Юлиус Евола

БУНТ  ПРОТИВ  СЪВРЕМЕННИЯ  СВЯТ:

политика, религия и обществен ред на Кали Юга

(І изд. 1934 г.)

1. Началото

            За да бъде разбран духът на Традицията, както и неговата антитеза - съвременната цивилизация, необходимо е да се започне с основното учение за двете природи. Съгласно това учение съществува един физически порядък на нещата и един метафизически такъв; съществува смъртна природа и безсмъртна такава; съществува висшето царство на "битието" и низшето царство на "ставането". Казано най-общо, съществува един видим и осезаем свят и - преди и отвъд него - един невидим и неосезаем свят, който е опората, изворът и истинският живот на първия.

            Навсякъде в света на Традицията, както на Изток, така и на Запад, в една или друга форма, това знание (а не само чиста "теория") винаги е присъствувало като непоклатима ос, около която се върти всичко. Нека да подчертая факта, че това е знание, а не теория. Колкото и трудно да може да е за нашите съвременници да разберат това, ние трябва да започнем от идеята, че човекът на Традицията е долавял съществуването на едно измерение на битието, много по-широко от онова, което нашите съвременници възприемат и наричат "реалност". Понастоящем реалността е разбирана най-вече само като нещо строго ограничено в света на физическите тела, разположени в пространството и времето. Навярно има и такива, които вярват в нещо отвъд царството на феномените. Когато тези хора обаче допускат съществуването на нещо друго, те винаги са доведени до това заключение било от една научна хипотеза или закон, било от спекулативна идея или религиозна догма; те не могат да избегнат едно такова интелектуално ограничение. Чрез своя практически и непосредствен опит съвременния човек, независимо колко дълбока може да бъде неговата "материалистическа" или "духовна" вяра, развива едно разбиране за реалността единствено във връзка със света на физическите тела и винаги под влиянието на своите преки и непосредствени преживявания. Това е действителният материализъм, за който нашите съвременници следва да бъдат порицани. Всички други версии на материализма, формулирани в научни или философски термини са само вторични явления. Най-лошият тип материализъм, следователно, не е въпрос на мнение или "теория", а се състои във факта, че човешкият опит не се простира вече до нефизически реалности. Така повечето интелектуални бунтове срещу "материалистическите" възгледи са само суетни реакции срещу най-късните периферни следствия, произтичащи от далечни и по-дълбоки причини. Тези причини, между другото, се появяват в един различен исторически контекст от онзи, в който са били формулирани "теориите".

            Опитът на традиционния човек се е простирал далеч извън тези граници, както в случая с някои от т.нар. примитивни народи, всред които и днес все още намираме един неясен отзвук от духовните сили на древните времена. В традиционните общества "невидимото" е било елемент, също толкова реален, ако не и по-реален, от данните, предоставяни ни от физическите сетива. Всеки аспект на индивидуалния и обществения живот на хората, принадлежащи към тези общества е бил повлиян от този опит.

            От една страна, от гледната точка на Традицията онова, което днес обикновено е наричано "реалност", било само един вид на много по-обширен род. От друга страна, невидимите реалности не били автоматично уеднакявани със "свръхестественото". Традиционното понятие за "природа" не съответствувало просто на света на телата и видимите форми - предмет на изследване на съвременната секуларизирана наука, - а напротив, то съответствувало по същество на една част от невидимата реалност. Древните са имали усещането за един мрачен долен свят, населяван от тъмни и неопределени сили от всякакъв вид (демоничната душа на природата, която е същностния субстрат на всички природни форми и енергии), който бил противопоставян на свръхразумната и звездна светлина на една по-висша област. Освен това терминът природа традиционно включвал и всяко нещо, което е чисто човешко, тъй като човешкото не може да избегне раждането и смъртта, нетрайността, зависимостта и изменението, които характеризират низшата област. По определение "това, което е" няма нищо общо с човешките и светски дела или положения, или както се казва: "Расата на хората е едно нещо, а расата на боговете - съвсем друго". Това изказване запазва валидността си при все че хората някога са мислели, че връзката с висшето царство на другия свят би могла действително да доведе до интегриране и пречистване на човешкия елемент в посока към нечовешкото измерение. Единствено нечовешкото измерение съставлявало същността и целта на всяка истинска традиционна цивилизация.

            Светът на битието и светът на ставането обхващат нещата, демоните и хората. Всяко хипостазирано представяне на тези две области, изразено в астрални, митологични, теологични или религиозни термини, напомняло на традиционния човек за съществуването на две състояния; то също така представлявало символ, който трябвало да бъде разгадан в едно вътрешно преживяване или поне в предчувствието за едно вътрешно преживяване. Така в индуската и особено в будистката традиция идеята за сансара - потокът, който увлича и господствува над всяка форма от низшия свят - се отнася до едно разбиране за живота като сляп копнеж и ирационално отъждествяване с нетрайни съвкупности. По подобен начин и елинизмът виждал природата като въплъщение на вечното състояние на "лишеност" на онези реалии, които поради това, че имат своето начало и причина извън самите себе си, винаги текат и бягат (•, D,@<J"). В своето ставане тези реалии разкриват една първична и коренна липса на посока и цел, както и едно постоянно ограничение (1). Съгласно тези традиции "материята" и "ставането" изразяват една реалност, която действува в съществуването като мрачна необходимост или неудържима неопределеност, като неспособност да се постигне съвършена форма и да се владее себе си според закона. Това, което гърците наричали •<"(6"Ã@< и –B,4D@< (1а), на Изток се наричало адхарма. Християнското схоластическо богословие споделяло подобни възгледи, тъй като схващало корена на всяка неизкупена природа в термините cupiditas и appetitus innatus (1б). По различни начини човекът на Традицията откривал в преживяването на страстното отъждествяване, което помрачава и накърнява "битието", тайната причина на своето екзистенциално затруднение. Непрекъснатото ставане и постоянната неустойчивост и случайност на низшата област се явявали за човека на Традицията като една космическа и символична материализация на това затруднение.

            От друга страна, опитът на аскетизма бил разглеждан като път, водещ към другата област, към света на "битието" или онова, което е вече не физическо, а метафизическо. Аскетизмът традиционно се състоял от понятия като господство над себе си, самодисциплина, автономия и водене на обединен живот. Под "обединен живот" разбирам съществуване, което не се нуждае от това да бъде отдадено в търсене на други неща или хора, за да бъде завършено и оправдано. Традиционните представяния на тази друга област били слънчевите символи, небесните области, съществата от светлина и огън, островите и планинските върхове.

            Това били двете "природи". Традицията приемала възможността човек да бъде роден във всяка от тях, а също и възможността за отиване от едно раждане в друго, съгласно изказването: "Човекът е смъртен бог, а богът безсмъртен човек" (2). Светът на Традицията познавал тези два велики полюса на съществуването, както и пътищата, водещи от единия към другия. Традицията познавала съществуването на физическия свят и целокупността на формите, били те видими или подземни, човешки или подчовешки и демонични, както и това на ßB,D6@F:\" -  един "свят отвъд този свят". Съгласно Традицията първият представлява "падението" на втория, а вторият е "освобождението" на първия. Традиционният свят вярвал, че духовността е нещо отвъд живота и смъртта. Той твърдял, че чисто физическото съществуване или "живеенето" е безсмислено, ако то не се приближава към по-висшия свят или онова, което е "повече от живота", и ако най-висшият му стремеж не се състои в съпричастието към ßB,D6@F:\" и постигането на едно действително и окончателно освобождение от оковите, представени от човешкото състояние. Според Традицията всеки авторитет е измамен, всеки закон - несправедлив и варварски, а всяка институция - празна и скоропреходна, ако те не са подчинени на висшия принцип на Битието и не са получени отгоре и ориентирани "нагоре".

            Традиционният свят познавал божествената царска власт. Той познавал моста между двата свята, а именно - посвещението; той познавал двата велики начина за приближаване към трансцендентното, а именно - хероичното действие и съзерцанието; той познавал средството за свръзка, а именно - ритуалите и вярността; той познавал  основата на обществото, а именно - традиционния закон и кастовата система; и той познавал политическия земен символ, а именно - империята.

            Тези са основите на традиционната йерархия и цивилизация, които са били напълно заличени от победилата "антропоцентрична" цивилизация на нашите съвременници.

            БЕЛЕЖКИ към глава 1:

            (1) Вж. Плотин, "Енеади", 1.8.4 - 7; 6.6.18.

            (1а) Ст.грц. "неизбежно" и "безпределно" - б.пр.

            (1б) Лат. "страст" и "вродено желание" - б.пр.

            (2) Хераклит, фрагм. 62, Diels; "Corpus Hermeticum" 12.1.