Раят  от  песента

(по Идрис Шах, “Мъдростта на идиотите”)

            Ахангар бил великолепен ковач, който живеел в една от отдалечените долини на Афганистан. В мирно време той изковавал рала, подковавал коне и най-вече пеел. Песните на Ахангар, който под различни имена е известен в най-различни части на Централна Азия, се слушали с удоволствие от хората в долината. Те идвали от горите от гръцки орех, от покрития със снегове Хиндукуш, от Катаган и Бадахшан, от Канабад и Кунар, от Герат и Пагман, за да слушат неговите песни.

            И най-вече хората идвали, за да чуят песента на песните на Ахангар. Това била песента за райската долина. Тази песен имала завладяващо качество и странно очарование, а най-вече - това бил разказ, който бил толкова непонятен, че хората чувствували сякаш познават далечната райска долина, за която пеел певецът.

            Те често го молили да я изпее, когато той не бил в настроение да го направи, и той отказвал. Понякога хората го питали, дали тази долина съществува в действителност, а Ахангар можел само да им отвърне:

“Долината от песента е толкова реална, колкото може да бъде реална”.

“Но откъде знаеш? - питали хората. - Ти бил ли си някога там?”.

“Не. Аз не съм бил там по някакъв обичаен начин” - отвръшал Ахангар. Въпреки това, за Ахангар и за почти всички хора, които го слушали, долината от песента била толкова реална, колкото можела да бъде реална.

Айша, една местна девойка, в която той бил влюбен, се съмнявала, че такова място съществува. Съмнявал се в това и Хасан - самохвалец и побойник, който се бил заклел да се ожени за Айша и който не пропускал нито един удобен случай да се надсмее над ковача.

Веднъж, когато жителите на селото седяли притихнали, след като Ахангар бил завършил своя разказ, Хасан заговорил:

“Ако ти вярваш, че тази твоя долина е толкова реална и че тя се намира, както казваш някъде там в планините на Санган, където се вие синята мъгла, защо не се опиташ да я намериш?”.

“Това би било неправилно, знам го” - казал Ахангар.

“Знаеш това, което ти е удобно да знаеш и не знаеш онова, което не ти е удобно да знаеш, - извикал Хасан. - Сега, приятелю, аз ти предлагам изпитание. Ти обичаш Айша, но тя не ти вярва. Тя не вярва в твоята абсурдна долина. Ти никога не ще можеш да се ожениш за нея, защото винаги, когато между мъжа и жената няма доверие, те са нещастни и в резултат възникват всякакви злини”.

“Значи очакваш от мен в такъв случай да отида в долината?” - попитал ахангар.

“Да,” - отговорил Хасан и всички слушатели го подкрепили.

“А ако отида и благополучно се върна, ще се съгласи ли Айша да се омъжи за мен?” - попитал Ахангар.

“Да,” - прошепнала Айша.

И тъй, Ахангар, вземайки със себе си малко сушени плодове и комат хляб, се отправил към далечните планини. Той се изкачвал и изкачвал, докато не стигнал до една стена, която ограждала целия хребет. Когато се изкачил на нея, видял друга стена, още по-отвесна от първата. След втората стена имало трета, сетне четвърта и накрая пета. Като се спуснал от другата страна на тази пета стена, Ахангар установил, че се намира в една долина, поразително подобна на неговата собствена. Хората излезли да го посрещнат и той ги видял. Ахангар съобразил, че се случва нещо много странно.

Няколко месеца по-късно Ахангар-Ковача с походка на старец влязал в родното си село и се отправил към схлупената си къщурка. Когато вестта за завръщането му се разнесла из околността, хората се събрали пред дома му, за да научат за приключенията, които бил преживял. Хасан-Воинът заговорил от името на всички и повикал Ахангар на прозореца. Всички ахнали, когато видяли колко е остарял.

“Е, майстор Ахангаре, стигна ли до райската долина?”.

“Стигнах”.

“И какво имаше там?”.

Ахангар, търсейки думи, огледал събралите се хора с такава умора и безнадеждност, каквато никога преди не бил чувствувал. Той казал:

“Аз се изкачвах, изкачвах и изкачвах. Когато изглеждаше, че вече не може да се намери никакво човешко селище в това изоставено място, след множество изпитания и разочарования, аз пристигнах в една долина. Долината беше точно такава, като тази, в която живеем. А сетне видях хората. Тези хора не само приличат на нас - хората, но те са същите тези хора. За всеки Хасан, за всяка Айша, за всеки Ахангар, за всеки от вас, които живеете тук, там има друг, съвсем същият, който живее в онази долина. Това е наше подобие и отражение за нас, когато ние виждаме тези неща, но именно ние сме тяхното подобие и отражение - ние, които се намираме тук, сме техните двойници…”.

Всички помислили, че Ахангар се е побъркал поради своите изпитания и Айша се омъжила за Хасан-Воина. Ахангар бързо остарял и умрял. А всички хора - всеки, който бил чул разказа от устата на Ахангар - отначало изгубили желание за живот, сетне се състарили и умряли, защото чувствували, че трябва да се случи нещо такова, над което те нямат контрол и в което не виждат надежда. Затова те загубили интерес към самия живот.

Само веднъж на хиляда години тази тайна може да бъде видяна от човека. Когато я вижда, той се променя; а когато разказва голите факти на другите, те се състаряват и умират. Хората считат, че такова Събитие е катастрофа и затова не бива да знаят за това, защото не могат да разберат (понеже такава е природата на обичайния им живот), че имат повече от едно “Аз”, повече от една надежди, повече от един шансове - там, в рая от песента на Ахангар, великия Ковач.