"Зиези, от който са българите", в Сказание за Чулман

[Йордан_13]

„Зиези от който са българите”.
Дойде времето и ние да обърнем внимание на този емблематичен израз, касаещ родословието на българската народност, вмъкнат във втората редакция на Анонимния латински хронограф от 354 г. Тази необходимост е многопосочна. Един път, за да се изясни напълно въпроса, кой е въпросния Зиези; втори път да се отговори българизиращо на тракизиращите интернет радетели, на които, ако не се вързваха на акъла, толквоа хора, нямаше да им обръщаме никакво внимание; трето и последно, защото ние имаме епосен източник (макар и да смятан за фалшификат от учените), който да разкаже историята на Зиези. И понеже науката, не може да де смислен отговор на това, кой е Зиези, отговора, ще го даде един смятан за фалшификат от тях, епосен източник. В науката нещата са като в християнството: имаш 4 неканонизирани евангелия, официални и сума ти, неканонизирани, наречени апокрифни.
Първом, трябва да отбележим, че въпросния Зиези, никъде не се споменава в еврейската книга Битие. Там той просто не съществува. Среща се, не в първата (от 268 г.), а във втората редакция на Анонимния латински хронограф през 354 г. и това, което най-важно, среща се, песен и разказ за него в древнобългарския епос „Сказание за Чулман”, в неговата пета песен „Песен за аскъпските бахадири” (Песен за скитските богатири) и то в една много интересна негова част „Как Зътолгау възпял Бавър”. Защо, никой досега, дори тези, които са чели Сказанието, не са обърнали внимание или открили въпросния персонаж. Може би, защото тук, той е наречен Зъяджи или още Зъяджи Булгар, Зъяджи Българина. Зъяджи е повече от ясно, тогавашната българска изговорна дума, а Зиези е със сигурност латинското произношение на това име. Проблема е, че именно латинското произношение е стигнало до нас. Той изскача внезапно в Сказанието именно в тази негова част, която разказва как са били обучавани и какви песни са пеели, българските песенни разказвачи на история. В случая, известния ни одриски владетел Ситалк е обучаван на българска история от скитския кана субиги (император) Арджан Джирас. Това, разбира се е твърде неизвестна за науката, част от живота на Ситалк, наречен в Сказанието, Зътолгау, но, така или иначе за Ситалк се знае много малко по принцип, както и за всички останали владетели на Тракия, а това, което се знае, би трябвало да се поставя под съмнение, защото е от еладски автори и източници. Възниква, обаче въпроса, какви са причините и обстоятелствата , Зияджи да бъде вмъкнат в Анонимния латински хронограф през 354 г. ?
Кирил Милчев се е потрудил по въпроса в своята студия „ Три сведения от ІV в. за Зиези и българите...”. Там той посочва като причина за вмъкването на този израз в Хронографа, съюзните отношения на сарматския български владетел Зизаис http://bghistory-letopisec.blogspot.com/20...og-post_26.html , с римския император Констанций (337-361) през 357 г. Довод, с който съм напълно съгласен, че вероятно е така, с тази опция, че не съм съгласен с твърдението, че Зъяджи и Зизаис са едно и също лице. Тук, Милчев е пропуснал, факта, че римския император е вмъкнал в Хронографа, Зиези като родоначалник на българите, но като библейски родоначалник с връзка с Ной и неговите синове, като го е поставил като син на Сим, първия син на Ной, а Зизаис е просто военноначалник или владетел на една група българи сармати през 4 век. Той не може да играе такава роля, посмъртно дори! Зиези не е историческа личност от 4 век! Може да му се иска на Кирил Милчев, но, не е. Това, което вероятно е чул императора Констанций е разказа на Зизаис за произхода на името му, където, съвсем резонно Зъяджи е свързан с времето на формирането на българска народност от 7 племена. Разказ за това, вече срещаме в посочената пета песен, „Песен за аскъпските бахадири”. Така нещата се изясняват. Зъяджи е от онези, както казва Книга Битие, исполини, „силните от старо време, славни човеци”, родени от браковете на „Синовете божии с дъщерите човешки” или на алповете с българките, както ще го каже, Сказание за Чулман и ще нарече децата им елбири. Оттука вече е ясно, че името Зъяджи ще влезе в именната система на българите и оттам ще се носи през хилядолетията в различни изговорни форми. Това не е изненада. И днес, някои българи кръщават децата си на кановете на Дунавска България, Аспарух, Кубрат, Крум, Пресиян и т.н. Браво на тях!
И така, навлизаме в областта на епосно-митологично, една област, крайно нелюбима, за всеки уважаващ себе си учен с обществен престиж. Но, тя не е непрестижна за нас, обикновените българи. Най-интересното за Сказание за Чулман, че то разделя, много научно, българската история на исторически периоди, някои от които дори кръщава като „Троянски”, „Кимерийски”, „Асирийски”, „Скитски”. Като там, всички те са българи, независимо историческия период. Затова за нас е детска заигравка, въпроси от рода: траки ли са българите хуни ли са българите, кимерийци ли са българите, скити ли са българите, тохари ли са българите, сармати ли са българите и т.н.. Това е без значение! Те всички са българи, независимо как се наричат в различните исторически периоди! Особено, интересен е „скитския” период, защото и той е най-добре разказан, за него е запазена повече народна памет като по-близък до нас. Сказанието за сарматския период, не е достигнало до нас. Дори не целия скитски период е достигнал до нас. Сказанието просто прекъсва някъде към края на 4 век и толкова. Но и това, което имаме е едно огромно духовно-културно и историческо богатство. Тук имаме отговорите на въпросите, до които науката, никога няма да достигне, за да ги зададе и задавайки ги, да намери отговорите! Велик фалшификат!
И така, уникалното в скитският период е, че в него е разказана почти цялата история на Одриска Тракия в контекста на разказите за Българска Скития. Образа на Зъяджи изплува именно тук, в песента, на която е обучаван бъдещият тракийски цар Ситалк: Ако ще пееш песен за лична невяста, ще пееш „Гюлнара” или по нашему днес, песента „Цветана”. Цветана е ръководител на отряд умайджанки, жени-воини, служителки на алп биката Умай Бийке във времето на войната между Локбър и Субан на Балканите. Тогава Локбър се среща с нея, в този поход. Никой не бива да подценява силата и бойните умения на умайджанките. Техното запознанство по тогавашните традиции е един военен двубой , в който Цветана поваля Локбър и тогава Локбър и се обяснява в любов. И двамата са красиви и по своему жестоки. Техния съвместен живот продължава една нощ, но така се ражда Зъяджи. Ние, знаем, по-нататък, че Локбър загива в битка с баща си Субан и в памет на това се взема решение да се обединят враждуващите в един народ, българския. Сякаш раждането на Зъяджи се асоциира символно с генезиса на българите. От баща си, той получава дълголетието на алпите. Алпите нямат онова чисто безсмъртие, което разбираме като вечност. Те имат такова, дълголетие, което в сравнение с живота на средноръстовия човек е като безсмъртие. В човешката си форма и те умират, но не на 100 години. Затова, много загадъчно е казано в Книга Битие: Иаред живя 962 г. и умря, Ламех живя 753 години и умря и т.н. Наистина и днес, богатите хора искат да живеят по толкова, но слава Богу, не им е дадено! И сега за Зъяджи:
(60) Безсмъртието на предците-алпи
се предало и на него;
той живял дълго –
и доживял до времето на Аслан...
Наистина, Зъяджи става велик бахадир, извършва много подвизи, поради, което кана субиги Джам Аудан го назначава за военноначалник на неговата армия и той там получава прозвището Булгар – Българина. Тук вече имаме лека корелация с упоменатия сарматски владетел Зизаис, но тя е условна. Така като предводител на армията на Джам Аудан, Зъяджи вече има и своята ясно подчертана етносна идентификация и принадлежност. Той е Българин! Разбира се, като такъв, в него се влюбват и добрата и лошата жена. Той обича добрата, отхвърля злата и това коства живота му.
• Според, Сказанието, обаче, той не умира, а с любимата си Леудия, преминава в друго времепространство, в отвъдното царство на Чулман, в което се обяснява за първи път в любов на любимата си Леудия и където Чулман ги посреща с почести и ги връща на Земята по пространствено-времеви коридор на Балканите, на местото, където е загинал неговия баща Локбър, край една река (не е посочена коя), той става кам и контактува с духовете на своите родители Локбър и Цветана. Така завършва разказа за него.
• Както виждаме, ние нямаме, пряк изказ и псоочване в Сказанието, че Зъяджи е родоначалник на Българите , но че е свързан с това народообразуване чрез баща си Локбър, свидетел му е бил във времето на своя живот като елбир, допринесъл е за него чрез своите подвизи като бахадир и военноначалник, за което е получил своето прозвище Българина. Може би, тук, император Констанций не е разбрал добре, разказаното му или го е забравил и е записал запомненото с много добре звучащата днес за нас фраза „Зиези, от който са българите”!

Приложение.

63. Как Зътолгау възпял Бавър

(32) А сетне казвал на Зътолгау
Арджан Джирас:
“Ако трябва да се възпее невяста –
започвай с песента “Гюлнара”:

(33) “Когато нашият Локър
отивал на бой с врага,
без да знае, че в него
ще се бие с баща си, -

(34) то в пустото поле
той видял една шатра –
и наредил на бойците
да отидат там.

(35) Едва той с воините
се приближил до шатрата,
когато насреща му
излязъл отряд девойки.

(36) Тяхната предводителка
била красавицата Гюлнара.
Видял я Локбър –
и тутакси се влюбил в нея...

(37) Веднага го атакувала
красавицата Гюлнара –
едва успял Локър да се прикрие
със щита от нейното копие.

(38) Но ударът на девойката
бил толкова силен,
че могъщият Локбър
премятайки се, паднал от коня.

(39) Приближила се до него Гюлнара
и искала да го порази
с удар на меча си,
но Локър й казал:

(40) “Защо ти, о, жестока,
отново ме удряш?
Не виждаш ли – вече съм смъртно
поразен от твоята красота...

(41) Кажи ми, докато още дишам,
че ме обичаш,
иначе ще умра
съвсем нещастен!”.

(42) Като чула тези думи,
Гюлнара замряла;
Видяла, че Локър е хубав –
и самата мигом се влюбила в него.

(43) Отвърнала му тогава тя:
“Самият ти си жесток – умирайки,
безжалостно порази и мен
с любовта до смърт!”.

(44) След тези признания
влюбените прекратили боя –
и Гюлнара устроила пир
в чест на Локър и неговите воини.

(45) А през нощта тя
се уединила с Локър
в голямата шатра,
в която живеела с приятелките си.

(46) Когато те изпитали
всички прелести на любовта,
Локбър й казал:
“Стани моя жена!”.

(47) Но му отвърнала Гюлнара:
“Не мога да направя това –
нали съм дала дума
да бъда вечно неомъжена!

(48) Измами ме някога
момъкът, когото обичах:
покани ме да избягам с него,
а сам бе намислил друго.

(49) Обещал му един див
много злато
за красива девойка –
и той решил да ме продаде нему.

(50) Когато сутринта
аз отидох при него,
той с дива
ме плени.

(51) Обърнах се тогава към Умай-биче –
и й обещах, че
никога не ще се омъжа,
ако тя ме спаси.

(52) Тогава Турун-Аби
тутакси се яви;
тя носеше рогат шлем,
целият обвит със змии.

(53) В ръцете си държеше
обтегнат лък...
Злодеите не успяха дори да ахнат,
когато тя ги застреля.

(54) Тъй се отрекох аз от женската съдба
и отидох в полето,
където към мен се присъединиха
още няколко нещастни девици.

(53) Самата Умай ни обучи
на лов и воинско дело,
без които в полето
не ще преживееш и ден...

(54) Свикнахме със самотата
и не нарушаваме клетвите...
Продължи своя път –
а аз ще остана тук!”.

(55) Заминал Локбър за Агил,
ридаейки дни наред;
и Гюлнара ридаела,
сякаш бил умрял любимият й.

(56) Накрая, като не можела да понесе
любовната болка в гърдите си,
тя взела пламтящи въглени
и изгорила с тях гърдите си...

(57) След известно време
тя родила от Локбър
момче-юнак
и го нарекла Зъяджи...

(58) Станал той велик бахадир
и извършил множество подвизи –
ненапразно за него се пеят
толкова красиви песни.

(59) В разцвета на славата си
той се присъединил към Джам Аудан,
възглавявал войската му – и получил
почетното име Булгар.

(60) Безсмъртието на предците-алпи
се предало и на него;
той живял дълго –
и дожгивял до времето на Аслан...

(61) Харесал се той на мерзката
мръсница Баймек,
но отказал тайно
да се среща с нея.

(62) Обичал бахадирът Леудия –
слугинята на Баймек.
Узнала за това злодейката
и решила да я погуби.

(63) Отишла веднъж Баймек в гората
и там й наредила
да извади мед
от хралупата на едно дърво.

(64) Напразно девойката й казвала,
че дървото е гнило
и в него няма мед –
онази била непреклонна.

(65) А онова дърво било
злият алп Кипкан –
омразника на хората,
който спял тогава здрав сън.

(66) Преди това дивът опирал в себе си
една стълба за любопитните и
улавял със своята паст-хралупа
онези, които се изкачвали по нея.

(67) Изкачила се Леудия
по тази стълба
до самата хралупа
и погледнала в нея.

(68) В този миг Баймек
я бутнала –
и девойката паднала
в дълбоката хралупа.

(69) Затулила Баймек
входът в хралупата с кора и клонки
и си отишла у дома,
оставяйки девойката да умира.

(70) Горчиво заплакала Леудия
и почнала да умолява
алп-биката Мосхаба
да й помогне.

(71) Мосхаба дочула
нейните молби
и довела при дървото
бахадира Зъяджи...

(72) Но в този миг
злият Кипкан се събудил
и казал на бахадира:
“Махай се, докато си цял!

(73) Твоята Лекдия
е моя плячка
и ти не ще я видиш
никога повече!”.

(74) С тези думи Кипкан
нападнал Зъяджи
и се опитал да го хване
със своите криви клони.

(75) Но Зъяджи бил нащрек:
бързо извадил меча
и в жестоката схватка
отсякъл всички клони на алпа.

(76) Примолил се дивът за пощада,
но Мосхаба казала на бахадира:
“Той заслужава смърт,
защото уби моите деца.

(77) Заселиха се те в неговата хралупа,
а той, изяждайки меда им,
ги уби,
защото сам е безжалостен!”.

(78) Тогава Зъяджи разсякъл
Кипкан на две,
освободил Леудия
и изгорил злия алп...

(79) Тогава Баймек решила с лъжа
да погуби самия Зъяджи:
вечна злоба живее
в тялото на имегените!

(80) Подхвърлила мръсницата в дома му
едно свое украшение –
и казала на Аслан за това,
че е била при него:

(81) “Покани ме той, -
лъжливо разказала тя на царя, -
уж за избор на подарък
от търговеца, който гостувал при него.

(82) Но в действителност
никой нямаше у тях,
а той се нахвърли върху мен
и искаше да ме обезчести.

(83) Той откъсна от мен
едно скъпо украшение,
но аз успях да се изтръгна
и да избягам от него.

(84) Ако, о, царю мой,
претърсят дома на злодея,
там ще се намери
моето украшение!”.

(85) Наредил Аслан да претърсят
дома на Зъяджи Булгар –
и царските слуги намерили
онова украшение.

(86) Аслан изпаднал в ярост
и наредил да екзекутират Зъяджи.
“Обеси го!” – помолила царя
злобната мръсница Баймек.

(87) Направили слугите бесилка,
ридаейки от жалост –
нали целият народ обичал
добрия и храбър Булгар.

(88) Когато отвеждали Зъяджи
към тази бесилка,
за да го обесят,
той казал на ридаещия народ:

(89) “Не плачете за мен – Всевишният
не ще позволи да се извърши злодейство.
Ако сега аз изчезна – знайте,
че в нищо не съм виновен!”.

(90) Прекрачил Зъяджи през рамката
на бесилката, където искали
да го обесят –
и изведнъж изчезнал.

(91) Всички замрели от ужас –
и в този миг Леудия,
която обичала Зъяджи, също
се хвърлила в рамката и изчезнала...

(92) Там, по пътя към Курун,
девойката успяла да каже на Зъяджи
за своята любов – а той
й разказал за своята.

(93) Плачейки от това,
че умират
на прага на своето щастие,
те се приближили към Курун.

(94) Но там ги посрещнал Чулман
и им казал: “Не плачете!
Не е дошъл още
часът на вашата смърт”.

(95) Посочил им Джалъш ходът
и им наредил да излязат на Земята
и да продължат да живеят –
така повелил Тангра!

(96) Излезли влюбените в Агил,
където заживяли щастливо край онази река,
до която някога
загинал злочестият Локбър.

(97) Зъяджи станал кам
и казват, че една нощ
се срещнал с духовете на родителите си –
и родителите му казали:

(98) “Радваме се на твоето щастие,
а ти се порадвай на нашето:
Всевишният ни възроди
и ние сега също сме заедно.

(99) Наистина, ние сме невидими
посред белия ден,
затуй пък нощем можем
да се виждаме с теб!”.

(100) Не умират любящите
и въпреки всичко
те намират своето щастие –
тъй е повелил Всевишният!”.

[Йордан_13]

Да добава това сведение на Георги Писида (http://www.euro2001.net/issues/3_1998/3BR98F16.htm) към написнаото от мен като анализ, по-горе за да разберете, коня боб еде ли и магарето кавърма, пасе ли и да не ми се правите на умни, че много умници в интернет, а на къра, само мойта мотика;)))

"Не бе войната лесна еднократна
А бе оплетена и многократна
И от начало смесица продажна
Склави, Хуни и Скити, Миди всички те от Българите бяха
Скитски хитър план плетяха
Един език, земи деляха
Но в миналото разделени бяха
Сега еднинни срещу нас на бой вървяха"

Георги Писида