Обединена Европа: Форма и съображения

(Из книгата "Човеците посред руините", гл. ХVІ)

Европейската идея придобива днес все по-голямо значение за мнозина от умовете на нашия континент, осъзнаващи своята отговорност. Но рядко се среща яснота, когато става на дума за един основополагащ въпрос - дали тази идея се поражда от необходимостта от защита от застрашаващия натиск на неевропейските държави и интереси или нейните проповедници се целят по-високо, стремят се към органично единство, имащо положително съдържание и собствени закони. Трябва ли европейското единство да се основава само върху реалната политика или то трябва да има под себе си една преди всичко духовна основа?

Повечето от федеративните решения се отнасят към първата алтернатива - те могат да се сведат само до едно случайно съединяване на сили, които ако бъдат напълно лишени от вътрешни връзки, при промяна на обстоятелствата отново ще се разединят. Съществува едно противоположно, органично решение, но то е свързано с трудно изпълними предпоставки. Да ги разгледаме накратко.

Преди всичко трябва да се посочи, че изразът "европейска нация", макар и да може да има значение като мит, не е безупречен от гледна точка на строгото систематично мислене. Терминът "нация" на Запад има по-скоро натуралистичен, отколкото собствено политически смисъл и предполага едно неотстранимо сбоеобразие на определения етнос, език и история. Всички тези особености не могат и не бива да бъдат разложени в едно смесено европейско единство. Не бива също да ни въвеждат в заблуждение повече или по-малко стандартизираните черти на европейския начин на живот. Тези черти се отнасят по-скоро към цивилизацията, отколкото към културата, и е по-правилно да ги наричаме съвременни, а не европейски, тъй като могат да се срещнат навсякъде по света.

Европейското единство може да бъде само едно единство от по-висок порядък от всяко такова, обозначавано с термина "нация". То може да има единствено формата на "организъм, състоящ се от организми". Начело и в центъра му трябва да се намира една духовна действителност - издигащата се над всичко висина на "unum quod non est pars" ("единното, нямащо части"), използувайки израза на Данте.

Органичното единство е немислимо без принципа на устойчивостта. Нека видим сега как може да се осигури тази устойчивост на европейското единство. Ясно е, че цялото не може да бъде устойчиво, ако неговите части вече не притежават устойчивост. Затова предварителното условие за европейското единство е нещо, което бихме искали да наречем органична интеграция на отделните нации. Европейската структура не ще бъде действително здрава, ако тя от една страна се опира на един своеобразен международен парламент, а от друга - включва в себе си политически системи, които, както това става при демократично-представителската система, не могат да осигурят приемственост на управлението и ръководството, защото непрекъснато се променят под натиска от низините.

Историята потвърждава това. Разпадането на средновековната европейска Ойкумена започва в момента, когато националните държави и най-напред - Франция, благодарение на легистите на Филип Красиви, - провъзгласяват приоритета на империята и установяват ново право, според което всеки крал става "император" на своята отцепила се и издигната в абсолюят нация. Но тази узурпация неизбежно повлича след себе си други като една своеобразна историческа Немезида - вътре в суверенните, отцепили се от Империята национални държави, индивидите от своя страна се обявяват за суверенни, независими и "свободни", отхвърлят всички висши авторитети и утвърждават атомистичния и индивидуалистичен принцип, поставен в основата на "демократичните" системи.

Затова органичното възстановяване на единството предполага двоен процес на интеграция: една национална интеграция посредством признаването на принципа на свръхиндивидуалния авторитет в качеството на основа за органичното и устойчиво оформяне на политическите и социални сили в рамките на всяка нация поотделно, и една наднационална интеграция посредством признаването на принципа на авторитета, който ще се извисява също толкова над отделните народи, колкото авторитетът на отделната държава над нейните граждани. Ако тези предпоставки не бъдат изпълнени, ще останем на нивото на нещо безформено, случайно и лабилно. За единство в по-високия органичен смисъл тогава и дума не може да става. Но тук се сблъскваме с най-деликатния въпрос. Още поради самата си висша природа този авторитет не може да има чисто политически характер, което вече изключва всякакви решения в духа на бонапартизма или криворазбрания цезаризъм. Какво тогава може да бъде най-важната вътрешна основа на новия ред?

Тази основа трябва да бъде различна от другите, тъй като тя трябва да придаде на европейското единство собствено лице, да служи като гаранция за това, че става на дума именно за Европа, за "европейската нация" като за цялостен организъм, който се различава от другите, неевропейски такива и им противостои.

Предположението, че тази основа може да бъде чисто културна, според нашето мнение е илюзорно, ако разбираме културата в разпространения, интелигентски и съвременен смисъл. Може ли днес да се говори за една своеобразна в европейски смисъл култура? Може поради неутрализацията (както казва Кристо Щединг) на съвременната култура. Тази култура е освободена от каквито и да било политически идеи, тя е станала "частна" и същевременно космополитна по своята тенденция, няма направление и архитектоника, отличава се със субективизъм и дори в своите "позитивни" и научни форми е безлична и също така неутрализирана. Единствено в обратния смисъл на нивелиращия "тоталитаризъм" на Запад тук-там са се опитвали да утвърдят в противовес на това идеята за едно политико-културно единство. Във всеки случай следва да се разглежда като сигурен белег на произволно и дилетантско мислене, когато ни уверяват, че уж в резултат на съглашенията и конференциите на стремящите се да покажат своята значимост интелектуалци и литератори може да бъде направено нещо за постигането на истинско европейско единство.

Строго казано, душата на един наднационален съюз трябва да бъде религиозна, но не в абстрактния смисъл на тази дума, а в смисъла на връзка с един определен положителен или нормативен духовен авторитет. Дори ако се абстрахираме от извършилите се в Европа дълбоки процеси на секуларизация на обществения живот, днес на нашия континент няма такава притегателна точка. Католицизмът не е вяра на всички европейски нации. Още през следнаполеоновата епоха, при условия несравнимо по-благоприятни от настоящите, Свещеният Съюз, който именно провъзгласява основаната върху традицията идея за обединяването на европейските държави, е бил "свещен" само по название - той не е притежавал действително религиозно освещаване и висша, всемирна идея. Ако пък говорим неза католицизма, а за християнството изобщо, то това ще бъде една твърде неопределена, неясна, не чисто европейска и едва ли полезна само за европейската култура основа. Освен това е съмнителна съвместимостта на чистото християнство с "метафизиката на Империята", както е показал още сревновековният спор между двете власти, ако разбираме дълбоките му причини, за които неведнъж съм писал.

Много се говори за европейската традиция, но това за съжаление е само фраза. Западът отдавна вече не знае, какво е това традиция във висшия смисъл - от времето на Възраждането думите "западен дух" и "антитрадиционен дух" са станали почти синоними. Традицията в интегралния смисъл на думата е категория, отнасяща се към почти забравените времена, когато една формираща ос с метафизически корени се е проявявала в обичаите, култа, правото, митовете, изкуството и светогледа, т.е. във всички области на съществуването. Никой не ще се осмели да твърди, че съществува европейска традиция в този смисъл, който единствен има определящо значение за отговора на нашия въпрос.

Затова се налага да изходим от неприятното признание, че днес светът лежи в развалини, и за начало да се задоволим със заместителите, да се погрижим поне да не загубим и сегашното си ниво, да не позволим да ни увлече лъжливото противопоставяне на "Изтока" и "Запада". Да се откажем от федералистко-парламентарното и "социалното" разбиране на европейското единство, да утвърдим организационно-качествената идея в рамките на една йерархична и функционална система - това би било първата положителна крачка. В съответствие с това трябва да признаем принципа на авторитета в неговите форми и степени, различни за различните области и страни. Наднационалното европейско единство трябва най-напред да придобие един героичен ореол, макар и да няма война. Ако дори в няколко елита все още има несломени хора, способни да мислят и действуват, свободни от материалните окови, ограничеността на частните интереси и националистическата гордост, тогава животът отново ще бъде пронизан от флуиди, създаващи напрежение и стимулиращи творчеството. И в предишните времена се е случвало зад подобни елементарни условия да се открие един нов принцип, който по невидим и мощен начин да освети големите политически организми, да узакони идеята за наднационален авторитет и да даде начало на една нова епоха. Ако това се случи, то от развалините действително ще възникне не една "европейска нация", а Европейска Империя и грозящата опасност от окончателно разлагане и поробване на нашите народи ще бъде предотвратена.

Превод: Зент - бурджан колобър