| История: Въстанието на сиалетите, одрисите и диите | |||
|
|||
Цитат:Страбон, “География” фрагмент 47-48 20 години след въстанието на бесите - около 30г, 1-и век... III. 38. Цезар упрекнал съдиите задето оправдали Антисий Ветера, един от македонските първенци, обвинен в прелюбодейство, и повикал последния на съд за обида на особата, като човек буен и замесен в плановете на Рескупорит във времето, когато последния убил брат си Котис и замислял война против нас. Подсъдимият бил осъден на заточение, като било прибавено да е задържан на остров, който не е нито близо до Македония, нито до Тракия. След като Тракия била разделена между Реметалк II и децата на Котис, на които поради малолетие им бил настойник Требелен Руф, несвикналата още с нашата власт (Тракия), се бунтувала, обвинявайки Требелен, пък не по-малко и Реметалк, че оставя неотмъстени обидите, които търпи народът. Сиалетите (една част от това тракийско племе живеела в Родопите, по поречието на р. Арда, друга в полите на Стара планина, южно от Троянския проход), одрисите и диите, силни племена, се заловили за оръжие под предводителството на разни началници, но еднакви по своята незнатност. Това била причината, поради която не могли всички да се обединят за страшна война. Едни от въстаналите бунели местното население, други преминали планината Хем, за да разбунтуват и отдалечените племена; най-многобройните и добре подготвени от тях обсадали царя и град Филипопол, основан от царя Филип. 39. Като узнал това П. Велей (пропретор на Мизия) – той командвал най-близката армия – изпратил съюзическа конница и лека пехота против тия, които се скитали, за да грабят или да търсят помощни войски, а самия той повежда ядката на пехотата (легиона) си, за да освободи града от обсада. Всичко било извършено едновременно с успех: грабителите били избити, между обсадените се появили разпри, царят (Реметалк) направил пробива, тъкмо когато дошъл легиона. Тук не би трябвало да се говори за боен строй или сражение, където полувъоръжени и разпръснати неприятели били избивани без жертви от наша страна. 3. Последните войни на траките с Рим IV 46. В консулството на Лентула Гетулика и Г. Калвизий (26г. сл. Хр.) били дадени триумфални почести за Попей Сабин, понеже съсипал тракийските племена, които живели по планините без култура и затова били много упорити. Повод за въстанието, освен техния нрав, било нежеланието да допускат набор и да дават на нашата войска най-здравите си хора. Те дори били навикнали и на царете си да се подчинавят, когато им скимнело. Дори когато пращали помощни войски, назначавали свои предводители и воювали само със съседните народи. Сега обаче се появил слуха, че ще ги разпръснат и ще ги влачат по разни страни, смесени с други племена. Но преди да се заловят за оръжие, пратили посланици, които да напомнят за приятелството и покорността им, и да заявят че тези неща ще си останат така и за напред, ако не ги натоварват с ново бреме. А ако искат да им налагат робство като на победени, то у тях има желязо, младежи и решителност да защитават свободата си или да умрат. Същевременно те разчитали на своите крепости, съградени върху скалите, и на прибраните там свои жени и родители, и заплашвали със заплетена, тежка и кръвопролитна война. 47. Сабина, докато не си събрал войската им давал уклончиви отговори. Но когато пристигнал Помпоний Лебеон с един легион от Мизия и цар Реметалк с помощни войски от траки, които ни останали верни, Лебеон присъединил тия отреди към наличната войска и побързал към неприятеля, който бил вече заел гористите планински теснини. Една част от неприятелите, които били по-смели се показвали вече по откритите хълмове. Римският военачалник се приближил и лесно ги изтикал оттам, без да пролее много варварска кръв, понеже убежищата им били наблизо. След това той укрепил на това място своя стан и завзел със силен отряд една планинска верига, която се простирала на еднаква височина с близката крепост, заета от голям брой въоръжени и невъоръжени защитници. Същевременно изпратил отряд стрелци срещу най-смелите, които скачали пред окопите с песни и хора по обичая на своя народ. Докато стрелците пущали стрели отдалеч, безнаказано ранили мнозина неприятели. Ала когато се приближили били стъписани от неочаквано излезлите неприятели, но били защитени от една сутамбрийска (Сутамби, германско племе, от левия бряг на долен Рейн) кохорта, която била храбра в опасности и не по-малко страшна с песните и дрънкането на оръжията си и била разположена от римляните там наблизо. 48. След това приближил своя стан до неприятеля, а в предишните укрепления оставил траки, които както казахме ни дошли на помощ. Там било позволено да опустошават, да горят, да влачат плячка, стига само опустошението да траяло през деня, а нощта да прекарват в стана в безопасност и бдителност. Отначало постъпвали така, а после, като се предали на разкош и забогатели от плячка, почнали да изоставят заставите, да правят разпуснати пиршества и да се излежават сънливи и пияни. Неприятелите като узнали безгрижността им, приготвили два отряда, от които единия трябвало да нападне грабителите, а другигия да удари римския лагер, и то не с надежда да го превземе, ами да не чуят римляните шума от другото сражение, бидейски залисани с викове, стрели и със своята собствена безопасност. Освен това, за да бъде по-голям страха избрали нощно време. Тия, които нападнали окопа на легионския стан лесно били прогонени. Тракийските помощни войски, уплашени от ненадейното нападение, понеже една част лежала покрай укрепленията, а повечето се скитали извън тях били избити с толкова голямо ожесточение, обвинявайки ги за бегълци и предатели, които носят оръжие за свое и отечествено поробване. 49. На следващия ден Сабин изкарал войската си на равно място, за да види дали траките, одързостени от нощния успех, няма да се осмелят да се сражават, но понеже те не излизали от крепостта и съседните хълмове, той почнал обсадата чрез редути, които почнал да строи още по-рано. След това ги свързал с окопи, та обхванал едно пространство 6,4км в окръжност. После постепенно стеснявали обсадната линия и описвали все по-тесен кръг, за да отреже неприятеля от водата и храната за добитъка. Издигнал също един насип, за да хвърлят оттам камъни, копия и запалки върху близкия вече неприятел. Но нищо не мъчело последните толкова колкото жаждата, понеже голямото множество войници и невъоръжени хора се ползвало само от единия извор, който им останал. При това конете и стадата им, затворени по варварски обичай заедно с тях, измирали поради липса на храна. До тях лежали трупове на човеци, загинали от рани и жажда. Всичко било омърсено със загнила кръв, воня и зараза. Към тази неволя се присъединило и последното зло – раздорите - едни искали да се предадат, други да умрат чрез взаимни удари. Имало и такива, които съветвали да не умират без отмъщение, а да направят опит да пробият обсадата. 50. И не само простите били на различни мнения. Дори един от водачите, Динис, човек стар и с дълъг опит, запознат с римската сила и милосърдие, доказвал, че трябва да се сложи оръжието и че това е единственото спасение за нещастните и пръв, заедно с жена си и децата си се предал на победителя. Последвали го всички слаби по години и пол, които жадували повече за живота, отколкото за слава. Но младежта последвала отчасти Тарс, отчасти Турес. И двамата били решили да умрат за свободата. Но Тарс казвал, че трябва да се ускори края и да се прекрати както надеждата, тъй и страха и дал пример като забил меча в гърдите си. Не липcвали и други, които потърсили смъртта по същия начин. Турес със своя отряд очаквал нощта, което узнал и нашия военачалник, затова стражевите постове били усилени с повече войници. Настъпила нощта, страшна с проливен дъжд и неприятеля ту с боен вик, ту с гробно мълчание, възбуждали недоумение у обсадителите. Ала Сабин обикалял войниците и ги подканял да не се смущават нито от съмнителния шум, нито от привидната тишина, та да не позволят на неприятеля да ги измами, и всеки да изпълнява своята длъжност, да не побягва и да не хвърля стрелите напразно. 51. Между това траките притичвали на тълпи, хвърляли в окопите речни камъни, обгорени накрая колове, отсечени дъбови дървета и пълнели рововете с храсталаци, прътища и трупове. Някои хвърляли по-рано приготвени мостове и стълби върху предните укрепления, залавяли ги, смъквали ги и се биели отблизо с противниците си. Римските войници ги отпъждали със стрели, тласкали ги с гърба на щита, хвърляли копия и събаряли отгоре им натрупания каменен материал. Римляните били одързостени за близката вече победа и от още по-голямия срам в случай на отстъпление. А траките – че това е последната надежда за спасение и от плача на майките и жените им, които придружавали повечето от тях. Нощта на едни придавала смелост, на други – страх. Ударите се нанасяли на слука, а раните се получавали неочаквано. Свои и врагове не се разпознавали, гласовете на които отеквали из планинските кривини и ехтяли като че ли изотзад, докарали такава бъркотия, че римляните напуснали някои от укрепленията като загубени. При все това малцина от неприятелите успели да се промъкнат. Останалите били избити или ранени, а най-храбрите били изтикани чак на разсъмване в най-високата част на крепостта, където били принудени да се предадат. И най-близката околност доброволно се покорила. Настъпилата рано сурова зима в планината Хем объркала намеренията да бъдат покорени и останалите със сила или обсада. |
|
Материалът е оценен на 0.00 (0 гласа) Оцени материала |
| Назад към раздела | Съдържание |