Не прилича ли тялото на ризница.На доспехи,на предпазна ламарина,обречена да понася триенето и ударите на околния свят,през който воинът преминава.Тежко,ръждиво,тромаво и ограничено...в същото време съвърешо спрямо целта си.Нищо в излишък и нищо в липса.Както децата мечтаят да станат рицари,да видят какво е през техните брони,да чуват звуците на дрънченето в битката,така и рицарите искат да напуснат кутиите си,да оставят ненужната,тежка и абсурна маса.Деца сме преди да дойдем,и се обличаме в доспехите - за да знаем какво е.А тръгваме като уморени воини,на които са втръснали ризниците. И никоя от двете страни не познава кутията в цялостта й.Поредната неизвестност в пространството,което най-много се ползва с нашето присъствие.
|