Тенгрианската обредност

В дълбоката древност главните молитвени церемонии (“мен тайре ” – “голям молебен ”) били две – зимна и лятна.

Лятното мен тайре , в което се молили на Тангра , се наричало Джиен (“Събор ”, от средата на май до края на юни), а зимното, устройвано в чест на Нардуган (Слънце-Родения) и духовете на предците-герои (“сън ”) – Нардуган или Мардукан (25 декември). Тези молебени се ръководели от избрани келбири (колобри ), а на всички бюргани (юргани ) или кам-бояни (шамани) се забранявало да се появяват в местата на “мен тайре ”, тъй като по време на общуването със злите духове те поглъщали злото и можело да осквернят мястото на молебена – “карамата ”. Келбирите имали на гърдите си изображения на Тангра или на духовете (в зависимост от това, на кого се посвещавал молебенът), а в ръцете си държали жезъл, увенчан с полумесец, топка и конска опашка с червен цвят. По време на молитвата към Тангра гледали небето с вдигнати нагоре ръце, а после се кланяли и падали ничком. Не бивало да се гледа в земята, защото под нея живеят нечистите духове. По-рано, когато се принасяли човешки жертви, мъжете често се борели помежду си за честта да бъдат принесени в жертва.

Народът считал Слънцето, Луната и звездите за очи на Тангра, затова се молели на изгряващото Слънце. В епохата на царуванията за келбири се избирали царете или други членове на царската фамилия.

Гази-Баба описва молитвената церемония на Джиена , видяна от самия него, по следния начин. Караматът се разполагал на издигнато място, на поляна. “Стената ”-плет била едва забележима – и то само край трите порти на карамата (източната, която се наричала Тангра-Капа , северната – Кук-Капа и южната – Ер-Капа ), и от западната страна, изцяло преградена срещу злите духове.

Посред карамата растели няколко дървета, най-красивото от които се наричало свещено дърво Бай-Терек . От южната страна на Бай-Терека на земята била направена издигната платформа за келбира – “ег-кепе ”.

Когато хората влизали в карамата , водени от келбира , до западната стена довеждали жертвените животни (бял кон, бял бик и бяла овца) и ги привързвали за три стълба. Сетне животните били довеждани до трите стълба в мястото край Тангра-Капа , наричано аба или уба (“жертвеник ”), заколвани и разрязвани. Кожите им били окачвани на трите стълба. Вместо истинските животни към стълбовене край западната “стена ” били привързвани техните чучела. Това се правело, за да се измамят злите духове, така че те, привлечени от животните, да продължават да остават край западната “стена ” и да не влизат в карамата . През Кук-Капа внасяли вода за приготвянето на жертвената храна и запалвали три огъня, на които почвали да варят месото на жертвените животни. Хората гледали всичко това, докато келбирът от дървото не провъзгласявал: “Мен тайре ! Гледайки Слънцето, говорете !”.

Тогава хората се вторачвали в източната част на нвебето, поставайки шапките си под мишница и келбирът започвал молитвата. В стари времена тя била такава:

Ти, бели владетелю, имащ хиляда лица!

Ти, златни владетелю, имащ хиляда очи!

Ти, сребърни владетелю, имащ хиляда уши!

Ти, медни владетелю, имащ хиляда плитки!

Ти, изумрудни владетелю, имащ хиляда тела!

Ти, розови владетелю, имащ хиляда ръце!

Ти, черни владетелю, имащ хиляда крака!

Моля се, подчинявайки се на твоето въртене!

Моля се, завъртайки се в посока на Слънцето!

Бир Тангра [Eдин Бог ] ! Бир Канар [ Един Владетел ] !

Бир Торе [ Един Порядък ] ! Мен Тайре [ Голяма Молитва ] !

Едно Начало, Един Келбир !

Ти, господарю на нашата седемцветна земя,

Ти, господарю на нашите седем племена,

ние, хората, които сме се събрали тук,

за да те умилостивим с дарове,

в знак на покорност Ти даваме

от нашите седем племена

седем души на чисти младежи,

седем души на чисти девойки.

Ти, господарю на всичко живо,

в знак на всичко това ти даваме

седем чисти иджика (жертвени коне) ,

седем чисти мосха (бикове) ,

седем чисти овни.

Приеми от нас, смирените, всичко това

и ни дари Своята милост.

Нека бъде оцветена Твоята земя

в Твоите седем благословени цветове.

Нека бъде плодородна черната земя!

Нека бъдат розови цветята!

Нека бъдат пълноводни изумрудните реки!

Нека бъдат високи изумрудните треви!

Нека бъде неизброим меднокожият добитък!

Нека бъде висока сребристодънерната гора!

Нека сияе златното Слънце!

Нека здраво стои хилядолетната Бяла Юрта!

“Но аз съм чувал и по-прости слова и вече малко по-различни, макар началото да оставаше същото... “ Канар ” се произнасяше като “ кана ”... Фразата за човешките жертвоприношения се пропускаше и веднага изричаха думите “ Ти, господарю на всичко живо ”. Сетне казваха броя животни, който в действителност жертвуваха. Хората повтаряха след келбира , гледащ към небето, неговите фрази, и след всяка фраза ниско се покланяха.

Когато изричаха думите “ Моля се, подчинявайки се на твоето въртене”, всички минаваха след келбира около Бай-Терека . Когато изричаха думите “ Моля се, завъртайки се в посока на Слънцето ”, отново обикаляха около дървото. Когато казваха “ Едно Начало, Един Келбир ”, обикаляха за трети път Бай-Терека .

След това по призива на келбира , вече изкачил се на издигнатото място до дървото, всички заставаха на колене и се молеха с вдигнати към небето лица и ръце, завършвайки тази част от молитвата с думите: “ Чист и красив иджик , чист мосха и чист овен ”. Когато хората казваха тези думи, келбирът стана и взе в ръце един черпак, направен от череп и сребро. С ръцете си той наля в този черпак бал (мед или медовина), повдигна го към небето и, казвайки: “ Приеми от нас, смирените, всичко това ”, изля бала в огъня на един от огньовете край уба (жертвеника). Сетне постави в черпака хляб и сол и направи с тях същото, каквото с бала . Накрая постави в черпака месо и след същите действия и думи го хвърли в третия огън.

Като направи това, келбирът се върна на своето възвишение до дървото и почна да говори, вдигайки ръце в началото на всяка фраза и спускайки ги в края, а хората повтаряха след него всичките му думи... [ от думите “ Приеми от нас, смирените, всичко това... ” до думите “ В Твоите седем благословени цветове ” ] . Сетне келбирът поля от черпака с кръвта на жертвените животни Бай-Терека и другите дървета, при което “казанчеите ” носега след него котлите (“казаните ”) с тази кръв, а хората повтаряха молитвата .

Като приключва с това, келбирът се връща на тахета и с думите “ Мен Тайре ! Гледайки Слънцето, пейте !” извиква дънгърчиите [ музикантите ] с барабани, свирки, гайда, дънгър (дайре), домбра и кубъз . Дънгърчиите , заставайки на колене край Бай-Терека , засвирваха, а девойките, ставайки и вдигайки над себе си няколко дълги бели ленени покривала, изпяваха в хор част от молитвата... [ от думите “ Нека бъде плодородна черната земя ” до думите “ Нека здраво стои хилядолетната Бяла Юрта ” ] . В началото на всяка фраза девойките вдигаха платната нагоре, а в края ги спускаха над главите си. А хората, останали на колене, след келбира вдигаха ръце в началото на всяка фраза, а в края ги спускаха. А закриването с платната означаваше, че хората с радост се поставят под закрилата на Тангра ...

Когато изпяха тази песен, девойките поставиха платната на земята и на едно от тях седна келбирът . Четирима мъже – “маджари ” или “батъри ” – го вдигнаха и три пъти го пренесоха върху платното около Бай-Терека , казвайки при това три пъти : “ Нека здраво стои хилядолетната Бяла Юрта !”. Народът вървеше след тях. В началото на всяка фраза мъжете повдигаха платното с келбира нагоре, а в края го спускаха. При това хората и келбирът вдигаха и спускаха ръце, гледайки към небето.

В това време казанчиите вече бяха преляли част от бала от дървеното корито в казаните (котлите), а шамбатите бяха разрязали приготвеното месо на парчета.

Когато пеенето свърши, келбирът пръв привърза към клона на Бай-Терек три лентички и ги свърза, след което същото направиха и другите хора, като при това си намисляха желания и се кълняха във вярност на Тангра с думите “Бир Тангра! Бир Канар! Бир Торе! Мейн тайре! ”. Уважаваните мъже привързваха лентичките към клоните на Бай-Терека , а останалите – към клоните на другите дървета. Лентичките трябва да бъдат бели , сини (зелени) и червени (жълти) . Белият цвят означаваше Тангра , синият или зеленият – Небето и небесните Води, а червеният или жълтият – благодатната Земя, озарена от светлината и милостта на Тангра . Освен това, привързваха също и монети в малки кърпички...

Сетне келбирът вземаше подадената от казанчиите чаша с бал и поръсваше с нея Бай-Терек , лентичките и хората.

След него всички хора поръсваха дърветата и лентичките. При това келбирът и всички присъствуващи възкликваха: “Бир Тангра! Бир Канар! Бир Торе! Мен тайре! ”.

След това казанчиите и шамбатите раздаваха бал , месо, бульон, яйца и каша на мъжете, омъжените жени и младежите. Храната се поставяше върху платната, сядаха около тях и почваха да пируват. Но след известно време девойките, останали без храна, изпяха песента “Батумар ”, в която алпът на бурята, небесните води и мълнията Кубар се нарича “Кумар ” или Самар ”:

“ Кумар , лей, лей, лей!

Самар , лей, лей, лей!

Ще ти принеса в жертва черна овца!

Бут ще ти оставя,

разноцветна лъжичка ще ти дам,

вкусна каша ще ти дам!

Дъждец мой, лей се, лей, лей –

за да не умре народът от глад,

за да има много треви,

за да бъдат сити кравите,

за да можем да пием мляко!

Хапнахте ли, дружки?

Сити ли сте, дружки? ”.

Дънгърчиите им свирели, а после засвирвали момците, запяващи в отговор на девойките:

“ Слънце, изгрей, изгрей, изгрей!

Лъжичка каша ще ти дам,

масло от тигана ще ти дам,

ще заколя тлъст бик!

Каша ще ти дам,

месото ще изям сам,

кокалите ще хвърля на кучето! ”.

С тези думи момците дадоха на девойките храна, в която нямаше само месо. След известно време девойките отново запяха “Батумар ” и момците отново им дадоха храна, но пак не им дадоха месо. Така се повтори няколко пъти, до края на пира. В края на краищата девойките получиха малко месо, но трябваше да го вземат със себе си и да го изядат едва на сутринта на следващия ден.

Както ми казаха, злите духове мислели, че месото е жертвувано на тях, затова не вредели на хората. Но имаше и други обяснения на този обичай...” .

Покривалото, на което били носили келбира , разкъсвали на части, така че за всеки да има по парченце, и се прибирали вкъщи, казвайки “Бир Тангра! Бир Канар! Бир Торе! Мен тайре! ”. От тези парченца после правели торбички за амулетите. Келбирът , казанчиите , шамбатите и дънгърчиите бивали щедро възнаграждавани с голямо количество храна.

Другият мен тайре – Нардуган (= 25 декември, Рождеството на Нар ) – се провеждал в далечното минало през 10-я месец, който сред народа се наричал също Нардуган . Този мен тайре започвал с това, че хората с маски на лицата и най-чудновати одежди се струпвали на улиците на селото и със шумна музика и диви викове прогонвали нечистите духове. Тези маскирани се наричали кукери – “небесни мъже ” – и действували в техните образи и от тяхно име, за да избегнат ответното отмъщение на злите духове. Няколко души влачели след себе си шейни, на които от всяка къща изхвърляли някакви стари вещи. Те били убедени, че заедно с тези вещи изхвърлят цялото натрупало се в къщата през последната година зло. Освен това, всички били въоражени с тояги, вили, брадви, дървени саби, самоделни копия и рогати шлемове. Те хлопали на вратата на всяка къща с това оръжие, а после влизали вътре с димящи клонки арча (хвойна, смрадлика) или бор и прекадявали, тъй като нечистите духове се бояли от този дим.

При всичко това, от време на време всички кукери пеели началото на нардуганската молитва, в която се възхвалявал Мардукан или Нардуган . В нея хората от различните местности посочвали различни числа:

Ти, който се намираш зад белите облаци,

ти, който се намираш зад черните облаци,

ти, който се намираш на синьото небе,

ти, който се намираш във владенията на Тангра ,

ти, който носиш (еди-колко си) плитки,

ти, който си извършил (еди-колко си) подвизи [ или “ убил (еди-колко си) врагове ” ] ,

ти, чиято слава достигна Небето,

ти, аба [ родоначалника ] на (еди-кой си) род,

ти, чието лице излъчва красота,

ти, чието сърце е изпълнено със състрадание,

ти, чиято душа е изпълнена с благородство,

ти, чиято сила защитаваше слабия...

Към тези думи на молитвата в селата прибавяли най-различни заплашващи припеви за това, че кукерите препускат по зова на Нардуган срещу врага – нечистите духове – от четири страни с кони в четири цвята и са изпълнени с решимост да разгромят нечистите духове с най-различни оръжия.

Като прогонвали нечистите духове от селото, кукерите отивали на гробищата. По пътя те превземали снежния град, представляващ най-често малък хълм с ледени склонови, а след това обесвали плененото в него чучело на Тама-Тархан (Господаря на Преизподнята) и изгаряли шейните със старите вещи. На гробищата отново се пеело началото на молитвата, за което вече се каза, и към него добавяли следните думи:

Приеми от нас (еди-колко си) камили,

приеми от нас (еди-колко си) коне,

приеми от нас (еди-колко си) овни... [ броят и видовете на жертвите били различни ] ,

приеми от нас скъпо оръжие,

приеми от нас скъпи одежди,

приеми от нас скъпа посуда,

приеми от нас сладки напитки,

възрадвай се на нашите подаръци

и предай нашите молби на Тангра , -

нека Тангра да ги изпълни,

нека сърцата ни се изпълнят с радост!

Когато се споменавало оръжието, келбирът , който ръководел молитвата, забивал около стълбчетата на жертвеника стрели, когато се споменавали одеждите – разстилал около стълбчетата някакъв плат, когато за посудата – поставял върху плата голяма чаша, когато за напитките – наливал в чашата медена напитка. Сетне всички, като се почне от келбирът, изпивали жертвените напитки в чест на Мардукан и другите предци-герои, родоначалниците на множество родове, повтаряйки същата молитва, но адресирайки я към абаите (родоначалниците). След това кукерите се връщали в селото с бурно веселие. Пред входа на селото за тях запалвали огньове и те прескачали през тях. В селото кукерите събирали от всяка къща подаръци, които поставяли в торбите си. При това те също така пеели различни песни, в които заплашвали стопаните с беди, когато били стиснати, или им обещавали много блага, ако стопаните били щедри...

Преди да се разотидат по къщите, където се устройвали пирове и гадания, кукерите със смях се обливали един друг с вода и танцували. Силните студове принудили българите от много места да пренесат някои обреди от Нардугана във времето на другите празници, най-вече пролетните, особено във времената на Сюрен и Шиллък (молитвата на гробищата). Така почти се съчетали действията, посветени на гибелта на Мардукан (на Сюрен – празника на “новия огън ”), неговото възраждане (на Шиллък – след 40 дни) и сватбата му за Ашна-бика (Чак-чак ) на Каргатуй (Науруз = 21 март).

Превел от Джагфар Тарихи, том III Зент Бурджан колобър