Органичната държава - тоталитаризъм

Юлиус Чезаре Евола

(Из книгата "Човеците посред руините" -Глава ІV)

В интелектуалната бъркотия, характерна за нашата епоха, формулата на анти-тоталитаризма играе важна роля. Най-често тя бива използувана от демократичните режими, особено ако те споделят либералните стремежи. Като правило за основа им служи размитото по същество и объркано понятие за индивидуална свобода, което критикувахме в предишната глава. В тази формула се смесват най-разнородни елементи, за потвърждение на което служи фактът, че впоследствие се налага да се направи разграничение, макар и крайно повърхностно, между т.нар. “десен тоталитаризъм” и “левия тоталитаризъм”. Напълно очевидно е, че споменатите от нас движения в повечето случаи използуват “тоталитаризма” в качеството на лъжлива цел. Също както марксистите и комунистите охотно окачват етикета “фашизъм” върху всичко, което не съответствува на тяхната идеология, по същия начин от тактически съображения в определени политически кръгове, които тепърва ще разгледаме по-нататък, вдигат врява около тоталитаризма с цел да дискредитират и да предизвикат неприязън към традиционната концепция за истинската държава.

За да приключим с тази двусмисленост, трябва да постановим основополагащото различие между тоталитарната и органичната държави. Не бива да отстъпваме пред противника в терминологичното поле и да поставяме защитаваната от нас традиционна политическа концепция под знака на тоталитаризма. В действителност думата “тоталитаризъм” има сравнително скорошен произход и като такава е неразделно свързана с този свят, който по никакъв начин не може и не трябва да ни служи като ориентир. Най-добре ще е да се съгласим, че смисълът на тази дума пряко съответствува на онова, което влагат в нея представителите на демокрацията и да свържем с понятието за органичната държава онези компоненти на тоталитаризма (взет в един по-широк смисъл), които въпреки всичко могат да имат положително значение. С това ние ще можем да дадем ясно определение на тези две понятия и да прекараме строго разграничение между тях.

Идеята за органичната държава има отдавнашен произход. Това следва да се напомни както на тези, които имат твърде къса памет, така и на онези, чиито възгледи са ограничени до полемиката между “фашизма” и “антифашизма”, като че ли преди тях в света не е съществувало нищо друго. Идеята за органичната държава е традиционна идея, затова може да се каже, че всяка истинска държава винаги е имала органичен характер. Държавата се счита за органична, ако тя притежава център, отразяващ определена идея, която по самата си природа, по същество придава форма на различните й части; тя не познава разцеплението и “произвола” на частното лице, при това всяка от съставните й части, притежаваща едно частично самоуправление, благодарение на йерархичната система на представителството, изпълнява своята функция и е вътрешно свързана с цялото. Именно това представлява същността на разглежданата от нас система - тя представлява едно съчленено и разгърното единно духовно цяло, а не просто сбор или съвкупност от елементи, в която безпорядъчно се сблъскват частните интереси. Държавите, придобили форма по време на великите традиционни цивилизации - неизменно носили характера на империи, монархии, аристократични републики или градове-държави - в най-добрите периоди на своето съществуване в една или друга степен се отнасят именно към този тип. Централната идея е символът на върховната власт, на който съответствува принципът на положителния авторитет, съставляващ основата и вдъхновяващата сила. Благодарение на една особена самопроизволна сила на привличане отделните хора и обществени съсловия взаимно се допълват; напълно запазвайки своята независимост, те развиват различен вид дейности, насочени към една единна цел; дори съществуващите противоречия се разрешават в икономията на цялото, тъй като бидейки лишени от безпорядъчния емоционален характер и не поставяйки под съмнение свръхподреденото единство на организма като такъв, те действуват по-скоро като един динамичен и живителен фактор. Приблизително същото значение (по-късно изгубено след появата на “партократичните” парламентарни режими) е имала и “опозицията”, съществувала в първоначалния период в рамките на английската парламентарна система (тя би могла да бъде наречена His Majesty's most loyal opposition). Трябва да бъдат препрочетени например Вико или Фустел де Куланж, за да се разбере каква власт е притежавал органичният идеал в Античността. Именно в античните форми с пълна очевидност се проявява следният основополагащ момент: единството носи не просто политически, а по-скоро духовен - а често и откровено религиозен - характер; областта на политиката в тесен смисъл бива формирана и се придържа към една единна идея, една обща концепция, което намира своя израз също и в мисленето, в правото, изкуството, обичаите, култа и икономическия строй. Единният дух пронизва оркестровото многообразие на формите, съответствуващи на различните възможности на човешкото съществуване и в този смисъл “органично” и “традиционно” в едно широко разбиране практически са синоними. Резултат на духовния характер на едно подобно единство ставала интеграцията на частното лице, а не неговото потискане или принуда. Относителното многообразие на мненията е съществен елемент на всяка органична система, както впрочем и относителната децентрализация, която може да бъде толкова по-съвършена, колкото по-духовен и в известна степен трансцендентен характер притежава обединяващият център, колкото по-могъща е неговата уравновесяваща власт, колкото по-висок е естественият му авторитет.

Доста странно изглежда в очите на обективния наблюдател тази толкова дълбока забрава, макар до вчера, до преди появата на либерализма, индивидуализма и зараждането на революционните движения в Европа да са съществували политически системи, доста точно отразяващи отделни черти на органичната система, която за повечето е имала напълно нормален и законен характер. С това в частност се обяснява вече споменатата произволност в употребата на термина “тоталитаризъм”, което е свидетелство за изключителното тъпоумие на онези, които следвайки комунистите, поставят етикета “фашизъм” върху всяка система, различна от онази, възпявана от радетелите на демокрацията и “безсмъртните принципи”.

Но тоталитаризмът представлява само едно изопачено отражение на органичната държава. В една подобна система единството се натрапва отвън; то възниква не за сметка на вътрешната сила, която е присъща на общата идея и естествено признавания авторитет, но се установява посредством открито вмешателство и контрол от страна на чисто политическата власт в изключително материален смисъл като последен довот на системата. От друга страна, “тоталитаризмът” предполага стремеж към уравниловка, неприемане дори на частичната независимост, отричането на всякаква степен на свобода, а също и на всякакъв род промеждутъчно звено между центъра и периферията, между върха и основата. Неизбежно следствие на това става неудържимият растеж на все по-вкостенелите административни бюрократични структури, които като запълват всичко, изместват и потискат всяка частна дейност, поощрявайки безсрамното и неограничено вмешателство на “общественото” в “частното”, оковавайки всичко в схеми, лишени от гъвкавост и в крайна сметка - от всякакъв смисъл, плъзвайки от центъра на безформената власт и намирайки мрачно удоволствие в пълното изтриване на всички различия на всяка цена. В най-материалния, т.е. в икономическия план, преобладаващ в нашата епоха, изродила се дотолкова, че с право бива наричана “ера на икономиката”, прекомерната организация, централизация и рационализация играят съществена роля в такова едно застинало и “механично” единство.

Това явление, достигнало в съвременната епоха най-висок разцвет, е имало прецеденти в историята - то често може да се срещне в миналото, но винаги в заключителния вечерен стадий на дадения цикъл на цивилизацията. В качеството на най-известни примери може да се даде държавно-бюрократичната централизация от времената на упадъка на Римската, Византийската и Персийската Империи, всяка от които се е намирала на прага на окончателния си крах.

Действително, подобни примери посочват историческото място и смисъла на “тоталитарната” централизация; тя представлява последица на кризата и разпада на някогашното органично единство, на разединението и освобождаването на силите, някога обединени от идеята в едно съсловно общество и жива традиция, над които след това отново се опитват да установят един външен контрол, вкарвайки ги насила в рамките на един нов ред, в който вече почти нищо не запазва дори най-малка следа от истински авторитет и няма нищо способно действително вътрешно да обедини индивидите. Но, както бе казано в предишната глава, тоталитарните и полутоталитарни форми често възникват като неизбежда реакция срещу либералната и индивидуалистична дезинтеграция. В предишните времена това е завършвало с последните кратки конвулсии на отслабналия и обречен политически организъм. В съвременния свят господството на материалните, икономическите и техническите фактори е способно да придаде на този феномен една привидна устойчивост - потресаващ пример на което е съветският комунизъм - което впрочем съвсем не пронемя неговото значение. В природата съществува един великолепен образец за описанието на този процес - живите и подвижни някога организми биват обхванати от вкоченяване, тялото се превръща в труп, а сетне настъпва окончателният стадий на разложението.

Впрочем, нека отделим от разглежданите от нас форми два процеса, които, движейки се на пръв поглед в противоположни направления, взаимно се изравняват вътре в определени граници и в края на краищата съвпадат, довеждайки до еднакъв резултат. Тоталитаризмът, противопоставяйки се на индивидуализма и социалния атомизъм, същевременно по един съдбоносен начин стига до разрушаването на онова, което все още е могло да се запази в обществото от “органичната” фаза, като напр.: качество, разделяне на касти и класи, ценност на личността, истинска свобода, мъжествена и отговорна инициатива, героични ценности. Високоразвитият организъм предполага многообразие на функциите, които, без да губят своя особен характер и относителна самостоятелност, са съгласувани помежду си, взаимно де допълват и се съчетават в стремежа си към висше единство, което винаги остава един желан идеал. Органичната държава изисква както единство, така и многообразие; тя включва в себе си цяла редица степени - йерархия. В нея откриваме не един двучлен, съставен от центъра и безформената маса, както при тоталитаризма, нуждаещ се от изтриване на различията за достигане на власт. Нека повторим, че тоталитаризмът разчита и се основава върху неорганичния свят на количеството, пораждан от индивидуалната разединеност, а не на органичния свят на качеството и личността. В една подобна система авторитаризмът се свежда до самовластието на старшината, юркащ новобранците или на педагога с тояга в ръка, ако използуваме образа на Тойнби. Той се задоволява с подчинение, не предполагащо доброволно признание и съгласие, а се ограничава с конформизъм или най-много с ирационални форми на обединение, фанатична, сляпа и зловеща жертвеност. Безцветният и обезличен характер на една подобна власт, вследствие на липсата на истински авторитет, естествено довежда и до загубата сред подчинените на истинска заинтересованост, на чувството за отговорност, достойнство на свободните хора, предани на този авторитет и сплотени около него. Именно затова тоталитаризмът се превръща в школа по раболепие и низкопоклонничество, представлявайки по същество най-лошия вариант на колективизма. В него не се открива обединяващо и очароващо влияние, изхождащо от горния свят и устремено към него, а само една безформена власт, закостеняла в центъра в своя стремеж да погълне, покори и механизира всичко останало, да вземе всичко под своя контрол и да изтрие всички различия.

От тази гледна точка противоположността на тези два възгледа става съвършено очевидна - преди всичко това се отнася до царящия в тях дух. Следва да се помни за това и при анализа на онези частни ситуации от предимно икономически характер, които днес изискват засилване на координиращото и регулиращо вмешателство от страна на централната власт. Дори при обстоятелствата, когато количеството на натрупаните сили и множеството разнообразни фактори затрудняват другите начини за управление и изискват използуването на държавни методи за ръководене на икономиката, не бива да се отказваме от запазването на “органичната” идея като водеща сила, заменяйки я с някаква разновидност на тоталитаризма. Ние пак ще се върнем към този въпрос, когато стигнем до обсъждането на корпоративизма.

Нека направим още една забележка относно терминологията. Днес понятията държавничество и етатизъм от полемични съображения се използуват практически като синоними на тоталитаризма. От казаното по-горе може да се направи извода как следва да се отнасяме към това. Полемиката губи смисъл, когато се опитват да оспорят принадлежащото по право върховенстсво на политическия принцип над държавата над “обществото”, “народа”, “националната общност” или по-широко - над всяка икономическа и физическа част от човешката организация. Вече казахме, че това отрицание на неговото превъзходство се свежда до отричането на самия принцип, на неговата реалност и присъщата му функция, въпреки че това е представлявало “константата” на традиционното мислене. Затова няма никаква необходимост да се използува новото понятие “етатизъм”, притежаващо освен това известна негативна отсянка, за да се подчертае посоченото върховенство.

Що се отнася до държавничестдото, следва ясно да установим какво представлява реалната основа на двете основополагащи начала: imperium и auctoritas. Разбира се, ситуацията принципно се променя в зависимост от това, кое се поставя на главно място - или обожествяват профаническото, придавайки му абсолютен характер, или напротив - политическата реалност получава узаконяване благодарение на духовния и в определен смисъл трансцендентен авторитет. Само в първия случай, който представлява узурпация и идолопоклонничество, можем да говорим за държавничество. В по-общ смисъл то е равнозначно на тоталитаризъм; негов връх става теологията или мистиката на всесилната всеобхватна дъргава, основата върху новата земна религия на материалистичния човек.

В противоположност на това в органичната концепция основата на властта и авторитета представлява трансцендентността - нещо, дадено “свише”, чиято липса автоматично довежда до нарушаването на нематериалната и субстанциална връзка на частите с центъра, на вътрешния порядък на индивидуалните свободи, на иманентността на общия закон, направляващ и удържащ без принуда и, най-сетне, на свръхиндивидуалното положение на частното лице, без което всякаква децентрализация и разделение могат да станат единствено заплаха за единството на цялото.

Необходимо е да се признае, че днес, имайки предвид общата атмосфера на материализация и десакрализация, е доста сложно да се посочи решение, съответствуващо на втората от разгледаните перспективи. Но остава фактът, че съвременната политическа реалност е запазила значителни остатъци, които изглеждат нелепи при липсата на всякаква връзка със сакралното.

В качеството на пример може да се приведе клетвата или заклеването. Клетвата превишава категориите на профаническия и светски свят. Но ние виждаме съвременните демократични, светски и републикански държави, които изискват принасянето на клетва и дори я правят задължителна; ние виждаме как се заклеват кметовете, министрите, войниците, което е пълна безсмислица и дори светотатство в случай, че държавата по един или друг начин не въплъщава в себе си духовното начало - в дадения случай си имаме работа именно с държавничество. Ако все още не е окончателно изгубена представата за това, което в действителност представлява клетвата, как може да се допуска и дори да се изисква нейното принасяне, ако държавата не представлява нищо повече от това, което искат да виждат в нея съвременните идеолози на “Просвещението”? Светската власт като такава - weltliche Obrigkeit според формулировката на Лутер - няма никакво право да изисква клетви. И обратно, в едно политическо единство от органичен и традиционен тип, клетвата представлява нормален, законен и съществен елемент. Такава е била преди всичко клетвата за вярност, разглеждана като истинско тайнство - sacramentum fidelitatis. Нейното значение за феодалния свят е прекрасно известно. В частност, в рамките на християнството тя е придобила характера на едно наистина ужасяващо задължение; един историк писа: “мъченици ставали тези, които жертвували своя живот в името на запазването на вярността, а прокълнати били онези, които нарушавали тази клетва”.

Трябва да се засегне още един момен, не лишен от връзка с казаното дотук. Ние неведнъж се сблъскваме с опитите да се възроди в идеологиите от общинен и демократичен тип идеята за жертвеността и служенето. Постоянно се раздават подправени с дял риторика призиви към алтруизъм, подчинение и дори жертвуване на личните интереси в името на общото дело. Тук отново се сблъскваме ако не с “държавничеството”, то с идолопоклонството пред обществото, което също е една от разновидностите на фетишизма. Пита се, какъв смисъл могат да имат тези призиви в рамките на един строй, основан изключително върху “позитивистки” и договорни начала. Несъмнено способността за саможертва периодично приема чисто инстинктивни, неосмислени и ирационални форми; в подобен вид те се срещат дори при животните. Така например към “естествения” и инстинктивен тип можем да отнесем случая, в който майката се жертвува за децата. Но тези естествени склонности се намират отвъд нивото, върху което се изгражда понятието за “личност” и следователно - отвъд политическото ниво в точното значение на тази дума. Върху това, как стоят нещата в тази област, хвърли светлина Хьофлер, използувайки едно удачно сравнение - в едно акционерно дружество, представляващо именно такъв тип общност на интересите, какъвто се изгражда върху чисто договорни и утилитарни основания, ще бъде съвършено нелепо изискването към някой от акционерите да пожертвува част от своята печалба за общите интереси, тъй като единственото достатъчно основание и оправдани на тази общност, нейният обединяващ елемент представлява частния утилитарен интерес.

Същото се случва и в обществото или в държавата, напълно лишена от духовно освещаване, от всякакво трансцендентно измерение. Когато една държава от подобен тип изисква действия, основани върху някакъв друг принцип, различен от чистата индивидуална изгода или субективните, афективни и страстни мотивации, може да се говори главно за фетишизъм, идолопоклонство пред държавата или пред обществото. И напълно безполезни ще бъдат всякакви заместители от типа на “етическата държава” или други подобни теории с техните заплетени диалектически описания на индивидуалното и универсалното, които изцяло се свеждат до спекулативни уловки, тъй като за цялото единствено значима остава чисто “светската” и “хуманистична” концепция и този, който не се хваща на красивите думи, вижда, че основата на “иманентната етика” и “универсалното” представлява едно нищо или - в още по-лошия случай - риториката, посавена в служба на системата.

Когато тази система се разгръща в един последователен тоталитаризъм, нейните привърженици осъзнават, че риториката или мистиката от подобен род не може да замени добрия терор. В този случай всеки ясно разбира за какво става на дума и настъпва краят на “идеалистичната” митология, с която са били обкръжавани вътрешно “десакрализираните” политически форми, което - изобщо и изцяло - представлява един очистителен реализъм.

Нека споменем в заключение един зираз, който днес в рамките на демократичната полемика често се свързва с понятието за тоталитаризъм, а именно - еднопартийността. Италианският фашизъм твърдеше, че държавата е “единна партия, която тоталитарно управлява нацията”, аналогични идеи изповядваха и други движения, стремящи се да установят нов порядък. Но това е крайно неудачен израз, още повече, че той има хибриден характер, тъй като в него остатъците от демократичната парламентарна концепция се смесват с потребността от един по-висш порядък.

Строго казано, “партия” означава “част”. Затова понятието “еднопартийност” изглежда противоречиво и съмнително в този смисъл, че частта желае да бъде цяло и да доминира над цялото. На практика понятието “партия” се отнася към парламентарната демокрация и служи за обозначаване на някаква организация, защитаваща определена идеология в противовес на другите идеологии, отстоявани от другите други, на които системата признава равни права и законност. При такива условия “еднопартиен” може да се нарече един такъв режим, който по един или друг начин - “демократично” или по насилствен път - завзема властта в държавата, забранява всички останали партии и, използувайки държавата в качеството на свое оръдии, натрапва своята частна идеология на цялата нация.

Несъмнено е, че в този случай идеята за “еднопартийност” придобива друг смисъл. Но и тук противниците се стремят да извлекат своята изгода; те отричат възможността за такова развитие, при което посочените отрицателни страни и противоречия могат да бъдат отстранени и да стане възможен прехода от една система към друга. Тяхната критика окончателно издъхва, ако вместо за партия говорим просто за малцинство; тъй като идеята, състояща се в това, че контролът над държавата се намира в ръцете на група определени хора, съставляващи не партия, а просто едно малцинство или политически елит, изглежда вече не незаконна, но дори и фактически необходима за всеки политически строй. Тогава следва да се каже, че партията, възникваща като “единствена партия”, трябва да престане да бъде “партия” - “част”. Нейните членове или поне най-достойните сред тях трябва да съставят един своеобразен орден, една особена политическа каста, която няма да се превърне в “държава в държавата”, но ще заеме и укрепи ключовите позиции в държавата. Тя трябва да стане едно безлично въплъщение на чистата идея на държавата, а не да отстоява своята частна идеология. Революцията, която би могла да стане в този случай, неизбежно би имала особения характер не на “еднопартийна”, а по-скоро на една органична и “анти-партийна” държава. В такъв случай става на дума само за връщане към традиционния тип държава, след периода на междуцарствие и особените преходни политически форми.

Юлиус Чезаре Евола

Превод: Зент - бурджан колобър