ЗЕМЯТА НА БЪЛГАРИТЕ-, Ангел Каралийчев

[iss]

ЗЕМЯТА НА БЪЛГАРИТЕ

Ти идеш от дълбочината на вековете, от потъмнелите страници на историята се усмихват твоите бездънни очи. Косата ти е прошарена от среброто на времената, нозете ти са боси, а петите - напукани. Наместо гердан от златици, ти носиш една вехта бакърена пара, нанизана на конопена връв, отколе изкопана от разрушена старинна твърдина.


Наместо белези от златни гривни, по ръцете ти личат следи от вековни вериги. А над мокрите очи на твоето високо чело има едно черно кръстче, горено с огън.


Ти си девойка с чисто сърце, ти си майка, която е откърмила милиони синове.


Откога са мокри тия тъмни и дълбоки очи? От оня ли ден, когато ти вървеше през пожълтелите папрати, под кестените на Беласица и бързаше да допреш устни до челата на ослепелите Самуилови войници? Мъжественият цар посрещна своите войници и щом съзря скръбната върволица от слепци, люшна се и падна мъртъв на земята. Тогава ли се наляха очите ти? Или в оня ден, когато палачът на Челеби Сюлеймана надигна ятагана, за да отсече главата на светия старец Евтимия и ръката му остана вкаменена?


Една вечер пропищя куршум в стария Балкан и прониза челото на твоя най-вдъхновен син. Ти дълго стоя наведена над него, опряла ухо до сърцето му. И когато заглъхна последния удар на светата камбана, една сълза излезна от дясното ти око и капна. Беше тъмно. Додето падне, сълзата грейна в нощта като вощеница - запалена от майчина ръка. В тая сълза имаше отблясък от далечни светкавици. В нея трепнаха езиците на ония гибелни огньове, които превърнаха в пепел книгите в библиотеката на "Свети Петър и Павел". В тая сълза имаше светлина от кандилото на атонския монах, искри от кладата на Петлешков и разбунтуваните средногорски села.


Колко пъти съм те срещал по нивите! Ти спохождаш орачите. Милваш с длан потните чела на воловците, които затъват до колене в чернозема на Тракия и пъшкат над Дунавската равнина. Ти стриваш в шепата си първия узрял житен клас и хвърляш зърното на божите птички. Ти береш цвете в момините градинки, за да накитиш житните купни. Когато вълкът грабне майката овца - ти кърмиш сиротното агънце и му нижеш гердан от мънистени зърна. А когато птичето падне от гнездото, грабнато от вятъра, намокрено от хладния нощен дъжд, ти го прибираш в пазвата си, за да го затоплиш до сърцето си.


Аз чувам как тупти твоето топло сърце в тъжните народни песни. Песен на чучулига, която трепти при залеза, песен на кавал, който гука по седенките, е твоят глас.


Ти ме научи да спя на голата земя, по стърнищата. Твоята пръст е раждала хляба на моите деди. Ти ме научи да квася в студения кладенец коравия залък на нашето време, за да омекне.


В твоите влажни недра спят дълбоко мили покойници. Донякога ти ще поиш със сок корените на младото дърво, което ще полюшва клони над заспалите вечен сън и ще ражда плод за новите поколения.


Земя на българите, Родино моя, на колене стоя пред теб и целувам твоята корава, невидима десница!

[iss]

1.На този свят няма нищо по-свято

за всеки българин от неговото

семейство и неговата родина!


2.На този свят най-беззащитни са

децата и възрастните, поради своята

неопитност и старост, но още

по-беззащитни са непросветените

и незнаещи хора!


3.Всяка държава си пази интересите

и никоя нищо няма да ни даде даром,

защото всяка иска да вземе нещо чуждо

и защото в политиката няма вечни приятели,

а има вечни интереси.

Държавите не подбират средствата!


4.За да защитим семействата

и отечеството всички ние трябва

да си знаем нашите, българските интереси,

интересите на съседните държави и интересите

на великите сили, да знаем кой какво ни

е направил, с каква цел го е направил и кой какво

има интерес да направи на нас сега, на нашите деца

и на нашата родина България!


Защото няма по-силен от знаещия, просветения народ. Такъв народ знае какво иска, знае как да го иска, от кого да го иска и знае какво и как да направи и винаги ще избира да го управляват най-добри професионалисти и

патриоти.


Никола Григоров

[iss]

Стамен Панчев
Това, което следва, е песен, оставена от Стамен Панчев на невръстния му син в деня на отпътуването му за фронта. Роден в Ботевград през 1879 г., той загива още в първите минути на първото си сражение - при Чаталджа през 1913 г. Така тази негова песен се е оказала за близките му логично предугаждане на бъдещето. За поколенията български военнослужащи преди 1944 г., обаче, тя се е била утвърдила като погребален марш при поклонения пред паметниците на падналите в битките и при изпращане до последния им дом на ветерани от войните. Самият Панчев, който е преди всичко музикант, е написал една прекрасна и тъжна музикална пиеса, която е придружил с не по-малко прекрасния текст, поместен тук.

СИНЕ МОЙ

Сине мой, надежда скъпа моя,

радост в грижи, грижа в радостта,

може би последен ден е тоя,

в който те милува твой баща.

Аз отивам, за да се не върна -

дълг отечествен зове ме в бой!

Може би не ще те веч прегърна,

теб не ще продумам, сине мой!


Сине мой, сега те благославям;

нека Бог закриля те в света.

Сал един завет на теб оставям -

свят завет на любещ те баща.

С него рАстни, възмъжавай, сине,

моето богатство ти е той.

С него татко ти не ще загине -

ще живея в тебе, симе мой!


Сине мой, живей със светлий спомен

за родинолюбците деди,

гражданин бъди ти сявга скромен,

честен в мисли и дела бъди.

Вярвай в идеали благородни:

с тях окрИлен в мирен труд ил' в бой

дай живота си за края родни -

БЪЛГАРИН БЪДИ ГОРД, СИНЕ МОЙ!


Сине мой, надежда скъпа моя,

радост в грижи, грижа в радостта,

може би последен ден е тоя,

в който виждаш своя ти баща.

Аз отивам, за да се не върна -

дълг отечествен зове ме в бой!

Дай да те целуна и прегърна...

Може би за сетньо, сине мой!...

[iss]

Николай Лилиев

И ето ме, изпълнен със любов,

и ето ме, Родино, пак готов

чело да сложа в твоето подножие,

да те посрещна като спомен скъп

и да приема твойта свята скръб

като награда, като милост Божия.


Та в оня час, когато пак на път

неверна мисъл ще гнети духът

и ще нашепва тъмни предсказания,

утеха да ми бъде по света,

като светилник грейнал сред нощта,

Родино моя, твоето страданиe.

[iss]

Йосиф Петров

ЗАКЛИНАНИЕ


За черния ви ден Девети,

най-черния от всички дни,

за свободите ни отнети

за стъпканите правдини,


за истината осквернена,

за поругана родна чест,

за стачката в кръв потопена,

за смазания млад протест,


за бедствието всенародно

от вашата престъпна власт,

за всичко мило, скъпо, родно,

ругано с дива страст от вас,


ще ви накажа аз сурово

с оръжието на честта,

но не със меч, а с живо слово

за цял народ ще отмъстя!

[iss]

Атанас Далчев
Към Родината


Не съм те никога избирал на земята.

Родих се просто в теб на юнски ден във зноя.

Аз те обичам не защото си богата,

а само за това, че си родина моя.


И българин съм не заради твойта слава

и твойте подвизи и твойта бранна сила,

а зарад туй, че съм безсилен да забравя

за ослепелите бойци на Самуила.


Да търсим, който ще, във теб сполука бърза

и почести и власт със страст една и съща,

страданието мен по-силно с теб ме свързва

и нашата любов в една съдба превръща.


< 1965 >

[iss]

Балчо Балчев
БАЛАДИЧНО ПИСМО


Не сколасахме с четата, байо,

залудо затрихме момчетата.

Залудо измряхме, Българийо,

като псета ни клаха. И нека!


Робува си роба робията,

че що са за роба пет века?

Щом овчари стадата си криеха

и ни сочеха подли пътеки.


Затуй ли главите ни горди,

анадолски дервиши побиваха.

И цяла нощ клета Околчица

мълчалива кръвта ни попива.


Че ден бе! Кънтяха челата ни,

дълба ги оловото тежко.

Из урвите псуваше вятъра,

орлици се виеха тежко.


И сбъднах молитвата. Спяха телата ни -

парцаливи, низвергнати, диви.

А ние кълняхме и плачехме, Дяконе:

- Ще възкръснат ли в Българско живите!


Ветровете са нашите мисли,

и тъмна вода е скръбта ни.

Като мътно небе сме надвиснали

двеста неми, зловещи камбани.


По-мъртви от мъртвите, мили народе,

по-живи от живите роби и скоте.

Ний пак ще превземем със гръм парахода

и пак ще загинем! Подписвам се: Ботев.

[stonetales]

ЗАТИСНАЛ ПАДНАЛИЯТ КАМЪК
НА СИЛНО МИНАЛО
ДОБРИТЕ ВРЕМЕНА

ПРЕПЪНАХ СЕ, ОТМЕСТИХ ГО
ЗАРОМОЛИ
ЛЕГЕНДА СТАРА ...

БЪЛБУКА ИЗВОРЧЕ ПОД БИСТЪР КАМЪК
И ТОПЛА УТРИН ГО ПОНАСЯ
В ГРЪДТА НА МАЙКАТА ЗЕМЯ

ДВЕ ЛОДЧИЦИ ОТ ШАРЕНА ХАРТИЯ
ДОКОСНАТИ С МЕЧТИ И РАДОСТ
ОТ ПАЛАВИ РЪЦЕ

ЛЮЛЕЕЩИ СЕ ПЛУВАТ