Имена-прозвища на алпа Субан, Съставил: Шегор Данъш

[Йордан_13]

Имена-прозвища на алпа Субан: Карга, Курмъш, Субаш, Сарман, Сабан, Самар, Леу, Леу Бай (Бабай), Берен, Барадж, Мардукан-Барадж, Елбеген, , Трек, Зъяджи, Бугар, Тюрк, Алабуга, Олкер, Булан Худжа, Гюлджимиш, Бирула, Атряч, Симбир, Любеч, Айдар, Боян Имен, Крали Марко.
----------------------------------------------------------------------------------------------------------
Мардукан-Барадж, Субан-Нардуган - духът на света Мардукан (Нардуган), роденият (Дукан, Туган) от Слънцето (Мар, Нар). Той бил син на алпа Ура и Туран, а образът му бил на дракон със змийска опашка – Атряч или Барадж; фантастичната птица Сенмурв-Симбир и гарвана (врана) Карга, наричан Бирула, Атряч, Барадж, Симбир и Карга. Закрилник на българският народ и държава.

Карга – Гарван, Врана. В този си преобраз, спасител на българите и човечеството от Ледената епоха. Дух на топлината и светлината. Известен още и като Мардукан-Карга и Симбир-Карга. На него е посветен празника Каргатуй или Гарвановден.

Кюнгош (Майкош), Сенмурв-Симбир – форма на Чак Чак Байгал (Байгал), съпругата на Субан получена вследствие изгарянето й от топлината на Слънцето заедно със Субан Карга при събарянето на Стената на Дивовете. Известна е в по-късните митологични разкази като птицата Феникс и Жар птица, тъй като Тангра възкресява и двамата: Субан като Барадж

Курмъш – алп на силата, топлината и плодородието, а Чак Чак като Теб биче – покровителка на домашното огнище и младоженците.

Субаш – Свастиката, символ на плодородната потенция, семейното и човешко щастие, опазващ символ на алпа Субан Самар. Пръстен с нейното изображение, Субан Самар подарява на жена си, алп биката Чак Чак, а българките започнали да я везат и по сватбените си кърпи и като венец от преплетени свастики по фасадите и входовете на своите светилища. В тоя ред на мисли, прозвището Субаш на Субан може да се преведе като „ Субан Закрилника“, „Носещият щастие“, „Благославящият“. Според летописа „Историята на Нариман“, „субаш“ е и едно от имената на първобългарите, образувани от смесването на племената кету, синд и тузите на Локбър, сина на Субан и е със значение „българин“, както много други. По-късно във Волжка България, с това прозвище било именувано едно определено, привилегировано земеделско съсловие, това на държавните селяни и то било наречено „субаши“, които при необходимост по време на война формирало народното опълчение в помощ на редовната армия. Според епоса „ Сказание за дъщерята на Шан“, Субаш е и името на острова - връх на планина, на който заседнал един от оцелелите „магури“ (специален вид кораби построени за такива цели) на българите по времето на Потопа.

Сарман – плуг и свастика. Второто название се обяснява с това, че древните българи виждали в нея съединени четири плуга – сармани. Кул-Гали пише, че с времето нашите нарекли така печата и царския знак на българската държава.

Сабан – Пастир. В тази му форма, покровител на скотовъдците. Оттук и празника „сватбата на Сабан” – Сабантуй с алп биката Ашна. Българите, които го почитали под тази форма били наречени сабани (пастири).

Самар – един от преобразите на Субан Сабан като алп на тревопасните животни, приплода, урожая, син на Мар и Туран (Турун аби). Приема животинските образи на дракон, елен (лос), кон, бик, овен или козел, а човешките образи, в които се явява са на конник-богатир или прекрасен юноша с плитки (те означавали класовете на зърното - символ на изобилие и сила) и с цвете в ръка (също символ на изобилието). В българското изкуство се явява символ на смирението (покорността) пред Тангра.

Леу или Леуген – змиевиден дракон. Според „Нариман тарих”, това е хуно-манчжурското наименование на Субан. Според Кул Гали, впоследствие това прозвище на Субан станало име на хуно-българският печат „леу“, на който имало изобразен дракон.

Берен – двуглавият дракон (вж. „Сказание за Чулман”) Оттук и наименованието на годината по българският календар Верени, на Дракона.

Барадж – двуглав дракон. Термина е упоменат в „Сказание за Чулман” заедно с термина Берен. Според „Джагфар тарих”, обаче „Барадж”е ислямизираното българско (масагето-бурджанско по произход) название на шумеро-българският алп-цар Мардукан, който имал облика на крилат дракон със змийска опашка. Мардукан-Барадж бил смятан за закрилник на българският народ и държава.

Елбеген – многоглав дракон с основна глава на орел и змийска опашка.

Зъяджи - въпросният Зиези от Анонимният римски хронограф от 354 г. . Според „Сказание за Чулман”, той е син на сина на Субан, Локбър убит от баща си Субан в драматичната война и състоялия се двубой в нея, помежду двамата, който ще сложи началото на българският народ от 7 племена. Тук под това име е представен като отделен алпски персонаж от рода на Субан, внука на Субан от сина му Локбър. Според „Нариман Тарихи”, Зъяджи е алпа Иджик Алабуга, син на Байгал и Субан. Името му означава „обичащият” ( или „любимият” – бел, ред,). Името му е дадено от самият Субан.

Бугар/и – изображения на бик създадени за да могат да търсят българите, изчезналия под формата на бик Леу Субан Субаш. Вероятно говорим за първото „портретно“ изображение в света. Именно това са бичите изображения от варненският халколитен некропол и едно от вариативните етноними на българите.

Тюрк – Великият (Големият) Бик. Формата на бика под която се явява Сабан Самар, в Егейският регион -Загрей . При северноамериканските индианци – Йотаке.

Алабуга (Иджик) – „белият змей“ според „Нариман тарих“, „петнистият бик“ според „Джагфар тарих“. Осмият син на Бойгала (според „Нариман тарих”), син на Субан. „Сказание за Чулман„ го упоменава като единственият им син.

Олкер/Улкер – Петнистият бик. Форма на Сабан Самар. Символ на Плеядите и свързаният с тях календарно-земеделски цикъл.

Булан Худжа - Форма на Сабан Самар. „Господарят на елените”. Субан появяващ се под формата на елен.

Гюлджимиш - Форма на Сабан Самар. „Цветно-плодният”. Дух на приплода и урожая.

Симбир – дракон. Един от видовете дракони, пазители на тенгриянските светилища (карамати ) от нечисти сили, поругаване и светотатство; прозвище на Субан Карга, Симбир Карга, получено поради това, че обитава Симбир – планински връх намиращ се накрая на света (вж. „Сказание за дъщерята на Шан) Точната етимология на този термин не е уточнена, вж. https://ul.aif.ru/culture/details/164580 ; но имайки впредвид функциите на дракона Симбир, това прозвище е свързано със свещената горичка на Субан, която е била засаждана покрай Свещеното Огнище Аратеб/Раудеб, т.е. Субан Симбир може да се преведе и като „духът на свещената гора“. В този ред на мисли, този термин се роднее по своето значение с другото прозвище на Субан – Бирула.

Бирула – букв. Излязъл, роден от дървото наречено Бира. Прозвище на Субан като дух на дървото и най-вече дъба, който бил любимото му дърво. Именно от името на това дърво „бира“ (вероятно дъб) произлиза и българското наименование на Тракия – Бирак.

Атряч - Дракон с глава на кон и опашка на змия.

Любеч – град Сабан или Субан основан от завърналите се от амазонско робство български мъже. За тях Субан е Любеч (https://hmn.wiki/bg/Liubech ). Етимологично, вероятно идва или се роднее с днешните български прилагателни като „любим/обичан,любен, любещ“. Подобни топоними на територията на днешна България са Любен (село) и Любимец (град).

Айдар – носещият плитка (чумбас) или плитки. „Джагфар тарих“ Описва Самар Субан като прекрасен юноша с плитки съставени от класовете на житото. (вж. https://ru.wikipedia.org/wiki/Айдар_(причёска) )

Крали Марко – произхода на този легендарен персонаж при дунавските българи, бе сведен от историците до определен исторически образ, този на средновековният крал на прилепското кралство, Марко Мърнявчевич и изцяло бе отхвърлена тезата на проф. Венедиков, че епическият герой е наследник на митологически персонаж роднеещ се, до голяма степен с хетският бог на бурята, критският Зевс и тракийският Дионис. Ние ще се върнем към тази теза, за да я потвърдим напълно. В случая с крал Марко Мърнявчевич, става въпрос или за съвпадение на имената или за нарочно олицетворяване на въпросният крал с епосният персонаж, защото според „Джагфар тарих“, българите най-често изобразявали Субан Самар като прекрасен конник – богатир и в негова чест нарекли ден от седмицата – ътлар куну, ден на конника, вторник. Появата му в един такъв късен период като 13-14 век показва само нескъсаната памет и незагубената древна вяра на българите в праотеца-закрилник и спасител Леу Субан Субаш и въпросните епосни песни, посветени нему са теургично му призоваване, т.е. те не са просто едни исторически песни, а ритуално-обредни. В тях стои несъмнеността в героичните дела и победата на Леу Субан над враговете на българите. Подобен е смисъла на т. нар. „тракийски конник“ през 1 век от н.е., което е абсолютно същото теургично призоваване за освобождение от римско робство, т.е. това е един непреходен алпски персонаж в най-различни негови образи, който пътува през времето. В този ред на мисли, проф. Венедиков е прав, за близостта на този епически герой със съответните егейски божества, защото той е брат-близнак на Кубар Бури Барс, който е алп на бурята, на войната, българският предобраз на Зевс и т.н. Те са двама братя близнаци родени като двуглавият змей Берен-Барадж, който после е разделен на Тангра на две.

[Йордан_13]

***