Великият Щутград, Ситово, България

УВОД

Започвам публикуването на фотоси от светилището Щутгард, край село Ситово, България. Ще го правя бавно, методично, материалът е твърде много, а обясненията - нелеки. Разделил съм светилището условно на 5 части - изток, запад, север, юг и централна част. Ще започна с албум в Галерия , първом с общи изгледи от него. И моля, без иманярски изцепки, забранено е за иманяри!
Първом ще започна с две студии, едната е със събирани сведения от 18-19 век и я правя в почит към всички ентусиасти, събирали сведения за този край, колкото и оскъдни да са, в онези също така трудни времена, както днес.
В процеса на систематизиране на нещата, изведнъж ми дойде вдъхновение да напиша нещо като студия за светилището, в която да се разкрие, това, което може да се каже, на този етап за него. В нея съм избегнал иманярските легенди! Правил съм анализи, сравнения, съпоставки и интуитивни връзки. Ако с нещо не сте съгласни, можем да дискутираме, но толкова.

ЩУТ ГАРД, ЩУТ ГРАД, ЩУТА ГРАДА...

Всяко едно от поколенията, които са минали и заминали през Ситово е имало своите ентусиазирани изследователи на пещерите около Щута града – това са децата. “Завързахме – разказва дядо Ранго (Харалан Кисев, 80 годишен) едно момче с 2-3 пояса и го пуснахме надоле. Видяло пещера – иззидана и укрепена тук-таме, човешка направа. От околните върхове, къде в развалини, къде още запазени десетина параклисчета оглеждат безкрайното море на Родопските планини; водата от Аязмото на Църквата “Света Богородица” си тече така, без полза, но споменът, че изворът е лековит (последната крепост, където може би ще се крепи животът), не изтича с водата; насядали на припека, старците си разказват иманярски истории и им се причува чаткане на копита по калдъмръма на “римския път”, който върви от Тракия през селото и през Персенк към топлото Бяло море.
А там, където върви път, има живот...
Според езика на археолозите, за да започнат разкопки, трябва да „има обект", т. е. да се намери чирепчс, керамичен нлн метален отломък, нещо, което може да се „пипне" с ръка. Старците обаче не мислят друго, тяхната памет ревниво пази предания, стародавни думи така, както се пази жив живот. Насън някой „вижда" мястото, където трябва да се издигне параклис или черква, някаква сила му се явила и му е “казала”, че в земята там ще се намерят старинни зидове, било там е български манастир и пак трябва да бъде, грехота е да не се поднови и продължи това, което дедите са съграждали.

Разказ на баба Пена Божкова, 26 юни 1979 г.

“Как се е направила тази черква “Света Богородица” с Аязмото”.
Сънувала една баба, Спасовата баба, че имало заровени кръстове там и че щяло да излезе лековита вода. Не вярвали нейните. Днес така, утре така, чакайте, казали, да видим какво иска тая баба, копнали малко и намерили железни кръстове и вода излязла, та направили Аязмо. Откъде ли не са идвали тук да се мият на Аязмото. Да кажем, имаш струпеи на главата и като се умиеш, минават”.

9 юний 1893 г, написал Атанас Ив. Митров.

“Над селото се спуска едно бърдо, което има направление от изток към запад, на което е разположена църквата “Света Богородица” с аязмото, която се изгради в 1890 г. За тази църква има различни предания, някои стари хора казват, че преди покоряването на България от турците е било манастир, но после била изгорена и съсипана от турците, която преди 4-5 години се поднови, като се разболя една жена и взима да й се предсказва един вид. И като взема да казва и населението настая да я изгражда с едно Аязмо, откъдето много народ са виждали изцеление от тази лековита вода и ежедневно се притичат (дохождат) хора за изцеление на тази лековита вода от чужди места....”

(ОДА – Пловдив, фонд Стою Шишков, Оп.№ 1А.Е.225, Л.1)

Странно, когато се проклева някое място се казва: “да не остане камък върху камък”, но никой не казва “да не остане дума върху дума” – никоя клетва няма толкова голяма власт. Виждали са ситовци, и досега по стръмнините на Щута града ходят странни хора, не тукашни, какво могат да търсят там, където не е останало камък върху камък? Хоросанът се е изронил, зид ли е това или са безразборно натрупани плочи, които никой вече не може да ги съживи.
Щут град, Щут гард, Щута града, както и да се въртят думите, името не става по-понятно. Един или два пъти археолозите са проявявали интерес към това място: близо до него, през 1928 г., доктор Александър Пеев открил и преписал странен надпис. После, преез 1950 г., Златка Рокева-Морфова изважда по-съвършено копие от него. И всичко – дотук: надписът не е разчетен, хипотезите са предпазливи: рунно писмо, древнотракийско писмо, кой, кога, защо...

Стою Шишков – описание на село Ситово 1893

“... а от селото надолу на 30 минути разстояние се намира Щута града, название на една местност, която е много стръмна, защото много мъчно може да се катери человек по тази стръмнина. В старо време имало разни предания за тази Щута града, както и в настояще. Има много големи пещери от естествени камени и по тези камени има различни образи на человеци и на други животни, изписани даже в целият им образ, като например змия изписана, человек и други такива. И на тези камени още се намират черкви Свети Димитър, свети Никола, свети Спас. Даже и сега си ходят на тези черкви да се черковат...”

(ОДА, Ф.52К. Оп.№ 1А.Е.2251, Л.1, в ръкопис)

От трите параклиса на Щута града е запазен само един – св. Спас. И все пак, случайно ли е, че тъкмо тук се изгражда те? Какво е имало на Щута града - крепост или светилище? А кои са били хората, които пак тук, близо, в местността “Димов дол” са копаели желязо, топили са рудата. Защо съвсем близо, при влизането в Димов дол, мястото се нарича Стражата. Кой може да отговори?
Баба Пена Божкова: - За дете, което се е родило през поганите дни, викаха: това дете ще вижда всичко през живота си – джинове, гяволи, всичко...
Търси се археолог на Поган ден роден.

Автор: Илия Зайков, снимки: Георги Петров, Николай Заяков

ВЕЛИКИЯТ ЩУТГАРТ

(вдъхновено и написано)


Щутгард, Щутград, Щутаграда… Наистина, както и да са извъртали думите нашите възрожденски и следвъзрожденски дейци, както и да е бил наричан на местният ситовски (рупски говор), името на това велико светилище не става по-ясно за обикновения българин. Едно, обаче ясно, скалният масив, намиращ се на 40 минути път пешком от село Ситово, не е изменял своето наименование през хилядолетията. Въпреки вероятно известните изменения на говора през всички епохи на историята в местното население, забравата на стари думи или възникването на други, наименованието Щутград остава неотменимо в паметта му, така, както името България си остава неизменно навсякъде, където Българския народ основава нова държава. Редом с него, обаче е съжителствувало и още едно негово наименование, което е почти неизвестно. То е предадено от изселващите се българомохамедани от махалата Брезовица, на своите събратя християни под името Татурест камък (или Тат-урвест камък). В тези две наименования, вероятно е скрита тайната на каменния масив Щутгарт, но както казал Екзюпери в “Малкият принц”: “Най-същественото е невидимо за очите, истинските неща се виждат само със сърцето”.

Още повече задълбочава мистерията в днешно време, Едгар Сверинсон, който в своята студия “Кой съм аз”, посочва връзката на наименованието на скалния масив край Ситово с наименованието Щутгарт в днешна Германия. И макар, че един от преводите на тази дума от германски, посочена от наш съмишленик е “место, пасбище за коне”, това, никак не опростява и не разрешава загадката, около намиращия се край Ситово светилищен масив, при все, че самия терен на скалния масив е използван от местните ситовци за пасбище на всякакъв род добитък, а съвсем близо до него, в южния му участък са развалините на Ушевия егол (овчарник с овчарска къща, сая, къшла и т.н.). Именно липсата на добитък днес е един от факторите за невероятното обрасване на светилището с всякакви дървета, храсти и тревна покривка, а когато нея я е нямало, понеже редовно е била изпасвана, по свидетелства на баба Райна от Ситово, “всички знаци са се виждали”.
Така човешката занемара на самото место е позволила природата неумолимо да скрие немалка част от тайните му и да лиши очите на изследователя от така жадуваното знание, за да му подскаже, че не окото ще му даде тайните, а само сърцето ще ги открие. Другата разрушителна сила, тази на иманярите или на българоотрицателите съзнателно ни е лишила от редица изображения, знаци и надписи, взривявайки ги, разбивайки и заличавайки ги. Колкото жестоко е човещкото невежество, но колко безразсъдно е злонамереното невежество!
За мен Щутгарт е било свещено место преди и след това през всички епохи на съзнателната човешка духовност. Като такова, то крие в себе си много пластове на различни исторически епохи. Тогава на въпроса, какво е Щутград: светилище, крепост, скален град, християнски религиозен център, впоследствие, ние трябва да кажем, че той е всичко това в едно цяло. Независимо какво дадена епоха е добавяла към същността на това място, нейния белег е бил само атрибут на присъствие, но не същността на Светилището. Същността на Светилището е невидима за очите.
Затова преди да кажем някои неща за Щутгарт като за светилище, трябва да отбележим , че на него са правени все пак някакви изследвания от учени от БАН. Това става през 1967 г., когато БАН и студентското туристическо дружество “Академик”, начело с професора Ив. Гълъбов и акад. Вл. Георгиев, прави една експедиция, която снема “пълния образ на надписа” (художничката Виолета Иванова, студентка) и изследва няколко малки пещери, в които открива следи от железна шлака и огнища, а на върха (т.е. на свети Никола) открива следи от зидове на стари постройки – вероятно средновековни сгради”. Подобни изследвания, аз наричам “плъзгане по повърхността” или “банкетна експедиция”, където се отива констатира се нещо, усвояват се парите, изяжда се яденето и се прибира човек по живо, по-здраво. Това е като да ритнеш кошера – рояк пчели излитат от него и под образа на иманярски дружини, съставени най-вече от местни хайти и техни авери започва систематично копаене и взривяване на местото. Защото подобна експедиция е тотално безобразие и знак за безхаберие на държавата към мястото, което от своя страна дава криле на иманярството и без това широко ширещо се сред местното население в региона. Тук освен за иманета, за друго не се говори. И ако отидеш да питаш за нещо, първото подозрение, дали не си иманяр, който ще им вземе имането. Напълно забравен е духовно-културният пласт на Щутгарт,а той, той е неоценимото богатство!
Ние също намерихме рудна шлака, като в Западните, така и в Източните части на Щутгарт, всякакви по размер и форма парчета, което свидетелства за един от пластовете на местото, като един голям “металургичен център”, център на промишленост, както бихме се изразили съвременно днес, или. като център, който създава технологичното ниво на цивилизацията. Защото цивилизацията започва с духа и постепенно се изражда в технологиите, защото техния движещ мотив, в крайна сметка, при нея става тоталното материално благоденствие, което неминуемо довежда до техния упадък. Извличането на желязо от рудата, а вероятно и на други метали от района на Щутгарт, но и от самото место, говори за пласта на желязната епоха, за епохата на Хор, която е оставила своя отпечатък тук. Ясно е посочено в “Сказание за Чулман”, как Хор изсича своята стъпка в скалата и изгражда по този модел, своите железни крака. Така започва една цяла епоха. А когато говорим за “средновековните сгради”, констатирани от тази експедиция, трябва да отбележим, че тиклите и камъните, от които са изградени, са без спойка.
Щутград като светилище няма онази крещяща демонстративност на скалните светилища от Източните и другите части на Родопите, където от камъка са изсичани многобройни мегалити, издълбавани са трапецовидни каменни ниши и многобройни шарапани, стълби са издялвани в камъка и огромни каменни резервоари. Не, тези неща тук са съвсем слабо забележимо загатнати и едвам заченати. Неговите форми са притаени на границата на измеренията, между видимото и невидимото, потънали в едно дълбоко смирение, не смеещи да нарушат божествената цялост на камъка. Тук хармонията не е нарушена и е близо до тази на изначалната древност. Защо духовността на човека тук не е ескалирала така, че да изведе божествеността вложена в камъка в многобройни форми е поставен въпрос, който тежи. Но това е наличен факт. Тук е останала завинаги пряката изповед на Бога в скалата, неизменно натуралната. Керамичните съдове са трошени върху скалите и многобройните скални тераси , в жаравата на огньовете, като техните останки след това са “смитани” в скалните цепнатини, с които масивът изобилства и до днес. Духовността е имала своята явна динамика, но не е имала своите крящящи демонстративни актове. Обитаемостта на светилището не го е превърнала в град от типа на Хиперперакион(Перперек), Ночево или комплекса “Глухите камъни”, но че скалният масив е обитаван е оставило своите белези от многобройните каменни насипи, без спойка, особено добре личащи си в Източната и Централна части. Сградите тук са се строяли, не като скалата се е обработвала, самата тя, за да стане сграда или да се превърне в добра основа за градеж, а като естествено продължение на скалата. Така сградите или съоръженията сякаш са изниквали от скалите, раждали са се от тях, като тяхно естествено продължение, и вселенската хармония не е била нарушена. Това е останало като характерен белег във всички времена, дори и по времето на християнството. То е останало като характерен белег и при строежа на къщите в околните села и махали около Щутгарт – Плочник, Брезовица, Ситово и Лилково. Там къщите са едно със скалите! Това, не е просто, отзвук на това, че скалата е Дом на Бога и човека се ражда от нея, това е живия живот на тази реалност, която Щутград ни демонстрира. Затова името му е Щут – град, не просто Градището, Калето или Асара, а Град. Самото наименование, идва да подчертае, че този пласт има дълбочина, че не е повърхностен, че е лъчение от същността, на древния скален масив. Дори Хиперперакион, наименуван днес Перперикон, няма този пласт. Той не е титулуван “град”! Защо? Защото е отнета девствеността на камъка и Божиите му сили са употребени за владетелство на света, за триумф, за слава.
А когато застанем пред безименния каменен масив на Щутград, пред разрушените днес, каменни стени, в нас, неминуемо нахлуват редове от книгата на А. Маслов “Страната на мъдреците”. Там, когато говори за свещената гора Кун-лун, за Шамбала и Тибет, той казва: “Широко известен факт е, че манастири, кумирни, църкви и други ритуални постройки, обикновено се изграждали в горите или в краен случай на възвишения. Но при това, самите те не се явявали нещо чуждо на тази гора, по-скоро са били нейно естествено продължение. Достатъчно е да погледнем на удивителния строеж на ступите изградени в Тибет, недалече от столицата Лхаса. Тези съоръжения сякаш израстват от гората, пият соковете на земята и се устремяват в Небето”.
Маслов, обаче не спира дотук. Той продължава: “Ако си спомним, самата структура на Шамбала и Кунлун, тя е на степени, степенувана е, сякаш е специално създадена за изкачване и поетапно посвещение. Например, в най-свещеното място на Шамбала, нейната столица Калапа, най-високото място в схемата на мандалата, която представлява тя е нейният свещен център, “мозъкът на мандалата”. Достигайки тази точка, в момента на своето посвещение, човекът се оказва в центъра на Вселената и върху него се фокусират всички енергии на Космоса.”
Именно това е Щутгарт. Той е степенуван във вертикал със своите скални тераси, които започват от самото корито на Лилковската и Ситовската “Крива река” и стъпаловидно се изкачват докато стигнат платото на върха. В този си вид, Щутград представлява точно една пресечена пирамида, чиито стъпала във вид на скални тераси, са служили за изкачването на посвещаваните от Долния свят (реката) към Горния свят (Небето). Средния свят, където посвещавания се е причестявал с Бога е именно върха на светилището. Там именно и каменния градеж, който неслучайно с приемането на християнството е наречен “свети Никола”. Именно тук е местото да отбележим, че Щутград е светилище на “тесните врата”, а не на масовите мистерии. Затова при него няма да намерим множество шарапани (кладенчета) свързани с улеи помежду си. На скалните тераси в близост до върха ние намираме нарядко и разпиляни на различни места, съвсем недълбоки издълбани кладенчета, където свещената течност е била изсипвана, и нейният дим е подпомагал медитацията на посвещавания в пътя му към вътрешното просветление. Тук е трябвало да разкъсаш връзките със света , да се освободиш от всекидневното, да познаеш, що е туй самост. Защото изкачването на скалните тераси, не е още посвещение, ако вътре в себе си, човек не изскачи на едно ново ниво съзнанието си.
Подборът на посвещавания е бил много строг, защото Щутград явно е бил школа за обучение на жреци и колобри. За това свидетелстват Мусинските порти, между, които минава пътят на обикновения човек към светилището. Те представляват два огромни скални къса с изсечен между тях коридор. Тук стражниците, които охраняват пътя са спирали кандидатът, за да може свещената костенурка да му зададе въпросите. От отговорите, които кандидатът е щял да даде е зависело дали ще влезе в светилището, за да продължи обучението си. Входът на портите има южно изложение, именно за да подчертае пътят от материята (юг) към Духа (север). Преминал веднъж, кандидатът е трябвало да бъде много бдителен и никога да не губи факела на вътрешното си зрение, защото ще изгуби пътеката, водеща към входа на светилището. Там, пред неговия вход, обаче, го чака Змията, за да го ухапе. Ухапването на Змията е първото посвещение, в което кандидатът за първи път под формата на състояние близко до смъртта ще познае себе си. Това е първото освобождение от физическото тяло, от неговите тежки и задържащи връзки, и ако кандидатът излезе от него, то той ще се преобрази, ще придобие пълна власт над себе си, ще стане Змиеносец, ухапването на змията за него вече няма да има значение на умиране, а на прехождане между световете. Той ще се върне към изначалното състояние на “жива душа”, каквато е бил с получаването на Диханието. Той ще може да слиза на Долния свят безпрепятствено и да се връща безпрепятствено от него. Тримата четирипръсти пазачи на Долния свят не могат да го спрат. Неговият събуден дух го превръща в стълб в храма на Бога, в ос на света. Самият той поел по Пътя става самият Път… Събудената вътрешна божественост в ученика е било много важна да бъде динамична, за да може да продължи процесът на обучение.
Именно тази динамична божественост е дефинирала и създала Щутград като свещеното пространство . Оттук започва и неговия живот като крепост, която първом е била крепост на Духа, която трябва да отбрани, да съхрани, крепнещото в Духа човечество, а след това да брани и националното пространство от нашествието на империите – римска и турска.
Затова, когато отмахнем всички пластове и стигнем до първичната скална основа, ние с право се изправяме пред въпроса: какво е бил Шутград, когато не е бил Светилище?
Местният краевед от Лилково, Ангел Личков, дава една много добро тълкуване на понятието Щутгарт: Siu-tut-ga-ar.
Според него

Si - хет. Si-u или Бог
Tut – древно индийски tust (tut) – “вишни”, т.е. небесен, божествен
Ga – Ка “жизнена сила”, т.е. силата на Сътворението на всичко по света
Ar – ар “преходно, ограничено, крайно”. В древни времена “ар” се е използвало в смисъл на “мъж” респективно “ари” – мъже.

Оттук той прави превода: “Бог Вишният, дал живот на хората”.
Това е превод, с който не можем да не се съгласим. А едва ли и той е очаквал такава разкодировка на името.
В него е заложена цялата концепция на Сътворението, но особено тънко е акцентувана, върху онази част, в която на човека, ще му се вдъхне дихание за живот, за да стане той жива душа. Именно заради това, скалния масив Щутгарт, ревниво през хиледолетията е пазен девствен. Вероятно,за да не се оскверни или скрие, тази неговата същност. Това е местото, където Бог не просто е сътворил хората, а им е дал живот! Защото знаем че Сътворението е условно символизирано от два акта – създаването на света и човека и вдъхване на дихание на сътворения човек. А Диханието е издишката на Бога, с която Той слага своя Печат , своята Същност в сътвореното.
И точно тук трябва да подскажем на господа археолозите, защо скалата и камъкът са били свещени, но не са били обект на обожествяване. Не се е обожествявал самия Камък, а Божията Сила, която е вложена в него. Трябва ясно да откроим това, за да не се изпада в заблуждение за почитание на множество богове. А скалния масив Щутгар е свидетелство именно за единия Бог ( а не Боговете), който дава живот на хората.
Затова в “Тайната доктрина” на Елена Блаватска намираме: „ Диханието става камък, камъкът - растение, растението - животно, животното – човек (Тайната доктрина, Блаватска том 1, книга 1)
А в «Антропогенезис», част втора, тя продължава

"Каква е първоначалната форма на бъдещия човек? Трохичка, клетка, казват някои физиолози, овум на овума, казват други. Ако това можеше да бъде анализирано – под микроскоп или по друг начин – от какво бихме очаквали то да се състои? По аналогия би трябвало да кажем: ядърце неорганична материя, отложена от кръвообращението при зараждането, съединено с отлагания на органичната материя. С други думи, това най-малко ядърце на бъдещия човек е съставено от същите елементи като камъка, от същите елементи, от които и Земята, която човек е призван да насели...
И по-нататък, продължава «Колелото се въртяло още триста милиона години. То построило Рупа (формите); меките Камъни, които се втвърдили; твърдите Растения, които станали меки. Видимо от невидимото...»
В така наречените «богомилски легенди» за Тивериадското море е казано:

И слeзе Господ по въздуха на Тивериадското море и видя плаващ по него гмурец, па като застана над него, рече му: гмурецо, кой си ти? И отговори: аз съм сатана. И рече Господ на сатаната: гмурни се в морето и изнеси земя и камък! И Господ, като преломи камъка на две, даде из лявата си ръка половината от камъка на сатаната, а другата половина удари с жезъла си. От огнените искри на камъка Господ създаде архангела Михаила и Гаврила, и излетяха ангелите. Сатаната направи от камъка безбройната бесовска сила на боговете. И рече Господ: да бъдат тридесет и три кита на Тивериадското море, и на тези китове да бъде земята”.

Ако се обърнем, обаче към «Сказание за дъщерята на Шан» е посочено:

«И Тангра повелил:

да вложи Хърса в хората

своя огнен дъх.

Така у хората

се е появила душата.

А тя е безсмъртна

и е главното в човека.»

И тук вече се връщаме на Щутгар, където изображението на слънчевия диск на Хор с крилете, соларния образ на Диханието, което ще се вдъхне в човека съществува. Затова ние като народ сме наречени “хора”. Нека не се увличаме от писанията на Херодот, който лукаво казва, че “траките” не почитали Хор, но веднага след това го отъждествява с Аполон, както и на това, че само четири големи светилища има в Родопите – на Кронос, на Уран, на Юпитер и на Дионис. Има още едно и това е светилището на Хор-Тот, Щутгарт! Тогава съвсем на място си идва силно развития рудодобив в района, който е обхващал не само околностите, но и самото светилище

Той бил неуморен ковач

и пребродил цялата Земя

в търсене на руда

за своята ковачница.


По неговите пътеки

и сега хората вървят,

и считат Хурса

за свой покровител.

гл.I, п.1 : 9-11


Именно тук съвсем лесно ще си обясним защо покрай рудодобива в района (Рупчос) възниква цяла мрежа от селища и махали, която с отмирането на този период, се разселва или окрупнява, давайки началото на по-големи селищни центрове.
Още по-интересно става, когато “Джагфар тарихи” свидетелства, че “гар” , съдържащо се и в топонима “Щутгар”, означава и “воин”, “богатир”. Това автоматически осветлява защо камения масив е бил, освен Божие место, светилище, скален град, и крепост. Срещу какво обаче, са се борили тези “воини”, тези “богатири”? Дали са водили най-върховната битка, тази срещу самите себе си? Ако последваме епоса, “Сказание за дъщерята на Шан”, там е казано:

Никой не може

да пресече пътя на Хурса,

иначе изчезва силата

на оръжието му.

Значи ролята на Хор е значително по-широка, отколкото ни е известна. Той е, който освещава оръжието изковано в неговата ковачница и придава духовна сила на воина. И колко бледа е легендата за меча Ескалибур на мъгливите английски острови, в сравнение с оръжията “изковани” от Хор. Но особено страшни са стрелите на неговите стрелци.
Вероятно става въпрос за “оръжията на боговете”, с които са се водили чутовните битки, обелязани в епосите, но в случая със Щутгарт, вероятно става въпрос за ратниците, водили битката за “окото на Хор”, отбелязана в египетската митологична епос. Техните оръжия, обаче, не са само технологии, техните оръжия са били и “Словата на Силата”, чието лингвистично богатство е съществувало из множеството скални надписи и знаци, съществували из каменната снага на светилището, днес повечето разрушени съзнателно или заличени от времето. Тези “Слова на Силата” са се наричали “хати” (хети).

О, Нут,ти сътвори Озирис, моя баща небесен, и ти му даде за наследник Хор,
с крила всесилни като крилата на сокол величествен, с две пера върху главата.
Гледай! Той носи моята душа. Съвършени са словата ми на сила.
За мен присъденото място между звездите неподвижни се намира.


Най-жалък е, обаче паническият страх на археолози и историци да говорят за връзката на древните българи с Египет. Този панически страх ги отвежда само в разговор за крито-микенската цивилизация, на която нашата е съподчинена или е в съобщност. Египет се подминава мимоходом. Смята, се че ние сме твърде дребен народ, за да имаме някакво участие, не дай си боже и родилно влияние, върху египетската култура. Макар, че епосът “Д жагфар тарихи” не мисли така, но какво го интересува археолога някакъв епос.
Но лъчите на Щутгарт ни отнасят именно на юг, към Египет. Неумолимо. Там Хор е наречен “Хор, който управлява с двете очи” или Хор-Хенти-Ирти (или този, който има очи). Именно с тези две небесни очи е обсипана каменната снага на Щутград. Очите са по двойки и всички са с различно излъчване. От тях възникват нашите пафти. Някои от тях са точно изображение на слънчевия диск на Хор. Най-съществена е тази на входа, откъм южната страна на светилището, където е съпроводена с руната «кен» - «господствам, управлявам». Или точния прочит на това идеограмно писмо е «този, който управлява с двете очи». В човешката духовно-биологична еволюция е съществувал такъв двубой (за който са били нужни и съответните воини) – прехода от едното Око (расите на циклопите и титаните), към двете очи. Това се е считало за един вид победа над «злото». Явно този двубой не е вървял гладко и е имало период, в който духовната сила е била върната назад и господството и управлението на едното Око си е продължило, причина, за което е роднината Сет, чичото на Хор. Това е същото като чутовната битка на бойното поле Курукшетра, където Пандавите са изправени срещу Кауравите, едно цяло, разкъсано на две части и изправено, едно срещу друго. Днес в същото състояние, отново сме и ние като народ. Днес, ние отново се борим срещу властта на едното Око поставено на отсечения връх на пирамидата! Сещате се, нали? Какво ли криеш още, Щутгарт!
На победителят в битката Хор е възстановено Окото от магията на Тот (Хермес). Вероятно тази «магия» е именно част от онези «Слова на Силата», централно ядро, на които вероятно е Ситовския надпис. Библейски Хермес се идентифицира с Енох. Окото «Уджат» е възвърнато благодарение на Тот (Хермес), затова каменното светилище носи отличителните белези и на двамата, и аз го именувам светилището на Хор-Ерми или Хор-Тот. Тот е представен тук, най-силно и изразено чрез писмеността. Връзката между двамата е изключително силна, затова едно от най-старите названия на Хор е Херу-ур (наричан също Хармерти). Названието Хармерти е много близко до елинското название на Тот – Хермес и вероятно идва да подскаже тяхната връзка. Същото се отнася и за по-късното название Хармахис (бог на утринното слънце). Още по-силна става връзката с това, че “херма” или “ерма” е камък или купчина камъни, който отбелязва граничните територии, или маркира границите между две държави. Така той става символ за завършеността на държавността. Тази купчина камъни, обаче може да има и смисъл на светилище и свято място, каквото представляват каменните черквички около Ситово и на самия Щутгарт. От названието “Херу”, вероятно произхожда и понятието Херос, “богът-конник”, който е на масово почитание при нас. Още повече, че “Хартомес Хор” е едно от седемте имена на Хор, който го представя като въоръжен с копие конник, който преследва и убива злото. Нещо повече, едно преображенията на Хор в битката с чичо си Сет е на воден кон, а пък по нашите земи се среща в археологически находки крилатия кон Пегас, който е вероятно свързващата форма между земната божественост и небесната, между двете форми на Хор - слънчевия диск с крилата и коня.
Тогава ясно е, че не е верно, твърдението, че така наречените “траки” не са почитали Хор и че той си е просто египетско божество. Щутгарт е именно за това, за да свидетелства, пътят на преселение на идеята Хор, от древна България към Египет. Тук на Щутград, Хор е отбелязан в двете му най-стари форми – като “слънчев диск с крила”, респективно сокол и като “управляващия с двете очи”. И тук е вече време да се спрем на другото име на Щутгарт – “Татурест камък”, чийто първи превод, представен от Личков е “от небето поставен сред урвите камък”. Този превод веднага ни препраща към египетския Бен-Бен, камъкът-конус, който се е поставял на върха на пресечената пирамида, за да добие тя своята завършеност, и след това се е хвърлял обратно долу, така, както Кронос – Времето го е хвърлил на земята. Вероятно тези актове са символизирали идеята да се събере силата на горните и долните неща, както би се получило, ако се извърши изкачването и слизането от скалния масив Щутгарт. Това събиране на силата на горните и долните неща, вероятно е направило Хор, първият фараон, обединител на Горен и Долен Египет. Затова той е наречен “стар Хор или Хор във времето”, а на един от камъните Бен-Бен, той е отбелязан, както с крилата си като слънчев диск, така и с двете очи под тях.
Когато се обърнем, обаче с лице на Изток, понятието “Тат”, влизащо и в двете имена на скалния масив – Щутгарт и Татурест камък, ни връща отново към идеята за Сътворението и целостта на Абсолютното.
“Тат” на санскритски означава “Това” – Неопределимото, Неизречимото, Неизмеримото, Непонятната Тайна, Абсолютът, който в своята манифестирана форма на Творец разкрива Вселената като един огледален образ на Самия Себе си, на всичко невидимо, неописуемо и безгранично, като същевременно не се откъсва или отделя от нея, а я пронизва и надвишава. Това взаимопроникване на Абсолюта със Самия Себе си, (което по-късно в християнството се развива в идеята за перихорезата, във взаимното проникване, без смесване, на Бога и човека) е една от върховните тайни на Божията сила в Камъка, от която начева сътворението на човека. Затова, когато посветеният в каменното светилище Щутгарт е достигнел най-върховното посвещение, той с право е можел да каже Тат Твам Аси – “Това съм Аз – едно с Неизречимото, Абсолютното, Безкрайното и съучастник в Неговото Творчество”.

Общия изглед на светилището от всички посоки е публикувано, вече тук

http://www.voininatangra.org/modules/xcgal...lbum=214&page=1

Порових се малко из нета, да видя, дали е имало смели ентусиасти, които да са посещавали местото и да са го усетили откъм същността му и на едно място, попаднах на това

http://photo-cult.com/showserie.php?id=11727
Коментарът под една от снимките е много точен
===================================================
"Приказната гора"

Вървейки през гората, човек се чувства като в приказките или си представя някоя от норвежките саги - очаква всеки момент от някой камък да изскочи трол или друго митично същество.

====================================================

..., което си е много верно, защото местото като аура и ландшафт е съхранено още от онези времена.

Пускам тук този коментар, защото усещам една склонност да изкарваме всичко наше. А то понякога не е. Например тук:
http://www.voininatangra.org/modules/xcgal...ge.php?pid=7847
Видях снимка с коментар под нея. Струва ми се, че коментарът не е съвсем точен. Вижте приложената снимка и сравнете.
Също и с древните останки по нашите земи. Не мислете, че те са най-най-великите. Съвсем близо до нас, на полуостров Крим съществуват значително по-величествени и по-загадъчни останки. Така че малко скромност няма да ни навреди. Пък и за какво древно величие да говорим, щом настоящето ни е толкова мизерно? Бъдещето пък хептен го няма, тъй като и народ вече не е останал.
Съжалявам, ако засягам чувствата на някого, но поне аз така виждам нещата. Малко лично мнение, нищо повече.


Прикачена снимка (десен клавиш и view image, за да я видите)

Поздравления на Йордан за темата, много ми допада! Има нужда от точно такива теми, популяризиращи краеведски творби, съчетани с достоверни записани хорски предания и обогатени и осмислени през призмата на древния ни светоглед.

Ангеле, Ангеле...Нямам нищо против личното ти мнение, но защо точно в тази тема пускаш своя коментар?!
Апелилирам админа да премести коментара на Ангел от тази тема (респективно, моят отговор към него също), може дори да бъде създадена нова тема - заглавието може да бъде "Коментар под снимка" или както решите, но мисля, че мястото на този коментар не е тук.
А относно написаното от теб Ангеле - мисля, че не си прав. Скромността вече ни вреди, стотици години вече само скромничим и какви са резултатите? Ти сам ги казваш, загиващ народ! Ако не бяхме толкова скромни, ако знаехме историята си, не бихме се оставили да ни погубват така!
Не мога да повярвам, че даваш линк към руски форум - победата на "славяните" над Хазария се казва там. Е да, ама не! Пак други се кичат с нашата история и нашите победи. Ето друг линк, не към форум, а към написан труд: http://balgarite.interbgc.com/
Там по-специално в приложение 1-9 се вижда кой е "Светослав Храбрий" - истинското му име е Угор Борис, владетел на Киевска България (управлявал 945-972), син на Угор Лачин (Игор Рюриков) и принцеса Олга. Той е от рода Дуло и родословието му води до Бат Баян. Затова не случайно именно той - Угор Борис - разсипва Хазарския каганат. От снимките в руския сайт (рисунки, снимки на негови паметници) също личи доста ясно какъв е! Доспехите, чембаса и т.н. Така, че мисля че коментарите под снимката от типа на "български войн" са си съвсем на място.

Аз, обаче смятам да бъде съвсем нескромен. Крим за мене е просто една спирка на нашето пътуване към Родината или колония на нашето постепенно разселване извън Балканите. Това, което е същественото, е на Балканския полуостров. То може да няма такава помпозност, но има много силен идеен и духовен заряд.
За Шутгарт, това е класическо наше светилище. Хор-Тот е просто един пласт от него, само един пласт, който сметнах, че е добре да се осветли, и то в смисъла на древнобългарското влияние върху Египет, а не обратното. Влияние, за което свидетелства "Джагфар Тарихи". И защото много малко се говори за тази връзка, повечето ни пращат в Крим, както в случая, твоето мнение. Но аз не искам, да отивам в Крим. И ако говорим за помпозност, то такава я има и в храма на Хор в Едфу. А Едфу, знаеш ли, че един арабелски хронист, казва, било името на бога на Българите. Така, казва арабинът. Нарекъл съм го "велик", защото наистина е велик, като идеен заряд. Иначе нищо особено, не е, както казват хората "камънаци като него, колкото щеш". Приятен ден ти пожелавам и по-малко творческа злоба. Журналист и писател, немам намерение да ставам, за да ти бъде конкуренция.

Преди време, "списание 8" публикува в един от своите броеве, ето тази реставрирана златна апликация от тракийска колесница. Изтръпнах, като я видях, но си замълчах, защото понякога е по-добре да си замълчиш и да говориш нищо, за да не те пратят в Крим или... в Сибир.
Но аз от мразовити планини не се плаша.
И така, списание 8 предостави на своите читатели, въпрос, чий е храма изобразен на апликацията. Вече се досещате чий е. Това е, храмът на Хор, чийто символи са изобразени върху апликацията. И като цяло, колесницата, която са открили археолозите с това изображение е култова, (а не просто за превози) и съвсем спокойно можем да я наречем "колесницата на Слънцето". Символите на апликацията, два триъгълника вписани един в друг и слънчевия символ на Хор в средата на двойната арка, която символизира единството на Небе и Земя (Нут и Геб) красноречиво ни убеждават в това.

На тази снимка крилете на слънчевия диск са също така, както на колесницата, леко увиснали надолу, към земята. На храмовата архитектура в триъгълника, те също са увиснали надолу и са представени, стилизирано чрез триъгълници.










А ето го така наречения "кръст", поставен в центъра на арката, чийто йероглиф на египетски се чете "Та" - "Отец, Баща, хляб"

Това са малко по-мащабни фотоси на изделието. Прави впечатление, че свастично-кръстовидният символ си има своя прототип в праисторията. Другото е Горгоната Медуза, която вкаменява, естествено с поглед! Интересно е, защо другата фигура е на Херкулес, според археолозите, като съвсем нормално е до Горгоната, да стои Персей. От нейните капки кръв се ражда, познайте кой, естествено, крилатият Пегас.

Символ на Хор, вписан в триъгълника, може да се приеме и за неговото извадено око в битката със Сет - Уджат, което и християнството остави в триъгълника, като излъчващо светлина и стана символ на Бог Отец.

Бе завършено цялостното публикуване на централната и южна части на Щутгарт като снимки в Галерията.
Тук
http://www.voininatangra.org/modules/xcgal...s.php?album=216

РЕТРОСПЕКЦИЯ

Най-впечатляващото е, че след публикациите тук, срещнахме група хора, които са запалили за първи път свещите си, на входа, долу вляво, под Небесните очи.






Египетската заемка на небесните очи, символизиращи Хор
http://www.voininatangra.org/modules/xcgal...0of%20Horus.jpg



Раждането на пафтите започва именно от тези две небесни очи, за да намери след това своя съвършен израз в "летящия слънчев диск"




Неолитната космическа богиня Крава, Хатхор стояла върху земята така, че четирите й крайници били поддържащите стълбове на четирите посоки. Коремът й бил небесната твърд. Освен това слънцето, златният слънчев сокол, бог Хор, летейки от изток на запад, всяка вечер влизал в устата*й, за да се роди отново на следващото зазоряване. Така Хор бил „бикът на майка си", свой собствен баща. И космическата богиня, чието име хатхор означава „къщата на Хор", следователно била и съпругата, и майката на този самозачеващ се бог, който в едно от Проявленията си бил граблива птица"17. В проявлението си на баща, на могъщия бик, този бог бил Озирис и се идентифицирал с мъртвия баща на живия фараон; но в проявлението

си на син на сокола Хор бил живият фараон, заемащ трона в момента. По същество обаче тези двамата, живият фараон и мъртвият, Хор и Озирис, били един и същ.



http://www.voininatangra.org/modules/xcgal...cs/DSC04881.JPG

Очаквайте следващия снимков материал за Северните, Западни и Източни части.

От връзката по-долу можете да изтеглите книгата на Гигов с интересни илюстрации по темата за скалната писменост;

Орфей и азбуката

Завърши публикацията на снимките в Галерия, на Източната част на Щутград (100 файла в 5 страници)

http://www.voininatangra.org/modules/xcgal...s.php?album=218


Предстои продължението й, чрез представяне на района на Ситовския надпис.

РЕТРОСПЕКЦИЯ - ИЗТОЧНА ЧАСТ














Слънчевият диск на Хор (Енох-Тот) на Щут. Прозвището "Хор" означава още "планински", "небесен".

Ето тука ще ви набуча, някои съответствия, но те са конвенционални и няма кой знае каква изненада в тях, освен, ако не сте фенове на Деникен и чифута Сичин










Приятната изненада идва от един друг поглед върху "Слънчевия диск на Хор". Ако обърнем поглед на Изток, там той вече е шестия център (колело, чакра), той е духовна възможност вътре в човека, която събудена и овладяна, го прави кан/цар и бог. Ето това е да видиш невидимото и да зреш в бъдещето, това е Брахмавидия, да видиш Бога, макар, че апостолът Иоан, казва, че Бог никой никога не е видял, той само го обяснявал. Да, Абсолюта е необозрим, но Бог в човека, може да бъде видян.







Запомнете символа в центъра на Аджня чакрата или шестото колело, защото него ще го срещнем, по-нататъка в сходна модификация, когато разгледаме (дай Боже) околностите на Щутград.