Съществува предубеждението, че "мирът на всяка цена" е по-добър от войната. Въпреки от реалностите на човешката история, въпреки постоянното опровержение на пацифистките утопии, тази наивна позиция не изчезва. Напротив.

Апологетите на "мира на всяка цена" се позовават на Евангелието и на антимилитаристичния характер на християнската етика. Но това е свободна интерпретация. Защото небесният покой на небесния мир противостои на основната характеристика на долния мир, движен от неистовото буйство на стихията.

За това пише и Хераклит: "Враждата е бащата на всички неща". Горният свят, светът на истинския мир, воюва с долния, попаднал под властта на дявола. Тези два лагера, тези две групи ще се намират в безкрайна вражда, във войн до края на света. Примирието между тях е невъзможно. Призивите за него са кощунствени. Между доброто и злото н може да има консенсус. Поради това да се извежда пацифизма от християнството е некоректно и от богословна гледна точка. Проповядваната любов към врага не може да отмени битката.

От войната не може да се избяга. Върху войната и битката са построени основите на този свят. Те са неговото главно качество. Щом сме хвърлени в земния мир, ние, въпреки нашата воля, сме мобилизирани на фронта. И този факт трябва да възприемем.

Без да решим проблема с войната, без да отговорим на нейния призив ние не можем да се придвижим към нито една страна на битието. Раждайки се, ние сме обречени на определена част от долния мир. Следователно автоматично сме мобилизирани за нейната защита, за отстояване на общността, обществото, техните интереси.

По принцип всички хора се намират в постоянна война. Те са принудени да защитават своя род, своята земя, своята държава, самите себе си от агресивните вълни на земната реалност. Човек се ражда от войната, учредява се от нея, закалява се от нея, закалява се в нейния огън.

Странно е, че колкото по-упорито човечеството бяга от реализма за войната, толкова по-страшни и нечовешки са войните, толкова по-дълбоко по спиралата на ужаса се спуска в мерзостта. На това се дължи и фарисейската юридическа установка, забраняваща пропагандата на война. Какъв фалш!

Войната се подсмива на тези жалки опити. И си отмъщава. Тя е неотменима като смъртта. Онзи, които не се готови за участие в битката, който се отказва от ролята на войника, той не се записва сред дезертьорите, а сред жертвите. Рано или късно войната го настига. Но не като жив и свободен, приемащ достойно предизвикателство като благородно същество, а като жалка, неодушевена кукла, като пасивен предмет, възнамеряващ евтино да се изплъзне от могъщото предопределение.

От войната не може да се избяга. Напротив. Важно е точно да определим принадлежността си към своята армия и своята част. Не е важно дали войната вече е обявена, или още не е. Тя няма да се забави много. Тя е неизбежна. Тя е навсякъде около нас.

Но войната няма само духовно-екзистенционален аспект. Тя съдържа и друг компонент, касаещ общата система от ценности. Войната кара човека, отново и отново, с цената на огромно лично усилие, да утвърди своята принадлежност към общността. В това се крие социалният и даже националният смисъл на войната. Тя винаги е колективно дело, винаги е насочена към обща цел, към съхраняване на народа, държавата или към увеличаване на жизнените им региони. Войната дава смисъла на съществуването на народа или цивилизацията, както в малкото, така и във великото.

Винаги идва моментът, когато тази културна форма е атакувана от врага, искаш да я сломи, преобрази, присвои. Или обратното - винаги идва моментът, когато силата, мощта и излишъкът на вътрешна енергия се нуждае от изход. Това може да стане само за сметка на някой друг.

Войната има начало и край като исторически период. Но със своята неизбежност, със своята неповтаряемост, с постоянството на своите дълбочини онтологически причини тя превъзхожда историята, подчинява я на себе си.

Ако хората не защитават своя народ и своята вяра на война, те ще загубят връзката с този народ, ще станат блуждаещи атоми, а тяхната вяра ще загуби спасителната си сила, ще стане плоска, не действителна. Отказът от война, бягството от война свидетелстват за дълбоко израждане на нацията, за загубата на нейната сплотеност и жизнена сила. Този който не е готов да се сражава и умира не може истински да живее. Поради това на всякъде, даже в най-мирната от цивилизациите - християнската никога не е бил прекратяван култа към войната, която дава на нацията смисъл и съдържание.

Не случайно така почитаният от православните Свети Григорий е воин за Вярата, защитник на православния народ, спасител не само на земното, но и на православното царство.

Ценностите на народите, културите и обществата се доказват във война и чрез войни. Ценно е онова, за което е заплатено с кръв. Прекрасно е онова, в чиято основа лежи самоотвержен подвиг. Възвишено е онова, за което може да се умре.

Родината е конкретна форма, обхващаща всички ценности, покриваща всички трансперсонални записи от емоционалния свят, проникващи през рода и поколенията.

Юнгер пише, че "родината събужда толкова изначално чувство, че то е присъщо даже на растенията, които категорично отказват да растат на чужда почва". Родината е епитаф, възвишено оправдание за загиналите. Достатъчно е само това свещено слово и войната възприема нов смисъл, достъпен не само на благородния доброволец, на богатира и героя, но и на всеки прост човек, до когото стига в интимен момент гласът на собствената му природа. "Ти можеш да се страхуваш от прекия контакт със Смъртта и кръвта, но пред лицето на Родината, която е над всички ценности. Ти си длъжен да отидеш на война. Ти нямаш избор."

Как диво контрастира всичко казано, което е толкова понятно, разбираемо и логично, с настроенията, които царят днес у нас. Като че ли са прекъснати най-важните връзки, които трябва да свързват мисълта и действието, идеологията и психологията, логиката на постъпките и каналите за нейното осмисляне, оценката на миналите и избора на бъдещите пътища...

Могат да се поставят различни диагнози. И всички ще бъдат песимистични, горчиви, без надежда.

Най-неоспоримата е, че сме загубили волята за война, че ние предадохме войната. Или от срам, или от страх, или от загуба на разума се отказахме да изпълняваме онова, което са длъжни да вършат в минутите на буреносен набат всички народи. Да воюват.

Народи и народчета, култури и култове хвърлиха смъртно предизвикателство. Западната цивилизация ни отказва правото да бъдем различна от нея цивилизация - и това е война. Нашите бивши братя отказват да уважават нашата сила и нашия мащаб - това е война. Западните съседи, поощрявани от мощта на атлантистите, застрашително ни размахват хилавите си рижави юмручета - и това е война. Азиатските орди косо и лошо гледат към нашите южни и източни простори - и това е война.

Нашата изстрадана, изплакана, отвоювана от нас с възторг ДУХОВНА МЕЧТА е оплювана от привържениците на други културни форми - и това е война. Ние стремително ще се разтворим в небитието като призрак, губейки своето единство, своята сплотеност, своето самобитно, уникално, тревожно и необятно "аз" - и това е война.

Колко още може да продължи този кошмарен сън?

Колко още трябва да се чака докато в бърлогата на непробудното помрачение се събуди нашият горд и възвишен дух - духът на смелите и верни на Родината хора.

Колко ще трябва да ни зоват сълзите и кръвта от могилите на нашите предци, които всичко виждат, но не могат да осъзнаят позорището на хипнотизираните от дръзки чужденци потомци.

Добре, заради тях и заради онези, които страхливо мълвят "пак искат да ни направят пушечно месо" ще кажем иначе.

Добре, войната не е ваша.

Тя е наша. Нашата майка!

Александър Дугин