| Статии: Цигани, евреи и комунисти | |||
|
|||
| Взето от форума на "Стандарт". Прочетете за дейността на Държавна сигурност, ръководена от евреи, в която черноработниците бяха цигани като описания Шахо. И после ми говорете за толерантност към тях и за комунисти-националисти. Приятно четене. За хора със слаби нерви не се препоръчва. Изпратено от: Румен ХИТОВ на: 26.9.2005 г. "Тема: Кольо Колев от лагера „Слънчев бряг“ казва: " Жените живееха в другото крило на лагера. Работеха заедно с нас същата работа. И тях ги биеха постоянно. Гавреха се, завираха им неща, където не трябва. Вечер някои ги водеха до бъчвите с вода, Ръжгева или Куна им поливаха да се измият от кръста надолу и ги вкарваха в канцелариите. Изнасилваха ги постоянно, те не смееха да протестират. Защото иначе ги чакаше смърт. Беше много страшно. Ръцете ни бяха кървавящи рани. Товарехме камъните с голи ръце. Вечер спяхме като застреляни. Мнозина стенеха от болки. Понякога някой викаше, че минава змия или смок – по скалите ги има много, а в спалното дъските са през пръст разстояние. Ходехме по нужда в една кофа, но най-непоносима бе миризмата на гной и пот. Сутрин миришеше на мърша. През лятото беше непоносимо горещо. Камъните се нагряваха, ако счупиш яйце към обяд, пече се за 5 минути. Есента скалите изстиваха и сутрин беше много студено, но само докато стигнем кариерата. Работехме сутрин от 6 до тъмно. Не усещахме студа, защото бяхме потни дори през най-големите студове през зимата. Пот и кръв се лееха непрекъснато Мирчо Спасов искаше „много, много работа“. Свободно време нямахме. Докараха едно момче от Гложене, сираче. Докато разбера, че е земляк, го убиха. Най-близък ми беше Божидар от София, дошъл 4 дни преди мен и останал до разтурянето на лагера. Имаше много опити за бягство, но все неуспешни. Бегълците ги убиваха или на място, или пред нас за назидание. Ако циганинът, който ни броеше, сбърка, първата редица ляга и бият да кажат къде са избягалите. Той бъркаше нарочно. Понякога отделяха група от 20-30 души за работа на вилата на БКП на хълма. Носехме камък, желязо, вода, цимент – палат, построен с робски труд. Благо или някой от циганите слагаше пръчка на пътеката и трябва да я прескочиш с камъка. Който закачи пръчката, беше пребиван веднага. Ако стане, продължава, ако не може-доубиваха го. Убийствата ставаха по всевъзможни начини: с тояги, с инструменти, с ножове, с душене. В деня, когато убиха бай Иван Карадочев, оцелях по чудо. Работих с него в една група два или три месеца. Шахо го удари лошо с тоягата и той падна. Извиках, взех го в скута си. Бай Иван умря в ръцете ми. Тогава чух вик и в последния миг видях Шахо да замахва с прибора си за убиване. Това беше вързана за ръката му палка, за която със синджир бе окачена тънка стоманена лента около 20 см, изключително остра. Често ни показваше върху ръката си, че може да бръсне. С едно движение я хващаше и убиваше с нея. Ако стигне врат, човекът умираше на място, ако пък докачи нечий гръб, раната е до костта. Хората умираха от загуба на кръв или раните гноясваха и се пълнеха с червеи. И в онзи ден, когато сълзи течаха от очите ми, Божидар извика силно „Бате-е!“ Погледнах – лентата свисти към главата ми. Отдръпнах се инстиктивно назад и както бях приклекнал, ножът направи две дълбоки рани-на ръката и крака ми. Белезите и сега стоят. Шахо щеше да ме довърши, но в тоя момент Газдов го извика долу при бараките за „нещо важно“. Това означаваше, че са дошли нови хора и има работа за него. Бяха две момичета и едно момче от Бургас. Обвинили ги, че чакат с къси поли на кея да дойдат американските моряци с кораби. Цяла нощ се гавриха с тримата. Цяла нощ се чуваха страшни викове, макар че им запушваха устата. Колко са били изнасилванията, никой не знае. Сутринта момчето беше мъртво, а момичета с разкъсани дрехи, разчорлени и окървавени, ги изкараха от помещението на началниците. Гноясалите и червясали рани бай Георги – фелшерът, лекуваше по два начина. Или караше някой по-млад да уринира върху раната, или с обелени клечки човъркаше и изкарваше червеите. Всеки болен беше обречен. Веднъж един човек скочи от силозите. Искаше да избяга с тръгващия влак, но падна на релсите и вагонът мина през краката му. Закараха го в болницата,след два часа го докараха с ампутирани крака. Хвърлиха го в „моргата“ зад тоалетната и той умря в страшни мъки. Беше жив между трупове, молеше за вода, стенеше. Спомням си и Данчо от Пловдивско. Останали му две банкноти по 25 лева – тогава имаше такива – и той решил на 19 януари, Йордановден, да почерпи за рожденен и имен ден, правеше 24 години. Помолил един старшина да купи с парите лукчета, но милиционерът го предаде. Газдов го извика пред строя. Вързаха го за кол с вдигнати ръце. Беше в ученическа гимнастьорка, дрехата се вдигна една педя нагоре и оголи тялото му. Беше много студено, 15° под нулата. Газдов нареди на всеки два часа да го заливат с вода. При всяка кофа му казваха: „Знаеш ли, че за имен и рожден ден се полива за здраве?“ Два дена остана на кола и не спряха да го поливат. На третия Газдов дойде като рицар на кон в кариерата и влачеше Данчо, завързан с въже за седлото. Беше още жив, покрит с лед. Събраха ни да го видим. „Има ли други желаещи да празнуват?“ Данчо изстена само: „Братя…аз …си… отивааам…“. И издъхна. Докараха едно момче от Габрово, родителите му били големци, пратили го да го сплашат Имаше самочувствие, но още на третия ден го убиха. След няколко дни го потърсиха. Първо казали, че го няма, после че тръгнал да бяга. Накараха няколко души да съберат пръст и да сложат кръст от две клечки. Но майката усети с инстинкта си, че я лъжат. Разрови пръстта и разбра, че няма гроб. Ние не знаехме тогава, че телата, откарвани в Белене, са заравяни плитко и разкъсвани от настървените на мърша прасета. Предатели между нас нямаше, сигурен съм. Ние не говорехме помежду си – нямахме право. Имаше заповед да говорим високо. Когато говориш с някого, трябва да се чува поне на 25-30 м. Ако поискаш нещо – чук, инструмент – и охраната прецени, че не е чула, това означава, че след секунди говорещият и тези, които слушат, ще са мъртви. Това е закон. Научавахме само по едно име и откъде е – Стефан от Враца, Сашо Сладура. Помня го, не видях как го убиха. Казаха, че бил голям музикант. Там имаше само високообразовани и културни хора – заплахата за „мирния комунизъм“ Имаше адвокати, народни представители и др. Никола от София го изпратили, защото говорил с чужденци в хотел „България“. Имаше хора на 40, на 50, на 58 години. Те не издържаха. Помня две момчета – дали бяха македончета, не знам, викахме им сръбчета. Мичо избяга, но го хванаха. Убиха го много мъчително. В съзнанието ми се е запечатала датата 19 юли. Бяха сложили взривове и накараха двайсетина души да палят фитилите. Фитилите били много къси. В един момент цялата група се взриви. Тела, глави, крака и скали се разхвърчаха навсякъде. Две-три минути след това се издаде заповед „да се събере мършата в газката“. И ни накараха да „почистим“. Касапница. Хващаш ръка, тя още трепери, вземаш крак, той топъл. На друго място – черва. Лошо ми става и сега, като се сетя за 19 юли 1959 г. Някои тръгнаха да бягат, но милицонерите стреляха от скалите. Застреляха няколко души. Средно в лагера имаше по 240-250 души. Много новопристигнали не издържаха първия побой, припадаха или пък ги убиваха на място. Полуживи ги захвърляха в „моргата“ и като издъхнат – с другите убити към Белене с газката. Дажбата за 24 часа беше 260 грама стар черен хляб. Чер като рингова тухла. Даваха някакво подобие на чай сутрин и вечер. Организмът има нужда от течности. Понякога даваха супа от рибени глави, но вече почнали да се разлагат, смърдяха. Виждал съм хора да късат трева и листа и казваха: „Аз колкото да си разквася устата.“ Но гълтаха. Вода пиехме от бурета, които никога не се миеха, а само доливаха. На дъното им имаше тиня, мръсотия. Вода на кариерата нямаше. Ходехме по нужда в дървена тоалетна, но никой не смееше да се заседи много. Застреляха или заклаха няколко, както са клекнали. Вагонетките се бутаха по релси на 150-200 м. Гледаш да свършиш нито първи, нито последен. Защото група, която три пъти стане първа, се разформирова. Включваха в нея болен или осакатен. Ще го кажа открито – той не е полезен. Той е в тежест на другите, които карат нормата, а при неизпълнение – следва смърт. Докато бях там, убиха може би 1000 души. Не съм ги броил, но не са по-малко от 800. И това е само за една година. Един път Мирчо Спасов държа реч Тогава Васко от Струмяни се обади: „Другарю полковник (той беше полковник тогава), защо сме тук без съд и присъда, защо нямаме право да пишем и получаваме писма?“ Мирчо Спасов каза: „Вие сте събрани не за да изтърпявате наказание, не да оцелявате, а за физическо и стерилно унищожаване, защото сте зародишът на гнилия американски капитализъм.“ И ако някой мислел, че може да стане птичка и прехвръкне през телените мрежи, той тутакси щял да стане герак, който нямало да позволи и перушинка да излети. Тогава набелязаха момчето. След една седмица Васко вече го нямаше. За мен най-виновни са Мирчо Спасов и партията. Казал, че било повеля на партията и трябвало да си храни децата. Но това бяха изроди, жадни за власт, да колят и да бесят. Стреляха по нас като по гарги Всичко започва непосредствено след 9.IХ.1944 година. Любен Кърджиев бил ученик в Столарското училище (така наричали тогава училищата по дървообработване) в Силистра. Бил буен, здрав, добър футболист и мнозина му предричали бляскава спортна кариера. Но... имал неблагоразумието да се влюби в дъщерята на разстрелян след 9.IХ.1944 търговец от Силистра. За този град е характерно, че още преди „народния съд“ са разстреляни много търговци и магазините им разграбени от експроприаторите. По-късно имената им са включени сред осъдените, за да се оправдае грабежът и да се конфискува останалото от имуществото им. Майката на момичето изпращат в Бобов дол, а брат є в близкия лагер Ножарево. Сега Любен Кърджиев се досеща, че е бил следен заради дружбата си, „дъщерята на врага“, но тогава дори и не му е минавало през ума: нали казват, че влюбените са слепи за околните. И друго допуска той: че навярно брат є не е издържал на инквизициите, защото един ден, завръщайки се в бащината си къща, го заварва с още трима „лагеристи“ (поне за такива се представят) и го моли да ги скрие, защото са избягали. Изглежда, че нещо се е сторило подозрително на 17-годишния младеж, и той отговаря, че без знанието на баща си не може да направи нищо. По-късно зърва „лагеристите“, седнали пред един от градските ресторанти, да се черпят, шумно разговаряйки и смеейки се. Когато го виждат, бързо се разпръскват. Но на другия ден той е задържан в милицията: обвинен в укриване на избягали лагеристи и му се намеква, че нещата могат да се оправят, ако подпише декларация, че ще сътрудничи на Държавна сигурност. Пускат го, „за да си помисли“, но той решава да бяга през югославската граница, още повече че негов приятел вече е отвъд с приятелката си. А още преди инцидента и Любен е обсъждал с приятелката си такава възможност, но сега решава да не я забърква. И наистина по-добре, защото още когато се качва на влака от Русе за София, е арестуван. Навярно сравнително леката присъда (1 година затвор) е резултат на младостта му, но това е първата година в комунистически затвор. Когато излиза оттам, отказват да го приемат за ученик: „За врагове на народа няма място в никое училище на България“ – му казва партийният секретар на училището. 200-те декара ниви на баща му са национализирани, национализирана е и родната му къща: живеят в нея, но плащат наем. Семейството гладува, затова облекчение за тях е постъпването му в трудовите войски – служи в Гебедже, Варненско. Сближава се с будни младежи като Васил Самсонов, Стефан Арсов и Марин Мухтаров, с които създават малко общество, защото всички са трудоваци по политически причини. И когато до тях достига слухът за появилите се в Сливенско горяни, решават да избягат при тях. С горяните не успяват да се свържат, но връщане назад не е възможно, затова продължават напред, движат се през горите нощем, докато ги арестуват при село Ястребино, Поповско, вероятно предадени. Присъдата за Любен Кърджиев е 12 години тъмничен затвор. Тогава той е на 23. Първата му спирка е Софийският централен затвор. Там, споделя той, управата на затвора имаше навика да вика политическите затворници, за да проверява колко са променили мисленето си. Веднъж, било 3.III.1953 година, го попитали: „Има ли демокрация в България?“, на което той отговорил: „Демокрация виждам да има във Франция, защото има комунистическа партия и никой не я преследва.“ Така си изпросил престояване в „разтегателната килия“. През 1953 година заради влошените отношения с Югославия всички политически затворници от Софийския затвор са преместени във Варненския, за да са по-далеч от границата. Там се среща със Славчо Трънски, когото комунистите са успели вече да вкарат в затвора. И този затвор бил претъпкан с бивши офицери, политически затворници и особено много селяни, взети направо от нивата, заради невнесени наряди или отказ да влязат в ТКЗС. Практиката била във всяка килия да се вкарва по агент-провокатор, най-често от криминалните. Такъв при тях бил един убиец от Провадийско. Любен веднъж не издържал и ударил провокатора: за наказание го изпратили в Белене. „Белене беше земният ад“ – споделя Любен. Видял е там и Гогов, и Газдов, и Горанов. Когато закриват лагера, ги пращат в Ловеч. Правели диги около острова, за да не го заливат „черешовите води“ през пролетта. Той бил млад, здрав и все още силен, но имало много възрастни хора, за които нормата била непосилна. Мъчели се да изпълняват и техните норми, но не всякога било възможно. Веднъж помолил нормировчика, осъден с трайчокостовистите, да не притеснява възрастен затворник от групата, но той го докладвал, крещейки, че е против партията и държавата. „Наказаха ме 14 дни в карцера – тъмна дупка, в калта, без светлина, с комари и плъхове, които се опитваха да отхапят нещо от краката ми – и те бяха гладни като нас.“ В Белене се запознава с Васил Златаров, който бил негласен отговорник на групата на бившите легионери, имало група на хората от БЗНС, на съдените по офицерските процеси. Спомня си, че веднъж от упор застреляли четирима от групата на БЗНС. „Стреляха по нас като по гарги, човешкият живот нямаше никаква стойност за тях.“ И по него на два пъти стреляли, но по чудо се отървал. След 10.ХI.1989 създал организация на Българския демократичен форум в Силистра, занимава се с пчеларство и се надява, че България ще стане европейска страна – такава, каквато са я виждали в страданията си. Автор: Борис Павлов |
|
Материалът е оценен на 8.63 (32 гласа) Оцени материала |
| Назад към раздела | Съдържание |
| Изпращач | Коментар |
|---|---|
| deni | Публикуван на: 4/3/2006 11:18 Обновен на: 4/3/2006 11:18 |
Рядко участвал   Регистиран: 3/3/2006 От: Публикации: 6 |
 КомунистиСтатията г-н Павлов е достоверна и изключително интересна.Такава беше нашета действителност и започнах да се притеснявам дали, ще се разведри
|
|
Re: Комунисти