Митът за Йо-символ на праисторическото преселение, на древнобългарското население

[Йордан_13]

МИТЪТ ЗА ЙО, СИМВОЛ НА ПРАИСТОРИЧЕСКОТО ПРЕСЕЛЕНИЕ НА
ДРЕВНОБЪЛГАРСКОТО НАСЕЛЕНИЕ НА БАЛКАНИТЕ


Автор Йордан Стайков. Студията е писана в периода 2017-2020 г. и не е сигурно дали ще бъде довършена. Затова реших да я публикувам по случай 24 май, като Част Първа. Втората част, някой ден, може да бъде дописана от някой друг, но и това, което ще намерите в нея, днес, ще ви бъде светлина за съзнанието и душите доста дълго в предстоящите мрачни времена! Слава на Тангра!


Древното преселение на щутградските рудари (и праисторическото население на Тракия, Родопите и Средиземноморието, въобще) има и своят незабелязан досега, но много известен мит. Това е разказът за странстванията на Йо, жрица на Хера, в която Зевс се влюбил, обладал и за да предпази своята нова любимка от гнeва на Хера я превърнал в бяла крава, която подарил на Хера, а Хера, от своя страна, вгорчила живота й, като я поверила на отговорно пазене на стоокият Аргус. В митът (отразен и в поемата на Есхил “Прикованият Прометей”) можем да потърсим и видим причините за тази миграция, където те са символно кодирани.
Първата и основна причина, разбира се е духовната. Тя винаги е в основата на всичко. Промяната в тази основа, води и до промяна в обществено-социалните отношения, води и до промяна в икономиката. Йо е жрица на Хера, т.е. тя е служител на Великата Майка, във времената на едно общество, което съвсем наскоро е преминало от матриархални обществени отношения към патриархални и прейерархирането им е съпроводено с конфликт между тях , който е много силен. Волята и желанията на Зевс са в пълна антитеза с волята и желанията на Хера и сблъсъкът между тях определя не само социално-общественият живот на човешките общества, но и на самата човешка личност. Човешките общества са ритмирани от този небесен дисбаланс (такъв небесен и природен дисбаланс е и Потопа) и тази промяна в небесната ритмика води до необходимостта човешкият социум да търси равновесната точка, която да възстанови наново хармонията. Това поражда преселенията и динамиката на придвижване на цели народности или части от тях, в посока, където хармонията може да бъде възвърната, където може да бъде създадено и отгледано качествено поколение. Точно в мита за Йо, ние виждаме тази невъзможност за поколение от Зевс, поради ограничителната воля на Хера изразена чрез великана Аргус Паноптес и след убийството му от Хермес, чрез нейният стършел. Такава роля на спирачка на демографският прираст в определена посока, Хера играе и в случаят, когато Латона/Лето трябва да роди децата на Зевс – Аполон и Артемида.
Ако трябва да говорим за произхода на Йо, тя е типичната пеласгийка, дъщеря на древнобългарската праисторическа народност (имен) населяваща Балканският полуостров, развила неолита и каменно-медната епоха и достигнала своя народностен катаклизъм в бронзовата; дъщеря на речният бог Инах (Чулман) и нимфата Мелия. Именно от Мелиадите, най-древните нимфи на ясена се появяват хората на бронзовата епоха; епоха, отчетливо оставила своите белези в Щуд (Щутград) и в която ние имаме един интензивен демографски динамизъм; епоха, която ражда прикованият Фороней-Прометей, най-условно казано разпнат на кръстопътя между миналото и бъдещето.
Ролята на Прометей е отчетливо месианска. Той не само възстановява следпотопно човечеството от камъка (костите на прамайката) чрез сина си Девкалион и съпругата му Пира, но и успява да въведе или върне цивилизационният модел на развитие на човечеството, символизиран чрез огъня, който Зевс (според една от версиите), иззел и скрил от човека.
Бащата на Йо, Инах е продължител на това следпотопно Прометеево дело на прилагане и развиване, на този цивилизационен модел. Той събира оцелелите след Девкалионовият потоп и ги сваля от планинските върхове в долината на една река, която получава неговото име (река Инах в Арголида). Създава Аргос и построява в него храм на Хера Аргоска.
Следпотопната обстановка на Балканите и Егея, обяснява защо в разказа за неговата дъщеря Йо, има част, в която началото на нейното “бродене” под опеката на стоокият Аргус е изключително на Балканският полуостров и Средиземноморието. Това е подсказ, че първоначално големите демографски размествания са във вътрешността на полуострова и са причинени от изменената природна среда и обстановка, след потопа която е принуждавала оцелялото население и неговото поколение да извършва вътрешни миграции за намиране на по-добри местообитания.
Специфичното при “броденето” на Йо, обаче ни навежда мисълта и в друга посока. В митологичният разказ е казано, че там, където минела в образа си на бяла крава, от земята покълвали нови растения. Ясно е, че това “бродене” не е безцелно, то е акт на възстановяване на земеделието в засегнатите от потопа райони,.т.е. Йо продължава като баща си Инах следпотопното Прометеево дело. Неслучайно тя е в образа на бяла крава или на животно като кравата, което е пряко свързано със земеделието още в предпотопните времена. Не можем да не допуснем тезата, че митът за Йо съдържа в себе си, своебразен код за това, как кравата се е превърнала в свещено животно, почитано в различните култури и до днес.
Оттук вече е ясно, че срещата на Йо с прикованият към скалата Прометей не е никак случайна. Тя повече прилича на среща, в която Йо получава важни указания за по-нататъшната си своя мисия, която ще бъде извън рамките на Балканският полуостров. (Стършелът на Хера е само катализатор на този процес). Противоречията в този мит, представен ни от Есхил в поемата си „Прикованият Приметей”, не са никак малко, но дори внимателният първи прочит на поемата ни свидетелства, че самият Прометей не е прикован на планината Кавказ, която познаваме от учебника по география днес и каквато е общовнушената ни и общоприета версия. Това ясно се вижда в неговото пророкуване за пътя на Йо. Есхил смята, че Прометей е прикован в Скития и същевременно сам се опровергава в поемата си, пишейки, следните редове:

“ Оттук ще свърнеш най-напред към изгрева,
ще тръгнеш до неизорани краища.
При скитите ще стигнеш, при чергарите
със плетените хижи връз колите им
и с бързолетните стрели в колчаните.
Далеч от тях! Мини покрай скалистия
и шумен бряг, па напусни земята им. „

Ясно е, че е налице, един много нескопосан опит да бъде скрито мястото, където е прикован Прометей.
Именно това е усъмнило Борислав Борисов и той написва студията си ‘Къде е планината Кавказ според Есхил” и в нея допуска, че “планината Кавказ според Есхил е в Европа и най-вероятно в района на днешните Родопи”. ( Цялата студия, тук
http://www.academia.edu/10943471/%D0%9A%D1...%85%D0%B8%D0%BB ).
Борислав Борисов, не знае колко е прав. Вероятното място на приковаването (или разпването) на Прометей, бе открито, съвсем случайно, през 2006-та година, в Севернородопската яка, при наша експедиция в тричленен състав между махала Плочник и село Ситово (много по-близо до махала Плочник), където бе регистрирано грандиозно скално светилище състоящо се от огромни скални стълбове. Под единият от тях е изсечено или по-скоро „внушено” изображение на прикован за скалата човек с измъчен и изтерзан вид. Реакцията ни тогава, обаче, бе повече от недвусмислена: “Ха, Прометей. Не може да бъде...”. Съзнанието ни тогава, не можеше да оцени значимостта на находката, защото то, така или иначе бе поразено от грандиозността на скалният комплекс със скалните стълбове, а и самите ние бяхме в началото на своите изследвания на района.
Снимката му, бе публикувана в сайта “Воини на Тангра” (виж тук http://www.voininatangra.org/modules/xcgal...20Prometej1.jpg ) с целият албум от светилището (виж тук
http://www.voininatangra.org/modules/xcgal...s.php?album=266 )

Грандиозността на скалното светилище, неговата смайваща чутовност му спечели определението “Светилището на Великаните” (известно и като „Шивача с Иглата” в Ситово). И с право. Тук са изразени най-малко два вида великани – гиганти и титани, като към последните принадлежи самият Прометей, но ръстовата разлика и хуманоидността е различна. Титанът Прометей е с много по-малък ръст и много по-близо до човека, отколкото първичните гигантски раси изобразени чрез колосалните скални стълбове. Над мястото се намира Орлов камък, което е вероятна подсказка за орелът кълвял черният му дроб. Негово изображение в негатив, можем да провидим на скалният масив вляво от самият Прометей. Върхът над въпросният скален масив е известният Червен камък, чието наименование не е ясно откъде е дошло. Можем да предположим, че е от цвета на скалите, но също така можем, да свържем този цвят с Прикованият Прометей и кървящият му черен дроб.
И ако се върнем към трагедията на Есхил, ще прочетем:

(Хефест към Прометей.)
О, ти, премъдър сине на великата
Темида[2]! Пряко волята на двама ни
ще те пригвоздя здраво към безлюдната
скала, където людска реч и смъртен взор
не ще съзреш, а изгорен от слънчев зной,
ще промениш цвета си. Ще жадуваш ти
да скрие зрака нощ пъстрооблечена
и слънце да стопи сланата утринна.

Затова трябва да кажем, че мястото, където е прикован Прометей (той е прикован под формата на знака Y), не е случайно избрано. То е светилище на победените от Зевс и олимпийски –богове, гиганти и Прометей е прикован от Хефест на него. Това е съвсем ясен знак и демонстрация от страна на Зевс към победените гиганти и титани. Тук, прикован към скалният масив, Прометей пророкува на Йо и практически продължава дейността на светилището, превръщайки го в прорицалище. Може би това е първото пророкуване, което предопределя характера на бъдещите светилища в района, като прорицалища, в които се предсказват големите световни промени и събития. Затова и много по-късно в човешката вече история, търсеното прорицалище на Дионис в Родопите е предполагаемо позиционирано от някои учени в този район.
В подкрепа на тези предположения идва и древнобългарският епос „Сказание за Чулман”, който в своята Втора част, в песента „Атряч плава по моретата и стоварва келбирите на един остров”, разказвайки за края на Атлантида (наречен остров Ат-Алан в епоса), разказва, че част от жреците, избягали оттам и отишли в земята Шуд, без да уточнява, къде се намира тя.

(59) Но някои келбири
избягали от Ат-Алан
в земята Шуд,
където продължили да гадаят.

(60) Шудците охотно се съгласили
да им помагат,
срещу което онези им обещали
да ги лекуват.

(61) Тангра позволил на камовете
да гадаят там – защото Шуд
е отделен от другите страни
с непроходими планини и гори.

(62) Но келбирите посадили
и там дърветата Раубаз,
а Чулман прокарал
и дотам своя дурбун (подземен проход, канал. Б.р.)...

Описанието и наименованието на тази земя в Сказанието, напълно отговарят на ситовският Щуд, както и на скандинавският свят на ледените великани-йотуни Йотунхеймр. Текста го представя, като място, възникнало като прорицалище и лечително светилище, след като една част от жреците избягали от Атлантида, намерили радушен прием там. (Не само това, но самият текст дава обяснение за наличието на пропастният проход и скално-пропастният храм в сърцето на ситовският Щуд, както и на връх Щудер. Те според текста са прокопани от самият алп Чулман).

Именно пророческите наставления на Прометей към Йо, предизвикват, може би първото голямо праисторическо преселение на населението на Балканите и Егея, (а с него и на щудградските рудари) извън родните им места; преселение, което според написаното от Есхил се разклонява на две – към Азия и Египет. Ясно е, че тук става въпрос не за стихийни събития, а за целенасочени такива. Преселението е целенасочено мотивирано и най-вероятно е свързано с налагането на даденият от Прометей следпотопен цивилизационен модел в онези точки на планетата, които по един или друг начин са засегнати от “Девкалионовият потоп”. Такава е и вероятно и основната причина за преселението на щудрадските рудари, които най-вероятно са били под покровителството на синът на Хера - Хефест/Вулкан/Каин, (един от дактилите, усвоен в християнството като св. Атанас). Това, което трябва да кажем е, че то е един динамизъм на Себеспасението, защото в крайна сметка, то ражда в Бъдещето, неговият Освободител и ние имаме и Освободеният Прометей.

В тоя ред на мисли и разсъждения, посочената от Есхил “железородна земя”, където е разпнат Прометей не е Скития. Това е в Родопите, районът на селата Ситово, Лилково, Рахово Бойково, Тъмръш, Осиково и т.н, сиреч Севернородопската яка и Долен Рупчос.. Тук остатъците от рударската дейност буквално извират от земята. С А. Личков (написал двете книги за село Лилково) , когато си говорихме за именно тая особеност на района, ми разказваше, че те имали нива, която сеели, но реколтата все не била добре, растенията се развивали трудно. Оказало се, че местото в древността е било терен на металургична дейност. Специалист му казал да не го сее повече, а да помислят за създаването на съвместно предприятие свързано с рудодобива, но работата по определени политически причини се разсъхнала.
Тази характерна особеност на село Лилково не е останала незабелязана от османските завоеватели и те може би, съвсем неслучайно са нарекли селото Тимурджи кьой, сиреч Железино, Желязковец, Ковачево и т.н., тъй като думата “Тимур” в тюркските езици означава “желязо”, а “кьой” – село. Това име е упоменато в “ Справочник за селища в Северна Тракия, през XVI в. част I
(казите Филибе и Татар Пазаръ), на стр. 364, където е записано: “ Лилкова, Лилкова с друго име Тимурджи кьой – дн. Лилково”
(м.Рупанка, Жажовица, Лисичево, Краище и т.н.)

***
Елена Блаватска, когато пише том 2 на своят “Антропогенезис”, забелязва противоречията в написаното от Есхил в “Прикованият Прометей” и го критикува по отношение частта за Египет, като смята, че когато се говори за реката Етиоп, не става въпрос за река Нил в Египет, а за делтата на река Инд в Индия, като привежда примери, че и до наше време, река Инд в местностите около Калабагха се нарича Нил, което означавало “син” и Нила – “синя река”, защото водата там била с дълбок син цвят, а също така и до днес съществува градче с името Нил. (виж. Блаватска. Антропогенезис. Т.Д. Том2. кн.2, стр. 247-248).
Разбира се, тук трябва да имаме и напредвид това, че Нилау („сини води“) е персийското наименование на реката. Със сходно звучене е и тюркското й наименование Нилаб.
Нейното мнение се потвърждава от редица гръцки и латински автори, които свързват понятията „Етиопия” и „етиопи”, географски и народностно с Индия. (вж. изследванията на Иван Танев Иванов по въпроса http://www.protobulgarians.com/Statii%20za...-novo.htm#_ftn1 )


Според мен, противоречието в написаното от Есхил в “Прикованият Прометей” е просто привидно. Допускането, че потокът на преселението се е разклонил в Мала Азия на две части, поели в две различни посоки го решава напълно. Единият поток се е насочил към Азия и след време една част от него е заселила устието на река Инд (Нил), а другата се е насочила към Египет и е заселила устието на река Нил (Египет). Последното се потвърждава и от древнобългарският епос “Сказание за Чулман”, който ни свидетелства, за поход на древните българи към Египет, след потопа в Сувар, но с военни цели. Този поход също е инициран от предсказанието на главният келбир на българите, който напътства кан Атряч.

(4) Сувар още 500 години
ще бъде необитаем,
затова трябва да отведеш
хората по Пътя на Слънцето в Мамил (Египет).

(Вж. Сказание за Чулман, част Втора)

Ясно се вижда, че е налице едно предсказателно мотивирано преселване на древни българи от Сувар (Междуречието, Месопотамия) към Египет, така както Прометей напътства Йо: “Когато минеш границата, протока, тръгни към изток, дето свети слънцето.” Целта на двете преселения е Египет и водещо в него е “пътят на Слънцето”. Преселенията и в двата случая като краен резултат целят да извършат заселване. Разликата е само в местата на тръгването. Едното е от Междуречието, а другото, от Балканите – Тракия и Родопите. Ио трябва да заеме делтата на Нил и да основе селище, а кан Атряч, трябва да накаже египетският (атлантски) фараон Хараб като причинител на потопа в Сувар и да му отнеме земя за заселване на Българите. Всичко това се случва след Потопа и е ясно, че е съвсем нормално да допуснем, че тези две преселения са координирани, тъй като, както имаме българско царство Сувар (Самар- Шумер) в Междуречието, според древнобългарските епоси, така имаме и Критско българско царство, което владее Балканите и Мала Азия.
Оттук вече става връзката древни българи-Египет става по ясна, тъй като Северен Египет, според „Джагфар Тарихи” и „Сказание за Чулман” е в състава на древнобългарската империя Самар, създадена 10 000 г. пр. хр. Тогава вече написаното от Есхил за заселването на Йо в делтата на река Етиоп (Нил) и основаването на селище добива реален смисъл. Това обяснява факта, защо по-късното българско название на Египет е Мамил (“Хранител”), което идвало от „Мил-Аку” и името на реката Нил (Синя река), за което Блаватска свидетелства, че е име и на река Инд. Разбира се, това е едно възможно обяснение. „Мил-Аку” може да предположим, че е името на селището, основано от Йо. Но и в странстването на Йо, посещението й на Прикованият Прометей отново виждаме Инаховият модел: слизане от планина към долината или устието на река.
Важно свидетелство за наличие на преселение от Родопите в посока Индия (вероятно долината на река Инд, район на днешният Пенджаб) е записаната от краеведа Стефан Захариев, легенда за връх Сюткя (Ракитово, Западни Родопи) се казва, че някога върхът бил гол с две статуи върху него. Поради вражески нападения и сраженията водени с тях, златната статуя била скрита, а сребърната – разрязана и продадена и с средствата от нея част от населението в района се изселило някъде в Индия. (вж. http://www.siva-dionis.org/index.php?optio...emid=82&lang=bg )

Това сведение, макар и местна легенда е само потвърждение на тезата, че потокът на праисторическото преселение от Балканите (Тракия и Родопите) се е разклонил поне на две – единият в посока Египет, а другият в посока Азия, достигайки Индия. Дали този поток в един и същ исторически период се е разклонил на две или това се е случило в различни исторически периоди, а Есхил в поемата си ги представя като един е въпрос, който няма да разглеждаме сега. Сигурно е, обаче, че след установяването на преселниците по съответните места е имало и вторични преселения от Балканите към тези вече установени поселища, както и това, че клонът на преселението към Азиатският континент е имал своите множество разклонения.

Десет членният екип на НИМ, с ръководител д-р Борислав Бориславов, извършвал разкопки на скалното светилище Беланташ, през 2010 г., също потвърждава изложената от мен теза за преселението на население от Родопите.

„Те твърдят, че след нея има един период на оттегляне на населението от Родопите - през ранната и средна бронзова епоха - трето и началото на второ хилядолетие пр.Хр. И в средата на второто хилядолетие пр. Хр. Родопите отново стават много гъсто населени. Предполагаме, че това е свързано с рударство и добив на суровини, които са били изключително скъпи и ценни за онова време. „

https://www.plovdiv24.bg/novini/regionalni/...zkritiya-203817

Това становище на учените от НИМ, се подкрепя от епоса “Веда Словена”, който в частта си “Личен ден – Пазиръ ден (Димитровден)” , Песна 1, ясно говори за преселение на население откъм река Дунав към планината Родопи и обратно, от планината Родопи към река Дунав; като епоса натрапчиво ни говори за Крайна земя и Крайна краля като Ситска земя и Ситска краля, наречени още Читска (Читайска) земя и Читска (Читайска) краля. Натрапчивото повторение на този термин, няма как да не ни върне и пряко свърже със село Ситово в Родопите, известно още и като Четово/Читово, а самите ситовци са наричани от съседните на тях лилковци - „цитвене”. Това е единственото село в България, чието име Ситово е една трайна и непроменима през вековете топонимия, която пряко отговаря на съответните топонимни и етнични наименования във епоса „Веда Словена”.
Разбира се, „Веда Словена” е един труден за разбиране епос, защото там са представени най-различни варианти на едно натрапчиво повтарящо се събитие, а именно Преселението от Прародината (наречена Ситска/Читска/Крайна земе) съчетано след това с историята на новите Ситски поселения. Тези варианти на Преселението са отделени в различни глави на епоса, което идва да покаже, че става въпрос, не за едно, а за няколко Преселения и за техният усилен динамизъм. При тези преселения, които древнобългарските племена Синд и Имен, извършват от едно място на друго, имаме устойчив пренос на един и същи модел, моделът „Ситска/Читска/Крайна земя” или ако условно мога да го нарека на днешният ни говорим и писмен език „моделът Ситово”, който се явява моделът на Прародината. Негови основни елементи са самата идея „Ситово” като идея за „триъгълната земя”, „тривени сангам”, отразяващ географските особености на Щудград, а именно съчетанието на планина с долина на река и съпътстващият ги динамизъм на слизане от планината и заселване, устието или изворите на реката, както и обратният процес, напускането на долината на реката и заселването на планинските върхове. Установяването в новата Ситска земя, винаги е съпроводено с градеж на селище или град, който носи името Ситска града. Този динамизъм, ясно е изразен в различните глави на „Веда Словена”, касаещи Преселението. В една от тях (личен ден-Пазир ден), ясно се говори за преселение от бел Дунав в планината (Родопи)
Аку ти са земе заселила
Заселила приселила—
Да закарашъ млади юнаци
174
Млади юнаци малки моми
Да си идешъ фафъ гора-та 40
Фафъ гора-та на Бавана
Та си гора заселювашъ;
Фафъ гора си града градишъ,
Града градишъ кула висишъ,
Та са годишъ и са женишъ. 45
Първе ти либе доста дюлберъ,
Та са съсъ либе сфодювашъ,
Та ти ражда мъжку дете...

Глава Четвърта на епоса, озаглавена „Пак за преселението, но различно”. (IV. Пакъ за преселението, но различно.), се отличава от другите по това, че говори за презаселването на едно единствено и голямо село и последващо от това ново преселение на населението му, към бял Дунав.
Читска земе мощне се заселила,
Леха месту и селу гулему!
Ураче се единъ другумъ биетъ,
Оти нема де да оратъ;
Сита стока имъ измреела,
Оти нема де да пасатъ.

Ясно е, че заселването на Родопите е само временно решение на огромният проблем с демографският прираст, който непрекъснато съпътства историята на древнобългарското племе Синд. Това, което трябва да отбележим в случая е, че вероятно тези две глави на Веда Словена свидетелстват за началото на основаването на село Ситово и Щудград в Родопите. Динамиката на Преселението така тънко се е втъкала в гените на това население, че дори в съвремието то несъзнателно следва този вътрешно вписан, атавистичен инстинкт. Тази динамика, установява една особена ос „Родопи-Североизточна България” или „планина-равнина”, „горен- долен свят”. И ако се проследи съвременната история на родопското село Ситово, ще се видя ясно,че това е така, че тя преповтаря написаното в глава Четвърта на Веда Словена – пренаселване и разселване. Не само това, едно от преселенията в по-новата история е именно и отново, условно казано, на бел Дунав, т.е. в Североизточната част на България. Отделен е въпросът за село Ситово, Силистренско, тъй като неговото име е ново и трябват сериозни търсения и изследвания по въпроса дали преди да се кръсти от турците Доймушлар, то пак се е казвало Ситово.
(40) Докато за всички имало
и земя, и храна
всички страни мирно
се спогаждали помежду си.

(41) Но ето, че хората станали
толкова много, че Булгар
вече не могъл да изхрани всички
и започнали раздори.
Древнобългарският епос „Сказание за Чулман”, част първа, дословно потвърждава засвидетелствуваното в главите на епоса „Веда Словена” относно преселението. Нещо повече, епосът „Сказание за Чулман” също ни свидетелства, че това преселение не е стихийно,а целенасочено, че е държавна политика, водена от самият главен жрец (биркам) на държавата Булгар, който казва кои племенни групи, в коя географска точка на планетата да се преселят. Тук вече виждаме, че „Ситска/Читска/Крайна земя”, Прародината е асоциирана с Булгар (България).
Както в епоса „Сказание за Чулман” така и в епоса „Веда Словена”, моделът на Прародината е в непрекъсната циркулация, но във Веда Словена, ние го виждаме ту на Бял Дунав, ту в Планината Родопи, ту по долината на река Инд (Харапска земе) в съпровод с едно месиянство, чиято основна задача е да научи подивелите обитатели на земите, в които се установява този модел, на земеделие и градене на град. Това е една натрапчива сюжетна линия в цялата Веда. Разбира се, трудно е да се приеме, че народ, който не оре и сее, земята си е див. Той е извън рамките на модела „Ситска/Читска/Крайна земя”, и разбиранията на населението, което го осъществява, но в никакъв случай, не може да се приеме, че населението в Дунавската равнина например е диво, преди заселването й със земеделски племена от Читската, Крайна земя. То може да не се занимава със земеделие, но може да се занимава с друго, с рудодобив, например. В крайна сметка основен белег на Преселенията описани във Ведата е, че винаги имаме сблъсък на два цивилизационни модела, единият, от които, най-често местният е обявяван за лош и несъвършен, за „див”, „тъмен”, „черен”. Това дори в съвремието ни е една необходима квалификация, когато трябва да бъде потърсена основателна и оправдателна причина, да бъде завладяна дадена територия, и унищожена местната култура. Тънкостта на Ведата е, че тя представя сблъсъкът между двата цивилизационни модела първом на едно енергийно ниво, където битката помежду им е чрез магическо-заклинателни практики. Израз на местната духовно-културна и енергийна защита срещу преселниците е представена във Ведата като седмоглава Сура Ламия , Люта Ламия.
На край Дунавъ седи люта ламия,
Сасъ седемъ глави, сасъ седемъ опашки; 55
Никому ни дава да помине презъ бялъ Дунавъ;
Лю кой ду Дунавъ наблизи цалъ си гу поглища!
Ламия лесну не су утепува:
Аку хи утсечешъ една-та глава,
На мясту хи други две изляватъ!
(вж. също и последната находка )
Тази Ламия, не само пази земята от нашественици, но и самите обитатели, техните домове и имущество, но и жените от чуждо посегателство. Факт е, отбелязан ясно във Ведата. За да си поделят и вземат за жени Ситската кралица и нейната керка дюгянзлийка, от двореца им на край Дунава, Крали Марко и Талатина крале, трябва да победят пустата сура ламие, която ги пази.
Тя си бива за тое първе либе.
Ела има пуста сура ламие,
Та не дава да се жени ниту майка, 85
Ниту майка, ниту керка;
Си ги чува никой при техъ да не фоди,
Лу кой иде назадъ се не враща;
Люту на сорцету гу наранева,
и гу фърле аф морету на риби-те.
Интересното в случая е, че вече заселили и станали стопани на тази земя, ситовци са вече в положението на предното местно население, което също бе бранено от Сура Ламие, но която Крайна Краля/ Читска краля/Сада краля побеждава чрез магично-обредната практика на призоваване (теургия) на Огнена-Бога-Громна Бога, чийто огън и гром от небето погорява Сура Ламие, т.е. снема енергийната защита на местното население и то е покорено. По този начин, исторически, културата на хтоничните култове в противопоставяне е синтезирана с културата на небесните и детерминирана от нея. Тогава вече плодородието, започва да се осъществява и дарява от едно небесно-божество-гръмовержец. Това виждаме ясно изразено и съхранено и в родопското село Ситово, където култа към змията-чувачка, пазител на дома е запазен, именно в духа на описанието й във Ведата, но наред с това имаме един силно изразен небесен култ към Гръмовержеца, който същевременно е и дарител на земното плодородие. Затова този небесен бог в късната античност и ранното средновековие го срещаме с прозвището СИТИВРАТ (или СИТВРАТ) и още Ситомир, Ситовен, както и с епитети свързани с хтоничната му функция - Пропастник, Препадник. Тази негова ‘пропастна” функция, не е случайна, тя символизира заравянето на семето под земята, акта на сеитбата, при която семето умира, за да се роди отново под формата на растение, възпроизвеждайки рожденният семенният модел в множество – плодородие.
В тоя ред на мисли, сеенето на житото е и символ, символ на разпространението, възпроизвеждането и утвърждаването на моделът „Ситска/Читска/Крайна земя”, модел, в който имаме не само възпроизвеждането на материални блага, но и на духовни блага, не само на материална храна, но и на духовна храна. Така този модел е носител на една кодирана дуалност, която има своята невидима вътрешна страна и своя външен битиен израз.
Ето защо, Преселението не е само смяна на територията за решаване на един демографски проблем; Преселението е и духовно-културен Преход, метапсихоза. Именно това е маркирано с битката за преминаването на бели Дунав и превземането земята на „диваците”. Това е една вътрешна конфликтност между миналото и бъдещето на една и съща общност, конфликтност, в която трябва да се надраснат или развият собствените архетипни образи, за да се решат проблемите на настоящето и да се отвори пътят към бъдещето.
Нека да хвърлим и един поглед на разпространението на този модел на север от Балканският полуостров. Исландският историк Снори Стурлусон в своето произведение „Сага за инглингите” от книгата му „Хеймскрингкла”, пише, че асите на Один, начело със самият него са емигрирали от района на Черно море и Мала Азия, през 60 г. пр. н. е. в Скандинавието, древна Швеция. Тук няма да търсим достоверността на това събитие, само, ще разгледаме неговите особености, които са важни за нашите разглеждания. Преди да пристигне в Свитюд, древна Швеция, Один изпратил там богинята Гевьон(Гевюн) ( https://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%93%D0%B5%...%8C%D0%BE%D0%BD ) Тя пристигнала при конунга на Швеция – Гилве (Юлфи), който и казал, че ще и даде толкова земя за заселване, колкото може да изоре с 4 вола за една вечер. Тогава Гевюн (Йефьон) превърнала във волове/бикове, своите четирима синове, които тя имала от брака си с един великан, впрегнала ги в ралото и изорала с тях толкова дълбока бразда, че откъснала голямо парче от Швеция, което нарекла остров Зеландия. На мястото на липсващата земя се създало езерото Меларен(https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9C%D0%B5%D0%BB%D0%B0%D1%80%D0%B5%D0%BD ; https://upload.wikimedia.org/wikipedia/comm...mis-malaren.png ), а на прокараната от ралото бразда се създал проливът Ересунд ( https://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%AD%D1%80%...%83%D0%BD%D0%BD ).
Обикновено този акт, ще се възприеме, като една митологична фантасмагория за повечето изследователи, когато не знаят, че това е един древен общобългарски обичай – основане на селище със заораване с волове от двама братя-близнаци. Точно такава е и една от легендите за основаването на село Ситово в Родопите. Трябва да отбележим, че заораването с волове, нощем с цел основаване на селище е една магично-обредна практика, с която се тераформира заварената природна среда, винаги считана по презумция за „дива” и „първична”. Това са именно процесите съпътстващи изграждането на модела „Ситска/Читска/Крайна земя”.
И какво прави след това Один, пристигайки в тази вече отредена по този начин за заселването им земя? На брега на езерото Меларен, той издигнал храм и принесъл в него жертви, според обичаите на Асите, а областта нарекъл Ситтун, Ситтуна/Сигтуна. Днес мястото е известно като Старата Ситтуна. Старата Ситтуна/Сигтуна и до днес е едно митологично място, търсено от всички скандинавски изследователи, защото това е мястото, откъдето произхождат всички известни скандинавски легенди, но и мястото, където скандинавските крале получават своята кралска власт, биват признати и короновани за такива. Концепцията за древната Ситтуна, напълно съвпада с идеята за „тривени сангам” в Индия (място където две реки се сливат с трета невидима), като „свешена земя”; „място на сътворението”, място, на което са дадени Ведите, а именно моделът„Ситска/Читска/Крайна земя”, моделът на Прародината.
Тацит в своята „Германия” (97 г. от н.е.), когато пише, за древна Швеция, казва, че там племето Суйонес, Свеон или Свеас, предците на съвременните шведи (Suiones, Sveoner, Sveas) живее в съседство с едно друго, съвсем различно племе, наречено „ситони”, което било управлявано от жени. Йорданес в неговия „Произход и дела на готите” също отбелязва тези две племена и ги нарича suehans (Sveas) и suetidi (сютиди). Като говори за сютидите, той казва, че техните мъже са най-високи, а конете им – превъзходни. Скандинавските изследователи и също тъй изследователите на Скандинавието, въобще, смятат, че това наименование „ситони”е една латинизирана форма на наименованието Свитюд или Сигтуна, но все пак и Тацит и Йорданес, говорят ясно за две съседни, но различни племена, с различна обществена структура и йерархия. И днес, бихме, приели, че те са племе с германски произход, ако не бе сведението на Снори Стурлусон, че народът на асите е емигрирал от района на Черно море през 60 г. пр. н.е.
Когато говори за района на Черно море, Плиний , в своята „Естествена История IV-XI-41” пише: „Около бреговете на Понт обитават морисени и ситони(житари), от които произлязъл прорицателят Орфей”. За други местообитанията на ситоните (житарите), пише Овидий в своите „Метаморфози” (Ов.Мет. VI 587), като казва, че са тракийско племе, обитавало първо Мигдония, районът между Струма и Марица (ХІІІ - VІ в.пр.н.е.) и след това преселило се на юг, на средният Халкидически полуостров (вж. Ситония).
Ситон въобще е старото име на Тракия (съобщено от Авъл Гелий, Ав.Гел.14,6). И двете понятия „Ситон” и „Тракия” са синоними. Трудванг и Трудхеймр от друга страна са скандинавските наименования на Тракия, в която, според Снори Стурлусон е израстнал и след това властвал самият Тор.
В този ред на мисли няма да е неконструктивно да се направи паралел и да се потърси връзката между онова, различно, съседно на предците на шведите племе, в Скандинавието, наречени „ситони” и ситоните (житарите)на Балканският полуостров и Черно море, още повече, че Снори Стурлусон, пряко обвързва тези два, полюсни края на Европейският континент с една обща история в една определена историческа епоха.
Когато говорим за ситоните визирани от Плиний около бреговете на Понт, то Веда Словена със сигурност ни свидетелства именно като за тях, като народ вещ в земеделието, но и ни сочи една характерна особеност на общественото им устройство

На край Дунавъ имаше кральски сарае,
Афъ техъ си седи Ситска кралица,
Шо си съди на сичку-ту поле.
Тия си има керка дюнягюзеллийка, 70
Шо га нема нийде на дюнета:

Този абзац от Веда Словена, ясно ни сочи матриархалното управление на Ситската земя – Ситска кралица, която седи в кралски сараи и управлява цялата територия. Нищо различно с племето на ситоните, различно, но съседно на свеас, в Скандинавието, за което Тацит сочи, че е управлявано от жени. Във Ведата, ясно е, посочено, че Ситската кралица и нейната дъщеря са желани от Крали Марко и Талатина краля, които се съюзяват, за да ги победят и вземат за жени. Оттук насетне, можем да си представим етнопроцесите, протекли между двете съседни племена свеас и ситон в Скандинавието https://upload.wikimedia.org/wikipedia/comm...Empire_125.png), процеси на смесване, при които се е поставило началото на шведите. В този процес на обединение на двете общности, те със сигурност са възприемали една от друга, онова, което им е прилягало и по този начин, ситоните са запазили онова важно и високо положение на жените, което те са имали в своята обществена структура. Последните археологически открития в тази област, показват именно това (вж. http://megavselena.bg/otkriha-ogromna-smyr...o-na-vikingite/ ; и тук http://megavselena.bg/ucheni-dokazaha-che-...-ne-sa-legenda/ ).
Ако приемем, че Орфей, наистина произхожда от ситоните, както ни сочи Плиний, то със сигурност, много лесно вече е да си обясним убийството на Орфей и разкъсването му от вакханките. Неговото реформаторство, явно не е било само религиозно, но и дълбоко социално-обществено, засягащо самите устои на рожденото му племе.
Откъде, обаче, идва това обществено матриархално устройство при ситоните? Със сигурност това е съхраненият и пренесен модел през хилядолетията на първата българска държава на земята, създадена и управлявана от алп-биката Турун-Аби (Умай) (вж. за това епоса „Сказание за Чулман”). Явно е,че този модел не умира, веднага с разпадането на тази първа държава. Нещо повече, алп-биката Умай полага неистови усилия да я възстанови. Тя разбира се, не се възстановява върху цялата древнобългарска общност, а само върху определени части от нея. Останалите древнобългарски племена, развиват Българската държавност, по един, по-различен модел. Тук вече наистина можем да търсим и да проследим моделите на Българската Държавност и тяхното развитие, но е ясно, че този модел се е съхранил в отделни части на древнобългарската общност чак до самата античност.
Ситоните са балканското наименование на българите-синди, наименование, по-късно пренесено върху трек-сакланите на алпа Субан. Българите-Синди , това е земеделие, металургия съчетано със строителство на градове, и писмена култура, но когато говорим за времената на Потопа, разрушил древнобългарската империя Самар, основната идея на държавата е да се възстановят регионите пострадали пряко или косвено от Потопа или завладени от други племена, вследствие слабостта на българската имперска държавност. В тоя ред на мисли, можем да трактуваме разказаното във Веда Словена, преселение, съпроводено с преминаване на река Дунав и култивирането на „подивената земя”, че е извършено именно от древнобългарската общност на синдите със специализирана задача – възстановяване на земеделието и цивилизационната общност, в региони силно засегнати от сполетялото бедствие.
Ако пренесем модела „Ситска/Читска/Крайна земя” в долината на река Инд, ние ще видим неговото разгръщане в Харапската култура, предшестваща Ведическият им период. За днешните индийски изследователи и за световните изследователи въобще, началото на тази култура е неясно. Предположенията за нейното възникване са много, но е видно, че на земеделската праисторическа култура, открита от археолозите около град Мергарх (https://en.wikipedia.org/wiki/Mehrgarh ), в края на каменно-медната, начало на бронзовата епоха е повлияно, нейната енергия и достижения са сублимирани, впрегнати и динамизирани чрез един нов модел, който я превръща в началото на бронзовата епоха в една от най-мощните градски цивилизации на планетата по онова време. Този нов модел е визуално онагледен в планировката на самите харапски градове, където властва двуделността „планина-равнина”; „горе-долу”: висока, горна част на града, защитена с крепост и втора, по-ниска част. Друг важен елемент, който свидетелства за модела е географското разположение на градовете. Да вземем, един от христоматийните, основополагащи такива, град Калибанган, сочен за провинциалната столица на „цивилизацията на река Инд”. Той е разположен в мястото на сливане на две реки - река Гаггар (смятана за част или остатък от Сарасвати) и река Чаутанг (смятана за митичната Дришадвати) или с едно изречение, в триъгълника заключен между реките Сарасвати и Дришадвати. Тук виждаме отново основните елементи на модела „Ситска/Читска/Крайна земя” – идеята за триъгълната земя и тривени сангам (място на сливане на две реки с трета невидима), концепции залегнали и в основата на изграждането и на самият Щудград/Ситово в Родопите. (Вж. студията „Знакът Веди на Щутград” http://www.voininatangra.org/modules/ipboa...?showtopic=4224 )
Другото важно за нас, откритие в град Калибанган е „най-ранното открито разорано селскостопанско поле”, датирано 2800 г. пр. хр.
Тази идея, директно ни отвежда към фигурата на Сита, за която със сигурност можем да твърдим, че има предведически корени. На санскритски, тя се превежда буквално като „бразда". Сита остава във Ведите като носител на идеята за, персонифицираното селско стопанство, и се почита като божество, което има власт над селското стопанство и плодовете. Нейното раждане е именно символ на това, как селскостопанската цивилизация на Мергарх прераства в градската Харапанска цивлизация по долината на река Инд, защото тя (Сита) се ражда именно при ритуалното заораване на цар Джанака, за което вече знаем, че е акт на основаване на селище („Когато орях нивата си, иззад плуга изскочи едно момиче и затова го нарекох Сита - Бразда. Момичето дойде от земята и израсна като моя дъщеря.")
Именно тази концепция ни представя и Веда Словена
„Да си ида на поле-ту
Що си ми е пусту запустену—
Де си йоще ни уратъ, 140
Де си йоще ни сеетъ,
Да ми уратъ малки моми
Да ми уратъ да ми сеетъ —
Та си граде нова града.”

Или

„Сада крале на поле-ту,
Та си гради силна града,
Та си поле заселева;
Урали ми малки моми
У рали ми и ми сели.”

Сита носи цялата енергитичност и динамизъм необходими за изграждането на цивилизацията от градски тип. Тя не е само потенциална, тя е и кинетична сила. В тоя ред на мисли, трябва да се разбере, че сватбата на Сита с Рама е символ на това, как идейността и енергетиката на Харапската култура храни и отглежда Ведическата култура. Затова този брак-символ е наситен с динамика и драматизъм, с каквато динамика и драматизъм са наситени отделните сюжети на Веда Словена, касаещи този въпрос.
Един от тях, конкретно засягащ ритуала за избор на жених за Сита в двора на цар Джанака, директно ни отпраща към Балканите, където същият ритуал го виждаме, описан в „Одисея”, където Пенелопа, за да избере нов жених на мястото на Одисей, кара всеки кандидат да опъне лъка на Одисей, да изстреля стрела, която да премине през 12 халки. Почти същият е и ритуалът, с който Рама става съпруг на Сита. Кандидатите са много, там е включително и Равана и всеки трябва да опъне лъкът на Шива, който успее да го опъне, ще бъде съпруг на Сита. Рама не само успява, но и го счупва с опъването.
Другият важен момент е, когато Рама става управител на Айодхия, но трябва да замине в изгнание в гората Дандака. Там той е последван от съпругата си Сита и Лакшмана, и мястото, където те установяват своята обитал наричат Читракута (https://ru.wikipedia.org/wiki/Читракута ). Тук отново имаме като символ преселението, преселение от река (град Айодхя http://obikolisveta.net/forum/index.php?topic=566.0 ) към планина, една концепция, много ясно представена и в самата Веда Словена, където от бял Дунав, Сада краля заселва гората на Бавана

Ни ми седи фафъ сарае,
Лу утиде фафъ гора-та
Фафъ гора-та на Бавана. 70
Пуста гора запустена,
Юда ми йоще ни стъпнала,
Пиле ми йоще ни фъркналу;
Та си крале града гради,
Та си гора засели 75

Именно тук, обаче, в обителта им в гората Дандака, Равана отвлича Сита, използвайки нейната доброта и наивност. Отново символ. Отнета е силата на плодородието. И започва войната за нейното връщане. Войната между Равана и Рама (със съюзници от двете страни), много прилича на разказа за Троянската война, като там поводът е същият - отвличането на хубавата Елена. Разликата е само в това, че докато Сита символизира силата на плодородието, чистотата, непорочността и святостта, Елена е представена в типично еладската концепция за красотата, концепцията за формата в нейният съвършен външен израз. Отвличането на Сита от Равана е символика, на която може да бъде търсено и едно по- прозаично обяснение. В планинските райони почвата е много по-бедна и там земеделието е ограничено и по-слабо развито, отколкото в долините на реките. Може би, затова именно тук, идеята за магично-обредното заораване на селската мера в кръг е имала своя предълъг живот и е оцеляла почти до наши дни. Това заораване е именно, както в случая със Сита и кръгът, който очертава, около нея Лакшмана, за да я запази от попълзновенията на Равана. Това е идеята да се съхрани плодородието и предпази селището от болести, с което се гарантира и неговата жизнеустойчивост. Тази магична отбрана е разбита от Равана с предизвикването на най-простото, същностно заложено в Сита – предназначението й да дава храна, което я извежда извън защитният кръг. Това, понякога са и причините за смъртта и разрушението на поселенията, когато основополагащото ги ядро, тяхното сърце, бъде изведено извън. Тогава тъканта на общността и рода изтлява и се разкъсва. Именно затова богинята Деметра на Балканите носи епитета Сито – „раздаващата храна, раздаващата благодат”. Този епитет не е никак случаен, той отразява нейното предишно наименование, а именно богинята Сита.
Генезисът на богините на земеделието и плодородието е много ясно описан в епоса „Веда Словена”. Той е резултат от преселение, в чиято основа не са само демографски проблеми и природни катаклизми. То е и вид „държавен земеделски месиянизъм”, в който случайни процеси няма. Трябва да отбележим, че точно такива процеси, коренно променят статута на обществата и променят идейните концепции на техният бит и развитие, поставяйки началото на нови епохи. Като, например новокаменната (неолит).

Царя хми вели ютговори:
Ми, моми робинки, плачете! 20
Язъ ке ва откарамъ на земя плодувита,
Ел' не знаятъ люде да я работетъ,
Вия тяхъ ке научите,
Какъ са земя работи;
Та ке станете тяхни господари, 25
Кога умриете кату Богини ке ва иматъ,
Чи ги сте научили,
Какъ да земя работетъ,
Рожба млогу да си ражда.
Робинки си сълзи избърсаха, 30
Цару си са поклонъ поклониха,
Поклонъ му са поклониха
И гу с' фалба пофалиха,
Чи си иска люде да научи,
Какъ са земя работи.

Образът на Равана, трябва да бъде внимателно разгледан. Според утвърдените индийски схващания Равана е главата на един от трите класа ракшаси, наречени „демони”, противниците на хората. От друга страна, обаче „Рамаяна” сочи, че когато бог създава водата, като нейни закрилници създава ракшасите. И като такива, те са първите обитатели на Индия, покорени от ариите. Още по-дълбокото вникване в образа на Равана, обаче, изследването на неговите характеристики (Равана https://ru.wikipedia.org/wiki/Равана ) се вижда, че те са почти идентични с тези на асурата Махишасур (https://ru.wikipedia.org/wiki/Махишасура ), асурата, която всъщност е основното божество на един от клоновете на племето Асур – рударите и металурзите на Индия.
Факт е, че и в тайландската версия на „Рамаяна” – „Рамакиен”, Равана се счита за асура, наричайки го Рапанасур (Асура Равана, Раванушара). Именно поради това, вторият клон на племето асур – бираджа асур (вероятно с минало или вариантно произношение вараджа/вирадж асур). се смята за потомци на Равана и Махишасур и заедно ги почитат.
Тук вече борбата на Равана (Шива) в съперничество с Рама (Вишну) става вече по- ясна. Сита е силата на плодородието (оренда) и който я притежава, той ще направи господстващ своят бит и своята визия за света. Това е своего рода пренасяне на борбата за амритата (питието на безсмъртието) в този план на мирозданието.
В тоя ред на мисли, отвличането на Сита от Равана е повратен момент, който може да бъде характеризиран като поредната смяна на епохите. Епоха, в която земеделието е основен бит и научно-техническият прогрес го обслужва, поради, което той е силно специализиран и детерминиран (каменно-медна епоха). С отвличането на Сита, от Равана, научно-техническият прогрес (особено в областта на рударството и металургията) става основен, а земеделието – обслужващо го (бронзова епоха). Планините стават едни от основните източници на полезни изкопаеми за този процес.
Основното в характеристиките на Равана и Махишасур е, че те първом стават безсмъртни, чрез непрекъсната аскеза, с което печелят благоволението на Брахма и той ги дарява с безсмъртие, поради, което не могат да бъдат убити, нито от хората, нито от боговете (какъвто е случаят с Махишасур). Поради тази причина, те покоряват сурите (девите) и ги впрягат на работа (какъвто е случаят с Равана). Всъщност това е и основното ядро на научно-техническият прогрес, овладяването на стихиите в тяхната изначална първичност и впрягането им на работа, с която се поставя фундамента на цивилизацията, каквато я виждаме като даденост и тенденции днес. Това в земеделският контекст може да бъде оприличено с опитомяването на два вола и впрягането им пред ралото, за да бъде изорана първата бразда. А знаем,че първата бразда, това е Сита.
В тоя ред на мисли, Равана не е случаен антагонист, той е голям учен, цар и пълководец. На него се дължи създаването на ведическата астрология – джйотиша, която е една от шестте дисциплини за поддържане на ведическите ритуали, чрез която се изготвя календара за определяне датите на жертвените ритуали; както и сидха медицината, традиционната медицина на древен Тамил. Нека позоваването на древен Тамил, Южна Индия, да не ни плаши и обърква и поражда асоциации със съвремен Тамил. Времето, в което е създадена сиддха медицината е по времето на първият период на Сангам или това е периода между 9600 г.-5200 г. пр. хр. Тук съм длъжен да отбележа, как се се наричали лекарите, практикуващи тази медицина – сиддхари. На тамилски тази дума се изговаря цитту и от нея произхожда цитар, цитту, ед. ч. циттан. Нека отново не се стряскаме от огромният времеви и пространствен паралел, който сега ще хвърля: името с което жителите на село Лилково, наричат жителите на село Ситово, на местният родопски (рупчовски) диалект е именно „цитвене”. В Тамил под това име се разбира „мъдри, посветени и просветлени хора”. (нека не се подвеждаме по термина интелектуални). Тук не говорим за лекарите, каквито ги разбираме днес. Сиддха медицината е комплексна научна дисциплина, включваща множество взаимосвързани науки, а самите сиддхари са описани като „светци (мъдреци), лекари, алхимици, мистици в едно”. Акцента в тяхната лечебна идеология е трансформацията на физическото тяло на човека, неговото усъвършенстване, до степен на потенциално безсмъртие и божественост, практика, в която са включени освен медитацията и специални вещества, на растителна и нерастителна основа, (с които те правят комбинирани лекарства), наречени „расаяна”, чиято основна задача е възстановяване на здравето на неизличимо болните и удължаването продължителността на живота или т. нар. „расаяна терапия” (вж. https://en.wikipedia.org/wiki/Rasayana ). Въпросната „Расаяна”, в частта за комбинираните лекарства, не е нищо друго, освен изработването на шам-гобе, (вж. Сказание за Чулман, Част първа 58-73), „питието на безсмъртието”, която в Индия се нарича „амрита”. Както в древнобългарският „Сказание за Чулман”, така и в индийската митология, изработването на тази напитка е свързана със сътворението на света и светоустроителната работа на боговете. Идеята, която е заложена, обаче в нея е да бъдат накарани двата противостоящи си класа богове – сури и асури „да работят, заедно”. Тогава се появява „шам-гобето” или амритата, като при описанието на получаването й в индийската митология, със сигурност става въпрос за описанието на технически апарат, чрез който става добиването й. Той е ясно, но символно описан. Разкодирайте символа и ще получите технически апарат. В схемата на неговата конструкция влизат елементи, подобни на днес познатите ни кондензатор и бобина, но в техният идеален вариант (вж. бобина https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D0%BD%...%B5%D0%BD%D1%82 ; https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9A%D0%BE%...%82%D0%BE%D1%80 ). При конструирането на тази машина, сидхарите, по някакъв начин са успели да превърнат реалният кондензатор или реалната бобина в идеални такива, като са премахнали пробивното напрежение, на диелектрика, както нежеланата индуктивност и напрежение. За целта те създават допълнително устройство от три взаимосвързани елемента, които работят в последователен порядък, влючвайки се при определени етапи от работата на машината. Тези взаимно свързани устройства са символно изобразени, чрез действието на тримуртието Индра-Вишну-Шива. Това ясно е изразено в символа (вж. Мирове, Йожеф Роман, стр.171).
В тоя ред на мисли, пировете на боговете на Олимп с амброзия са нищо повече от лечебни процедури на сиддха медицината, за удължаване на техният живот, т.е. поддържане на безсмъртието.
Друго тяхно голямо постижение е „пулсната диагностика” .на болестите ( naadi paarththal). Следващото – Вармам, бойно изкуство за самозащита и лечение едновременно (вж. https://en.wikipedia.org/wiki/Varma_kalai ). И тук вече можем да открехнем вратичка, за да разберем смисъла и тайнствата на ситовското аязмо „св. Богородица” и други лечебни светилища по севернородпската яка като лечебни комплекси съвместяващи култа към св. „Атанас” (Безсмъртният). Самото му наличие в лечебният комплекс, показва, че този свещен център е достигнал основната цел на сиддха медицината, да създаде поне един цитар или сидхар (безсмъртен). Ясно е, че тук трябва да правим тънка разлика между „цитвене” като местожителство в настоящето и „цитвене” като духовно достижение, защото между тях не всякога може да се сложи знак за равенство. Факт е, обаче, че вследствие на един малък, активиран лъч от енергитичната сила на „цитву/цитвене”, Ситово през Възраждането става един от неговите изразители в Родопската яка, превръщайки се в център, който създава множество учители и свещеници.

Когато тялото е достатъчно усъвършенствувано да изрази в пълнота душевните и духовни сили, тогава се достига до едно от най-важните достижения на сиддха – управлението на времето, но не просто като метерология, а като пространствено-времеви континиуум ( https://bg.wikipedia.org/wiki/Пътуване_във_времето ). Оттук става ясно, защо Българите като народ в древността са могли да творят Историята, а когато са загубили своите сиддха сили, Историята (извършените дела) се е върнала към тях като бумеранг и е започнала да ги моделира, и да връща делата им като историческо възмездие или награда.
В тоя ред на мисли, Васил Иванов Кунчев-Левски, едва ли е бил разбран за времето, си, когато поставя в центъра на революционната борба, идеята за сиддха-силите: „„Ако е за Българско, то времето е в нас, а ние сме във времето; то нас обръща и ние него обръщаме.”
Самият факт, че общата теория на относителността допуска съществуването на дупки/тунели в пространство-времевият континиуум, с малка дължина, съединяващи раздалечени области в пространството дава вече друг, доста по-фундаментален поглед върху култовите скални дупки, процепи и цепнатини в района на село Ситово и формира ясна представа за тяхното предназначение, като кодирани елементи на това забравено за човечеството познание. Такъв сакрален скален код за наличието на дупка/тунел в пространство-времевият континиуум е и самият скален портал срещу Ситовският надпис, който сякаш започва от нищото и свършва пропастно в „нищото” (вж. http://www.voininatangra.org/modules/xcgal...3002&fullsize=1 ); такъв сакрален код е и прокопаването на тунел до Шуд (Щуд) от самият алп Чулман, за да слуша там новите предсказания на камовете (жреците-прорицатели), посочен във втората част на епоса „Сказание за Чулман”; такъв код е и житейският завършек на самата Сита. Съмненията в чистотата, целомъдрието и светостта й от страна на Рама вследствие пребиваването и при Равана, принуждават Сита да помоли майката-земя да я приеме обратно: „земята се разтваря, появява се величествен трон, на който е седнала Богинята на земята и отвежда със себе си Сита в царството на вечното щастие”, засвидетелствувайки по тоя начин за нейното целомъдрие. Това е отваряне на дупка/тунел в пространство времевият континиуум. Магично-обредната практика, с която цар Джанака, заорава обредната бразда и от нея изскача Сита е първият код, който ни свидетелства за отварянето на „дупка” и преминаването през пространство-времето. Това е свещенодействие на сиддха. Именно тук трябва да осмислим решетъчният модел на браздене, отбелязан от учените в откритото от тях древно изорано поле в град Калибанган (2800 г. пр. хр.) именно като код, в който можем да провидим кодирана идеята за дупките и тунелите в пространство-времето. Ясно е, че съвсем неслучайно е масово разпространен „решетъчният модел” на украса на ранно неолитните съдове по нашите земи (червен фон на съда с бяла ангоба), както и скално-небесният модел на знака „вървилник” при Щудград, край село Ситово в Родопите (вж. http://www.voininatangra.org/modules/xcgal...k_Shtutgrad.jpg ; )
Тук отново трябва да се върнем към тази, така да я наречем „мъжка аватарност” на Сита, а именно Ситиврат/Ситовен. Етимологията на прозвището Ситиврат/Ситовен е троична: “сеяч”, “сито” и “светлина”. Народът оприличава капките дъжд със семена и вярва, че дъждът пада от небето през решето или като през сито. Тази концепция, виждаме ясно изразена в орнаментиката на късният неолит, където в центъра на четириъгълниците на решетъчната украса се появяват точки, които в контекста на тези разглеждания, можем да приемем като символ на семена и капки дъжд. Може би, точно тук е и основанието да провидим „украсата” върху съдове на късният неолит с разположени косо, множество къси чертички като символизиращи дъжда. Космогоничният смисъл на къснонеолитната решетъчна украса като сито ще е вече нищо друго, освен преминаването през пространство-времевият коридор.
От друга страна звездният куп Плеяди също носи наименованията Ситко, Ситцо(а), Сицца , Ситци, Сицячко, Рашотка, Решата, Рашато, Решатни..., като към тях можем да добавим и Хиядите (7-те нимфи на дъжда, Старото Сито) От тая гледна точка, обвързването на магично-обредните практики със съзвездието Бик и звездните купове в него Хияди и Плеяди, не е само въпрос свързан с календара, вероятно става въпрос и за реални пространствено-времеви коридори, с тази небесна област.

( В тоя ред на мисли и предназначението на жената като утроба е именно да бъде портал, който осъществява пространство-времевият преход на душите от пет и четиризмерността към триизмерността.) Затова след това имаме обратният процес, при който вече самата Сита като сидха създава портал в пространство-времето, за да премине и се върне, вероятно там. откъдето е дошла (царството на вечното щастие). Този акт, разбира се, може да има най-различни, аналогични тълкувания, едно, от които е профанното, свързано със сеитбата на семето; второто, мислимото, свързано с културните взаимодействия и може да се изтълкува, като прекъсване на пъпната връв на ведическата култура с предведическата, харапанска такава, но най-важното и същностното е третото, защото тук можем да осмислим, защо мъжката ипостас на Сита, а именно богът Ситиврат/ Ситовен е наречен „Пропастник, Препадник” и е пряко свързан с цикличността на времепространството и като такъв той е почитан в гората Ситна, където се намирал „входа към подземният свят”; можем да разберем, защо Сита е самата Персефона и да провидим в съмнението на Рама към Сита и загубата й, вследствие на това, основните фундаменти на мита за загубата на Евридика от Орфей, където имаме опит за нейното връщане, чрез отваряне и затваряне на „дупки” и „портали” в пространство-времето.
Ясно е, че процесите на преселенията, не трябва да се разглеждат само в техният хоризонтал, т.е. като планетарно явление, в което имаме едно преместване на големи маси от хора от една географска точка в друга, те трябва да се разглеждат и в техният вертикал, където космичните пулсации на небесният покровител изграждат общността и нейният етнокултурен модел. В тоя ред на мисли, е възможно идеите и моделите да трансмигрират през „дупките” и „порталите” на пространство-времето, много преди преселението на човешките маси и направо да ги предпоставят, активирайки процеса на преселение, трасирайки пътя му и чертаейки неговата бъдеща съдба. Културният модел може да бъде предаден и проектиран върху дадена общност, да бъде възприет или отхвърлен, да породи обединение или конфликтност, без да бъде извършено физическо преселение на носителите му. Това е едно своебразно преселение на съзнанието.
Разбира се, не така стои въпроса при сидхите. Там имаме не само преселение на съзнанието/културният модел, но и физическо такова, чрез отваряне на „портали” в пространство-времето. На това вероятно дължим легендарно-митичното появяване на народи в определени географски райони на планетата, какъвто е случаят с народът на Дана, Туата де Даннан в Ирландия.
Когато този народ, заселил Ирландия, бил победен и изтласкан от народа на Мил, той се заселил в страната Сид, (на ирландски Sídhe – свят/мир, с други имена Тир Тоингире, Емайн Аблах) и там те придобили вече друго име „сиди”. Това е един отвъден, невидим свят, за който се е считало, че е „под земята” А физическите проекции на този отвъден, невидим свят са хълмовете (природни) или като насипани могилни гробници, пещерите, пукнатините на скалите или „отвъд морето”. Същественото, което трябва да отбележим е, че между земните и светът Сид съществува преграда, която се отваря на точно определени дати, съотвестващи на дадени духовно-религиозни празници и тогава двата свята се преплитат и че сидите, са свободни да напускат своят свят, да влизат в нашия и да вземат със себе си хора и от двата пола. Наясно сме, че току-що описах нашите „народни вярвания”(за духове, вили-самовили и юди самодиви) съхранени в обичаите и фолклора ни и свързани със съответните ни духовно-религиозни празници, но не само това, видно е, че сидите в Ирландия са сидхите в Индия. Защо? Ами, защото се смята, че повечето от тях са живели в продължение на векове, в мистичната планина Сатурагири( Sathuragiri) , близо до село Танипапарай (Thanipparai) в Тамил Наду. Тук отново имаме този модел, който е и самото село Ситово (Щудград) – село и мистична планина (светилище) в близост до него. Какво, обаче представлява Сатурагири? Наименованието от древнобългарското „чатур” (четири); и гири (хълм) и представлява мястото, където се срещат 4-те Веди, един духовен символизъм на квадратната форма на планината, която със сигурност носи идеята за пресечената пирамида/зикурата и четиррамената свастика. Място,

[Йордан_13]

Място, на което се почита богът Шива. Кое е още по-важното, обаче? По-важното е сведението, че сидхарите живеят в този хълм. Концепция, която напълно съответства на ирландското понятие и схващане за Сид. Така ние имаме „сянката на Ирландия” – Сид, индуският Сид – Сатурагири и село Ситово в Родопите, където вярванията свързани с Грамадата (натрупана купчина камъни под формата на могила) ни свидетелствуват, че тя е схващана точно по тази начин в дълбоката древност, като вход, като портал от единият свят към другият, от триизмерността, към четиризмерността или петизмерността. Но това, което трябва да се каже, в случая е, че наличието на понятието „Сид”, в три различни географски точки на планетата – България, Ирландия и Индия, говори, че тук е налице, активен разлом в пространствено-времевият континуум, който позволява не само пренос на идеи и културни модели.
Разбира се, моделът на „Сид”, като свят, който описахме по-горе е нищо повече от транспонираният древнобългарски модел на Ег Кепе - пирамидални, стъпаловидни и гладкостенни храмове с погребални зали -"пещери"(кепе) отвътре.
Но и представата за Ег Кепе, достигнала до нас, не бива да се схваща толкова буквално, защото когато говорим за тяхното предназначение, това са модели на съоръжения за прехвърляне през разломите на пространство-времето. Именно затова схващанията за могилните погребения са такива, че мъртвият отива, да живее в един отвъден, невидим свят, където отново ще му трябва цялата му досегашна покъщина, любимият му кон и най-любимата от жените. А мистериите свързани с това (Залмоксис, Фрейр) имат идеята да предадът и съхранят това древно духовно и технологично познание. Дори идеята за трупоизгарянето е част от символизма на това познание.

Една от най-тайнствените теми на ирландската митология е любовта на жените от Тир Тоингире (Сид) към смъртни мъже, които вълшебниците отвеждат със себе си в Сид. Да се противопоставят на очарованието на тези деви, не могат даже друидите. Така кралят-баща на Кондл, молил един друид да защити сина му от чара на един женски образ, който го зовял към Равнината на Блаженството, но друида нищо не могъл да направи и младия наследник завинаги напуснал този свят, Бран също бил повикан в Сид от жена.
Абсолютно същите са вярванията и обичаите свързани с Грамадата в селата Ситово и Лилково, описани в съхранените песни за тях, както и в други части на Родопите и българското етнично землище
( вж. https://web.facebook.com/notes/село-ситово-...29829480410875/ ). В песните от Ситово и Лилково, ясно са посочени халата/вихрушката или змията/змеицата, т.е. един изразен женски принцип, който отвежда Росен (Ситово) и Стоян (Лилково) в Грамадата, вследствие, на което те стават нейни вечни жители. (В тоя ред на мисли, истинският ситовец е тоя, дето е извикан или отвлечен да живее в Грамадата/ страната Сид.) Съответствието между ирландският митологичен Сид и Грамадите на Ситово и Лилково е повече от видно. Сходна концепция на „отвеждане в Грамадата”, т.е. в Ситска земя и Ситска града, ясно е посочена във „Веда Словена” в сватбата на Талатина краля със Ситската кралица, където, когато сватбата свършва, Талатина краля чрез този брак, става управник на тази земя и от своето царство взема всички млади (забележете, при преселения с цел трайно усядане се преселват най-младите) и ги заселва в Ситската земя. Те я развиват като първият център на производство на зърнените култури на планетата, според Ведата. Акта на Ситската кралица, да омъжи за себе си Талатинският крал става основание за поне две преселения или за едно такова в две посоки (Крали Марко взема нейната щерка за жена). Тук е налице отново кодиран образа на Грамадата , „змеицата” (женският образ), която отвлича своя мъжки избраник, в Грамадата, засвидетелствана във Ведата под формата на Ситското поле/Ситска земя, отговаряща на Равнината на Блаженството на страната Сид в Ирландия и че тук, имайки впредвид магично-символният разказ на случката, не може да не допуснем, че отново иде реч за пътуване през „портал” в пространство-времевият континиум. Във връзка с понятието „Сид”, трябва да отбележим, че във Веда Словена, Сада краля е и Сида краля. Ако трябва да търсим, някакъв близък, именен исторически образ, на Сада краля от Веда Словена, можем да го асоциираме със сина на Ситалк – Садок (https://bg.wikipedia.org/wiki/Садок ), без да търсим засега дали става въпрос за едно и също лице.
Ако разгледаме внимателно представите за страната Сид, в Ирландия, ще открием, че този свят е повече “женски”, „матриархален” т.е. женските образи в него са преобладаващите.
В „Народът на Дана”, (Туатта де Даннан), ние виждаме отново онази матриархална структура и организация на племето, каквато имахме при ситоните и при първата българска държава, Турун Суба, организирана от алп биката/богиня Умай. Трябва да отбележим, че едно от изображенията, открито в Мохенджо Даро (вж. https://www.harappa.com/sites/default/files...eity-seal_0.jpg ) също можем да тълкуваме в тази посока. Изображението ни представя харапанското общество, като една общност ръководена от жени, на върха, на която стои трирогата богиня-майка Умай в центъра на разклонено дърво под формата на буквата V или U(Веда), а пред нея е коленичила царицата на общността, която също е трирога, а плътно зад нея, в голям размер е изобразена чифтокопитно виторого животно. https://upload.wikimedia.org/wikipedia/comm...s_40%C2%B0N.png
Разклоненото дърво (смокиня, според тълкуванията)) с формата на буквата V-U (Веда) е всъщност най-широко разпространеният писмен символ, под най-различни разновидности в „Харапската култура”, а именно Той обаче има своето небесно V-U съответствие и това е формата на разпръснатият звезден куп Хиади в съзвездието Бик, а именно http://4.bp.blogspot.com/-PwI9pvLTzJw/UOoe...hyadeslabel.png ; https://encrypted-tbn0.gstatic.com/images?q...DITS6wfTaH0ZpJS


В тоя ред на мисли, можем да счетем, че изобразената в печата от Мохенджо Даро, сцена с женски фигури и съответните надписи визира именно звездният куп Хиади (Дъждовните), тъй като те в древността са считани, че са 7 на брой, като техните сестри Плеядите. Съответствията им в индуската митология, свързани с водният елемент са налице. Там те са „седемте сестри”, считани като седем притока на великата река Сарасвати (Сапта Синдхава) и е речено за тях:
„Със седем сестри, извираща от троен извор, петте племена просперират. Тя трябва да бъде призована във всяко дело на Силата”. И още "тя със седем сестри" ( saptasvasā ). Ясно е, че алп-биката Умай, тук е олицетворявана със „световната река”, т.е. със самата Сарасвати. Това, което е важното, обаче, е, че Сарасвати извира от Плакша Прасавана – Световното дърво в индуизма или още Дървото на Просветлението (Ficus religiosa или свещената смокиня ). В индуизма, обаче 27 звезди/съзвездия, са представени от 27 дървета, като на всяка звезда/съзвездие, отговаря по едно дърво. Това е концепция, която напълно подкрепя посочената по-горе теза за връзката Хиади-Плакша Прасавана в печата от Мохенджо Даро. Нещо повече, тук ние имаме отново ясен древнобългарски символ. В дървото Плакша Прасавана, мога да се видят два от преобразите на алп-биката Умай – алп-биките Ашна и Арча. Първата се асоциира с дървото Туба (Дърво на Живота), а втората, алп-биката Арча с хвойната, понеже, когато Умай напръскала хвойната с капки от питието на живота, което тя сама създала, тя се превърнала в Арча. Именно поради тази причина, димът от хвойната прогонвал злите сили и се използвал за пречистващи ритуали. Но и археологическите данни за харапанската култура свидетелствуват именно за чувствителността на нейните създатели към омърсяването и изпълнението на многобройни ритуали за пречистване. Нещо, повече, символът, с който е изобразявана алп-биката Арча е именно V. Същественото тука, обаче е , че тази пречистваща сила се транспонира към водите на реката Сарасвати (понеже извира от Пракша Прасавана) и тя добива свещена и пречистваща сила. Така се раждат многобройните ритуали на къпане в нея, както и концепцията за свещените реки, каквато например, виждаме в една река Йордан, където по-късно, отново тези ритуали за пречистване изразени чрез кръщението с вода на Йоан Кръстител.
Създаването на нови богини от страна на алп-биката Умай чрез капките от питието на живота, ясно ни сочи, че капките дъжд падащи през ситото като зърна на земята, имат не само ритуален земеделски аспект, засягащ плодородието, но и божествен, теогоничен аспект, в който чрез своите преобрази (под формата на нови богини), Умай като шакти (сила) на Тангра изразява неговата планетарна всеприсъственост и вездесъщност, разкривайки ни по този начин и пантеистичната страна на Тенгрианството.

Формата на разсеяният звезден куп Хиади V-U в съзвездието Бик е именно небесното съответствие на идеята за свещената триъгълна земя, а очертанията на самото съзвездие на идеята за сангам (място за сливане на две реки) и тривени сангам (място за сливане на две реки с невидимата Сарасвати); ако го потърсим като артефакт, то бихме могли да го провидим в неолитните „триъгълни култови масички”. Пренесен този формен модел на Хиадите към планините, ние ще имаме планински връх, пред който се събират две реки, а когато го отнесем към речните долини, ние можем да получим делтата на реките, и в двата случая необходимата ни свещена триъгълна земя (Брахмаварта), която кравата Йо, трябва да достигне, за да възвърне своят човешки облик, да основе селище, да зачене и роди сина си „черният Епаф” (Хор). (Тя може да бъде, както планински връх, така делта или извор на река или остров насред морето или океана. ) Именно и точно заради това, трирогата богиня-майка Умай е изобразена в центъра на разклонено свещено дърво под формата на буквата V или U(Веда) на печатът от Мохенджо Даро. И ако последваме тази линия, трябва да счетем, че формата на Хиядите V-U е всъщност герданът от 72-те мъниста на алп-биката Умай, чиято сила й дава възможността да конструира първата държава на земята, наречен Сънджак (Турун Суба), а самият гердан Синдж. Тези термини са твърде близки като звучене до името на самата река Синдх, Синдху и до името на единият от основните клонове на древнобългарската общност – синдийците. Още повече, че етимологията на термина Синдху съдържа в себе си, не само идеята за земната вода, но и за небесната (напр. http://sanskritdictionary.com/?iencoding=i...s&action=Search ) такава, което отново ни връща към идеята за Хиядите (дъждовните).
Нещо повече, в Индия е съществувало царство на име Синдху (https://en.wikipedia.org/wiki/Sindhu_Kingdom) и царства с имена като Совира (вероятен Сувар) и Мадра, по времето на династията на петте братя Пандави (Панду), за които епосът „Джагфар тарихи”, част 3, говори, че са се заселили по долината на река Инд от Средна Азия в началото на бронзовата епоха. Период, който съвпада с началото и старта на праисторическата харапската градска култура.
Тук задължително трябва да посочим какво се случва при разпада на първата държава на алп-биката Умай, т.е. при скъсването на гердана от 72 мъниста – първото голямо разселение на древнобългарската общност на планетата , при което нейните 72 племена се отправят в различни географски точки. В това преселение, засвидетелствувано в „Сказание за Чулман”, като „Преселението от Булгар” отново виждаме преноса на модела „Ситска/Читска/Крайна земя” или модела „България”. Мащабите на това преселение нарушава и преурежда планетарният ред, за който следи алпа Мар (Слънцето), като най-висшият планетарен образ на Тангра, защото българите, въпреки зломислието на биркама Халджа, (хитро прогонил ги от Булгар, насочвайки ги за преселение към Стената на Дивовете) преминават успешно „Стената на Дивовете” - Капкай („забранената зона”, мястото определено само за алпите) и се установяват там. Това правят субаш-именците на кан Шамбат , които с еустановяват в Сувар, между реките Кубан и Сувар. Недоволството на алпите срещу нахлуването на Българите зад Капкай е силно, но те печелят на своя страна алповете Кубар (Зевс) и Куян (Хермес). Именно последният в образа на заек Куян-Давшан (образ ясно засвидетелстван върху печатите от Харапа) ги спасява от гнева на Мар и успява да се договори с него, не само българите да останат в страната на Дивовете, но и да създаде свое царство, с част от тях. Именно благодарения на алпа Кук-Куян (Хермес), българите са първите хора, които се установяват в Божествената Земя, Земята на Дивовете и основават, наши човешки царства там, водени от съответните алпи. Затова и Куян (Хермес) става алпа на сполуката и благополучието. Но когато управленец, той се оказва, много слаб и неговото царство Джуан се разпада и българите бягат от него. Следват процеси, не без участието на Куян, които преуреждат и матриархалното начало при алпите. Кана Субиги Шамбат успява с помощта на алпа Иджик Алабуга да победи в пряк двубой алп-биката Самар (дъщеря на алпът гръмовержец Кубар Бабай) и да се ожени за нея, основайки свое царство в Сувар, наричайки го Самар. В чест на това, Българите започват да сплитат косите си в плитки. Той успява да направи това именно със силата на триквестерът, на “тривени сангам” изразявайки го чрез трима алпи – Джил (Вятърът),който има възпираща функция, люспите на алп-биката Байгал, които имат блокираща функция и забиват алп-биката Самар в земята, плитката на алпът Субан Субаш, която отнемат божествената сила на Самар. Премятайки я зад гърбът й алпът Иджик Алабуга успява да я притисне, отнеме силата й, да я вдигне във въздухът, и да я тръшне по гръб на земята. Актовете на вбиване и изтръгване на Самар от земята съвсем спокойно можем да разгледаме в техният земеделски контекст, но същественото тук е, че и матриархалното алпско начало в образът на Самар е представено, че черпи силата си от девствеността на земята и за да бъде преуредено то в контекста на плодородието, Самар временно трябва да бъде вдигната над земята и след това върната отново в нея, но в хоризонтално положение.
Както казахме, по-горе, матриархалното начало на управление на Българската Държавност не изчезва напълно, а се запазва в определени части на българската народност, възниквайки като необходимост в критични ситуации или кризи на патриархалното такова. Една такава криза и критична ситуация води до ново разселение и роене в древнобългарската общност, в която основна роля играт българите-масгути. Именно това е историческият момент, в който “Сказание за Чулман” посочва като началото на възникването на “цивилизацията по долината на река Инд”. Той се предшества именно от конфликт мевду привържениците на патриархалното начало на управление и тези на матриархалното, при което в двубоят за определяне на това кой да управлява, привържениците на патриархалното начало губят, те са длъжни да напуснат страната и матриархалното начало се възцарява отново при масгут-българите.

(191) Когато народът се събрал
на мястото на състезанието,
Тамар-къз казала на всички
следните слова:

(192) “Аз не се вкопчвам във властта,
затова се съгласих на двубоите,
но този, който загуби,
нека напусне Ечке-Баш!”.

(199) Тамар-къз управлявала тъй справедливо,
че масгут-българите решили
да избират за царе само девойки
и да ги наричат Тамар-къз.

Интересното в случаят е, което посочва “Сказание за Чулман” е, че синджийците, които достигат долината на река Инд (Синд, Синдж), за да развиват там именно рудодобив и металургия са клон на масгут-българите, които въпреки, че си имат за водач мъж, не престават да почитат матриархалното начало представлявано от Умай Биче Артимас и съпровождащите я алп бики като нейни преобрази. Това ясно се вижда в плочките-печати от най-различни краища на долината на Инд, но, което е по-важното, те са оставили и собствените си образи в керамичните фигурки и статуетки, които изобразяват цели семейства и родове, както и са документирали своето преселение чрез транспортно средство нещо средно между талига и кораб (вероятно заради преселението по земя и вода) изобразено под формата на крава! По същественото доказателство, че митът за Йо е символен разказ за преселението на българите, а в случаят на част от масгут-българите във времената, когато е господствало матриархалното начало (олицетворено чрез Йо), едва ли ще се намери.
Вж. https://novotopoznanie.com/magichnata-dama-...LWsrQxAlfhA0vXg

Интересното във всички, керамични фигурки е, че те са без бради, точно,каквито описва “Сказание за Чулман” преселението на част от масгут-българите към Улуг Хин (Индия)


(200) Една част от метежниците отишла
на река Шир-Дере, при Кашан,
а друга част отишла
в далечния Улуг-Хин.

(201) Тези масгути оглавил
бият на име Синджи,
затова тези българи
били наречени синджийци.

(202) Синджийците били привлечени
от слуховете за падането там
при строителството на двореца на Мар
на множество Небесни Камъни.

(203) Разправяли, че там
има река Джансу,
бреговете на която
се състоят от такива камъни.

(204) Но по пътя синджийците
се заблудили в планините
и изгубили надежда
да стигнат до Улуг-Хин.
*********
(212) Синджийците се съгласили
и, като следвали кучетата,
пристигнали в Улуг-Хин
и лесно го завладели,

(213) защото тамошните хора
ги сметнали за дивове
на царя Улуг-Хин
и ето защо.

(214) Алповете нямали бради,
освен Кубар и Чулман,
а масгутите също
не носели бради.

(215) Те считали, че мъжът
трябва още преди да остарее
да загине или в състезание,
или на война или лов.

(216) Дори възрастните масгути
си изскубвали брадата,
която пре тях се считала
за признак на старост.

(217) И когато хората видяли
безбрадите масгути,
тичащи след кучетата,
помислили си: “Това са дивове!”.

В заключение на тази първа част от студията, ще кажа, че историята на Българите е един неспирен наниз от процеси на разделение и обединение. Разделенията могат да ни изпълват със сълзи и печал, понеже са съпроводени с отрицание и конфликтност, а понякога, смърт, разруха и братоубийства, но те са исторически и еволюционно необходими, за да се разпространи моделът Ситска/Читска земя или моделът на Прародината “България”. Те са Изходът!Изход от Миналото и Настоящето, за да преобърнем Времето, за да имаме Бъдеще. А процесите на синтез и обединение са строеж на този модел под формата на Държава, там, където е възможно да се реализира. Така се е създавало Човечеството. То е наше, на Българите! И ще пребъде, докато Българите ги има! Слава на Тангра!

[Йордан_13]

"Илюстрациите" към студията "Митът за Йо..."

http://www.voininatangra.org/modules/xcgal...1uxVwhG4BpWjtOE

[Йордан_13]

Моделът "Ситска/Читска земе" на Изток в Грузия

https://upload.wikimedia.org/wikipedia/comm...heta_banner.jpg

град Мцхета

https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9C%D1%86%...%B5%D1%82%D0%B0

Мцхета (на грузински მცხეთა) е град в Грузия, разположен на 20 km северно от Тбилиси. Намира се между скалисти планини, при вливането на река Арагви в Мтквари (Кура). Той е един от най-древните градове в страната и нейна първа столица.[2][3] В цяла Грузия няма друго такова място, наситено с толкова много свети и култови места, като Мцхета. Затова грузинците наричат древния град „Втори Йерусалим“. В него се пази една от най-големите светини на християнския свят – хитона на Христос.[3] Ежегодно на поклонение в Мцхета пристигат хиляди християни от цял свят.[4]
Съгласно древни предания, които все още се пазят в архивите на арменските манастири, градът е основан от Месхет, един от близките потомци на Ной. Той избира мястото на своята столица, наречена първоначално също Месхет, не само заради красотата на местността и удобното разположение. Много важен е и фактът, че се намира близо до планината Арарат, където е погребан Ной.[6]

Манастирът Джвари се издига на върха на висок и много стръмен планински хълм и хармонира с живописната околна природа по чудесен начин.[1] Ефектът на сливане с ландшафта се подсилва от жълтеникавите, червено-кафяви и розовеещи оттенъци на дялания камък, от който е изграден храмът.[6] Долу, в подножието на височината, текат Мтквари (Кура) и Арагви, двете най-известни реки в Грузия. А срещу него се разстила широката панорама на старата грузинска столица Мцхета.[1]

https://upload.wikimedia.org/wikipedia/comm...khoveli_002.jpg

Пренесено към Ситово разположението на Джвари спрямо Мцхета е както Щуд/св. Никола-Старо село или Щуд/св. Никола-село Щют.

[Йордан_13]

(История на Нариман, част 1,2,3) Отново същият модел вече засвидетелствуван красноречиво и в древнобългарски летопис. Първият град на земята е създаден 13 500 г. пр. хр. именно при сливането на двете реки Волга и Кама, като доколкото разбирам от текста, първом там е имало светилище на алпът Субан Субаш и около него е възникнал градът Халджа-Булгар.

Като дойде с хората си в източната част на Агаджир, която тогава беше част от Идел, Кавес Аскал Тамир-Улан Асталип се обърна към Саклан с молба да му предостави част от Барсил [Северното Прискапие] за пребиваване. Въпреки това, Саклан, чийто дядо (по майчина линия) бил бий на Барсилите, не иска да притеснява близките си и му отказал.
С много трудности Аскал намерил една голяма поляна сред горите при сливането на реките Балгаданиш или Булгаданиш [Волга] и Актаниш или Чулман [Кама] , която наричали Халджа или Азна, и се заселил с хората си скотовъдци в тази ужасна теснина. В чест на тази поляна Аскал се кръстил Халджа. Това име се образува от думата “хал” - „здраве“, „слава“ и означавало „славен“ ...
Водите на река Булгаданиш, която отдавна се нарича Булгадан, Ардар, Булга, Бурга, Арджа, Ара, Руджа, Руджан, Руян [Волга], през пролетта наводнили почти цялата тази поляна, и затова хората му се изкачили на връх Чулем или Чулим, където се намирал градът Субаш или Халджа, настоящият Улуг Булгар [Великият Булгар на Волга]. Този град е основан през 1453 г. от ерата на Булгар [13 500 г. пр. н. е.] от император Ал-Булгар в Карамадж Субаш, уреден от Карт-Джам през годината на Булгар [14 953 г. пр. Н. Е.] в деня Таргиз [22 юни] в чест на основаването на първата българска държава Идел. Град Халджа е наричан още Булгар, Ала-Тура, всички имена на река Арджа [Волга] - Арджан, Ара, Ружан, Руян, Булга, Булгадан, Булгаданиш, както и Булем-Ата [„Баща на градовете“] и просто Биршахар [„Първи град "] и Тура [„ Град "] - в края на краищата това е бил първият град на Земята.

[Йордан_13]

Kоментирам само, че въпросният учен акцентува на сливането на две реки като свещено място, нищо повече. Не казвам, че аз съм вдъхнал нов живот на тази идея чрез 2-3 студии свързани със Ситово и Две ряки, последната, в която нарочно не написах думата Ситово, а само "Митът за Йо, символ на..." отбелязвайки, че това нещо е изключително българско, изваждайки като пример сведение за основаване на град Халджа-Булгар от българите на сливането на двете реки Волга и Кама. Е, нема да казвам, датата, че е фрапираща и па ще си говорим кой археологически пласт, доказа това...


Според д-р Върбин Върбанов най-старото име на днешния град Русе в тракийската епоха е било Плестродава. В средата на 80-те години на ХХ век археологът Димитър Станчев прави проучване на Светилището на Диана, което се намира на безспорно важно място – на сливането на реките Бели и Черни Лом, в местността Смесците.


http://www.desant.net/show-news/55397?fbcl...rq46Z2GF9w-Wv74

[Йордан_13]

https://www.youtube.com/watch?v=XHFTYJ9EkWA

Вижте сега, момичето е от град Чита... Знаменателно име има този град;))) На български можем да го наречем и Сита, защото Чита/Чета и Сита, това е едно и също, често то преминава и в "Ц"- Цита или Цета. Първом трябва да кажем, че той е построен, отново на местото на сливане на две реки, самата река Чита и река Ингод. Руснаците се чудят, откъде идва името му. Ами, древнобългарско е, не е руско и много правилно, когато търсят етимологията му, руските учени казват и това "Есть в уйгурском языке слово чыт, которым называли сооружаемые уйгурами крепости. На современном уйгурском языке чаата-чыт означает «жилище»[9]." Точно това е - крепост с жилищни постройки или укрепен град или укрепено селище. Всички наши градове са строени така на три части: външен град, понякога наричан и долен град, среден град и вътрешен град, понякога наричан и горен град. Следват структурата на триквестерът или триквестерът е свещената планировка на създаването.
Есть также предположение, что Чита — это имя человека.
Също верно предположение;))) Името Сит, Сита, Ситаров са стари български имена и фамилии. За мен, разбира се, те са повече следствие топонимът, отколкото обратното, но има случаи, когато личното име определя топонимът или двете се припокриват, т.е. това е човек, който може да зида, да гради къща, село, град т.е., основател, създател и т.н.

град Чита https://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%A7%D0%B8%D1%82%D0%B0