(24) Зара предала на Гидж
книгата на наставленията на Тангра,
която бил написал Раджил Авар;
джирците го наричали Авар-Кам.

(25) Гидж превел книгата
на езика на джирците
и почнал да я чете
на своите съплеменници.

(26) Те повярвали в наставленията на Тангра
с истинска вяра
и оттогава славели
Всемогъщия Тангра.

Яростната анти-тенгрианска кампания от радикалните християнски кръгове, провеждана с лозунги и изказвания от рода "Тангра не съществува"; "Къде пише за Тангра, я ми посочете, че не виждам"; „Джагфар Тарихи е фалшификат", „Веда Словена е фалшификат", извади на бял свят преведеният епос "Сказание за Чулман". Той бе изцяло за наше лично ползване, и вероятно останалите негови части, (освен Първа част), никога нямаше да видят публикация в интернет, ако не трябваше да се защитим, своята изконна Българска Вяра.
Краят на Втора Глава, „Песен за Илат”, 39. Как проклятието на Умай тегнело над рода на Талай, ясно говори, че Тенгрианството си има Свещена Книга, явно предхождаща Библията (имало си е „китапи”, както ги казва Веда Словена)
Уникалността на един от тези „китапи”, а именно "Сказание за Чулман", е в това, че съчетава пластовете духовност с пластове история. Духовните процеси и събития пораждат историческите събития и създават Съдбовността, добра или лоша, след това се консумира. Поради, което историческите събития, за които епосът разказва, могат да бъдат проследени и сравнени с известните ни днес, исторически факти. Всяка глава във всяка част на Сказанието, може да отразява не една, а няколко исторически епохи. . В "Песен за Илат", 37. Кой как царувал в Илат след Бел, хиксосите са представени като две древнобългарски племена билишци и корти, които отново нямат голям успех в отвоюването на Северен Египет.
Преди това, кан Барадж-Канъш е успял да обедини отново загубените древнобългарски територии отпреди Потопа и да възстанови под някаква форма империята Самар. Това, разбира се, му изиграва лоша шега, защото подобен мащаб на делото е несъразмерен с неговото духовна подготовка и ниво. Вследствие на това, канът започва да се големее и заповядва да бъде почитан като алп наравно с Мар. Почти всички се подчиняват, на тази заповед, с изключение на тарбеите (мамилци). Затова той нападнал Мамил (Египет), превзел го, а мамилците изселил. Това разгневява Мар и на път за остров Крит, Мар заточва Барадж-Канъш на безлюдният остров на тревата на дълголетието, където Барадж хранейки се с нея, не умира, но не може да общува с никого другиго, освен със самият Мар. Там Мар сломява егото на Барадж и го обучава в астрологическите науки, в предсказване на бъдещи събития по звездите. Именно при него, отива неговият царски потомък Атъш, за да вземе „лъкът на Барадж”, с който той е успял да възстанови империята Самра,з а да го използва срещу тарбийците, които отново си връщат част от Египет, нанасяйки поражение на древнобългарските (хиксоските) войски и затваряйки ги в градовете, основани от самите тях. Барадж му дава лъка, но го предупреждава, че победата, кото ще му донесе той е временна. Звездите показват, че мамилците ше победят и българите ще загубят Египет. Предсказанието му въобще не е чуто от кан Атъш.
Вижда се, че Сказанието е изключително точно и подробно в историческите сведения, но по-ценното, което то дава е изключително подробните духовни сведения за развитието на Тенгрианството, за неговите върхове и падения, като свързва пряко създаването на Историята от древнобългарските племена именно с развитието на най-старото Учение в различните части на света на древнобългарските държавни обединения. Ценното на Част Втора е, че разглежда в подробност причините за възхода и упадъка на Яна Идел, с начина, по който се развива Тенгрианството там.
Това е показано в 39. Как проклятието на Умай тегнело над рода на Талай
Усилията след Потопа да бъде стабилизирана древнобългарската Анатолия, Яна Идел, могат да бъдет счетени, донякъде за успешни, но не така стоят нещата с планетарното държавно обединение, империята Самар. Въпреки това, обаче кановете на Яна Идел (Анатолия) продължават неистово усилията си в тази посока, продължавайки стремежа си военно да овладеят отново Египет. Същото важи за кан Талай и неговият син, кан Балавъз. Потопа, обаче е нанесъл не само тежък удар върху българската държавност, но и върху българската духовност, а това неминуемо се отразява и на самата канска институция. В нея цари сериозен и все по-задълбочаващ се упадък изразяващ се във все по-задълбочаващ се вулгарен материализъм, загуба на благородството и разпиляване Свещеността на Славата (Орендата). И докато кан Барадж е само първият симптом на този упадък, поради, което той бива спасен като личност от самият Мар, то не такава е съдбата на канските ни династии при Талай и неговото потомство. Вулгарният материализъм, в който изпада Талай, поругава и разрушава въобще цялата идея за възстановяване на българската имперска държавност. Затова войната му с Мамил не само, че не е успешна, но се превръща в най-обикновено плячкосване на завладените богати египетски градове, чието богатство бързо бива пропиляно в разврат. Това променя и отношението към жените в дренобългарската Яна Идел и тяхната свещеност бива поругана, като те биват превърнати в средство за сексуално удоволствие, а самият Талай убива и изяжда жена си, подозирайки я в измяна. Това води до мигновена реакция на Умай, която проклина рода на Талай до последното му коляно, обричайки по този начин и българската държавност представлявана от тях на гибел. Проклятието се пренася върху поколенията на кана.

(10) Тогава Турун-Аби казала:
“Проклинам рода на Талай!
Нека Талайците в Илат
измрат всички до един!

Това води до раздор при подялбата на плячката между сина Балавъз и неговият баща Талай и синът го убива, и ставайки кан, продължава издевателствата върху жените, като ги обезчестява и започва да ги продава, след това в робство. Това налага Майка Умай, лично и скоропостижно да убие Балавъз.
Проклятието, обаче продължава да действа върху синовете на Балавъз, Атряч и Кадън и Атряч заколва брат си Кадън като овца, за да вземе жена му Зара. Тук ще се спрем за миг. Историческото ехо на подобни актове се предава по-късно и върху царските институции в Близкият Изток и това го виждаме и при цар Давид, който убива своят военноначалник Урия, за да вземе жена му за жена. (Утешението за юдеите е, че от тази връзка се ражда цар Соломон. )

Зара, обаче бяга от Атряч (Троя), скрива се и ражда Камък, като по този начин се прекъснала родовата линия на кан Талай в тази негова клонка.
Тук вече Тангра и Майка Умай чрез Зара започват нова стратегия за възстановяване на българската имперска държавност, не чрез меча и войната, а чрез проповедта и разпространението на Тенгрианството извън границите на древнобългарската племенна общност. Така, древнобългарската имперска държавност, се възстановява, както духовно, така и географски, понеже разпространението на Истината, сиреч Тенгрианството, води до създаването на държави, които са „Раят”. Така именно проклятието на Умай върху царският род на Талатай заради отвръщането му от Тенгрианството, изпадането му в вулгарен материализъм,. оскверняването на Женското начало, води до необходимостта, Тенгрианството в неговият чист вид да бъде разпространено и сред други народи, т.е. сред царските им династии и техните първенци. Интересното тука е, че то има и своите "апостоли" , ако можем да употребим този термин и че христиняството нищо ново не прави като стратегия на своето разпространение, след като се появява на бял свят.

Така от времето, когато хиксосите завземат част от Египет (1723 г.пр.н.е) , преминахме почти 5 века история и се озоваваме в 1250 г. пр. хр.
В това време, упадъкът на Яна Идел вследствие управлението на поколението на Талай в Троя продължава.

Тук вече, Сказанието ни представя древнобългарският разказ за времената малко преди началото на Троянската война, която е представена като междуособна, гражданска война, между древнобългарските племена и нищо повече. Това обяснява, обаче защо Йоан Малала, хронист от 5 век, пише, че „мирмидонците на Ахила са българи”. Оказва се, че в древногръцката представа за Троянската война, създадена от Омир, има неточности, които както ще видим „Сказание за Чулман” осветлява като лъжи. Няма война между гърци и троянци, а между клоновете на древнобългарските племена обитаващи Егея и Яна Идел (Анатолия).

Да разгледаме текста

Синът на Къдан – Егил,
също обзет от похот,
убил Атряч, за да може
да преспи със жена му.

(51) Синът на Атряч – Аяк Агамумин
избягал от столицата в Биккен.
Джамил радушно го приел,
а онзи завзел града му.

Според древногръцката митология, Егил е Егист, Атряч е Атрей, Агамумин е Агамемнон, Биккен е Спарта, а Джамил е Тиндарей, но интересното е, че за Сказанието те не са гърци, а българи.

Какво казват древногръцките сведения по случая?

„ Бащата на Агамемнон, Атрей бил убит от Егист, който завзел трона на Микена и властвал заедно с баща си Тиест. През това време Агамемнон и Менелай били приютени от Тиндарей, краля на Спарта. Там те се оженили за дъщерите на Тиндарей Клитемнестра и Хубавата Елена. Агамемнон и Клитемнестра имали четири деца – три дъщери, Ифигения, Електра и Хризотемида и един син, Орест.”

Тук Сказанието и древногръцката митология се разминават само в това, че според Сказанието Агамемнон завзема града на Джамил (Тиндарей), докато древногръцкият мит, разказва, че той просто се оженил за дъщеря му. Явно е,че сватбата е станала с цел овладяване на трона.

(52) Като събрал войска
от търсачи на лесна плячка,
Агамумин тръгнал срещу Атряч
и убил Егил.

Древногръцкият мит:
Менелай наследява Тиндарей на трона на Спарта, а Агамемнон с помощта на брат си изгонва Егист и Тиест и си връща царството на баща си. След това разширява владенията си чрез завоевания и става най-силният владетел в Гърция.

Разликата между Сказанието и древногръцкият мит и източници е, в това, че според Чулман, Агамумин убива Егил, а според гръцкият мит, само го изгонва от царството. Но може би, самото прогонване на един цар от царството му е било в древността тъждествено на неговата смърт?
В случая Сказанието и древногръцкият мит се допълват. Най-вероятно Егил/Егист, първом е бил прогонен от Микена и се е укрил в Троя. Последван е там от Агамумин и е бил предаден от троянските жители, за да не пострада града. Не така, обаче, ще стане, според древногръцките митове с Хубавата Елена.


(53) А синът на Агамумин – Урус –
уморил окования
нещастен Джамил,
като не му давал храна.

Тук Сказанието включва активно и синът на Агамемнон, който според древногръцките източници се нарича Орест, а в Сказанието е Урус. Джамил /Тиндарей е окован във вериги от Агамемнон, но е убит чрез глад от сина му Орест. Сведение, което не съществува в древногръцката митология.

(54) Заедно с Джамил
злодеят Урус искал
да умори и сина му –
благородния Буджим.

(55) Но Буджим не напразно бил
опитен билкар,
поради което бил наречен
Боян-Буджим.

(56) Той изял една трева
и станал сякаш мъртъв.
Хвърлили тялото му в един овраг,
а той скоро оживял.

Буджим в древногръцкият мит, всъщност е самият Кастор, защото той е посочен там като син на Тиндарей и е брат-близнак на безсмъртният Полукс (Диоскурите). Липсват сведения в древногръцкият мит за такива взаимоотношения между Орест и Кастор, както липсват сведения за Кастор като вещ в билкарството. В древногръцкият мит, той наистина е описан като вещ български воин – изкусен майстор в язденето на колесница и опитомяването и обуздаването на коне, но нищо не е споменато, за вещината в билкарството, което стига дотам, че чрез една определена билка, може да имитира състояния близки до смъртта и да се връща от нея, след като действието на билката премине.
Според мен, тук вече сме налице невъзможността на гръцкият ум да усвои свещеността и същността на древнобългарските духовни и мистериални тайнства, упражнявани от камовете и колобрите, затова, когато усвоява тези митове, той разделя Боян-Буджим на две личности – смъртна и безсмъртна (Кастор и Полукс), за да си обясни по-добре смъртта и възкресението на Боян-Буджим.

(57) Буджим събрал народа
и помолил хората
да му помогнат
да прогони враговете.

(58) Но храбреците по това време
вече всички били загинали във войните
и тогава Боян дал на плахите
своята отвара.

(59) Като изпили отварата, плахите
се почувствували
като страшни лъвове
и тръгнали след него срещу Урус.

(60) Урус, надсмивайки се над селяците,
излязъл от Биккен,
за да ги разгони –
и бил убит в схватката.

(61) За да се забрави за Урус,
заровили го тайно
на едно място –
така загинал той.

Стиховете ясно показват до какво водят дългите войни с Египет за възвръщане на българската имперска държавност съчетани впоследствие и с деградацията в политическото управление на Яна Идел (Анатолия). В тях загива не само цветът на военното съсловие, но впоследствие и морално деградира, поради това, че войните се превръщат и в грабителски, понеже в такива войни, високият боен дух се деморализира с плячкаджийството, превръщайки бойците в най-обикновени разбойници, а военните отделения в банди. На практика в периода 1250-1200 г. пр. хр., Яна Идел се оказва без армия и това обяснява защо Агамумин само с една армия от същите тези наемници-плячкаджии отива до Троя и убива Егил/Егист.
Какво обаче прави Боян-Буджим, след възкръсването си? Той няма друга опция, да се спаси от Урус/Орест, ако не си събере армия. Но откъде и как?

(58) Но храбреците по това време
вече всички били загинали във войните
и тогава Боян дал на плахите
своята отвара.

(59) Като изпили отварата, плахите
се почувствували
като страшни лъвове
и тръгнали след него срещу Урус.


Така за първи път в историята се създават известните ни от скандинавските епоси берсеркири (Berserkr, berserksgangr , https://it.wikipedia.org/wiki/Berserkr ). Урус/Орест, разбира се, не подозирал каква сила е скрита в „армията от селяци”, излязъл да им се подиграе и разгони и бил убит безславно.

(60) Урус, надсмивайки се над селяците,
излязъл от Биккен,
за да ги разгони –
и бил убит в схватката.

Така била възстановена армията на Яна Идел и вероятно акта на Боян-Буджим полага и основите на бъдещата спартанска армия (https://bg.wikipedia.org/wiki/Древна_Спарта ), позната ни вече от официалната история. Това е армията, с която начело, той превзема Спарта, за да убие Урус/Орест.
Тук трябва да отбележим, че тези редове на Сказанието ни подсказват, че „лъвът” вероятно е бил воинско-посвещенческа степен в българската армия, запазила се почти до наши дни и Васил Кунчев е бил наречен Левски(заради големият, лъвски скок, по време на военни упражнения в Сърбия), защото единствен е успял да премине успешно тази воинско-посвещенческа степен, по времето на Първата българска легия под ръководството на Георги Сава Раковски, която явно е бил изтънко запознат с българските воинско-посвещенчески практики.


(62) А в Атряч
дъщерята на Егил,
обезчестена от Агамумин,
отровила нечестивеца.


Древногръцкият мит предлага друга версия за смъртта на Агамемнон, според която той е убит или от нейният прелъстител Егист (Егил) или от Климнестера или от двамата заедно, на трапезата, докато се хранел или в банята. И бил отмъстен от сина си, Орест.
За „Сказание за Чулман” нещата не стоят така. Убиец на Агамемнон не е Егил (Егист), защото той вече е убит от Агамемнон в Троя, а от дъщеря му Еригона https://ru.wikipedia.org/wiki/Эригона_(дочь_Эгисфа) , която преди това била обезчестена в Троя, от самият Агамемнон. Тя го убива, като го отравя, явно по време на хранене, сиреч Агамемнон умира на трапезата си.

(63) Тогава илатците,
потресени от всичко това,
избрали за цар Буджим –
и се възцарило спокойствие.

(64) Не бил жесток
Боян-Буджим –
запазил той живота
на сина на Урус – Халджа.

(65) Но му казал:
“Ако искаш – остани,
но над твоя род в Илат
тегне проклятието на Умай.

(66) Ако не искаш
да загинеш като баща си,
замини надалеч
от нашата земя!”.

Над рода на Агамемнон тегне проклятието на Майка Умай. И за древногръцкият мит, такова проклятие съществува, но то е проклятие на боговете, което тегне над Агамемнон още от времето на дядо му Тантал. В сборника от митове, издаден от Николай Кун, върху Атрей и Тиест тегне Миртиловото проклятие, а Есхил в своята „Орестия” https://bg.wikipedia.org/wiki/Орестия , прави своего рода поетическо новаторство като предоставя възможността на Аполон да очисти Орест от родовото проклятие.
Такъв шанс, обаче, „Сказание за Чулман” не дава на рода на Талай, докато той не бъде изтребен напълно.
И много след царуването на Боян Буджим в Троя, проклятието на Умай продължава да действа на територията на Яна Идел и именно завръщането на наследник на пощадения от Боян-Буджим, син на Урус/Орест – Халджа, отново на територията на Яна Идел, девойката Кашандар, омъжването й за кан Канджар, отново активира проклятието на Умай. При сина на Канджар, кан Банджар, силата на проклятието удря и жреческата институция на Яна Идел.
Нека си припомним как започна упадъка, следствие проклинането от страна на Ума на Талатай. Проклятието първом порази канската институция, след това воинската институция, а сега и жреческата институция в лицето на биркама на Яна Идел. Последиците от това са, че силата на разрушението се материализира под формата на убъри, които са вече непосредствено пред престола на Яна Идел. Врата и пропуск за тях се явява биркана Сардък.
(71) За нещастие Канджар
се оженил за девойка
от рода на Навър,
която се казвала Кашандар.

(73) Проклятието на Умай-биче
тогава паднало
върху потомците на Канджар
и започнали нещастията...

(74) След Канджар царувал
неговият син Банджар;
при него биркам бил
по-малкият му брат Сардък.

(75) Веднъж същият този
биркам Сардък
неволно се оженил
за една красива убърка.

(76) Три дни
след сватбата
жената на биркама Сардък
вече родила едно убърче.

(77) Убърчето почнало
бързо да расте
и след седмица
вече почнало да ходи.

(78) Учуденият Сардък изпратил хора
при старицата Бай-Тимат,
за да я попита за това –
и слугите довели ясновидката.

(79) Като чула тази история,
Бай-Тимат казала на Сардък:
“Твоята жена е убърка
и е родила велико зло!

(80) Ако ти още сега
не убиеш убърката и убърчето,
ще загинеш ти самият,
и ще погубиш цялото царство!

(81) А най-добре е, ако вие,
потомците на Канджар,
напуснете Илат, защото тук
ви заплашва проклятието на Умай!”.


Сардък се опитва да убие ясновидката Бай-Тимат, но не успява, благодарение на алпа Аспарък (Иджил Алабуга). Бай Тимат се опитва да убеди кан Банджар за радикални промени в жреческата институция, за да се спре заплахата, която тя носи за канската и в общи линии, успява. Така кан Банджар прави небходимите реформи и разделя жреческата институция в Яна Идел от царската, като забранява завинаги възможността първият жрец в държавата да става цар. Така жреческата институция е разграничена и отделена от престола и силмно аскетизирана. Поради, това, че се е превърнала във врата за убърството, нейното място вече не е в двореца, а в пещерите, камовете добиват съвсем различен и строго регламентиран статут от предишният си и започват да се наричат „оркул” или това е познатото ни антично „оракул”.
(102) “Отсега, - казала тя на Банджар, -
цялото зло на вашето царство
ще се събира в биркамовете,
тъй че пазете се от тях!

(103) Ако един биркам
умре като биркам,
то с него ще умре
и събраното в него зло.

(104) Но ако той стане цар –
то цялото това зло
ще излезе навън
и ще погуби царството.

(105) Затова нека на биркамовете
и на техните деца
бъде забранено да стават царе
и да общуват с царското семейство.

(106) Нека вашите царе
не само не ходят при биркамовете,
не само не ядат при тях
и не празнуват с тях,

(107) но и напълно
да се отделят от тях
и да ги оковат
с верига в пещерите.

(108) Там те ще седят
като роби,
но и ще изпълняват своята служба,
оставайки биркамове”.

(109) От това Банджар
направил някои неща
и забранил на биркамовете и децата им
да заемат илатския престол.

(108) Но той не приковал
Сардък в пещерата
и дори му разрешил
понякога да я напуска.

(109) Оттогава
много български куразбики
почнали да служат
службата си в пещерите,

(110) да се наричат
като хора на пещерите – “оркул”
и дори да се приковават
с вериги към стените на пещерите.

Всичко това, обаче не спасява самият кан Банджар. Неизпълнявайки изцяло заръките на ясновидката Бай Тимат, той бива подмамен и отива на пир при биркама Сардък, където е жив изяден от дебнещите там убъри и имегени, заедно със Сардък и всички присъстващи.
Оттам убърите и имегените атакуват остров Крит и напълно го опустошават изяждайки всички негови жители

(119) Но убърите и имегените
не спрели дотук,
и вече порастналото убърче
ги повело срещу столицата на Креш – Гюнеш.

(120) Заварените неподготвени гюнешци
също били изядени,
след което участта им споделили
всички останали жители на острова.

От изяждане се спасяват само тримата сина на кан банджар Йолъг Катраг, Утиг и Ялаш, които с плуване се спасяват на острова, на който почива алпа Кубар Баръс Кубар ги оставя живи, защото те се съгласяват да го почитат наравно с Мар и Чулман. Тогава той отива на остров Крит и със Саръджата си (небесното копие/важдра) избива всички убъри и имегени.
Именно с живота и делото на кан Йолъг Катраг започва Третата част на „Сказнаие за Чулман”, наречена „Песен за Кимер”.


Част Втора " Песен за Илат" и предстоящата за публикуване, част Трета "Песен за Кимер", разглеждат древнобългарската духовност и история в именно този триъгълник - Анатолия, Египет и остров Крит. Като особено важен е остров Крит (Креш), както по отношение на духовността, така и на историята. Навремето бях отличник по този предмет - история, обаче, винаги съм изпитвал вътрешна съпротива от това "исторео" - "разказвам". Историята не е просто един правилен разказ на исторически събития, тя е отпечатъкът на духовните достижения и падения на древните българи. Тъй говори "Сказание за Чулман".