БЪЛГАРСКО СТИХОТВОРЕНИЕ

[iss]

БЪЛГАРСКО СТИХОТВОРЕНИЕ
ИВАЙЛО БАЛАБАНОВ



Момчета,знам,че вече ви дотегна
и хлябът сух,и голата ракия,
и тежкото небе над тази бедна
страна,в която няма прокопсия…
Великите и царски идеали
днес вече са митичен архаизъм.
България търгува със парцали
от раклата на своя комунизъм.
България е гладна просякиня.
С душа поциганена,необута,
тя проси чуждоземна милостиня
по пътя между Лондон и Калкута.
Честта е болна,съвестта-пияна,
а ореолите-алъш-веришни
и луд е,който плаче с Дебелянов
по някакви си белоцветни вишни.
Със страшна сила днес от небесата
виси един въпрос полуобесен:
Кажете ми къде е Свободата
от синята ни ноемврийска есен?
Защо пирува с разни богаташи
и хитреци,дошли на власт и мода,
с дрогясали бандюги и апаши…
Защо е с тях?Защо не е с народа?
Момчета,знам,че е нахалост туй,че
скърбим за свобода и бели вишни.
В земята на Васил Иванов Кунчев
днес всички романтици са излишни.
Но да запеем,дявол да го вземе,
със мъжки глас във тази нощ безродна
и нека екне както в турско време
„Къде си,вярна ти,любов народна?”

[iss]

Орлови кръгове
Евтим Евтимов


Годишни кръгове над моя град
орлите на съдбата ми въртяха,
при всеки полет и при всеки звук
те заклинание за мене бяха.

Забиваха над облаци крила
по някаква неписана повеля.
Но цялото небе се залюля,
когато някой от земята стреля.

Простена там орел като мечта
и незевършен своя кръг остави.
А кавалджия после от костта
на мъртвото крило кавал направи.

Засвиреше ли над горите той,
застанал на морена белочела,
аз виждах как в небесния покой
излита от кавала му орела.

[Георги-НЗ]

НАСЛЕДСТВО

Със старата ни скърцаща кола,
теглена от двата кротки вола,
с остена и с песента,
във нова риза и с брада набола,
баща ми днес ме вози към града.

И ми говори за къщя високи,
за хана и за панаира…
Опъват вратове и кротичко вървят
воловете и бавно качваме баира.

Окъпани от пролетния дъжд,
горите сякаш че са пременени.
И на вретенца е никналата ръж…
Блести вода във близките герени.

И ме загръща в шарената черга,
и милва ме с напукана ръка,
за недовършените работи по двора
приказва ми добрият ми баща…

……………………………………..

Върви колата, тъничко скрибуца,
но вече само в паметта ми.
На гърлото ми – спряла буца.
И стъпват волове в съня ми.

Колата само без коларя
в полето пак е, сред ръжта набола…
Остана от воловете юларят.
Но имам за кого да се помоля.

из „Есенни песни” – Руси Инджов , Нова Загора – 2010г.

[iss]

(Това е ВЪЗПЕВ на Родината на БЪЛГАРИТЕ, написан от Иванко Николов и публикуван в столичен вестник с героично-милитаристична насоченост, в брой 18 от 30 юни 1969 г.) :
ВЪЗПЕВ

По стъпките ти тичат вековете,

в очите ти звезди вечерни слизат,

плътта ти оросяват дъждовете

и стенат тихо в нивите на Мизия.


И ставаш пак девица непорочна,

на шията ти пак пендара грее...

До твойта гръд, задъхана и сочна,

дори и камък ням ще оживее.


А вместо пафти сребърни на кръста,

синджири те превръщали в рязпятие

и твойте майчини корави пръсти

се вдигали за клетва и проклятие...


Под тези пръсти зеленей тревата,

а яворите знамената грабват;

под тях - за враг и за предател -

земята се разтваря за разплата!


Ах, пееш пак над люлката ми тихо

като над гняздо весела авлига.

Едно спокойствие - и мирно, и щастливо -

в сърцето ми размирно се излива.


Защото зная колко радостни огнища

си стъкнала по друми и балкани.

В награда не поиска нищо, нищо,

затуй че ти грижовна ни отхрани!

[iss]

Валери Станков

ЗАБРАВА

Отново слушам дълги новини:

разсипа се светът от атентати.

А аз си мисля - къщата на тати

на село няма кой да коланИ.


Тя се разпада, става бавен прах;

тревата керемидите разпука.

И как до днес да ида не можах

- да стегна дюшемето и олука...


И питам се - не съм ли аз снаряд,

изпратен срещу този град ужасен,

където ужким всеки ти е брат,

но бърза да потъне у дома си.


А тати там из стаите върви,

пои със вино живата си рана.

Ще си говорим сигурно на "Ви",

ако на прага някой ден застана.


Отново хвърлям сухия комат

и гларусът кълве като кокошка...

Забравата е също атентат.

Забравата не заслужава прошка!

[iss]

Ефтим Ефтимов
ЖЕНА СЪС СИТО

Под свечереното небе застана

една жена в ръцете си с луна.

И вдигна я високо - до Балкана, -

да бъде лунна тази равнина.


О, тя държеше в дланите си сито.

Едва на съмване това видях.

Пресяваше на хълма бяло жито

да няма в него плевели и прах.


Загребваше направо от земята,

а аз си мислех, че сега сама

загребва цялата земя жената

и там пресява цялата земя.


А щом небето взе да почернява

и с мълнии да дава черен знак,

започна облаците да пресява,

натрупали над нея своя мрак.


Земята и небето бе събрала

през тая вечер в ситото си тя.

Запомних я така: на хълма спряла,

пресява всичко, да е чист света.

[iss]

Атанас Цанков

ДУША НАЗАЕМ

Колко дълго мълчах,

примирен и окаян,

от притворство и страх

или просто отчаян!

Аз вървях като сляп,

аз живях на земята

за единия хляб,

за едната заплата.

Колко късно, уви,

се досеща човека,

че със него върви

и душата му лека.

Че със него и тя

ту се радва, ту страда,

че от всички неща

земен дял й се пада.

Че по краткия път

всеки нерв, всяка вена

някой ден ще умрат,

тя ще бъде спасена!

И свободна от плен,

ще ме търси навярно,

но, обречен на тлен,

аз ще липсвам коварно.

А във бъдните дни

тя едничка обаче

ще изкупва вини,

ще се вайка и плаче

за живота ми - цял

в пустотата огромна.

Че все пак съм живял

само тя ще си спомня.

Под гранита студен,

под пръстта, под тревата

ще се връща при мен

на задушница свята.

Ще се плисне вино

и тамян ще ухае.

В този миг тя дано

вместо мен се покае…

Моя страдна душа,

взета сякаш назаем,

със едно се теша,

че не ще се познаем.

За какво съм ти аз,

тъй греховно безбожен?

Ти си честният глас

на света невъзможен,

моя луда мечта

и любов, и прозрение,

надживяла смъртта

и спасена от тление.

Ти едничка разбра,

моя спътнице слаба -

от зора до зора,

че се боря за хляба.

Че в позора нечут

в който грозно живея,

аз се правя на луд,

за да не полудея!

На живота свиреп

плащах лихва жестока

и се криех от теб

в неизвестна посока.

Опрости ми греха

от годините прежни.

Подлостта и страха

бяха в тях неизбежни.

Ти си мой благослов,

моя свяст, мое име.

Във живота си нов

със добро спомени ме!

А пък аз ще поспя

под тревицата късна…

Щом на всички простя,

може би ще възкръсна.

[iss]

Иван Кръстев

ОБИЧ
На Васил Левски

Живяхме в робство не едно столетие

с въже на шията — без дъх и глас.

Но не успя ратаят на проклетия

тиран да ритне бурето под нас.


Че бяхме българи. Че с нас бе Левски

и в дни на бунт, и в дни на самосъд.

Че необесен светеше зад Невски

на нашата История гласът:


«Пази България! През ад тя мина,

но оцеля по светъл божи знак.

Обичай я! Дори да си в чужбина,

на български сънувай нощем пак!»


1943 г.