Юлиус Евола

БУНТ  ПРОТИВ  СЪВРЕМЕННИЯ  СВЯТ:

политика, религия и обществен ред на Кали Юга

(І изд. 1934 г.)

8. Двата пътя в задгробния живот

            Сега трябва да разгледаме връзката между очертаните дотук идеи и проблема за участта в задгробния живот. В този контекст също следва да бъдат споменати някои учения, които са били почти изцяло загубени през последните времена.

            Вярата, че всяка една душа е безсмъртна е твърде непълна; много малко свидетелства за нея могат да бъдат открити в света на Традицията. В Традицията е било правено разграничение между истинското безсмъртие, което съответствувало на споделяне на олимпийската природа на някой бог, и простото оцеляване; също така били разглеждани различни форми на възможното оцеляване и проблемът за състоянието след смъртта на всеки отделен индивид бил анализиран винаги, вземайки предвид различните елементи, присъствуващи в човешката съвкупност, тъй като човекът далеч не е бил свеждан до простата двойка "душа-тяло".

            В древните традиции постоянно и под различни форми се явява учението, че в човека, освен физическото тяло, в действителност присъствуват три същности или принципи, всеки от които притежава свои собствени особености и участ. Първият принцип съответствувал на съзнателното "Аз", типично за будното състояние, което възниквало с тялото и било формирано успоредно с неговото биологично развитие; това е обикновената личност. Вторият принцип бил наричан "демон", "мани", "лар" и дори "двойник". Третият и последен принцип съответствувал на онова, което произлиза от първата същност след смъртта; за повечето хора това е "сянката".

            Докато дадено лице принадлежи на "природата", най-последната основа на човешкото му същество е геният или "демонът" (на гръцки *"\:T<); в този контекст терминът не притежава отрицателното значение, придавано му от християнството. Ако човекът се разглежда от натуралистична гледна точка, демонът би могъл да се определи като дълбоката сила, която от самото начало поражда съзнанието в крайната форма, т.е. в тялото, в което живее по време на пребиваването си във видимия свят. Тази сила в края на краищата остава "отвъд" индивида - в предсъзнателното и подсъзнателното измерения, като една основа на органичните процеси и фините връзки с обкръжението, другите същества и миналата и бъдеща съдба; тези връзки обикновено се изплъзват от всяко пряко възприятие. В това отношение в множество традиции демонът съответствува на т.нар. двойник, което вероятно е един намек за душата на душата или на самото тяло; този "двойник" често бил тясно свързван и с първоначалния предтеча или тотема, разбиран като душата и единния живот, породил едно семейство, един род (gens) или племе, и следователно притежаващ по-широк смисъл от този, който му се придава от някои школи в съвременната етнология. Отделните индивиди от дадената група се явяват като различни въплъщения или еманации на този демон или тотем, който е "духът", туптящ в тяхната кръв; те живеят в него и той живее в тях, трансцендирайки ги по този начин, също както матрицата трансцендира отделните форми, които произвежда извън собствената си същност. В индуската традиция демонът съответствува на онзи принцип на човешкото вътрешно битие, наричан линга-шарира. Думата линга съдържа идеята за пораждаща способност; оттук възможното извеждане на [думата] genius от [глагола] genere, който означава действуване в смисъл на пораждане; оттук и римската и гръцка вяра, че геният или ларът (демонът) е същата тази възпроизвеждаща сила, без която едно семейство би се разпаднало. Твърде показателно е също и това, че тотемите често били свързвани с "душите" на избрани животински видове и че по-специално змията - едно по същество телурично животно - е било свързвано в класическия свят с идеята за демона или гения. Тези два примера свидетелствуват за факта, че в своята непосредственост тази сила е по същество подличностна и принадлежи на природата и преизподнята. Така съгласно символизма на римската традиция местообиталището на ларите било подземно; те се намирали под попечителството на едно женско начало - Мания (Mania), която била Mater Larum (1а).

            Съгласно езотеричните учения при смъртта на тялото обикновеният човек като правило губи своята личност, която е била нещо илюзорно, дори докато той е бил жив. Сетне той бива редуциран до една сянка, чиято участ е също да бъде разтворена след по-къс или по-дълъг период, кулминиращ в т.нар. "втора смърт" (1). Същинските жизнени начала на починалия се завръщат при тотема, който е една първоначална, вечна и неизчерпаема материя; от тази материя отново ще произлезе живот, приемайки други индивидуални форми, всяка от които обречена на същата участ. Това е причината, поради която тотемите, маните, ларите или пенатите (боговете на римския народ, "на които дължим диханието в нас и от които придобиваме нашите тела и способността ни за мислене" (2)) били отъждествявани с мъртвите; култът на предците, демоните и невидимата пораждаща сила, присъствуваща у всекиго, често е бил бъркан с култа към мъртвите. "Душите" на починалите продължавали да съществуват в dii manes (2а), в които те били разтворени, а също и в онези сили на рода, расата или семейството, в които животът на тези dii manes бил проявен и увековечен.

            Това учение се отнася до природния порядък. Съществува обаче и едно друго учение, свързано с един по-висш порядък и едно различно, по-привилегировано, аристократично и сакрално разрешаване на проблема за оцеляването след смъртта. Тук може да се установи връзка с изказаните по-горе идеи относно онези предци, които чрез своята "победа" оставяли едно сакрално наследство на следващите патрициански поколения, възпроизвеждащи и продължаващи поддържането на ритуала.

            "Хероите" или полубоговете, от които висшите касти и благородните фамилии на традиционната древност, извеждали своето потекло, били същества, които при смъртта (за разлика от повечето хора и от онези, които са се провалили при задгробните изпитания) не отделяли "сянка" или ларва на его-то, без друго обречена в края на краищата да умре; вместо това те постигали самоподдържащия се, трансцендентен и нетленен живот на "боговете". Те били тези, които "са победили втората смърт". Това било възможно, защото те били повече или по-малко пряко наложили на собствената си жизнена сила онази промяна в природата, за която споменахме, когато говорехме за трансцендентния смисъл на "жертвоприношението". Древните египетски традиции дават ясен израз на задачата за създаването извън ка (друго име на "двойника" или "демона") на един вид ново нетленно тяло (саху), което се предполагало, че ще замени физическото тяло и ще "стои на собствените си крака" в невидимия свят. В другите традиции може да се открие същото схващане под названията "безсмъртно тяло", "тяло на славата" или "тяло на възкресението". Следователно в своите традиции гърците от Омирово време (както и през първия арийски период, когато били написани Ведите) не разглеждали оцеляването на душата отделно, а напротив - вярвали, че оцелелите (онези, които били "отвлечени" или "направени невидими" от боговете и заселени на "острова на блажените", където няма смърт) запазвали душата и тялото в нерушимо единство, което не бива да бъде разбирано като груба материалистична представа, както много историци на религиите днес са склонни да вярват, а като символичен израз на идеята за едно "безсмъртно тяло" и условието за безсмъртие; тази идея намира класическата си формулировка в далекоизточния езотеризъм и по-специално в изкуството на даоизма. Египетското саху, създадено от ритуала, благодарение на което починалият можел да продължи да живее в обществото на слънчевите богове, обозначава едно тяло, постигнало висока степен на познание, могъщество и слава и по този начин станало вечно и нетленно. Това е тялото, за което се отнася следната формула: "Твоята душа живее, твоето тяло се развива вечно по повелята на Ра, без никакво отпадане или недостатък, също като това на Ра". В този контекст постигането на безсмъртие или победата над враждебните сили на разпадането е свързано с пълнотата, а именно - с неразделимостта на душата от тялото - по-точно от едно тяло, неподлежащо на разрушение. Съществува една твърде внушителна ведическа формула: "Оставяйки зад себе си всяка грешка, върни се у дома. Изпълнен с блясък, бъди отново съединен със своето тяло" (3). Християнската догма за "възкресението на плътта", което ще настъпи в Съдния Ден, е един далечен отзвук на тази идея, която може да се проследи чак до предисторическите времена (4).

            В тези примери смъртта представлява не край, а осъществяване. Това била една "триумфална смърт", даряваща безсмъртие и ето защо в някои елински традиции починалият бил наричан "херой", а умиращият - "пораждащ полубогове" (»DT" (\<,F2"4); или защо починалият бил изобразяван носещ венец (често поставян на главата му от богинята на победата), направен от мирта, която била отличителния знак на посветените в Елевсинските Мистерии; или защо в католическия литургичен език денят на смъртта е наречен dies natalis (рожден ден); или защо в Египет гробниците на починалите, посветени на Озирис, били наричани "домове на безсмъртието", а задгробният свят определян като "земя на триумфа"; или защо в древен Рим "демонът" на императора бил почитан като божествен и защо царете, законодателите, победоносните пълководци и основателите на институциите или традициите, за които се вярвало, че са свързани с едно действие и завоевание отвъд природата, били почитани като херои, полубогове, богове и аватари на различни божества. Сакралното основание на авторитета, на който се радват старейшините в някои древни цивилизации, почива върху подобни представи. Хората виждали в по-възрастните, които били по-близо до смъртта, проявлението на божествената сила, за която се мислело, че постига пълното си освобождение при смъртта (5).

            Така че, що се отнася до съдбата на душата след смъртта, съществуват два противоположни пътя. Първият е "пътят на боговете", известен също като "слънчевия път" или Зевсовия път, който води към сияйната обител на безсмъртните. Тази обител била представяна различно като връх, небе или остров, от нордическите Валхала и Асгард до "Дома на Слънцето" при ацтеките и инките, запазен за царете, хероите и благородниците. Другият път е изминаваният от онези, които не оцеляват по един действителен начин, а бавно, но неумолимо се разтварят обратно в изначалните си корени - в "тотемите", които за разлика от отделните индивиди, никога не умират; това е животът на Хадес, на "сенките", на Нифлхайм и хтоничните божества (6).Това учение се открива в индуската традиция, където изразите дева-яна и питри-яна обозначават съответно "пътя на боговете" и "пътя на предците" (в смисъла на мани). Казато е също и, че: "Тези два пътя, единият светъл, а другият - тъмен, са считани за вечни във вселената. По първия човек заминава, а сетне се връща; по втория той непрестанно се възвръща". Първият път, "водещ към Брахман", т.е. към безусловното състояние, се свързва по аналогия с огъня, светлината, деня и шестте месеца, през които слънцето се издига [на север] през годината; той води към областта на гръмотевиците, разположена отвъд "портата на слънцето". Вторият път, свързван с дима, нощта и шестте месеца на слънчевото спускане [на юг], води към луната, която е символ на принципа на промяната и ставането, представена тук като принцип, регулиращ кръговрата на крайните същества, които постоянно идват и си отиват в множество мимолетни въплъщения на прародителските сили (7). Съгласно един интересен символизъм онези, които следват лунния път се превръщат в храна за маните и биват отново "жертвопринасяни" от тях в семето на нови смъртни същества. Според друг един показателен символ, откриван в гръцката традиция, тези, които не били посветени, т.е. повечето хора, са осъдени да извършват в Хадес работата на Данаидите: да носят вода в пробити амфори и да я изливат в бездънни бъчви, без така да могат никога да ги напълнят; това илюстрира незначителността на техните скоропреходни животи, които продължават, повтаряйки се безсмислено отново и отново. Друг подобен гръцки символ е Окън (Ocnus), който сплитал въже в Полята на Лета. Това въже бивало постоянно изяждано от едно магаре. Окън символизира човешката дейност, докато магарето традиционно въплъщава "демоничната" сила; в Египет магарето било свързвано със змията на мрака и с Ам-мит, "поглъщача на мъртвите".

            В този контекст ние отново намираме основните идеи за "двете природи", които разгледахме в първата глава. Но тук става възможно да проникнем по-дълбоко в смисъла на съществуването в древността не само на два типа божественост (първата ураническа и слънчева, а втората - телурична и лунна), но също и на два съществено различни типа (понякога дори противопоставяни помежду им) ритуал и култ (8). Степента на вярност към Традицията на дадена цивилизация се определя от степента на преобладаване на култовете и ритуалите от първия тип над онези от втория тип. По подобен начин се определя природата и функцията на ритуалите, присъщи на света на "духовната мъжественост".

            Една характерна черта на онова, което днес минава под името "наука за религиите", е това, че всеки път когато по чиста случайност бива намерен правилният ключ за разгадаването на дадена "мистерия", се прави заключението, че този ключ е годен за разгадаването на всички мистерии. Така когато някои учени научават за идеята за тотема, те започват да виждат тотеми навсякъде. "Тотемистката" интерпретация бива безсрамно прилагана към формите, откривани във великите цивилизации, тъй като някои учени си мислят, че най-правилните обяснения за тях биха могли да бъдат изведени от по-раншните изследвания върху примитивните племена. Последна, но не и по значение, накрая бе формулирана и една сексуална теория за тотема.

            Не бих казал, че постепенната промяна от тотемите на онези примитивни народи до традиционната царска институция е представлявало едно историческо развитие; в най-добрия случай това е била една еволюция в идеалния смисъл. Една царска или аристократична традиция се появява винаги там, където има господство над тотемите, а не господство на тотемите и там, където връзката е обратна и на дълбоките сили на рода е придадена свръхбиологична ориентация от един свръхестествен принцип в посока към олимпийската "победа" и безсмъртието. Да се установят безразборни смешения, които правят индивидите по-уязмиви за силите, от които те зависят като естествени същества, позволявайки с това на центъра на тяхното битие да пропада все по-дълбоко и по-дълбоко в колективното и предличностното измерения и да се "предразполагат" или омилостивяват известни инфернални влияния, задоволявайки желанието им да бъдат въплътени в душите и света на хората - това е същността на низшия култ, който е само едно разширяване на начина на съществуване на онези, които по начало нямат никакъв ритуал и култ. С други думи, това е характерната черта на крайното израждане на по-висшите традиционни форми. Да се освободят човешките същества от господството на тотемите; да бъдат направени по-силни; да бъдат насочени към осъществяването на една духовна форма и предел; и да бъдат вкарани в невидимия път на влиянията, способни да сътворят една съдба на хероично и освобождаващо безсмъртие - това е била задачата на аристократичния култ (9). Докато човешките същества постоянствували в този култ, участта на Хадес бивала предотвратявана, а "пътят на Майката" - затворен. Щом обаче божествените ритуали се занемарявали, тази участ отново се утвърждавала и силата на низшата природа пак ставала всемогъща. С това смисълът на гореспоменатото източно учение е изяснен, а именно: че онези, които пренебрегват ритуалите, не могат да избегнат "ада" - дума, която обозначава както начина на съществуване в този живот, така и участта в бъдещия. В най-дълбокия си смисъл, дългът да се съхранява, поддържа и развива без никакво прекъсване мистичния огън (който бил считан за тяло на бога на семействата, градовете и империите, а също и, според един ведически израз, за "пазител на безсмъртието" (10)) криел ритуалното обещание за съхраняване, поддържане и развиване на началото на една по-висша съдба и на връзката със свръхсвета, която е била създаден от праотеца. Така този огън е най-тясно свързан с огъня, койт в индуския и гръцкия възглед в частност, а по-общо - в олимпийско-арийския ритуал на кремацията, гори нвпогребалната клада; този огън бил символ на силата, която поглъща последните остатъци от земната природа на починалия, докато породи отвъд нея "гръмотевичната форма" на един безсмъртен (11).

БЕЛЕЖКИ към глава 8:

            (1) Египетската традиция нарича осъдените от задгробния съд  "двойно мъртви". Те стават жертви на пъкленото чудовище Амам ("Поглъщачът") или Ам-мит ("Изяждащият телата"). Египетската "Книга на Мъртвите" съдържа формули, предназначени да помогнат на човека да избегне втората смърт в следващия свят. "Съдът" е една алегория. Това е по-скоро безличен и обективен процес, както изглежда внушава символът на везните, претеглящи "сърцата" на починалите, тъй като нищо не може да попречи блюдото да натежи от по-голямата тежест. Що се отнася до "осъждането", то също така предполага неспособността да се реализират определени възможности за безсмъртие, дадени в задгробния свят; за тези възможности се споменава в някои традиционни учения от Египет до Тибет, където са описани в тяхната съответна "Книга на Мъртвите". Срвн. също и ацтекските традиции във връзка с "изпитанията", на които биват подлагани починалите, и магическите формули, използувани от тях.

            (1а) Лат. "Майка на ларите" - бел.прев.

            (2) Макробий, "Сатурналии", 3.4.

            (2а) Лат. "богове мани" - бел.прев.

            (3) "Риг-Веда", 10.14.8.

            (4) Дм. Мережковский ("Данте", Болоня, 1939) пише: "Във времената на Палеолита се е вярвало, че душата и тялото са неразделими; съединени в този свят, те продължавали да бъдат заедно и в следващия. Колкото и странно да изглежда, пещерният човек е познавал "възкресението на плътта", което един Сократ и един Платон с тяхното "безсмъртие на душата" изглежда са забравили".

            (5) Такова едно оправдаване на авторитета на вождовете все още е запазено сред някои примитивни народи.

            (6) При асиро-вавилонците откриваме представи за ларвения стадий, подобен на елинския Хадес, очакващ повечето хора след смъртта. Срвн. също и еврейската представа за тъмния и студен шеол в който починалите, включително такива уважавани личности като Авраам и Давид, водят едно несъзнателно и безлично съществувание. Представата за мъките, ужасите и наказанията в задгробния живот (като християнската идея за "ада") е твърде скорошна и неприсъща на чистите и първоначални форми на Традицията; в тези форми откриваме единствено разликата между аристократичното, хероично, слънчево и олимпийско оцеляване за някои и разпадането, загубата на личностното съзнание, ларвен живот или завръщане към кръговрата на пораждането за останалите. В някои традиции (напр. в Египет и древно Мексико) следсмъртната съдба на онези, които претърпяват втората участ, дори не се разглежда.

            (7) В "Майтраяни Упанишад" (6.30) "пътят на предците" е наречен също така "път на Майката", за който ще говорим   по-късно. Вж. също "Бхагавадгита", 8. 24 - 26.

            (8) Всички главни особености на гръцката религия са свързани с противопоставянето между хтоничните и олимпийските божества. Това противопоставяне не било просто между Хадес, Персефона, Деметра и Дионис от една страна, и Зевс, Хера, Атина и Аполон от друга. То е било не само въпрос на различие между две групи божества, но също и едно противопоставяне на коренно различни култове; последиците от това противопоставяне засягали дори най-малките подробности във всекидневния култ. Във втората част на тази книга ще покажем аналогичното противопоставяне при другите цивилизации, а също и неговото развитие.

            (9) В някои традиции съществува вярата в два демона: един божествен и благосклонен демон ("добрият демон" или "("2`H *"Ã:T<) и един земен демон, подчинен на тялото и страстите. Първият може да представлява трансформираните влияния или "триумфалната" наследственост, която индивидът може да утвърди и възобнови или да й измени винаги, когато се отдава на своята низша природа, изразявана от другия демон.

            (10) Относно връзката между огъня, поддържан от благородните семейства и божественото оцеляване вж. "Законите на Ману", 2.232.

            (11) Тази форма е същата свръхиндивидуална форма на божествения праотец или на бога, в когото ограниченото съзнание на индивида се преобразява; по тази причина в Гърция името на починалия понякога бивало замествано с това на праотеца-основател на неговия род. Можем също да споменем и Дзенския коан: "Покажи ми лицето, което си имал преди да бъдеш роден".