На себе си ли служим?, Личен опит

[stonetales]

Родено в България...........




Булгара

[stonetales]

„Булгара” наистина са ми любими:)

Както винаги, изхода от всяка една ситуция е осъзнаването и. За да можем да въздействаме по какъвто и да е начин на мисловните си постановки е необходимо първо да ги осъзнаем. Независимо колко забулени са те и колко „до болка” сме привикнали с тях. Привикнали дотолкова, че изобщо не ги забелязваме, въпреки, че те са директният подход и ръководител на намерението ни.
Как да осъзнаем мисловната си постановка?

Нека ви дам пример:

Влизате да се молите в храм, независимо от вероизповеданието си. Всяка религия има установени модели на поведение и вие следвате модела, който сте си избрали. Влизате в храма и започвате да редите определената молитва.
Както винаги – два са основните начина.
При единия вие сте искрен пред себе си и пред божеството, на което се молите. Няма разминаване между постановката, намерението ви и значението на молитвата. Вие просто молите за помощ.

При другият, неискреният начин, разминаването между молитвата и намерението ви е огромна. Молитвата изисква смиреност, а вие сте бурни, гневни и неудовлетворени, по редица причини.
Няма единство между намерението и молитвата ви. Вие молите за отмъщение.

Друг пример:

Събуждате се сутрин. Проследете първото чувство, реакция или мисъл, която ви хрумнат. Диапазона на това, което бихте могли да усетите е огромен, но пак бихме могли да ги определим като два основни типа.

Удовлетвореност от съществуването си.
Неудовлетвореност от съществуването си.

Варианти – дал Господ.

Настройката, чувството, всичко това, което ви обзема сутрин след събуждане е вашата същинска мисловна постановка. Тя е основата, фундамента на всичко, което ви се случва през деня, независимо колко странно ще ви се стори това. Независимо какво си пожелавате да ви се случи, в основата на вашето скрито и от вас самите намерение, стои мисловната постановка, която поне сте усетили при навлизането си в деня.

Можете да въздействате на постановката си още в просъница, естествено, ако го желаете.
Например – два типа реакция на черното, смръщено небе, вещаещо дъждовен и схлупен ден:
- „Ах, пак ще си стоя затворен в къщи, а така ми се излизаше”. Неудовлетвореността ви от каквото и да било от предишния ден се умножава, усилва и подкрепя от тази първа за деня мисъл и реакция.
И се започва – минута след минута, час след час, тюхкане и оплакване, едно след друго – цял, целеничък ден, (понякога цял живот). И нищо не върви. „Как така ли?” – та вие си го избрахте още при събуждането.

- „Аааааа, днес най-накрая ще си свърша купищата изостанала работа. Как добре ми дойдоха тези облаци. Чакай сега да си направя едно хубаво кафе и да си пусна любимата музика”. Нещата се подреждат от само себе си и в края на схлупеният ден вие сте се освободили от недовършеното. Че даже и облаците са си отишли нанякъде - по тяхната си работа.

Естествено, това е възможно само ако сте си дали сметка, че сте в състояние да го направите.
Има един интересен начин за придаване на чувство на значимост на живота ни, който всички ние използваме. Едни от нас избират да са „тежки”, „сериозни” и „отговорни”, за да потвърдят най-вече пред себе си смислеността на своето съществуване.
Други „страдат” по избран повод или пък остават „завинаги неразбрани” по друг повод.
Трети – по същите причини избират - да са „леки”, „удовлетворени”, „щастливи”.

Едно и също е, във всички случаи. Споменал съм ви го още в темата за препотвърждаването.

На практика в ежедневието си ние правим непрекъснато коригиране и препотвърждаване на мисловната си постановка, но навика на това ни поведение ни е довел до автоматизъм и безсъзнателност.

Нека ви споделя един изпитан начин за лека, ненатоварваща и естествена промяна на мисловната постановка. Промяна, която по същият лек и неангажиращ начин води до промяна на мислите ви и оттам на начина ви на живот.
Да започнем по-отдалеч.

В житейския театър, в който играем всеки ден, ние сме си избрали някаква роля. Ако по някакъв начин тя не ни удовлетворява, рано или късно пожелаваме да я сменим.
Но, представете си, че досега сте играли ролята на беден и изтерзан човек. Омръзнала ви е, писнало ви е да се съобразявате със жълтите стотинки по джобовете и искате някаква промяна.
Давам пример с беден човек, а не с богат, който иска да обеднее, тъй като по отношение на въжделенията си ние всички сме „бедни”. Все нещо не ни достига, все искаме още и още, все имаме нужда да се развиваме. Така , че, не приемайте примера за „бедняка” в буквалният му смисъл а просто го експонирайте върху вашият случай.

Та, този „бедняк” иска да му е по-добре, да намалеят грижите му и комфорта му да се увеличи. Попаднал на подобна литература или тема, посъветвал се с приятел, ходил на някакви курсове и така нататък.
Установява човека, че „Трябва” да мисли положително, да иска „тук и сега” и подобни, все верни „лозунги”. Не бих могъл да ги цитирам, защото не мога. Светва му, че трябва да промени мисленето си и започва Усилено да го променя.

Усилено! Бори се! Изкоренява старите привички – нали е чел литератутра и е ходил на курсове по самоусъвършенстване. Действа, спазва правилата, споделя закона за привличането наляво и надясно и започва да играе ролата на „успяващ”.
Всичко би било много добре, ако ролята му идва отвътре и тече леко и непринудено. Тогава ролята се случва.

На практика обаче, се получава огромно натрупване на излишно напрежение, тъй като през цялото време пред човека седи извечният въпрос:
- Добре де, но нали аз съм беден? Как става това? Беден съм, пък изведнъж – богат? Абе, не става бе!!!
Мисловна постановка ли? Ето ви я!

На практика не е възможно да се махне с магическата пръчка и жабчето моментално да стане принцеса. Трябва му целувка. Материята не е като ефира. Тя е тежка, мудна, бавна и дори и най бързата работа се нуждае от някакво време.

Целувката е вид милувка. Тя не е насилие. Така че, поглезете се малко – колкото имате възможност засега и дайте време на жабчето да се промени.

Целувката, за която ви говоря е Лекотата.

Не е необходимо да си обяснявате как точно става промяната. Не е необходимо даже и да се питате. Обясненията и питанията са тежест.
Неведоми са пътищата Господни.

Всяко усилие в процеса на промяната – тоест всичко това цитирано малко по-горе само пречи.
Лекотата е разковничето тук. Нека обясня.

Ако всеки път, когато сте „пропуснали” да спазите определено „правило” на поведение, целящо промяна на живота ви или да „помислите” определена мисъл, се обвинявате за това и се тюхкате или пък сте недоволен от пропуска или пък сте неудовлетворен, то вие продължавате да препотвърждавате старата си мисловна постановка. Всъщност вие се заблуждавате, че се променяте, но на практика играете старата си роля подплатена с някакъв „напън” за промяна. Лекотата на промяната я няма – все още.

Тоест, вие все още не си позволявате да се насладите в аванс на желаната промяна. Все още живеете по стария, „бедняшки” начин.

Примера, който ще ви дам е Тотален за всички нас:
Стоите пред любимата, желана вещ, кола, къща, жена, мъж, мислите „положително” и вместо да се отпуснете и насладите на красивите чувства, които предизвикват у вас, вътрешно вие се самобичувате:
- Никога няма да имам това! Кой би ми го дал? Как би могло да се случи, след като аз ЗНАМ, че няма как да стане? Знам Точно как не може да стане!
Мисловна постановка ли – ето ви я пак.

Обхваща ви тъга и отчаяние и красивата приказка, заради чието сбъдване сте ходили на курсове или сте чели „Изкуството да..............” си отива безвъзвратно.
Само защото вие отново сте я пропъдили.

На следващия ден продължавате с „положителното мислене” за някакво определено време, и след това отново, без замисляне забивате пирона в ковчега си:
- ЗНАЕХ си аз. Няма да стане!

И така – след няколко месеца сте се отказали имате само сила да се усмихнете тъжно:
- Ех, то ако ставаше така?!

Този или подобен сценарий се е разиграл само защото мисловната ви постановка не се е променила и на милиметър, а вие сте обвинили недостатъците на курса, книгата, системата и каквото друго се досетите.
Със силата, която хвърлихте за обвинения, можехте да започнете да се наслаждавате на желаното и бавно, но сигурно да се премествате все по-близо до него. Или пък него до вас.

Тоест, силата, която употребихте да „натежите”, за да си докажете отново, че светът е гадно и лошо място, можеше да бъде употребена за наслаждение и сбъдване.
Изборът си е ваш.

Французите имат много мъдър лаф:
„Нещата идват,
Нещата се случват,
Нещата си отиват”.

Гърците казват:
„Всичко тече,
всичко се променя”

Апостола е казал:
„Времето е в нас
И ние сме във времето”.

Променете мисловната си постановка. Използвайте силата си, за да се наслаждавате и да бъдете леки.
Е, може да я използвате и по другия начин.
Избора отново е ваш.


Сбъдват се само малките и леки мисли. В следващия пост ще ви споделя няколко основополагащи, които вършат работа................

[stonetales]

Някъде прочетох мисълта, че „дух и бяс, без покана не идват”. Мисля, че беше на Гьоте, но може и да греша.

Преведено на езика на французите, предполагам, звучи така:

Нещата идват, след като ги пожелаем, повикаме.
Нещата се случват, ако им позволим, не ги спрем.
Нещата си отиват, когато ги пуснем или изгоним.

Българите казват:
„Каквото повикало, такова се обадило!”

И в тези и в други мъдри обобщения, наложени от времето и жизнения опит, се набива на око активния момент. Активността на самия човек, който е поканил, пожелал или извикал събитието. Оказва се, че както при шилото в торбата, нещата се случват, само след като ги предизвикаме. А ние го правим непрекъснато.

Опростенческото мислене, че някой или нещо, са ни „виновни” за случващото се, определено е изключително скъп и безмислен лукс, тъй като натрупващата се за плащане сметка от Излишъци нараства лавинообразно и се разрешава по-най късия, най-оптималния път. Вчера ми разказаха за човек, тормозещ бременната си жена, който след като му било обърнато внимание, че греши, обявил събеседника си за виновен за „разбития” си живот и часове по късно изпил литър водка на екс, за да се самоубие. Предполагам, с явното намерение да накаже всеки „виновен” и да отмъсти на всички „виновни”.

Единия от резултатите, които е постигнал е, че е бил зарязан моментално и завинаги от предупреждаващия го. Намерението му да „напусне завинаги” събеседника си е сработило автоматично, за да възстанови равновесието, само дето той самия е бил напуснат. Какви ли ще са другите последствия?

Ние самите сме „виновни” за случващото ни се. Мисловните ни постановки, подплатени с намерението ни, изграждат или рушат живота ни.

Има различни начини за промяна на намерението ни. Борбените натури използват методи на „късане” и „отрязване”, други меко и плавно извършват завоя.
Използват се мантри, молитви, положително мислене, градивна настрoйка, активна жизнена позиция и какво ли оше не.

Сигурно има и други начини, но аз не ги знам.

Тук мога да споделя само моя личен опит, който не е задължително да сработи и при вас. Но ще се радвам искрено да вземете вътъка, квинтесенцията му. И затова ще се опитам да ви обясня своята мисловна постановка.

Всичко се таи в това, как се изживявате. Надменен или очарователен, умен или схлупен. Какъвто и да е. От там нататък произлиза намерението ви как да изглеждате, как да се държите, какво да постигнете.
И тъй като все пак говорим за промяната, която желаете, аз използвам плавния и безметежен начин на непрекъснатото „при” или „на”-помняне, че Всичко, което ми се случва, се случва, защото Става най-доброто за мен.

Не „за да стане” или „ще стане”, не! Не в някакво си бъдещо бъдеще! Става, тук, сега, в този момент.
Сега аз съм стъпил на пътеката, по чието протежение Сега стоят желаните от мен неща. Те стоят на тази пътека в този момент. По тази причина те вече са се случили и се случват, тъй като и аз и те сме в една реалност и само времевото разстояние е между нас. Това времево разстояние Ми служи, за да ни свързва, а не „дели”, както ви хрумна в първият момент.

Нямам и най-малката представа Какво точно Е най-доброто за мен. Нямам и представа как точно се случва. И не се интересувам, тъй като не искам да му преча да се случи.


Повикал съм го!
Оставил съм го да се случва!
Не го гоня!

[stonetales]

Гръбначният стълб е разделен на прешлени и междупрешленно разстояние.
Това разстояние е пълно със междупрешленна течност или вещество. Всъщност „течност” не е точната дума. По-скоро е нещо като желатин. Една от функциите на това вещество е „буферна” – обира напрежението, породено от натоварването на прешлените при работа.
Друга негова функция е „смазваща”-та. Осигурява свободното движение и „разтягане” на прешлените и предотвратява триенето между тях. Трайното изгубване на това вещество води до срастване на прешлените. Виждал съм снимки на сраснали прешлени на кръста на стар човек. Всичко беше едно. Нямаше междупрешленно разстояние. Това води до остаряване – (по-скоро остаряването води до това).

Всеки от нас е забелязал специфичният„скован” стоеж или движение, характерен за старите хора. „Езика” на тялото при тях говори за намалена докрай или прекъсната активност в областта на кръста. Особенно ако ги наблюдавате отстрани или в гръб.
При напрежението през деня, породено от работа, принудителен седеж, стоеж или движение, междупрешленното вещество намалява. Предполагам доказано е и от науката, че растежа на децата се дължи най-вече на нарастването и възстановяването на това вещество. То се набавя единственно по време на Съъъъън:)

Затова мама и баба карат детето да спи - за да си го набави при така бързото израстване.

До 25-30 година, при така наложилият се стереотип на живот, не се забелязват сериозни проблеми с набавянето му. Но постоянната изправеност на гръбнака - дори и при работа с компютър - го подлага на нечовешко напрежение. Веществото започва да се "втвърдява" и да намалява количеството си с течение на годините. Затова хубавите жени спят повечко.
Какво правя аз по въпроса - просто и ефикасно?

Лягайки на леглото, "полагам" гръбнака подобно на танкова верига. Кръстната чупка лекичко се изправя, ляга - (във хоризонтално положение). Свивам последователно нагоре и навътре коленете. По този начин изпъвам хълбоците и буквално опъвам, издължавам гръбнака. Повтарям движенията и с раменете. Гръбнака поляга опънат на леглото. Възможно е замомент да ви "стегнат" леко бъбреците – в началото мускулите на гърба просто не са свикнали на опъването. Споко - след няколко минути напрежението пада и ви се приисква да повторите манипулацията. Усеща се разхлабване и разтягане на гръбнака.
Физическият ефект е, че понякога след разтягането темето на главата ви доближава или опира в таблата на леглото - вие просто леко сте се "удължили" - а чупката на кръста изцяло е увиснала.

Подобно нещо правя винаги, когато шофирам - само с раменете, естествено - (навеждам се леко напред, издавам раменете нагоре и напред, за да се изпъне гръбнака и така „разгънат” го полагам обратно на облегалката – просто освобождавам напрежението, породено от принудителната неподвижност.

Допълнителен, а може би и много важен ефект по време на сън е, че енергийните центрове или чакри – (комай идва от „чакрък”) – разположени по гръбнака на човека се отварят по-лесно и се презареждат по-дълбоко. Почиването, презареждането на тялото се подобрява или увеличава.

Не само за хората, работещи тежка физическа работа, това е от значение.

[stonetales]

Предполагам, че след постовете, засягащи коригирането на мисловните постановки, сте се оказали в небрано лозе. Искрено ще се радвам, ако не е така.

Няма как да ви убедя, че споделям дълбоки и съкровени или недокоснати от никого тайни, които се преподават само в тайни общества или в непристъпни обители в планината. Простите истини, които споделям, са извлечени от живота.

А и нямам нужда да убеждавам никого в нищо, само споделям.

- Но как така?-ще си помислите. Как така, като си подредя или променя или организирам по някакъв начин мислите, живота ми ще потече по друг начин? Нали сивата и грозна, понякога, действителност си тече, нали съдбата ме е затиснала, а живота е толкова тежък!

Позволете да обясня механизма на случването, за тези, които все още не са разбрали:

Без значение, дали сте го осъзнали или не, с помощта на мисловната си постановка и намерението си, вие управлявате живота си. И ако криете от себе си този факт, оправдавайки се пред всичко и всеки за всичко случващо се с вас, не си помагате по никакъв начин.

В поста за визуализирането, бях загатнал механизма на случването на нещата. Споменах ви, че вашата визуализация съвсем образно и картинно предопределя хода на деня и живота ви. Нека доразвия идеята.

Всеки от нас е виждал как майстора на основите или стените на една къща опъва конец.
Вездесъщият конец, който постановява откъде точно ще мине кофража или пък линията, по чието продължение ще се изпъне бъдещата( но вече съществуваща в главата на архитекта и майстора стена).
За този конец говоря.
И ако наистина не сте виждали, просто си го представете и наложете образа върху вашият случай.
На практика, конеца се опъва между две точки. Тези точки се бележат се с колчета(при изкопа) или с две замонолитени вече тухли(при стената). По продължение на този конец се развива целият сценарий. И няма мърдане от този конец.

Едната точка е сегашното ви, за момента положение. Другата точка е вашата цел.
Каква е вашата цел, не мога да знам.
Конеца е пътя. Конеца сте самите вие. Конеца е Вашето намерение.

Намерението винаги работи по най-краткия път. Затова и конеца е изпънат. По този начин вие, дори и несъзнателно, дори и без да разбирате как става това, вървите по –най-краткия път.
Всичко изброено дотук, от началото на самата тема, са възможните и невъзможни, препъни камъни и Излишъци, които ви отклоняват от Правия, тоест, най-краткия път. Тоест изместват, пренатягат и късат конеца.

Единственото, което може би обърква вашето разбиране, осъзнаване, е времето, стоящо между вас и вашата цел, която някъде там в края на пътя ви, вече е сбъдната. Както споменах, времето само ви свързва.
Точно както и вашето намерение свързва и двете точки. Сегашното ви положение и целта ви. Но тъй като времето е разтеглива величина, то началото и краят, Сега-то и Сбъдване -то са „разделени”, но само в нашите глави. На практика те са обединени от същото това време.

Каква е същността на объркването, което води до неразбиране и захвърляне на всичко в ъгъла, до старите и прашни чорапи.

Объркването и неверието в себе си имат няколко аспекта. Единият е времевия аспект – „разстоянието” от вас до целта ви, другият е непрекъснатите следващи и следващи Кръстопътища, третият е факта на вашият Непрекъснат избор, като резултат или предизвестяване на тези Кръстопътища. Има и още аспекти, но вие сами бихте си ги обяснили, в момента, в който изоставите вашето объркване.

Човек седи и се чуди:
- Добре де, нали всичко върви по най краткия и верен път, защо тогава всичко така се променя, защо губя контрол, защо се изгубих в разбиранията си? Колко време вече мина, все още нищо не става, изгубих търпение, какво да правя, какво да мисля? Обърках се!

Нормално е. Човек си представя правата линия, експонирайки я върху своя план или очакване за развитие на нещата.
Но как би могъл човешкият разум да планира и обясни всичко, при условие, че Намерението не се поддава на обяснение и описание. Намерението Е Дъхът на Господа. Като частици от Самият Господ, като негови деца, ние сме частици Господно намерение.
Казано е: „Неведоми са пътищата Господни”.
Ние самите сме Неведоми.
Ето оттам идва и нашето объркване. Ние искаме да обясним Намерението с разума си.

Няма как.

Как беше – „Направи си план, за да разсмееш Господа”! Бих го превел за нуждите на този пост като:”Опитай се да обясниш Намерението, за да разсмееш Господа”

Нека ви дам няколко прости примера, за времевия, изборния и кръстопътния аспект на нашето неразбиране и объркване. За моя радост вече минах оттам. Голямо лутане беше.

Както една история съществува написана в единиците и нуличките на един текстови файл или между страниците на една книга или записана върху CD, така и нашата ситуация с двете точки и конеца съществува на едно и също място и в едно и също време.
Държейки CD-то в ръка, не можем да изгледаме филма
Пуснем ли обаче CD-то на компютъра, ние „разтегляме” заключеното вътре в него време и гледаме филма. Засега все още не можем да го изгледаме за миг.
Отворим ли текстовия файл, ние „разтегляме”, четем ред по ред или през редовете същата или пък друга история. Същото откриваме и между страниците на книгата. Разтеглянето на историята тогава става само в представите ни. Ние творим някаква реалност.
Можем да връщаме, да четем бързо или бавно, да спираме или да започваме от където си искаме. Можем да отидем в края на книгата, файла или диска и да видим развръзката. И разбираме какво става.
Същото нещо можем да направим, когато се върнем в спомените си. Да видим като на филм всичко, което ни се е случило, да си извадим изводи и да постигнем някакво разбиране.

Да, но в реалната ситуация, в която съществуваме, е почти невъзможно да отворим крайната страница, за да „прочетем”хепиенда. За наша радост обаче, ние можем да го Възнамерим. Тоест да Забием колчетата и да опънем Конеца. А малко ли е това?
И да се пазим от всички указани дотук препъни камъни, чрез нашето осъзнаване.

По тази причина - невъзможността да видим „черно на бяло” изхода от ситуацията - нетърпението и излишъците ни повеждат към неразбиране и неверие в себе си. Времето, разтегляно от самите нас и разстилащо се между двете точки, не ни позволява да се убедим, че ситуацията се развива точно така, както бихме искали. И ние започваме, с помощта на вечно притесняващия се разум, да оплитаме конците си. Да затягаме юздите на намерението, ползвайки объркването в главите си.

И тъй като стоката не е дошла „на време”, тъй като планът не е сработил точно по „разписание”, тъй тъй като автобуса е закъснял, тъй като детето се е забавило от среща или училище, тъй като гаджето не ме е дочакало, (все времеви ефекти), ние завихряме Излишъци, чрез нетърпението си и неразбирането си. И, естествено, уплитаме тотално конците.

Неведоми са пътищата Господни.
Не бихме могли да разберем, защо ни са се случили всички тези забавяния на времето, докато гледаме праволинейно на нещата.
Една от всичките причини за тези „забавяния” е факта, че ние пресираме времето. Буквално.

Например в случая със закъсняващия автобус:
Знаем, че е необходимо да станем в някакво определено време, за да имаме времево пространство, разстояние, позволяващо ни да стигнем в уречения час на работа, среща, риболов или театър. Но спим, протягаме се, прозяваме се и си казваме – „все някак си ще стигна”.
Дотук ние сме притиснали времевият фактор достатъчно, за да се получи откат и се наложи бъде възстановявано Равновесието.
Дали автобуса ще се забави или ще има задръстване на светофара, нагнетеното от нас самите напрежение в ситуацията, с факта на мотаенето, се материализира. Точно както сме си го възнамерили, „все някак си”, точно така ние пристигаме в последния момент или леко закъсняли, смачкани от тълпата или притиснати от задръстванията.
Натиснахме в една посока, равновесието ни го върна с притискане в друга. Елементарно.

Обратното положение при времевия аспект:
Отиваме на работа по-рано или се замисляме издалече за решаването на някакъв проблем. Подготвяме се за срещата внимателно и съсредоточено.
Казваме си – „Този път ще отдам необходимо внимание и всичко ще е наред”. Тоест – не притискаме, а забавяме времето, не бързаме а сме спокойни.
Веднага получаваме възстановяване на Равновесието със пристигането на по качествени материали за работа, което ни позволява да отхвърлим 30% повече работа за деня. Или пък със нова, проста и гениална идея, която ни спестява огромни проценти време и усилия за отхвърлянето на една и съща работа.


В случая сме получили необходимото внимание от реалността, само защото сме си го поръчали, още с промяната на мисловната ни постановка – не „все някак си” а „с необходимото внимание”.

Сравнете го с различните подходи при първа среща между мъж и жена.
Каквото повикат, такова се обажда.

Един от начините за забавяне на времето е спирането на мислите или по-точно, „акцентуването върху и удължаването на паузите тишина” между тях.
Резултатите са съвсем прагматични, тъй като идеите, които ви хрумват в тишината на тези занимания ви карат да се питате „възможно ли е да сте били толкова слепи досега”?

Следват другите аспекти на объркването...........

[stonetales]

Кръстопътищата следват един след друг.
Споменах ви, че във всеки един момент ние сме на кръстопът.

Имаше една научно-фантастична книжка, в която малко момиченце „Знаеше” какво ще стане със всяка една планета и всяко едно междузвездно правителство. Изпращаха стотици опитни убийци, за да я унищожат, но по странни и непредсказуеми начини детето оставаше живо. Някои просто се спъваха и падаха, други изгаряха във звездолетите си, трерти се избиваха един-друг и т.н.
Един умен мъж успя да достигне до нея – без лоши намерения – и я попита как така оцелява?
Отговора беше изключително прост. Детето отговори:
- Знам, че ако застана ето така или опъна ръката си напред или пък се обърна с гръб, ще се случи нещо определено. Знам, че на всяко мое действие ще бъде отговорено по точно определен начин. Знам.


Ние самите знаем или си мислим, че знаем, какво ще стане след всяко наше действие. Една Вечна заблуда.
Понякога интуицията побеждава вечно бучащия и мърморещ разум и ни кара да вършим на пръв поглед неразумни неща. В повечето случаи обаче, разума ни води по пътя на рутината и утъпкаността.
Няма значение, и в двата случая кръстопътищата следват един след друг. Тук се крие и следващият аспект на нашето объркване и неверие в себе си.
Ние сме поели към една, своя си, цел. В ума ни се оформя някакъв образ на крайния рзултат и ние вървим „право” напред. Съвсем „смело и безотговорно” като водещ девиз, избираме всеки нов кръстопът. Но подобно пътя на водата, заобикаляща скалата, и нашите кръстопътища лъкатушат, съобразно материалните условия, в които съществуваме.

И тук, праволинейното ни мислене ни играе неговите си номерца. Нека дам един пример.

Поставили сме си цел, избрали сме начина на действие, следваме го. Опитваме се да предопределим бъдещите кръстопътища, само за да сме мааалко по-спокойни и сигурни. Но – не щеш ли пречка – например спира тока, водата, свършва материал или ресурс, за чийто резерв сме забравили и така нататък. Разваля ни се настроението тъй като Петрови отново катерят най-новия модел пералня по стълбите.

Тоест – появява се „скала”, на пътя на водата.

Праволинейното мислене избира по дифолт пътя „през скалата”. Кръстопътя, който поема това мислене, е „правилен”, следвайки традиционното, непробиваемо мислене, установено от разума.
На пръв поглед всичко е наред, но на практика, науж „правилният” начин е традиционно остарял и най-важното – по отношение на даденият проблем той е абсолютно неприложим.
Естествено, има десетки други, оптимални възможни решения, но „Традицията постановява” – действа се само така!
Пак се сещам за традиционният отговор (без замисляне), на какъвто и да е проблем, на българския инженер:
- „НЕ става!!”

Тук основното объркване идва между разминаването на нашето намерение и пътят, „повелен” от нашия разум. Не че критикувам разума. Ако го нямаше, света ни щеше да е пълен хаос. Не, че сега не е.
Коментирам само затягането на юздите на намерението, държани от разума ни.

Какво прави водата, когато срещне скала?
Заобикаля.
Какво прави разума, когато срещне скала?
Бори се. Търси правата, „правилната” линия. А е необходимо заобикаляне – на пръв поглед грешен, но всъщност правилен Кръстопът.

Това е същността на Кръстопътищния аспект на объркването ни.

Не е необходимо да държим железен контрол в 100 % от времето на начинанието ни. Системата която ръководим – независимо фабрика, домашна кухня, работилница или проект – е гъвкава и подвижна.

Би било хубаво да охлабим юздите, точно както опитния колар ги отпуска или натяга в необходимия момент, в зависимост от кривините и наклоните на пътя.
Нека не се заблуждаваме, че както най-късото разстояние между две точки е правата, така и пътя на нашето намерение е права линия. Няма как да стане, защото материята е плътна и тежка.

Че пътят на нашето намерение е най-краткия,(не най-късия), Оптималният - няма смисъл да се съмнявате в това.
Всъщност, ако се позамислите, Най-доброто, означава Оптимално. Какво е оптималното за вас? Не мога да знам. Това го научаваме с разума си, едва когато в края на начинанието си теглим чертата и отчетем плюсовете и минусите.
Или пък още в началото на начинанието възнамерим гъвкавост и подвижност.
Какво означава това?

Представете си или се върнете в онзи момент, в началото на някое ваше начинание.
Вие сте на някаква отправна точка, целта ви е някъде там – наблизо или в далечината – и между вас, в мислите ви съществува една иделна права от кръстопътища. Добре.

Но същността на всеки нов кръстопът е минимум две, но всъщност многобройни разклонения.
На практика, в отправната ви точка, между вас и целта ви стоят милиарди, безброй кръстопътища.
Избирайки само тези, които са известни на разума, вие замонолитвате пътя си, без да можете да вземете под внимание всичко. Опитвате се предварително да поемете всички необходими кръстопътища.
Защо? Не се ли прави това, едва, когато достигнете до времето и мястото на следващия кръстопът, а не предварително?
Тоест, „хващайки” предварително „всички”кръстопътища, ние сме статични, вдървени и неподвижни. И какво ли още не. Опънали сме здраво юздите и буквално пришпорваме коня.

От друга страна, възнамерявайки гъвкавост и лекота, вие оставяте нещата да се разрешават по оптимален, най-добрия начин. Тоест, без предварително заковаване на позицията си по отношение на следващия кръстопът, вие леко и внимателно – което не означава непременно бавно, а напротив – приближвате и „на място” поемате следващия, действително Необходим за конкретната ситуация, а не Предопределен кръстопът.
Объркването при кръстопътищата се дължи на вечната мания на разума за Контрол. Една относително губеща позиция, тъй като оптималните варианти(невидими предварително) са много повече от статичните, подчинени на разума.


Винаги, когато започвам нова работа или скулптура, имам само образ в главата си. Абсолютно никакъв план.

Винаги се изненадвам от резултата, тъй като вродената ми подвижност позволява на работата да се развие оптимално – по Най-добрия, възможен за момента, начин.

Няма как да знам какъв е той. Той просто е отвъд моите предвиждания.

[stonetales]

Изборния аспект на объркването, провокиращ неразбиране и невярa в самия себе си, води до следствието, че оптималността на случването намалява значително.

Според една древна традиция, ние като човешки същества, сме съсъди на желанието, които желаят да получават и получават светлина. Но удовлетворението от получаването на тази светлина може да се осъществи единствено, ако ние самите сме си я взели, изработили, извоювали, заслужили, а не получили наготово.Тук стои въпросът и за какво сме се родили. Децата индиго и кристалните деца знаят.

Идеята на тази древна традиция се потвърждава и от факта, че би било добре получената даром Божествена светлина, да се върне обратно към Бога, но вече одухотворена, облагородена, от самите нас.
Изниква въпроса – как така облагородена и одухотворена? Нима можем да се мерим с Господа?
Не, излишно е, но можем да Му сътрудничим в това, заради което ни е дарил с живот – Творчеството.
Знам, че ви се струва странно това твърдение. Проверете и вие за себе си – дали е така?

От друга страна, а тя е „друга” само външно, всеки човек, всяка душа, дори и най-закоравялата, желае някаква сигурност и спокойствие. Вътрешен комфорт. Независимост.
На какъвто и стадий от развитието си да се намираме, ние искаме, желаем да получим този вътрешен комфорт. Понякога – на всяка цена.
Японците го наричат УА.
Постигнатият вътрешен комфорт неизменно води и до външен. Човек е наясно със себе си и рано или късно си застава на мястото. А оттам всичко останало се подрежда от само себе си.

Точно тук се крие Изборния аспект на объркването, в резултат на което оптималното случване на нещата бива забавяно, затруднявано или стопирано от самите нас. Бих го формулирал така:

Какво точно искаме, как го искаме и съответства ли, провокираният от някакъв външен фактор, образ в главата ни, на нашите действителни желания?

Желанието да получаваме е съвсем естествено. Но интензитета и насоката на това желание е нещо съвсем друго. Не случайно се казва:
„Остави го. Младо е. Кръвта му врие”.(ври, кипи) Силата бушува и нерядко намира странни изрази.

Често попадаме на хора, чиято максима е: „Искам всичко, тук и сега”.
В тази максима няма нищо лошо или неестествено. Но интензитета, силата, с която те си пожелават, а и това „всичко”играе основна роля в развитието на оптималността на случване. Тоест, играе основна роля в объркването.

Спомняте ли си едновремешната реклама на NIKE – „Силата е нищо без контрол”?

„Внимавай какво си пожелаваш” – с това започва цялата тема. Предупреждението тук е доста по – дълбоко, отколкото личи на пръв поглед.

Бих го перифразирал за целта като: „Внимавай КАК си пожелаваш”.

Ето например пожелаването на „всяка цена” говори само за себе си. Независимо от жертвите, които неминуемо ще бъдат изтърпени или дадени, Има, (съществува, ние сме я създали, с помисляне), Цена, която Трябва да платим, за да получим. Но това вече не е получаване, това е компромис. Какво друго би могло да е, след като само с мисълта „На всяка цена” ние предварително възнамеряваме и „всякакви”загуби.

Подаспект на получаването на „Всяка цена” е нетърпението. Знаем вече, че лекотата и естествеността спомагат за оптималния ефект. А нетърпението в никакъв случай не би могло да е естествен процес. В никакъв случай не е лекота. То си е чиста проба Излишък. Процес на нагнетяване на сила, по повод някакво желание. Вибриране на тази сила с интензитет, значително по-голям от необходимия. Можете да го сравните със огромен автовлекач или ферибот, който тегли Трабант.

Материята, в чиято честота живеем, е тегава и инертна. Огромният интензитет на нетърпението може само да „затлачи” протичането на желаните от нас процеси.
Събирайки нетърпението с желанието да получаваме, ние автоматично изкривяваме конеца на нашето намерение и непременно получаваме съответен, изкривен резултат. Същото се получава, когато разпалим огромна пещ, с намерението да си запалим цигара.
Най-малкото е безмислено, освен ако не сме си пожелали да се наслаждаваме на огъня в пещта. Е, губим и няколко часа време и кубик дърва за целта.

Бихме могли също така да си палим цигарите с влачене на количка с горелка или оксижен след себе си.
Схващате ли „на живо” какво е оптималност на случването?
Едно намерение, различни начини – един и същ краен ефект.
Кой от тях ще изберете – може би джобната запалка?:)

Спомняте ли си за мисловните постановки?
Различни мисловни постановки, различни намерения, различни ефекти.

Но да се върнем на Изборният аспект на объркването.
Тъй като всички ние желаем да получим вътрешна хармония, пари, слава и какво ли още не, рядко се замисляме как точно и какво точно да си пожелаем. За съжаление, обикновено се водим по установени вече модели – Жорката има толкова готини нови джинси – искам и аз такива.
Напоследък са модерни обувки тип....- искам и аз.
Онзи лаптоп има `нам си какви екстри – искам.
Яна има такава яка, модерна блузка –ИИИСКАААААММММММ.

Опъвайки конеца на нашето намерение, ние виждаме бляскавата, неестествена картина на пожеланото, провокирана от нещо външно.
A понякога просто си искаме – ей така, на инат.

Общо взето, за да получим исканото, в повечето случаи на всеки следващ кръстопът, взимаме странни и неясни решения, тъй като самите ние сме изпаднали в някаква заблуда. Или горим от нетърпение „да сме в крак с модата”.

За да избегна неяснотата от толкова много думи ще илюстрирам с тотален пример, засягащ едно и също поведение, наблюдаван в десетки и десетки варианти. Спокойно можете да прехвърлите примера върху вашата ситуация, както правя и аз.

Златка и Петко имаха малка къща. Обикновени хора, с обикновена – малка или голяма заплата.
Впечатлили се от размаха на строителството по Черноморието.
Съседите им дават квартири под наем, сезон след сезон, година след година, а те стоят с ръце в джобовете. Хотелите се изпълват, а те пак стоят.
Писнало им от тази „неправда”. Добре. Решили и те да строят.
„Е, пари няма и няма да имаме” – си казали те. Какво да правим?
Хоп – и в банката. Огромен кредит, изплащан от малките им заплати. Надежда, че след няколко години нещата ще потръгнат.
Не мога да знам точно какво се е случвало в главите им, мога само да предполагам.

Дотук добре – „така правят всички” – „и ние ще направим така”.

Пред вид относително малките им заплати и ресурси, би могло да се оптимализира използването на средствата, получени от банката, още повече, че лихвите са си лихви и не спират да текат. Една нова едноетажна или двуетажна къша, с по две-три-четири стаи на етаж и с красиво, пълно вътрешно обзавеждане, би позволило на образа в техните представи да заработи след около година, например. Тоест, парите биха им стигнали, за да материализират мечтата си и да заживеят възможен, спокоен живот, изплащайки навреме кредита си.
Да, ала не.

Златка и Петко Избират погрешен, неправилен или какъвто и да е, друг кръстопът. Започват да строят 4 етажна къща със студия, апартаменти и така нататък. Не лош, но надали оптимален вариант.

Не ми се рови в причините, пореди които са взели такова решение, защото ми става тегаво. Сами бихте могли да се досетите за неразборията в главите им. А и в нашите, собствените.

Резултата на практика е, че след достигането на 4 етаж, къщата остава без покрив и на груб строеж. Парите свършват, лихвите текат, а така бленуваният наем от отдаване на квартири през лятото е все още блян.

Нататък – банката обявява къщата за продан. Но за да се продаде, тя трябва да е с покрив, санирана, с външна мазилка, цокъл и облепени тераси.
Златка и Петко продадоха апартамента на децата си.
Сега къшата е с покрив, голяма, красива, санирана и измазана отвън, на груб строеж отвътре и празна.
Огромно, празно, четириетажно хале.

Варианти всякакви.

Златка и Петко си пожелаха нова къща.
Те вече я имат, но, това ли си пожелаха?

Спокойното и безметежно съществуване, което всъщност искаха, бе заменено, спомощта на обърканият избор на кръстопът, с непрекъснато притеснение за изплащане на кредита.

Внимавайте, точно как и точно какво си пожелавате:)

[stonetales]

Почти всеки път, когато запитвах Кристалния за решаването на някакъв проблем, той ми отговаряше едно и също:
- Бъди себе си!

Под различни форми, в различни варианти, по различен начин, но всичко клонеше натам – Бъди себе си!

Доста години се чудех – как така да „Бъда себе си”. Не съм ли себе си? Какво съм тогава? Какво би помогнало разбирането на това на „нерешимия” според мен проблем, с който отново се бях затлачил дотам, че да ми се налага да търся помощ.

Бъди себе си!

Лафа е толкова изтъркан и използван в годините, че на първо чуване даже поражда леко потрисане и досада – „Оффф, пак ли нравоучения. Та аз си го знам това.”
Или пък по-изискания, стилен, вътрешен коментар – „Скука.”

Нека ви представя моето виждане на нещата.

Измежду нас има всякакви хора. Добри и лоши, умни и глупави, грозни и красиви, опитни, неопитни, стари, млади - изобщо – Всякакви. Някои гледат далеч напред, други за нищо на света не желаят да погледнат дори пред носа си. Едни кроят мъдри планове, други живеят като мургавите „пазители на огъня” – ден за ден.
Калейдоскопа от личности, хора и човеци е изумителен. Виждал съм двойници един на друг, двойници на известни личности или хора с лица, сякаш излезли от древен епос.

Абсолютно различни характери, опитности, изживявания. Най-мъдрият човек, когото познавам на този свят, абсолютно трезвен, изглежда като на 3-4 ракии.

Пъстра шарена черга. И всяка отделна личност е отделен цвят или нишка от тази черга.
Всички заедно тъчем премяната на времето, в което живеем. Променяме го и то нас променя, според Апостола.

Не би могло и няма как да сме еднакви. Въпреки коментара на един приятел, че при раждането си всички бебета са с образа на Йода – учителя на Люк Скайуокър, ние сме абсолютно различни.
Ако бяхме еднакви, чергата на животите ни щеше да е с един, единствен, някакъв цвят.

Но – не! Всеки от нас ежедневно се сблъсква с различни ситуации, породени от различно мислещи хора. Различни хора пък намират различни, понякога диаметрално противоположни решения на един и същ проблем. Светът, в който живеем е пъстър като пременена есенна гора.

Как е възможно да сме толкова различни? Въпреки тоталната външна унификация, почти еднаквите дрехи, които носим, прически, поведение и маниери.

Просто сме УНИКАЛНИ. Дори и еднояйчните близнаци имат малки, но съществени разлики.
Всеки един от нас, човеците, е уникално и единствено дете на Господа.

Ще оставя на вас самите да си припомните странните, уникални личности, които сте срещали. Аз самия съм се улавял на два пъти с увиснало чене, след като слушах ерудити в строителството. Един от тях беше Иван, от Юрокаминицентър. За половин час разговор, ми спести 6-7 години търсения.

От друга страна обичам да разглеждам лицата на хората. Няма как да обясня колко неуловими нюанси долавям. И никога няма край разнообразието.

Ние наистина сме уникални.
В такъв случай – живеем ли уникално живота си?

За тези, които са сигурни в положителния отговор, мога да кажа, че усещат и знаят какво е да си себе си. И въпреки стандартните грешки, които повечето от нас правим, те живеят шарено и пъстро. Поне, доколкото могат и са възнамерили.

Ще продължа за останалите, които търсим. Как би могло разбирането и осъзнаването на „Бъди себе си” да помогне за разрешаването на проблемите ни и осъществяването на мечтите ни? Толкова просто е, че чак глупаво звучи.

Вашето собствено излъчване, вашата уникална вибрация и светлина, осветяват и материализират вашия оптимален път в живота. Случването на желаните от вас неща се предшества на първо място от уникалното изразяване на вашите способности.

Казано по друг начин – провървява ви само когато изразявате себе си – дори и да не го осъзнавате. Когато не ви върви, вие не изразявате себе си, Не сте себе си.

На първо място, изразяващият себе си не се интересува от чуждите начини и способи за действие в материалния свят. Не, че чуждите такива не са действени. Дори и да са по-действени от неговите собствени, е твърде вероятно да не са оптимални за него самия. А това означава, че ползвайки ги, изразяващия себе си хваща някое по-дълго и по-неоптимално разклонение. Естествено тук-там има и съвпадения, но дори и те са като еднояйчните близнаци – със малки, но съществени разлики.

Представете си художник, който имитира чужд стил и никога не изразява себе си. Имитира оригиналите перфектно.
Кой остава в историята? Оригинала или имитатора. И най-важното – Защо?

Някъде в началото на темата, ви споменах за същността на Имитирането. Бихте могли да се върнете за малко там и да си поприпомните какво е да не си себе си. Припомнянето ще хвърли допълнителна светлина върху настоящия пост.

Дали визуализирате нещо, обмисляйки идея, дали опъвате конеца на намерението си, дали хващате следващия кръстопът или променяте избора си, просто пожелавайки си нещо, ако сте себе си в този момент, вие сте оптимален и истински.
И такъв резултат ще получите.
Бъдете себе си. Бъдете оригиналът.

[stonetales]

За пръв път в живота си, тази сутрин се събудих, знаейки.
Основното, дълбоко скрито притеснение беше изчезнало. Гладът.

Ако трябва да съм точен, не Гладът беше изчезнал. Беше изчезнало притеснението за удовлетворяването му. Но това е дълга история, която бих искал да ви разкажа.

Някъде назад из темата споменах за „ящното”си, (лакомо, ядящо) детство. Може би от скука, може би от лакомия, съчетана с глупост, но храната беше за мен основна тема в живота. Годините на лакомо хапване постепенно ме доведоха до размисли – действително това ли е смисълът на живота? Ставаш от сън сутрин и се започва – кафенца, чайчета, кескчета, закусчици, мекички, понички, бозички, банички и т.н. И всичко това в умалителна форма, за да се умаловажи значението на тъпченето.
Сякаш не си се навечерял до смърт, предишната вечер.
А има ли смисъл да изреждам изобилието на обедите и вечерите? Край няма да има.

Постепенно всичко това започна да ми доскучава и започнах да търся алтернатива. Нещо, с помощта на което да не изпитвам отново и отново успиващото чувство на преяждането. Бях му се наситил вече.

Много пъти ми се е случвало да попадна на стари хора, които при покана да хапват и пийват, твърдят:
- Аз мойто съм си го изял и изпил, д`ете! – И посягат от немай-къде или пък изобщо не “кусват”(опитват), каквото и да било.

Всичките тези стари или просто възрастни хора са се отличавали със затихващи функции. Телата им са попрегърбени, движенията им са забавени, мислите текат бавно, а израза на тези мисли - още по бавно. Те се бяха примирили с неизбежния си край и образно казано бяха „дали назад”.

Не за тази алтернатива искам да ви разкажа. Не за този „примиренчески” избор ми е думата.
Нито пък искам да омаловажа по какъвто и да е начин изконният гостоприемен Български обичай да се сяда на масата по всякакъв повод. Дори и сега, след като намерих своята алтернатива, вечерните трапези са източник на веселие и сладки приказки с приятели и гости в дома ми.
Искам да ви разкажа отдалеко за Алтернативата, която намерих. Възможността да съм жизнен и подвижен, без да се налага да слагам храна в устата си. Пълната противоположност на „даването назад”.

Как го правя ли? Залепвам езика си на небцето(всъщност той винаги стои там, когато не говоря), насочвам вниманието си към областта, включваща третото око, лоба и най горната чакра, (горната предна част на главата) и дишам по упоменатия някъде назад в темата начин.

За дългия откривателски и тренировъчен процес, довел ме до този резултат искам да ви разкажа. Няма да е с няколко думи, въпреки, че току що, в горните редове, ви доверих „тайната”. Който може да я разбере, нека действа:)
За останалите започвам отначало.

Държа да отбележа, че не е възможно начина и техниките, които споделям да са единствените. Не би трябвало да се обвързвате единствено с тях. Хубаво би било да потърсите своя оптимален вариант, естествено ако желаете. В моите търсения ползвах дори и опита на един приятел, за когото се надявам, че ще сподели и неговия уникален начин.

Някъде, в някакъв момент на жизнения си път, след като бях се позабавлявал с курсове по йога и тай-чи, попаднах на книгите на Ман Так Чиа. Тъй като се заплесвах от време на време с опитване на ци-гун и подобни техники, Ман Так ми допадна много.
Но тъй като постоянното непостоянство е най-характерната ми черта, не се задържах много и там. Просто, в момента, в който откривах , че дадена техника ми е странно „позната” отнякъде, продължавах нататък.
В един момент, след разговори с познати и приятели, открих или осъзнах, че всяка една публикувана техника е публикувана, само защото някое Човешко същество я е открило или си я е припомнило. Което автоматично означава, че всички енергийни техники са личен приоритет на Човешкия род.
И, съответно, са много добре забравени. Нищо ново под Слънцето, нали?:)

Вдъхновен от Ман Так, започнах да дишам навътре и навън от чакрите, Смених доста различни варианти, търсейки този, който ми допада най-много. По тази причина публикувам само принципа на търсене и изпробване, защото ако се „забода” в светоусещания, получени при практикуване на определена техника, ще откараме „чааааак до сутринта”.
Всъщност, дишането ми е любима техника. Обикновеното, насъщно дишане, смесено с концентрация в различни центрове, задържане и така нататък. И в крайна сметка, то беше двигателя на „последното” ми откритие – Алтернативата на удовлетворяване на Гладът.
Дишането през чакрите, една след друга, от предната и задната част на тялото, отваря и провокира така наречения голям кръг на обръщение на енергията. Има го в интернет. Да речем тръгвате от най-долната, вдигате нагоре, стигате до върха на главата и връщате назад и надолу. Разположението на чакрите може да намерите навсякъде в интернет, но най-добри са собствените ви усещания. Едно от дишанията, които използвах, беше вдишване във и издишване от определената чакра, последвано от същото в съседната чакра и така нататък, докато направите пълен кръг. Правите няколко кръга и изследвате светоусещанията си.
Естествено, че в началото, когато още не сте свикнали, по някое време, в резултат на раздишванията може да усетите лек глад. В момента обаче, е важно да завъртите и осъзнаете големия кръг, който така и така, докато спите нощем, се отваря. Доказателство за това е сутрешната ерекция при мъжете, тъй като получената по време на сън енергия се върти по кръга.
Единственият важен момент е да избягвате каквото и да било пренапрежение, защото по този начин ще запушвате, а няма да отваряте.

Идеята, която ми бе подадена в последния момент на търсенията ми, от моя приятел, е следната.
Вътрешно гледане в Слънцето. Не с физическите очи, а с менталното трето око. По този начин, вие можете да усещате и поемате енергията му, дори и когато сте на тъмно или на сянка. Лесно можете да преминете от физическите на менталните очи по следния начин.

Гледате, взирате се в слънцето колкото и когато ви е добре. В никакъв случай не е необходимо да прекалявате и да задържате докато ви потекат сълзи. Може дори леко да присвивате клепачите, за да не дразните ретината. Най-добре е ако можете да го правите на изгрев или залез, когато спокойно можете да гледате в него с широко отворени очи.
Да кажем, първия етап на вътрешното взиране в слънцето е да позволите на енергията му да потече през очите и да се стича напред и надолу или нагоре през върха на главата, назад и надолу. Тоест, да пуснете Слънцето да се върти по Големия кръг, независимо в коя посока. Аз усещам слизащата енергия като течна топлина, стичаща се отвътре по тялото.
За улеснение, можете да повторите последователното вдишване по чакрите, но този път да вдишвате самото Слънце през тях. И тук пак има два основни варианта – вдишвате директно през чакрите или на всяко вдишване, дърпате енергията на Слънцето през очите към съответната, следваща чакра.

Няма правило за време и продължителност. Само не прекалявайте. При всеки един признак за неудобство, спирайте и почивайте. Резултатите идват, само ако не ги „спирате” с излишно натягане.

След време ще получите един автоматизъм, който стига дотам, че даже в момента, докато пиша и мисля за техниките, без да практикувам, центровете в предната горна част на главата ми се активират сами и процеса започва от само себе си. Енергията навлиза сама, без да съм я търсил.

Рано или късно ще усвоите вашия оптимален начин за поемане на Слънце в себе си. И без това, докато сте на почивка на море или планина или докато сте на някаква работа на полето или на слънчево място, вие правите това – поемате Слънце с тялото си. Една от визиите, които могат да ви помогнат е да осъзнаете тялото си като една цяла, голяма чакра. Може да не ви се налага да вдишвате през чакрите, а директно, с мисълта си да водите енергията натам. Начини много. Експериментирайте и намерете вашия.

Да речем – втория етап на вътрешното гледане на Слънцето е по време на заниманията си да затворите физическите си очи и да прехвърлите изтеглянето на Слънцето към и във третото си око. Продължете с наложилата се практика, но със затворени очи.

Когато сте готови за това, просто прехвърлете и разтеглете времето на практиката си през целия ден – когато и както се досетите. Гледайте Слънцето със съзнанието си.

И тук идва действителния Преход. В един момент наистина е необходимо да Поискате да се храните с енергийна храна. Това означава да можете изоставите, вътре в себе си, познатото удовлетворение от вкусната храна. На пръв поглед е лесно и просто. Но е дълъг процес, тъй като ние сме свикнали да смесваме удоволствието от нечия компания със удоволствието от поемането на някаква вкусна храна. Сами ще осъзнаете какво означава за вас, всичко това.

Но какво значение има времето?

При мен, на практика се получи така. Един ден полудях от непрекъснатите пристъпи на глад. Тръгнах да плувам в морето и докато слизах към плажа, ПОИСКАХ, поисках да мина на енергийно хранене. Излязох от морето и докрая на деня не усетих глад, а само включване на посочените центрове.

И сега вече става така – концентрирам се или просто си спомням за горната , предна част на главата, там дето във филма „Манастира Шао-лин” горяха точките на главата на Джет Ли с мокса, при приеманието му за монах. Събирам във съзнанието си третото око, споменатите точки и най-горната чакра и оттам навлиза силата на Слънцето. Указаната област изтръпва в зависимост от интензитета на поемане.

Във всеки един момент, когато усетя глад, вдишвам леко оттам.
Не знам точно как и какво става, но гладът изчезва. И така – през целият ден.

Ако искам – ям физическа храна, ако искам – ям енергия.

Свободен съм.

Казах, каквото исках да кажа. Благодаря ви, че ме изтърпяхте докрай:)

[18j]

Какво мога да кажа - темата е развита доста добре с ключовите понятия и всичко. Мисля че всеки пребиваващ на нашата Земя в тези размирни преходни години и Търсещ някаква Истина може да открие нещо за себе си - от базовите понятия в ежедневния живот до техниките за откриване на вътрешния център и енргийния поток или както бихме казали иначе "издигане на Орендата".

Първом да споделя за последния елемент - вътрешното гледане на Слънцето - както го нарекохме. Аз не бих си позволил да го наричам както и да било - още по малко да го обвържа с думичката "хранене" както са направили някои индийски "посветени". Не бих обвързал работата със Слънцето с идеята за консумация.
НО факт е че техниката служи твърде успешно И за усвояване на енергия - наместо да се яде храна, както между впрочем може да служи за отвличане от всякакви проблеми, страсти, желания - тъй като удоволствието от енергията която нахлува в енергийното тяло е несравнимо.

Ключов момент в тази техника е да не се напрягат и подлагат на риск очите, а да се избута енергийния поток към третото око и да се "гледа" с него. По този начин се запечатва проекция на Слънчевия диск сякаш на челото и енергията потича директно надолу по всички останали Центрове.

Аз лично прилагам тази практика за калиброване на енергийното тяло, прочистване от всякакви паразитни мисли, идеи, енергии, търсене на отговори, вдъхновение, откровение; бих казал сливане с Абсолюта в неговото постоянно състояние на творчески екстаз - Нирвана.

[18j]

Връщайки лентата към самото начало - името на темата "На себе си ли служим" наистина напомня на безброй книжки с глупости на пазара и по-специално едно учение ли е, теория ли е, на някакво нещо, което се нарича Ра и по-късно подето от някакво друго нещо наречено Касиопеа. И двете са автори - може да се намерят текстовете им из нета - заглавието е Служба на Себе си и Служба на Другите (Service to Self, Service to Others). Става дума за конкретното въплащение на душата по пътя на еволюцията й - дали е предвидено да служи на себе си или на другите - като двете предназначения се редуват през отделните въплащения на духа. НО
лично намирам тази теория ли, та учение за твърде повърхностно. За отправна точка взимам "Астрология на Траките" от Спас Мавров където е описана еволюцията на духа в душа през призмата на зодиака. Душата посредством въплащенията си трябва да придобие определен набор от качества, за да премине в друго състояние. Като върховната цел е да служи, да помага на другите и накрая да се превърне в Син Божи, посредством себеотрицание и саможертва.

На пръв поглед заглавието на темата "На себе си ли служим" може да бъде възприето като егоистично - излиза че целта на живота е да служим само на себе си, което предполага силна проява на его, отдаване на егоистичните пориви, НО НЕ Е ТАКА. Всъщност става дума за себеосъзнаване и отърсване от всичко излишно, което поставя духа, по земния му път в материята, в служба на погрешни идеи и представи. И като казвам погрешни идеи и представи - тотално отхвърлям идеята, че всеки притежава свобода на мнението и възгледите - ПРЕД ЛИЦЕТО НА БОГА. Изправим ли се лице в лице с Вселенските правила, закони и принципи - има една стойност, която е правилна и безброй неправилни интерпретации. Колкото по-бизко достига човек до Божествената същност толкова се изчерпва възможността за свободна интерпретация. Колкото по-напред отива духа в еволюционното си развитие толкова се стеснява маржа наречен Свободна воля - присъща единствено на хората. А егото, това е паразитна същност на съзнанието, елемент, който е придаден на човеците, за да преминат пълноценно през илюзията на материята - да изминат целия път открай-докрай. Така че стойността "себе си" е онази чиста енергия, която следва да ни води по пътя на еволюцията, по пътя към Светлината. Защото егото ни води по пътя на материята, а както казва Тот Атланта - човекът е Светлина, той не е материя и към Светлината трябва той да се стреми.

И така "На себе си ли служим" идва да каже: на Светлата си същност ли служим! Което съдържа също идеята, че в един момент след осъзнаването - естествено започваме да служим на другите, в техните лутания и търсения - Което по същество представлява тази тема. Един наръчник за онзи, който започва Търсенето на Истината си от нула.

И за финал ще споделя, че човекът е заслужил правото си на духовна еволюция още с отделянето на предните си крайници от земята. Така се превръща в проводник на седемте лъча и получава силата да ги насочва. Такъв е неизбежния път към Божественото, по който единствено е важен броят неуспешни опити. Всяко усилие към Просветление се награждава велико.

[18j]

Тук бих добавил и някои ключови елементи, които ми хрумнаха докато четях постовете:
- децентрализация на енергийния поток.
- воля.
- предназначение.

Децентрализацията означава да не съсредоточава човек осезанието за Енергията в един център, а да усеща потока; да не му поставя бариери, а да го НАСОЧВА. Но така или иначе авторът като Търсещ е тръгнал отдавна по пътя на децентрализацията и целия текст е пропит с тази идея.

Волята е онова което НАСОЧВА енергийния поток. По-скоро съзнанието насочва енергията чрез усилие на волята. Така че Търсещият Истина следва да започне от там - да тренира волята си. Как? Е това вече е въпрос на Свободна воля, което е по-различно от волята, за която става дума. Тук става дума, човек да може постоянно да се преодолява, да преодолява мимолетните си пориви, да преодолява слабостите си, желанията си, страстите си, да се стреми, да постига постоянство, упоритост, всеотдайност. После може да се каже, че започва да служи на себе си, а не на погрешните си идеи и представи или още по-лошо на паразитните си същности.

Предназначението не е, да речем, професия. То може да е професия, но по-скоро става дума, че човек съществува, част е от една вселенска Йерархия, Йерархия на Енергиите, на съзнанията, които движат Вселената. Колкото по-напреднал е духа в еволюцията на въплащенията си, толкова е по-жива, по-осезаема връзката му с другите енергии-съзнания, толкова по-категорично заема мястото си в тази Йерархия. Тогава енергийното му тяло, когато калибровано и приведено в действие, с помощта на правилни идеи и представи - служи за комуникация, за обмен с останалите представители на Йерархията. И така следва да открие предназначението си - като пълноценна частица в еволюцията на Вселената, а не като няк'ва маса - месо, кокали, кръв и слезка, която живее, умира и я изяждат червеите. И ето как службата на себе си се превръща в служба на Бога, служба на еволюцията на Вселената - където егото се изпарява, а "себе си" се изтрива, за да остане Идеята, Програмата, Божествения План.

[stonetales]

Братко J:)

Благодаря за подкрепата.
Бих искал да добавя още нещичко, лична интерпретация на част от думите ти.
Наистина - прав е Тот Атланта "Човек е светлина и към светлината се стреми"

Идеята за "консумация" на Слънчевата светлина наистина е малко груба и невярна. Но нека да обясня със свои думи какво се случва с мен.

Така и така, всеки един от нас обича Слънцето. Затова хората ходят на планина - зимата и на море - лятото.
Колко и какъв интензитета и намерението за поемане на Слънце през тези дни - на почивките - тук някъде се крие и размива понятието "консумация".
Като Слънчев народ, мисля си, че няма по-естествено нещо за човека, за нас, да се "зареждаме" със Слънце. Даже това, което е достигало до мен от дестките още години е, че първите същества на тази планета са се хранели през очите - със светлина.
Е, в процеса на еволюцията, бидейки забравили тази си способност, ние сме преминали на "твърда храна", следвайки атлантите, които пък, като по -близки до Началото, масово са консумирали течна такава, но не и твърда.
Какво по естествено от играещо на слънцето дете. Някак си не ми стои - "Играещо на сянка дете" А на вас?

Следвайки своя собствен път и постепенно преминавайки на начина "Вътрешно гледане на Слънцето", получаваната по този начин енергия става предпочитано "мезе" от мен. Консумация, зареждане или получаване - какво значение има думата или идеята? Самото отпадане на нуждата от твърда храна(постепенно, разбира се) води до някои усещания, които не са локализирани само в енергийното тяло.
Вътрешно олекване, което се изразява и във физическия план - ходя повече, плувам повече, катеря се по-леко по стръмното.
Вътрешно олекване във психиката - почва да ми става безразлично дали или, колко и кога ще ям.
Пълно и тотално успокояване - не, че съм бил неспокоен преди.
Отпадане на тежките мисли - "Какво ще правим нататък, какво ще стане и т.н"
Възможност за отделяне на повече внимание на околните и на обкръжаващото ни.
Независимост. Автономност.

Вярно е, че това са изтъркани понятия, изтъркани от прекомерна употреба.
Но за мен те стават действителност.
И не на последно място - това май вече е към енергийното тяло - усещането за едно меко, ефирно покривало, обгръщащо физическото тяло. Сякаш самодивска премяна е метната на раменете ми.

Държа да отбележа - вече изобщо не гледам задължително и пряко в Слънцето. Гледам го винаги - с Цялото си същество:)

[stonetales]

„Страх ме е да съм самостоятелен, да отрежа всички връзки!!!"
Това са думи на един мой познат:)

Във всяка една култура, под различна форма и тълкувание има легенда за човешко същество, което по един или друг начин прекъсва „връзките” с обществената нагласа и възпитание.
В легендите за толтеките има „умрял” насред полето млад индианец, в историята на асировавилонците битува легендата за Гилгамеш – положил приживе тялото си в каменен саркофаг. Християнството описва Разпятието като символ или като истинско отречение от земното.
Исляма има Суфи.
Дзен будизма също съобщава за човешки личности „ограбили” или „откраднали” възприятията си, за да достигнат нови нива на осъзнаване и разбиране на действителността.

Моето просто тълкувание – (без да навлизам в подробности) – на темата е, че под различна форма всичките тези абсолютно различни култури подчертават необходимостта да бъдем или да останем себе си – свободни човешки същества, които не плащат „Данък Обществено Мнение” под каквато и да е форма. Един вид да „умрем” за излишните слоеве и натрупвания на ординарното, ежедневно човешко мислене.
Може и да не съм прав, но надали това е смисъла на тази тема?:)

Познавам малко хора, които в някакъв смисъл са „по-живи” от мен. Имам пред вид свободното и леко отношение към непрекъснато променящата се действителност.
Но по един или друг начин аз също съм „умрял”за тази действителност. Какво означава това?

По никакъв начин не ми личи, защото съм изчистил и причината и резултата от себе си - тоест дисхармонията, породена от акта на "замърсяване" – ( процеса на възприемане на стандартното мислене и възприятие) - и последвалият го процес на изчистване си е отишла безвъзвратно.

Няма нещо в живота ми, по адрес на което в различно време и поради някаква причина да не съм махал с ръка и с твърдото намерение - КРАЙ, ДОТУК БЕШЕ.
Това, което е останало, като наслагвания от възпитанието и влиянието на средата в която живея продължавам да проверявам и доизчиствам. По този начин "твърдите връзки" с настоящето се премахват - безвъзвратно и окончателно.
Тоест - "преживял" съм вътре в себе си реалната липса на всички тези неща, които са "умрели" за мен или аз съм "умрял" за тях - или казано по друг начин – осмислил съм ги предварително, „изживял” съм ги в главата си. Е, боляло ме е понякога - докато се понаучих на елегантно изпълнение - но винаги ме е боляло защото аз съм го допускал или съм си го причинил.

Всички мои близки - без изключение, всички вещи, всички имоти или отношения - Мен вече ме Няма за Тях - Умрял съм, тоест нищо не ме „държи” за тях.
Празен съм от тях. Не те от мен. Аз съм празен от тях. Свободен.
Е - живея и продължавам да живея – (външно) - по стария начин, ползвам отношенията, вещите, близките, но ако трябва или се наложи - във всеки един момент мога да си тръгна - не, че не съм го правил.

Това е да имаш всичко, без да го притежаваш. Неправене в най-чистият смисъл. Действие, чрез бездействие.

Изпитвам ли съжаление???
За какво - за Обвързаността?

Остава само ЧИСТИЯТ ИЗБОР и Свободата:)

По този повод същият мой познат каза – Е, Нема такова животно!:)

ААААААААААААА:)
Пропуснах:)
Има такова ЖУОТНУ - виждал съм го у нас - в огледалото:)

[stonetales]

Първо си отиде кафето. Последва го колата.

След това избяга свинското месо, следвано в тръст от колбасите и опакованите меса.

Тестените изделия напуснаха полесражението по "взаимно съгласие". Понякога опитвам домашния хляб, приготвен в пещта.

Засега остават пилешкото и рибата, зеленчуците и плодовете.