На 21 срещу 22 декември, преминавайки полунощ, настъпва Българската нова година. Тя няма да бъде отбелязана масово като такава, затова е добре, да бъде отбелязана от нас. Преди нея, на 20-ти, православната църква отбелязва деня на св. Игнатий Богоносец и идеята за нея бива замъглена или предварително обвита в пелени, преди да бъде родена.
Българската нова година е специална, защото тя не следва общоприетата представа за нова година, основана на обикалянето на нашата планета около Слънцето за 365 дни. Тя е слънцецентрична, а не земноцентрична, което говори за светоусещането на хората, почитали този ден и създали нашия календар. В нея основна роля играе не просто Слънцето около което обикалят планетите, а Слънцето като небесен символ на Абсолюта.
Разбира се, в настоящето, това е денят на зимното слънцестоене, когато нощта е най-дълга, а денят е най-къс. Не бива, обаче да изпадаме в буквалното само разбиране на това като един обикновен астрономичен процес. За това говори и светоусещането на нашите деди, които са извадили този ден от кръговрата на времето и пространството и са му дали специално название Еднажден, Единак, Поляз, защото с него начева, полазва новата година. Всички дни подлежат на някаква еволюция, този Ден, обаче, не. При него реката на времето и пространството спира своя стар ход.
Не трябва, обаче да се заблуждаваме, че този ден е привнесен по нашите земи, с идването на така наречените "прабългари" или, каквото и да е друго идване. Този празник е изначален за нашите земи и всякакви други паралели с ираноидни, кавказоидни, алтаьоидни и каквито и да е "идни" аналогии, не води до по-дълбокото му разбиране, камо ли припознаване от днешния българин.
Тези дни от 22 до 25 декември, сякаш изглеждат изолирани и изникват изведнъж в съзнанието ни като празнични, но трябва да се знае, че те са част от нашия древен календар и неотменими в отношението Плеяди-Слънце. До този ден, силата на Плеядите е растяла, образно, казано, и те са се въздигали, достигнали и обитавали областта на своя зенит, силата на Слънцето е намалявала. От този ден нататък, започва обратния процес и диапозицията помежду им е запазена.
Денят 21 декември бележи смъртта на Старото Слънце или старата година. Трябва може би да имаме впредвид, че с това привършва един етап, етапа на небесната уредба, на небесното домостроителство. Смъртта е “смърт”, разгледана в смисъла на това, че Слънцето идва на гости в дома на своята Майка, в продължение на 3 дни. Небето се отключва и Слънцето слиза на земята, завръщайки се в утробата на своята Майка. Божието присъствие, започва да добива земни измерения и започва да става осезателно в планетния ни бит, защото съвършенството на небесният ред, трябва да създаде и въплъти съответния земен ред. Разбира се, това е отглас на една от най-древните ни тайнства, в която роденият от Великата Майка, Син, става неин съпруг, за да се пресъздаде отново в утробата й, в нов образ и с нова сила.
Това е най-добре засвидетелствувано в пещерата Утроба, край село Ненково (х. Боровица), където според някои изследователи, точно на този ден, този акт на оплождане, на обличането на Духа с плът се осъществява. Именно затова нощта е най-дълга, а денят, най-къс, защото слънчевият лъч влиза в утробата, светлината сякаш се завръща в своето изначално лоно – тъмнината, откъдето трябва да започне своя нов път, своето ново раждане.
И в християнството, където тази тайна е привнесена, тя е много добре отбелязана в разговора на Христос с Никодим: “Може ли човек да влезе два пъти в утробата на своята майка и да се роди отново”. И отговорът е: “Ако не се роди някой от вода и Дух, не може да влезе в Божието царство”. Пещерата-утроба се явява своебразен трансформатор на енергиите, в която се преобразява целия доскорошен планетен бит, защото там Духа се облича в нова плът и получава своята нова енергия, ритъм и форма на проявление. И там неизменно присъстват двата компонента – вода и дух. Така се раждат боговете, богочовеците, героите, кановете/ царете. Всичките те са родени и отгледани в пещерите-утроби. Така Синът става Баща, именно чрез утробата на своята Майка, в която се връща отново. Тук не може да се говори за Едипов комплекс, а за кръговрат на енергиите, защото той Сам Себе си ражда. Не се ражда, някой друг, различен по същност, ражда се самият Син, превърнал се в Баща на Самия Себе си, в Създател на Самия Себе си. (На Изток, тази мистерия е намерила отглас в идеята за аватара.)
И именно това е изображението на Великата Майка на Хиперперакион (Перперек), която ражда своя Син или сина на своя Син, но те са един и същ, различна е само степента на схождане или прехождане на енергиите, образа, чрез който се проявява и съответно функциите, които трябва да изпълни. Затова тя носи слънчевия знак Х на гърдите си, но и новороденото е белязано с него. (И тя е представена в Откровението на Иоан с корона от 12-сет звезди на главата си) Това раждане, това излизане на Слънцето от Дома на Майка си, се извършва на 24-ти срещу 25-ти и дава нова енергия на света. Затова в този ден се пали Бъдникът с новия огън в огнището и светлината му трябва да се разнесе из целия дом, да се осветят всички небесни посоки, махалата, селището. Това е двуликият Янкул, той има своя небесен образ, но и своя земен преобраз.
Оттук нататък започва една от най-важните моменти на новородения Син – земното преустройство и бит. Той става наставник на людете, кан, цар. Това е вече земния образ на Небесния Бог, чрез който той твори наново земното битие. Ако земното лице не бъде претворено наново, то не би получило нова сила за развитие и земния мир, ще е застрашен от завръщане в своя изначален хаос. Само да си спомним за един такъв пример в една такава епоха: “пара се вдигаше от земята и оросяваше цялото земно лице....., и нямаше човек, който да я обработва”. Самото преустрояване на света, с всяка нова година, това е един вид извличане на нови енергии и нови възможности от Хаоса, неговото привеждане в друго състояние. Това е тайната на претворението.
Затова много по-късно вече при зараждането на самата християнска религия и самото раждане на Христос е осмислено като раждането на един нов цар. Това не е никак случайно, макар, че той казва, че “неговото царство не е от този свят” и е напълно прав, но той е, което трябва да извърши промяна на цялата световна същност, защото небесния ритъм, трябва да създаде нов земен бит.
Затова на Мадара, той е изобразен на кон, триумфиращ, в похода на преустройството на целия земен мир. Така, както Слънцето обикаля небесния свод, така и Конникът трябва да обиколи цялото земно лице, за да го преустрои с новото. Идеята за Конника не е случайна и неслучайно е наречен Мадара – Майка и Мардър – обединение.
(Това е, което би трябвало да осъществи Конника в националния дух на един народ.) Мистерията е пълна, човек тръгне ли да я анализира с ума, непрекъснато се сменят понятията – Син, Баща, Майка, всяко едно от тях изразява другото.
Разбира се, въвеждането на новия социален, обществено-икономически или земен ред не идва безпрепятствено, защото трябва да се преодолее съпротивата на стария. Това е опростено представено в образа на змея, който Конника, трябва да убие или обездвижи с приковаване към земята или пращане в бездната. Обаче има още един акт, който трябва да направи – той трябва да роди майка си, и тя да стане негова дъщеря или жена, за да победи. Ражда я от себе си и в този си преобраз, тя е войнстваща, с шлем, щит и копие. (В древногръцкия епос, тя е наречена Атина Палада или по-скоро Балада).
Когато новия ред е установен, когато делата са извършени, Конника, кана/царя, трябва да умре. Той трябва да освободи от присъствието си земния бит, за да може той да се осъществи, акумулирал новата енергия, да я усвои. Тогава идва момента на неговата смърт. Смъртта на Конника не е каква да е, защото тя е белязана с възкачването по Вертикалата на Световното Дърво с обратен знак, от земята към небето.
Това неизбежно ни отвежда на Татул. Между небето и земята, на скалата е мистерията на смъртта, ковчегът, в който трябва да бъде положен, за да се освободи от своя земен преобраз. Точно така е, както си мислите, това не е ковчег, върху който каменната плоча ще остане завинаги. Както в християнството Христос не остана в гроба и гробницата му отново бе, без каменния си похлупак. Тук смъртта се превръща в сън и Синът се завръща към своя Баща, освобождавайки се от своя змен бит и завръщайки се към своето лъчисто естество на Слънце. В ковчега на възкресението се освобождава всичко, което подлежи на властта на гравитацията. Самия процес е много добре подсказан и обоснован, защото каменния ковчег е изсечен в самия диск на Слънцето, за да подскаже, именно този нов преобраз и да осмисли идеята за освобождението. Станал част от Слънчевия диск, част от Слънчевата сила, мъртвия кан/цар, трябва да уреди небесния бит и да прати енергията, която ще сложи началото на следващата нова година.
И накрая, съзерцавайки слънчевия диск на Татул, си спомних следните редове:
"Невъплътеният е вятърът и междинното пространство; той е безсмъртен, той е истинен. Същността на неговата невъплътеност, неговата безсмъртност, неговата подвижност, неговата истинност е Пуруша, който е в Диска на Слънцето, защото той е в същността на истинността."
Българските обичаи на Нова година!
27-ми декември 2009, Диляна Костова
Българските обичай днес са същите както преди хилядолетия. Днешните български празници и традиции са почти същите, както в древността. Времето малко ги е променило и за да разберем смисъла и значението им, трябва да се върнем към времената отпреди 2-3 хилядолетия, в древното българско общество. В тях е силата на хилядолетното оцеляване на българите, въпреки многобройните премреждия преди и след Исперих. В основите на българското общество е силната родова солидарност. Родът от най-стари времена бил основната клетка на народа, на войската и на държавното управление. Родовите отношения били спойка, която правела от българската държава и народа едно цяло. И днес отношенията между роднините у нас остават по-различни, от тези на Запад, където човек трябва предварително да се обади, за да иде на гости при родителите си. Интересно е, че повечето ни днешни обичаи са израз на някогашните разбирания и светоглед и са останали почти непроменени от хилядолетия. Днес ние вече едва ли знаем точното им значение, но продължаваме да ги извършваме всяка година. Ето част от обяснението им, според изводите на историка Димитър Съсълов (1893-1973 г.) – един от малкото изследователи, които са си направили труда да проследят живота и съдбата на онази част от българите, които още от времената пр. Хр., били северни съседи на Китай и са владеели обширни части от Централна Азия: Обичаите ни изразяват почитта на древните българи към Върховното единство във вселената и излъчваните от него начала във веществения и духовния свят: природните “стихии” или елементи – огън, земя, вода, дърво (жизнените сили в природата), желязо (метал). Във философията на древния българин, те се свързват със сезоните и празниците през годината. Пълновластният владетел – цар и първосвещеник (посредник между своя народ и Бога, почитан с името Тангра - „небе“) – всяка сутрин напускал двореца си или ако е бил в поход – шатъра си, за да се поклони на слънчевия изгрев. Само до преди век, всеки българин, когато му се случвало да е навън преди изгрев слънце и когато “Слънцето зора издаде”, ставал прав, свалял шапка и се покланял. Така се почитат и останалите начала. Орачът взима бучка пръст и я целува. Най-таченият празник бил Българската нова година - първият средищен ден в годината – денят на зимното слънцестоене – Идинак. На този ден е била Бъдни вечер. На нея се прикадявали пръст, вода, дърво (бъдникът – голям пън, който се изгаря в огнището), а също и жертвените девет храни – свиня, печена на бъднивечерското огнище, обредни хлябове със златни или сребъни късове в тях, а също и дрянови клончета с пъпки и др. Обредните хлябове се изрисували със знака на слънчевия кръговрат, на щастието и въобще на кръговрата в природата и живота – свастиката. Бабите я рисуват върху обредните пити и днес. Среща се често и в шевици, бродерии, тъкани. Във владетелския двор и във всички родове – от най-малките до най-големите се правел “Малък събор” (един от годишните събори). На него идвали и чужди първенци, крале и князе, носели данъците, имало живописни шествия с коне, шейни и коли. Стан-нанинът – в двора самият владетел – прикадявал трапезата, на която имало и мед, варено жито (булгур), кървавица или риба (обикновено шаран), петел, орехи и вино – и тържествената вечеря започвала. Особено се държало на прикадяването – стар български обичай (думите “кадя”, “кандило”, “кадилница” са от български произход). Владетелят бил сурвакан от децата, а след това обливан с вода на открито, а след него – и всички възрастни участници в тържествата. Младежите обикаляли онгъла (средището – столицата на държавата, на областта или друг по-главен град) и селищата с песни до разсъмване - коледуването. Имало спортни игри и състезания. На Идинак (Годинак) гледаме кой пръв ще прекрачи прага ни - какъвто е гостът - сега полазник - такава година идва. Той влизал и разпалвал жарта в огнището с трески от дръвника. И пожеланията му били свързани с огъня - колкото са искрите, толкова деца и изобилие да донесе Новата година. Черпят го с баница, питиета и ошаф, дават му кравай и чорапи. В китайските летописи се споменават празниците, които българите тачели в онези времена. В книгата „Шж дьи“ („Исторически записки“) пише: „В първия месец на всяка година се урежда малък събор на големците в жертвеното място на двореца на кхан-ю (така китайците изговаряли титлата на българския владетел), а в петия месец - голям събор на Змейовия вал...“ Днес празникът не се празнува на същия ден, а обичаите от вечерята са разпокъсани на няколко бъдни вечери и елементи от нея има на Никулден, Игнажден, Коледа и Нова година). Днешните обичаи свързани с него са се видоизменили и вече показват само в общи черти най-главното – благодарност за даровете на земята и надежда за бъдещо плодородие. През вековете остава и пожеланието, което отправяме и днес - нов ден, нова година, нов късмет. Първите два месеца в народната традиция - Голям и Малък сечко са отъждествени с приблизително съответстващите им римски месеци януари и февруари. Народоизследователят Д. Маринов пише: „От Игнажден се начева Големия сечко, т.е. Голям месец и тоя ден се нарича още Млада година и Нов ден. От тоя ден се брои народната Нова година или Млада година... Думата Идинак значи начало на годината, годиняк.“ На същия ден празнуват Нова Година и Волжките българи - другият голям български народ в Европа - които и до днес живеят край Волга и са наследници на Котраг - по-голям брат на Аспарух. Българите на Волга наричат Нова Година „Нардуган“ - „Рождество на Слънцето“, а самия ден - „зимния челле“, за разлика от „летния челле“ - деня на лятното слънцестоене. На този ден младежите и децата с маски и карнавални костюми, както нашите коледари, обикаляли къщите и събирали подаръци. После се украсявало ритуалното свещено дърво - както нашата елха - и накрая се устройвало пиршество и трапези. А двата първи месеца - Голям и Малък сечко - при тях се наричат „големите мразове“ и „малкоте мразове“.
