Юлиус Евола

БУНТ  ПРОТИВ  СЪВРЕМЕННИЯ  СВЯТ:

политика, религия и обществен ред на Кали Юга

(І изд. 1934 г.)

3. Полярният символизъм;

Господарят на мира и правдата

            Интегралното и първоначално разбиране на царската функция може да бъде свързано с един по-нататъшен цикъл от символи и митове, които сочат назад в една и съща посока чрез своите разнообразни представяния и аналогични замествания (1).

             Като отправна точка можем да разгледаме индуското понятие за чакравартин или "вселенски цар". Чакравартинът може да бъде разглеждан като архетип на царската функция, на която различните царе представляват повече или по-малко съвършени образи или дори отделни въплъщения винаги, когато те се придържат към традиционния принцип. Чакравартин буквално означава "господар" или "предач на колелото" (1а). Тази представа ни връща отново към идеята за центъра, който съответствува също и на едно вътрешно състояние, един начин на съществуване или по-точно - един път към Битието.

            Наистина, колелото символизира също и сансара или потока на ставането (елините го наричали 6b68@H JZH (,<¥F,TH, "колелото на пораждането" или 6b68@H •<V(60H, "колелото на Съдбата"). Неговият неподвижен център символизира духовната устойчивост, присъща на онези, които не са засегнати от този поток и които могат да организират и да подчинят на един по-висш принцип енергиите и дейностите, свързани с низшата природа. Тогава чакравартинът се явява като дхармараджа, "Господаря на Закона" или "Господаря на Колелото на Закона" (2). Според Конфуций: "Да се осъществява управление, опирайки се върху добродетелта, - това е подобно на полярната звезда. Тя е неподвижна на мястото си, а всички други звезди се движат около нея" (3). Оттук и смисъла на идеята за "революция" - движение, извършващо се около един "неподвижен двигател", макар в настоящата епоха тя да е станала синоним на бунт.

            В този смисъл, чрез отнасянето към един общ традиционен символизъм, царствеността придобива значението на "полюс". Тук можем да припомним освен Мидгард (небесното "средно жилище", описано в нордическите предания) и  споменаваното от Платон място, където Зевс свикал боговете на съвет, за да се стигне до решение относно съдбата на Атлантида: "И така той събрал всички богове в своето най-славно жилище, което стои в центъра на вселената и от което се вижда цялото царство на промяната" (4). Гореспоменатото понятие за чакравартин е свързано също с един цикъл от загадъчни предания във връзка с реалното съществуване на един "център на света", който упражнява върховната си функция тук, на земята. Някои основни символи на царската власт са имали първоначално тясна връзка с тези идеи. Един от тези символи е бил скиптърът, главната функция на който е свързана по аналогия с "оста на света" (5). Един друг символ е тронът, "издигнатото" място; в добавка към значението на устойчивост, свързано с "полюса" и "неподвижния двигател", неподвижното седене върху трона буди съответните вътрешни и метафизически асоциации. Като се има предвид съответствието, което първоначално се е вярвало, че съществува между природата на царствения мъж и природата, произведена чрез посвещението, ние намираме в класическите Мистерии един ритуал, състоящ се в неподвижно седене върху трон. Този ритуал изглежда е бил твърде важен, след като понякога е бил приравняван към самото посвещение. Терминът J,JD@L4FX<@H, "поставен на трон", често е синоним на J,8,J,F:X<@H, "посветен" (6). Наистина, в някои случаи 2D@<4F:`H или царственото възкачване на трона предшествувало в хода на посвещението преживяването на единението с бога.

            Същият символизъм е изразен в зикурата - асиро-вавилонската терасирана пирамида, а също и в общия план на столицата на персийските царе (както в Екбатана) и в идеалния образ на царския дворец на чакравартина. В тези места намираме архитектурен израз на космическия порядък, завършен в своята йерархия и зависимост от един неподвижен център. От пространствена гледна точка този център съответствува в самата сграда на царския трон. В Индия също намираме форми на посвещение,подобни на тези в Елада, които използуват ритуала на т.нар. мандала. Тези форми драматизират постепенното възкачване на посветения от профанното и демонично пространство до сакралното пространство, докато стигне до центъра. Един от основните ритуали, символизиращи това пътешествие, се нарича мукатабхишака и се състои в увенчаване с корона или даване на тиара; този, който достига центъра на мандала, бива коронясан като цар, защото се вярва, че сега той се намира над взаимодействието на силите, действуващи в низшата природа (7). Интересно е, че зикуратът - сакралната постройка, издигаща се над града-държава, на който била център, се наричала "ъглов камък" във Вавилон и "връзка между небето и земята" в Лхаса (8); темата за "скалата" и "моста" е великолепно обобщена в далекоизточния израз: "трето могъщество между Небето и Земята".

            Важността на тези следи и връзки не бива да бъде подценявана. Още повече че "устойчивостта" е притежавала същото двойно значение; тя е в центъра на индо-арийската формула за освещаване на царете:

"Остани устойчив и непоколебим... Не отстъпвай. Бъди силен като планина. Стой спокоен като небето и земята и запази контрол над мощта през цялото време. Небето, земята и планините са неподвижни, както е неподвижен светът на живите същества и този цар на хората" (9).

Във формулите на египетската царственост устойчивостта се явява като същностен атрибут, допълващ атрибута на "мощта-живот", вече присъствуваща в суверена. И както и атрибута на "жизнената сила", съответствието на която с един таен огън вече бе подчертано, "устойчивостта" също има небесен двойник. Нейният йероглиф - джед, - изразява устойчивостта на "слънчевите богове, почиващи върху колони или светлинни снопове" (10). Тези примери ни връщат към системата на посвещенията, тъй като те са нещо много повече от абстрактни идеи; както "мощта" и "жизнената сила", така и "устойчивостта" съгласно египетската традиция е същевременно едно вътрешно състояние на битието и една енергия - една virtus (10а), която се влива от един цар в следващия и която ги поддържа по един свръхестествен начин.

            Освен това "олимпийският" атрибут и атрибутът на "мира" са свързани с условието за "устойчивост" в езотеричния смисъл на думата. Царете, "които получават своята власт от върховния бог и които са приели победата от неговите ръце" са "маяци на мира в бурята" (11). След "славата", централността ("полярността") и устойчивостта, мирът е един от основните атрибути на царската власт, който е бил съхранен до относително неотдавнашни времена. Данте говори за imperator pacificus (11a) - титла, дадена някога на Карл Велики. Очевидно това не е профаническия и социален мир, преследван от една политическа власт - един вид мир, който в най-добрия случай е само външно следствие, - а по-скоро един вътрешен и позитивен мир, който не бива да се отделя от "триумфалния" елемент. Този мир не изразява понятието за прекратяване, а по-скоро това за най-висшата степен на съвършенство на една чиста, вътрешна и уединена дейност. Той е спокойствието, което разкрива свръхестественото.

            Според Конфуций човекът, предопределен да бъде владетел ("добродетелният"), за разлика от обикновения човек, "почива в правилността и е устойчив и невъзмутим"; "хората на действието се радват на живота, а добродетелният го удължава" (12). Оттук и онова велико спокойствие, което предава чувството за непреодолимо превъзходство и ужасява и разоръжава противника без бой. Това величие непосредствено пробужда усещането за една трансцендентна сила, която е вече овладяна и готова да бъде хвърлена напред; или чудесното, но и страховито чувство за нумена (13). Pax romana et augusta (13a), свързана с трансцендентното чувство за imperium (13б), може да се разглежда като един от няколкото израза на тези значения в контекста на една универсална историческа реализация. И обратното, етосът на превъзходство над света, на властвуващо спокойствие и невъзмутимост, съчетани с готовността за абсолютна повеля, останала характерна за различните аристократични типове дори и след секуларизацията на благородничеството, трябва да бъдат разглеждани като отзвук от онзи елемент, който първоначално е бил царски, духовен и трансцендентен.

            Чакравартинът освен "Господар на Мира" е и "Господар на Закона" (или космическия порядък - рита) и "Господар на Правдата" (дхармараджа). "Мирът" и "правдата" са двата по-основни атрибута на царствеността, които са били съхранени в Западната цивилизация чак до времето на Хохенщауфените и Данте, макар политическият аспект да е преобладавал над по-висшето значение, което го предполага (14). Освен това тези атрибути се откриват също в тайнствения образ на Мелхиседек, царя на Салем - едно от множеството представяния на функцията на "вселенския цар". Генон отбелязва, че на еврейски мелки-цедек означава "цар на правдата", докато Салем, чийто цар е той, не е град, а по-скоро "мир", поне според тълкуванието на Павел (15). Традицията потвърждава превъзходството на царския жречески сан на Мелхиседек над този на Авраам. Не е случайно и това, че Мелхиседек присъствува в загадъчната средновековна алегория за "трите пръстена" и че той заявява, че нито християнството, нито исляма вече знаят коя е истинската религия; освен това "царската религия на Мелхиседек" често е била възприемана от гибелинската идеология в борбата срещу църквата.

            На това ниво изразът "цар на правдата" съответствува на преждеспоменатия "дхармараджа", обозначаващ "вселенския цар". От този израз можем да се досетим, че в дадения контекст "правдата" и "мирът" наистина нямат светско значение. В действителност дхарма на санскрит означава също и "присъща природа" или закон, типичен за определено същество; точното значение се отнася до особеното първоначално законодателство, което подрежда йерархично в една ориентирана нагоре система всяка функция и форма на живот съгласно природата на всяко същество (свадхарма) или "съгласно правдата и истината". Подобно понятие за справедливостта е характерно и за Платоновия възглед за държавата; този възглед, а не толкова абстрактен "утопичен" модел, следва да бъде разглеждан в много отношения като отзвук от традиционните ориентации на едно дори още по-далечно минало. При Платон идеята за справедливостта (*46"4@Fb<0), на която държавата следва да бъде въплъщение, е тясно свързана с тази за @Æ6,4@BD"(\" или cuique suum (15а), т.е. с принципа, според който всеки трябва да изпълнява функцията, типична за неговата собствена природа. Така че "царят на правдата" е също и първоначалният законодател или онзи, който учредява кастите, определя длъжностите и установява ритуалите; с други думи - онзи, който определя етическата и сакрална система, наричана в арийска Индия дхарманга, и която в другите традиции е била местната ритуална система, определяща нормите за регулиране на индивидуалния и колективния живот.

            Това предполага, че царското състояние се радва на една по-висша способност за познание. Способността дълбоко и съвършено да се разбират първичните закони на човешките същества е основата на авторитета и повелята в Далечния Изток. Маздейската царствена "слава" (хвора-и-кайани) също е свойство на един свръхестествен разум. И макар че според Платон (16) философите (@Æ F@N@\) следва да бъдат на върха на йерархията на истинската държава, за него гореспоменатата традиционна идея приема една дори още по-специфична форма. При Платон мъдростта или "философията" се разбира по-скоро като познание на "онова, което е", отколкото като познание на илюзорните видими форми. Философът е този, който може действително да формулира законите, следвайки точно справедливостта, защото той притежава пряко познание на онова, което е във висша степен реално и нормативно. Заключението, което Платон прави е, че:

  "Докато в държавите не започнат да царуват философите или докато царете и властниците не започнат истински и по задоволителен начин да се занимават с философия, докато държавната власт и философията не се слеят в едно и докато природните качества на тия, които сега поотделно се стремят към едното или към другото, докато по необходимост ще се изключват взаимно, дотогава (...) няма да настъпи край на злините за държавите и за човешкия род" (17).

            БЕЛЕЖКИ към глава 3:

            (1) Вж. книгата на Р.Генон "Владетелят на света" (R.Guénon, "Le Roi du monde", Paris, 1927), в която са събрани и интерпретирани няколко съответни традиции.

            (1а) Срвн. с бълг. дума "чекрък" - бел.прев.

            (2) Според тази традиция "колелото" има също и "триумфално" значение: неговата поява като небесно колело е видимия знак за съдбите на владетелите и завоевателите. Също като колело избраният ще върви напред, помитайки и подчинявайки всичко по пътя си (вж. легендата за "Великия Величествен" в "Дигха Никая", 17). Що се отнася до организиращата функция, можем да припомним ведическия образ на "космическия порядък" (рита) - сияйната и страховита колесница, която хвърля в смут враговете ("Риг-Веда", 2.23.3).

            (3) "Беседи и разсъждения", 2.1.

            (4) "Критий", 121.

            (5) R.Guénon, "Autorité spirituelle et pouvoir temporel" (Paris, 1929), 137.

            (6) V. Magnien, "Les Mystères d`Eleusis" (Paris, 1929), 196.

            (7) G.Tucci, "Teoria e pratica dei mandala" (Rome, 1949), 30 - 32; 50 - 51.

            (8) К. Доусън, "Векът на боговете" (C.Dawson, "The Age of the Gods", New York, 1933), 6.2.

            (9) "Риг-Веда", 10.173.

            (10) Moret, "Royauté pharaonique", 42 - 43.

            (10а) Лат. "отлично свойство, добродетел, доблест" - бел.прев.

            (11) "Corpus Hermeticum", 18.10-16.

            (11а) Лат. "мирен император" - бел.прев.

            (12) "Беседи и разсъждения", 6.21.

            (13) В древни времена гръмотевичната сила, символизирана от пречупения скиптър и фараоновия уреус, не е била само символ; също и множеството действия, откривани в дворцовите церемонии, не са само изрази на формализъм и раболепно низкопоклоничество пред фараона, а по-скоро са били предизвикани от спонтанните усещания, пробудени в подчинените от царската virtus. Един човек, посетил  египетски цар от XII династия, по-късно си спомнял: "Когато се приближих до Негово Височество, аз се прострях и изгубих съзнание пред Него. Богът се обърна към мен с приятелски думи, но аз се чувствувах, сякаш внезапно бях ослепял. Не можех да мисля свързано, тялото ми омекна; сърцето ми не издържа и аз познах разликата между живота и смъртта". G. Maspero, "Les Contes populaires de l`Egypte ancienne" (Paris, 1889), 123. Вж. също "Законите на Ману" (7.6): "Като Слънцето той изгаря очите и сърцата и никой на земята не може да го погледне".

            (13а) Лат. "римски и августов мир" - бел.прев.

            (13б) Лат. "империя" - бел.прев.

            (14)  Фридрих II признавал, че "правдата" и "мира" са основата, върху която са изградени всички царства. "Правдата" през Средните Векове често е била бъркана с "истината" и сочела онтологическото достойнство на имперския принцип. Вж. A.De Stefano, "L`idea imperiale di Federico II" (Florence, 1927), 74. При готите истината и правдата често бивали описвани като царски добродетели par excellence. Това са всички следи от първоначалното учение.

            (15) "Послание към евреите", 7: 1 - 3.

            (15) Лат. "всекиму своето" - бел.прев.

            (16) "Държавата", 5.18; 6.1.

            (17) "Държавата", 473.