И не вагоните горят...
Гори душата
на изтерзаната ни
майчица страна.
Наказани ли, майко,
са децата?
Да плащат...
Но какво ...
И докога?
Сред пътни катастрофи
и пожари,
сред улична,
безсмислена стрелба
умира бъдещето,
времето е стара,
съсухрена загадка.
Пустота...
По коридорите и
лутаме се бледи
и молим се, но кой да чуе...
Кой?
Ни Бог, ни Дявол.
Пирова победа
е делникът ни.
Счупен.
Стига.
Стой!
Не искам
хрониките да са
вечно черни.
Не искам да се давим във сълзи.
И вместо смях и слънце
нечий мерник
да спира дъх,
Родино.
Как боли!
Историята ти е
пълна древна чаша
и гордо беше твоето чело.
Не си на диви племена,
а само наша.
Нима ще се дадем?
Кажи - защо.

И пак е зима....Ден е мразовит.
На дъх от пролет.Всъщност, пролет няма.
Дали защото днес си бил убит,
беснее вятърът...Една човешка драма.
Едно сърце горяло с пламък чист,
една душа, отворена за всички.
Срамува се днес белият ми лист,
че думите ми са безсилни и мънИчки-
да изразят, да върнат, да простиш
онази слабост, дето те предаде...
Апостоле, в душата ми висиш.
Не си забравен.Гордий първи пада.
Цветята върху камък ще умрат,
Ликът ти върху барелефа гледа нямо.
И облаците в този ден ще спрат...
Поклон, Апостоле...С това завършвам само.