Гергьовден - Ден на плуга (Сабантуй)

Честит Гьоргьов ден, на всички! Един от най-големите български празници. Да живее Великия Конник (Херос), който днес, ще убие ламята и създаде новия ред на земята. Изобилие във всичко и радостта от живота ще ви съпътстват след този велик ден.

А тук, се е появила една по-добра статия, от всички писани досега, доста повлияна от студиите на Анчо Калоянов и Тодор Моллов, както и от идеите в този сайт.

"Юнакът с кон, роден от съзвездието Плеяди"

http://frognews.bg/news_23061/IUnakat_s_ko...zdieto_Pleiadi/

В посочената връзка ми направи впечатление още една статия на Мая Стоянова. Какво хубаво звездно име само!...
Байлово - Мистерия на 7000 години
Там Мая пише директно за предпотопния Саракт. Явно чете и нашия сайт, като особено интересен е пасажа, в който засяга въпроса за Отговорността пред народа си;

Няма как да не се съгласим с написаното от нея, с едно уточнение. Лидерите на Саракта (и тук не става само дума за Колобърския съвет, а най-вече за Кана) са проявявали тази Отговорност пред народа не заради страх от смъртта. Това Мая трябва да го разбере. Един човек, който може да пътува в Отвъдното не му е пукало, че ще приключи този цикъл по-рано. В някой случаи това е бил директния път към Безсмъртието, към Горния свят. Например, когато са се принасяли самите те в саможертва заради народа си. Лидерите на Саракта са проявявали тази Отговорност, защото са спазвали Божествените закони и са я носели като бреме към българския народ. Бреме, а не привилегии и лапачка, както е сега в републиката.
Байлово - знакът Анкх

И макар нищо по Земята да не дава знак за някакъв край на годината, митологичната вяра карала хората по навик да поглеждат към нощното Небе, където ритъмът на Времето се отмервало от още едно небесно светило - съзвездието Плеяди. Българите го наричат още Власци, Квачка или Кокошка с пилета. През цялата година то също очертава четири свои сезона. Подобно на Слънцето има две важни положения, които се виждат само в полунощ. През ноември то е над главата на наблюдателя и в този момент поема характеристиките на Полярната звезда (и съзвездието Голяма Мечка), става "пъп" на нощното Небе. От април до юни пък Плеяда не се виждат на небосвода. Хората вярвали, че в този момент то слизало в Долния свят (Преизподнята), където се преобразявало в страшно чудовище. Тази втора важна ситуация те смятали, че е свързана с хода на Слънцето, което през това време се въздига на дневния небосвод и грее все по-силно, стигайки своя зенит на 22 юни – най-дългият ден и най-късата нощ през годината.

Тъкмо на 6 май вечерта, след залеза на Слънцето, залязва и съзвездието Плеяди. Предците ни приемали, че тогава Слънцето "посича" змееобразното чудовище (митологичен образ на Плеядите в тази позиция), което се скривало за дълго време под земята. Повод за тази битка били поразиите, които в края на звездния годишен цикъл вършел този митологичен Змей на Дълбините. В периода между април и юни той изпращал унищожителни градушки и неизлечими болести по хората и добитъка. Двубоят между небесното Слънце и Змея продължавал чак до началото на юни, когато съзвездието Плеяди отново се появява на източния небосклон.
======================================================


Значи, това, върху, което ми идва да размишлявам в случая е привидната опозиция Слънце - Плеяди. Винаги съм казвал, че тя е относителна и привидна, защото какво са понятията "над хоризонта" и "под хоризонта". Това е нашето сетивно възприемане на небесния свод, в зависимост от нашето географско положение. Едно е ясно, с идването на Великия Конник, т.е. Слънцето, Плеядите добиват нов статут. Слезли от своя зенит, те вече не отварят пътя Небе- земя. Това място постепенно се заема от Слънцето и на 22 юни, то заема местото на Плеядите. Срещата на Плеядите и Слънцето при залез на Георгьовден, не е случайна. След нея Плеядите минават "под хоризонта", и тук вече те отключват пътя към Долния свят, т.е. те отварят врата към едно друго измерение на времепространството - невидимото. Това, което можем да кажем, че "посича", Великия Конник Слънцето, не са самите Плеяди, а негативните сили, които излизат при отключването портите към Долния свят. Това "посичане" е всъщност разчистване на пътя, за преминаване в това измерение на времепространството. Вероятно на този ден, Хермодр е слизал в Хел, за да изведе оттам Балдр, Орфей е слизал, за да изведе своята Евридика, под ръководството на същия този Хер-модр.
На това ме навежда мисълта, новооткритата скална гробница край село Дряново, край град Лъки. Тя там е в местността "Герге". Такава е и гробницата-светилище, на върха Кун-ли-гор, между Ситово и Бойково. До нея, съвсем близо е каменливата черквица "Свети Георги". Вероятно тези полукръгли скални пещерки, са осмисляни, именно като отворената Врата, към един друг свят, който най-често е светът на прадедите.
Натрупаната негативна енергия при разключването на Долния свят "изяжда" пиленцата на Квачката. Затова времето до месец юни, вероятно на Летен Тодоровден, Квачката създава и мъти, своите нови звезди, т.е. "нови пилета", за да ги изведе отново над хоризонта. Вероятно това символно е свързано с процеса на създаване на нови звезди в този звезден куп (вече като астрономически обект).

Денят на Гюргя (преди християнския Гергьовден)

Интересно е, че през енеолита змиите са или заплетени в двойка, или са просто двуглави. Така символно се обозначава основната част от Знанието за същността на Майката/Света: двоичността, от която произлиза всичко.

Във фолклора обаче се появява и Триглавият Змей. Според мен той е символ на тройното посвещение, което е необходимо, за да се постигне единение с Великата Майка. С други думи, човекът, юнакът – тракийският цар - трябва да получи, т. е. да постигне, да победи три вида мъдрости – за да възстанови космическия ред и най-вече – за да потекат отново животворните води…

Трите хипостазси на Майката – като Движение, Родителка и Мъдрост – до известна степен намират своето продължение в раннохристиянското (неправославното!) почитане на три абстрактни понятия: Мъдростта София, Движението Динамис и Мирът (равновесието на мъжко и женско начало в живота) Ирини.

А самодивите са най-стария ни жив спомен за древните знания на нашите предци – знания, по-стари и от индийските Веди, но забравени и забулени от времето.

Думата самодива е съставена от два корена – само и див. Коренът див/дев има много древен индоевропейски произход и най-вероятно първоначално е бил свързан с названието на бог въобще. Deva в санскрит и съвременен хинди означава добро божество. В съвременния италиански diva, divino са прилагателни – божествена, божествено. От древния корен дев/див произхождат и санскритското Дьяус (бащата на Слънцето-Сурья), латинското Деос, гръцкото Теос и Зевс и т. н. На български див има най-общ смисъл на принадлежащ към нечовешкия, към неопитомения свят, а дева е девица – недокосната, недостъпна. (Може би този е смисъла на съставката дева в названията на редица тракийски градове – Пулпудева например).

Първата съставка на думата -само - в санскрит се употребява в сложни думи с общ смисъл на единение, тъждество, пряко свързване с Божественото - например в думи като самаведана – пряко познание, самйога – единение между читта – ума и пуруша - душата и др. (виж Индийски санскритски първоизточници, София 1996, стр. 441). Значи, ако разбираме думата според санскритските й съставки, самодива е тази, която е постигнала единение, тъждество с Божественото. Били ли са самодивите свещенослужителки, постигнали божественост?

В старогръцки, (а може би като реликт от пелазгийски?), самос означава височина, възвишение, нещо свещено. Този корен е вплетен в имената на островите Самос и Самотраки.

В съвременния български език само-дива се разбира като същинска, истинска “дива”.

В нашия фолклор обаче самодивите се наричат още и самовили, юди. И дори перии, така, както е в ирански (фарси) – също език от индоевропейското семейство.

Юда е най-вероятно вариант на вида. Или пък не е?

Думата самовила може, струва ми се, да бъде свързана с миналото причастие на глагола вия, завивам - вил, вила. И тогава асоциацията се насочва в посока към свещеното въртеливо движение на свастиките и на меандрите. Самовилите “живеят по високите планински руди рудини (поляни), край планинските неначнати езера, под сянката на витките елхи”(Д. Маринов, Българска народна вяра, София, 1994, стр 292-298). Странно, витки елхи…

“Конете им са “сур елени”, които са елени от друг род, ... защото са крилати, имат криле и хвърчат”( Д. Маринов, пак там).

“Она iазди сураго елена,
Што е елен, елен шестокрилец,
Зенгии й зелени гуштере,
Камджиа й од зелена смока,
Iузда и е до две льути змии.
Като iахна сураго елена,
Та се слете из Пирин планина”
Това е откъс от песента “Марко, Иве и Дете Дукадинче”. Тази песен е отправна точка в книгата на Васил Мутафов, за която вече казах. В песента се разказва как Марко с побратима си Иве шетат по Пирин планина. Минават през суи планини, пливат през северни морета и попадат на самовилски дервен (проход). Марко моли Иве да запее. Иве не смее, за да не разсърди Вида Самовила. Марко го уверява, че тя е негова посестрима. Иве запява и с това разсърдва самовилите Гюргя и Вида Баздарджийка. Разярената Вида убива с три стрели Иве. По съвет на коня Шарколия Марко я следва по небето, намира я близо до луната, сваля я на земята. С помощта на самодивите Гюргя и Магда и техните билки Вида съживява Иве “като вакло ягне”.

Вида, Гюргя и Магда всъщност са трите хипостази на Великата Майка, за които вече казах. Най-силната от тях е Вида, а името й съдържа един от най-старите и важни индоевропейски корени: ved/vid със значения виждам=знам. Индоевропейското *wid-video-ei\doV – ijdeva - visio означава виждам, провиждам, зная, виждане, вид, видение. Това знание-виждане се отнася до Божественото начало и представлява постигането му като отъждествяване с него. Вида е Богинята-майка преди всичко като мъдра Змия. Тя, убивайки Иве и възкрасявайки го, е посветителка.

Магда е главната познавачка на билките и лековете, т. е. самото й име Маг-да говори за това, че тя има магическа сила: виж персийското мäгу – непроизносим, съкровен. Гръцкото μαγος означава древноперсийски, мидийски или халдейски жрец, а μαγισμος – магия, вълшебство. Дали обаче българският глагол “мога” има принципна връзка с всичко това? И дали думата могила може да се осмисли като нещо скрито и същевременно нещо направено в резултат на можене? Магда, можещата, съответства ли на Богинята-Майка като създателка на Движението и крепителка на космическия ред?

Гюргя е самодивата на гората, на зеленината. Но тя е и старобългарското гора в смисъл на планина - тази планина, чиято утроба-пещера е мястото на раждане и прераждане.

Идеята за гора-планина, т. е. за извисеност, издигнатост, се покрива и със съвременното българско горе: Гюргя е издигната, извисена. Възможна е връзка и със санскритската учителска титла гуру – название на издигнатият духовен водач.

Денят на Гюргя (преди християнския Гергьовден) е бил важен пролетен празник, от който са останали някои ритуали – излизането “на зелено” навън, жертването на гергьовското обредно животно – агнето, гергьовските люлки.

Може би не е случайно, че Иве възкръсва “като вакло ягне”.

Гергьовските люлки са път към Слънцето: в песните за Слънчевата женитба момата (Вълкана, Радка, Маринка и др.) бива открадната и издигната на небето от Слънцето с помощта на люлка, направена от лъчите му. “Люлката на слънцето се вижда сутрин или вечер, когато пуща краищата във вид на лучи” (Дим. Маринов, Българска народна вяра, София, 1994, стр. 42). “Люлеянието е възпоменание именно за женитбата на слънцето, и Гергев ден е именно тоя ден, когато дигнало слънцето своята невеста със златите люлки. Гергев ден е сватбата на слънцето” (Цани Гинчев, Още няколко думи за женитбата на слънцето, сп. Труд 1889-1890 г. стр. 1096).

Тук навлизаме в обширната проблематика за Божествената сватба (хиерогамията) на Бога-Слънце и Великата Майка.

Честит Гергьовден на всички именици! Да е честито името им!

Хубав ден, Великден, още по-хубав - Гьоргьовден (и по новия стил)! Да живее Великия Конник ! Нека порази с копието си противниците на плодородието на Българския народ!

този змей на тази икона много ми прилича на келтския. потърсих малко и открих това

също и според един източник легендата води началото си от 10-11 век (когато падаме под византийско робство). дали това не е някакъв символ на победата на християнството над т. нар. "стара езическа вяра"

"Личен ден Великден, още по-личен - Гьоргьовден". Честито на всички, които носят имената Георги, Гергина, Гергана и т.н. и т.н. По стария обичай тази утрин се отъркаляхме голи в росата и наляхме вода, за да хванем квас. Хващането на квас на Гьоргьовден ми е за първи път, и не знам дали ще стане. След туй ще отида да забия в нивата една разлистена пръчка и заровя до нея великденско яйце. Всички, които ни завидяха тази утрин и бльовнаха отрицание към нас, като отровни змии, мога само да им кажа: не го направихте в подходящия ден. Свети Герге (Великият Божествен Конник) няма да ви прости и ще забие копието в сърцата ви, та оттам да изтече отровата на лицемерието, алчността и завистта. Не завиждайте на този, дето Господ го е благословил заради трудолюбието и предприемчивостта му, кайте се, заради вашия мързел и лошотия, зарад която Господ ви кара да страдате. Не роптайте срещу тези, в които е Божието Благоволение и не завиждайте им, не сторвайте злина поради лошотията си. Замислете се, защо Господ е отвъргнал поглед от вас.

Свети Георги - Старо село/Царева ливада; Лилково- Зигош тепе; Ситово - Кум ли гор. (Страницата е обществено достъпна).

Албумът показва трите култови места, свързани с почитта към Свети Георги в района на селата Ситово, Лилково и Палас, (днес махала Брезовица),и връзката им с техният по-древен предхристиянски корен. Повечето снимки се публикуват за първи път в интернет въобще.
https://www.facebook.com/media/set/?set=a.6...46172503&type=1

Кръгът "Прокопиев" се опитва да създаде нова национална доктрина, преформулирайки и преосмисляйки понятията "патриотизъм" и "национализъм", прекарвайки ги през призмата на либерализма, интернационализма и глобализма. Това не е нещо ново, дори болшевиките са преоценили тия понятия, първоначално, обявявайки ги за вредни. След туй, са склонили за "патриотизма". Тази линия, твърдо се запазва и при либерало-глобализма, понеже негов родител е интернационализма. Мисленето на Плевнелиев, не може да ни изненада, ако въобще може да се нарече "мислене". Национализмът няма за цел унижението на другия, национализмът има за цел да развие вътрешният латентен потенциал на нацията в създаване на държавност, на култура, морални и духовни ценности. И търси тяхното съвършенство. Национализмът по подразбиране, не се занимава с другия, нито търси конфликтност, за да развива потенцията на нацията. Отношението му към другите е вследствие това дали те одобряват или пречат на развитието на нацията. Толкова е просто. В този процес на развиване на вътрешният потенциал на нацията, ако имаме нужда, тогава търсим интеграция на нещо, което е вън от нас. Ако има нужда. Ако нямаме, няма защо да си създаваме излишна конфликтност, интегрирайки нещо, което самото то ни отхвърля и не иска да се интегрира. В този ред на мисли. Гьоргьовден е символ на победата и разрешаването на онези вътрешни национални противоречия, които пречат на развиването на потенцията на българската народност. Ето така, трябва да звучи, едно президентско изявление за Гьоргьовден

Да бъдем патриоти, а не криворазбрани националисти, зове Плевнелиев на парада
https://news.bg/politics/da-badem-patrioti-...-na-parada.html

Кумъкският писател Мурад Аджи имаше една теория (http://www.adji.ru/book3.html), че свети Георги всъщност е бил "просветителя" на хуните Григорис (които той нарича "кипчаки"), който въвел християнството сред тях. Всъщност християнският Георги не е нито конник, нито воин, освен това според житието му той не убива змея, а го "покорява", което е типичната юдейска стратегия на опитомяването (т.е. превръщане в добитък - "гоим"). Змеят от друга страна символизира духовната традиция на хуните - колобърството.

Нашият Георги обаче изглежда е един стар герой, върху който е насложен образа на християнския светец. Подобна е ситуацията и в Кавказ, където е известен под имената Уастърджи (в Осетия), Уас-Герги (в Дигория), Геюрге (в Балкария), Джарган (в Дагестан) и т.н. За негова родина се посочва Грузия (Георгия или Гурджа на персийски) и досега носеща неговото име и наричана така от другите народи (автохтонното название на страната на самите грузинци е "Сакартвело"). Това позволява да го идентифицираме с героя Юрган (срвн. кумъкското Джарган) - потомъка на Аудан, който води преселението на кафските (кавказки) българи от Азербайджан (по-широко понятие от днешната страна страна, включващо части от дн. Грузия и Иран) към Азовско море според "Джагфар Тарихы":

"След смъртта на Аламир Султан (т.е. Александър Македонски )по време на похода в страната Ура или Атил, кафските (т.е. кавказки) българи започнали да служат на азербайджанските царе. (...) Но после, когато акаджирите се опитали с помоща на румците да си върнат властта над Кара-Саклан (т.е. Скития), царят на масгутите Азак обявил акаджирите извън закона и поканил на служба българите. Сардарът (перс. глава, началник) на българите Юрган, бидейки потомък на Аудан и Боз-би (дъщерята на Александър), приел поканата и отишъл в Саклан с част от своите българи на брой 5000 тирме (юрти). Азак дал на българите земята между Темен (Тюменски п-в) и Българско море (Каспийско море), за което Юрган помогнал на масгутите да разбият акаджирите" (стр. 313 в руското издание).

Явно името на Юрган е било просто уподобено на гръцкото "Георги" (подобно на германското име Юрген, което също съответствува на "Георги") и така култът на стария български герой е бил маскиран под похлупака на християнския светец.

Има също една любопитна теория на проф. Азгар Мухаммадиев от Казанския Универскитет относно името на Кубратовия чичо Органа или Орхан (предадено в "Джагфар Тарихы" също като Юрган) - че произлиза от индо-арийската дума "архат" (санскр. в именителен падеж: arhan - букв "достоен), с която се обозначават просветлените индивиди в будизма, джайнизма и манихейството (а сред българите е имало привърженици на манихейството, ако не и на будизма, както счита Мухаммадиев - в крайна сметка манихейският мит просто преразказва тенгрианската митология, добавяйки елементи от християнството, зороастризма и будизма, или по-точно нагаждайки я към конкретната културна среда в различните страни).http://s155239215.onlinehome.us/turkic/33WritingTuranian/MukhamadievCoinsKurbatRu.htm

Но каквато и да е била етимологията на името му, оказва се, че Юрган/Джарган/Архан е един стар български герой, просто инцидентно асоцииран с християнския Георги, с който иначе няма нищо общо, освен може би връзката с Грузия. И вероятно именно той е изобразен на старите грузински изображения на "белия Георги" и неговия кон Иродзнри, наследени от пред-християнската религия на картвелите (грузинци), надписите по които поразително надопобяват една от хуно-българските рунически азбуки.

Прикачена снимка (десен клавиш и view image, за да я видите)

http://www.voininatangra.org/modules/xcgal...ndel-helmet.jpg

Това е "св. Георги" - Аудан Дуло ("Сказание за дъщерята на Хан"), тъй, че вероятно концепцията, която си изложил по-горе да е верна, от гледна точка на това, че самият Аудан Дуло (Аудун на скандинавски) носи този образ, който вероятно продължава и в потомството му.
Както бех коментирал на едно друго място:

"Прототипа на затвореният чрез научно претерминологиране "херос"; "Тракийски конник". Така траколозите създадоха една мистика чрез т. нар. "тракийски конник", ама нищо тракийско нема в него, не поне и като етноним! Виж, като топоним съм съгласен;))) Нема нужда да ви доказвам, че тази иконография изобразява "тракийски конник", само вижте шлема, хахахахахахаха, дан ви вадя ся десетки същите "тракийски шлемове". Па и змията долу... Сами си направете доказателствата, защитете дипломите си! Та значи, "тракийският конник" е конкретна личност. казва се Аудан (на скандинавски Аудун) със своят крилат кон Тулпар (вж. Сказание за дъщерята на Шан), и другото му название е Воден/Один със своят кон Слейпнир."

Като дошъл до портата на Хел, Хермодр (Hermóðr) слязъл, затегнал юздите на Слейпнир (Sleipnir), качил се на коня отново, и го пришпорил, така че Слейпнир прескочил над цялата порта. Така най-накрая Хермодр дошъл в залата на Хел и видял Балдур седнал на най-почетното място. Хермодр помолил Хел да освободи Балдур, позовавайки се на големия плач за Балдур сред Азите за него. Тогава Хел
обявила, че Балдур ще бъде освободен само ако всички неща, мъртви и живи, плачат за него.
========================================================
"Сказание за дъщерята на Хана" IV ПЕСЕН
КАК ПРЕВЗЕЛИ КУЛАТА НА ЙОРЕГИТЕ

Тогава спомнил си Тарвил
"Аллах" какво му казал бил: за да прескочим огнен свод
ни трябва кон крилат, от род.
Тулпар! Тоз кон дори с товар
прескача огъня - дувар. Тулпар ще ни покаже как
да повалим врага до крак!"
"Чуй, цвили там из небеса -
познах го само по гласа. Това Тулпар е!" - казал Ат.
След миг явил се кон крилат.
Наистина било Тулпар.



...Но не препускал дълго там,
с аркан го впримчил Аудан.
Обязден, сложил му юзда,
седлото бойно - на гърба, смирил го с ласки и любов,
за подвиг конят бил готов.
Тогава с бича на Гали
го шибнал Тат Иран - боли! Изцвилил бясно кон Тулпар.
тоз удар кой би издържал?
Не кон, сокол се извисил
и небосвода прекосил!
Тъй Ат със коня хвърковат прескочил огнения ад.

Като сравним двата текста и изоставим разликите е ясно, че най-вероятно Хермодр, сочен за син на Аудан е най-вероятно негова "маска", аспект, а може би и аватар. Това е едно от обясненията за епизодичността и второстепенността на фигурата на Херморд в скандинавските саги. Другото обяснение е, че образът на тази божеска фигура е привнесен при преселението на Аудан Дуло от Балканите и недобре усвоен от местното население, тъй като нейната същност и функции не са били напълно съвместими с бита и вярванията по тези места, вследствие, на което е усвоено от нея това, което е могло да бъде разбрано, останалото е предадено като функции и възможности на самият Аудан, поради сходствата им.
На Балканите тази фигура е наречена Хермес, в Египет - Тот и е една от най-почитаните и богато описани като дела, функции и характеристики. Скандинавският Хермодр, почти напълно се припокрива с нея. Разбира се, случката на слизането в Хел, за да бъде измолено освобождението на Балдур липсва в Балканският й аналог, но затова пък имаме допълване на двете версии. Това допълване обяснява именно защо Хермес е водач на Орфей в подземното царство, където той слиза в опит да изведе своята жена Евридика. Провалът на Хермодр на младини да освободи Балдр от подземното царство е и предизвестен провал на Орфей да извади оттам своята Евридика. Тук няма "хепи енд". Тези провали, предпоставят по-нататък създаването в християнството на Веруюто за "чакането на възкресението от мъртвите" и "първото" и "второ" възкресение на мъртвите при Страшния съд. И наистина, след Рагнарьок, Балдр се освобождава и излиза от Хел, за да участва в създаването на новият свят. И понеже в Тенгрианството няма статика, там не се чака някой да извърши възкресението, елбирите атакуват Кулата на йорегите, прескачат Огнената й стена с коня Тулпар (Слейпнир) и го превземат убивайки Аждаха, Албастъй и всички йореги. След това Тат Иран пречиства с огън подземното царство. С това то със сигурност престава да съществува.

В Грузия това са Тетри Гиорги („Белият Георги”) и неговият кон Иродзнри . Впрочем, това на изображенията, струва ми се, не е шлем, а маска като онези, които се казва, че носели героите-елбири в „Сказанието за дъщерята на Шан” („Шан кызы дастаны”) и епоса „Чулман Толгау”. Интересното е тези персонажи присъствуват още в старата пред-християнска грузинска митология и в пантеона на религията, въведена в Грузия от цар Фарнаваз през ІІ в.пр. н.е., комуто се приписва и изобретяването на тази руноподобна старо-грузинска писменост. („Фарнаваз”, впрочем, не е грузинско име, а персийско – означава нещо като „Свето-слав”: от farn – „сияние, ореол, божествена благодат” и āvāz – „глас, песен, възхвала”). Така не е изключено действително произходът на оригиналния „св. Георги” да е свързан с азербайджанските българи-аси. Според „Джагфар Тарихы” техният сардар (перс. sardār – „главнокомандуващ, пълководец”, букв. „имащ глава”, т.е. „глава-тар”) Аудан е съвременник на Александър Македонски (Аламир Султан) и негов съюзник, женен за дъщеря му Боз-би. Името „Георги” обаче се свързва с дагестанското Джарган (или селото Джалган, където според Мурад Аджи бил погребан „св. Георги”), което съответствува на българското Юрган – потомъка на Аудан, отвел асите-българи до Приазовието. Възможно е, разбира се, в народната митология образите на двамата да са се слели, запазвайки името на втория и по-късно асоциирайки го с християнския светец. Както пише Мирча Елиаде в „Митът за вечното завръщане”, в народната памет историческите събития и личности се митологизират, вписвайки се в стандартните културни архетипове за не повече от две-три столетия, примери за което са други такива легендарни „змееборци”, базирани върху реални исторически лица като родоския рицар Диьодоне от Гозон и Крали Марко.

От друга страна, обаче, Аудан не е една конкретна личност, а няколко и то от различни епохи. Така освен зетя на Александър-Аламир (от ІV в.пр.н.е.) и потомък на древните самарски (шумерски) царе, в „Джагфар Тарихы” се споменава и Аудан Дуло като собственото име на Атила (V в. от н.е.). В епоса „Чулман Толгау” се говори и за един друг герой Аудан, който изглежда е прекия прототип на Аудан-Ат от „Шан кызы дастаны”, още повече, че тази поема се счита за преработка от Микаил Башту (ІХ в.) на епоса „Шан Толгау” на царя-поет Боян-Челбир Сандугач (VІ в.) – правнук на Атила и прадядо на Кубрат, който на свой ред използува „Чулман Толгау”, чието авторство се приписва на скитския цар Кашан (ІІ в.пр.н.е.) – герой на последната част на поемата. Този Аудан е Аудан-Джураш, свързан със Сарматската (Чирмишска) династия в Скития, описан като съвременник на персо-скитските войни (VІ в.пр.н.е.) и съименник на брата на барджийския (персийски) цар Даргий (т.е. Дарий І) – Аудан, когото Херодот нарича Артабан и който бил пословично справедлив и бил против похода срещу скитите, но не бил послушан от своя брат – царя, поради което се казва, че бил особено уважаван от скитите-българи, а името му станало популярно. Така Аудан-Ат Дуло от „Сказание за дъщерята на Шан” изглежда е събирателен образ, тъй като без друго тази поема е пълна с анахронизми, смесвайки епизоди от различни исторически ери. Изказвано е предположението, че той е също така първообраз на Автандил – един от героите на грузинския епос „Випхисткаосани” („Витязът в тигровата кожа”), който обаче там е спаспет (армен. „пълководец” от др.иран. spāda-pati – „господар на войската”) на царя на Арабия. Наистина, авторът Шота Роставели твърди в началото, че уж преразказвал някаква „персийска” поема, но доколкото ми е известно, такъв сюжет не е познат в персийската литература, така че твърдението на Ф.Г. Нурутдинов, че всъщност става на дума за „Шан кызы дастаны” е доста вероятно.

Така изглежда има поне няколко герои, носещи името Аудан и живяли през различни епохи. Възможно е те да са били считани за инкарнации (аватари) на алпа Аудан или Джам-Аудан – първият човешки цар и законодател, комуто били предадени законите на Тангра (Торе), божествената мъдрост (бо, мо) и бунчукът като символ на царската власт (всъщност символ на посветения – кит. фу-чън 拂尘, носен и до днес от даоистките свещеници и монаси). Оттам идва и объркването. Първоначалният Аудан ще да е бил онзи Одан от племето Атир (Athir – един от 24-те народа на Атлантида, чийто тотем бил вълкът), който извел предците на бялата раса (кроманьонците) от Атлантида преди катаклизма, спасявайки ги от т.нар. „Орихалкова Тирания” на „ковачите” (Кабирите, Телкините и пр. от средиземноморските митологии, съответствуващи на племето Яйн, чиито потомци според езотеричните предания са днешните цигани и което е играело същата роля на „глобално правителство”/синархия по времето на цикъла на атлантската цивилизация, каквато изпълнява еврейският народ в съвременния свят). Племенното название „Athir” се асоциира с Източна Европа и предците на скитите и секелите (хуно-българи), като по всяка вероятност представлява вариант на скандинавското Æsir – „аси”, като се има предвид, че аспированата фонема th пред гласни звуци често се трансформира във f или s, пък и в „Чулман Толгау” се казва, че „Ас” и „Ат” са алтернативни произношения в езиците на различните български племена: „Бурджанското [име] Ат и тузгарското Атай означава същото, каквото и ас, азак – „истински българин”. (V.61.189.). Любопитно е и пророчеството, свързано с легендата за Одан – че „един друг Одан ще дойде от племето на Атир и ще освободи хората”.