи,
отне му всичко:
(24) прогони го от дома му,
отне му децата,
а жена му насила
взе в постелята си.
(25) Но това още не е всичко:
почна Кряшил
да се домогва до Бегдил –
младата дъщеря на Тергес.
(26) Когато Тергес се опита
да го вразуми,
той го окова във вериги
в страшната си тъмница.
(27) Окачи тогава Бегдил
на врата си кинжал
и каза на Аспарджек,
треперейки с цяло тяло:
(28) “Не се приближавай до мен!
Ако ме докоснеш,
аз ще се убия
с този кинжал!”.
(29) Тогава Кряшил нареди
да я хвърлят в зиндана.
Вехне тя там,
без да вижда белия свят!”.
(30) Размърдал се тогава Раудеб
и се изправил на крака.
Казал той на приятелите: “Помогнете
да се справим със злото в Бирак!”.
(31) Зарадвали се приятелите
и заедно с бийовете
тръгнали след Раудеб
към Бирак – да се бият със злото.
(32) Вървели те, казвайки:
“Ще се закриляме взаимно!”.
Видяли ги биракците
и също тръгнали след тях.
(33) Като узнал за това, Кряшил
избягал при наубурийците,
оставяйки макиданците
да защитават батавъла;
(34) а освен това заръчал
на двама свои верни хора
в случай на отстъпление
да убият брат му и неговото семейство.
(35) Стояли тези хора –
един макиданец и един кряш
до Тергес и Бегдил
с приготвено оръжие.
(36) Разбили приятелите враговете
и те побягнали надалеч...
Бавър и Тулуш първи
нахлули в царската тъмница.
(37) Не успели пазачите
да убият пленниците –
по-ловки се оказали
нашите бахадири:
(38) поразили те пазачите
и Тулуш освободил
нещастния Тергес,
а Бавър – Бегдил.
(39) Когато Бавър я видял,
той тутакси се влюбил в нея.
Когато я предал на баща й,
той го помолил да му я даде за жена.
(40) Казал му Тергес:
“Не знам, какво да кажа –
нали тя ослепя...
нека решава сама!”.
(41) Казала Бегдил на Бавър:
“Съгласна съм да се омъжа
за своя спасител –
и ще бъда любяща съпруга!”.
(42) Прегърнали се женихът и невестата
и заридали от щастие –
и приятелите заплакали
заедно с тях...
(43) Когато всички изтрили сълзите си,
помолил Тергес баща си
да му прости това,
че самоволно е завзел властта:
(44) “Помолиха ме бийовете
да го направя, казвайки,
че инак ще дадат властта на брат ми
и ще се подчинят на Макидан”.
(45) Тергес казвал истината –
и Раудеб му простил.
Предложили багълите на царя
отново да се възкачи на трона на Бирак.
(46) Но Раудеб им казал:
“Стар съм вече,
а на субата е нужен
млад субаг!
(47) Затова ще взема властта
само за няколко дни,
а после нека управлява
големият ми син Тергес!”.
(48) Но Тергес отказал
да вземе тогава властта.
“Нека вместо теб управлява Тарас!” –
предложил той на баща си.
(49) Похвалил Раудеб сина си
за този разумен съвет
и се съгласил с него,
но го помолил:
(50) “Неопитен е Тарас
в управленските дела,
а ти ги познаваш,
затуй помагай на брат си!”.
(51) Взели приятелите от врага
богата плячка.
Разделили я така,
че на всички се паднало по равно.
(52) Взел Раудеб своя дял
и пред очите на народа
го поставил на клада
и безжалостно го изгорил.
(53) “Защо направи това?” –
учудили се приятелите му.
А Раудеб им отвърнал:
“Разбрах, че богатството е зло!
(54) Разяжда това зло хората
като ръждата – желязото,
тласкайки ги към кражба
и към други престъпления.
(55) Мислеха си българите:
“Като утихне враждата,
ще заживеем щастливо...” –
но дойде тази беда.
(56) Оказа се злото на богатството
най-голямата беда;
порази тя мнозина –
и те станаха безродни.
(57) Защото богатството поражда
алчност, а тя погасява
у хората огъня на Аратеб –
и те изгубват българството.
(58) Породените от богатството
анагарсъзи и аратсъзи
завземат властта и заплашват
Аскъп с нови беди.
(59) Ще приключи туй с това,
че една част от анагарсъзите
ще откаже да защитава ила
без възнаграждение.
(60) А другата част ще измени,
подкупена от врага –
и тогава ще падне
великият Шатър-Булгар.
(61) Никога анагарсъзът
не ще стане велик – нали той
е във властта на децата на богатството:
Алчността, Разврата и Лъжата.
(62) Като разбрах това, аз реших навсякъде
да унищожа злото на богатството –
затова и изгорих
своя дял от плячката.
(63) Започнете и вие, приятели,
война с богатството –
хвърлете своя дял от плячката
в същия този огън!”.
(64) Смутили се бахадирите,
а Бавър промълвил:
“Ще бъде позорно за нас
да се върнем от война без плячка!”.
(65) “По-добре да поемем позор върху себе си,
отколкото да допуснем злото
да погуби приятеля или ила!” –
помислил Раудеб, но си замълчал:
(66) не на всеки е по силите
да поеме върху себе си
тежкия товар на позора,
дори за благото на хората...
(67) А и приятелите били
за себе си прави:
нали според обичая
те вземали плячка...
(68) “Нека всички войни
бъдат за вас победоносни!” –
пожелал Раудеб на приятелите
и здраво ги прегърнал.
(69) Признал той само на тях,
че му оставало да живее
само няколко дни – и заридали
те заедно с него от мъка...
(70) После той помолил приятелите
да останат с него
през последните му дни –
и те останали с него.
(71) Решили приятелите, докато са заедно,
да отпразнуват сватбата на Бавър.
По молба на Раудеб
те я отпразнявали в Иске-Тума:
(72) там, край дъба на Тума
се бил оженил самият той
и бил щастлив –
не бил забравил за това.
(73) Първата му жена била
дъщерята на Акбатан –
красавицата Хушнама –
тя сияела с доброта.
(74) Направила тя
около засъхващия Тума
един прекрасен карамадж –
и се съживяло дървото на българите...
(75) Този дъб още по времето на Билиш
бил наричан стар,
а той и сега
зеленее като млад...
(76) В разгара на сватбата
пристигнали посланици от Басъл
и казали на бахадирите:
“Бързо елате в Джилан!
(77) Без вас погребаха
добрия Арджанбий –
бъдете поне на
изборите за цар!”.
(78) Но бахадирите казали:
“Няма да успеем!” –
а Бавър добавил:
“Нека моят бик ме замести!”.
(79) Нямало какво да се прави – с празни ръце
се върнали посланиците в Джилан,
където вече много дни
шумял великият кинеш.
(80) Като узнали за отговора на Бавър,
едни багъли се разсърдили,
другите пък казали:
“Обичаят го позволява!”.
(81) А кинеша ръководел
синът на Арджан и Пура – Искел,
отдавнашен приятел на Аспарджек,
който мечтаел за властта.
(82) Кряшил – слугата на Яга,
който избягал в Наубури
със своето злато,
във всичко помагал на Искел:
(83) той подкупил мнозина силни
бийове и багъли –
и те застанали
на страната на Искел.
(84) Оженил се Искел
за вдовицата на Арджанбий –
вече не младата Гобе,
която отдавна обичал.
(85) Пура – неговата майка –
отказала да го кърми
и наредила да прави това
по-младата жена на Арджан – Гобе.
(86) Тя откърмила Искел
и била тъй ласкава с него,
че той страстно
я обикнал.
(87) Макар да бил развратен,
защото подражавал на кряшците,
той винаги се връща
при своята Гобе.
(88) А тя го обичала
тъй силно и беззаветно,
че на нищо друго
не обръщала внимание...
(89) Зарадвал се Искел
на отговора на Бавър –
помислил си: “Бикът в нищо
не ще ми попречи!”.
(90) Довели на кинеша
бика на Бавър
по прозвище Арбуга –
а той бил огромен!
(91) Той си дъвчел тревичка
и само тогава, когато
багълите се забравяли в приказките,
ревял и ги прекъсвал...
(92) Когато Бар-багъл попитал
кого искат да изберат за цар
гордите багъли, то те
назовали десетина имена.
(93) Тогава отново заревал
бикът на Бавър,
но на това не обърнали
никакво внимание.
(94) Съперниците почнали
да се приготвят за схватка
за правото да станат
джабгусир на Аскъп.
(95) Догато се приготвяли, всички
съперници на Искел
били подкупени от Кряшил Аспарджек
и те се отказали от борбата.
(96) Излязъл Бар-багъл на майдана
и обявил: “Остана
само един джамалджи –
уважаемият Искел!”.
(97) Напразно викали
неколцина багъли за това,
че Искел не може
да бъде цар на Аскъп;
(98) че той се е подготвял да стане
биркам на Булгар,
а на биркамовете се забранявало
да стават владетели...
(99) Мнозина вече искали
да изберат Искел за цар,
когато Арбуга изведнъж заревал
и излязъл на майдана.
(100) Привържениците на Искел
почнали да го бият и удрят,
тогава бикът се разярил
и почнал да ги боде и тъпче.
(101) Всички той там изпобол,
всички той там изпотъпкал,
а обърканият Искел
в уплаха избягал от майдана.
(102) Хората били поразени от това
и тогава Бар-багъл решил
да обяви за цар Бавър,
макар той да не бил там:
(103) нали бикът бил вместо него
и той победил в схватката –
какво има да се мисли?
Бар-багъл изпълнил обичая.
(104) “Но, - заявил при това той, -
Бавър трябва да властвува
под името на бика,
за да няма съмнения...”.
(105) Бар бил потомък
на знаменития Бар-Халджа
и се славел с неподкупността си –
земята се крепи на такива!
(106) Тъй бил избран за цар
храбрият и справедлив Бавър.
По-късно той пристигнал в Джилан
и бил възкачен на трона...
(107) А сега той празнувал
своята женитба
за прекрасната Бегдил
и се тревожел за нея:
(108) нали тя трябвало
да донесе в къщата вода
от най-близката река –
а как да го направи сляпа?
(109) Но Бегдил донесла у дома
цялата вода във ведрата –
не разляла нито капка
от дареното от Тангра щастие...
(110) Когато сватбата отшумяла,
Раудеб казал на приятелите:
“Не забелязах аз как отлетяха
отредените ми от Тангра дни.
(111) Остана ми да живея само 3 дни
и вече не ще успея
да отида в Сънджак
и да побия мечя на убата.
(112) Друг, който може да вземе меча,
ще направи това за мен...
Колко жалко, че не ще видя
вече огнището на българите Аратеб!”.
(113) Изведнъж ненадейно
се явява пред него
благородният алп Тулпар
и казва на Раудеб:
(114) “Не тъжи, бахадире –
аз ще те отнеса при Аратеб:
един ден - натам, един ден – обратно,
и един ден ще останеш там!”.
(115) Отдавна искал Тулпар
да се отблагодари на приятелите,
но все не се удавал
подходящ случай.
(116) Но ето, че го повикала
прекрасната Акбия
да се прости с мъжа й –
и той решил да му помогне.
(117) Зарадвали се приятелите...
Качил се Раудеб на Тулпар,
взел писмата на приятелите до децата им –
и Тулпар отлетял в далечината.
(118) Летят те по небето,
а Раудеб въздъхва.
Пита го Тулпар:
“Защо все въздишаш?”.
(119) Отвърнал му Раудеб:
“Как да не въздишам –
никога не съм виждал
истинската си майка!
(120) Моята майка е била
първата жена на Джумантай,
но тя била отвлечена –
и са ме лишили от нейните ласки.
(121) А сега отивам в Тама,
без нито веднъж да съм бил
на нейния гроб,
а и не знам къде е той!”.
(122) “Аз знам къде е гробът
на твоята майка
и ще ти го покажа! –
възкликнал Тулпар. -
(123) Тя се казваше Куман.
Обичаше пчелите,
поради което бе
любимка на Мосхаба.
(124) Когато умираше, Куман
нареди да поставят
на гроба й
чаша с бал за пчелите.
(125) По волята на Всевишния
балът в тази чаша
никога не намаляваше
и пчелите го използуваха.
(126) Затова всички пчели
познават този гроб.
А аз узнах за него от жена ми –
дъщерята на Мосхаба”.
(127) Зарадвал се Раудеб
и помолил Тулпар
по-скоро да го отведе
на гроба на майка му.
(128) За миг те се озовали
край този гроб.
Заплакал Раудеб
и казал на майка си:
(129) “Не знаех аз за теб,
скъпа майчице,
но мисля, че ти
винаги си помнела за мен.
(130) Не съм познавал твоята ласка,
не съм чувал твоите песни,
не си спомням твоя лик,
но мечтая да го видя.
(131) Умирам сам
и искам преди смъртта си
да видя пред себе си
твоето лице!”.
(132) Изведнъж заклокочил балът
в чашата на гроба.
Погледнал в чашата Раудеб
и дочул женски глас:
(133) “Аз съм твоята майка, Раудеб
и дълго те чаках.
Пийни от чашата
и ще ме видиш!”.
(134) Изпил Раудеб бала –
и видял Куман.
Тя била по-прекрасна
от всички девици на света.
(135) Никому не била казвала Куман,
че тя била джиркош.
Поискала тя веднъж
да поживее човешкия живот.
(136) С помощта на Мосхаба
тя избягала на Земята,
а там срещнала
група младежи и девойки.
(137) Те празнували
Чачак байраме
и изяснявали коя от девойките
пее най-хубаво от всички.
(138) Като я видяли, те
я помолили да попее.
Пяла тя – и я избрали
за Чачак къз или Гюлджихан.
(139) Билият сред младежите
тогава още млад Джумантай
се влюбил в нея
и скоро се оженил за нея...
(140) Много беди
изпитала тя на Земята,
но нито веднъж не пожелала
да се завърне в Тама.
(141) Но Дахус, боейки се от това,
че тя някога
ще вземе и сгрее Шаръкан,
я затрупал със сняг...
(142) По волята на Всевишния
тя отново станала джиркош –
самво сега й разрешили
да се отлъчи, за да се срещне със сина си...
(143) Притиснала тя
главата на Раудеб към гърдите си
и казала: “Не плачи, синко,
радвай се на нашата среща!”.
(144) Казал й Орджак:
“Прости ми, майчице,
че дойдох при теб
без скъпи подаръци!”.
(145) В отговор Куман
се усмихнала и казала:
“Дойде самият ти, а това
е най-скъпият дар за мен!”.
(146) Задрямал сякаш бахадирът...
Събудил се от цвиленето
на верния Тулпар:
“Време е, Раудеб, на път!”.
(147) Отворил очи Раудеб
и не видял майка си;
но образът й завинаги
останал в душата му.
(148) Полетяли те нататък.
Един скок на Тулпар –
и ето, че те вече
прелитат над Искел.
(149) Искал Раудеб да се отбие
при децата на приятелите си,
но тогава долетяла при тях
самата царица на пчелите.
(150) Казала им Мосхаба,
че синът на Тимджан – Джилавър
и синът на Гобе – младият Орджак
гостуват на Ер-Джумантай.
(151) “Чудесно!” – помислил си Раудеб.
Той ги обичал
като собствени деца
и се зарадвал, че ще ги види.
(152) Мислел Тулпар,
че е по-бърз от всички,
но се оказало, че вестта
лети по степта по-бързо.
(153) Когато Раудеб се спуснал
от Небесата при Огнището на българите,
то го посрещнали
всички деца на приятелите му.
(154) Особено се зарадвал на това
синът на Тулуш – Ер-Джумантай –
нали той бил свикал приятелите
на празник за раждането на сина си.
(155) “Мислех си аз, -
казал той на Раудеб, -
как да нарека сина си
и сега разбрах.
(156) Спусна се ти при мен от Небесата
като най-скъп гост –
и аз ще нарека в чест на това
своя син Сарос!”.
(157) Просълзил се Раудеб
и прегърнал Джумантай,
който носел името
на скъпия му баща.
(158) Прегърнал след това
и Джилавър и Орджак.
Щастливи били приятелите
да прегърнат великия Орджак.
(159) Заедно те се изкачили
на Ашла-Уба
и Раудеб побил
мечът на Кубар на мястото му.
(160) След това поканил
Джумантай гостите
да отпразнуват раждането
на неговия син Сарос.
(161) До Огнището
били разпънати палатки,
а посред тях –
устроен хардар.
(162) Влезли отначало приятелите
в палатката на Ашняк –
дъщерята на Джумантай,
за да видят неговия син.
(163) Сарос бил в ръцете
на прекрасната Ашняк.
Погледнал я Раудеб –
и изгубил съзнание.
(164) И Ашняк, като го видяла,
също изгубила свяст –
едва успял Джумантай
да хване сина си...
(165) Когато се свестили,
те се прегърнали и заридали...
Изумили се всички на това...
Най-сетне им казал Раудеб:
(166) “Ашняк е моята дъщеря Сания,
която някога бе отнесена
от бурята в морето
и ние мислехме, че завинаги...”.
(167) Узнал Раудеб
че по волята на Чулман
течението подхванало Сания
и отнесло лодката към брега.
(168) Тогава бил при устието на Ашняк
Джумантай, който намерил
девойката, влюбил се в нея
и се оженил за нея.
(169) В памет на случилото се
Джумантай я нарекъл “Ашняк”
в чест на реката – защото своето име
тя била забравила от страх.
(170) Не знаела тогава Ашняк
истинското име на баща си,
затова се нарекла
дъщеря на Къй...
(171) Но прозвището на баща си
тя произнасяла като “Кюй” –
тъй, както го произнасяли
в далечния Сулдан.
(172) Затова хората почнали
да я наричат и “Кюхери”...
Не изпратили вест в Сулдан –
не знаели къде се намира...
(173) Нали сънджакците наричали
Сулдан Данай...
Ако съдбата поиска да раздели,
то тя ще го направи...
(174) Когато Раудеб се сдобил изведнъж
и с изгубената си дъщеря,
и със зет, и с внук –
всички станали щастливи.
(175) Започнал тогава велик пир,
на който хората възхвалили Тангра,
верните слуги на Всевишния,
Раудеб и неговите приятели;
(176) където имало достатъчно
и храна, и пиене,
където немият се сдобивал с дар слово,
а пелтекът – с красноречие,
(177) където враговете се примирявали,
където прощавали престъпленията,
където замлъкнала Низостта
и запняло Възвишеното;
(178) където препускали за наградата
на щедрия Джумантай
храбрите сънджакци –
опората на Аскъп;
(179) където се борели най-силните
за правото да получат
кърпичката на Ашняк – и я завържат
на коляното на любимата...
(180) И аз бях на този пир
и когато изпях песента
за подвизите на Раудеб,
той заплака и каза:
(181) “Никога не съм бил тъй щастлив,
както на този празник:
нали до мен са
моите деца и внукът ми;
(182) нали до мен са
приятелите на Джумантай,
децата на моите приятели
и сънджакските бахадири.
(183) Но съм смутен от това,
че ние забравихме
за героя на празника –
за сина на Джумантай.
(184) Радвам се за Джумантай
и се радвам за себе си:
нали прекрасният Сарос
е моят скъп внук.
(185) Нека израстне Сарос
като истински бахадир,
нека прослави Булгар
с велики подвизи.
(186) Нека да кажат за него:
“Достоен е той за славата на предците си,
на своя дядо Тулуш
и баща си Джумантай!”.
(187) Освен това, като гост
искам нашият добър
и щедър Джумантай
да изпълни тази моя молба:
(188) непременно изчакай
раждането на сина на Сарос
и му дай името Ат –
в чест на нашия народ.
(189) Означава бурджанското Ат
и тузгарското Атай
същото, каквото и ас, азак –
истински българин.
(190) Ако бъде по негово време
нашата земя щастлива,
нека той стане хайджи
и да възпее красотата й.
(191) Ако има по негово време
враг на нашата земя, -
нека той стане воин
и да я защити от врага.
(192) Ако се надигнат по негово време
ветровете на анагарсъзите,
нека той като планина заслони
от тях огъня на Аратеб...
(193) А на добрия стопанин,
на неговия син и приятелите
аз искам да връча подаръци –
нашите асски калансубги.
(194) Шила ги е моята внучка,
която се казва Бегдил.
Шила ги е вече спяла,
когато е била в тъмницата.
(195) Когато тръгвах насам,
тя предаде шапкщите на мен
и помоли да ги връча
на вас, светила на земята Булгар!
(196) Носете, приятели и внуци,
тези шапки за здраве –
нека нищо не ги разклати
на вашите глави!
(197) Нека тези шапки ви дават
юнашки сили,
любов към обичая
и стремеж към правдата!
(198) Нека тези шапки
ви сгреят в далечния поход,
нека привлекат към вас
най-красивите девойки!
(199) Нека Тангра никога
не лиши от милостта Си
земята на Сънджак и вас,
и всички българи на Аскъп!...”.
(200) Само един ден
остана Раудеб на гости
и почна да се приготвя
за обратния път.
(201) Попита разтревожоеният Джумантай
дали той не се е обидил
на стопаните или гостите
или от бедността на хардара?
(202) Тихо му промълви Раудеб:
“Не от обида си тръгвам аз –
настъпи моето време
завинаги да напусна живота.
(203) Искам преди смъртта си
да прегърна децата и приятелите си,
да поставя сина си на престола
и да обхвана с поглед Родината...”.
(204) Когато Раудеб седна на седлото,
поднесоха му чаша суджа
и аз запях за него песен,
а гостите я подхванаха:
(205) “О, необхватни Бой Терек –
ти си основата на цялата Вселена;
а ти могъщи Раудеб
си Бой Терекът на Българската земя!
(206) Опитаха се да те превият бедите,
но не можаха да те превият.
Изтръгваше корените злото,
но не можа да ги изтръгне.
(207) Миеха главата ти
водите на Кубар и Субан,
подхранваха корените ти
водите на великия Чулман.
(208) Винаги ти, наши Бой Терек,
си мислел за съдбините на българите,
никога не си преставал ти
да се сражаваш за родната земя!
(209) Донесе шапката си в Сънджак
великият Раудеб Бирак,
нека и тук се роди бахадир,
способен да се сравни с него!
(210) Има посред Макидан
високи и красиви планини,
където побеждаваше враговете
нашият Бой Терек – Раудеб.
(211) Узнахме ние за това
и отсега насетне
ще наричаме тези планини
планините на Раудеб.
(212) Всеки ден стига до залез,
всеки живот стига до край,
но вечно ще пеят българите
за своя Раудеб!”.
(213) Побърза да подкара коня
бахадирът Раудеб,
за да не видят петте хиляди
гости неговите сълзи.
(214) Когато той се отдалечи
по-надалеч от Огнището,
тогава и даде
воля на своите сълзи.
(215) Нарочно летеше Тулпар
без да бърза, кръжейки,
през десетки аули,
също пеещи с гости –
(216) за да слуша по-дълго Раудеб
песента на сънджакците за него:
защото това беше
неговата последна песен.
(217) Пееха гостите тази песен,
докато виждаха Раудеб
и дълго още пееха след като
той се скри от очите им.
(218) След това самият Джил
почна да духа тъй, че да достигат
до Раудеб и отдалече
думите на тази песен:
(219) “Безкрайни са степите на Булгар.
Разноцветни са планините тук,
чисти като мляко са реките,
високи и ароматни тревите.
(220) Посред високите треви
не се виждат дори конниците,
но се прекланят пред теб
всички треви, о, наши Раудеб!
(221) На тебе, о, Българска Степ,
отдаде Раудеб всичките си сили,
всичките си богатства,
цялата си красота.
(222) В теб, о, Българска земя,
са гробовете на роднините на Раудеб.
Разпилява времето курганите,
но не ще разпръсне неговата слава!
(223) Затова шумят тревите:
“Раудеб, Раудеб, Раудеб!” –
и повторва го планинското ехо
и ромоленето на чистите реки.
(224) Като прекрасно цвете разцъфна
твоят живот, Раудеб –
откъсни, о, бахадире,
нашите цветя и ги вземи със себе си.
(225) Нека тяхното благоухание
ти запомни за Сънджак,
за народа, който те обича,
теб, бахадире, с цялото си сърце!...”
62. Пещерата на Раудеб
(1) Умря Раудеб, но останаха
песните на българите за него.
Умря Раудеб, но остана
неговият завет към всички нас:
(2) “Силна е Българската земя,
докато гори в сърцата на мнозина
огънят на любовта към обичаите –
огънят на Аратеб.
(3) Затуй не давайте, о, хора
на лошото зло
да гаси огъня на Аратеб
във вашите души.
(4) Нека вечно гори той,
разливайки светлина по цялата Земя,
нека вечно живеят и здравеят
народът и земята на българите!”.
(5) Но след Раудеб
мнозина в Бирак
успяха да забравят
правдата и обичаите.
(6) Затуй, дайте, о, българи,
да подхраним огъня на Аратеб:
да изгорим чуждоземните дранкулки
и да се върнем към своите обичаи!
(7) С това най-добре от всичко друго
ще почетем паметта на Раудеб,
донесете съчки – и нека
се разгори огънят на Аратеб!”.
(8) Тъй пях аз,
потомъкът на Сандугач,
синът на Байджан – Тимджан,
на помена на Раудеб.
(9) И много хора тогава,
спомняйки си за славния Раудеб,
изгориха в огньовете
чуждоземните вещи и богатства...
(10) А младенецът – синът на Тергес –
за пръв път изпълзя от люлката,
допълзя до мен
и докосна моя тамър.
(11) Зарадваха се хората,
защото това означаваше,
че детето ще стане
велик хайджи.
(12) Певците са по-горе от царете –
нали те запалват
сърцата и душите на хората
огъня на Аратеб...
(13) А Тергес, плачейки, каза:
“В памет на поминалната песен
на скъпия хайджи Тимджан,
нека синът ми се нарича Зътолгау!
(14) Нека достигнат словата
на песента за Раудеб
до всички части
на великия Аскъп:
(15) до Искел и Идел,
до Себер и Сънджак,
до Курган и Кашан,
до Бирис и Макидан!
(16) Нека и там в сърцата на хората
се разгори пламъкът на Аратеб
и отново да станат единни
техните помисли и обичаи!”...
(17) Погреба Тергес баща си,
както той го бе помолил
в една пещера
в планините на Макидан.
(18) Обичал той като дете
да си играе в тази пещера –
и там веднъж се срещнал
с един старец.
(19) Влязъл този старец в пещерата
и помолил Раудеб:
“Ще ми дадеш ли вода, момче, -
уморих се от дългия път!”.
(20) А старецът бил тъй космат,
че космите закривали
цялото му лице – и Раудеб
виждал само очите му.
(21) “Не, тук няма вода, дядо!”, -
казва Орджак на стареца;
но онзи тикнал тоягата си
в пода на пещерата и казал:
(22) “Тук някога имаше извор,
но хората не са го наблюдавали:
и той така се е задръстил
като душа без надзор.
(23) Опитай се да откриеш
този извор отново:
ако си упорит –
ще го постигнеш!”.
(24) Почнал Раудеб с ръчички
да копае в посоченото място;
ноктите му се изпотрошили,
ръцете му се изранили от камъните.
(25) Но той не заплакал
и не изоставил работата –
и копал дотогава,
докато не открил извора.
(26) “Да, виждам, че си
не по-лош от Лаиш!” –
похвалил момчето
белобрадият старец.
(27) Нарекли сетне хората
тази пещера “Пещерата на Лаиш”;
тя станала най-известното
място в Макидан.
(28) Тази област царят на Аскъп
отнел от Макидан
заради неизплащане на данъка -
и я предал на Бирак.
(29) За да я устрои,
Джумантай се прехвърлил в нея
и живял тук със семейството си –
тя станала родина на Раудеб.
(30) После Орджак разбивал тук
метежните макидански багове
и пълчищата на Дагрий,
настъпващи срещу Бирак.
(31) Веднъж, когато кайлъйците
го обкръжили край онази пещера,
там се появил един млад момък
и му казал:
(32) “Ти ме прослави
и затова аз искам
да ти помогна – да те изведа
на безопасно място!”.
(33) “Но как ще го направиш?” –
учудил се Раудеб,
който се досетил, че момъкът
е юнакът Лаиш.
(34) “Ами моят брат Кадъш
ще отвлече кайлъйците, -
усмихнал се Лаиш, -
а ние тихо ще се измъкнем!”.
(35) Тогава на една планина
се появил Кадъш – и почнал
да хвърля камъни по кайлъйците
и те почнали да се бият с него.
(36) А Лаиш в това време
извел Раудеб и неговите хора
на безопасно място –
благодарен е юнакът Лаиш!
(37) Когато изворът избликнал, зарадвали се
и момчето, и старецът –
и старецът го пита:
“А сега ще ме почерпиш ли с вода?”.
(38) Искал да загребе Раудеб
вода от бликащите струи –
и изведнъж разбрал, че това
не са струи, а син пламък.
(39) “Не се учудвай, - казал старецът. –
Такива биват
само най-чистите
пещерни извори.
(40) В дланите на добрите хора
този син огън
се превръща в чиста вода,
а в ръцете на злите – в пепел...”.
(41) Пъхнал Раудеб ръце
в синия огън –
и в дланите му той станал
прозрачна вода.
(42) Протегнал той водата
в изранените си длани
на белобрадия старец
и забелязал при това:
(43) “На теб, добри дядо,
навярно ти е неприятно
да пиеш вода от моите длани, -
нали те са целите в кръв!”.
(44) Усмихнал се старецът и казал:
“За доброто дело човек
често губи част от кръвта си:
нали добрите дела са по-трудно!
(45) Но нали у този,
който върши добро,
душата и кръвта са чисти, -
така че дланите ти са чисти!”.
(46) Изпил старецът всичката вода.
Погледнал Раудеб ръцете си –
а на тях вече нямало
нито една драскотина.
(47) “Сега това е твоят извор,
така че го наглеждай, -
казал на Раудеб старецът. –
А аз ще наминавам насам!
(48) Ако вече сам не можеш
да се грижиш за него –
заръчай на своите потомци:
такива ще имаш много!
(49) Погледнах аз водата
в твоите длани –
и видях, че ти ще станеш
велик бахадир!
(50) Но колкото и подвизи
да извършиш в живота си,
никога не забравяй
за този свой извор.
(51) Нека твоята душа
бъде винаги
също така чиста,
както водата на този извор!”.
(52) Като благодарил на момчето,
старецът тръгнал
към далечната стена на пещерата;
помислил Раудеб, че той е сляп.
(53) “Добри ми дядо! –
извикал му той. –
Там, накъдето си тръгнал,
няма никакъв изход!”.
(54) Старецът се обърнал иказал:
“Често пред далечен път
ни изглежда недостижима
целта на нашето пътешествие.
(55) Но ако тръгнеш
по избрания път
с цялата си решимост,
упоритост и храброст –
(56) ти непременно ще достигнеш
до желаната цел;
пробивайки всички препятствия –
ще станеш победител!”.
(57) След това старецът
ударил с тоягата стената –
и в нея се отворил проход,
в който той влязъл.
(58) Учуденият Раудеб
се втурнал след него,
за да види
къде и как е минал старецът,
(59) но проходът отново
се затворил пред него
и той дочул отдалече
само гласа на стареца:
(60) “За теб, момченце, е още рано
да вървиш по този път:
засега лудувай по полята,
а сетне все ще се срещнем отново!”.
(61) Разказал Раудеб за това
на своя баща Джумантай,
наречен тъй в чест на клетвата
на неговия дядо Хонджар.
(62) И Джумантай му обяснил:
“Този старец е бил
самият велик алп Чулман –
не посрамвай Наставника!”...
(63) Поставили хората капчега
с тялото на Орджак в онази пещера;
плакали над него само мъжете –
а жените не бивало да плачат.
(64) Но в очите на Бегдил
също потекли сълзи –
и тя умила лицето си,
за да не ги видят.
(65) Когато тя отдръпнала
длани от очите си,
разбрала, че може да вижда –
изворът я излекувал...
(66) Тихо понесли водите на извора
духа на Раудеб към Тунай –
и чул той най-сетне
чудната песен на майка си.
(67) Изпяла му тя
люлчената песен,
която не успяла да изпее
на сина си на Земята...
(68) Чулман помолил Всевишния
да направи Раудеб алп –
и Тангра повелил на Орджак
да стане алпа Орджамъш.
(69) Отново заживяли заедно
Раудеб и Акбия –
само Орджак не бивало
да излиза от пещерите на светло.
(70) Той събира синия огън,
който излиза
от пещерните извори и езера
и го дава на Магъз.
(71) Магъз докосва с орджама
дърветата арча –
и те стават
чисти и свещени...
(72) За прогонване на нечистата сила,
която се бои от орджама,
хората запалват клонки от арча –
и нечистата сила бяга надалеч.
63. Как Зътолгау възпял Бавър
(1) След 10 години
умрял добрият Тимджан,
завещавайки: “След мен
нека хайджи бъде Зътолгау!”.
(2) Успял Тимджан да научи
разсъдливия Зътолгау
да свири и съчинява песни –
не останал настрани и Джирас.
(3) Като идвали при Зътолгау,
те го учили на свирня
и на това, какво да пее
на различните събирания.
(4) Тимджан казвал на Зътолгау:
“Когато ще пееш в чест на герой,
най-добре да започнеш с песента
за битката на Таргиз с дивовете.
(5) Някога, когато Чулман
изпращал Атряч и Танъш
към изхода от Тама,
при тях дотичал Кубар.
(6) Баръс бил развълнуван
и почнал да моли Чулман
да му помогне да отблъсне
нашествието на дивовете на Земята.
(7) “Събрали са се на голяма тълпа
начело с алпа Дардан
и са решили да завладеят Земята,
за която отдавна са мечтали.
(8) “Ще изтрепем там всички алпи
и всички силни хора,
а останалите ще поробим!” –
казват те.
(9) Дардан беше пазач
на крилата и крилатите колесници,
но ето че вдигна бунт
и снабди с тях своите дивове.
(10) Ей-сега ще достигне Земята
тази свирепа орда –
а аз ей-сега ще заспя – затуй
възглави маджарите вместо мен!”.
(11) Тъй казал Баръс
на брат си Чулман;
но Арбай му отвърнал,
че не може да се сражава в Небето.
(12) Тръгнал си огорченият Урус,
дори без да погледне
могъщия Таргиз –
защо да говори с един човек!
(13) Но тогава Укряч Кимер,
засегнат дълбоко
от високомерността на Баръс,
му казал:
(14) “Аз бих могъл
да те заместя,
но си нямам за това
добър кон!”.
(15) Изплашено ахнала Танъш,
а Кубар се втрещил
от тази наглост на Атряч:
как бил посмял той да се надува?!
(16) Като се опомнил, Урус поискал
да се надсмее над Кимер,
но Чулман го изпреварил
с неочаквано предложение:
(17) “Ако ти, Баръс,
повериш маджарите на Таргиз,
аз ще стана за него
добър кон!”.
(18) Тогава на Кубар не му останало
нищо друго,
освен да се съгласи да приеме
предложенията на двамата.
(19) Съгласил се Баръс –
и тутакси заспал
във владенията на Чулман:
там за него било безопасно.
(20) А нашите двама герои
възглавили маджарите:
Таргиз се въоражил силно
и взел със себе си чука на Хурса.
(21) А Чулман се превърнал
в крилат барадж –
в такъв вид той
можел бързо да лети.
(22) Той имал
три глави,
от които две
били лъжливи.
(23) Но врагът не знаел коя
глава е истинска –
и това неведнъж
спасявало Джалъш.
(24) Поканил той Таргиз
да го обуздае и оседлае,
а когато той го възседнал,
излетял в Небето.
(25) А маджарите, чиито коне
били също тъй крилати,
полетяли след тях –
те жадували за битка!
(26) Сблъскали се двете войнства
високо в Небето
над самата Земя – и започнала тук
една невиждана битка...
(27) Дълго ще трябва
да пеем за битката –
ще пея за нея
следващия път.
(28) Ще кажа само, че боят
бил много жесток –
нали никой в него
не щадял противника.
(29) Ловко измъквайки Таргиз
изпод ударите,
Чулман изгубил две от главите си,
но запазил истинската.
(30) А Таргиз успял все пак
да порази с чука Дардан –
паднал онзи на Земята
и образувал една яма.
(31) Излели в тази яма
водите на две морета –
Сакланско и Тиренско –
и се съединили помежду си...”.
(32) А сетне казвал на Зътолгау
Арджан Джирас:
“Ако трябва да се възпее невяста –
започвай с песента “Гюлнара”:
(33) “Когато нашият Локър
отивал на бой с врага,
без да знае, че в него
ще се бие с баща си, -
(34) то в пустото поле
той видял една шатра –
и наредил на бойците
да отидат там.
(35) Едва той с воините
се приближил до шатрата,
когато насреща му
излязъл отряд девойки.
(36) Тяхната предводителка
била красавицата Гюлнара.
Видял я Локбър –
и тутакси се влюбил в нея...
(37) Веднага го атакувала
красавицата Гюлнара –
едва успял Локър да се прикрие
със щита от нейното копие.
(38) Но ударът на девойката
бил толкова силен,
че могъщият Локбър
премятайки се, паднал от коня.
(39) Приближила се до него Гюлнара
и искала да го порази
с удар на меча си,
но Локър й казал:
(40) “Защо ти, о, жестока,
отново ме удряш?
Не виждаш ли – вече съм смъртно
поразен от твоята красота...
(41) Кажи ми, докато още дишам,
че ме обичаш,
иначе ще умра
съвсем нещастен!”.
(42) Като чула тези думи,
Гюлнара замряла;
Видяла, че Локър е хубав –
и самата мигом се влюбила в него.
(43) Отвърнала му тогава тя:
“Самият ти си жесток – умирайки,
безжалостно порази и мен
с любовта до смърт!”.
(44) След тези признания
влюбените прекратили боя –
и Гюлнара устроила пир
в чест на Локър и неговите воини.
(45) А през нощта тя
се уединила с Локър
в голямата шатра,
в която живеела с приятелките си.
(46) Когато те изпитали
всички прелести на любовта,
Локбър й казал:
“Стани моя жена!”.
(47) Но му отвърнала Гюлнара:
“Не мога да направя това –
нали съм дала дума
да бъда вечно неомъжена!
(48) Измами ме някога
момъкът, когото обичах:
покани ме да избягам с него,
а сам бе намислил друго.
(49) Обещал му един див
много злато
за красива девойка –
и той решил да ме продаде нему.
(50) Когато сутринта
аз отидох при него,
той с дива
ме плени.
(51) Обърнах се тогава към Умай-биче –
и й обещах, че
никога не ще се омъжа,
ако тя ме спаси.
(52) Тогава Турун-Аби
тутакси се яви;
тя носеше рогат шлем,
целият обвит със змии.
(53) В ръцете си държеше
обтегнат лък...
Злодеите не успяха дори да ахнат,
когато тя ги застреля.
(54) Тъй се отрекох аз от женската съдба
и отидох в полето,
където към мен се присъединиха
още няколко нещастни девици.
(53) Самата Умай ни обучи
на лов и воинско дело,
без които в полето
не ще преживееш и ден...
(54) Свикнахме със самотата
и не нарушаваме клетвите...
Продължи своя път –
а аз ще остана тук!”.
(55) Заминал Локбър за Агил,
ридаейки дни наред;
и Гюлнара ридаела,
сякаш бил умрял любимият й.
(56) Накрая, като не можела да понесе
любовната болка в гърдите си,
тя взела пламтящи въглени
и изгорила с тях гърдите си...
(57) След известно време
тя родила от Локбър
момче-юнак
и го нарекла Зъяджи...
(58) Станал той велик бахадир
и извършил множество подвизи –
ненапразно за него се пеят
толкова красиви песни.
(59) В разцвета на славата си
той се присъединил към Джам Аудан,
възглавявал войската му – и получил
почетното име Булгар.
(60) Безсмъртието на предците-алпи
се предало и на него;
той живял дълго –
и дожгивял до времето на Аслан...
(61) Харесал се той на мерзката
мръсница Баймек,
но отказал тайно
да се среща с нея.
(62) Обичал бахадирът Леудия –
слугинята на Баймек.
Узнала за това злодейката
и решила да я погуби.
(63) Отишла веднъж Баймек в гората
и там й наредила
да извади мед
от хралупата на едно дърво.
(64) Напразно девойката й казвала,
че дървото е гнило
и в него няма мед –
онази била непреклонна.
(65) А онова дърво било
злият алп Кипкан –
омразника на хората,
който спял тогава здрав сън.
(66) Преди това дивът опирал в себе си
една стълба за любопитните и
улавял със своята паст-хралупа
онези, които се изкачвали по нея.
(67) Изкачила се Леудия
по тази стълба
до самата хралупа
и погледнала в нея.
(68) В този миг Баймек
я бутнала –
и девойката паднала
в дълбоката хралупа.
(69) Затулила Баймек
входът в хралупата с кора и клонки
и си отишла у дома,
оставяйки девойката да умира.
(70) Горчиво заплакала Леудия
и почнала да умолява
алп-биката Мосхаба
да й помогне.
(71) Мосхаба дочула
нейните молби
и довела при дървото
бахадира Зъяджи...
(72) Но в този миг
злият Кипкан се събудил
и казал на бахадира:
“Махай се, докато си цял!
(73) Твоята Лекдия
е моя плячка
и ти не ще я видиш
никога повече!”.
(74) С тези думи Кипкан
нападнал Зъяджи
и се опитал да го хване
със своите криви клони.
(75) Но Зъяджи бил нащрек:
бързо извадил меча
и в жестоката схватка
отсякъл всички клони на алпа.
(76) Примолил се дивът за пощада,
но Мосхаба казала на бахадира:
“Той заслужава смърт,
защото уби моите деца.
(77) Заселиха се те в неговата хралупа,
а той, изяждайки меда им,
ги уби,
защото сам е безжалостен!”.
(78) Тогава Зъяджи разсякъл
Кипкан на две,
освободил Леудия
и изгорил злия алп...
(79) Тогава Баймек решила с лъжа
да погуби самия Зъяджи:
вечна злоба живее
в тялото на имегените!
(80) Подхвърлила мръсницата в дома му
едно свое украшение –
и казала на Аслан за това,
че е била при него:
(81) “Покани ме той, -
лъжливо разказала тя на царя, -
уж за избор на подарък
от търговеца, който гостувал при него.
(82) Но в действителност
никой нямаше у тях,
а той се нахвърли върху мен
и искаше да ме обезчести.
(83) Той откъсна от мен
едно скъпо украшение,
но аз успях да се изтръгна
и да избягам от него.
(84) Ако, о, царю мой,
претърсят дома на злодея,
там ще се намери
моето украшение!”.
(85) Наредил Аслан да претърсят
дома на Зъяджи Булгар –
и царските слуги намерили
онова украшение.
(86) Аслан изпаднал в ярост
и наредил да екзекутират Зъяджи.
“Обеси го!” – помолила царя
злобната мръсница Баймек.
(87) Направили слугите бесилка,
ридаейки от жалост –
нали целият народ обичал
добрия и храбър Булгар.
(88) Когато отвеждали Зъяджи
към тази бесилка,
за да го обесят,
той казал на ридаещия народ:
(89) “Не плачете за мен – Всевишният
не ще позволи да се извърши злодейство.
Ако сега аз изчезна – знайте,
че в нищо не съм виновен!”.
(90) Прекрачил Зъяджи през рамката
на бесилката, където искали
да го обесят –
и изведнъж изчезнал.
(91) Всички замрели от ужас –
и в този миг Леудия,
която обичала Зъяджи, също
се хвърлила в рамката и изчезнала...
(92) Там, по пътя към Курун,
девойката успяла да каже на Зъяджи
за своята любов – а той
й разказал за своята.
(93) Плачейки от това,
че умират
на прага на своето щастие,
те се приближили към Курун.
(94) Но там ги посрещнал Чулман
и им казал: “Не плачете!
Не е дошъл още
часът на вашата смърт”.
(95) Посочил им Джалъш ходът
и им наредил да излязат на Земята
и да продължат да живеят –
така повелил Тангра!
(96) Излезли влюбените в Агил,
където заживяли щастливо край онази река,
до която някога
загинал злочестият Локбър.
(97) Зъяджи станал кам
и казват, че една нощ
се срещнал с духовете на родителите си –
и родителите му казали:
(98) “Радваме се на твоето щастие,
а ти се порадвай на нашето:
Всевишният ни възроди
и ние сега също сме заедно.
(99) Наистина, ние сме невидими
посред белия ден,
затуй пяк нощем можем
да се виждаме с теб!”.
(100) Не умират любящите
и въпреки всичко
те намират своето щастие –
тъй е повелил Всевишният!”.
(101) Когато Зътолгау се научил
да пее тези песни, учителите
му казали тъй за това,
какво да пее при коронация:
(102) “Най-добре е да се започне
с една песен за Маджи –
с хая за пира в чест на началото
на царуването на Азак в Аскъп.
(103) На този пир Бар-Халджа казал на Маджи:
“Преди коронацията Тангра
винаги показва на избраника
някакви знаци.
(104) Не ще ли ни кажеш, царю,
за това, какви знаци
е показал Всевишният – по тях
може да се узнае за много неща!”.
(105) И Маджи разказал на гостите
за това, че през нощта
той видял как при него
долетяла красива птица.
(106) В клюна си тя държала
един прекрасен венец,
плетен от клонки
на вечнозелено дърво.
(107) Тя поставила
този венец
на главата на Маджи –
и отлетяла надалеч!
(108) Всички разбрали това така:
че самата Умай по волята на Тангра
е посочила по този начин
това, че Маджи е достоен за властта.
(109) Тогава Бар-Халджи казал:
“А дали това не се е присънило
на нашия цар – или, може би,
той сам си е измислил всичко?”.
(110) Едва той изрекъл това –
и всички видяли,
че към мястото на пира лети
голяма и красива птица.
(111) В клюна си тя носела
същия онзи венец...
Това била самата Умай –
и всички разбрали това.
(112) Тя поставила венеца
на главата на джабгусира –
и тутакси се възнесла в Небесата:
само нея видяли...
(113) Когато всички се опомнили,
те радостно възхвалили
мъдростта на Небесата
и царя на Аскъп.
(114) Само на Бар-Халджа
не му било до радост –
уплашил се той, че е разгневил
могъщата Умай.
(115) Веднага след пира
той отишъл в Баджту – и,
като поставил до карамаджа своята шатра,
почнал да го благоустроява.
(116) Неговите другари
дошли при него
и го попитали
кой го е накарал да прави това.
(117) На това Бар-Халджа,
без да прекъсва работата,
им отвърнал кратко:
“Моят език!”.
(118) Той работел усилено дотогава,
докато, накрая, самата Умай,
смилявайки се, не му предала,
че повече не му се сърди...”.
(119) Така, навестявайки Зътолгау,
Джирас и Тимджан му помогнали
да доведе до съвършенство
своето свирене и пеене.
(120) Народът се учудвал – как така в него
се съчетавали разсъдливостта
със страстността на душата,
съчиняваща песните.
(121) А Зътолгау се смеел
на това и казвал:
“Не си пречат
те помежду си:
(122) Разсъдливостта спасява
пеещата ми душа
и прави песента дълга –
при неразумните тя е кратка!”.
(123) А понякога се шегувал тъй:
“Моята баба беше
дъщеря на самия Аудан – от него
съм възприел съобразителността!”.
(124) Със своята съобразителност
той учудвал още Тимджан –
онзи често му казвал:
“Ти пееш като старец;
(125) изобщо не разбирам
откъде ти знаеш онова,
което узнават хората на възраст,
а и то далеч не всички!”.
(126) Именно той, Зътолгау,
изпял на хората онова,
за което ще ви пеем сега –
споменете го с добро!
(127) Своята първа песен
Зътолгау съчинил,
когато бил още
на 14 години.
(128) В онази година Тарас
се почувствувал зле
и свикал на пир приятелите –
Бавър, Джумантай и Уктимас.
(129) Дошъл на пира и Искел –
синът на Арджан и Пура:
той бил гостувал в Кряш
и се завръщал в Аскъп.
(130) Лежейки на саке-то,
Тарас се извинил за немощта си
и казал на приятелите:
“Отиват си силите ми!
(131) Не знам, дали ще мога
още веднъж да ви видя –
затова побързах
да ви поканя при себе си.
(132) Нека моят вид
да не ви смущава, -
искам вие
да се веселите като винаги!
(133) Колкото повече бъде
веселието днес,
толкова по-лесно ще ми бъде
да напусна този свят!”.
(134) Като принесли жертви на Тангра
и почели слугите на Всевишния,
приятелите искали
да възхвалят стопанина –
(135) но тогава Тарас казал:
“Аз искам вие,
противно на обичая,
да възхвалите първо Бавър:
(136) нали благодарение на него
българите много години
не виждат в земите си
нито един враг.
(137) Нека вдигнем чаши,
скъпи приятели,
за най-великия воин
на земята на българите!”.
(138) Когато пируващите
пресушили чашите, запял
Зътолгау песента за Бавър –
своята първа песен:
(139) “Когато седна на трона
могъщият Арбуга Бавър,
тронът се разпадна –
малък бе той за богатира.
(140) Зарадва се биркамът,
каза той: “Това е знак за това,
че Бавър ще завоюва
целият тленен свят!”.
(141) А враговете помислиха,
че иде краят на царството на българите
и, зарадвани от това,
решиха да смаят света:
(142) Сговориха се те
и издигнаха в двата края
на безкрайната Земя
два железни стълба.
(143) Царят на Инджи-Хин – злобният Туштар –
и вождът на джулахците – коварният Кувал –
издигнаха тези стълбове:
всеки - в центъра на своята земя.
(144) Казаха: “Сега ще вземем
ръжени-копия в ръце
и ще пронижем Арбуга
от двете страни.
(145) Като го поставим на ръжена,
а ръжена – на стълбовете,
ще опечем българския бик
и ще превърнем Булгар в нищо!”.
(146) Потеглиха враговете
от двете страни срещу Булгар.
Разтърси се земята
от вървежа на техните пълчища.
(147) Водеше Кавъл от Кермек
джулахците и рънджайците,
водеше Туштар от Хин
инджайците и хинците.
(148) Облизваха се те
като гладни кучета,
подушили миризмата
на бичето месо.
(149) Събра тогава Бавър
своите бахадири,
Джумантай и Уктимас –
и им каза тъй:
(150) “Нека Уктимас
се отправи на запад
и да задържи Кувал
край прохода Кабил.
(151) А ние с Джумантай
в това време ще се постараем
да се справим с хинците
и ще се върнем при Уктимас”.
(152) Потеглиха бахадирите –
всеки към своето място...
Призова Джумантай хоните
да подкрепят Булгар.
(153) Каза им тъй:
“Днес копието на хинците
удря Събан,
а утре ще удари Тулан”.
(154) Тръгнаха тогава хоните
на поход срещу хинците
и, заедно със събанците,
ги притиснаха в Тимеравъз.
(155) Спря тогава бойците Бавър:
“Няма защо да губим хора
в тясната клисура –
нека камъните се бият с хинците!”.
(156) Изкачи се той на планината,
откъсна от нея върха –
и го търкулна срещу хинците
по стръмния склон.
(157) В падането си канарата
увлече след себе си надолу
други камини – и те,
падайки, затрупаха хинците.
(158) После оттук
премина Бавър в Манджу,
стигна до река Инджа –
и изтръгна железния стълб.
(159) Тогава приближи до него
самият Туштар и каза:
“А сега опитай
да откъснеш от земята мен!
(160) Кръвта на сто хиляди българи
съм изпил аз,
сто хиляди събански девици
съм обезчестил и изял.
(161) Сто хиляди български деца
като мухи съм смачкал,
а сърцата им
на пирове съм изял.
(162) Това ме изпълни
с тежка сила.
Не бягай – аз жадувам
да оглозгам костите ти!”.
(163) “Ето ме, чакам те! –
отвърна му Бавър. –
Къде ще бяхам вече
с този тежък стълб!”.
(164) Когато Туштар приближи,
удари го Бавър със стълба –
и го поби в земята
до върха на главата.
(165) “Хубав стълб! – каза Бавър. –
Ще го поставя в Джилан,
че то там стълбовете на портите
съвсем са изгнили!”.
(166) Ужасиха се тогава хинците
и признаха властта на Бавър.
Овладя той едната част на света –
остана още половин свят.
(167) Когато царят отпътуваше,
събраха се да го изпратят
всички събанци от Курган,
Кашан и Караджим.
(168) И казаха на царя: “Ти ни спаси,
затова ти подаряваме
най-скъпото си – името.
Наричай се от днес Събан!”.
(169) Препусна Бавър на запад –
засенчи прахта,
вдигната от коня му
цялата източна част на небето.
(170) Видя тази прах
синът му Уктимас
и каза: “Най-сетне
татко идва към нас!”.
(171) Но никой вече
не го чу – загинали бяха
всичките му воини – и
се биеше той сам с врага.
(172) Когато го обкръжиха
злобните врагове
на върха на Кабил,
тогава пристигнва Бавър:
(173) Бодна българският бик
мерзките врагове –
и те полетяха
от превала надолу с глава.
(174) След това потегли
страшният цар на Аскъп
на поход на запад
и каза на воините тъй:
(175) “Казват, Кубал е поставил
също такъв железен стълб;
искам и него да взема
за поправката на портите в Джилан!”.
(176) Когато преминаваха Баил,
обновиха крепостта там,
наричана Балтавар;
тъй взеха да наричат и реката.
(177) Дойдоха тогава при царя
кермекците-худци,
избягали от Кубал –
и тръгнаха с Бавър.
(178) Опитаха рънджайците
на едно място да преградят
пътя на царя –
и бяха тутакси стъпкани.
(179) На мястото на битката
царят построи крепост,
която неговите воини
нарекоха в негова чест – Бавър...
(180) Когато преминаха реката,
наричана Хайнеш,
нападнаха българите
тълпи от джулахци.
(181) Ден се бият българите с врага,
втори, - а враговете
не стават по-малко:
учуди се тогава Бавър.
(182) Попита той биркама
за причината на това,
а келбирът му казва:
“Омагьосал е войската Кубал!
(183) Преди битката е казал:
“Нека моите воини се бият,
докато листата на моят дъб
не паднат от клоните!””.
(184) Но как да се намери този дъб?
Никой не знае...
Изведнъж от българите се отделя
един воин – и препусва надалеч.
(185) Помислиха българите,
че това е съгледвач
и препуснаха след него,
но не го догониха.
(186) А това беше Орджак.
Беше той обиден от това,
че Бавър го остави
да царува вместо него.
(187) Възпита го Бавър
като собствен син
и Орджак искаше във всичко
да прилича на него.
(188) А тогава царят го остави
да пази в Джилан жените,
старците и малките деца:
обида пареше Орджак.
(189) Напускайки тайно двореца,
препусна Орджак на война –
и, като чу за дъба,
реши да го намери.
(190) Враговете също се опитаха
да го пленят – но Орджак
се изплъзна и от тяхната потеря
и достигна до една река.
(191) А можеше Орджак,
любимецът на Чулман,
да разбира речта на водата –
ненапразно го бе учил Наджи.
(192) Уморен, полегна Орджак
до самата вода –
и изведнъж дочува как вълните
си казват една на друга:
(193) “Поля Кубал около
своя скъп дъб
с пикоч от имегени, за да
не приближи никой до него.
(194) И сега не само хора,
но и птиците и зверовете
падат от тази миризма!”.
“И на мен ми става лошо!”...
(195) Захвана да търси Орджак дъба
по миризмата и край реката –
и скоро подуши
нетърпима воня.
(196) А той можеше да не диша
дълго време –
и на това го бе научил
Исадъ Бак-Мушад.
(197) Без да диша, препусна
Орджак към дъба –
и, напрягайки се,
го изтръгна из корен.
(198) Нападнаха го тогава
облаци от имегени, но Орджак
ги изпотрепа с дъба
и същевременно смъкна листата.
(199) Раздаде се тогава такъв вой,
че горкият Орджак,
който бе ням,
взе, че и оглуша.
(200) Но работата беше свършена –
и воините на Кубал
се стовариха на земята –
и всички тутакси издъхнаха.
(201) Потегли тогава Бавър
към втория стълб –
а той бе побит
край река Давъл в Къзъл-Ибер.
(202) Премина тогава Бавър
през реките Кер, Мер и Събан, -
и видя една страшна планина,
а на нея – стълбът и Кубал.
(203) “Опитай се, - казва му
коварният вожд на джулахците, -
да се изкачиш на тази планина:
защото тя е от български глави.
(204) Наредих аз на своите хора
да убиват българите и да хвърлят
техните глави насам –
и тъй се образува планината.
(205) Ти не можеш да потъпчеш
останките на съплеменниците си,
сред които има
и глави на твои сродници!”.
(206) Тръгнал уж Бавър
към тази страшна планина,
но черепите изведнъж
завикали и заплакали:
(207) те почнали да зоват
царя и всички воини –
и те познали
гласовете на своите сродници.
(208) Заридаха тогава всички воини
и самият цар Бавър –
само Орджак не заплака:
нали бе оглушал.
(209) Но разбра той, какво е станало.
А Джалъш го бе научил
да запалва синия огън –
и той реши да го направи:
(210) очерта кръг с меча
около страшната планина
и плисна от манерката
пещерна вода.
(211) Пламна тутакси планината –
и изгоря всичко без следа:
и черепите, и злият Кубал –
само железният стълб не изчезна.
(212) Приближи Бавър до стълба,
изтръгна го и го взе със себе си.
Завърна се войската в Джилан
с велика победа.
(213) Вместо старите порти
на своята столица,
направи Бавър нови
от железните стълбове.
(214) Казват, че когато Бавър
ядосан портите хлопва –
то в Инджа и Ибер
планините се срутват!”.
(215) Похвалили приятелите песента –
тогава Зътолгау тутакси
захванал втора;
едвам го укротили...
64. Как Искел станал цар
(1) Попирували приятелите
и се разотишли по шатрите.
А на сутринта узнали,
че през нощта Тарас е умрял.
(2) Тогава внезапно Искел
запитал Зътолгау:
“Разправят, че хайджията
разговаря с Тангра.
(3) Ако е тъй, кажи ми:
ако аз стана цар,
колко години ще царувам?”.
“10 години!” – отвърнал хайджията.
(4) Пресмял се Искел на Зътолгау:
“И ти си ми един пророк!” –
ала прав се оказал
нашият Зътолгау...
(5) Погребали Тарас приятелите
както се полага...
За нов субаг на Бирак
Бавър поставил Тергес.
(6) А след 3 години
и самият Бавър умрял.
Скръб обхванала всички българи –
нали царят бил ужас за всички врагове.
(7) Народът считал Бавър
за земен Кубар,
а халджийците го наричали
само Урус...
(8) Събрали се тогава багълите
и взели да избират
нов цар –
дълго се проточил кинешът:
(9) нами много багъли
били привърженици
на Уктимас, Орджак
и познатия ни Искел.
(10) Но ако Уктимас и Орджак
били заслужили подкрепата на багълите
със своите дела,
то Искел – с парите на Кряшилем.
(11) Стоял си Кряшилем
през царуването на Бавър
тихо в столицата на Наубури –
градчето Курън.
(12) Дори разправят,
че укротил малко разбойниците,
боейки се, че ще дойде Бавър
и ще изтрепе всички.
(13) За това му се наложило
да набере дружина
от кряшци и агарджийци –
за тях е все едно кого ще колят.
(14) А наблизо било владението
на любимеца на Аспарджек –
Искел, когото той
искал да направи цар.
(15) Богатствата му за това
били достатъчно –
но му пречило това,
че Искел обичал всичко кряшско.
(16) Той предпочитал да следва
кряшските обичаи –
и заради това мнозина
не го обичали.
(17) Наистина, не го обичали
предимно старците,
но мнозина от младите
мислели като Искел.
(18) Свикнали мнозина от младежите
с богатата плячка.
А когато се възцарил мирът,
те се почувствували бедни.
(19) Забравили те за обичаите –
и почнали да мислят
как да забогатеят,
без да правят нищо.
(20) Нямало кой да насочи
хората по правилния път –
изчезнали били в Басъл
добрите хайджии.
(21) Но все пак тогава,
след смъртта на Бавър,
старците били повече –
и за цар избрали Орджак.
(22) Не успял Кряшилем
да скара помежду им
Уктимас и Орджак –
те се оказали приятели.
(23) Добродушният ленивец –
огромният Уктимас –
се оказал по-умен,
отколкото мислели враговете.
(24) Той разбрал, че Орджак
иска същото,
каквото и той –
да съхрани обичая.
(25) Затова той, виждайки
че Орджак поддържат
половината багъли –
сам призовал привържениците си:
(26) “Хайде всички да покрепим
малкия Орджак:
като дете той често се плашеше
и аз винаги го защитавах.
(27) Сега той стана бахадир,
но аз съм още по-силен
от преди и искам
да му помогна в трудния миг!
(28) Ако всички ние,
които сме за обичая на анагара,
се държим заедно,
анагарсъзите няма да победят!”.
(29) Почнали хората на Уктимас
да подкрепят Орджак –
и той накрая
получил превес.
(30) Разбира се, младите бийове,
които си спомняли за обичаите
тогава, когато им било изгодно,
отначало викали:
(31) “Не може Орджак да бъде
цар на Аскъп,
защото той е сакат,
а това заплашва с беда!”, -
(32) но Уктимас извикал Бай-Тимат
и тя, докосвайки с ръце
главата на Орджак, му върнала
слуха и гласа.
(33) Когато Орджак, излизайки пред народа,
изведнъж заговорил, –
враговете онемяли
и Орджак станал цар.
(34) Но малкият Орджак бил
много раним и избухлив,
а повече от всички той
обичал своята майка.
(35) Коварните врагове
Кряшилем и Искел,
виждайки тези слабости на Орджак,
решили да го погубят.
(36) Отначало Искел увлякъл,
а сетне и съблазнил в разврат
майката на Орджак – Гобе –
и тя съвсем изгубила ума си.
(37) От двореца на Искел
водел един таен ход
направо до кряшския урам
на Алмия – Ак Чаллъ.
(38) По този дурбун
Искел с Кряшилем
и техните другари
често ходили при кряшците.
(39) Там те участвували
в неприличните обреди
на нечестивите кряшци –
продажни и развратни.
(40) Във всичко Кряшилем
помагал на кряшците – за това
те му давали много
от своето злато.
(41) Искел принудил Гобе
да участвува в тези безобразия –
нали тя го обичала
повече от живота си.
(42) Орджак се възмущавал
от връзката на Гобе с негодяите,
но не посмял да я спре –
твърде много я обичал.
(43) А Кряшилем отишъл
след това още по-далеч –
запознал Орджак
с дъщеря си Чирма.
(44) Майката на Чирма
била имегенка –
и затова разпътницата можела
да очарова мъжете.
(45) Влюбил се в нея Орджак,
зарязал всички дела –
и с месеци не излизал
от двореца на Кряшилем.
(46) Макиданците, считайки,
че Орджак вече е попаднал
под влиянието на Кряшилем,
престанали да плащат данък.
(47) Чирма по молба на баща си
действително уговорила
малкия Орджак
да позволи на макиданците да се отцепят.
(48) Но старците се възмутили
и Орджак, спомняйки си съвестта,
събрал войска
и тръгнал срещу Макидан.
(49) Когато стигнал до Макидан,
макиданците – чрез кряшците –
го уговорили
да пощади Макидан.
(50) За това макиданците дали
тройно по-голям данък –
и Орджак с огромната плячка
си тръгнал обратно.
(51) Отвъд Сулдан царят
освободил от себе си приятелите –
Уктимас и Джумантай –
а сам отишъл в Курън при Чирма.
(52) Напразно приятелите
го уговаряли да се пази
от мерзката Чирма – това само
разгневило Орджак.
(53) И доброто предложение
на своите приятели -
да отиде с тях в Джилан –
царят отхвърлил и отишъл сам при Чирма.
(54) А в Курън той попаднал
в капана на Кряшилем,
който задействувала
коварната Чирма:
(55) поканила тя
Орджак и неговите багъли
на пир в чест на победата –
зарадвали се старците:
(56) решили да си починат
след тежкия поход
и да се похвалят на чашка
с богатата плячка.
(57) Но когато се опили
старите багъли
пред които треперел
целият тленен свят,
(58) нападнали пияните
дружината на Кряшилем
и разбойните наубурийци –
и избили всички.
(59) А Орджак тогава бил
в шатрата с Чирма.
Като чул виковете, той излязъл –
и видял всичко.
(60) Грабвайки меча, той сам
изтрепал всички нападатели,
сред които били
и братята на Чирма.
(61) Коварната Чирма тогава
казала на бахадира:
“Позволи ми, мили, да изтрия
кръвта от гърба ти!”.
(62) Подложил й Орджак
незащитения си гръб –
и Чирма забила в него
отровения си кинджар.
(63) Тъй загинали
простодушният Орджак
и старите му багъли –
зарадвали се враговете.
(64) Никой не се решил
да обвини за убийството
Кряшилем и Искел –
нали те не били в Курън.
(65) Зарадвали се на гибелта
на старите багъли
и младите бийове –
те станали багъли.
(66) Те направили от Кряшилем
едва ли не герой:
нали той разправял, че синовете му
били загинали за Орджак...
(67) На изборите за цар
Кряшилем ги подкупил
да изберат Искел –
и те се оказали мнозинство.
(68) Като видял, че блюдото на везните
се накланя в полза на Искел,
съперникът му – Уктимас –
му предложил да се състезават.
(69) Отвърнал му Искел:
“Съгласен съм, само че
ще се бием се с оръжие,
а с ум.
(70) Каква полза, че беше
Дагор силен воин –
убиха го пиян
жалките разбойници.
(71) Ако той бе по-умен,
нямаше да позволи
да бъде убит
в безпомощно състояние!”.
(72) Искел нарекъл Дагор
злощастния Орджак –
тази дума била
посмъртното име на царя:
(73) нали не бивало българите
да наричат починалия
по последния помен
със старото му име.
(74) Предишното име може
да призове духа му от Тама:
ще се върне той – и ще
отмъщава страшно на живите...
(75) Наложило се Уктимас
да се съгласи с Искел –
и Кряшилем ги попитал:
“Кога ще замръзне река Тал?”.
(76) А това било през лятото
и Уктимас отвърнал:
“След пет месеца!”,
а Искел: “След половин час!”.
(77) Засмял се Уктимас
и неговите привърженици –
не се досещали те, че това
са им устроили злодеите...
(78) Гобе била
любимка на Дахус.
Уговорила тя алпа
да помогне на Искел – по молба на онзи...
(79) Тогава Дахус взел
и замразил река Тал,
която протичала до мястото,
където се провеждал кинешът.
(80) Отишли багълите да проверят
предсказанието на Искел –
и открили, че реката
е покрита с дебел лед.
(81) Уктимас и хората му
не могли да кажат нищо
и багълите избрали за цар
развратния Искел.
65. Шила-Идел – внукът на Тимджан
(1) Искел направил Кряшилем
свой първи буляр –
и по негова молба освободил
Макидан от данъка.
(2) А на Уктимас Искел
наредил да се махне от Басъл
със своите превърженици –
те отишли в Среден Джеремел.
(3) С тях тръгнала и Бегдил.
Тя обичала единствено Бавър
и не се омъжила за никого
след приключването на траура.
(4) В град Алабуга ги
приел радушно Идел –
субагът на Джеремел,
светило на рода на Даил.
(5) Предци на Идел били
синът на Даил – Сандугач,
неговият син Лек-Идан,
неговият син Бут.
(6) Син на Бут бил Байджан,
негов син – хайджията Тимджан,
негов син – Джилавър,
бащата на Идел, бахадир.
(7) Идел се родил
такъв хилав,
че дядо му му дал
прозвището Шила.
(8) По примера на дядо си
Идел от детството си
обичал да свири докато пасе
на тамър и флейта.
(9) Но от времето на Иданбир
загрубели нравите на българите:
почнали да ценят повече
не свирнята, а воинското умение.
(10) Затова още Тимджан
се стараел да свири тайно,
за да не узнаят съседите
и да не му се присмеят.
(11) И ето че веднъж младият Тимджан,
скривайки се в храстите край езерото,
почнал да свири на тамър –
и изведнъж видял един старец.
(12) “Защо се криеш тук?” –
попитал го той, поглеждайки го накриво –
“Ти свириш доста добре,
от какво се стесняваш?”.
(13) “Но у нас почнаха да се присмиват
над онези, които свирят,
а още повече – които пеят!” –
обяснил Тимджан.
(14) “Виж ти, и на мен
се присмиваха да това,
че аз свирех и пеех! –
забелязал старецът. –
(15) Аз не зарязах свиренето,
но се случи беда: тамърът ми
се счупи – и аз търся човек,
който да може да го поправи”.
(16) “Нима сред нас има малко
добри майстори?” –
учудил се Тимджан,
а старецът пояснил:
(17) “Работата е в това,
че моят тамър
позволява да го вземат в ръце
само на добрите певци:
(18) толкова добри,
които биха могли
да ме разчувствуват
със своето свирене.
(19) Затуй ми е нужен
майстор-певец...
А да се намери такъв
е много трудно!”.
(20) А сетне попитал:
“Ти сам ли си
измайсторил своя тамър?
Ако е тъй, – посвири ми!”.
(21) Взел Тимджан тамъра
и почнал да свири и пее:
“Докато човек е млад, той
не познава живота.
(22) Затова аз попитах
своя баща, Байджан:
“Кажи ми, татко,
какво е животът?
(23) Питах за това
различни хора
и всички ми отговаряха
различно.
(24) Едни казваха:
“Това е ситостта”,
други казваха:
“Това е богатството”.
(25) Трети казваха:
“Това е любовта”,
четвърти казваха:
“Това е славата”.
(26) Пети казваха:
“Това е свободата”,
шести казваха:
“Това е властта”.”.
(27) А баща ми отвърна:
“Познавал съм подобни хора.
Те вече умряха
и се превърнаха в прах.
(28) Веднъж си помислих:
какво ще стане ако прахът им
се хвърли под Ъратът
и се полее със шам?
(29) И ето че веднъж при една буря
силният воден поток
заля нашето гробище
и смеси праха на починалите.
(30) Събрах аз този прах в една кана –
и, като го изсипах
под нашия Ъратът,
го полях със шам.
(31) После седнах до дървото
и почнах да чакам –
няма ли да заговори то,
но то мълчеше.
(32) Дълго чаках така
и дори заспах.
А когато се събудих –
Ъратът изведнъж заговори.
(33) И заговори с гласовете
на онези мъртъвци:
“Преживях целия си живот сито,
а умрях от колики в стомаха”;
(34) “А аз живях в богатство,
но умрях бездетен –
и цялото ми богатство
разграбиха бедните”;
(35) “А аз живях сред жени
и се наслаждавах на близостта с тях,
но когато остарях,
те тутакси си намериха млади.
(36) Нямах дом
и почнах да прося
тях и техните деца
да ми дадат нещичко,
(37) но техните младежи и деца,
които аз не бях отглеждал
не прогонваха,
докато накрая съвсем не ме пребиха”.
(38) “А аз живеех в слава,
но незаслужена,
защото тя се стовари
върху мен случайно.
(39) Считах, че всички
са ми задължени
и никому никога
за нищо не помагах.
(40) А когато изгря звездата
на друг един герой,
всички се отвърнаха от мен
и аз умрях като неизвестен бедняк”;
(41) “А аз живеех на свобода,
без да дружа с никого,
и когато ме ядяха червеите,
нямаше кого да викам на помощ...”;
(42) “А аз цял живот управлявах хората,
използувайки властта
за собствените си интереси
и се наслаждавах на радостите,
(43) но щом станах слаб,
аз попаднах в зиндана
и умрях там – и никой
не ме съжали”.
(44) Самият аз пък на твоя въпрос
ще отвърна тъй: животът – това е обичаят.
Следвай обичая – и ще видиш
истинския живот.
(45) Бъди истински българин,
почитай сродниците, бъди добър стопанин
и живей не толкова за себе си,
колкото за хората – ето обичая.
(46) Отивай при хората с добро
и се хващай за оръжието
само тогава, когато враг
заплашва родината – това също е обичай...
(47) Аз самият живеех според обичая:
грижех се за сродниците,
никога не отказвах на молителите
и обичах своята земя.
(48) Както предписваше обичая,
ожених се и отгледах деца,
пасях добитък и сеях жито,
славех Тангра и се бих с врага.
(49) Нямах богатства,
слава и голяма власт –
не винаги бях сит
и често страдах от рани.
(50) Но аз обичах своя български народ,
бях надеждна опора за сродниците,
за жена си – верен приятел,
за децата – добър баща.
(51) Изпитвал съм много пъти
голяма радост:
когато баща ми ме вдигна
и за пръв път ме качи на кон,
(52) когато за пръв път
ми се усмихна любимата,
когато победих
в сватбения двубой,
(53) когато взех на ръце
първия си син,
когато за пръв път с него,
откарах добитъка на паша,
(54) когато накосявах
много сено
и когато събирах
добра реколта,
(55) когато моята помощ и реч
се харесваха на хората,
когато се връщах у дома
от далечен поход.
(56) Много пъти съм тъгувал:
когато умряха родителите ми
и аз, раздирайки лице,
откарвах телата им на гробището;
(57) когато загинаха във война
любимите ми чичовци,
когато загина на лов брат ми,
а болест отнесе живота на дъщеря ми,
(58) когато за пръв път не можа
да стане на крака майка ти,
и когато тя ме напусна
в далечната мъглива степ...
(59) Всички трябва да си отидат,
когато настъпи техният срок.
Много неща забравя човекът,
но Аджина аз не можах да забравя.
(60) Натъжих се аз, че тя
не ме изчака малко –
заедно щяхме да си тръгнем
в далечнатна мъглива степ.
(61) Когато тя умираше,
тя свали шапката ми
и каза: “Искам да я взема
със себе си в мъгливата степ,
(62) та никоя друга
да не притича до теб
и да я свали от теб
по време на танца Гобе!”.
(63) Спомних си, как в младостта,
на празника Чачак,
тя дотича до мен
и свали шапката ми от главата.
(64) За пръв път танцувахме тогава
с нея заедно танцът Гобе –
и аз бях щастлив, защото отдавна
я бях заглеждал.
(65) Призна ми тя, че ме е очаровала
на Карга Боткасе –
взела със себе си от кашата
недояденото от мен месо...
(66) Така, с моята шапка в ръка,
умря Аджина, твоята майка,
казвайки, че й е приятна моята миризма,
която се разнася от нея.
(67) Не можех да си представя
как ще живея, без да я виждам –
и взех и направих от камък
един неин сънташ.
(68) Изобразих я
с чаша в ръка –
с нея тя ме посрещаше,
когато се връщах от походите.
(69) Понякога, когато страдах от раните,
ме возеха на таглика,
но преди аула аз винаги
се качвах на коня.
(70) Винаги съм искал да изглеждам
като юнак пред очите й –
от коня вземах и на коня изпивах
аз онази нейна чаша...
(71) Поставих нейния сънташ
на върха на нейния курган.
Когато излизам от къщи, -
аз винаги гледам нея.
(72) Чака ме тя – млада,
каквато бе на първия танц:
в красива одежда
и с чаша кумъс в ръце”.
(73) Не се ожени повече баща ми –
само Аджина обичаше той,
само от нейните ръце бе свикнал
да взема чашата с кумъс.
(74) Преди смъртта си баща ми ми каза:
“Аз изпълних обичая:
изживях живота си
и умирам щастлив.
(75) Нали лежа у дома си
и съм заобиколен от грижите
на роднините и близките –
какво може да е по-хубаво!
(76) А и Аджина ми обеща:
“Ще те посрещна
в Мъгливата Степ
с онази чаша в ръка”,
(77) Но се безпокоя – не познавам
тамошния бряг,
боя се да не се размина
с моята Аджина.
(78) А така ми се иска
отново да покажа едзитното си умение
пред нея и да чуя нейния смях,
подобен на песента на чучулига...”.
(79) Казах аз тогава на баща си:
“Където и да е душата на Аджина,
ти ще се срещнеш с нея
и ще изпиеш чашата от нейните ръце”.
(80) А ти, добри ми старче,
не знаеш ли, дали ще могат
да се срещнат там душите
на моите родители?”.
(81) Заплакал тогава, ридаейки, старецът
и казал на Тимджан: “Знай, че
твоята майка Аджина
беше моя дъщеря.
(82) Майка й – Тургай –
беше моя жена –
обикна ме тя
и напусна Земята с мен.
(83) Но после се затъжи,
замина с Умай-биче
и вече не се върна –
остана в родния си аул.
(84) Не знаеше тя, че очаква
дете от мен.
Когато тя роди Аджина,
всички почнаха да я порицават...
(85) Не мога да отговоря
на твоя въпрос –
не бива смъртните да знаят
какво ги очаква в света Тама!
(86) Успя ти да ме разчувствуваш
със своята песен, внуче,
затова ти поверявам
поправката на моя тамър!”.
(87) Чулман предал на Тимджан
своя тамър –
и той го поправил:
засривил тамърът още по-хубаво!
(88) В замяна на това Чулман обещал
да ходатайствува пред Тангра
за срещата на душите на неговите родители –
и тутакси изчезнал.
(89) А сълзите му
като ручей се втекли в езерото,
от което после пили
овцете, които Шила пасял.
(90) Внимателният Шила забелязал,
че тези овце
растат по-бързо от другите,
които били пасли на други места.
(91) А като опитал месото
на тези овце,
Шила узнал, че няма на света
по-вкусно месо.
(92) Зарадвал се Шила и решил
да ги принесе в жертва на Субан –
та той в замяна
да му придаде сили.
(93) Подигравали се връстниците
на хилавия Шила
и той искал да стане бахадир,
за да си върне на грубияните.
(94) Наклал Шила огън,
и почнал да вари на него месото,
а докато чакал алпа,
засвирил със свирка песента “Сабан”.
(95) Считало се, че тази песен
привличала алпа
и той винаги идвал към мястото,
където тя се свирела.
(96) И наистина – алпът Субан
тихично приближил огъня
и като подушил миризмата на месото,
решил да го опита.
(97) Момчето много се учудило,
когато пред него внезапно
се появил Субан и попитал:
“Ще ме нагостиш ли с месо, пастирче?”.
(98) Алпът бил в образа
на красавец-юнак
със светли коси,
сплетени в 7 плитки.
(99) Помислил Шила:
“Този бугай сега
ще изяде всичкото месо
и няма да остане за Субан!”.
(100) Но, колкото и да му било жал
за жертвеното месо – все пак
той нахранил юнака: нали онзи
го възхитил с юначния си вид.
(101) Изял Субан почти всичкото месо,
а сетне, като се уригнал,
предал остатъците на Тимджан
и му казал:
(102) “А сега, добро пастирче,
дояж това месо –
виждам, че самият ти
те ядеш донасита!”.
(103) Шила изял остатъците –
и изведнъж почувствувал,
как се изпълнили със сила
хилавите му мишци.
(104) Учудил се Шила и искал
да каже за това
на юначния момък –
но онзи бил изчезнал.
(105) Внезапно, като от нищото,
връхлетели върху Шила
разбойници-наубурийци,
които грабели навсякъде.
(106) Едни от конниците
нападнали момчето,
а дрлугите почнали
да отвеждат овцете му.
(107) Разбойниците метнали
ласа върху Шила
и го повлекли
след себе си по земята.
(108) По-рано Шила би се изплашил
и, плачейки, би замолил за пощада,
но сега не само не се изплашил,
но дори се развеселил.
(109) Размърдал той лекичко рамене –
и здравите ласа се разкъсали.
Видяли това разбойниците –
и побягнали от него.
(110) Но малкият Шила
изтръгнал от земята цял един дъб
и, удряйки с дънера му,
изтрепал двадесет души.
(111) Оцелелите злодеи
в страха си зарязали стадото
и препуснали в различни посоки,
викайки от ужас.
(112) Едва след тази схватка
разбрал Шила,
че самият Субан е бил неговият гост
и му е дал сила.
(113) Радостен, подскачайки от щастие,
подкарал Идел стадото към аула –
а край оградата срещнал
грубияните, които го издебвали.
(114) Момчетата вкупом
се нахвърлили върху него
и почнали да удрят Идел
с юмруци, крака и тояги.
(115) А Шила тогава
само разперил ръчички
и момчетата се разлетели
в далечни места:
(116) един паднал в блатото,
друг – на дърво и камъни,
трети паднал в оврага,
а четвърти попаднал на покрива.
(117) Едва ги открили техните
и ги отнесли у дома:
те не могли да вървят –
били силно наранени.
(118) Не съжалявали децата
суровите им родители:
нали се били нахвърлили всички срещу един –
а това било позорно.
(119) Когато те се оправили,
почнали вече да им се присмиват:
нали тези здравеняци заедно
не могли да се справят с хилавия Шила.
(120) Оттогава грубияните
заобикаляли Идел отдалеч,
но добродушният Шила
никому не отмъщавал...
(121) Когато следващият път
Шила отвел стадото при езерото,
той забил в земята своята гега
и казал с висок глас:
(122) “Благодаря ти, Субан,
за дарената ми сила.
Кълна се: овцете от това поле
винаги ще жертвувам на теб!”.
(123) Едва-що Идел бил изрекъл това –
и гегата му се превърнала в дърво.
Това означавало: Субан
бил чул и одобрил клетвата му...
(124) Разправят, че оттогава
силата на Субаш се предавала
на всички потомци на Идел,
които охранявали стадата на Субан...
(125) Трудолюбив бил
славният род на Даил –
той никога не се големеел
и не се възползувал от властта.
(126) Живеел бащата на Шила –
якият субаг Джилавър –
в също такава проста къща,
в каквато и простите джеремелци.
(127) За това, че Шила
набил своите притеснители,
без да си знае силите,
Джилавър го наказал:
(128) привързал го към едно дърво
и обявил: “Нека родителите
на ранените деца
да нашибат виновника с камшик!”.
(129) Но от уважение
към своя субаг
нито един човек
не ударил Шила.
(130) А Идел от всички
помолил за прошка
и оттогава използувал
силата си много предпазливо...
66. Как Идел и приятелите му разбили Искел
(1) Възпитал трудолюбивият Джилавър
своите деца в уважение
към обичаите и към народа,
който той управлявал.
(2) Инакви израсли
младите бийове и джури,
като шайка обкръжаващи
новия стопанин – Искел.
(3) Изпълили Искел
и неговият наставник Кряшилем
целия Булгар
със своите безобразия:
(4) ходели облечени
в безсрамното облекло на кряшците,
надсмивали се над обичаите
и славата на българите,
(5) обезчестявали жените –
особено жените и дъщерите
на онези бийове, които
не се присъединявали към тях.
(6) От мъст злодеите
почти не се бояли:
с парите на Кряшилем
се подкупвали и хората на бийовете.
(7) А когато бийовете
се опитвали сами
да се противопоставят на анагарсъзите,
онези бързо ги убивали.
(8) Така бил убит дори Тура –
синът на Арджанбий
и брат на Искел –
могъщ като Дамбай.
(9) Той никога не се бил стремял
нито към власт, нито към богатство, -
но при това не се боял
да говори истината в лицето.
(10) Когато престъпленията
на царския двор
му станали известни,
той свикал кинеша.
(11) Преди той дремел
на тези кинеши,
а сега излязъл в кръга
и казал на багълите:
(12) “Искел и Кряшилем
с техните приятелчета
изпълниха дома на българите
с невиждани безчинства.
(13) Те изкореняват обичай
и убиват онези,
които се опитват да противодействуват
на престъпните им замисли.
(14) Населението е обложено
с троен данък –
и под страх от смърт
е принудено да изхранва анагарсъзите.
(15) Аз като улу-тархан
ви призовавам
да подкрепите моето предложение
да бъдат осъдени престъпниците!”.
(16) Не всички багъли
дошли на кинеша,
боейки се от козните и подлостите
на зловредната шайка.
(17) Не дошли на кинеша
багълите на Идел
и Стария Булгар,
на Кашан и Караджим.
(18) От всички останали подкрепили
Тура единствено Зътолгау,
Айдар, братът на Идел,
и другите джеремелци.
(19) Привържениците на Тура обаче
се оказали повече от 7 –
затова решението за съда
трябвало да даде биркамът.
(20) Тогава бил биркам
старият пелтек Кичи-Татра –
братът на Джилавър,
който бил също тъй винаги честен.
(21) Никой не се съмнявал,
че той ще даде
справедливо решение,
но то плашело злодеите.
(22) Затова Искел решил
да убие кама
и възложил това убиство
на Сасе Аспарджек.
(23) Този Аспарджек –
братът на Зътолгау,
покварен от Кряшилем –
с радост се съгласил на убийство.
(24) Влизайки в юртата на стареца –
уж като вестител –
той удушил биркама
и, като излязъл, обявил:
(25) “Биркамът нареди да предам:
гаданието е показало,
че Искел и Кряшилем
са невинни и чисти!”.
(26) След това
младите багъли
нападнали Тура
и всичките му привърженици.
(27) Хората на Тура, подкупени
от мерзките негодници,
предали своя бий
и той бил убит.
(28) Джеремелците се хвърлили
на помощ на Тура,
но не успяли;
затуй пък успели да се спасят самите те.
(29) Но ги очаквала
засада край една река,
която преди
се наричала Искел.
(30) Край нея се бил родил
самият Искел, и живеели
суровите баштарци,
които го подкрепяли.
(31) Баштарците успели да убият
неколцина джеремелци...
Един от убитите
бил синът на Айдар – Джавър.
(32) Измъкнали се уж
бащата и синът
с още двамина багъли
от вражеската обсада –
(33) но внезапно ударила
една вражеска стрела
незащитената шия
на младия Джавър.
(34) В боя той загубил
своя шлем
и един баштарец
се възползувал от това...
(35) Видял бащата
как пада от коня синът му –
и погледът му помръкнал,
и ръцете му се отпуснали...
(36) Но когато багълите
го попитали
дали ще спасяват
тялото на сина му, Айдар казал:
(37) “Не ще върнем вече ние
душата му в тялото –
излетя тя
през неговия монджук.
(38) А и не ще измъкнем
ние тялото на Джавър –
само напразно
сами ще загинем.
(39) По-добре дайте да спасим онова,
което още ни е останало –
нашият български народ:
не бива да го загубим.
(40) Вървете при Шила и в Идел,
а аз ще отида в Сънджак:
да се опитаме да вдигнем българите
в защита на обичая!...”.
(41) Не успял един багъл
да достигне до Джеремел –
настигнали го баштарците
и го насякли на парчета.
(42) Затова Шила нищо
не узнал за станалото –
и това заплашвало
с голяма беда.
(43) Другият багъл
успял да стигне до Идел,
където управлявал субагът
Кундуз Балтавар.
(44) Той бил потомък на Катраг,
наречен Улят заради това,
че бил откраднал не по-малко овце,
отколкото Улят по време на моровете...
(45) Син на Катраг бил
добрият Булут,
възпитан от Маджи;
син на Булут – Лек Алъп.
(46) Син на Лек Алъп бил Барън,
негов син – Аспарък,
наречен заради силата си Торган –
бащата на Кундуз...
(47) Когато багълът разказвал
на Кундуз на станалото,
синът на Кундуз – Нуш Аудан
седял до баща си.
(48) Аудан бил славата на дома:
красив, умен и силен,
храбър, работлив и справедлив –
гордеел се с него Кундуз.
(49) Когато войските на Бавър
воювали в Кермек,
барджийците нападнали
мирния Сънджак.
(50) Сарос, комуто баща му
дал също и името на Татра,
повикал на помощ
Аудан и Джавър.
(51) Те тримата разбили
наглия враг
и със щурм превзели
вражеската крепост.
(52) Там имало една кула,
в която те намерили
една прекрасна пленница –
базинката Боз-Симбир.
(53) Когато бащите им
се завърнали от похода,
те били поразени
от победата на младите синове.
(54) Аудан се оженил за Бозби –
на сватбата им Идел
възпял подвига на приятелите
в своето “Шан толгау”...
(55) Повече от всичко на света
обичал Аудан пчеловъдството –
затова в неговото владение Нуш
живеела самата Мосхаба.
(56) Заради любовта си към пчелите
той бил наречен Мосха
и самият той обичал това име
повече от другите.
(57) Увлякъл Мосха в пчеловъдството
и своя приятел Джавър –
и той в Алабужската гора
също заселил пчели.
(58) Джавър владеел едно имение
на река Тар
и обичал да нарича
владението и себе си Тарвил.
(59) Влюбила се Мосхаба
в стройния Джавър:
той също бил утеха на баща си
и се славел с добротата си.
(60) И Джавър обикнал Мосхаба.
Прозрачно било тялото й,
когато тя приемала образа
на прекрасна жена...
(61) Щастливата Мосхаба
научила на езика на пчелите
Джавър, Мосха, Идел,
Уктимас и техните близки.
(62) Образували приятелите
едно свое щастливо островче –
живеели, без да познават беди,
но бедата сама дошла при тях...
(63) Не се решил да влезе в бой с нея
предпазливият Кундуз;
помислил си: “Дано тя
да заобиколи дома ми отстрани!”.
(64) Мосха пък, като чул
за гибелта на Джавър –
своя добър приятел, -
решил да отмъсти на враговете.
(65) Но неговата жена –
базинката Боз-Симбир – узнала,
че този поход
заплашва мъжа й с гибел.
(66) Отишла тя при Кундуз –
и той, като я изслушал,
наредил да затворят сина му
в една пещера с огромен камък.
(67) После тази пещера
и рекичката, течаща наблизо,
хората ще нарекат Нуш
за спомен от това...
(68) В пещерата Мосха почнал да моли
алпа Кубар да му помогне
да се измъкне и да вземе
участие във войната.
(69) Урус ударил със Саръджа-та
камъка край входа:
канарата се пръснала на парчета
и Мосха препуснал на война...
(70) Айдар също тъй успял да стигне
до Сънджак – и убедил
тамошния субаг Джумантай
да изпрати помощ на Джеремел.
(71) Наистина, онзи дълго се колебал –
боял се да започне междуособна война;
но когато узнал за гибелта на кама,
той се съгласил да помогне.
(72) За това Джумантай узнал
не от хората, а от една птица –
имал една такава птичка
биркамът Татра.
(73) Веднъж тежко се разболял
малкият Сарос,
а пелтекът Татра
успял да го излекува.
(74) В благодарност момчето
подарило на биркама, пред баща си,
най-скъпото си –
една питомна птичка.
(75) Аскалът се просълзил
и казал на Сарос:
“Тя ще поживее при мен,
а когато умра – ще се върне”.
(76) Когато Джумантай
разговарял с Айдар,
той изведнъж видял птичката –
и си спомним думите на кама.
(77) Разбрал той, че враговете
са убили стария аскал –
но не казал това на глас:
боял се за сина си.
(78) Избухлив бил Сарос,
и ако бил узнал
за това престъпление,
щял да тръгне направо към Джилан.
(79) А птичката, след като се показала,
изведнъж изчезнала, -
нали тя била, разправят,
душата на добрия Татра...
(80) А Зътолгау враговете
заловили жив –
спасили го доспехите
на самия Хурса.
(81) Помолил тогава Кряшилем
мерзкия Искел
да не убива още Зътолгау –
бил намислил една работа.
(82) Искел се съгласил – но поставил
за нов субаг на Бирак
верния си Аспарджек –
убиеца на кама Татра.
(83) После царят обявил на хората:
“Отсега аз самият
ще бъда и владетел
и мъдър биркам!”.
(84) И сред смеха
на младите багъли наредил:
“Затова от днес
ме наричайте Аскал Искел!”.
(85) А за стария биркам
никой не си спомнил
или не се осмелил да си спомни –
той тихо бил погребан някъде...
(86) Като сторил всичко туй, Искел
по съвета на Кряшилем
потеглил с войската си
срещу непокорния Джеремел.
(87) Искал Искел да избие всички там.
Жадувало убийства и плячка
и неговото войнство: наемници,
наубурийци, баштарци...
(88) Войската на злодеите
била толкова огромна,
че древните старци я сметнали
за войската на Дагрий.
(89) Нали мнозина разправяли,
че част от войската на Дагрий
била изгубила пътя – и оттогава
се скита по целия свят...
(90) Когато видял тази войска
субагът Шила Идел,
смътна тревога
се размърдала в душата му.
(91) Но той не издал
своето състояние
и радушно посрещнал
Искел и Кряшилем.
(92) А “гостите” хванали Идел,
обкръжили града му –
и, като седнали да пируват в дома му,
заповядали да сина му Байджия:
(93) “Върви да доведеш тук
най-хубавите ви жени –
и да не забравиш Бегдил
и майка си Танкаби.
(94) Нека те да ни развличат;
а ако не ги доведеш,
ние ще убием Идел,
Зътолгау и целия народ!”.
(95) Краката не понесли
втрещения Байджий,
но двама яки баштарци
го повлекли под ръце.
(96) А на своите Искел наредил:
“Веднага, след като доведат тук
тези жени,
колете всички наред!”.
(97) А на улицата Мосхаба
очаквала Байджия:
тя била вбесена
и приготвила пчелите за война.
(98) Узнала царицата, че злодеите
са убили нейния любим
и решила страшно да отмъсти
на цялото войнство на Искел.
(99) Долетяла тя до Байджия
и му прожужала в ухото:
“Доведи жените – и не се бой:
аз ще нападна злодеите!”.
(100) Байджия разбрал всичко,
а баштарците – нищо;
отлетяла Мосхаба после
и призовала на бой всички приятели.
(101) На Уктимас тя прожужала:
“Онзи, който вреди на народа на българите,
престава да бъде българин
и става враг на българите.
(102) Искел и Кряшилем
почнаха да вредят на българите –
значи те са станали
най-зли врагове на българите.
(103) Затова, подготви
всичките си воини – и когата
нападнат врага моите пчели,
ти сам атакувай злодеите!”.
(104) Същото това Мосхаба
прожужяла на Аудан
и на Татра-Сарос,
които приближавали Алабуга...
(105) Когато Байджия довел жените,
злодеите заповядали
на честните жени и девойки
да оголят телата си.
(106) Нямал търпение Кряшилем
да обезчести Бегдил,
а Искел – жената на Идел
и дъщерите на субага.
(107) Плачейки от срам,
разгърнали жените
своите одежди – и от тях
излетяли стотици пчели.
(108) Те почнали да жилят злодеите
и докато те се защитавали,
Байджия отвел жените
и ги скрил в едно тихо място.
(109) А Идел, разкъсвайки
железните окови,
освободил Зътолгау
и се хвърлил срещу злодеите.
(110) Бийовете и охраната на злодеите
се опитали да го спрат:
те си мислели, че ще го насекат
на ситни парченца.
(111) Но Идел грабнал
един дебел бий за краката –
и, удряйки с него другите,
изпотрепал всички врагове в къщата.
(112) Само Искел и Кряшилем
успели да изскочат от дома
и да призоват своите главорези
към всеобщо клане.
(113) Заредили враговете лъковете си,
извадили своите мечове,
но ги нападнали
тумени пчели.
(114) Почнали пчелите да жилят
лицата на мерзките джарбашци
и мнозина аратсъзи
престанали да виждат изобщо.
(115) Нападнали врага тогава
в града – Идел и Уктимас,
а в полето – Мосха
и Татра-Сарос.
(116) Виейки от болка
стреляли и сечали
анагарсъзите напосоки –
но бил дошъл последният им час.
(117) Поголовно разбили съюзниците
разбойната войска на злодеите –
биели се тъй, че от джарбашците
никой не можал да се спаси.
(118) Но имали джурите
на мерзкия Кряшилем
тънки кърпи, с които
те танцували на пировете.
(119) Навлекли ги джурите
на своите глави
и виждали през тях – а пчелите
не можели да ги жилят.
(120) Застанали джурите на пътя
на нашите приятели;
под защитата на джурите
злодеите почнали да отстъпват.
(121) Не издържала Айрам –
по-малката дъщеря на Идел:
изскочила от укритието
и се хвърлила към джурите.
(122) Смъкнала тя кърпите от главите
на неколцина врагове –
но я хванал
мерзкият Искел.
(123) Завикала Айрам
и й се притекъл на помощ
храбрият Аудан,
но бил обкръжен от враговете.
(124) Повалил бахадирът
множество джури –
но един от враговете
го ударил отзад с копие.
(125) Паднал Аудан от коня
и светлината почнала да помръква
в неговите очи; но изведнъж
видял една глава, обвита в кърпа.
(126) Това бил навеждащият се над него
негов убиец – Кряшилем,
който искал да отреже
главата на славния Нуш.
(127) С последни сили
ударил Мосха злодея
със своя чиркес в гърлото –
и го убил.
(128) След това духът
на великия бахадир
спокойно се отправил
към небесния стан на маджарите.
(129) Очаквали го вече самият Баръс
и другите маджари –
по волята на Тангра станал Аудан
също славен маджар...
(130) Когато свършил траурът
по Нуш Аудан,
оженил се за Боз-Симбир
неговият брат – благородният Алвар.
(131) Станал Алвар
новия биркам на Аскъп;
за мъдростта му го нарекли
Магъш и Аскал.
(132) Когато на Симбир се родил
син, то тя
го нарекла
с името на Аудан.
(133) Станал Младият Аудан
също знаменит бахадир:
не ще помръкне славата
на българското богатирство!
(134) Стъпкали приятелите
войската на анагарсъзите –
само Искел
успял да се измъкне.
(135) Скрил се злодеят
в своя дворец:
сто хиляди джарбашци
го охранявали.
(136) Дълго би трябвало
да го превземат приятелите:
здрави били стените
и големи запасите на двореца
(137) Но се разлютил на злодеите
великият Урус Кубар
за това, че те убили
неговия любимец Аудан.
(138) Ударил алпът само веднъж
със своята Саръджа по двореца –
и от него останали
единствено главни...
67. Как Зътолгау и Уктимас се помирили
(1) Успял да избяга разбитият Искел,
заедно с пленената Айрам
по дурбуна в Ак-Чаллъ –
и кряшците му помогнали:
(2) прехвърлили го с кораб
при Сасе Аспарджек в Бирак.
Мерзкият Аспарджек
радушно го приел.
(3) Като чул за победата
на нашите приятели,
той привикал съюзниците си –
макиданците и кряшците.
(4) Под закрилата на съюзниците двамата
взели още повече да злодействуват...
Поискали да обезчестят
беззащитната Айрам.
(5) Но заспорили кой от тях
първи да я обезчести –
а девойката, по време на спора,
поставили в зиндана.
(6) Обърнала се там Айрам
към Турун-Аби Умай
и я помолила
да й помогне.
(7) Не допуснала Артимас
безчестието на невинната девица:
отвела я по един дурбун
в едно тихо място.
(8) Междувременно съюзниците
почнали да се държат в Бирак
като в покорена страна –
и озлобили народа.
(9) А Зътолгау, освободен
от своите приятели, тутакси
тръгнал за Бирак – и по пътя
се отбил в Курън.
(10) Уморил се конят му –
и Зътолгау искал
да купи там още един
добър жребец.
(11) В Курън го очаровала
коварната Чирма –
решила и тя да се укрие
в Бирак от бахадирите.
(12) Но не могла Чирма
напълно да го омагьоса:
самата тя се влюбила в нея
и чародействата й отслабнали.
(13) Затова любовта към нея
не попречила на Зътолгау
да отвоюва своята суба
от мерзкия Аспарджек.
(14) Наистина, когато отначало
той отишъл в Бирак сам,
надявайки се на подкрепата на народа,
той бил разбит.
(15) Много прости хора
се присъединили към него –
но те били
лоши воини.
(16) А пък съюзниците били
свирепи воини – те били предвождани
от брата на царя на Макидан,
синът на Алкусян – Купкан.
(17) Той бил наречен Очулган
заради своята жестокост;
той пиел кръвта на ранените
направо на бойното поле.
(18) Дори самият му вид
предизвиквал трепет:
той напомнял планина,
смазваща всичко наоколо.
(19) Яга го обичал
като свой син
и винаги му помагал
в неговите злодейства.
(20) Воините на този Очулган
му били съвсем
лика-прилика:
жестоки и злобни.
(21) Те били аратсъзи
от Бирис, Макидан и Кряш,
а ги събрала в Макидан
неговата майка-бириска.
(22) Денят, когато те напуснали
Бирис, Макидан и Кряш,
станал празничен в онези страни
и горестен за биракците.
(23) После биракците разправяли,
че Купкан искал
със своите аратсъзи
да ги изяде всичките.
(24) За щастие на биракците
в Бирак нахлул Зътолгау
и Сасе Аспарджек изпратил
срещу него хората на Купкан.
(25) Преминал Очулган
по Бирак като ураган,
сривайки аулите, тъпчейки посевите,
разкъсвайки хората на части.
(26) Яга му помогнал
да намери лагера на Зътолгау –
и на сутринта аратсъзите
изклали хората на Зътолгау.
(27) Зътолгау също би загинал,
но го спасил неговият тамър:
един от аратсъзите
в полумрака докоснал струните.
(28) Събуденият Зътолгау
довършил врага
и успял да се изплъзне
от лапите на Купкан.
(29) Сега Зътолгау решил
да се отправи за помощ
при своите приятели –
обратно в Джилан.
(30) Когато властта на врага паднала,
кинешът отново се събрал
и багълите в него
били доблестни воини.
(31) Затова тогава всички
единодушно избрали
за нов цар на Аскъп
бахадира Уктимас.
(32) След кинеша царят,
като се помолил на Тангра,
устроил славен пир
за героите от войната.
(33) Направо на този пир
се явил Зътолгау
и изпял песента за победата,
която ви изпяхме.
(34) След пира Зътолгау
помолил Уктимас
да му помогне да прогони врага
от своята суба.
(35) Уктимас свикал приятелите –
Идел и Дебер,
сина на злощастния Тура,
и им предложил да му помогнат.
(36) На това съвещание
не повикали Сарос
и бахадира Айдар -
и ето защо.
(37) Сарос бил тежко ранен,
а Айдар се отдал на мъката –
и никой не се решил
да го разтревожи.
(38) Намерил Айдар
останките на сина си
и ги погребал под един курган
на брега на река Искел.
(39) Този курган
тукашните хора почнали
да наричат с името на Джавър,
произнасяйки го като “Савър”.
(40) А река Искел
хората почнали да наричат
с името на самия Айдар,
желаейки да забравят Искел...
(41) След погребението Айдар останал
край могилата на сина си
направо в чистото поле –
и Байджия направил следното:
(42) Направил за него
къщичка до кургана,
за да може чичо му
да се крие там от лошото време.
(43) Едва бил направил това,
когато там пристигнал и
един друг тъгуващ – Кундуз
с тялото на Аудан.
(44) Казал той на Айдар:
“Исках да погреба
своя син в Идел,
но си помислих ето какво:
(45) нали Джавър беше
най-добрият приятел на Аудан
и синът ми загина,
отмъщавайки на врага за гибелта му.
(46) Затова ще бъде по-добре
ако те бъдат
погребани един до друг – нека
не забравят за тяхната дружба!”.
(47) Прегърнали се двамата бащи,
загубили синовете си
и дълго ридаели,
оплаквайки ги.
(48) После те погребали
храбрия Нуш-Аудан:
издигнал се курганът му
до кургана на Джавър.
(49) На сутринта на следващия ден
двамата бащи видяли,
че двата кургана
са се слели в един.
(50) Много дни прекарали те
край този курган.
Това, че били двама
помогнало на техните души:
(51) те могли да преживеят;
своята страшна мъка
и да се завърнат в своите
славни суби...
(52) А раненият Сарос,
като узнал за това,
че без него се канят
да потеглят на поход приятелите,
(53) станал от саке-то
и, едва възсядайки коня,
потеглил към приятелите,
олюлявайки се като тревичка.
(54) Без да спира стигнал той
до столицата на Аскъп –
и там с горест
казал на приятелите:
(55) “Нима има рани,
по-силни от онези,
които нанасят враговете
на нашия народ?
(56) Раните на хората зарастват,
а раните на народа – никога;
никога не се прощават
оскърбленията на народа.
(57) Само мъртвият българин
не ще тръгне на война
срещу осквернителите
на българската земя.
(58) А нима аз съм умрял?
Тогава защо
не ме поканихте
за похода срещу анагарсъзите?”.
(59) Помолили приятелите
за прошка Сарос –
и потеглили с него
срещу враговете на Аскъп.
(60) Но един от приятелите –
синът на Тура – Дебер –
само се преструвал на техен приятел,
а бил приятел на Искел.
(61) В сбиването на кинеша
той надянал маска –
и, неразпознат от никой,
помогнал да убият баща му.
(62) Подслушал веднъж Дебер разговора
на баща му с брат му Туба –
и разбрал, че Тура
обича повече Туба.
(63) Помислил той, че баща му
може да предаде властта
не на него, а на Туба -
и решил да убие Тура.
(64) Казват, че Тура при сбиването викал
на помощ своите синове –
близнаците Туба и Дебер –
но Дебер не трепнал:
(65) ударил баща си изотзад
с тояга по главата –
и когато той паднал
аратсъзите го доубили.
(66) След това Дебер
се нахвърлил срещу бан Кор –
един събански багъл,
който подкрепял Тура.
(67) Сагдакът Корбан, спечелил
множество победи,
успял и този път
да се изтръгне от пръстена на враговете.
(68) Той избягал в Канджак,
където се укрил на един остров,
за да излекува раните си,
получени в схватката.
(69) Но Дебер го проследил
и, прехвърляйки се през нощта
на този остров в Буричай,
заклал спящия Корбан.
(70) А този Кор бил
единственият син
на Тайга- жената на
един сагдакски бий.
(71) Сагдак-масгутите били приели
от барджийците някои думи
и склонността към разкош,
но си оставали храбреци.
(72) Развъждали те
прекрасните коне,
които наричали
небесни аргамаки.
(73) На тези кони
масгутите лесно отблъсквали
нападенията на хинците,
чиито кони били по-лоши.
(74) Веднъж хинският субаг
нападнал Караджим
и пленил един табун
от сагдакските аргамаки.
(75) Мъжът на Тайга – Бугар
преследвал хинците
и в един жесток бой на границата
си върнал от тях аргамаките.
(76) За отмъщение хинците изстреляли
по него една желязна стрела
с огромен лък, който
зареждали 30 души.
(77) Тази стрела поразила
храбрия Бугар,
но да си върнат табуна
хинците тъй и не успели.
(78) Тайга повела табуна
към Сагдак през пустинята,
където хинската потеря
се заблудила и загинала.
(79) Синът на Бугар – Кор –
бил утехата на вдовицата...
В честен бой той лесно би
надвил десетки Деберовци...
(80) Един приятел на Корбан
успял да се спаси,
да се добере до Събан
и да разкаже за гибелта на Кор.
(81) Кашанският цар Арал,
бащата на Тайга,
като узнал за гибелта на внука си,
умрял от мъка.
(82) И самата Тайга искала
да посегне на себе си,
но я спасила
Артимас Турун-Аби:
(83) превръщайки се в една нейна приятелка,
тя изтръгнала ножа
от ръцете й
и й казала:
(84) “Да се убиваш е недостойно
за една владетелка на Сагдак.
По-добре отмъсти; а как –
после ще ти кажа!”.
(85) Съгласила се с нея Тайга
и приела името на сина си –
почнала да се нарича “Кортайга”,
за да не забрави за отмъщението.
(86) Масгутските бийове
й предали властта
над целия Събан: защото
тя била храбра и умна...
(87) А добрият Туба,
който останал у дома,
не знаел всичко това
и продължавал да обича брат си.
(88) А онзи се престорил,
че е разстроен от гибелта
на баща им Тура
и го погребал в своето имение.
(89) Бидейки много коварен,
Дебер по времето на Искел
оставал в сянка –
и избегнал наказанието.
(90) Когато Искел избягал,
оставяйки го в Джилан,
той бързо преминал
на страната на победителите.
(91) Нещо повече – убил
неколцина от злите бийове,
но затуй, че те знаели
за неговите злодейства.
(92) А на кинеша той пръв призовал
да изберат за цар Уктимас –
и с това заслужил
милостта на новия цар.
(93) Възкачвайки се на трона, Уктимас
направил Дебер първи буляр –
и онзи придобил власт,
за която не бил и мечтал.
(94) Ето такъв бил Дебер,
когото бахадирите
считали за свой приятел –
а той не бил по-добър от Купкан.
(95) Този Очулган, още преди
да разбие Зътолгау,
получил неочаквана плячка –
коварната Чирма.
(96) Самата тя излязла
от стана на Зътолгау
при злодея Купкан –
и почнала да живее с него.
(97) А тя притежавала
способността да намира
онзи, когото искала,
колкото и да се криел.
(98) Когато забелязали
Искел и Сасе-Аспарджек
изчезването на Айрам,
те се втурнали при нея.
(99) Помолили я те
да намери бегълката.
Съгласила се онази да помогне,
но не заради тях.
(100) Предложила тя на Купкан:
“Не искаш ли ти да вземеш
в своята постеля
невинната красавица?”.
(101) Заръмжал тогава Купкан
от похотливото желание:
да обезчестява невинни девици
той обичал повече от всичко.
(102) Тогава Чирма намерила
укритието на Айрам –
и я предала
в ръцете на Очулган.
(103) Недоволни били
Сасе Аспарджек и Искел
от този обрат на нещата –
но им се наложило да се примирят:
(104) нали те се бояли
от отмъщението на приятелите,
а Купкан бил единственият,
който можел да ги защити.
(105) Не мислел да отлага
развратният Купкан
обезчестяването на Айрам –
и я повлякъл към спалнята.
(106) Но в този миг
дочул изведнъж Очулган
призив за бой –
предизвиквала го Умай.
(107) Почервенял от ярост
злобният Купкан
и изскочил от двореца
с меч в ръка.
(108) На улицата вече
кипяла битката на умайджанките
с охраната на двореца:
хвърлил се Купкан срещу Умай.
(109) Стреляла Артимас,
но Очулган се закрил
с вълшебния щит,
подарен му от Яга.
(110) Искал той да удари
с меча си Турун-Аби,
но изведнъж тя почнала
да отттегля умайджанките.
(111) Втурнал се след тях злодеят,
а Умай го водела
след себе си като опашка
до идването на приятелите.
(112) Видял азаките Купкан –
събрал всичките войски
и наредил да убиват всички,
които се прехвърлят през Сулдан.
(113) А приятелите решили,
че през нощта част от азаките
ще се прехвърлят през Сулдан
на друго място –
(114) след което ще отвлече
войската на злодеите
от мястото на прехвърлянето –
и тогава ще се прехвърлят другите.
(115) Разбирали бахадирите,
че онези, които се прехвърлят
първи на другия бряг,
могат да загинат.
(116) Затова казали за това
на воините и им предложили
сами да решат
в кой отряд ще отидат.
(117) Сарос тутакси се наел
да поведе първия отряд –
и с него решили да тръгнат
една четвърт от всички азаки.
(118) Приятелите искали
да го разубедят –
но той се пошегувал,
казвайки така:
(119) “За добър бой
не ме бива,
но за устройването
на лъжлив стан – ще стана!”.
(120) През нощта отрядът на Сарос
отишъл по-нататък по Сулдан
и успял да ге прехвърли
над стана на врага.
(121) Като направил към сутринта стан
от поставени в кръг
таглики, щитове и кожи,
Сарос тутакси атакувал врага.
(122) Поразен от наглостта му
Купкан побеснял
и се хвърлил срещу него
с всички сили.
(123) Когато около тагликите
закипял страшен бой,
останалите азаки
се прехвърлили през Сулдан.
(124) Ударили приятелите
в гърба на враговете,
атакували стана –
Булгар не бил виждал такова клане.
(125) Идел връхлетял отдясно,
а Дебер – отляво:
и воините им тъй викали,
че враговете се разтреперали.
(126) Но воинската гордост
не позволила на аратсъзите
да побягнат – и самите те
почнали да се бият бясно с приятелите.
(127) В яростната сеч
хапели и тъпчели
азакските коне
враговете и техните коне,
(128) а мъстящите за обичая
азакски бахадири
разсичали и пробождали
мерзките аратсъзи.
(129) Накрая, като видяли,
че работата отива на зле,
Сасе Аспарджек и Искел
се втурнали да бягат.
(130) Купкан с рев
се втурнал след тях:
боял се, че те
ще му откраднат Айрам.
(131) Очулган изпреварил
вождовете на аратсъзите –
и, като нахлул в двореца,
се нахвърлил върху Айрам.
(132) Не знаел той, че Умай
била успяла отново да изведе
Айрам на безопасно място
и да я замени с друга.
(133) А когато Купкан
се нахвърлил върху другата,
която имала чертите на Айрам,
той попаднал в обятията на една мечка.
(134) Страшно заръмжала
гладната мечка –
и разкъсала злодея
на няколко парчета...
(135) От останалите вождове
успял да се скрие
само Искел, а Аспарджек
попадна в плен.
(136) Когато те бягали
от потерята, бил убит
конят на Сасе Аспарджек
и той замолил Искел:
(137) “Помогни ми, приятелю,
качи ме
на коня –
той ще ме понесе!
(138) Винаги съм ти бил верен,
правих за теб
най-мръсни дела –
измъкни ме и ти сега!”.
(139) Но Искел дори не се огледал –
когато враговете бягат,
те забравят за своята
разбойническа дружба.
(140) Добрите хора винаги
спасяват другите,
а злите спасяват
само своята кожа.
(141) Хвърляйки оръжието, ридаейки,
излязъл Сасе Аспарджек
срещу препускащата конница
и закрил очи от ужас.
(142) Дебер, който препускал напред,
съжалил Сасе Аспарджек –
спрял конницата
и пленил врага.
(143) А ако беше бил
на мястото му Сарос,
нищо нямало да остане
от жестокия Аспарджек.
(144) Но Сарос бил возен
зад конницата на таглика –
след боя едва го открили
в стана под труповете.
(145) Паднали всичките му воини,
нито един не трепнал:
загинали с усмивка,
без да изпуснат оръжията си...
(146) А той оцелял защото
бил паднал от слабост –
и враговете решили,
че е мъртъв...
(147) Искел, като стигнал
до двореца в Искедум,
почнал да умолява Чирма
да го спаси.
(148) Чирма го скрила
в тайния дурбун
под този дворец
и тръгнала да посреща Зътолгау.
(149) Тя го посрещнала
с такава радост,
че той отново
бил очарован от нея.
(150) А Идел и Дебер,
без да спират, стигнали
до град Аркел,
където ги посрещнал царят на Макидан.
(151) Казвал се царят Биристек –
и той се боял,
че азаките ще пометат
и неговата власт.
(152) Затова той предварително
приготвил богати дарове
и казал на бахадирите,
че ще плаща данък на Аскъп.
(153) Вземайки даровете и данъка,
доволните бахадири
се завърнали в Искедум,
където вече управлявал Зътолгау.
(154) Устроил субагът на Бирак
в чест на победителите
разкошен пир –
и им изпял песента на победата.
(155) Само Идел бил
печален на този пир:
нали никъде не намерил
отвлечената си дъщеря.
(156) Изведнъж една жена
довежда на пира
красавицата Айрам – и Идел
заридал от радост.
(157) Искал той да възнагради
онази жена – но тя,
като довела дъщерята при баща й,
тутакси изчезнала.
(158) Досетил се Идел,
че това била самата Умай –
и възхвалил Тангра
и добрата Турун-Аби.
(159) Един от друг по-радостно
зазвучали тамърите
на двамата велики хайджии –
и запяли с тях воините.
(160) Широко се разнасяли наоколо
българските песни –
и изглеждало, че те достигат
до Джилан и Небесата.
(161) Възпявали се в тях подвизите
и прекрасната земя на българите –
и суровите бахадири,
без да се стесняват, плакали.
(162) А Зътолгау, свирейки,
не откъсвал поглед от Айрам,
а тя – от него:
обикнали се те.
(163) Когато пирът свършил,
помолил Зътолгау от Идел
да омъжи за него Айрам –
и Идел с радост се съгласил.
(164) Почти месец останали
победителите в Бирак –
тъй отпразнувал женитбата си
щедрият Зътолгау.
(165) Най-сетне, с богата плячка
и различни подаръци
се завърнали бахадирите
в своя Азак...
(166) Като се минало време –
родила Айрам на мъжа си
трима синове – Идел,
Джумантай и Тура.
(167) Те били наречени
в чест на Идел Шила,
бащата на Сарос – Джумантай,
и бащата на Дебер – Тура.
(168) Приятелите се зарадвали
на известието за това –
а пък Дебер
изпаднал в ярост.
(169) Той разбрал, че Зътолгау
е узнал за това,
как той бил злодействувал –
и така му отмъстил.
(170) Зътолгау не бил видял
кой го е пленил на кинеша,
но после успял да узнае,
че това е бил Дебер.
(171) За това говорели
неговите пазачи,
мислейки, че той
дълбоко спи.
(172) А Зътолгау не спял
и чул също и това,
че Дебер е убил
дори собствения си баща.
(173) Също както и Дебер
се разсърдила на Зътолгау
злобната Чирма,
която пред приятелите била кротка...
(174) Накрая тя взела
и изпратила в Макидан
при цар Биристек
един пленен кряшец.
(175) Кряшецът предал на Биристек
нейните думи:
“Зътолгау крие у дома си
царя Искел”, -
(176) а освен това
и едно писмо от Искел,
в който той молел
царя на Макидан за помощ.
(177) Всичко това Биристек
тутакси предал
на Уктимас – за да
скара царя със субага.
(178) Постигнал своето Биристек –
повярвал в това Уктимас
и страшно наредил на Зътолгау
да му предаде Искел.
(179) Обидил се Зътолгау
и отвърнал на царя,
че при него няма
никакъв Искел.
(180) Тогава Уктимас,
подсторван от своя
пръв съветник –
коварния Дебер –
(181) силно се разгневил
и заповядал на бахадирите
да потеглят на война
срещу техния приятел Зътолгау, -
(182) за да вземат със сила
от забравилия се Зътолгау
мерзкия Искел –
виновника за бедите на Аскъп.
(183) Завивайки хаколите, потеглили
бахадирите към Сулдан,
а след тях тръгнала
цялата азакска войска.
(184) Уктимас, боейки се, че приятелите
ще съжалят Зътолгау
и няма да започнат
истинска война,
(185) тръгнал на този поход сам,
а освен това и обявил,
че се кани да постави
за субаг на Бирак Аспарджек.
(186) Виждайки, че Уктимас
се е разсърдил не на шега,
Зътолгау помолил жена си
да му помогне да избегнат войната.
(187) Айрам, ученичка на Татра,
умеела да гадае.
Погадала тя –
и казала на мъжа си:
(188) “Заплашва те с гибел
не простодушният Уктимас,
и не приятелите-бахадири,
а някой в твоя дворец”.
(189) Наредил Зътолгау
да претърсят целия дворец –
и слугите най-сетне намерили
укриващия се в дурбуна Искел.
(190) Зарадвал се Зътолгау
и наредил на войската
да се подготви за път –
и отишъл в банята.
(191) Безсрамната Чирма,
все едно, че нищо не е станало,
му предложила
да му изтърка гърба.
(192) Когато тя влязла в банята,
той лежал на саке-то
по корем, по риза –
а на нея това й трябвало.
(193) Извадила Чирма
остър нож от ръкава си
и ударила с него
в гърба на Зътолгау.
(194) Но не знаела тя,
че Айрам се досещала
кой заплашва мъжа й
и му наредила:
(195) “Надени под ризата
здравият си доспех,
не излагай на Чирма
незащитения си гръб!”.
(196) Когато ударила,
тя разбрала, че Зътолгау
сам я надхитрил –
и поискала да избяга.
(197) Но Зътолгау, грабвайки меча,
я разсякъл на две
и наредил на слугите
да погребат частите отделно.
(198) С лека душа
се отправил Зътолгау
с пленения Искел към Сулдан –
и пристигнал пръв.
(199) Когато Уктимас почнал
да наближава реката,
той чул как Зътолгау
гръмко пее за неговите подвизи.
(200) Простата душа на царя
веднага се разтопила,
а когато Зътолгау разказал всичко,
простил на субага.
(201) Искел почнал да моли
Уктимас да го опрости,
но царят му казал
такива думи:
(202) “Всичко, което си направил,
не подлежи да прошка,
защото ти разрушаваше обичая –
основата на народа на българите...”.
(203) След това Уктимас наредил
да разсекат Искел на части
и да ги погребат тайно
и отделно една от друга...
(204) Когато Гобе
узнала за това,
помрачил се от мъка
нейният разум.
(205) До края на живота си
тя обикаляла Аскъп,
питайки всички
къде е погребан нейният Искел...
(206) Но народът проклел
мерзкия анагарсъз –
и никой не й казал
къде са закопали останките на Искел.
(207) В чест на цар Уктимас
Зътолгау устроил
Славен пир – и изпял
на него песента за царя.
(208) Харесала се на царя тази песен
и той попитал хайджията: “За нея
искай от мен всичко,
каквото пожелаеш!”.
(209) Казал тогава Зътолгау:
“О, велики царю,
дай ми Сасе Аспарджек,
който вече не ти трябва!”.
(210) Уктимас се разсмял
и наредил да предадат злодея
на чичо му –
и си тръгнал обратно.
(211) Повече от всичко на света
Уктимас обичал войната
и презирал онези,
които обичали нещо друго.
(212) Когато Зътолгау
се заел с търговия
и помолил царя да му разреши
да сече монети –
(213) той отново паднал
в очите на Уктимас; но царят
го почитал като чичо
и не му се обидил.
68. За лошото време на Дебер и славното превземане на Аркел
(1) Седял Уктимас на трона
15 години,
а когато той умрял, избрали
за нов цар Дебер:
(2) нали Дебер бил спечелил
доверието на Уктимас
и постепенно обкръжил трона
със свои хора.
(3) А те разправяли на хората,
че Дебер, като стане цар,
ще добие за народа
огромно богатство.
(4) И багълите, уморени
от полугладния живот
в разорената от войни страна,
избрали Дебер за цар.
(5) Показал тогава Дебер
истинското си лице:
почнал преди всичко да отмъщава
на приятелите-бахадири.
(6) Биристек, веднага надушвайки,
че Зътолгау е изгубил
подкрепата на царя,
вероломно превзел Аркел –
(7) когато биракците отворили
града за макиданците,
които уж прекарвали
през него своя добитък.
(8) Зътолгау се оплакал от това
на цар Дебер –
а онзи злобно
му отвърнал:
(9) “Отвикнал си да воюваш,
затова си отслабнал.
Сега се качи на коня
и сам си върни твоя град!”.
(10) Но Зътолгау не започнал
война заради Аркел –
нямал достатъчно
добри воини.
(11) А и Биристек спечелил
Дебер на своя страна като почнал
да плаща за владеенето на Аркел
двойно по-голям данък.
(12) Още по-голямо зло
бил подготвил Дебер за Сарос:
обявил, че иска да завладее
златото на дива Кай.
(13) За да се стигне
до владенията на Кай,
комуто слугували
барджийските царе,
(14) трябвало да се разчисти
джурешският път,
затрупан с камъни
дълго преди това...
(15) И Дебер заповядал
всички сънджакци непрекъснато
да разчистват от затрупванията
джурешския път.
(16) Сънджакците изнемогнали
от тази работа
и субагът Сарос
отказал да помага на царя.
(17) Тогава онзи в яростта си
свалил Сарос
и поставил за субаг
неговия брат Даиш.
(18) Сарос, получавайки за владение
областта на града Бури,
гъмжаща от разбойници,
се захванал с изкореняване на разбойничествата.
(19) А плахият Даиш почнал да изпраща
хиляди сънджакци
да разчистват пътя –
но те работели напразно.
(20) Защото алпът Кадъш –
господарят на планинските върхове
и дух на проклятията,
им пречел:
(21) когато хората успявали
да разчистят една част от пътя,
Кадъш отново
затрупвал пътя с камъни.
(22) Мнозина сънджакци
загинали тогава
от глада и каменопадите –
повече, отколкото във войните.
(23) Тъй биха загинали
всички сънджакци,
без да разчистят пътищата,
но ги спасил случаят.
(24) Узнала Умай,
че Дебер е станал цар
и казала на Кортайга:
“Настъпи времето да отмъстиш!
(25) Отиди на Джиена при Аратеб –
там ще бъдат и Дебер, и Туба;
влюби ги в себе си –
и после ги скарай:
(26) отдай предпочитание
на Туба – и Дебер
ще те изревнува
и ще се сбие с него.
(27) Туба е по-силен от него
и в двубоя ще може
да убие Дебер –
тъй ще се извърши мъстта!”.
(28) “Но как ще мога
да влюбя братята –
нали съм вече стара
и цялата изсъхнала от мъка!” –
(29) попитала Тайга,
която изглеждала по-стара
от най-древните старици
на събанските българи-масгути.
(30) А Умай й казва:
“Аз ще ти дам квас
от Небесните Ябълки –
той ще те подмлади!”.
(31) Действително – от напитката
бръчките й се изгладили,
а тялото й отново
се наляло с жизнени сокове.
(32) “Изпълнена съм със сили, -
въздъхнала Кортайга, -
но не мога вече
да зачена дете!”.
(33) Но Умай й обещала:
“Ще направя тъй,
че едно дърво
да приеме твоя облик.
(34) Туба ще го оплоди,
а сетне ти
ще посадиш това дръвце –
и то ще ти роди син!”.
(35) Зарадвала се Кортайга,
отправила се към Аратеб –
и там, срещайки братята,
ги влюбила в себе си.
(36) Сетне, пред очите на Дебер,
Тайга се уединила
в своята шатра с Туба –
и Дебер изпаднал в ярост.
(37) Когато Туба излязъл,
той се нахвърлил върху него
и искал да го посече,
но Туба отблъснал нападението.
(38) Ако той бил
продължил схватката,
непременно щял да убие
не толкова ловкия Дебер.
(39) Но на помощ на Дебер
дошъл врагът на Умай – Яга –
той приел облика на Тура
и казал на Туба:
(40) “Туба, любими ми синко,
какво правиш?
Не убивай Дебер –
нали той е родният ти брат!”.
(41) Горкият Туба се засрамил
и свалил меча –
а Дебер тутакси
му отсякъл главата.
(42) След това Дебер
нахлул в шатрата на Кортайга,
но тя вече
била изчезнала...
(43) Отпътувала тя
със своята свита
у дома си в Събан
и там посадила дръвцето.
(44) Много скоро дънерът на дървото
почнал да се надува
и накрая се пукнал –
а от него излязло момче.
(45) То толкова приличало
на загиналия Корбан,
че Кортайга едва
не изгубила свяст.
(46) Но тя вече
се почувствувал майка:
притиснала момчето към гръдта си –
и той й станал син.
(47) Нарекла го
Бирулъ – нали той
излязъл от дървото,
наричано Бир.
(48) Това дърво се наричало
също тъй и Газан –
затова Бирулъ бил наричан
и с името Газан.
(49) Той бил толкова обичан от Умай,
че понякога тя отлитала
с него на клонката на Бой Терек
и му показвала живота на алпите.
(50) Тъй когато тя веднъж
летяла с Кавес –
само те двамата успявали
да посетят близката клонка.
(51) Когато те се издигнали
високо над Земята,
Газан забелязал долу
някакъв кладенец.
(52) Попитал той Турун-Аби
що за кладенец е това.
“Това е Златният Кладенец! –
обяснила му Умай. –
(53) Но ти не се появявай там,
че иначе ще те погуби
неговият стопанин –
мерзкият Яга Албастъй!
(54) Защото по-скъпо от всичко
е за него това злато,
с което той подкупва
и покварява много хора!”.
(55) А на клонката Газан видял,
че великите алпове яздат
крилатите Небесни Бикове,
наричани Джалмати.
(56) Приискало му се да има
такива бикове –
и той помолил Умай да му даде
поне един Джалмат.
(57) Но Умай му отговорила:
“Не мога да ти дам Джалмат
от Небесната Конюшня –
те се пазят добре.
(58) Но съм чувала,
че неколцина Джалмати
са избягали на Земята
и се крият в Улуг Хин.
(59) Така че, ако ти
много искаш да ги получиш,
отиди там:
току-виж ги намериш!”.
(60) Преди да се върнат
обратно на Земята,
Газан взел от клонката
един Небесен Камък:
(61) той приличал
на патешко яйце,
което Бирулъ носил
със себе си като съкровище.
(62) На Земята момчето тутакси,
тайно от майка си,
се отправил към Улуг Хин
и попаднал в лапите на Кай.
(63) “Ти наруши границата
на моите владения –
изръмжал му алпът, -
за това те очаква смърт.
(64) Никой от хората,
освен барджийците,
които работят за мен,
не могат да се появяват тук.
(65) Аз пазя Златните Пещери,
в които обича да идва
самият тархан на алпите Мар –
а и сам аз обичам златото.
(66) А хората все се стремят
да ме окрадат,
но аз ще ги смачкам,
както теб сега!”.
(67) Като чул тази заплаха,
Газан извадил камъка
и казал на дива,
показвайки му Небесния Камък:
(68) “Съгласен съм да бъда смачкан,
но само в случай,
че ти първо
смачкаш този камък”.
(69) Кай се разсмял
и, като грабнал камъка,
стиснал го в дланите си –
но той дори не пукнал.
(70) Тогава се разсмял Газан,
и, като пъхнал камъка в джоба си,
тръгнал си по пътя;
но изведнъж се спрял.
(71) “Слушай, о , Могъщи Кай, -
казал той на дива. –
А ти знаеш ли къде
са избягали от Небесата Джалматите?”.
(72) “Знам, но за нищо на света
няма да ти кажа:
търси си ги сам, колкото си искаш!” –
измърморил обиденият алп.
(73) А Бирулъ му предложил:
“Хайде да направим тъй:
аз ще се опитам да смачкам
същия този камък.
(74) Ако аз не го смачкам,
ти ще ме смачкаш,
а ако го смачкам, ти
ще ми помогнеш да намеря Джалматите!”.
(75) Съгласил се с това Кай,
дори отново се развеселил:
бил сигурен: “Не, малкият
не ще смачка камъка, макар да е смел!”.
(76) Но онзи извадил от джоба
едно патешко яйце –
и пред очите на Кай
с лекота го смачкал.
(77) Потресеният див
послушно последвал Бирулъ
в непознатия за Газан Улуг Хин
и му показал Джалматите.
(78) Те били също такива,
каквито и небесните –
само дето нямали
големи крила.
(79) Понеже крилата им давал Тангра
само на Небесата,
за да могат да летят
по клоните на Бой Терек.
(80) Но и без крила
да се уловят Джалматите
било трудно –
защото те били огромни.
(81) Тогава находчивият Бирулъ
предложил на Кай:
“Помогни ми да хвана
няколко Джалмати.
(82) Ако ми помогнеш,
ще ти покажа къде се намира
Златния Кладенец –
там има много-много злато!”.
(83) Като чул за златото, Кай
тутакси се съгласил да помогне –
и хванал на момчето
десетина Джалмати.
(84) Върнали се те обратно –
и Газан на границата
узнал, че Събан
бил завзет от булгар-хоните.
(85) “Как да направя тъй, че
хем да освободя своята земя,
хем неспокойните хони
да не пострадат много?”.
(86) Помислил Бирулъ –
и измислил: обърнал се
към своя помощник
с такова предложение:
(87) “А дали да не отидем
към Златния Кладенец
през Събан – така ще бъде
много по-напряко!”.
(88) Съгласил се Кай – и,
сядайки със своите дивове
на свободните Джалмати,
потеглил с Газан на път.
(89) Опитали се хоните
да им преградят пътя,
мислейки, че това са
барджийци, които идват.
(90) Но като видяли Джалматите
и свирепите дивове
с огромни тояги,
те избягали от Събан.
(91) Народът се поклонил на Газан
като на свой спасител
и му предложил
да стане техен владетел.
(92) Хората виждали в него
Аспандияр, завърнал се
от Небесата на Земята,
за да им помогне.
(93) Съгласил се Газан
да стане съуправител на Тайга
под името на Аспандияр –
и продължил с дивовете нататък.
(94) Колкото могли да носят
Джалматите и дивовете
взел злато Кай
от Златния Кладенец.
(95) След известно време
хората отново ги видяли:
вървели дивовете с изплезени езици
и огромни чували злато.
(96) На границата Кай
благодарил на Бирулъ
и се отправил към пещерите си,
където поставил златото.
(97) Когато Мар
посетил тези пещери,
Кай му разказал
за своя набег.
(98) Разказвал му, смеейки се,
и развеселил Мар:
нали Джайтасир не обичал
зловредния Албастъй.
(99) Станали Кай и Бирулъ
приятели за цял живот,
и дори потомците на Газан
Кай считал за приятели.
(100) Когато Газан решил
да украси своята столица –
славният град Мар –
то Мар и Кай му помогнали.
(101) Дали му те за това
много злато, сребро
и Небесни Камъни –
и те украсили града.
(102) Той възхищавал всички,
които го виждали
и почнали да го наричат
също и Джу-Мар.
(103) Чул царят на барджийците
за неговите богатства
и извършил набег
срещу Джу-Мар.
(104) Бирулъ, който обикалял
тогава отдалечените области
на своята суба,
се впуснал след грабителите.
(105) Със своя Джалмат
той догонил барджийците
в областта Бурджан
и ги стъпкал.
(106) За този набег Бирулъ
наказал барджийците с това,
че отнел от тях
Къзъл Бурджан.
(107) За спомен от победата
Газан приел името Бурджан
и построил там
града Джалмат.
(108) Затова тамошните българи
останалите почнали да наричат
къзъл-бурджани
или джалматци.
(109) Когато веднъж един
от потомците на Бурджан
бил прогонен от Джу-Мар,
той се нарекъл Мар Джалмат.
(110) А потомците на Бурджан
до ден-днешен
управляват онази област;
те са красиви и мъжествени...
(111) А Дебер, като разбрал,
че е бил подведен,
решил да отмъсти – и тръгнал
на война срещу Събан.
(112) Взел той със себе си
наубурийци, баштарци,
а също и дагъ-агаджирци –
известните разбойници.
(113) Грабили те по пътя
всички области наред –
и хората бягали надалеч
от пътя на това войнство.
(114) Бягали и казвали
на другите: “Пазете се!
Идват разбойниците-деберци
и грабят всичко наоколо!”.
(115) Оттогава наричат
тези разбойни воини
и техните потомци
по името на царя – деберци.
(116) А в Бърман баштарците
били наричани още и угилци,
поради което деберците понякога
наричали и угилци.
(117) Стигнали те до река Ил,
на бреговете на която
се разполагала цъфтящата област,
наречена Иллак –
(118) и деберците я разграбили
до шушка:
не знаели, какво ще се случи
по-нататък с тях...
(119) А алпът Кадъш
бил възмутен от това,
че Дебер нечестно
победил Туба.
(120) Затова той помолил
Чулман да пусне
душата на Тура за един ден
от другия свят.
(121) “Нека Тура да узнае
как е загинал Туба
и да отмъсти на Дебер”, -
обяснил Кадъш на Чулман.
(122) Чулман помолил Всевишния
да даде на душата на Тура
такава възможност – и Тангра
изпълнил неговата молба.
(123) Когато Дебер напускал
разграбената от него област
и преминавал по края
на една бездънна пропаст –
(124) пред него внезапно
изникнала сянката на баща му
и гръмко му казала:
“Дойдох да отмъстя за Туба!”.
(125) От страх Дебер
искал да обърне коня,
но паднал от пътеката
в бездънната пропаст.
(126) След това
изчезнала и сянката на Тура –
така деберците останали
без своя цар.
(127) Да се върнат обратно
те вече не можели:
ограбените от тях иделци
ги заплашвали с отмъщение.
(128) Затова деберците останали
да живеят в областта Иллак
и почнали да ги наричат
също и иллакци.
(129) Те живеели лошо,
защото разграбили цялата област,
затуй пък там изучили
всичките 7 български езика.
(130) Понеже в тази област –
част от Исадун –
живеели българи
от всичките 7 племена.
(131) Оттогава българите
обичали да се шегуват тъй,
когато някой ругаел
деберците за разбойничествата:
(132) “Какво вие само
ругаете деберците –
затуй пък угилците
знаят всичките 7 езика!”.
(133) Ето тъй минало времето на Дебер
и настанало времето
на новия цар –
сина на Уктимас – Чокър.
(134) Чокър израстнал
в дома на Зътолгау –
нали се учел в училището,
организирано от Зътолгау.
(135) Той бил най-слабия
от синовете на Уктимас –
и царят вдигнал
ръце от него;
(136) за да не го опозорява,
той го отпратил далеч от очите си,
но ето че надживял баща си
единствено той.
(137) При царуването на Искел
от Булгар се отцепили
и Кермек, и Хин –
и не си ги върнали вече...
(138) Единият син на Уктимас
загинал в похода срещу Кермек,
другият – в похода срещу Хин,
а третият – на лов за булут...
(139) Чокър не позволявал
да обиждат неговия възпитател
и наредил на своите бахадири
да отнемат Аркел от Макидан.
(140) Но този път тръгнали на поход
храбрият Сарос и Даиш,
Байджия, Алвар и Аудан,
а с тях – и самият Чокър Аряджан.
(141) Водели иделците
по 20 хиляди воина,
а останалите –
по 10 хиляди воина.
(142) Радвал се Чокър
на това общество
и много се огорчавал,
че не дошъл Идел.
(143) А онзи, оправдавайки се с болест,
за пръв път останал у дома си,
но в действителност друго нещо
карало Шила да остане:
(144) намразил Идел войните,
когато видял,
че те носят разорение
на родния край.
(145) Заради тях загивали
най-добрите мъже –
и затова обрасвали с трева
цели полета,
(146) избивал се добитъкът, който
нямало къде да пасе,
а децата растели без бащи
и забравяли обичая.
(147) Затуй пък тогав се развъдили
много хищни птици и зверове:
много храна им давали
непрестанните войни.
(148) А и нямало кой
да ловува срещу тях –
и ето, теу покривали
небесата и полята.
(149) За това пял Идел
на Сарос и Даиш,
когато те по пътя
се отбили при него.
(150) А после ги попитал:
“Защо сте тръгнали
на тази война –
и без вас воините са достатъчно!”.
(151) Нищо не отвърнал Сарос,
само тежко въздъхнал,
а Даиш отговорил: “Накара ме
да отида моята жена!
(152) Обезлюди се владението ми
и семейството ми обедня –
и жена ми почна
да твърди:
(153) “Съседите се подуват от глад,
скоро и ние ще гладуваме:
защо да чакаме това?
По-добре върви на война.
(154) Може да ти провърви
и да донесеш от войната
голяма плячка –
и ние отново ще забогатеем!”.
(155) Напразно аз й казвах,
че войната никога
не донася радост –
неумолима бе жена ми!
(156) Почна да разправя,
че явно съм страхливец
и че ако не отида,
тя сама ще тръгне на поход.
(157) Наложи ми се да тръгна,
за да не се прочуя като страхливм
и за да избегна
невиждания позор!”.
(158) “Потеглиха бахадирите на поход –
по пътя флейтата им пее:
“Българино, бъди мъж в този път,
с усмивка към победата върви!”.
(159) Песен им свири тамърът:
“След като всички напускат този свят,
то по-добре е да загинеш в бой,
отколкото да търпиш глад и нужда!”.
(160) Колко сладки са призивите за война –
бойците ободряват те.
Но жалко – за сеитба не стават
и ще ви доведат до беда.
(161) Разбира се, да ревеш “бурат”,
и да препускаш главоломно,
и саби навсякъде да размахваш,
и копия в нещо да забиваш-
(162) по-драго е, отколкото воловете да подкарваш,
и плуга по полята да обръщаш,
и с тежкия чук да млатиш,
и зърното в жегата да жънеш:
(163) но знаем – не хранят народа
звънът саблен и вихрите на несгодите.
Само този, който води плуга и скота
ще спаси земята от глада!” –
(164) звънели всички тези думи,
които изпял на приятелите
хайджията Идел,
в ушите на бахадирите по пътя.
(165) Но когато в далечината се показали
с блестящо оръжие враговете –
то за миг трепнали приятелите:
изчезнали тъгата и хандрата.
(166) Нали в боя по-скоро ще падне
този, който смърт или горести очаква.
А смъртта не ще я чакаш дълго –
виж: вече е раззинала уста!
(167) Разбили приятелите онези врагове,
които се изправили
срещу тях в полето –
и ги прогонили в града.
(168) А стоял Аркел
в една планинска седловина
и само един път
преминавал през него.
(169) Приближили бахадирите
до подножието на този хребет,
погледнали Аркел –
и свят им се завило.
(170) Видели те, че в града
не ще влязат по друг път,
значи не ще могат
да го щурмуват от другата страна.
(171) А по пътя към Аркел
имало толкова свлачища,
че за превземането му
никаква войска не би стигнала.
(172) Биристек, като узнал,
че самият цар
е пристигнал до града,
го напуснал.
(173) Но Белебей – единственият
син на Биристек –
отказал да напусне:
той бил упорит.
(174) Но дори заминаването
на част от макиданците
не отслабило отбраната
на страшния Аркел.
(175) Оклюмали се тогава бахадирите,
почнали да мислят що да сторят, -
но като не измислили нищо,
решили да си тръгнат.
(176) А с бахадирите бил
и находчивият Идел –
младият син на Зътолгау,
верен приятел на Чокър.
(177) Видял той, че войската
изпаднала в униние
и иска да си тръгва –
и казва на бахадирите:
(178) “Позволете на мен, приятели,
да половувам тук:
искам да донеса оттук
поне някаква плячка!”.
(179) Разрешили му бахадирите
да половува край хребета,
а самите те устроили хардар
и почнали да пируват.
(180) Отишъл Идел на лов
със своя любим сокол;
той се запалил по лова със соколи
под влиянието на Чокър.
(181) Тъкмо се канел
да пусне сокола,
когато онзи внезапно
го заговаря:
(182) “Виждам, че не ловът
те вълнува сега,
а искаш да намериш
начин да победиш врага.
(183) Ти си ми приятен:
доста се сприятелихме,
след като Чокър
ме подари на теб.
(184) Затова ще ти дам съвет:
принеси жертва на Челбас –
а за останалото
не се безпокой”.
(185) Почел Идел
алпа Кулюг-Бала – и той
неочаквано се явил
и го попитал:
(186) “Никой и никога още
не ми е принасял жертви –
защо ти изведнъж
направи това сега?”.
(187) Не се стъписал Идел
и казал на Челбас:
“Чувал съм, уважаеми алпе,
че ти си бил велик ловец.
(188) И затова си помислих:
ти ще можеш да ми подскажеш
как да половувам
за силния звяр – Аркел!”.
(189) Станало приятно на Челбас,
че си спомнят за неговия лов –
и той не могъл да не даде
добър съвет на Идел:
(190) “Отвъд езерото Бирис
в планините Дирис
живеят огромни орли,
които много обичат овце.
(191) Нека твоите воини
се привържат към корема на овцете –
и тези орли ще ги вдигнат
направо в града!”.
(192) Като се върнал при приятелите, Идел
им разказал всичко – и в сърцата им
унинието отстъпило
място на надеждата.
(193) Направили те тъй,
както ги посъветвал Челбас:
привързали към корема на овцете
най-добрите воини и Аудан.
(194) А останалите воини
се скрили – и тогава
връхлетяли онези орли
и вдигнали овцете във въздуха.
(195) Но този път уловът им
бил по-тежък от обичайното –
и орлите летяли
по-ниско от обикновено.
(196) Когато орлите прелитали
над покривите на къщите на Аркел,
Аудан извикал на воините
да скачат долу.
(197) Воините разрязали вървите –
и паднали на земята:
никой не се осакатил,
само някои се ударили.
(198) Без да се бави, Аудан
наредил на воините да сразят врага,
а сам се хвърлил
към шатрата на Белебей.
(199) Мнозина воини на Аудан
загинали при свлачищата –
и той се стремял
да отмъсти за тях.
(200) Като преминал през редиците
на джурите на Белебей,
Аудан го пронизъл
с дългото си копие.
(201) Тогава се промъкнал през свлачищата
отрядът на Сарос:
той се сражавал под червеното знаме
на готовите за смърт.
(202) С него бил тихият Байджия:
обичал той дъщерята на Алвар
и искал да се сватоса за нея
като славен герой...
(203) Побягнали тогава макиданците –
един по-бързо от друг –
но Аудан не ги преследвал:
нали те също били българи...
(204) В чест на победата Зътолгау
устроил велик пир,
на който доволният Чокър
му казал:
(205) “Ти, мъдри Зътолгау,
стана за мен като баща –
и аз се радвам
да ти направя подарък:
(206) окажи ми честта –
приеми завинаги
под своето управление
славния град Аркел!”.
(207) Още по-весело засвирили
флейтите и тамърите,
славейки царя на Аскъп
и неговите бахадири.
(208) Прегърнал Чокър Идел
и му казал:
“Искам с теб
да си разменим имената!”...
(209) Така станал Идел
Идел-Чокър,
а добродушният Чокър –
Чокър-Идел.
(210) А сетне прославили
царят и неговите бахадири
славния Аудан – и Идел
обещал да нарече сина си Аудан.
(211) Радвал се благородният Алвар
за своя син –
не знаел той, че този поход
ще бъде за него последен...
(212) Не забравили да прославят
и Сарос и Байджия –
а те вдигнали наздравица
за царя и своите приятели...
(213) Не знаят героите,
какво ги чака напред,
но напорът им бе славен:
и ти към целта тъй върви!
(214) Не мисли, какво ще стане,
а мисли: как да живееш тъй,
че славата на гордите предци
с позор да не покриеш.
(215) Не е дълъг животът
на славните храбреци –
затуй ги вечно помнят...
Не посрамвай своите отци!
65. Шила-Идел – внукът на Тимджан
(1) Искел направил Кряшилем
свой първи буляр –
и по негова молба освободил
Макидан от данъка.
(2) А на Уктимас Искел
наредил да се махне от Басъл
със своите превърженици –
те отишли в Среден Джеремел.
(3) С тях тръгнала и Бегдил.
Тя обичала единствено Бавър
и не се омъжила за никого
след приключването на траура.
(4) В град Алабуга ги
приел радушно Идел –
субагът на Джеремел,
светило на рода на Даил.
(5) Предци на Идел били
синът на Даил – Сандугач,
неговият син Лек-Идан,
неговият син Бут.
(6) Син на Бут бил Байджан,
негов син – хайджията Тимджан,
негов син – Джилавър,
бащата на Идел, бахадир.
(7) Идел се родил
такъв хилав,
че дядо му му дал
прозвището Шила.
(8) По примера на дядо си
Идел от детството си
обичал да свири докато пасе
на тамър и флейта.
(9) Но от времето на Иданбир
загрубели нравите на българите:
почнали да ценят повече
не свирнята, а воинското умение.
(10) Затова още Тимджан
се стараел да свири тайно,
за да не узнаят съседите
и да не му се присмеят.
(11) И ето че веднъж младият Тимджан,
скривайки се в храстите край езерото,
почнал да свири на тамър –
и изведнъж видял един старец.
(12) “Защо се криеш тук?” –
попитал го той, поглеждайки го накриво –
“Ти свириш доста добре,
от какво се стесняваш?”.
(13) “Но у нас почнаха да се присмиват
над онези, които свирят,
а още повече – които пеят!” –
обяснил Тимджан.
(14) “Виж ти, и на мен
се присмиваха да това,
че аз свирех и пеех! –
забелязал старецът. –
(15) Аз не зарязах свиренето,
но се случи беда: тамърът ми
се счупи – и аз търся човек,
който да може да го поправи”.
(16) “Нима сред нас има малко
добри майстори?” –
учудил се Тимджан,
а старецът пояснил:
(17) “Работата е в това,
че моят тамър
позволява да го вземат в ръце
само на добрите певци:
(18) толкова добри,
които биха могли
да ме разчувствуват
със своето свирене.
(19) Затуй ми е нужен
майстор-певец...
А да се намери такъв
е много трудно!”.
(20) А сетне попитал:
“Ти сам ли си
измайсторил своя тамър?
Ако е тъй, – посвири ми!”.
(21) Взел Тимджан тамъра
и почнал да свири и пее:
“Докато човек е млад, той
не познава живота.
(22) Затова аз попитах
своя баща, Байджан:
“Кажи ми, татко,
какво е животът?
(23) Питах за това
различни хора
и всички ми отговаряха
различно.
(24) Едни казваха:
“Това е ситостта”,
други казваха:
“Това е богатството”.
(25) Трети казваха:
“Това е любовта”,
четвърти казваха:
“Това е славата”.
(26) Пети казваха:
“Това е свободата”,
шести казваха:
“Това е властта”.”.
(27) А баща ми отвърна:
“Познавал съм подобни хора.
Те вече умряха
и се превърнаха в прах.
(28) Веднъж си помислих:
какво ще стане ако прахът им
се хвърли под Ъратът
и се полее със шам?
(29) И ето че веднъж при една буря
силният воден поток
заля нашето гробище
и смеси праха на починалите.
(30) Събрах аз този прах в една кана –
и, като го изсипах
под нашия Ъратът,
го полях със шам.
(31) После седнах до дървото
и почнах да чакам –
няма ли да заговори то,
но то мълчеше.
(32) Дълго чаках така
и дори заспах.
А когато се събудих –
Ъратът изведнъж заговори.
(33) И заговори с гласовете
на онези мъртъвци:
“Преживях целия си живот сито,
а умрях от колики в стомаха”;
(34) “А аз живях в богатство,
но умрях бездетен –
и цялото ми богатство
разграбиха бедните”;
(35) “А аз живях сред жени
и се наслаждавах на близостта с тях,
но когато остарях,
те тутакси си намериха млади.
(36) Нямах дом
и почнах да прося
тях и техните деца
да ми дадат нещичко,
(37) но техните младежи и деца,
които аз не бях отглеждал
не прогонваха,
докато накрая съвсем не ме пребиха”.
(38) “А аз живеех в слава,
но незаслужена,
защото тя се стовари
върху мен случайно.
(39) Считах, че всички
са ми задължени
и никому никога
за нищо не помагах.
(40) А когато изгря звездата
на друг един герой,
всички се отвърнаха от мен
и аз умрях като неизвестен бедняк”;
(41) “А аз живеех на свобода,
без да дружа с никого,
и когато ме ядяха червеите,
нямаше кого да викам на помощ...”;
(42) “А аз цял живот управлявах хората,
използувайки властта
за собствените си интереси
и се наслаждавах на радостите,
(43) но щом станах слаб,
аз попаднах в зиндана
и умрях там – и никой
не ме съжали”.
(44) Самият аз пък на твоя въпрос
ще отвърна тъй: животът – това е обичаят.
Следвай обичая – и ще видиш
истинския живот.
(45) Бъди истински българин,
почитай сродниците, бъди добър стопанин
и живей не толкова за себе си,
колкото за хората – ето обичая.
(46) Отивай при хората с добро
и се хващай за оръжието
само тогава, когато враг
заплашва родината – това също е обичай...
(47) Аз самият живеех според обичая:
грижех се за сродниците,
никога не отказвах на молителите
и обичах своята земя.
(48) Както предписваше обичая,
ожених се и отгледах деца,
пасях добитък и сеях жито,
славех Тангра и се бих с врага.
(49) Нямах богатства,
слава и голяма власт –
не винаги бях сит
и често страдах от рани.
(50) Но аз обичах своя български народ,
бях надеждна опора за сродниците,
за жена си – верен приятел,
за децата – добър баща.
(51) Изпитвал съм много пъти
голяма радост:
когато баща ми ме вдигна
и за пръв път ме качи на кон,
(52) когато за пръв път
ми се усмихна любимата,
когато победих
в сватбения двубой,
(53) когато взех на ръце
първия си син,
когато за пръв път с него,
откарах добитъка на паша,
(54) когато накосявах
много сено
и когато събирах
добра реколта,
(55) когато моята помощ и реч
се харесваха на хората,
когато се връщах у дома
от далечен поход.
(56) Много пъти съм тъгувал:
когато умряха родителите ми
и аз, раздирайки лице,
откарвах телата им на гробището;
(57) когато загинаха във война
любимите ми чичовци,
когато загина на лов брат ми,
а болест отнесе живота на дъщеря ми,
(58) когато за пръв път не можа
да стане на крака майка ти,
и когато тя ме напусна
в далечната мъглива степ...
(59) Всички трябва да си отидат,
когато настъпи техният срок.
Много неща забравя човекът,
но Аджина аз не можах да забравя.
(60) Натъжих се аз, че тя
не ме изчака малко –
заедно щяхме да си тръгнем
в далечнатна мъглива степ.
(61) Когато тя умираше,
тя свали шапката ми
и каза: “Искам да я взема
със себе си в мъгливата степ,
(62) та никоя друга
да не притича до теб
и да я свали от теб
по време на танца Гобе!”.
(63) Спомних си, как в младостта,
на празника Чачак,
тя дотича до мен
и свали шапката ми от главата.
(64) За пръв път танцувахме тогава
с нея заедно танцът Гобе –
и аз бях щастлив, защото отдавна
я бях заглеждал.
(65) Призна ми тя, че ме е очаровала
на Карга Боткасе –
взела със себе си от кашата
недояденото от мен месо...
(66) Така, с моята шапка в ръка,
умря Аджина, твоята майка,
казвайки, че й е приятна моята миризма,
която се разнася от нея.
(67) Не можех да си представя
как ще живея, без да я виждам –
и взех и направих от камък
един неин сънташ.
(68) Изобразих я
с чаша в ръка –
с нея тя ме посрещаше,
когато се връщах от походите.
(69) Понякога, когато страдах от раните,
ме возеха на таглика,
но преди аула аз винаги
се качвах на коня.
(70) Винаги съм искал да изглеждам
като юнак пред очите й –
от коня вземах и на коня изпивах
аз онази нейна чаша...
(71) Поставих нейния сънташ
на върха на нейния курган.
Когато излизам от къщи, -
аз винаги гледам нея.
(72) Чака ме тя – млада,
каквато бе на първия танц:
в красива одежда
и с чаша кумъс в ръце”.
(73) Не се ожени повече баща ми –
само Аджина обичаше той,
само от нейните ръце бе свикнал
да взема чашата с кумъс.
(74) Преди смъртта си баща ми ми каза:
“Аз изпълних обичая:
изживях живота си
и умирам щастлив.
(75) Нали лежа у дома си
и съм заобиколен от грижите
на роднините и близките –
какво може да е по-хубаво!
(76) А и Аджина ми обеща:
“Ще те посрещна
в Мъгливата Степ
с онази чаша в ръка”,
(77) Но се безпокоя – не познавам
тамошния бряг,
боя се да не се размина
с моята Аджина.
(78) А така ми се иска
отново да покажа едзитното си умение
пред нея и да чуя нейния смях,
подобен на песента на чучулига...”.
(79) Казах аз тогава на баща си:
“Където и да е душата на Аджина,
ти ще се срещнеш с нея
и ще изпиеш чашата от нейните ръце”.
(80) А ти, добри ми старче,
не знаеш ли, дали ще могат
да се срещнат там душите
на моите родители?”.
(81) Заплакал тогава, ридаейки, старецът
и казал на Тимджан: “Знай, че
твоята майка Аджина
беше моя дъщеря.
(82) Майка й – Тургай –
беше моя жена –
обикна ме тя
и напусна Земята с мен.
(83) Но после се затъжи,
замина с Умай-биче
и вече не се върна –
остана в родния си аул.
(84) Не знаеше тя, че очаква
дете от мен.
Когато тя роди Аджина,
всички почнаха да я порицават...
(85) Не мога да отговоря
на твоя въпрос –
не бива смъртните да знаят
какво ги очаква в света Тама!
(86) Успя ти да ме разчувствуваш
със своята песен, внуче,
затова ти поверявам
поправката на моя тамър!”.
(87) Чулман предал на Тимджан
своя тамър –
и той го поправил:
засривил тамърът още по-хубаво!
(88) В замяна на това Чулман обещал
да ходатайствува пред Тангра
за срещата на душите на неговите родители –
и тутакси изчезнал.
(89) А сълзите му
като ручей се втекли в езерото,
от което после пили
овцете, които Шила пасял.
(90) Внимателният Шила забелязал,
че тези овце
растат по-бързо от другите,
които били пасли на други места.
(91) А като опитал месото
на тези овце,
Шила узнал, че няма на света
по-вкусно месо.
(92) Зарадвал се Шила и решил
да ги принесе в жертва на Субан –
та той в замяна
да му придаде сили.
(93) Подигравали се връстниците
на хилавия Шила
и той искал да стане бахадир,
за да си върне на грубияните.
(94) Наклал Шила огън,
и почнал да вари на него месото,
а докато чакал алпа,
засвирил със свирка песента “Сабан”.
(95) Считало се, че тази песен
привличала алпа
и той винаги идвал към мястото,
където тя се свирела.
(96) И наистина – алпът Субан
тихично приближил огъня
и като подушил миризмата на месото,
решил да го опита.
(97) Момчето много се учудило,
когато пред него внезапно
се появил Субан и попитал:
“Ще ме нагостиш ли с месо, пастирче?”.
(98) Алпът бил в образа
на красавец-юнак
със светли коси,
сплетени в 7 плитки.
(99) Помислил Шила:
“Този бугай сега
ще изяде всичкото месо
и няма да остане за Субан!”.
(100) Но, колкото и да му било жал
за жертвеното месо – все пак
той нахранил юнака: нали онзи
го възхитил с юначния си вид.
(101) Изял Субан почти всичкото месо,
а сетне, като се уригнал,
предал остатъците на Тимджан
и му казал:
(102) “А сега, добро пастирче,
дояж това месо –
виждам, че самият ти
те ядеш донасита!”.
(103) Шила изял остатъците –
и изведнъж почувствувал,
как се изпълнили със сила
хилавите му мишци.
(104) Учудил се Шила и искал
да каже за това
на юначния момък –
но онзи бил изчезнал.
(105) Внезапно, като от нищото,
връхлетели върху Шила
разбойници-наубурийци,
които грабели навсякъде.
(106) Едни от конниците
нападнали момчето,
а дрлугите почнали
да отвеждат овцете му.
(107) Разбойниците метнали
ласа върху Шила
и го повлекли
след себе си по земята.
(108) По-рано Шила би се изплашил
и, плачейки, би замолил за пощада,
но сега не само не се изплашил,
но дори се развеселил.
(109) Размърдал той лекичко рамене –
и здравите ласа се разкъсали.
Видяли това разбойниците –
и побягнали от него.
(110) Но малкият Шила
изтръгнал от земята цял един дъб
и, удряйки с дънера му,
изтрепал двадесет души.
(111) Оцелелите злодеи
в страха си зарязали стадото
и препуснали в различни посоки,
викайки от ужас.
(112) Едва след тази схватка
разбрал Шила,
че самият Субан е бил неговият гост
и му е дал сила.
(113) Радостен, подскачайки от щастие,
подкарал Идел стадото към аула –
а край оградата срещнал
грубияните, които го издебвали.
(114) Момчетата вкупом
се нахвърлили върху него
и почнали да удрят Идел
с юмруци, крака и тояги.
(115) А Шила тогава
само разперил ръчички
и момчетата се разлетели
в далечни места:
(116) един паднал в блатото,
друг – на дърво и камъни,
трети паднал в оврага,
а четвърти попаднал на покрива.
(117) Едва ги открили техните
и ги отнесли у дома:
те не могли да вървят –
били силно наранени.
(118) Не съжалявали децата
суровите им родители:
нали се били нахвърлили всички срещу един –
а това било позорно.
(119) Когато те се оправили,
почнали вече да им се присмиват:
нали тези здравеняци заедно
не могли да се справят с хилавия Шила.
(120) Оттогава грубияните
заобикаляли Идел отдалеч,
но добродушният Шила
никому не отмъщавал...
(121) Когато следващият път
Шила отвел стадото при езерото,
той забил в земята своята гега
и казал с висок глас:
(122) “Благодаря ти, Субан,
за дарената ми сила.
Кълна се: овцете от това поле
винаги ще жертвувам на теб!”.
(123) Едва-що Идел бил изрекъл това –
и гегата му се превърнала в дърво.
Това означавало: Субан
бил чул и одобрил клетвата му...
(124) Разправят, че оттогава
силата на Субаш се предавала
на всички потомци на Идел,
които охранявали стадата на Субан...
(125) Трудолюбив бил
славният род на Даил –
той никога не се големеел
и не се възползувал от властта.
(126) Живеел бащата на Шила –
якият субаг Джилавър –
в също такава проста къща,
в каквато и простите джеремелци.
(127) За това, че Шила
набил своите притеснители,
без да си знае силите,
Джилавър го наказал:
(128) привързал го към едно дърво
и обявил: “Нека родителите
на ранените деца
да нашибат виновника с камшик!”.
(129) Но от уважение
към своя субаг
нито един човек
не ударил Шила.
(130) А Идел от всички
помолил за прошка
и оттогава използувал
силата си много предпазливо...
66. Как Идел и приятелите му разбили Искел
(1) Възпитал трудолюбивият Джилавър
своите деца в уважение
към обичаите и към народа,
който той управлявал.
(2) Инакви израсли
младите бийове и джури,
като шайка обкръжаващи
новия стопанин – Искел.
(3) Изпълили Искел
и неговият наставник Кряшилем
целия Булгар
със своите безобразия:
(4) ходели облечени
в безсрамното облекло на кряшците,
надсмивали се над обичаите
и славата на българите,
(5) обезчестявали жените –
особено жените и дъщерите
на онези бийове, които
не се присъединявали към тях.
(6) От мъст злодеите
почти не се бояли:
с парите на Кряшилем
се подкупвали и хората на бийовете.
(7) А когато бийовете
се опитвали сами
да се противопоставят на анагарсъзите,
онези бързо ги убивали.
(8) Така бил убит дори Тура –
синът на Арджанбий
и брат на Искел –
могъщ като Дамбай.
(9) Той никога не се бил стремял
нито към власт, нито към богатство, -
но при това не се боял
да говори истината в лицето.
(10) Когато престъпленията
на царския двор
му станали известни,
той свикал кинеша.
(11) Преди той дремел
на тези кинеши,
а сега излязъл в кръга
и казал на багълите:
(12) “Искел и Кряшилем
с техните приятелчета
изпълниха дома на българите
с невиждани безчинства.
(13) Те изкореняват обичай
и убиват онези,
които се опитват да противодействуват
на престъпните им замисли.
(14) Населението е обложено
с троен данък –
и под страх от смърт
е принудено да изхранва анагарсъзите.
(15) Аз като улу-тархан
ви призовавам
да подкрепите моето предложение
да бъдат осъдени престъпниците!”.
(16) Не всички багъли
дошли на кинеша,
боейки се от козните и подлостите
на зловредната шайка.
(17) Не дошли на кинеша
багълите на Идел
и Стария Булгар,
на Кашан и Караджим.
(18) От всички останали подкрепили
Тура единствено Зътолгау,
Айдар, братът на Идел,
и другите джеремелци.
(19) Привържениците на Тура обаче
се оказали повече от 7 –
затова решението за съда
трябвало да даде биркамът.
(20) Тогава бил биркам
старият пелтек Кичи-Татра –
братът на Джилавър,
който бил също тъй винаги честен.
(21) Никой не се съмнявал,
че той ще даде
справедливо решение,
но то плашело злодеите.
(22) Затова Искел решил
да убие кама
и възложил това убиство
на Сасе Аспарджек.
(23) Този Аспарджек –
братът на Зътолгау,
покварен от Кряшилем –
с радост се съгласил на убийство.
(24) Влизайки в юртата на стареца –
уж като вестител –
той удушил биркама
и, като излязъл, обявил:
(25) “Биркамът нареди да предам:
гаданието е показало,
че Искел и Кряшилем
са невинни и чисти!”.
(26) След това
младите багъли
нападнали Тура
и всичките му привърженици.
(27) Хората на Тура, подкупени
от мерзките негодници,
предали своя бий
и той бил убит.
(28) Джеремелците се хвърлили
на помощ на Тура,
но не успяли;
затуй пък успели да се спасят самите те.
(29) Но ги очаквала
засада край една река,
която преди
се наричала Искел.
(30) Край нея се бил родил
самият Искел, и живеели
суровите баштарци,
които го подкрепяли.
(31) Баштарците успели да убият
неколцина джеремелци...
Един от убитите
бил синът на Айдар – Джавър.
(32) Измъкнали се уж
бащата и синът
с още двамина багъли
от вражеската обсада –
(33) но внезапно ударила
една вражеска стрела
незащитената шия
на младия Джавър.
(34) В боя той загубил
своя шлем
и един баштарец
се възползувал от това...
(35) Видял бащата
как пада от коня синът му –
и погледът му помръкнал,
и ръцете му се отпуснали...
(36) Но когато багълите
го попитали
дали ще спасяват
тялото на сина му, Айдар казал:
(37) “Не ще върнем вече ние
душата му в тялото –
излетя тя
през неговия монджук.
(38) А и не ще измъкнем
ние тялото на Джавър –
само напразно
сами ще загинем.
(39) По-добре дайте да спасим онова,
което още ни е останало –
нашият български народ:
не бива да го загубим.
(40) Вървете при Шила и в Идел,
а аз ще отида в Сънджак:
да се опитаме да вдигнем българите
в защита на обичая!...”.
(41) Не успял един багъл
да достигне до Джеремел –
настигнали го баштарците
и го насякли на парчета.
(42) Затова Шила нищо
не узнал за станалото –
и това заплашвало
с голяма беда.
(43) Другият багъл
успял да стигне до Идел,
където управлявал субагът
Кундуз Балтавар.
(44) Той бил потомък на Катраг,
наречен Улят заради това,
че бил откраднал не по-малко овце,
отколкото Улят по време на моровете...
(45) Син на Катраг бил
добрият Булут,
възпитан от Маджи;
син на Булут – Лек Алъп.
(46) Син на Лек Алъп бил Барън,
негов син – Аспарък,
наречен заради силата си Торган –
бащата на Кундуз...
(47) Когато багълът разказвал
на Кундуз на станалото,
синът на Кундуз – Нуш Аудан
седял до баща си.
(48) Аудан бил славата на дома:
красив, умен и силен,
храбър, работлив и справедлив –
гордеел се с него Кундуз.
(49) Когато войските на Бавър
воювали в Кермек,
барджийците нападнали
мирния Сънджак.
(50) Сарос, комуто баща му
дал също и името на Татра,
повикал на помощ
Аудан и Джавър.
(51) Те тримата разбили
наглия враг
и със щурм превзели
вражеската крепост.
(52) Там имало една кула,
в която те намерили
една прекрасна пленница –
базинката Боз-Симбир.
(53) Когато бащите им
се завърнали от похода,
те били поразени
от победата на младите синове.
(54) Аудан се оженил за Бозби –
на сватбата им Идел
възпял подвига на приятелите
в своето “Шан толгау”...
(55) Повече от всичко на света
обичал Аудан пчеловъдството –
затова в неговото владение Нуш
живеела самата Мосхаба.
(56) Заради любовта си към пчелите
той бил наречен Мосха
и самият той обичал това име
повече от другите.
(57) Увлякъл Мосха в пчеловъдството
и своя приятел Джавър –
и той в Алабужската гора
също заселил пчели.
(58) Джавър владеел едно имение
на река Тар
и обичал да нарича
владението и себе си Тарвил.
(59) Влюбила се Мосхаба
в стройния Джавър:
той също бил утеха на баща си
и се славел с добротата си.
(60) И Джавър обикнал Мосхаба.
Прозрачно било тялото й,
когато тя приемала образа
на прекрасна жена...
(61) Щастливата Мосхаба
научила на езика на пчелите
Джавър, Мосха, Идел,
Уктимас и техните близки.
(62) Образували приятелите
едно свое щастливо островче –
живеели, без да познават беди,
но бедата сама дошла при тях...
(63) Не се решил да влезе в бой с нея
предпазливият Кундуз;
помислил си: “Дано тя
да заобиколи дома ми отстрани!”.
(64) Мосха пък, като чул
за гибелта на Джавър –
своя добър приятел, -
решил да отмъсти на враговете.
(65) Но неговата жена –
базинката Боз-Симбир – узнала,
че този поход
заплашва мъжа й с гибел.
(66) Отишла тя при Кундуз –
и той, като я изслушал,
наредил да затворят сина му
в една пещера с огромен камък.
(67) После тази пещера
и рекичката, течаща наблизо,
хората ще нарекат Нуш
за спомен от това...
(68) В пещерата Мосха почнал да моли
алпа Кубар да му помогне
да се измъкне и да вземе
участие във войната.
(69) Урус ударил със Саръджа-та
камъка край входа:
канарата се пръснала на парчета
и Мосха препуснал на война...
(70) Айдар също тъй успял да стигне
до Сънджак – и убедил
тамошния субаг Джумантай
да изпрати помощ на Джеремел.
(71) Наистина, онзи дълго се колебал –
боял се да започне междуособна война;
но когато узнал за гибелта на кама,
той се съгласил да помогне.
(72) За това Джумантай узнал
не от хората, а от една птица –
имал една такава птичка
биркамът Татра.
(73) Веднъж тежко се разболял
малкият Сарос,
а пелтекът Татра
успял да го излекува.
(74) В благодарност момчето
подарило на биркама, пред баща си,
най-скъпото си –
една питомна птичка.
(75) Аскалът се просълзил
и казал на Сарос:
“Тя ще поживее при мен,
а когато умра – ще се върне”.
(76) Когато Джумантай
разговарял с Айдар,
той изведнъж видял птичката –
и си спомним думите на кама.
(77) Разбрал той, че враговете
са убили стария аскал –
но не казал това на глас:
боял се за сина си.
(78) Избухлив бил Сарос,
и ако бил узнал
за това престъпление,
щял да тръгне направо към Джилан.
(79) А птичката, след като се показала,
изведнъж изчезнала, -
нали тя била, разправят,
душата на добрия Татра...
(80) А Зътолгау враговете
заловили жив –
спасили го доспехите
на самия Хурса.
(81) Помолил тогава Кряшилем
мерзкия Искел
да не убива още Зътолгау –
бил намислил една работа.
(82) Искел се съгласил – но поставил
за нов субаг на Бирак
верния си Аспарджек –
убиеца на кама Татра.
(83) После царят обявил на хората:
“Отсега аз самият
ще бъда и владетел
и мъдър биркам!”.
(84) И сред смеха
на младите багъли наредил:
“Затова от днес
ме наричайте Аскал Искел!”.
(85) А за стария биркам
никой не си спомнил
или не се осмелил да си спомни –
той тихо бил погребан някъде...
(86) Като сторил всичко туй, Искел
по съвета на Кряшилем
потеглил с войската си
срещу непокорния Джеремел.
(87) Искал Искел да избие всички там.
Жадувало убийства и плячка
и неговото войнство: наемници,
наубурийци, баштарци...
(88) Войската на злодеите
била толкова огромна,
че древните старци я сметнали
за войската на Дагрий.
(89) Нали мнозина разправяли,
че част от войската на Дагрий
била изгубила пътя – и оттогава
се скита по целия свят...
(90) Когато видял тази войска
субагът Шила Идел,
смътна тревога
се размърдала в душата му.
(91) Но той не издал
своето състояние
и радушно посрещнал
Искел и Кряшилем.
(92) А “гостите” хванали Идел,
обкръжили града му –
и, като седнали да пируват в дома му,
заповядали да сина му Байджия:
(93) “Върви да доведеш тук
най-хубавите ви жени –
и да не забравиш Бегдил
и майка си Танкаби.
(94) Нека те да ни развличат;
а ако не ги доведеш,
ние ще убием Идел,
Зътолгау и целия народ!”.
(95) Краката не понесли
втрещения Байджий,
но двама яки баштарци
го повлекли под ръце.
(96) А на своите Искел наредил:
“Веднага, след като доведат тук
тези жени,
колете всички наред!”.
(97) А на улицата Мосхаба
очаквала Байджия:
тя била вбесена
и приготвила пчелите за война.
(98) Узнала царицата, че злодеите
са убили нейния любим
и решила страшно да отмъсти
на цялото войнство на Искел.
(99) Долетяла тя до Байджия
и му прожужала в ухото:
“Доведи жените – и не се бой:
аз ще нападна злодеите!”.
(100) Байджия разбрал всичко,
а баштарците – нищо;
отлетяла Мосхаба после
и призовала на бой всички приятели.
(101) На Уктимас тя прожужала:
“Онзи, който вреди на народа на българите,
престава да бъде българин
и става враг на българите.
(102) Искел и Кряшилем
почнаха да вредят на българите –
значи те са станали
най-зли врагове на българите.
(103) Затова, подготви
всичките си воини – и когата
нападнат врага моите пчели,
ти сам атакувай злодеите!”.
(104) Същото това Мосхаба
прожужяла на Аудан
и на Татра-Сарос,
които приближавали Алабуга...
(105) Когато Байджия довел жените,
злодеите заповядали
на честните жени и девойки
да оголят телата си.
(106) Нямал търпение Кряшилем
да обезчести Бегдил,
а Искел – жената на Идел
и дъщерите на субага.
(107) Плачейки от срам,
разгърнали жените
своите одежди – и от тях
излетяли стотици пчели.
(108) Те почнали да жилят злодеите
и докато те се защитавали,
Байджия отвел жените
и ги скрил в едно тихо място.
(109) А Идел, разкъсвайки
железните окови,
освободил Зътолгау
и се хвърлил срещу злодеите.
(110) Бийовете и охраната на злодеите
се опитали да го спрат:
те си мислели, че ще го насекат
на ситни парченца.
(111) Но Идел грабнал
един дебел бий за краката –
и, удряйки с него другите,
изпотрепал всички врагове в къщата.
(112) Само Искел и Кряшилем
успели да изскочат от дома
и да призоват своите главорези
към всеобщо клане.
(113) Заредили враговете лъковете си,
извадили своите мечове,
но ги нападнали
тумени пчели.
(114) Почнали пчелите да жилят
лицата на мерзките джарбашци
и мнозина аратсъзи
престанали да виждат изобщо.
(115) Нападнали врага тогава
в града – Идел и Уктимас,
а в полето – Мосха
и Татра-Сарос.
(116) Виейки от болка
стреляли и сечали
анагарсъзите напосоки –
но бил дошъл последният им час.
(117) Поголовно разбили съюзниците
разбойната войска на злодеите –
биели се тъй, че от джарбашците
никой не можал да се спаси.
(118) Но имали джурите
на мерзкия Кряшилем
тънки кърпи, с които
те танцували на пировете.
(119) Навлекли ги джурите
на своите глави
и виждали през тях – а пчелите
не можели да ги жилят.
(120) Застанали джурите на пътя
на нашите приятели;
под защитата на джурите
злодеите почнали да отстъпват.
(121) Не издържала Айрам –
по-малката дъщеря на Идел:
изскочила от укритието
и се хвърлила към джурите.
(122) Смъкнала тя кърпите от главите
на неколцина врагове –
но я хванал
мерзкият Искел.
(123) Завикала Айрам
и й се притекъл на помощ
храбрият Аудан,
но бил обкръжен от враговете.
(124) Повалил бахадирът
множество джури –
но един от враговете
го ударил отзад с копие.
(125) Паднал Аудан от коня
и светлината почнала да помръква
в неговите очи; но изведнъж
видял една глава, обвита в кърпа.
(126) Това бил навеждащият се над него
негов убиец – Кряшилем,
който искал да отреже
главата на славния Нуш.
(127) С последни сили
ударил Мосха злодея
със своя чиркес в гърлото –
и го убил.
(128) След това духът
на великия бахадир
спокойно се отправил
към небесния стан на маджарите.
(129) Очаквали го вече самият Баръс
и другите маджари –
по волята на Тангра станал Аудан
също славен маджар...
(130) Когато свършил траурът
по Нуш Аудан,
оженил се за Боз-Симбир
неговият брат – благородният Алвар.
(131) Станал Алвар
новия биркам на Аскъп;
за мъдростта му го нарекли
Магъш и Аскал.
(132) Когато на Симбир се родил
син, то тя
го нарекла
с името на Аудан.
(133) Станал Младият Аудан
също знаменит бахадир:
не ще помръкне славата
на българското богатирство!
(134) Стъпкали приятелите
войската на анагарсъзите –
само Искел
успял да се измъкне.
(135) Скрил се злодеят
в своя дворец:
сто хиляди джарбашци
го охранявали.
(136) Дълго би трябвало
да го превземат приятелите:
здрави били стените
и големи запасите на двореца
(137) Но се разлютил на злодеите
великият Урус Кубар
за това, че те убили
неговия любимец Аудан.
(138) Ударил алпът само веднъж
със своята Саръджа по двореца –
и от него останали
единствено главни...
67. Как Зътолгау и Уктимас се помирили
(1) Успял да избяга разбитият Искел,
заедно с пленената Айрам
по дурбуна в Ак-Чаллъ –
и кряшците му помогнали:
(2) прехвърлили го с кораб
при Сасе Аспарджек в Бирак.
Мерзкият Аспарджек
радушно го приел.
(3) Като чул за победата
на нашите приятели,
той привикал съюзниците си –
макиданците и кряшците.
(4) Под закрилата на съюзниците двамата
взели още повече да злодействуват...
Поискали да обезчестят
беззащитната Айрам.
(5) Но заспорили кой от тях
първи да я обезчести –
а девойката, по време на спора,
поставили в зиндана.
(6) Обърнала се там Айрам
към Турун-Аби Умай
и я помолила
да й помогне.
(7) Не допуснала Артимас
безчестието на невинната девица:
отвела я по един дурбун
в едно тихо място.
(8) Междувременно съюзниците
почнали да се държат в Бирак
като в покорена страна –
и озлобили народа.
(9) А Зътолгау, освободен
от своите приятели, тутакси
тръгнал за Бирак – и по пътя
се отбил в Курън.
(10) Уморил се конят му –
и Зътолгау искал
да купи там още един
добър жребец.
(11) В Курън го очаровала
коварната Чирма –
решила и тя да се укрие
в Бирак от бахадирите.
(12) Но не могла Чирма
напълно да го омагьоса:
самата тя се влюбила в нея
и чародействата й отслабнали.
(13) Затова любовта към нея
не попречила на Зътолгау
да отвоюва своята суба
от мерзкия Аспарджек.
(14) Наистина, когато отначало
той отишъл в Бирак сам,
надявайки се на подкрепата на народа,
той бил разбит.
(15) Много прости хора
се присъединили към него –
но те били
лоши воини.
(16) А пък съюзниците били
свирепи воини – те били предвождани
от брата на царя на Макидан,
синът на Алкусян – Купкан.
(17) Той бил наречен Очулган
заради своята жестокост;
той пиел кръвта на ранените
направо на бойното поле.
(18) Дори самият му вид
предизвиквал трепет:
той напомнял планина,
смазваща всичко наоколо.
(19) Яга го обичал
като свой син
и винаги му помагал
в неговите злодейства.
(20) Воините на този Очулган
му били съвсем
лика-прилика:
жестоки и злобни.
(21) Те били аратсъзи
от Бирис, Макидан и Кряш,
а ги събрала в Макидан
неговата майка-бириска.
(22) Денят, когато те напуснали
Бирис, Макидан и Кряш,
станал празничен в онези страни
и горестен за биракците.
(23) После биракците разправяли,
че Купкан искал
със своите аратсъзи
да ги изяде всичките.
(24) За щастие на биракците
в Бирак нахлул Зътолгау
и Сасе Аспарджек изпратил
срещу него хората на Купкан.
(25) Преминал Очулган
по Бирак като ураган,
сривайки аулите, тъпчейки посевите,
разкъсвайки хората на части.
(26) Яга му помогнал
да намери лагера на Зътолгау –
и на сутринта аратсъзите
изклали хората на Зътолгау.
(27) Зътолгау също би загинал,
но го спасил неговият тамър:
един от аратсъзите
в полумрака докоснал струните.
(28) Събуденият Зътолгау
довършил врага
и успял да се изплъзне
от лапите на Купкан.
(29) Сега Зътолгау решил
да се отправи за помощ
при своите приятели –
обратно в Джилан.
(30) Когато властта на врага паднала,
кинешът отново се събрал
и багълите в него
били доблестни воини.
(31) Затова тогава всички
единодушно избрали
за нов цар на Аскъп
бахадира Уктимас.
(32) След кинеша царят,
като се помолил на Тангра,
устроил славен пир
за героите от войната.
(33) Направо на този пир
се явил Зътолгау
и изпял песента за победата,
която ви изпяхме.
(34) След пира Зътолгау
помолил Уктимас
да му помогне да прогони врага
от своята суба.
(35) Уктимас свикал приятелите –
Идел и Дебер,
сина на злощастния Тура,
и им предложил да му помогнат.
(36) На това съвещание
не повикали Сарос
и бахадира Айдар -
и ето защо.
(37) Сарос бил тежко ранен,
а Айдар се отдал на мъката –
и никой не се решил
да го разтревожи.
(38) Намерил Айдар
останките на сина си
и ги погребал под един курган
на брега на река Искел.
(39) Този курган
тукашните хора почнали
да наричат с името на Джавър,
произнасяйки го като “Савър”.
(40) А река Искел
хората почнали да наричат
с името на самия Айдар,
желаейки да забравят Искел...
(41) След погребението Айдар останал
край могилата на сина си
направо в чистото поле –
и Байджия направил следното:
(42) Направил за него
къщичка до кургана,
за да може чичо му
да се крие там от лошото време.
(43) Едва бил направил това,
когато там пристигнал и
един друг тъгуващ – Кундуз
с тялото на Аудан.
(44) Казал той на Айдар:
“Исках да погреба
своя син в Идел,
но си помислих ето какво:
(45) нали Джавър беше
най-добрият приятел на Аудан
и синът ми загина,
отмъщавайки на врага за гибелта му.
(46) Затова ще бъде по-добре
ако те бъдат
погребани един до друг – нека
не забравят за тяхната дружба!”.
(47) Прегърнали се двамата бащи,
загубили синовете си
и дълго ридаели,
оплаквайки ги.
(48) После те погребали
храбрия Нуш-Аудан:
издигнал се курганът му
до кургана на Джавър.
(49) На сутринта на следващия ден
двамата бащи видяли,
че двата кургана
са се слели в един.
(50) Много дни прекарали те
край този курган.
Това, че били двама
помогнало на техните души:
(51) те могли да преживеят;
своята страшна мъка
и да се завърнат в своите
славни суби...
(52) А раненият Сарос,
като узнал за това,
че без него се канят
да потеглят на поход приятелите,
(53) станал от саке-то
и, едва възсядайки коня,
потеглил към приятелите,
олюлявайки се като тревичка.
(54) Без да спира стигнал той
до столицата на Аскъп –
и там с горест
казал на приятелите:
(55) “Нима има рани,
по-силни от онези,
които нанасят враговете
на нашия народ?
(56) Раните на хората зарастват,
а раните на народа – никога;
никога не се прощават
оскърбленията на народа.
(57) Само мъртвият българин
не ще тръгне на война
срещу осквернителите
на българската земя.
(58) А нима аз съм умрял?
Тогава защо
не ме поканихте
за похода срещу анагарсъзите?”.
(59) Помолили приятелите
за прошка Сарос –
и потеглили с него
срещу враговете на Аскъп.
(60) Но един от приятелите –
синът на Тура – Дебер –
само се преструвал на техен приятел,
а бил приятел на Искел.
(61) В сбиването на кинеша
той надянал маска –
и, неразпознат от никой,
помогнал да убият баща му.
(62) Подслушал веднъж Дебер разговора
на баща му с брат му Туба –
и разбрал, че Тура
обича повече Туба.
(63) Помислил той, че баща му
може да предаде властта
не на него, а на Туба -
и решил да убие Тура.
(64) Казват, че Тура при сбиването викал
на помощ своите синове –
близнаците Туба и Дебер –
но Дебер не трепнал:
(65) ударил баща си изотзад
с тояга по главата –
и когато той паднал
аратсъзите го доубили.
(66) След това Дебер
се нахвърлил срещу бан Кор –
един събански багъл,
който подкрепял Тура.
(67) Сагдакът Корбан, спечелил
множество победи,
успял и този път
да се изтръгне от пръстена на враговете.
(68) Той избягал в Канджак,
където се укрил на един остров,
за да излекува раните си,
получени в схватката.
(69) Но Дебер го проследил
и, прехвърляйки се през нощта
на този остров в Буричай,
заклал спящия Корбан.
(70) А този Кор бил
единственият син
на Тайга- жената на
един сагдакски бий.
(71) Сагдак-масгутите били приели
от барджийците някои думи
и склонността към разкош,
но си оставали храбреци.
(72) Развъждали те
прекрасните коне,
които наричали
небесни аргамаки.
(73) На тези кони
масгутите лесно отблъсквали
нападенията на хинците,
чиито кони били по-лоши.
(74) Веднъж хинският субаг
нападнал Караджим
и пленил един табун
от сагдакските аргамаки.
(75) Мъжът на Тайга – Бугар
преследвал хинците
и в един жесток бой на границата
си върнал от тях аргамаките.
(76) За отмъщение хинците изстреляли
по него една желязна стрела
с огромен лък, който
зареждали 30 души.
(77) Тази стрела поразила
храбрия Бугар,
но да си върнат табуна
хинците тъй и не успели.
(78) Тайга повела табуна
към Сагдак през пустинята,
където хинската потеря
се заблудила и загинала.
(79) Синът на Бугар – Кор –
бил утехата на вдовицата...
В честен бой той лесно би
надвил десетки Деберовци...
(80) Един приятел на Корбан
успял да се спаси,
да се добере до Събан
и да разкаже за гибелта на Кор.
(81) Кашанският цар Арал,
бащата на Тайга,
като узнал за гибелта на внука си,
умрял от мъка.
(82) И самата Тайга искала
да посегне на себе си,
но я спасила
Артимас Турун-Аби:
(83) превръщайки се в една нейна приятелка,
тя изтръгнала ножа
от ръцете й
и й казала:
(84) “Да се убиваш е недостойно
за една владетелка на Сагдак.
По-добре отмъсти; а как –
после ще ти кажа!”.
(85) Съгласила се с нея Тайга
и приела името на сина си –
почнала да се нарича “Кортайга”,
за да не забрави за отмъщението.
(86) Масгутските бийове
й предали властта
над целия Събан: защото
тя била храбра и умна...
(87) А добрият Туба,
който останал у дома,
не знаел всичко това
и продължавал да обича брат си.
(88) А онзи се престорил,
че е разстроен от гибелта
на баща им Тура
и го погребал в своето имение.
(89) Бидейки много коварен,
Дебер по времето на Искел
оставал в сянка –
и избегнал наказанието.
(90) Когато Искел избягал,
оставяйки го в Джилан,
той бързо преминал
на страната на победителите.
(91) Нещо повече – убил
неколцина от злите бийове,
но затуй, че те знаели
за неговите злодейства.
(92) А на кинеша той пръв призовал
да изберат за цар Уктимас –
и с това заслужил
милостта на новия цар.
(93) Възкачвайки се на трона, Уктимас
направил Дебер първи буляр –
и онзи придобил власт,
за която не бил и мечтал.
(94) Ето такъв бил Дебер,
когото бахадирите
считали за свой приятел –
а той не бил по-добър от Купкан.
(95) Този Очулган, още преди
да разбие Зътолгау,
получил неочаквана плячка –
коварната Чирма.
(96) Самата тя излязла
от стана на Зътолгау
при злодея Купкан –
и почнала да живее с него.
(97) А тя притежавала
способността да намира
онзи, когото искала,
колкото и да се криел.
(98) Когато забелязали
Искел и Сасе-Аспарджек
изчезването на Айрам,
те се втурнали при нея.
(99) Помолили я те
да намери бегълката.
Съгласила се онази да помогне,
но не заради тях.
(100) Предложила тя на Купкан:
“Не искаш ли ти да вземеш
в своята постеля
невинната красавица?”.
(101) Заръмжал тогава Купкан
от похотливото желание:
да обезчестява невинни девици
той обичал повече от всичко.
(102) Тогава Чирма намерила
укритието на Айрам –
и я предала
в ръцете на Очулган.
(103) Недоволни били
Сасе Аспарджек и Искел
от този обрат на нещата –
но им се наложило да се примирят:
(104) нали те се бояли
от отмъщението на приятелите,
а Купкан бил единственият,
който можел да ги защити.
(105) Не мислел да отлага
развратният Купкан
обезчестяването на Айрам –
и я повлякъл към спалнята.
(106) Но в този миг
дочул изведнъж Очулган
призив за бой –
предизвиквала го Умай.
(107) Почервенял от ярост
злобният Купкан
и изскочил от двореца
с меч в ръка.
(108) На улицата вече
кипяла битката на умайджанките
с охраната на двореца:
хвърлил се Купкан срещу Умай.
(109) Стреляла Артимас,
но Очулган се закрил
с вълшебния щит,
подарен му от Яга.
(110) Искал той да удари
с меча си Турун-Аби,
но изведнъж тя почнала
да отттегля умайджанките.
(111) Втурнал се след тях злодеят,
а Умай го водела
след себе си като опашка
до идването на приятелите.
(112) Видял азаките Купкан –
събрал всичките войски
и наредил да убиват всички,
които се прехвърлят през Сулдан.
(113) А приятелите решили,
че през нощта част от азаките
ще се прехвърлят през Сулдан
на друго място –
(114) след което ще отвлече
войската на злодеите
от мястото на прехвърлянето –
и тогава ще се прехвърлят другите.
(115) Разбирали бахадирите,
че онези, които се прехвърлят
първи на другия бряг,
могат да загинат.
(116) Затова казали за това
на воините и им предложили
сами да решат
в кой отряд ще отидат.
(117) Сарос тутакси се наел
да поведе първия отряд –
и с него решили да тръгнат
една четвърт от всички азаки.
(118) Приятелите искали
да го разубедят –
но той се пошегувал,
казвайки така:
(119) “За добър бой
не ме бива,
но за устройването
на лъжлив стан – ще стана!”.
(120) През нощта отрядът на Сарос
отишъл по-нататък по Сулдан
и успял да ге прехвърли
над стана на врага.
(121) Като направил към сутринта стан
от поставени в кръг
таглики, щитове и кожи,
Сарос тутакси атакувал врага.
(122) Поразен от наглостта му
Купкан побеснял
и се хвърлил срещу него
с всички сили.
(123) Когато около тагликите
закипял страшен бой,
останалите азаки
се прехвърлили през Сулдан.
(124) Ударили приятелите
в гърба на враговете,
атакували стана –
Булгар не бил виждал такова клане.
(125) Идел връхлетял отдясно,
а Дебер – отляво:
и воините им тъй викали,
че враговете се разтреперали.
(126) Но воинската гордост
не позволила на аратсъзите
да побягнат – и самите те
почнали да се бият бясно с приятелите.
(127) В яростната сеч
хапели и тъпчели
азакските коне
враговете и техните коне,
(128) а мъстящите за обичая
азакски бахадири
разсичали и пробождали
мерзките аратсъзи.
(129) Накрая, като видяли,
че работата отива на зле,
Сасе Аспарджек и Искел
се втурнали да бягат.
(130) Купкан с рев
се втурнал след тях:
боял се, че те
ще му откраднат Айрам.
(131) Очулган изпреварил
вождовете на аратсъзите –
и, като нахлул в двореца,
се нахвърлил върху Айрам.
(132) Не знаел той, че Умай
била успяла отново да изведе
Айрам на безопасно място
и да я замени с друга.
(133) А когато Купкан
се нахвърлил върху другата,
която имала чертите на Айрам,
той попаднал в обятията на една мечка.
(134) Страшно заръмжала
гладната мечка –
и разкъсала злодея
на няколко парчета...
(135) От останалите вождове
успял да се скрие
само Искел, а Аспарджек
попадна в плен.
(136) Когато те бягали
от потерята, бил убит
конят на Сасе Аспарджек
и той замолил Искел:
(137) “Помогни ми, приятелю,
качи ме
на коня –
той ще ме понесе!
(138) Винаги съм ти бил верен,
правих за теб
най-мръсни дела –
измъкни ме и ти сега!”.
(139) Но Искел дори не се огледал –
когато враговете бягат,
те забравят за своята
разбойническа дружба.
(140) Добрите хора винаги
спасяват другите,
а злите спасяват
само своята кожа.
(141) Хвърляйки оръжието, ридаейки,
излязъл Сасе Аспарджек
срещу препускащата конница
и закрил очи от ужас.
(142) Дебер, който препускал напред,
съжалил Сасе Аспарджек –
спрял конницата
и пленил врага.
(143) А ако беше бил
на мястото му Сарос,
нищо нямало да остане
от жестокия Аспарджек.
(144) Но Сарос бил возен
зад конницата на таглика –
след боя едва го открили
в стана под труповете.
(145) Паднали всичките му воини,
нито един не трепнал:
загинали с усмивка,
без да изпуснат оръжията си...
(146) А той оцелял защото
бил паднал от слабост –
и враговете решили,
че е мъртъв...
(147) Искел, като стигнал
до двореца в Искедум,
почнал да умолява Чирма
да го спаси.
(148) Чирма го скрила
в тайния дурбун
под този дворец
и тръгнала да посреща Зътолгау.
(149) Тя го посрещнала
с такава радост,
че той отново
бил очарован от нея.
(150) А Идел и Дебер,
без да спират, стигнали
до град Аркел,
където ги посрещнал царят на Макидан.
(151) Казвал се царят Биристек –
и той се боял,
че азаките ще пометат
и неговата власт.
(152) Затова той предварително
приготвил богати дарове
и казал на бахадирите,
че ще плаща данък на Аскъп.
(153) Вземайки даровете и данъка,
доволните бахадири
се завърнали в Искедум,
където вече управлявал Зътолгау.
(154) Устроил субагът на Бирак
в чест на победителите
разкошен пир –
и им изпял песента на победата.
(155) Само Идел бил
печален на този пир:
нали никъде не намерил
отвлечената си дъщеря.
(156) Изведнъж една жена
довежда на пира
красавицата Айрам – и Идел
заридал от радост.
(157) Искал той да възнагради
онази жена – но тя,
като довела дъщерята при баща й,
тутакси изчезнала.
(158) Досетил се Идел,
че това била самата Умай –
и възхвалил Тангра
и добрата Турун-Аби.
(159) Един от друг по-радостно
зазвучали тамърите
на двамата велики хайджии –
и запяли с тях воините.
(160) Широко се разнасяли наоколо
българските песни –
и изглеждало, че те достигат
до Джилан и Небесата.
(161) Възпявали се в тях подвизите
и прекрасната земя на българите –
и суровите бахадири,
без да се стесняват, плакали.
(162) А Зътолгау, свирейки,
не откъсвал поглед от Айрам,
а тя – от него:
обикнали се те.
(163) Когато пирът свършил,
помолил Зътолгау от Идел
да омъжи за него Айрам –
и Идел с радост се съгласил.
(164) Почти месец останали
победителите в Бирак –
тъй отпразнувал женитбата си
щедрият Зътолгау.
(165) Най-сетне, с богата плячка
и различни подаръци
се завърнали бахадирите
в своя Азак...
(166) Като се минало време –
родила Айрам на мъжа си
трима синове – Идел,
Джумантай и Тура.
(167) Те били наречени
в чест на Идел Шила,
бащата на Сарос – Джумантай,
и бащата на Дебер – Тура.
(168) Приятелите се зарадвали
на известието за това –
а пък Дебер
изпаднал в ярост.
(169) Той разбрал, че Зътолгау
е узнал за това,
как той бил злодействувал –
и така му отмъстил.
(170) Зътолгау не бил видял
кой го е пленил на кинеша,
но после успял да узнае,
че това е бил Дебер.
(171) За това говорели
неговите пазачи,
мислейки, че той
дълбоко спи.
(172) А Зътолгау не спял
и чул също и това,
че Дебер е убил
дори собствения си баща.
(173) Също както и Дебер
се разсърдила на Зътолгау
злобната Чирма,
която пред приятелите била кротка...
(174) Накрая тя взела
и изпратила в Макидан
при цар Биристек
един пленен кряшец.
(175) Кряшецът предал на Биристек
нейните думи:
“Зътолгау крие у дома си
царя Искел”, -
(176) а освен това
и едно писмо от Искел,
в който той молел
царя на Макидан за помощ.
(177) Всичко това Биристек
тутакси предал
на Уктимас – за да
скара царя със субага.
(178) Постигнал своето Биристек –
повярвал в това Уктимас
и страшно наредил на Зътолгау
да му предаде Искел.
(179) Обидил се Зътолгау
и отвърнал на царя,
че при него няма
никакъв Искел.
(180) Тогава Уктимас,
подсторван от своя
пръв съветник –
коварния Дебер –
(181) силно се разгневил
и заповядал на бахадирите
да потеглят на война
срещу техния приятел Зътолгау, -
(182) за да вземат със сила
от забравилия се Зътолгау
мерзкия Искел –
виновника за бедите на Аскъп.
(183) Завивайки хаколите, потеглили
бахадирите към Сулдан,
а след тях тръгнала
цялата азакска войска.
(184) Уктимас, боейки се, че приятелите
ще съжалят Зътолгау
и няма да започнат
истинска война,
(185) тръгнал на този поход сам,
а освен това и обявил,
че се кани да постави
за субаг на Бирак Аспарджек.
(186) Виждайки, че Уктимас
се е разсърдил не на шега,
Зътолгау помолил жена си
да му помогне да избегнат войната.
(187) Айрам, ученичка на Татра,
умеела да гадае.
Погадала тя –
и казала на мъжа си:
(188) “Заплашва те с гибел
не простодушният Уктимас,
и не приятелите-бахадири,
а някой в твоя дворец”.
(189) Наредил Зътолгау
да претърсят целия дворец –
и слугите най-сетне намерили
укриващия се в дурбуна Искел.
(190) Зарадвал се Зътолгау
и наредил на войската
да се подготви за път –
и отишъл в банята.
(191) Безсрамната Чирма,
все едно, че нищо не е станало,
му предложила
да му изтърка гърба.
(192) Когато тя влязла в банята,
той лежал на саке-то
по корем, по риза –
а на нея това й трябвало.
(193) Извадила Чирма
остър нож от ръкава си
и ударила с него
в гърба на Зътолгау.
(194) Но не знаела тя,
че Айрам се досещала
кой заплашва мъжа й
и му наредила:
(195) “Надени под ризата
здравият си доспех,
не излагай на Чирма
незащитения си гръб!”.
(196) Когато ударила,
тя разбрала, че Зътолгау
сам я надхитрил –
и поискала да избяга.
(197) Но Зътолгау, грабвайки меча,
я разсякъл на две
и наредил на слугите
да погребат частите отделно.
(198) С лека душа
се отправил Зътолгау
с пленения Искел към Сулдан –
и пристигнал пръв.
(199) Когато Уктимас почнал
да наближава реката,
той чул как Зътолгау
гръмко пее за неговите подвизи.
(200) Простата душа на царя
веднага се разтопила,
а когато Зътолгау разказал всичко,
простил на субага.
(201) Искел почнал да моли
Уктимас да го опрости,
но царят му казал
такива думи:
(202) “Всичко, което си направил,
не подлежи да прошка,
защото ти разрушаваше обичая –
основата на народа на българите...”.
(203) След това Уктимас наредил
да разсекат Искел на части
и да ги погребат тайно
и отделно една от друга...
(204) Когато Гобе
узнала за това,
помрачил се от мъка
нейният разум.
(205) До края на живота си
тя обикаляла Аскъп,
питайки всички
къде е погребан нейният Искел...
(206) Но народът проклел
мерзкия анагарсъз –
и никой не й казал
къде са закопали останките на Искел.
(207) В чест на цар Уктимас
Зътолгау устроил
Славен пир – и изпял
на него песента за царя.
(208) Харесала се на царя тази песен
и той попитал хайджията: “За нея
искай от мен всичко,
каквото пожелаеш!”.
(209) Казал тогава Зътолгау:
“О, велики царю,
дай ми Сасе Аспарджек,
който вече не ти трябва!”.
(210) Уктимас се разсмял
и наредил да предадат злодея
на чичо му –
и си тръгнал обратно.
(211) Повече от всичко на света
Уктимас обичал войната
и презирал онези,
които обичали нещо друго.
(212) Когато Зътолгау
се заел с търговия
и помолил царя да му разреши
да сече монети –
(213) той отново паднал
в очите на Уктимас; но царят
го почитал като чичо
и не му се обидил.
68. За лошото време на Дебер и славното превземане на Аркел
(1) Седял Уктимас на трона
15 години,
а когато той умрял, избрали
за нов цар Дебер:
(2) нали Дебер бил спечелил
доверието на Уктимас
и постепенно обкръжил трона
със свои хора.
(3) А те разправяли на хората,
че Дебер, като стане цар,
ще добие за народа
огромно богатство.
(4) И багълите, уморени
от полугладния живот
в разорената от войни страна,
избрали Дебер за цар.
(5) Показал тогава Дебер
истинското си лице:
почнал преди всичко да отмъщава
на приятелите-бахадири.
(6) Биристек, веднага надушвайки,
че Зътолгау е изгубил
подкрепата на царя,
вероломно превзел Аркел –
(7) когато биракците отворили
града за макиданците,
които уж прекарвали
през него своя добитък.
(8) Зътолгау се оплакал от това
на цар Дебер –
а онзи злобно
му отвърнал:
(9) “Отвикнал си да воюваш,
затова си отслабнал.
Сега се качи на коня
и сам си върни твоя град!”.
(10) Но Зътолгау не започнал
война заради Аркел –
нямал достатъчно
добри воини.
(11) А и Биристек спечелил
Дебер на своя страна като почнал
да плаща за владеенето на Аркел
двойно по-голям данък.
(12) Още по-голямо зло
бил подготвил Дебер за Сарос:
обявил, че иска да завладее
златото на дива Кай.
(13) За да се стигне
до владенията на Кай,
комуто слугували
барджийските царе,
(14) трябвало да се разчисти
джурешският път,
затрупан с камъни
дълго преди това...
(15) И Дебер заповядал
всички сънджакци непрекъснато
да разчистват от затрупванията
джурешския път.
(16) Сънджакците изнемогнали
от тази работа
и субагът Сарос
отказал да помага на царя.
(17) Тогава онзи в яростта си
свалил Сарос
и поставил за субаг
неговия брат Даиш.
(18) Сарос, получавайки за владение
областта на града Бури,
гъмжаща от разбойници,
се захванал с изкореняване на разбойничествата.
(19) А плахият Даиш почнал да изпраща
хиляди сънджакци
да разчистват пътя –
но те работели напразно.
(20) Защото алпът Кадъш –
господарят на планинските върхове
и дух на проклятията,
им пречел:
(21) когато хората успявали
да разчистят една част от пътя,
Кадъш отново
затрупвал пътя с камъни.
(22) Мнозина сънджакци
загинали тогава
от глада и каменопадите –
повече, отколкото във войните.
(23) Тъй биха загинали
всички сънджакци,
без да разчистят пътищата,
но ги спасил случаят.
(24) Узнала Умай,
че Дебер е станал цар
и казала на Кортайга:
“Настъпи времето да отмъстиш!
(25) Отиди на Джиена при Аратеб –
там ще бъдат и Дебер, и Туба;
влюби ги в себе си –
и после ги скарай:
(26) отдай предпочитание
на Туба – и Дебер
ще те изревнува
и ще се сбие с него.
(27) Туба е по-силен от него
и в двубоя ще може
да убие Дебер –
тъй ще се извърши мъстта!”.
(28) “Но как ще мога
да влюбя братята –
нали съм вече стара
и цялата изсъхнала от мъка!” –
(29) попитала Тайга,
която изглеждала по-стара
от най-древните старици
на събанските българи-масгути.
(30) А Умай й казва:
“Аз ще ти дам квас
от Небесните Ябълки –
той ще те подмлади!”.
(31) Действително – от напитката
бръчките й се изгладили,
а тялото й отново
се наляло с жизнени сокове.
(32) “Изпълнена съм със сили, -
въздъхнала Кортайга, -
но не мога вече
да зачена дете!”.
(33) Но Умай й обещала:
“Ще направя тъй,
че едно дърво
да приеме твоя облик.
(34) Туба ще го оплоди,
а сетне ти
ще посадиш това дръвце –
и то ще ти роди син!”.
(35) Зарадвала се Кортайга,
отправила се към Аратеб –
и там, срещайки братята,
ги влюбила в себе си.
(36) Сетне, пред очите на Дебер,
Тайга се уединила
в своята шатра с Туба –
и Дебер изпаднал в ярост.
(37) Когато Туба излязъл,
той се нахвърлил върху него
и искал да го посече,
но Туба отблъснал нападението.
(38) Ако той бил
продължил схватката,
непременно щял да убие
не толкова ловкия Дебер.
(39) Но на помощ на Дебер
дошъл врагът на Умай – Яга –
той приел облика на Тура
и казал на Туба:
(40) “Туба, любими ми синко,
какво правиш?
Не убивай Дебер –
нали той е родният ти брат!”.
(41) Горкият Туба се засрамил
и свалил меча –
а Дебер тутакси
му отсякъл главата.
(42) След това Дебер
нахлул в шатрата на Кортайга,
но тя вече
била изчезнала...
(43) Отпътувала тя
със своята свита
у дома си в Събан
и там посадила дръвцето.
(44) Много скоро дънерът на дървото
почнал да се надува
и накрая се пукнал –
а от него излязло момче.
(45) То толкова приличало
на загиналия Корбан,
че Кортайга едва
не изгубила свяст.
(46) Но тя вече
се почувствувал майка:
притиснала момчето към гръдта си –
и той й станал син.
(47) Нарекла го
Бирулъ – нали той
излязъл от дървото,
наричано Бир.
(48) Това дърво се наричало
също тъй и Газан –
затова Бирулъ бил наричан
и с името Газан.
(49) Той бил толкова обичан от Умай,
че понякога тя отлитала
с него на клонката на Бой Терек
и му показвала живота на алпите.
(50) Тъй когато тя веднъж
летяла с Кавес –
само те двамата успявали
да посетят близката клонка.
(51) Когато те се издигнали
високо над Земята,
Газан забелязал долу
някакъв кладенец.
(52) Попитал той Турун-Аби
що за кладенец е това.
“Това е Златният Кладенец! –
обяснила му Умай. –
(53) Но ти не се появявай там,
че иначе ще те погуби
неговият стопанин –
мерзкият Яга Албастъй!
(54) Защото по-скъпо от всичко
е за него това злато,
с което той подкупва
и покварява много хора!”.
(55) А на клонката Газан видял,
че великите алпове яздат
крилатите Небесни Бикове,
наричани Джалмати.
(56) Приискало му се да има
такива бикове –
и той помолил Умай да му даде
поне един Джалмат.
(57) Но Умай му отговорила:
“Не мога да ти дам Джалмат
от Небесната Конюшня –
те се пазят добре.
(58) Но съм чувала,
че неколцина Джалмати
са избягали на Земята
и се крият в Улуг Хин.
(59) Така че, ако ти
много искаш да ги получиш,
отиди там:
току-виж ги намериш!”.
(60) Преди да се върнат
обратно на Земята,
Газан взел от клонката
един Небесен Камък:
(61) той приличал
на патешко яйце,
което Бирулъ носил
със себе си като съкровище.
(62) На Земята момчето тутакси,
тайно от майка си,
се отправил към Улуг Хин
и попаднал в лапите на Кай.
(63) “Ти наруши границата
на моите владения –
изръмжал му алпът, -
за това те очаква смърт.
(64) Никой от хората,
освен барджийците,
които работят за мен,
не могат да се появяват тук.
(65) Аз пазя Златните Пещери,
в които обича да идва
самият тархан на алпите Мар –
а и сам аз обичам златото.
(66) А хората все се стремят
да ме окрадат,
но аз ще ги смачкам,
както теб сега!”.
(67) Като чул тази заплаха,
Газан извадил камъка
и казал на дива,
показвайки му Небесния Камък:
(68) “Съгласен съм да бъда смачкан,
но само в случай,
че ти първо
смачкаш този камък”.
(69) Кай се разсмял
и, като грабнал камъка,
стиснал го в дланите си –
но той дори не пукнал.
(70) Тогава се разсмял Газан,
и, като пъхнал камъка в джоба си,
тръгнал си по пътя;
но изведнъж се спрял.
(71) “Слушай, о , Могъщи Кай, -
казал той на дива. –
А ти знаеш ли къде
са избягали от Небесата Джалматите?”.
(72) “Знам, но за нищо на света
няма да ти кажа:
търси си ги сам, колкото си искаш!” –
измърморил обиденият алп.
(73) А Бирулъ му предложил:
“Хайде да направим тъй:
аз ще се опитам да смачкам
същия този камък.
(74) Ако аз не го смачкам,
ти ще ме смачкаш,
а ако го смачкам, ти
ще ми помогнеш да намеря Джалматите!”.
(75) Съгласил се с това Кай,
дори отново се развеселил:
бил сигурен: “Не, малкият
не ще смачка камъка, макар да е смел!”.
(76) Но онзи извадил от джоба
едно патешко яйце –
и пред очите на Кай
с лекота го смачкал.
(77) Потресеният див
послушно последвал Бирулъ
в непознатия за Газан Улуг Хин
и му показал Джалматите.
(78) Те били също такива,
каквито и небесните –
само дето нямали
големи крила.
(79) Понеже крилата им давал Тангра
само на Небесата,
за да могат да летят
по клоните на Бой Терек.
(80) Но и без крила
да се уловят Джалматите
било трудно –
защото те били огромни.
(81) Тогава находчивият Бирулъ
предложил на Кай:
“Помогни ми да хвана
няколко Джалмати.
(82) Ако ми помогнеш,
ще ти покажа къде се намира
Златния Кладенец –
там има много-много злато!”.
(83) Като чул за златото, Кай
тутакси се съгласил да помогне –
и хванал на момчето
десетина Джалмати.
(84) Върнали се те обратно –
и Газан на границата
узнал, че Събан
бил завзет от булгар-хоните.
(85) “Как да направя тъй, че
хем да освободя своята земя,
хем неспокойните хони
да не пострадат много?”.
(86) Помислил Бирулъ –
и измислил: обърнал се
към своя помощник
с такова предложение:
(87) “А дали да не отидем
към Златния Кладенец
през Събан – така ще бъде
много по-напряко!”.
(88) Съгласил се Кай – и,
сядайки със своите дивове
на свободните Джалмати,
потеглил с Газан на път.
(89) Опитали се хоните
да им преградят пътя,
мислейки, че това са
барджийци, които идват.
(90) Но като видяли Джалматите
и свирепите дивове
с огромни тояги,
те избягали от Събан.
(91) Народът се поклонил на Газан
като на свой спасител
и му предложил
да стане техен владетел.
(92) Хората виждали в него
Аспандияр, завърнал се
от Небесата на Земята,
за да им помогне.
(93) Съгласил се Газан
да стане съуправител на Тайга
под името на Аспандияр –
и продължил с дивовете нататък.
(94) Колкото могли да носят
Джалматите и дивовете
взел злато Кай
от Златния Кладенец.
(95) След известно време
хората отново ги видяли:
вървели дивовете с изплезени езици
и огромни чували злато.
(96) На границата Кай
благодарил на Бирулъ
и се отправил към пещерите си,
където поставил златото.
(97) Когато Мар
посетил тези пещери,
Кай му разказал
за своя набег.
(98) Разказвал му, смеейки се,
и развеселил Мар:
нали Джайтасир не обичал
зловредния Албастъй.
(99) Станали Кай и Бирулъ
приятели за цял живот,
и дори потомците на Газан
Кай считал за приятели.
(100) Когато Газан решил
да украси своята столица –
славният град Мар –
то Мар и Кай му помогнали.
(101) Дали му те за това
много злато, сребро
и Небесни Камъни –
и те украсили града.
(102) Той възхищавал всички,
които го виждали
и почнали да го наричат
също и Джу-Мар.
(103) Чул царят на барджийците
за неговите богатства
и извършил набег
срещу Джу-Мар.
(104) Бирулъ, който обикалял
тогава отдалечените области
на своята суба,
се впуснал след грабителите.
(105) Със своя Джалмат
той догонил барджийците
в областта Бурджан
и ги стъпкал.
(106) За този набег Бирулъ
наказал барджийците с това,
че отнел от тях
Къзъл Бурджан.
(107) За спомен от победата
Газан приел името Бурджан
и построил там
града Джалмат.
(108) Затова тамошните българи
останалите почнали да наричат
къзъл-бурджани
или джалматци.
(109) Когато веднъж един
от потомците на Бурджан
бил прогонен от Джу-Мар,
той се нарекъл Мар Джалмат.
(110) А потомците на Бурджан
до ден-днешен
управляват онази област;
те са красиви и мъжествени...
(111) А Дебер, като разбрал,
че е бил подведен,
решил да отмъсти – и тръгнал
на война срещу Събан.
(112) Взел той със себе си
наубурийци, баштарци,
а също и дагъ-агаджирци –
известните разбойници.
(113) Грабили те по пътя
всички области наред –
и хората бягали надалеч
от пътя на това войнство.
(114) Бягали и казвали
на другите: “Пазете се!
Идват разбойниците-деберци
и грабят всичко наоколо!”.
(115) Оттогава наричат
тези разбойни воини
и техните потомци
по името на царя – деберци.
(116) А в Бърман баштарците
били наричани още и угилци,
поради което деберците понякога
наричали и угилци.
(117) Стигнали те до река Ил,
на бреговете на която
се разполагала цъфтящата област,
наречена Иллак –
(118) и деберците я разграбили
до шушка:
не знаели, какво ще се случи
по-нататък с тях...
(119) А алпът Кадъш
бил възмутен от това,
че Дебер нечестно
победил Туба.
(120) Затова той помолил
Чулман да пусне
душата на Тура за един ден
от другия свят.
(121) “Нека Тура да узнае
как е загинал Туба
и да отмъсти на Дебер”, -
обяснил Кадъш на Чулман.
(122) Чулман помолил Всевишния
да даде на душата на Тура
такава възможност – и Тангра
изпълнил неговата молба.
(123) Когато Дебер напускал
разграбената от него област
и преминавал по края
на една бездънна пропаст –
(124) пред него внезапно
изникнала сянката на баща му
и гръмко му казала:
“Дойдох да отмъстя за Туба!”.
(125) От страх Дебер
искал да обърне коня,
но паднал от пътеката
в бездънната пропаст.
(126) След това
изчезнала и сянката на Тура –
така деберците останали
без своя цар.
(127) Да се върнат обратно
те вече не можели:
ограбените от тях иделци
ги заплашвали с отмъщение.
(128) Затова деберците останали
да живеят в областта Иллак
и почнали да ги наричат
също и иллакци.
(129) Те живеели лошо,
защото разграбили цялата област,
затуй пък там изучили
всичките 7 български езика.
(130) Понеже в тази област –
част от Исадун –
живеели българи
от всичките 7 племена.
(131) Оттогава българите
обичали да се шегуват тъй,
когато някой ругаел
деберците за разбойничествата:
(132) “Какво вие само
ругаете деберците –
затуй пък угилците
знаят всичките 7 езика!”.
(133) Ето тъй минало времето на Дебер
и настанало времето
на новия цар –
сина на Уктимас – Чокър.
(134) Чокър израстнал
в дома на Зътолгау –
нали се учел в училището,
организирано от Зътолгау.
(135) Той бил най-слабия
от синовете на Уктимас –
и царят вдигнал
ръце от него;
(136) за да не го опозорява,
той го отпратил далеч от очите си,
но ето че надживял баща си
единствено той.
(137) При царуването на Искел
от Булгар се отцепили
и Кермек, и Хин –
и не си ги върнали вече...
(138) Единият син на Уктимас
загинал в похода срещу Кермек,
другият – в похода срещу Хин,
а третият – на лов за булут...
(139) Чокър не позволявал
да обиждат неговия възпитател
и наредил на своите бахадири
да отнемат Аркел от Макидан.
(140) Но този път тръгнали на поход
храбрият Сарос и Даиш,
Байджия, Алвар и Аудан,
а с тях – и самият Чокър Аряджан.
(141) Водели иделците
по 20 хиляди воина,
а останалите –
по 10 хиляди воина.
(142) Радвал се Чокър
на това общество
и много се огорчавал,
че не дошъл Идел.
(143) А онзи, оправдавайки се с болест,
за пръв път останал у дома си,
но в действителност друго нещо
карало Шила да остане:
(144) намразил Идел войните,
когато видял,
че те носят разорение
на родния край.
(145) Заради тях загивали
най-добрите мъже –
и затова обрасвали с трева
цели полета,
(146) избивал се добитъкът, който
нямало къде да пасе,
а децата растели без бащи
и забравяли обичая.
(147) Затуй пък тогав се развъдили
много хищни птици и зверове:
много храна им давали
непрестанните войни.
(148) А и нямало кой
да ловува срещу тях –
и ето, теу покривали
небесата и полята.
(149) За това пял Идел
на Сарос и Даиш,
когато те по пътя
се отбили при него.
(150) А после ги попитал:
“Защо сте тръгнали
на тази война –
и без вас воините са достатъчно!”.
(151) Нищо не отвърнал Сарос,
само тежко въздъхнал,
а Даиш отговорил: “Накара ме
да отида моята жена!
(152) Обезлюди се владението ми
и семейството ми обедня –
и жена ми почна
да твърди:
(153) “Съседите се подуват от глад,
скоро и ние ще гладуваме:
защо да чакаме това?
По-добре върви на война.
(154) Може да ти провърви
и да донесеш от войната
голяма плячка –
и ние отново ще забогатеем!”.
(155) Напразно аз й казвах,
че войната никога
не донася радост –
неумолима бе жена ми!
(156) Почна да разправя,
че явно съм страхливец
и че ако не отида,
тя сама ще тръгне на поход.
(157) Наложи ми се да тръгна,
за да не се прочуя като страхливм
и за да избегна
невиждания позор!”.
(158) “Потеглиха бахадирите на поход –
по пътя флейтата им пее:
“Българино, бъди мъж в този път,
с усмивка към победата върви!”.
(159) Песен им свири тамърът:
“След като всички напускат този свят,
то по-добре е да загинеш в бой,
отколкото да търпиш глад и нужда!”.
(160) Колко сладки са призивите за война –
бойците ободряват те.
Но жалко – за сеитба не стават
и ще ви доведат до беда.
(161) Разбира се, да ревеш “бурат”,
и да препускаш главоломно,
и саби навсякъде да размахваш,
и копия в нещо да забиваш-
(162) по-драго е, отколкото воловете да подкарваш,
и плуга по полята да обръщаш,
и с тежкия чук да млатиш,
и зърното в жегата да жънеш:
(163) но знаем – не хранят народа
звънът саблен и вихрите на несгодите.
Само този, който води плуга и скота
ще спаси земята от глада!” –
(164) звънели всички тези думи,
които изпял на приятелите
хайджията Идел,
в ушите на бахадирите по пътя.
(165) Но когато в далечината се показали
с блестящо оръжие враговете –
то за миг трепнали приятелите:
изчезнали тъгата и хандрата.
(166) Нали в боя по-скоро ще падне
този, който смърт или горести очаква.
А смъртта не ще я чакаш дълго –
виж: вече е раззинала уста!
(167) Разбили приятелите онези врагове,
които се изправили
срещу тях в полето –
и ги прогонили в града.
(168) А стоял Аркел
в една планинска седловина
и само един път
преминавал през него.
(169) Приближили бахадирите
до подножието на този хребет,
погледнали Аркел –
и свят им се завило.
(170) Видели те, че в града
не ще влязат по друг път,
значи не ще могат
да го щурмуват от другата страна.
(171) А по пътя към Аркел
имало толкова свлачища,
че за превземането му
никаква войска не би стигнала.
(172) Биристек, като узнал,
че самият цар
е пристигнал до града,
го напуснал.
(173) Но Белебей – единственият
син на Биристек –
отказал да напусне:
той бил упорит.
(174) Но дори заминаването
на част от макиданците
не отслабило отбраната
на страшния Аркел.
(175) Оклюмали се тогава бахадирите,
почнали да мислят що да сторят, -
но като не измислили нищо,
решили да си тръгнат.
(176) А с бахадирите бил
и находчивият Идел –
младият син на Зътолгау,
верен приятел на Чокър.
(177) Видял той, че войската
изпаднала в униние
и иска да си тръгва –
и казва на бахадирите:
(178) “Позволете на мен, приятели,
да половувам тук:
искам да донеса оттук
поне някаква плячка!”.
(179) Разрешили му бахадирите
да половува край хребета,
а самите те устроили хардар
и почнали да пируват.
(180) Отишъл Идел на лов
със своя любим сокол;
той се запалил по лова със соколи
под влиянието на Чокър.
(181) Тъкмо се канел
да пусне сокола,
когато онзи внезапно
го заговаря:
(182) “Виждам, че не ловът
те вълнува сега,
а искаш да намериш
начин да победиш врага.
(183) Ти си ми приятен:
доста се сприятелихме,
след като Чокър
ме подари на теб.
(184) Затова ще ти дам съвет:
принеси жертва на Челбас –
а за останалото
не се безпокой”.
(185) Почел Идел
алпа Кулюг-Бала – и той
неочаквано се явил
и го попитал:
(186) “Никой и никога още
не ми е принасял жертви –
защо ти изведнъж
направи това сега?”.
(187) Не се стъписал Идел
и казал на Челбас:
“Чувал съм, уважаеми алпе,
че ти си бил велик ловец.
(188) И затова си помислих:
ти ще можеш да ми подскажеш
как да половувам
за силния звяр – Аркел!”.
(189) Станало приятно на Челбас,
че си спомнят за неговия лов –
и той не могъл да не даде
добър съвет на Идел:
(190) “Отвъд езерото Бирис
в планините Дирис
живеят огромни орли,
които много обичат овце.
(191) Нека твоите воини
се привържат към корема на овцете –
и тези орли ще ги вдигнат
направо в града!”.
(192) Като се върнал при приятелите, Идел
им разказал всичко – и в сърцата им
унинието отстъпило
място на надеждата.
(193) Направили те тъй,
както ги посъветвал Челбас:
привързали към корема на овцете
най-добрите воини и Аудан.
(194) А останалите воини
се скрили – и тогава
връхлетяли онези орли
и вдигнали овцете във въздуха.
(195) Но този път уловът им
бил по-тежък от обичайното –
и орлите летяли
по-ниско от обикновено.
(196) Когато орлите прелитали
над покривите на къщите на Аркел,
Аудан извикал на воините
да скачат долу.
(197) Воините разрязали вървите –
и паднали на земята:
никой не се осакатил,
само някои се ударили.
(198) Без да се бави, Аудан
наредил на воините да сразят врага,
а сам се хвърлил
към шатрата на Белебей.
(199) Мнозина воини на Аудан
загинали при свлачищата –
и той се стремял
да отмъсти за тях.
(200) Като преминал през редиците
на джурите на Белебей,
Аудан го пронизъл
с дългото си копие.
(201) Тогава се промъкнал през свлачищата
отрядът на Сарос:
той се сражавал под червеното знаме
на готовите за смърт.
(202) С него бил тихият Байджия:
обичал той дъщерята на Алвар
и искал да се сватоса за нея
като славен герой...
(203) Побягнали тогава макиданците –
един по-бързо от друг –
но Аудан не ги преследвал:
нали те също били българи...
(204) В чест на победата Зътолгау
устроил велик пир,
на който доволният Чокър
му казал:
(205) “Ти, мъдри Зътолгау,
стана за мен като баща –
и аз се радвам
да ти направя подарък:
(206) окажи ми честта –
приеми завинаги
под своето управление
славния град Аркел!”.
(207) Още по-весело засвирили
флейтите и тамърите,
славейки царя на Аскъп
и неговите бахадири.
(208) Прегърнал Чокър Идел
и му казал:
“Искам с теб
да си разменим имената!”...
(209) Така станал Идел
Идел-Чокър,
а добродушният Чокър –
Чокър-Идел.
(210) А сетне прославили
царят и неговите бахадири
славния Аудан – и Идел
обещал да нарече сина си Аудан.
(211) Радвал се благородният Алвар
за своя син –
не знаел той, че този поход
ще бъде за него последен...
(212) Не забравили да прославят
и Сарос и Байджия –
а те вдигнали наздравица
за царя и своите приятели...
(213) Не знаят героите,
какво ги чака напред,
но напорът им бе славен:
и ти към целта тъй върви!
(214) Не мисли, какво ще стане,
а мисли: как да живееш тъй,
че славата на гордите предци
с позор да не покриеш.
(215) Не е дълъг животът
на славните храбреци –
затуй ги вечно помнят...
Не посрамвай своите отци!
|
