Гергьовден - Ден на плуга (Сабантуй)

Що се отнася до скандинавския Хермодур, той действително донякъде съответствува на гръко-римския Хермес-Меркурий, предвид функциите му на божествен вестител и психопомп (водач на душите). Аналогична роля в тенгрианската митология изпълнява алпът Кермес („Хермес”), наричан още Бай-Терек („Високо Дърво”), Имен („Дъб”) и пр., а в „Чулман Толгау” – Челбас и Кулюг-Бала, асоцииран с 9-я земен клон или 9-та година от цикъла – тази на Маймуната (Бичин, Мичин) или Таралежа (Керпе). (Любопитно – една от формите на египетския Тот също е павианът!). Но от друга страна, Меркурий традиционно се идентифицира с Один/Вотан – освен другото и като изобретател на писмеността (руните), подобно на египетския Тот-Хермес. Аналогично арменският бог на писарите е Тир (перс. „Меркурий”, етимолог. „остър” или „бърз”). Според „Чулман Толгау” пък най-старата сакрална писменост „кара-самак” (или писмото на келбирите-колобри) е дадена от небесния посланик Турджан (инкарнация на алпа на огъня Мал-Угер – „Бик”, съответствуващ на 2-я земен клон) в 1700 г.пр.н.е. („Годината на Бика”, служеща като отправна точка на летоброенето – оттук изразът „вековете на Троян”, т.е. Турджан в „Слово за полка на Игор”). Името на Турджан/Троян, т.е. „тройният” намеква за епитета „Триждивелик” (лат. Trismegistus от грц.) на Хермес, както и името на иранския герой Траетаона (по-късно Фретон/Фаридун, считан за прародител трите народа на сарматите, туранците и иранците) и т.н.

В западната традиция Один-Вотан се идентифицира с Хермес-Меркурий и неговият ден е срядата, наричана Wodenesday („Ден на Воден” > англ. Wednesday). В своите „Истории на бритите” хронистите Галфрид (Джефри) Монмутски (96) и Нений (57) извеждат от Воден родословието на англо-саксонските царе, което се съгласува с данните на Снори, че „той [Один] завладял земите по цялата Земя на Саксите и поставил там своите синове за управители” („Инглинга Сага”, V). Така в хрониката на Галфрид саксонският вожд Хенгист казва: „Ние почитаме бащините си богове – Сатурн, Юпитер и другите, които управляват света, но особено Меркурий, когото на своя език наричаме Воден. Нашите предци са му посветили четвъртия ден на седмицата, който и досега наричаме по негово име Wodenesday”. Така свещеният ден на Один/Водан е срядата, както и този на индийския Будха (санскр. „мъдър, интелигентен” – Меркурий) – budhavāra или budhadina (санскр. „ден на Будха” – сряда), който в Пураните се сочи за родоначалник на клоновете на „лунната династия” (somavaṁśa или candravaṁśa – срвн. с кит. Юе-джи 月氏/ути/аси, чието име се предава със знаците за „лунен дом”). Аналогично и при волжските българи срядата е била наричана „кан куну” (др. тюрк. qan küni) – „ден на кръвта”, т.е. метафорично – на предците, обединени в образа на изначалния прародител Аудан. За връзката на последния с Меркурий свидетелствува и преданието, цитирано от арабския историк ал-Мас’уди, че народите „булгар, рус и саклаб” (последните две не са руснаци и славяни, както обичат да ги интерпретират руските преводачи, а роксолани/рухс-алан – „светли алани” и саклани/сак-алан – „каменни алани”, т.е. сармати и скити) произлизат от децата на Маттушалах ибн Ахнух (т.е. библейския Метусалем, син на Енох), „който е пророкът Идрис (мир нему!). Сабиите считат, че той е Хермес, а Хермес означава Меркурий” („Златните ливади и източниците на бисери”, т. 1, с. 42). Въпреки налагането на исляма и християнството във Волжска България и до днес е запазена традицията религиозните поклонения да се извършват в сряда (напр. поклонението до руините на Казъ Йортъ – съдебната палата във Велики Булгар, считано за еквивалент на „малък хадж” за онези мюсюлмани, които не могат да си позволят пътуването до Мека, или поклонението до тенгрианското светилище на свещения дъб Валем Хуса в Чувашия). Т.е. сакралният ден на тенгрианите е била срядата, т.е. „средата” на седмицата, символизираща „опосредствуващата”/посредническа функция на меркурианския архетип, а не началото или краят (като съботата на евреите, неделята на християните или петъка на мюсюлманите). Подобна е тукашната традиция (която се спазваше до неотдавна) за срядата като „пазарен ден”, което пък е под влияние на гръко-римското разбиране за Меркурий-Хермес като бог на търговията (понеже търговията също е вид посредничество). Св. Георги обаче е свързан не със срядата, а с вторника (т.е. с Марсовия архетип на воина) – и действително в Балкария вторникът се нарича „Геюрге кюн” (Геүрге күн – букв. „Гергьовден” – така там всеки вторник е Гергьовден smil4334ad1724132.gif ).

Проблемът с всички тези обърквания идва от това, че не винаги могат да се установят точни съответствия между божествата от пантеоните на различните култури. Например едно божество може да има няколко еквивалента в друга митология или пък отношенията на техните архетипове може да са разместени. Така в гръко-римската митология Зевс-Юпитер е баща на Арес-Марс и Хермес-Меркурий, докато при германо-скандинавските им еквиваленти Один/Вотан (Меркурий) е баща на Тюр/Тир (герм. Тиу/Циу, етимологично еквивалентен на грц. Зевс, но съответствуващ на архетипа на Марс с ден вторник – Tuesday) и Тор/Донер (гръмовержеца, съответствуващ на архетипа на Юпитер с ден четвъртък – Thursday). Аналогично в тенгрианския пантеон на „Чулман Толгау” върховни алпове са Мар-Джейтосир (при Херодот – Гойтосюр, „скитския Аполон”), наречен още Ябалан („Аполон”) и съпругата му Артимас („Артемида” или скитската Артимпаса, която според Херодот съответствува на „небесната Афродита”, т.е. Венера), докато техни деца са триадата на „великите алпове”: 1) Чулман-Бугимушад (при Херодот – богът на царските скити Тагимасада, идентифициран от него с Посейдон) – господар на водите, наричан още Бозидан („Посейдон”), но асимилиращ и функциите на Хадес/Плутон като господар на подземния свят на сенките; 2) Кубар-Бабай (дух на гърма, но и на войната, т.е. обединяващ функциите на Зевс и Арес, съответствувайки така на „скитския Арес” на Херодот, чието изображение било мечът – срвн. мечът на Кубар от „Шан кызы дастаны”; мечът на Марс, намерен от орача и предаден на Атила според средновековната легенда и пр.); и 3) Леу-Субан (съотв. Мардукан-Карга, аналог на архетипа на прераждащите се божества на вегетацията). Може да се види, че тази триада на „великите алпове” точно съответствува на трите основни функции на индо-европейските богове според Ж. Дюмезил – правно-магическа, силово-военна и плодородна, проявени и в трите традиционни съсловия на воините, жреците и земеделците. Тези архетипове съответствуват астрологически на Меркурий, Марс и Юпитер, т.е. на дните сряда, вторник и четвъртък, първите два от които са проявени също и в малките алпове (тези от третото поколение на тенгрианската митология) или техните инкарнации-аватари (героите-елбири) от историческите епохи – Аудан и Юрган („Георги”).

Аналогично на Балканите тракийските царе (които не са траки!), както свидетелствува Херодот, „почитат най-вече Хермес, единствено в него се кълнат и твърдят, че те самите са негови потомци” (V, 7-8). Което само по себе си е свидетелство, че те произлизат от друга раса, а не от местните диваци, които противно на популярното мнение, никога не са имали висока култура (прочутите им златни съкровища например са просто груби имитации на персийски артефакти, изработени от гръцки майстори от времето на персийското владичество и след него, понеже местните вождове искали да подражават на „великите царе” на Персия. Но златото заслепява, дори и днес...). Този „Хермес” на тракийските царе, разбира се, съответствува на изначалния алп Аудан (Одан), а не на по-късният живял през V в. Одан/Один/Воден на скандинавците и германците, в който по всяка вероятност са обединени образите на хунобългарските царе Улдин (Один) и Атила (Аудан Дуло). Това, както и изображенията на „тракийския конник” (един типично степен архетип), говори за скитския произход на тракийската аристокрация (различна от туземното простолюдие), което може да се заключи и от казаното от Херодот относно династичните връзки между скитските царе и тези на одрисите (така скитският цар Октамасадес бил син на дъщерята на одриския Терес - ІV.80). Повече подробности дава епосът „Чулман Толгау”. Например, в интерполираната в петия ър песен за Раудеб разказва, че Катраг – последният цар на Илат (минойско-микенската/пред-гръцка „Елада”), от произлизат скитските царе от Кимерската династия, е родоначалник също така и на владетелите на Бирак (Тракия). Според родословието им, цитирано в песента, неговият син Булга/Булгар е имал двама синове – Бирак и Уджи. Ако от Бирак идват кимерските владетели на Агаджир (Скития), то потомците на Уджи владеят Тракия в следния ред: Канджал, Тукал, Руджи, Баштар, Байдар, Нуши, Джирмай, Армай, Тура, Бугур, Иджай, Джумантай, Раудеб. Последният е героят на песента, по чието име са наречени Родопските планини (съгласно стар тенгриански обичай да се кръщава по името на починалия владетел „това, което е било винаги пред очите му”). Името му се обяснява като местно изопачаване под влияние на говорите на балканските туземци на името „Аратеб” („Свещеното Огнище”) или свещения огън на българите в първата им столица Джамбул-Сандугач в Сънджак (Синдика, Прикавказието), който бил донесен от алпа Алабуга-Иджик (съответстуващ тук на Прометей) от вечния огън, горящ под свещената планина Гидж (Ида) на остров Креш (Крит). Внук на Раудеб (син на сина му Тергес) е Тарас – Терес, считан от съвременните историци за основател на Одриското царство. Споменава се и за по-ранни заселвания на българи на тракийска територия, най-старото от които изглежда е това на героя Бира. Последният навярно съответствува на първия легендарен вожд на гетите/готи Берик, споменат в „Гетика” на Йорданес, който пристига с трите си кораба от „остров Сандза”. Последният в такъв случай не ще да е Скандинавия, а именно Сънджак/Синдика, т.е. територията на Иске Булгар между Азовско, Каспийско море и Кавказ, която се определя като „остров” по причина на унаследената антична представа, засвидетелствувана от Птолемей и съхранена чак до средновековните арабски автори (ал-Мас’уди, ибн Хаукал и др.), че съществува речен канал (т.нар. „Хазарска река”), свързващ реките Дон и Волга (а според античната и средновековна терминология „остров” е земя, заобиколена от вода, но не непременно изолирана от останалата суша, т.е. може да бъде и полуостров като Пелопонес, Херсонес, Скандинавия, Арабия и др., които старите географи наричат „острови”). „Чулман Толгау” описва балканското население като наивно и суеверно, от който факт често се възползуват героите на поемата – българските царе, представящи се за завръщащи се богове и така покоряващи страната без усилие (подобно на испанските конкистадори в Америка). Така постъпва вождът Раджил-Авар Балъмат, пристигнал от Курган (Хиркания), след като бива прогонен от Атряч (Троя) от илатския владетел Могер (ок. ХІІІ в.пр.н.е.). Племената от Бирак (Тракия) го приемат за завръщащия се алп Иджик, разпознавайки го по знака на стрелата (срвн. по-късната легенда за стрелата на хиперборееца Абарис/Авар), предават му царската власт и впоследствие го обожествяват като Чулмаксъз („Непорочния” – Залмоксис). Той е първият, записал на дървена книга („говорещи дъсчици” – ъратът) древните тенгриански закони на алпа Иджик (които готския историк Йорданес нарича „белагински” – вероятно „пеласгийски” закони) със създадената от него агилска писменост, възприета в Илат и впоследствие от кряшците (гърците), която по всяка вероятност е древното тиренско писмо (което Диодор Сицилийски нарича пеласгийско - прототип на гръцката, финикийската и етруската азбуки). Толкова по повод на измислената „тракийска култура”, която – доколкото съществува – не е местна, а привнесена. Както пише и Херодот, „с изключение на скитския народ най-невежите от всички народи живеели покрай Евксинския понт, към който се отправил на поход Дарий” (ІV, 46). Българското присъствие на Балканите в древността се проявява единствено в аристократичния елит, тясно свързан с населението на евразийската степ (скитите). Казва се, например, че през същата тази епоха съвременникът на Авар-Чулмаксъз (Залмоксис) – Анджа, син на Могер, също се преселва в Агаджир (Скития), отвеждайки със себе си „тракийските българи” (трек-булгар) – северните биракци (тракийци), наричани „данай-миджан” (т.е. дунавски мизийци), и билишците (пеласги). Те се заселили в Идел (Поволжието) и Джеремел (дн. Украйна), където били наречени съответно ак-саклани („бели, т.е. източни скити”) и анджийци/анчийци (антите – предци на украинците от индо-арийското/синдско anta – „край, предел”; оттук ānta – „живеещи на края”, пославянчено като „у-краинци”). Подобно на Чулмаксъз, Анджа бил посветен от аскалите-аргибеи (Херодотовите „аргипеи”) – безсмъртните келбири/колобри от основания от Атряч-Таргиз Кимер предпотопен орден, обитаващи тайнствената недостъпна страна Шуд („Чуд” в алтайските легенди). От неговия син Аргибей тръгва линията на Аргибейската династия на владетелите на Агаджир (Скития), които също ставали безсмъртни и управлявали до идването на Катраг – основоположника на Кимерската династия (Кимербаш). По принцип Балканите представляват една нечиста и прокълната територия на кръвосмешение и мерзост, подобна на Балистан (Палестина) в Близкия Изток, която единствено поклонниците на демиурга Яга (евр. Яхве, оттам Бабá Ягá е „отецът Яхве”, което име славяните са изтълкували погрешно като женско) или Тама-Тархан („Князът на Мрака”) могат да считат за „света земя” („свещена”, разбира се, за тях). Мисията на българите е била винаги да я пречистят, като я окупират и поставят в границите на саракта (магическото безкрайно ограждение), създавайки по този начин стратегическото пространство на „медното гумно” (владение на змея-колобър, в което се извършва алхимическата трансмутация на кръвта и култивирането на „златната ябълка” на безсмъртието) за колективната мутация на расата, следвайки древната кроманьонска традиция на мегалитните строежи и магическото земеделие. Но в крайна сметка българската мисия се проваля поради предателството на Борис І, довело до „проклятието на Тангра” и неизбежната деградация на балканското население до сганта, която то представлява днес. (Така се случва с всеки човек, незащитен от саракта и затова попадащ под влиянието на материалната стихия на земята и животинските импулси на нечистата кръв).

Така изглежда има поне няколко герои, носещи името Аудан и живяли през различни епохи. Възможно е те да са били считани за инкарнации (аватари) на алпа Аудан или Джам-Аудан – първият човешки цар и законодател, комуто били предадени законите на Тангра (Торе), божествената мъдрост (бо, мо) и бунчукът като символ на царската власт (всъщност символ на посветения – кит. фу-чън 拂尘, носен и до днес от даоистките свещеници и монаси)
=======================================================
Да, оприличаванията на този или онзи наш цар с Аудан Дуло е именно поради това, че той като цар е бил и с божески статтут, и като такъв, той е аватар, историческо превъплъщение на Първия. Това е сигурно. другото е, четох преди 2 дена едно изследване направено от наш академик в Иран за българското присъствие там. Много добри изследвания, жалко, че не са получили публичност. Там "Дуло" си има превод на ирански и е нещо като титла, показваща принадлежност към висшият държавен апарат на Държавата, т.е. това е прозвище, титла, пряко свързано с висшите етажи на Българската държавност. Нарочно няма да цитирам точният превод от труда на академика, искам той да си го направи. Затова на принципа на историческите инкарнации на Първия, съвсем нормално е всеки, който е отличен в приемането и носенето на Орендата да е Дуло, както самият Атила.

"Любопитно е и пророчеството, свързано с легендата за Одан – че „един друг Одан ще дойде от племето на Атир и ще освободи хората”.
=======================================================
Затова по балканските земи, при падането им под римска власт възниква култа към "хероса" ('тракийският конник). Той е повсеместен и е вид обществена молитва или по-скоро дори е вид теургично действие

Според „Чулман Толгау” пък най-старата сакрална писменост „кара-самак” (или писмото на келбирите-колобри) е дадена от небесния посланик Турджан (инкарнация на алпа на огъня Мал-Угер – „Бик”, съответствуващ на 2-я земен клон) в 1700 г.пр.н.е. („Годината на Бика”, служеща като отправна точка на летоброенето – оттук изразът „вековете на Троян”, т.е. Турджан в „Слово за полка на Игор”). Името на Турджан/Троян, т.е. „тройният” намеква за епитета „Триждивелик” (лат. Trismegistus от грц.) на Хермес, както и името на иранския герой Траетаона (по-късно Фретон/Фаридун, считан за прародител трите народа на сарматите, туранците и иранците) и т.н.
==========================================================
Така е, да. В християнството днес е запазен донякъде в образа на св. Влас.

в Балкария вторникът се нарича „Геюрге кюн” (Геүрге күн – букв. „Гергьовден” – така там всеки вторник е Гергьовден
===========================================================
Туй "Геурге кун" има една праволинейна връзка с една сакрално скално място в близост до местото дето обитавам. И то е посветено на св. Георги, но съдържа топонима Кум/Кун.

"Аналогично на Балканите тракийските царе (които не са траки!), както свидетелствува Херодот, „почитат най-вече Хермес, единствено в него се кълнат и твърдят, че те самите са негови потомци” (V, 7-8). Което само по себе си е свидетелство, че те произлизат от друга раса, а не от местните диваци, които противно на популярното мнение, никога не са имали висока култура (прочутите им златни съкровища например са просто груби имитации на персийски артефакти, изработени от гръцки майстори от времето на персийското владичество и след него, понеже местните вождове искали да подражават на „великите царе” на Персия. Но златото заслепява, дори и днес...). Този „Хермес” на тракийските царе, разбира се, съответствува на изначалния алп Аудан (Одан), а не на по-късният живял през V в. Одан/Один/Воден на скандинавците и германците, в който по всяка вероятност са обединени образите на хунобългарските царе Улдин (Один) и Атила (Аудан Дуло). Това, както и изображенията на „тракийския конник” (един типично степен архетип), говори за скитския произход на тракийската аристокрация (различна от туземното простолюдие), което може да се заключи и от казаното от Херодот относно династичните връзки между скитските царе и тези на одрисите (така скитският цар Октамасадес бил син на дъщерята на одриския Терес - ІV.80). Повече подробности дава епосът „Чулман Толгау”. Например, в интерполираната в петия ър песен за Раудеб разказва, че Катраг – последният цар на Илат (минойско-микенската/пред-гръцка „Елада”), от произлизат скитските царе от Кимерската династия, е родоначалник също така и на владетелите на Бирак (Тракия). Според родословието им, цитирано в песента, неговият син Булга/Булгар е имал двама синове – Бирак и Уджи. Ако от Бирак идват кимерските владетели на Агаджир (Скития), то потомците на Уджи владеят Тракия в следния ред: Канджал, Тукал, Руджи, Баштар, Байдар, Нуши, Джирмай, Армай, Тура, Бугур, Иджай, Джумантай, Раудеб. Последният е героят на песента, по чието име са наречени Родопските планини (съгласно стар тенгриански обичай да се кръщава по името на починалия владетел „това, което е било винаги пред очите му”). Името му се обяснява като местно изопачаване под влияние на говорите на балканските туземци на името „Аратеб” („Свещеното Огнище”) или свещения огън на българите в първата им столица Джамбул-Сандугач в Сънджак (Синдика, Прикавказието), който бил донесен от алпа Алабуга-Иджик (съответстуващ тук на Прометей) от вечния огън, горящ под свещената планина Гидж (Ида) на остров Креш (Крит). Внук на Раудеб (син на сина му Тергес) е Тарас – Терес, считан от съвременните историци за основател на Одриското царство. Споменава се и за по-ранни заселвания на българи на тракийска територия, най-старото от които изглежда е това на героя Бира. Последният навярно съответствува на първия легендарен вожд на гетите/готи Берик, споменат в „Гетика” на Йорданес, който пристига с трите си кораба от „остров Сандза”. Последният в такъв случай не ще да е Скандинавия, а именно Сънджак/Синдика, т.е. територията на Иске Булгар между Азовско, Каспийско море и Кавказ, която се определя като „остров” по причина на унаследената антична представа, засвидетелствувана от Птолемей и съхранена чак до средновековните арабски автори (ал-Мас’уди, ибн Хаукал и др.), че съществува речен канал (т.нар. „Хазарска река”), свързващ реките Дон и Волга (а според античната и средновековна терминология „остров” е земя, заобиколена от вода, но не непременно изолирана от останалата суша, т.е. може да бъде и полуостров като Пелопонес, Херсонес, Скандинавия, Арабия и др., които старите географи наричат „острови”). „Чулман Толгау” описва балканското население като наивно и суеверно, от който факт често се възползуват героите на поемата – българските царе, представящи се за завръщащи се богове и така покоряващи страната без усилие (подобно на испанските конкистадори в Америка). Така постъпва вождът Раджил-Авар Балъмат, пристигнал от Курган (Хиркания), след като бива прогонен от Атряч (Троя) от илатския владетел Могер (ок. ХІІІ в.пр.н.е.). Племената от Бирак (Тракия) го приемат за завръщащия се алп Иджик, разпознавайки го по знака на стрелата (срвн. по-късната легенда за стрелата на хиперборееца Абарис/Авар), предават му царската власт и впоследствие го обожествяват като Чулмаксъз („Непорочния” – Залмоксис). Той е първият, записал на дървена книга („говорещи дъсчици” – ъратът) древните тенгриански закони на алпа Иджик (които готския историк Йорданес нарича „белагински” – вероятно „пеласгийски” закони) със създадената от него агилска писменост, възприета в Илат и впоследствие от кряшците (гърците), която по всяка вероятност е древното тиренско писмо (което Диодор Сицилийски нарича пеласгийско - прототип на гръцката, финикийската и етруската азбуки). Толкова по повод на измислената „тракийска култура”, която – доколкото съществува – не е местна, а привнесена. Както пише и Херодот, „с изключение на скитския народ най-невежите от всички народи живеели покрай Евксинския понт, към който се отправил на поход Дарий” (ІV, 46). Българското присъствие на Балканите в древността се проявява единствено в аристократичния елит, тясно свързан с населението на евразийската степ (скитите). Казва се, например, че през същата тази епоха съвременникът на Авар-Чулмаксъз (Залмоксис) – Анджа, син на Могер, също се преселва в Агаджир (Скития), отвеждайки със себе си „тракийските българи” (трек-булгар) – северните биракци (тракийци), наричани „данай-миджан” (т.е. дунавски мизийци), и билишците (пеласги). "
=========================================================
Интересно ми е, защо непрекъснато търсиш "земята на злото". Гностицизъм? А, Зенд Бурджан колобре? Този абзац леко ме втрещи за момент, но леко. Оприличаването на България на Балканите със подземният свят на Албастий, Тама Тарханът е доста интересна концепция, при все, че този подземен свят, елбирите трябва да са освободили, прочистили и осветили и той отдавна да не е проблем. Не ми се спори по тоя въпрос, но не ми харесва идеята да емигрирам в Скития като еквивалент на Рая. Някак си не се виждам като държавен аристократ, който си фата партакешите, взема домочадието, любимите си приятели и познати и да си бие чуковете. Виж, Севар го направи. В Москве Да оставим туземците тука на нерадостната им съдба на скотове и да се присъединим към Евразия. Тази идея не ми допада. Не съм й фен. А туй за златото е на Божо Лебарката моабетя. Не е верен по същество, според мен. Туй с персийското подражание е малко прекалено. Не мисля, че е така. На тази територия злато се е изработвало ювелирно още от каменно-медната епоха, тъй, че съм на мнение, че сходствата с персийските еквиваленти са по-скоро да подчертаят родство, отколкото желание да бъдеш като чужденеца, понеже "всичко чуждо е по-убаво от нашето" и то непременно трябва да се копира. Верно е, че "мат"риала е лош", но и Евразия не ме радва особено.

Страната Шуд/Чуд не ми звучи много тайнствено, а някак си доста познато

Често я наричам "република на злото". Но не земята ни е такава, а едно образувание, създадено от преродени тук по волята на Тангра зли души (сган).
Изначално тази територия е била Еден - земен рай. Земната проекция (отражение) на Небето. Като мисията на българите не е била да я пречистят чрез окупация, а точно напротив. Да освободят Прародината си - райската земя, превърната в ад като възстановят Саракта. Това смятаме да направим, колкото малко да сме и невъзможна да изглежда задачата. Диалектиката е ясна.

Българското присъствие в Иран е добре засвидетелствувано и за това може да се говори много, но по-специално името Дуло не е иранско, нито се обяснява от някакъв ирански език. „Дуло” означава чисто и просто „носител на бунчука” (букв. „имащ бунчук” – др. тюрк. tuγluγ). Ако „бунчук” е китайска заемка (от кит. фу-чън 拂尘), нейният тюркски синоним е tuγ (tugh), от което по всяка вероятност произлиза славянското „стяг”, т.е. Дуловци са „носителите на стяга”. Става на дума за жезъла на даоистките посветени, носен от келбирите/колобри в тенгрианските церемонии „мен тайре”. Името Дуло е засвидетелствувано в китайските извори като Дулу (ст.кит. tuo-liuk), Долу (ст.кит. tuət-liuk), Шар-Дула в тюркския епос „Кетаб-и Деде Коркут”, унгарската титла Дьюла (Gyula, станала впоследствие лично име), казахското племе Дулат и пр., и увековечено в името на река Дуло („Дуло-су” в „Шан кызы дастаны”) = р. Тола в днешна Монголия (в степните култури племената и клановете се разпределят по речните системи на големите реки, които често получават имената си от тях – така и р. Волга получава името си от българите, а не обратното, както са мислели някои), за което писа навремето покойният Р. Сефтерски. Според една от версиите, разказани в „Джагфар Тарихы” (т. ІІ, с. 119 от руското издание), хонската династия, клон на която е Дуло, произлиза от военачалника Куберчек, който разбил местните племена в Хин (Китай), подчинявайки ги на сваления от берджулите (семити) след потопа самарски цар Хон-Улан, преселил се в Далечния Изток (срвн. с персийската легенда за цар Джамшид, който, прогонен от арабския тиран Зохак, избягва в Чин/Китай; Куберчек и Хон-Улан същевременно кореспондират на Маджар и Хунор от унгарската легенда – синове на най-великия самарски цар Нимрод/Нимруз от каситската/кашанска династия). Във въпросния пасаж анонимният съставител на летописа тълкува името „Куберчек” от съвременния му тюрко-български език като означаващо „лодкар”, считайки, че става на дума за объркване с Джам-Иджик – основателя на Идел (срвн. посочения по-горе перс. Джам-шид – „сияйния Джам”), като според него така е възникнала по-късната легенда за Иджик, син на „лодкаря” Боян, като основател на хунската държава. В това може да се съдържа някакъв елемент истина: „лодкарят” като превозвач през реката, може да символизира понтификалната функция, изпълнявана от владетеля-посветен (татар./тюрк.бълг. күпер означава „мост”, подобно на лат. pontifex – букв. „строител на мост”, срвн. джайнските просветлени учители, наричани tīrthakara – „създаващ брод”, и т.н.). Но името „Куберчек” по-скоро може да се обясни като „подобен (чек/тек – тюрк. „чифт”) на Кубар”, като името на алпа Кубар/Кубер означава буквално „жълт човек” или „жълта глава” (от др.тюрк. quba – „жълт” и är – „човек”) в смисъл на рус или светлокос (неговият ведийски еквивалент Индра също се описва като светлокос). Така родоначалникът на Дуло – Куберчек – по всяка вероятност съответствува на Жълтия Император (или още „Жълтия Праотец” – кит. Хуан Ди 皇帝), за който още през ХІХ век изследователят Териен дьо Лакупри предполага, че е дошъл от Средна Азия (Елам или Бактрия), пренасяйки някои елементи на шумерската култура в Китай, където покорява местните племена, водени от Чи Йоу. Именно от Жълтия Император, който бива посветен от безсмъртния отшелник Гуан Чън-дзъ, тръгва даоската инициатическа традиция, съхранявана първоначално само сред членовете на царския дом. След падането на династията Ся (идентифицирана с носителите на културата на Ордоския бронз – предшественици на хуните) през ХVІІІ в.пр.н.е., оцелелите принцове се укриват сред народа и от тях произлизат различните даоистки кланове през по-късните векове, някои от които са запазени и до днес. Един от тези принцове – Шун-Уей (ст.кит. Хун-Ок, реконструирано от Йохан де Гроот като „Хунор”), син на последния владетел на Ся и следователно директен потомък на Жълтия Император, се сочи в китайските хроники за родоначалник на царския дом на сюн-ну (хуните). Това означава, че хунските владетели (Дуловците) също принадлежат към потеклото на Жълтия Император (Куберчек), тъй като династията Ся е основана от негови потомци, наследявайки по този начин и инициатическата традиция, символ на което е бунчукът/фу-чън или стягът (tugh), откъдето и идва името на династията Дуло. Затова, както свидетелствува „Джагфар Тарихы”, „в епохата на царуванията за келбири се избирали царете или другите членове на царуващия дом” (т. ІІІ, стр. 114 в руското издание), тъй като само те са били посветени (колобри) и са можели да ръководят религиозните церемонии (мен тайре). Така владетелите от Хунската династия Дуло също са били ученици на безсмъртните колобри като тези от древната Аргибейска династия в Скития, като тази традиция се съхранява чак до Покръстването, едва след което (подобно на това, което се случва в древен Китай) тя става достъпна и за обикновените хора чрез богомилството, основано от двама членове на царския дом – Худаяр (перс. „Богомил”), син на Мал – ученик на един колобър също от рода Дуло и княз Боян Мага, син на Шамгун (Симеон). По този начин традицията се съхранява вече като едно подмолно течение (напр. има сведения, че богомилският дедец Василий Врач – глава на Цариградската школа през ХІ в., е практикувал изкуството на даоин, базиращо се на „езика на птиците”), което с емиграцията на богомилите на Запад се слива с тази на тамошните гностици – катарите, затваряйки по този начин кръга на древната атлантска мъдрост, запазена по-сетне се в затворените кръгове на някои избрани аристократични фамилии, предавали веригата на инициацията през Средновековието и до новото време в очакване на инкарнацията на последния аватар на Аудан.

Що се отнася до т.нар. „оренда” – в тенгрианството (а и изобщо, впрочем) няма такова нещо. За зла беда навремето В. Бешевлиев имá неблагоразумието да употреби тази ирокезка дума в контекста на прабългаристиката, заимствувайки я от Фр. Фристер, който я използува чисто формално и извън оригиналния й контекст като обобщаващ термин за някои типове вярвания сред примитивните народи (т.нар. от него „орендизъм”), които уж се срещали и при „пра-българите”, понеже те, виждате ли, били на същото (т.е. първобитно-общинно) ниво на развитие. Разбира се, трудовете на Бешевлиев са писани в рамките на един академичен дискурс и съответно използуват възприетия от модерните антрополози условен жаргон (думи като „орендизъм”, „динамизъм”, „шаманизъм” и пр.), но това дори не се осъзнава от примитивните умове на нашенските малограмотни (да не кажа „малоумни”) четци и псевдо-интелектуалци, които си присвоиха тази дума, без изобщо да вникнат в метафоричната й употреба, (следвайки детинската логика на балканския комплексар, че „щом е писано за прабългарите, значи е нещо прабългарско” и „ако нещо някъде прилича на нещо наше, значи то е наше”), за да си съчинят всевъзможни фантасмагорични „системи”, каквито биха могли да се породят единствено в техните вдетитени или болни мозъци. Синоним на „орендизъм” в антропологията е терминът „динамизъм” (от грц. dynamis – „потенция, сила”) – защо тогава да не говорят например за „дюнамис” (термин, употребяван и в християнския мистицизъм, в частност в исихазма), вместо за „оренда”? (Гърция е много по-близко до България от ирокезите, ама нали сме „националисти”, следователно трябва да мразим гърците и по-скоро ще си играем на индианци... Детска градина!) Та моят съвет е – не обръщайте внимание на подобни природни недоразумения и техните долнопробни съчинения. Истинското автентично тенгрианство борави с енергии (ако изобщо могат да се нарекат така) от съвсем различен порядък, за които модерният човек няма адекватно понятие. В него няма нито „оренда”, нито пък „шамани” (една друга подобна широко злоупотребявана дума – този път от тунгузски произход).

Относно името „Геюрге кюн”: в балкарски това означава просто вторник или буквално „Гергьов ден” . Тук „kün” (изписвано в балкарската кирилица като „күн”) е тюркската дума за „ден” и сама по себе си тя няма връзка с Георги. Така петъкът например, ако не се лъжа, се наричаше при тях Майрам кюн, т.е. „Мариин ден” (понеже Мария идва на мястото на старата богиня, съответствуваща на Венера). Така в Балкария, както и в Осетия, имената на християнските светии заместват старите божества, които иначе запазват своите характеристики и митове, почти без да бъдат засегнати от догматичното християнство. Любопитното е, че тези названия на дните, а също и на месеците в балкарския народен календар са християнски, въпреки че балкарците са мюсюлмани, което свидетелствува за една по-ранна връзка с аланското квази-християнство (по същество езичество под християнски калпак, съхранено в нартския епос). А що се отнася до този топоним Кум/Кун – това е несъмнено любопитно, но така просто не бих могъл да гадая откъде произлиза. Може би има някаква връзка с куманите (на унгарски „куман” е „кун”)...

И да, гностик съм , както показва и името ми – Занд , което идва от названието на иранските гностици (перс. zandiq, мн.ч. zanādeq). Персийските зандики от Сасанидската епоха са разглеждали огъня и водата като символи на двата принципа на светлината и мрака (т.е. вечното СЪЩест-вуване на Духа/Истината/доброто и илюзорното биване на материята/Лъжата/злото), като въздухът и земята съответствуват на техните еманации – добрия бог и злия демон съответно (в тенгрианството това са алповете Ур/Ут и Шурале съгласно Торе – „най-древния български светоглед, признаващ духовния свят на Тангра за свят на доброто, а материалния свят на Шурале – за свят на злото” – „Джагфар Тарихы”, т. ІІ, стр. 138). Тази примитивна схема се опитва да обясни в термините на тогавашната наука (физиката на Аристотел, интерпретирана алегорично) древното понятие за битието като „смешение” на две хетерогенни и несъвместими природи, отразено в самата структура на първоначалния индо-европейски език (така напр. двете основи на уж „неправилния” екзистенциален глагол-връзка в индо-европейските езици са производни от два различни корена, т.е. става на дума всъщност за ДВА глагола с различен денотат). Колобърът е също така „змей/змия” (срвн. лат. coluber – „змия”) по първообраза на оригиналната змия или алпа Леу-Мардукан (тюрк. leu – „змей”). Според офитите, наасените и др. гностически общности-„поклонници на змията” в Близкия Изток именно Той, а не митичното еврейско копеле е истинският изначален Христос – този, който събужда спящия човек от илюзията за „рая”, сътворен от създателя-сатана (Яга/Яхве или Тама-Тархан, „Княза за Мрака”), като му предава плода на Гносиса (абсолютното познание), разкриващ ужасяващата картина на реалността, неприкрита от културното було на поетичните илюзии – че „раят” е всъщност ад, в който Духът е бил измамен да стане роб, затворен в един разлагащ се труп с паразитиращата върху него душа, забравяйки в илюзорния сън на „живота” своя истински произход и родина – безпределния, вечен и несътворен свят на Духа (в тенгрианството – Тунай или „Нощта” поради неговата непознаваемост за сътворената от сатаната душа). Словосъчетанието „земен рай” е безсмислен оксиморон, но и „небесният” т.нар. „рай”, е не по-малко илюзорен и всичките „три свята” на карикатурната уродлива сътворена вселена на материята, пространството и времето са просто частите на колосалния гниещ труп на Тама Тархан („пещерата на мрака”, оттук и „пещерите” на Платон, Зороастър и др.под. алегории), погълнал вечните алпове (Духове), в който съществата-трупоядци са принудени да се раждат, живеят и умират, оцелявайки единствено чрез взаимното си поглъщане, поддържайки прехвалената „хармония” на хранителната верига в процеса на вселенското храносмилане, без което това гнусно само-изяждащо се „творение” не би могло да функционира. Би било твърде дълго да се говори за култа на змията при българите (отхвърлен единствето от богомилите поради това, че Худаяр уж бил умрял от ухапване на змия), но ще посоча единствено, че Гносисът или изначалното инициатическа мъдрост, подарена от Спасителя-„Змия” – се символизира с глаголическата буква Веди, която може да се види върху качулката на кобрата. (Бувата Веди – „Знание”, е с числова стойност 4, съответствувайки така на „тетрадата”, която според на християнския гностик Марк – ученик на маговете от Мала Азия, изразява трасцендентната Истина).

А що се отнася до това, че Балканите – тази клоака на Европа – се разглеждат като особено „нечиста” земя, това е засвидетелствувано в самото име (освен очебийния факт на пагубното, деградиращо влияние на гнусния климат на този регион върху психиката на обитаващите го народи). Според мита, предаден от Аполодор, тези планини били опетнени от кръвта на Тифон по време на борбата му със Зевс (гръцкия еквивалент на Тама-Тархан и войната му със синовете на върховния алп Ур/Ут – Мардукан и Кубар): „Отблъсквани от Зевсовите мълнии, планинските ридове се връщали срещу Тифон и цялата планина се опръскала с кръвта му. Казват, че затова планината е наречена Хемус (Αἱμος от грц. αἷμα – „кръв”)” („Митологическа библиотека”, І.6.3). Оттук и тюркското Бал-кан, т.е. „кръвта” (тюрк. qan) на „Господаря” (Бал) = семитския Баал (Ba’al, араб. ba’l – „господар” и пр.), т.е. господаря на този свят. По време на хиксоското владичество в Египет, т.е. когато евреите установяват своя контрол над страната, спомен за което е вехтозаветната легенда за Йосиф, техният бог Баал-Яхве се разбирал от египтяните като идентичен на Сет (егип. „Червения”), който пък според Плутарх и питагорейците съответствувал на гръцкия Тифон и „отеца на юдеите” (Яхве-Сатана): „Защото Изида е гръцка дума, и също такава е Тифон – нейният враг, който е суетен, както намеква името му [от грц. Τυφῶ – „пуфтя”] поради своето невежество и самозаблуда” („За Изида и Озирис”, І.2.; 351f); „Ясно е, че привържениците на Питагор считат, че Тифон е демонична сила...” (ibid., І.30; 363а) (...) „но онези, които разказват, че Тифоновото бягство от битката било на гърба на магаре и траело седем дни, и че след като избягал, той станал баща на синове – Иеросолим и Юдей – явно, както имената им показват, се опитват да привлекат еврейските традиции в легендата” (ibid., І.31.; 363d). В богатия символичен материал на тази пъстра смесица от митове могат да се открият отпратки и към най-различни предания, напр. легендата за седемте дни на „сътворението” на материалния свят от демиурга Яхве-Сатана, еврейския месия, влизащ в Йерусалим на магаре, и др., за които би било твърде дълго да се коментира. „Магарето” например е eokd късна интерпретация на египетския Ша – т.нар. от египтолозите „тифоничен звяр” или тайнственото „животно на Сет”, чието изображение e сравнявано с магаре, окапи, жираф или чакал, но най-вероятно съответствува на северо-африканската „бледа лисица” (Йуругу в легендите на догоните). Имената „Иеросолим и Юдей” (епоними на Йерусалим и Юдея) могат да се съпоставят с легендата на Тацит за основаването на Еросолима (Йерусалим) от племето на солимите, наречени според него „юдеи” по името на планината Ида, откъдето се били преселили. Според Херодот солимите пък живеели някога в Ликия, чието име може да е свързано с това на алпа Лекдиу, чийто син Лямдиу според „Чулман Толгау” е този, който събира лабътците (юдеите) като „сбирщина” (лабът) от всякакви отпадъци (подобно на балканските обитатели, които са също такава сбирщина, само че европейска) и пр., и пр. Но важното в случая е това – че става на дума за различни „лица” на все същия демон – демиурга на този свят Яхве-Сатанаил или Яга-Албастъ-Тама-Тархан, чиято колективна инкарнация са т.нар. „избрани народи” (евреи, цигани и пр. в различните „еволюционни” цикли). Същото прозвище на този „господар” (Баал/Бал) се открива освен в името „Балкан” и в названието на Палестина – Балистан или „земята на господаря” в „Джагфар Тарихы” или „свещената земя” на неговите поклонници (аналогичната клоака в Азия с гнусен климат и вулгарни обитатели – сбирщина отпадъци от Азия, каквито са балканците за Европа). Любопитно е в тази връзка и сведението на Псевдо-Плутарх („За реките”, ХХІ.1) какво „Палестин” било старото име на р. Струмон (Струма). Следва да се има предвид, че митовете представляват архетипични сюжети, изразяващи метафизични истини – процеси и отношения между архетиповете, проявяващи се в еволюцията на различните психо-региони, т.е. поставени в контекста на „вечното завръщане”, а не „събития”, случващи се еднократно в илюзорното протичане на линейното „историческо” време. Разбирането им като прости „легенди за миналото” е плод на деградацията на модерния ум, обсебен и контролиран от темпорализирания субект на душата (т.е. низшата, животинска природа). Затова „пречистването”, за което споменах, не е нещо, извършвано веднъж завинаги, а временно и съобразно нуждите на стратегията. По принцип за истинския, пробуден човек (елбир, херос – полубог), както и за Духа, всяко място и време е еднакво чуждо и враждебно – той не принадлежи на този нечист материален свят, а е пленник в него, водещ война за своето освобождение. Окупацията на дадена територия е еквивалентна на нейното завземане от врага (създателя-сатана) и превръщането й в укрепен плацдарм, недостъпен за контрола на последния, откъдето се разгръща стратегията на освобождението. Разбира се, само един кана колобър („колобър на кръвта” – не физическата, а тънкия и еквивалент – астралната кръв, т.нар. „огнената пара” или „чи” 氣, служеща като посредник на Духа) може да проектира безкрайно ограждение (саракт), изолирайки по този начин една област от пространство-времето. Ако стратегията се провали и укрепеното място падне (както се е случило тук), както физическият, така и психичният микроклимат (които иначе са под контрола на владетеля, чиито функции предполагат владеенето на потенциите на „плодородието”, „победата”, „мира” и пр.) буквално побесняват под още по-ожесточените атаки на силите на материята – нещо, което е особено очевидно днес при липсата на истински цар. Затова без присъствието на посветен лидер (кана сюбеги – „водач на кръвта” или фюрер) и мистиката, произтичаща от него, която обединява кръвната общност чрез харизматично свързване – директно, индивидуално и акаузално/синхронично, всякаква асоциация между „кръвта и почвата” (Blut und Boden) е не само безсмислена, но и вредна, тъй като води единствено до материализъм, колективизъм и стадност – характеристики на животинския подчовек, надделели у деградиралата под влияние на материалната природа („земята”) сган. Оттам и абсурдната привързаност към даден регион, както и асоциирането на собствената идентичност с една произволна територия – чисто животински качества, проявявани от засегнатите от синдрома на локално-патриотарската психопатия и сравними единствено с маниакалната обсебеност на евреите с техния „Ерец Израел” в Палестина.

Тракийския т.нар. конник няма нищо общо нито с траките, нито с римската епоха. Символът е много по-древен и произлиза от степните култури на конните народи. Така мадарският релеф според „Чулман Толгау” представлява каменното тяло на героя Ташлък („Каменен”) от Кимерската династия, което по-късно било временно използувано от възкресения скитски цар Атай след смъртта му в 339 г.пр.н.е., за да победи своя враг Бал-диу (Филип ІІ Македонски, син на сатаната Яга/Яхве), и сетне оставено от него в карамаджа (светилището) Маджа (Мадара) по пътя към обителта на войнството на безсмъртните маджари (аналог на скандинавските ейнхеряр – воините на Один). Конникът символизира пробудения полу-божествен герой (елбир, херос, виря и пр.), който се е отделил от своята животинска природа (душата, символизирана от коня), поставяйки я под контрола на пробудения Аз (отражение на вечния Дух, символизиран от ездача). Така и древните перси са разглеждали аристократичното възпитание като съставено от три езотерични дисциплини (аналогични на тантрическите „три мистерии”): езда (т.е. овладяване на душата/коня – низшата, животинска природа), стрелба с лък (овладяване на ума – концентрация/медитация) и казване на истината, т.е. на „истинното слово”/мантра-спента (овладяване на „езика на птиците”). Същата е и идеята на средновековната рицарска традиция („рицар” от нем. Ritter – „конник”), унаследена именно от алано-сарматските (скитски) наемници в римската войска или както казваха Скот и Литълтън в техния труд „От Скития до Камелот”: европейците влизат в Средновековието като римляни, а излизат от него като скити.

Не съм имал никакво намерение да агитирам за „евразийската” идея – сега, когато тя е възседната от руснаците и нео-болшевиките. Говорих за това още пред 90-те години във връзка с оригиналния смисъл на евразийството – като „трети път” в лицето на един турански съюз на сродните евразийски народи както против руския империализъм, панславизъм и комунизъм, така и против модерния „европейски” Запад. Но тогава, разбира се, никой не обръщаше никакво внимание, а малоумните туземци си съчиняваха „автохтонни теории” и прочие маниакални фантазии, оставяйки комунистите да живеят и да се развъждат, а сега, когато историята отдавна ги подмина, следвайки типичния опортюнизъм на безпринципния балкански лакей, взеха да се правят на „евразийци” под диктата на Русия (СССР-2) с надеждата да се облажат като своите шумкарски дядовци навремето. Ала не хванеш ли коня за гривата, за опашката вече не можеш...

Що се отнася до „Скития” – има една „Вътрешна Скития”, сочена като наша прародина, която се разбира не в географски, а в езотеричен смисъл. И до нея се достига, както посочва и името „отвътре”, а не отвън (в илюзорния свят на „живота”). За целта трябва да се намери т.нар. „тайнствен/черен отвор” (сюан кун 玄孔 на китайски или phekte saa – „черната уста” на хунски език), отвеждащ към „опъката страна”, за която се намеква многократно в „Чулман Толгау”. Но няма да се задълбочавам в тези мистерии, които думите не могат да изразят – нека само кажа, че „там” е и страната Шуд (алтайската „Чуд”), която действително е „чудна”, понеже не се намира НИКЪДЕ в пространството и времето. За колобрите пространството и времето не съществуват, тъй като посветеният е изолиран от сътворената вселена на сатаната Яхве, неутрализирайки нейните илюзорни „закони” чрез мощта на руните. Така те могат да обучават „отвътре” всеки посветен, където и да се намира той, стига, разбира се, той да го иска. Тази възможност – някога привилегия единствено на владетелите и свързаните с харизматичния царски клан, сега е достъпна за всекиго през тази последна епоха на наближаващия край на историята. За съжаление, обаче, последните човеци – или по-скоро човечета – предпочитат празните приказки и големеенето за сметка на предците. Истинският път обаче е абсолютно индивидуален и стойността на човека се определя от самия него, а не другите или връзките му с тях.

И последно – относно тракийското злато и персийските влияния в местното занаятчийство. Вярно е, че тук възниква специфична местна школа, но нейното вдъхновение идва от Изтока и то след персийското нашествие. Древните неолитни и халколитни култури нямат нищо общо с нея и всъщност между тях и траките съществува по-голям хиатус, отколкото между траките и българите, и да се говори за някакъв континуитет между тях, както правят разни неграмотни дилетанти, подведени от илюзията за териториалност, е нелепо и абсурдно. Това е установен факт – истина, която си остава такава и не може да се промени, независимо от мераците, желанията и политизираните псевдо-научни съчинения на балканските комплексари. Нито пък това, че някакъв си агент на ДС, парадиращ по държавните медии като академик, случайно е казал нещо вярно, го прави невалидно, тъй като тези факти са публикувани отдавна в цивилизованите страни, навярно още преди въпросния професор да бъде вербуван, и ако са били неизвестни, то е само тук. Ето няколко цитата (по Timothy Taylor , “International craft traditions (ii) in Europe” // “The Cambridge Ancient History”, Plates to volume IV. Persia, Greece and the Western Mediterraean c. 525 to 479 B.C., new edition, |Cambridge University Press,1988, p.79-94):


„Тракия е съхранила повече златни и сребърни артефакти от всяко друго място в древния свят, но още по-забележителното е това, че мнозинството от тях са датирани от един относително кратък период. Преди персийската окупация на Тракия между 513 и 480 г.пр.н.е., среброто изглежда е било напълно непознато.

Обяснението за тази липса се намира толкова в историята, колкото и в археологията. Стереотиповете на разпространение на материала не могат да бъдат лесно разбрани извън историческия контекст на завоеванията, походите и съюзите, предоставен от оцелелите текстови свидетелства. Походът на Дарий срещу скитите е от фундаментално значение. Както отбелязва Пауъл (Powell, T.G.E., “From Urartu to Gundestrup:the agency of Thracian metalwork” // The European Community in Later Prehistory, London, 1971; 183-210) „тридесетте години на Ахеменидско присъствие и голямото богатство от военна плячка, преминало през варварските ръце при оттеглянето на Ксеркс, не може да не са оказали нови формативни влияния”. Едно такова влияние може да бъде установено във възприемането на фиалата като чаша за пиене, а друго – в появата на една експлицитна иконография на „царския лов”. От V в.пр.н.е. се появява една школа на место тракийско сребърно ковачество, често вземайки като свои модели предмети, изработени в персийски стил”.

„Златната металопластика се появява много рано в България и е представена от халколитния некропол от ІV хил.пр.н.е. във Варна, на брега на Черно Море. Златни изделия са били закопавани през различни времена през бронзовата епоха в Юго-източна Европа, но през късната бронзова епоха и ранната желязна епоха (първата половина от І хил.пр.н.е.) има малко свидетелства за тях. Двете находки, които свидетелствуват за обновяването на интереса към златарството около средата на І хил.пр.н.е., идват от близост до пътя, който армията на Дарий е следвала през Тракия. И двете имат ориенталско вдъхновение, ако не и изработка, и биха могли да бъдат директно свързани с производството на предмети на престижа от времета на периода на нашествието”.

„Именно персийската култура е тази, която е упражнила най-дълбоко влияние върху Тракия през средата на първата половина на І хил.пр.н.е. През този период Тракия навярно може да се разглежда по-скоро като продължение на Азия, отколкото като най-далечен край на Европа. Персийската окупация на Тракия е била непосредствения предшественик на образуването на Одриската държава и тази на свой ред е възприела персийския стил в своя двор, съхранявайки го в своя погребален ритуал. Появили се златни и сребърни ковачи, които работели с непознати дотогава техники”.
.

Всичко това свидетелствува за неизтребимата посредственост на туземното население, станало пословично със своята вулгарност, скудоумие и тесногръдие (оттам и термина „балканизация”, емблема за кавга и разпад). Но нямам намерение да влизам в дискусии за отдавна известни и установени неща, а само да подчертая следното – БЪЛГАРИТЕ НЕ СА ТРАКИ, НИТО ТРАКИТЕ СА БЪЛГАРИ. Точка. Ако действително има етнически остатъци от траките и дако-мизите, то те могат да се открият в лицето на власите, албанците и каракачаните (арумъни). Истинската България не е свързана с някаква определена и произволна територия – едно от малкото верни неща, казани в онзи филм за Аспарух навремето, беше репликата: „БЪЛГАРИЯ Е БИЛА МНОГО ПЪТИ И НА МНОГО МЕСТА” – а по-точно би било да се каже, че тези различни Българии са само временни и илюзорни проявления/отражения на истинската вечна империя на Духа. Истинските българи са били една господарска раса „не от този свят” – завоеватели и окупатори, воини на Духа, чийто духовен облик модерният човек не би могъл да си представи, а ако това някак му се удаде, то той би се изплашил от него – нещо съвсем различно от балканизираната мрънкаща сган, която днес по някакво недоразумение продължава да носи тяхното име. А ако видиотените балкански простаци днес се чувствуват не като българи, а като „траки”, то това също не е за учудване, като се има предвид, че под влияние на природата, силите на материята и земята, от чиито зловонни миазми не са били защитени с течение на поколенията, те действително са заприличали на тях – шумни пияници и гуляйджии, на които им липсват единствено канибалските оргии на древните траки (техните сатанински култове на Дионис-Йах/Яхве и Сабазий/Саваот, въведени от еврейския друид Орфей), за да станат напъно идентични с тях – нещо, което несъмнено ще постигнат в най-близко бъдеще.

Хайде, че много се разприказвах днес! Ако съм забравил нещо - съжалявам, ама вече остарявам и паметта ми не е като едно време... Надявам се, че съм обяснил какво точно исках да кажа, а оттук нататък всеки да се оправя сам

Що се отнася до т.нар. „оренда” – в тенгрианството (а и изобщо, впрочем) няма такова нещо. За зла беда навремето В. Бешевлиев имá неблагоразумието да употреби тази ирокезка дума в контекста на прабългаристиката, заимствувайки я от Фр. Фристер, който я използува чисто формално и извън оригиналния й контекст като обобщаващ термин за някои типове вярвания сред примитивните народи (т.нар. от него „орендизъм”), които уж се срещали и при „пра-българите”, понеже те, виждате ли, били на същото (т.е. първобитно-общинно) ниво на развитие. Разбира се, трудовете на Бешевлиев са писани в рамките на един академичен дискурс и съответно използуват възприетия от модерните антрополози условен жаргон (думи като „орендизъм”, „динамизъм”, „шаманизъм” и пр.), но това дори не се осъзнава от примитивните умове на нашенските малограмотни (да не кажа „малоумни”) четци и псевдо-интелектуалци, които си присвоиха тази дума, без изобщо да вникнат в метафоричната й употреба, (следвайки детинската логика на балканския комплексар, че „щом е писано за прабългарите, значи е нещо прабългарско” и „ако нещо някъде прилича на нещо наше, значи то е наше”), за да си съчинят всевъзможни фантасмагорични „системи”, каквито биха могли да се породят единствено в техните вдетитени или болни мозъци. Синоним на „орендизъм” в антропологията е терминът „динамизъм” (от грц. dynamis – „потенция, сила”) – защо тогава да не говорят например за „дюнамис” (термин, употребяван и в християнския мистицизъм, в частност в исихазма), вместо за „оренда”? (Гърция е много по-близко до България от ирокезите, ама нали сме „националисти”, следователно трябва да мразим гърците и по-скоро ще си играем на индианци... Детска градина!) Та моят съвет е – не обръщайте внимание на подобни природни недоразумения и техните долнопробни съчинения. Истинското автентично тенгрианство борави с енергии (ако изобщо могат да се нарекат така) от съвсем различен порядък, за които модерният човек няма адекватно понятие. В него няма нито „оренда”, нито пък „шамани” (една друга подобна широко злоупотребявана дума – този път от тунгузски произход).

=======================================================

Е, то кой съвременник може да каже какво е автентичното Тенгрианство За теб, Тенгрианството е от позицията на гностицизма. Като кажеш "енергии от различен порядък", трябва да кажеш какви са, тези енергии, как се приемат, как действат, откъде идват... Затова има дефиниция като "оренда". Може да не е точен термин, но е благозвучен Той неслучайно е взет оттам, но не защото сме "примитивен народ", защото и индианците не са такъв. Това, че не ползваш рационалният си ум за спекулации и създаване на технологии, "подчиняване на природата", не те прави примитив, ти може да го ползваш да работи за създаването на вътрешна култура, каквато е тази на индианците, преди идването на белите. Бешевлиев, според мен, много правилно се е насочил натам, инстинктивно го е направил, а не поради глупост и детинщина. Все пак трябва да признаем, че учени от неговият разряд, въпреки нарочно допуснатите грешки и спекулации, имат нещо вярно в изследванията си. За мене, като философия и дори като религиозна система, северноамериканските индианци имат най-чистото Тенгрианство Виждаш сега разликата. За мене, Тенгрианството в най-чистата му философска и религиозна форма е онова, което те изповядат - Великата Тайна. За тебе, не е. А иначе, точното понятие е "Медицина". Една много разпространена съвременна дума в нейният най-ограничен контекст "Оренда", а също ми "Вакан" са наименования на духовната сила, употребени от определени племенни съюзи или групи. Общото е "Медицина".

И българското тенгрианство го изкарват измислица на Бешевлиев, така че сме свикнали. Но кой е този Фр.Фристер, може ли малко повече за него да прочетем за изследванията му относно вярванията на ирокезите?
ТУК, който знае английски може да си изтегли книгата "Оренда и определение за религията" на някой си етнограф Хюит от 1903г. Там си пише, че всичките индиански народи по различен начин я изговарят - "орена", "оена", "уренте". Тоест, не е е само ирокезка. Въпросът е, те откъде са я взели и кой от кого е заимствал. По тази логика, ако полинезийците наричат бога си Тангароа, а тибетяните се обръщат към Небето с тенгри, значи Бешевлиев ги е заимствал и от тях.

"Orenda and a definition of religion" от J.N.B.Hewitt, 1902 g. Но все пак само да отбележа, че идеята за Орендата е доста разпространена в любимият ни Иран. Там тя е наречена Божествената Слава (Кварна).
http://www.voininatangra.org/modules/ipboa...?showtopic=3924
Та Бешевлиев май няма голяма вина Сега поне вече не говорим за индианците

Утре е Гергьовден. Един от най-големите "езически" празници, за който отдавна е казано, че е по-голям дори от Великден. Утре сутринта Плеядите (Ситото) ще залязат в изгрева на Слънцето. Отъркаляйте се в сутрешната роса голи, изкъпете се във вирове и реки с "лява вода" за плодородие и плодовитост, на грамади и параклиси, оставете сирене и мляко в дар. Защото, както светът на Плеядите захранва със своята сила, нашето земно плодородие и плодовитост, така и ние трябва да придадем необходимият материално-енергиен субстрат на техният свят. За тях този субстрат е млякото.

За тези, които имат шанса да заквасват мляко утре, направете го с гергьовденската роса. Росата се обира с кърпа от тревите и кърпата след това се прецежда. С нея се хваща маята за хляба през целият период на оставащата част от годината или се подквасва млякото.

Не ползвайте гергьовденската пита за ритуализ а опазване на плодородието, срещу "мамниците, магешниците" (жителки на Сид, Плеядите), защото те трябва да вземат своето. Даваш ли, ще вземаш, вземаш ли, ще трябва и да даваш.

Постът Елена Гунчева допълва с цитат от учебника: "Св. Георги е един от малкото светци, почитани както от християни, така и от мюсюлмани (...) Гергьовден е и голям празник на ромите в България - те го наричат Ерделез".

Елена Гунчева разказва, че на въпрос какво знае за Гергьовден, синът й изрецитирал наученото от учебника - а именно, че това е един от най-големите празници на циганите в България. Тя уточнява, че за значението на празника за българите, както и за празника на Българската армия е отделено едно изречение накрая на текста, пише "Дарик".

Св. Георги да помолим... Да ни каже чий празник е Гергьовден, 6 май?
Съдържание в учебник по литература разгневи родители
https://www.dnes.bg/obrazovanie/2018/05/08/...en-6-mai.375800

Нема как да не е цигански празник, щом учат децата за него, по учебниците на МОН. Покажете на практика, на чаавето защо е Гергьовден, отъркаляйте се голи в росата,отъркаляйте и него, занесете мляко и сирене на култовите места свързани със "Свети Георги" (Субан, Тенгрикан Аспандиат). "Обидвайте си нивата", ако имате такава. Елемент по елемент, празника може да се внася в децата, на практика. Те, трябва да го запомнят тоя ден с някоя от неговите свещености. Иначе, един ден, чаавето ви , ще е се окаже циганче.

Честит Сабантуй (Гергьовден), на всички Българи! В Денят, в който честваме Сватбата на алпа Самар и алп биката Ашна - Плодородие и Изобилие от духовна и материална благодат: Слава на Тангра и нека Българското в нас не угасва и в периодите на най-големи изпитания, защото знайна е Силата на Българските Алпи, пред която поклон е правил не един меч и вражеско знаме!

Честит празник, Българи!

Интересен разказ на човек, който е учил във Ватикана, чел е книги строго пазени от нас.

https://www.facebook.com/ventsislav.angelov...408475327/?t=10

Гергьовден в "Песен за аскъпските бахадири". Забележете, първом е Чулман, след това неговият тамър, след това е '"росата" и тревата, след това са овцете, овцете ви дават алпът Субан Гюлджимеш, а той ви дава юнашката сила... Е, ще ви обясни ли някой защо 6 май е ден на храбростта и воинската сила? Не, никоя авраамическа вера, нема да ви го даде След воинската сила е земеделието (овощарството)! Затова на Гергьовден по адет се забива зелена разлистена клонка в средата на нивата!


86) Успя ти да ме разчувствуваш
със своята песен, внуче,
затова ти поверявам
поправката на моя тамър!”.
(87) Чулман предал на Тимджан
своя тамър –
и той го поправил:
засривил тамърът още по-хубаво!
(88) В замяна на това Чулман обещал
да ходатайствува пред Тангра
за срещата на душите на неговите родители –
и тутакси изчезнал.
(89) А сълзите му
като ручей се втекли в езерото,
от което после пили
овцете, които Шила пасял.
(90) Внимателният Шила забелязал,
че тези овце
растат по-бързо от другите,
които били пасли на други места.
(91) А като опитал месото
на тези овце,
Шила узнал, че няма на света
по-вкусно месо.
(92) Зарадвал се Шила и решил
да ги принесе в жертва на Субан –
та той в замяна
да му придаде сили.
(93) Подигравали се връстниците
на хилавия Шила
и той искал да стане бахадир,
за да си върне на грубияните.
(94) Наклал Шила огън,
и почнал да вари на него месото,
а докато чакал алпа,
засвирил със свирка песента “Сабан”.
(95) Считало се, че тази песен
привличала алпа
и той винаги идвал към мястото,
където тя се свирела.
(96) И наистина – алпът Субан
тихично приближил огъня
и като подушил миризмата на месото,
решил да го опита.
(97) Момчето много се учудило,
когато пред него внезапно
се появил Субан и попитал:
“Ще ме нагостиш ли с месо, пастирче?”.
(98) Алпът бил в образа
на красавец-юнак
със светли коси,
сплетени в 7 плитки.
(99) Помислил Шила:
“Този бугай сега
ще изяде всичкото месо
и няма да остане за Субан!”.
(100) Но, колкото и да му било жал
за жертвеното месо – все пак
той нахранил юнака: нали онзи
го възхитил с юначния си вид.
(101) Изял Субан почти всичкото месо,
а сетне, като се уригнал,
предал остатъците на Тимджан
и му казал:
(102) “А сега, добро пастирче,
дояж това месо –
виждам, че самият ти
те ядеш донасита!”.
(103) Шила изял остатъците –
и изведнъж почувствувал,
как се изпълнили със сила
хилавите му мишци.
(104) Учудил се Шила и искал
да каже за това
на юначния момък –
но онзи бил изчезнал.
(105) Внезапно, като от нищото,
връхлетели върху Шила
разбойници-наубурийци,
които грабели навсякъде.
(106) Едни от конниците
нападнали момчето,
а дрлугите почнали
да отвеждат овцете му.
(107) Разбойниците метнали
ласа върху Шила
и го повлекли
след себе си по земята.
(108) По-рано Шила би се изплашил
и, плачейки, би замолил за пощада,
но сега не само не се изплашил,
но дори се развеселил.
(109) Размърдал той лекичко рамене –
и здравите ласа се разкъсали.
Видяли това разбойниците –
и побягнали от него.
(110) Но малкият Шила
изтръгнал от земята цял един дъб
и, удряйки с дънера му,
изтрепал двадесет души.
(111) Оцелелите злодеи
в страха си зарязали стадото
и препуснали в различни посоки,
викайки от ужас.
(112) Едва след тази схватка
разбрал Шила,
че самият Субан е бил неговият гост
и му е дал сила.
(113) Радостен, подскачайки от щастие,
подкарал Идел стадото към аула –
а край оградата срещнал
грубияните, които го издебвали.
(114) Момчетата вкупом
се нахвърлили върху него
и почнали да удрят Идел
с юмруци, крака и тояги.
(115) А Шила тогава
само разперил ръчички
и момчетата се разлетели
в далечни места:
(116) един паднал в блатото,
друг – на дърво и камъни,
трети паднал в оврага,
а четвърти попаднал на покрива.
(117) Едва ги открили техните
и ги отнесли у дома:
те не могли да вървят –
били силно наранени.
(118) Не съжалявали децата
суровите им родители:
нали се били нахвърлили всички срещу един –
а това било позорно.
(119) Когато те се оправили,
почнали вече да им се присмиват:
нали тези здравеняци заедно
не могли да се справят с хилавия Шила.
(120) Оттогава грубияните
заобикаляли Идел отдалеч,
но добродушният Шила
никому не отмъщавал...
(121) Когато следващият път
Шила отвел стадото при езерото,
той забил в земята своята гега
и казал с висок глас:
(122) “Благодаря ти, Субан,
за дарената ми сила.
Кълна се: овцете от това поле
винаги ще жертвувам на теб!”.
(123) Едва-що Идел бил изрекъл това –
и гегата му се превърнала в дърво.
Това означавало: Субан
бил чул и одобрил клетвата му...
(124) Разправят, че оттогава
силата на Субаш се предавала
на всички потомци на Идел,
които охранявали стадата на Субан...