Плочката наречена „Печатът на Пашупати” открита при разкопки в Мохенджо Даро и датирана в периода 2350-2000 пр. хр., ни показва, как е създадена цивилизацията по долината на река Инд от древнобългарското племе Синд. Пластовете познание, които могат да бъде извлечени от нея са многобройни, но основната наука, основното познание, което се дава, е че възникването на тази цивилизационна общност в долината на река Инд е един медитативно-съзерцателен процес на вътрешна битка на човека със самият него, в която той трябва да преодолее първичните животински инстинкти и вибрации на биологията, в която е облечен. Ако това не се случи, той не може да изгради цивилизационна общност, защото тези първични животински инстинкти и желания са стихийно необуздаеми и винаги ще разрушават усилията на Духа чрез ума да твори от първичният хаос, нови порядъци, да твори определен тип цивилизационна общност.
Именно това ни показва артефактът, наречен „Печатът на Пашупати” - първом се работи за промяната вътре в човека, която трябва да доведе до това, той да стане господар на собствените си страсти, чувства и емоции, да ги укроти в първичната им стихия, за да може ума да ги впрегне в ралото си и да направи първата разорана целина , основа на първото селище. Цивилизацията е митологичната страст на Духа.
Човека достигнал до това е Пашупати (Пасупати)* – Господар/ Пастир на Животните, сиреч овладял хаоса от звуци на своите емоции, превърнал ги в една хармонично-мелодична песенност, господар над своя емоционален свят, свят, който повече не разкъсва душата му, а я изразява в нейната съвършеност, цялостност и чистота. Чак тогава човекът може да прави цивилизация на земята. Затова короната е бича, а бикът е едно от присъстващите животни в сцената, отдясно на раджа-йогът. Той е символ на Божествеността, която вече свободно може да работи на земята, и да усъвършенства. Пашупати е Царствен, когато е Пастир на своят емоционален свят. Това е несъмнено. И само тогава в спираловидната-цикличност на човешките общества, можем да имаме хармоничен социаум, който не е „социална джунгла”, а човекът – обществено животно.
Не е случаен факта, че хорическото име на много от египетските фараони е „Канахт” – „силният като Бик”, една несъмнена отпратка към древнобългарската титла „Кана Субиги”. Няма как да си Водач начело на една голяма цивилизационна общност, организирана в Държава, ако емоционалният ти свят, не е овладян, омиротворен; ако хаосът от звуци, не е мелодия, ти не можеш да чуеш Гласът на Бога като откровение в твоят душевен свят и съответно не можеш да имаш реално познание за управлението на държавата и бъдещето на своят народ, не можеш да създадеш устойчиво развиващо се общество и проспериращ хармоничен социум.

Съпоставката на „Печатът на Пашупати” от Мохенджо Даро с плочка от котела от Гундеструп и римските мозаечни изображения на Орфей и животните, идва да покаже не само как тази идея се е развивала времево, но и географски. Тук вече се вижда, че на Запад, духовната практика или философия (медитативната асана на хатха и раджа йога, днес) на тази идея, с която тя се е реализирала на Изток, се заменя ( придобива друга форма) с лирата на Орфей, т.е. търси своето осъществяване вече чрез лъча на изкуството. В тоя ред на мисли, свиренето на „лирата на Орфей”, може да бъде осмислена като медитативно-съзерцателният процес на Запада. Но в нея, ние няма да видим Орфей изобразен в медитативната асана на Рудра Пашупати от Мохенджо Даро. Свързващият , синтезен елемент на тези две страни (или постепенният преход от Изток на Запад) е персонажът Орпю юнак от Веда Словена (символизиран със служенето на Бога в гората и пещерата и свиренето на златна свирка), както и плочката от котела от Гундеструп, където вече аскезата на съзерцателно-медитативният процес е нарущена и това символно е изразено на плочката с разгъването на левият крак на Цернун и атрибутите в ръцете му, които вече показват отношение към и деятелност във външният свят.

* Неслучайно думата „пашу/pasu” е със същото значение в санскрита, каквото е и в днешният български език, а именно „паса животните или извеждам ги на паша”. Дали тя е взета от санскрита или обратното е привнесена в санскрита, отговора от гледна точка на племето Синд е ясен. Думата „пашу” в санскрита е с несъмнено древнобългарски произход.