Срещу течението, Биографичната книга на Григор Симов

[Eлтимир]

Личният блог на Григор Симов:
http://grigorsimov.blog.bg/
Книгата "Срещу течението" в doc формат можете да свалите от тук:
http://eltimir.ucoz.ru/load/3-1-0-9


РЕЦЕНЗИЯ

ОБРАТНАТА СТРАНА НА ВРЕМЕТО



Когато ги питат за едно или друго събитие, комунистите отговарят, че времето било такова. Книги като “Срещу течението” на Григор Симов показват, че времето на комунизма беше и различно от официалното – гадно, безчовечно. А за какво ни е нужно да знаем какво е било тогава, щом и днес не е по-малко гадно и по-малко безчовечно? Защото днешната безчовечност тръгва от времето на комунизма. А може би и от по-отдавна. Защото едни и същи престъпници ни управляваха и тогава, управляват ни и сега. И защото всички участници в Съпротивата срещу комунизма бяха отстранени, за да не се даде възможност на българския народ да се изправи. Как ще преодолеем последиците, ако не познаваме причините?

Съвсем наскоро пуснах в Интернет описания на три предателства, придружени от съответните снимки и документи. Обвиниха ме в опит за разчистване на лични сметки. Не, осветляването на миналото не е самоцелно, то не е разчистване на сметки. Без осветляване на миналото сме осъдени да живеем във вечна тъмнина. Тъкмо това не бива да допуснем.

Не съм аз този, който ще дава оценка за книгата на Григор Симов. Но съм твърдо убеден, че днес, когато ни изтриват паметта, когато ни подменят миналото и ни крадат историята, такива книги, изстрадани до последната буква са особено нужни. Не за нас, ние си отиваме. А за децата и внуците ни, за народа на бъдеща България. …Ако остане такава, разбира се. Именно за да остане България, за да останат българи на тая земя трябва да има книги като тази. „Срещу течението” не е просто книга, тя е нашата памет във водовъртежа на забравата. Григор Симов не пише нито за слава, нито за пари. Нещо повече, и той, и аз не знаем дали нашите биографични книги ще бъдат отпечатани на хартия докато сме живи. Но бяхме длъжни да ги напишем. Бяхме длъжни да оставим след себе си нашите спомени, нашите малки късчета изстрадана истина, за да се знае какво е било, и какво не бива пак да бъде. Едва когато съберем всички късчета, всички спомени, когато осмислим през какво сме преминали като народ, едва тогава ще разберем истинските причини за днешния ужас.

Познавам Григор Симов от началото на 1979 година, когато се засякохме в І отряд на Старозагорския затвор. За кратко, Гришата го преместиха в по-строго охранявания VІ отряд. През 1996 година той бе куриерът, разнасял за подпис Писмото – Апел до Виенската конференция по правата на човека. В своята биография описвам защо тогава отказах на леля Ангелина Минева да подпиша Писмото. През юни същата година след няколко обаждания до Радио „Свободна Европа” ме арестуваха и затворът едва ми се размина. Прецених, че не си струва заради един подпис да си изпрося нова присъда. Леля Ангелина, която бе дошла в с. Гурково, Ботевградско специално за тази цел, се съгласи с аргументите ми. Припомням случая, за да не си мисли Гришата, че тогава не си е свършил работата. На погребението на Петър Стефанов не отидох, научих със закъснение. Отидох на панихидата, само че тогава беше късно за подпис. Както и да е, спомени. После, след януари 1988 година основахме Независимото Дружество за защита правата на човека. Григор Симов вече бе изселен в с. Кайнарджа, Силистренско. И забележете – заповедта за изселване бе подписана от самия ген. Григор Шопов, тогавашния зам. Министър по линията на ДС. Гришата не споменава, но аз ще го кажа. От своето изселничество той пращаше пари на Иван Янков от Кърджали, който бе изселен в Априлци, Ловешко. Рядко срещан идеализъм както тогава, така и днес. Един изселен праща пари на друг изселен. Сещам се за още една случка от онова време. За Гришата бяха пуснали слух, че се качвал върху покрива на сушилнята в Кайнарджа, където работел, и почвал да кука като кукувица. За Иван Янков, убеден български националист говореха, че е изселен, защото бил турчин и развял турско знаме на центъра на Кърджали. Вместо да се ядосваме на клеветите, ние се смеехме. Макар че би трябвало да се ядосаме и да накажем някого от клеветниците. Както ще видим по-долу, същите типове използват същите методи срещу нас до ден-днешен. Вярно е, бяхме още млади, пълни с надежди и идеализъм. Вярвахме в Демокрацията и в Свободния свят, искахме да променим своя свят към по-добро, да го направим по-човечен и по-справедлив. Едва когато Демокрацията дойде, осъзнахме, че тя всъщност е демокраДция, продължение, а не отрицание на комунизма. Едва когато станахме част от Свободния свят разбрахме, че всъщност това е свят на свободния грабеж. За човечност и справедливост вече никой не приказва. Никой, освен такива непоправими мечтатели като Григор Симов.

Какво ме порази в книгата „Срещу течението”? Порази ме откровеността, с която Гришата описва своите премеждия и страдания. Не съм сигурен дали след Жан Жак Русо има друг автор, който да не щади дори себе си, описвайки миналото. Порази ме еднаквостта в съдбите ни след ноември 1989 година и еднаквостта в съдбите на такива като нас. Гришата е поддържал връзка с част от тези хора, връзка поддържах и аз, с други от нашите. Едва ли е случайно, невъзможно е да е случайно. Не бяхме се срещали с Гришата от октомври 1999 година, когато ни поканиха за Конференцията, посветена на така наречения „Речник на дисидентите”. Девет години не сме се виждали, а толкова еднаквости! И в преживелиците ни, и в изводите, до които и двамата сме достигнали независимо един от друг. Всъщност няма как да е другояче.

Прочетете спомените на Христо Цачев и ще ви стане ясно през каква месомелачка е преминал българския народ след 9 септември 1944 година. Благодарение най-вече на спасените от българите евреи. Ако не бяхме ги спасили, по всяка вероятност месомелачката нямаше да е така жестока. Но да не се отклоняваме. Репресиите от 40-те и 50-те години обясняват защо Съпротивата срещу комунизма през по-късния етап не бе така масова. Да, политическите затворници през 70-те години бяхме около 200 души. Да, бяхме малцина, и все пак ни имаше. Не наведохме глава, не се уплашихме, не се примирихме. След излизането си от затвора поведохме борба за човешки права. Изселвани, заселвани, преследвани, но неотстъпчиви. Западът ни беше съюзник и приятел и ние вярвахме в него и в Свободата. И така – до светлата дата Девети, извинете – Десети ноември 1989 година.

Прикачена снимка (десен клавиш и view image, за да я видите)

[Eлтимир]

Свободата дойде, в България дойде и Западът. Голяма радост! Голяма, ама не дотам. Защото Западът като дойде, потърси старите комунисти и техните синчета и си ги взе за съюзници. Направи ги демократи, а нас ни хвърли за храна на кучетата. Тоест остави ни в ръцете на старите палачи от старата комунистическа ДС, превърната междувременно в нова и демократична НСЗК, Национална служба за защита на конституцията. Малко по-късно НСЗК бе преименувана в още по-нова и още по-демократична НСС и по този начин, с новото име и в стария си състав тази човеколюбива служба се раздели окончателно с комунизма. Казвам „човеколюбива” без всякаква ирония. Пак прочетете спомените на Христо Цачев и ще видите как КДС и нейното продължение ДС обича хората до смърт. По същия начин обича хората и НСС, днешна ДАНС. Гришата го арестуват, защото искал да види досието си. На мен ми завеждат следствено дело отново по чл. 108 от Наказателния кодекс за проповядване на антикомунистическа, тоест на антидемократическа идеология. На него му съсипват скромното препитание, на мен ми палят жилището посред нощ. Еднаквото при двама ни е, че си позволяваме да не харесваме най-демократичното правителство на най-демократичните демократи. Та просто нямаше как Гришата да не осъзнае, че се е лъгал в своето доверие към Запада, и че напразно се е радвал при „рухването” на комунизма. Същото и аз го осъзнах. Всички ние го осъзнахме, само където няма кой да ни чуе. Не ни обвинявайте в непоследователност. Не казвайте, че сме се променили, щом преди сме били за демокрация, а днес сме срещу демокрацията. Ние искахме свобода и по-добър живот не само за себе си, а за целия народ. Вместо това, доживяхме по-голяма тирания и мизерия за огромното мнозинство българи и чудовищно обогатяване на шепа хитреци. За какво ни е демокрация, която не носи нищо добро за народа ни? За какво ни е път, който не води към Храма? Всъщност нека си призная, и двамата имахме късмет. На други им се случиха по-неприятни неща. На един му дадоха буркан с мед /Никола М. Николов/ с поставена отрова, друг го бутнаха под кола, трети случайно получи инфаркт… Янко Янков е още жив, но пък ДС и нейното продължение НСС унищожиха физически цялото му семейство. Под равнодушния поглед на така нареченото обществено мнение – наше и „международно”. Та ние поне имахме късмет, че останахме живи, за да оставим след себе си свидетелства за обратната страна на времето.

***

Сега тези, които са чели моята книга „Непослушание” ще ми кажат, че между нея и книгата на Григор Симов има противоречия. Например в оценката, която двамата даваме за Емил Бориславов Първанов Митев от Бела Вода, квартал на Перник. Лошото е, че няма противоречия. В началото на 80-те години потърсих Емил. Нямаше го вкъщи. Отсъстваше за дълго. От баща му научих, че Емо е пак в затвора, тоя път за обир. Хората се променят, поне повечето хора. През 1988 или 1989 година случайно срещнах Марин Манолов, за когото Гришата също пише. Заговорихме се и го попитах какво ще правим. Марин отговори, че 16 години и 40 дена затвор му стигат, и че повече нищо не иска да прави. За жалост, както казваше един от нашите, човекът не е гипсова маска и подлежи на промяна.

Друго мнимо противоречие между Григор и мен е позицията ни по турския въпрос. Противоречие, ама не сега. Ако някой е забелязал, за разлика от разни набедени националисти, в моите писания присъстват заклеймявания срещу терористите от ДПС, а не срещу турциТЕ. Впрочем самият Доган няма турска кръв, той е потомък на дьонмета, тоест на евреи, приели исляма. Много се съмнявам, че Лютви Местан, който бе ритал и удрял някакъв турчин инвалид, отишъл при него да му се оплаче за нещо, също е от турски произход. Реджеб Ердоган, който даде повод за люти антитурски речи също е от еврейски произход. Мустафа Кемал Ататюрк, отговорен за зверствата през 1913 година, както и за геноцида срещу арменците е евреин. Евреин е Сюлейман паша, дал заповед за множество кланета над българи през Руско-турската Освободителна война. Също като Григор и аз съм на мнение, че нещастията, сполетели нашия народ пред последните няколкостотин години са дело на едни и същи сили. Защото, ако си спомняте, евреи са Маркс и Енгелс, евреин е Ленин, евреин е и паталогичния садист Лаврентий Берия… Мога да продължа списъка с Адолф Хитлер и със сина на някогашния му съюзник Борис ІІІ – Симеон Сакскобурггота. Едно от големите достойнства на книгата „Срещу течението” е, че след като описва възможно най-правдиво събитията, които авторът е бил принуден да преживее лично, накрая той завършва с посочване на конкретния виновник.

Не искам да подмина клеветите. Не бива да ги подминавам, тъй като те идват от едни и същи уста. А същите тези уста, колкото и странно да звучи, минават за много принципни и безкомпромисни антикомунисти. Предлагам откъс от моята реакция на една такава клевета.

„ПОРЕДНАТА ГЛУПОСТ НА МОМЧЕТО ЖЕКОВ

Георги Жеков, водещ на предаването “Безкомпромисно” по телевизия СКАТ пак избълва поредната клевета срещу един от мъчениците на комунизма. Този велик “безкомпромисен” Жорко се усъмни в антикомунизма на Григор Симов, сподвижник на Илия Минев. Защото Григор бил пътувал за Австрия през 1988 година. Следователно Гришата не бил никакъв политзатворник, никакъв антикомунист и въобще бил стопроцентов комуняга. И всичко това в паузите между безкраен поток епитети.

Прикачена снимка (десен клавиш и view image, за да я видите)

[Eлтимир]

Да видим как стоят нещата. Ами погледнете изрезката от в-к “Работническо дело” и ще разберете. Григор Симов заедно с други неудобни за властите лица бяха изгонени от България. И когато чуждите радиостанции вдигнаха шум, БТА излезе с официално изявление, че видите ли, хората сами били поискали да напуснат страната. И другарят Тодор Живков като много хуманен държавник, решил да ги пусне. Историята е дълга, въпросите са много, но сега целта ми беше да покажа клеветническия лик на Георги Жеков. И да ви стане безпощадно ясно, че неговите предавания обслужват онези, срещу които той уж говори – комунистите.”

И още едно мое старо писание, посветено на клеветника Жеков и на неговите клевети:

„ЗАКЪСНЯЛА БЕЗКОМПРОМИСНОСТ ИЛИ…

Големият антикомунист Георги Жеков, водещ на предаването “Безкомпромисно” в телевизия “СКАТ” покани бившия политзатворник Николай Галев да представи своята първа книга „В името на човека”. Похвално! Чудесно! Превъзходно! Много добре, даже отлично! Хубаво, ама много хубаво не е на хубаво – казвали старите хора. И май са били прави.

Няма невинен комунист – казва безпощадният Жоро Жеков. Всички те до един са престъпници и следва да бъдат съдени и осъдени. Не става дума за комунистическите ръководители, за бандитите и партийните секретари, а за абсолютно всички членове на БКП. Дали яростният Жоро не преиграва? Преди 1989 година Комунистическата партия наброяваше почти един милион души при население малко над осем милиона. Като прибавим членовете на техните семейства, цифрата става още по-внушителна. Ако вземем под внимание и факта, че членовете на БКП бяха в повечето случаи етнически българи, работата взема сериозен обрат. Лично на мен този антикомунизъм ми изглежда твърде полпотовски. В сравнение с Георги Жеков даже Йосиф Джугашвили, наречен Сталин е милосърдна сестричка.

В случая по-важно е друго. С подобни обвинения антикомунистите в България няма да станат по-големи антикомунисти, само комунистите ще втвърдят редиците си. Показана им е заплаха. И то по време, когато сегашните демократични ужаси изместиха антикомунизма и ужасите от миналото на по-заден план. За каква колония на Съветския съюз ще ми говорят, когато от подчинени на СССР ни превърнаха в безправни и безгласни роби на САЩ! Значи да сплотим комунистическите редици, да призовем хората да забравят неволите и безизходицата на днешния ден – това е антикомунизъм. Нещо не ми харесва този антикомунизъм.

Сега нека погледнем срещу кои точно комунисти воюва Жеков. Отдавна съм разбрал, че най-яростните заклеймители на абстрактния комунизъм млъкват, щом работата опре до назоваване на конкретни комунисти. Та първият конкретен комунист тук се оказа покойният Васил Иванов Златаров. Основател и бивш председател на БДФ /Български демократически форум/. Легионер със смъртна присъда, осъден втори път през 1977 година по чл. 108 и 109 от НК за създаване на организация с цел борба срещу комунистическата власт. И странно – Жоро изсипа хвалебствия за Стефан Вълков и Иван Долев, подсъдими в същия процес, получили тогава по четири години затвор, а същевременно заклейми като комунист и предател организатора на конспирацията Златаров, осъден на пет години. Понякога демократичната логика е доста странна. Като доказателство за комунизма на Златаров Жеков прочете някакъв идиотски, неиздържащ никаква критика текст, написан от комунист. От компромата ставаше ясно, че Васко Златаров бил комунистически агент, но тъй като не знаел, че е такъв, на процеса се държал не както трябва и получил смъртна присъда. След пет години заменили присъдата със строг тъмничен доживотен затвор, но Златаров още не бил научил, че е агент и продължавал да се държи неподходящо. Та трябвало да постои в затвора цели 17 години. Помня как друг такъв пишман разобличител обвини убития през 1986 година Петър Стефанов, че бил сътрудник на ДС през 1988-9 година. И даже бил получавал хонорари, за които имало разписки.

Не бе пощадена и партията на Златаров – БДФ. Това видите ли била комунистическа партия, защото известно време неин председател бил Муравей Радев, а името Муравей се превеждало от руски език като “мравка”. Муравей определено заслужава не критика, а затвор. Но не заради това, че е кръстен на своя дядо Муравей. Името идва от името на родопските мури, за които нашият Жорко явно не е чувал. Муравей Георгиев Радев следва да бъде съден като участник в престъпното правителство на циганина Иван Йорданов Костов. Легионерите от БДФ трябва пък жив да го одерат, че заради своята лична кариера Муравей пожертва Форума. Георги Жеков обърна нещата наопаки. За по-старите зрители нещата може да са ясни, за по-младите обаче не са. Кой печели от заблудата?

После Кольо Галев пое щафетата.

Следващият комунист и предател се оказа Едуард Генов. Също бивш политзатворник. Участник в бунта в Старозагорския затвор през 1969 г, получил вътрешна присъда. Един от основателите на НДЗПЧ на Илия Минев, изселен за тази си дейност в с. Михалково, Девинско, а накрая изгонен от България. Конкретните реални комунисти отново срамежливо се спотайваха. За комунист бе набеден Любо Собаджиев, който и депутат не успя да стане, и който умря в страшни мъки на 29 юли 2002 година. Изоставен, забравен от всички. Любо Собаджиев, анархистът от Русе, съден два пъти за вражеска дейност срещу комунизма. Ако слушаме Николай Митков Галев, най-големите комунисти ще се окажат жертвите на комунизма.

Защо целият този безкомпромисен антикомунизъм закъсня толкова много? Защо го нямаше преди 15 години, когато наистина беше нужен? Тогава Кольо Галев искаше да го оставим на мира, защото решил да си погледне живота и политиката не го интересувала повече. Прекараните в затвора 14 години му стигали. Пък Жоро Жеков още не беше се появил. Та защо чак сега? Защо не се каза нито дума за участието на комунистите при промяната на демографската карта на България? За развъждането на малцинства, за заселването на цигани от съседни държави, за това, че именно комунистите положиха началото на циганизацията на страната ни. Защо не се каза нито дума за днешния демократичен геноцид над българите? Защо не се каза, че днес България е управлявана от субекти с небългарски произход и самосъзнание, че каквото правителството върши – то като по правило е насочено срещу интересите на българския народ? Защо Жеков и Галев не забелязват, че проблемът на днешния ден не е идеологически, нито партиен, а етнически?

Същият ден, когато Георги Жеков и Николай Галев правели предаването, в печата бе обявено, че се отпускат близо милиард и половина лева бюджетни пари за стоеж на цигански жилища и за развитие на циганската култура и бит. В сумата не бяха включени средствата за социални помощи, средствата за интеграция на циганите и другите суми, предназначени за цигани. Няколко дни преди това пък официално бе обявено, че правителството няма да опрости парите за невнесените здравни вноски на онези българи, които били безработни и нямали възможност да ги внесат. Бюджетът нямал пари, поради което въпросите бедни българи ще бъдат съдени, а освен това като наказание ще бъдат лишени от медицинска помощ. Пояснявам – невнесени вноски за безплатна медицинска помощ, която тези бедни не са ползвали, тъй като не са имали пари да си платят. Защо защитниците на справедливостта Жеков и Галев не казаха нито дума за най-страшното престъпление над българската нация? Да лишиш два милиона бедни от медицинска помощ, като същевременно ги осъдиш да си платят със задна дата за неполучената от тях помощ. Да осъдиш два милиона невинни на смърт, като ги накараш да платят за своето осъждане. Да ги осъдиш заради тяхната бедност, до която ти си ги докарал, след като си откраднал всичко тяхно. Престъпление, което не е кошмарен спомен, а отвратителна, безжалостна днешна реалност. Престъпление, нямащо равно на себе си не само в българската, но и в световната история. Престъпление, извършвано от правителството на Негово Величество Симеон Втори, Цар на българите. От неговото либерално небългарско правителство в съучастие с противобългарската турска партия ДПС, извършила атентати и умъртвила невинни българи през 80-те години на ХХ век.

Почвам да си мисля, че отговорът се съдържа в самите въпроси.”

Само че именно на клеветниците днес се дава трибуна, от която те да бълват своите клевети. На хора като Григор Симов бива затваряна устата, за да не кажат истината. Само че на лъжата е нужно да побеждава всеки път. На истината – само веднъж.

За да няма клевети и клеветници. За да няма лъжа и подвеждане. За да не властва измама, трябва да съществуват книги като „Срещу течението”. За да има достойнство и чест, да има морал и съвест, в България винаги трябва да живеят хора като Григор Симов. Не съм свикнал да хваля, не приемайте думите ми като похвала. Казвам го с огромна болка, защото тогава, през есента на 1989-та, когато си мислехме, че изгрява слънцето на Свободата, ние бяхме десетки хиляди. Сега сме останали една шепа и с всеки изминат ден намаляваме. И защото преследването, започнало преди десетилетия, продължава и до днес.

Но каквото и да се случи, на каквито изпитания да ни поставят, ние пак ще вървим срещу течението. Може би така сме устроени. А може би е приумица на Бога, Който има нужда от България и от българи.

Ангел Грънчаров - Елтимир

[Eлтимир]

Григор Симов Божилов


СРЕЩУ ТЕЧЕНИЕТО

* * *

С П О М Е Н И ОТ З А Т В О Р И Т Е

И НЕЗАВИСИМОТО ДРУЖЕСТВО ЗА ЗАЩИТА ПРАВАТА НА ЧОВЕКА

* * *

. .

. ТАЙНИТЕ ПРОТОКОЛИ .

НА "ВЕЛИКИТЕ МАЙСТОРИ" НА ЗЛОТО



съдържание: ― І част ―

Спомени от затворническите години

1970 – 1986 г.

Стр.

4. Кратка предистория 41. Ловешкият затвор

6. Първо бегство през граница – 1970г. 43. В Старозагорския затвор

7. В "ДС", на ул. "Развигор" № 1 44. Славяни или прабългари – Ненужен спор

10. Второ бегство – 1971г. 46. В първи "отряд"

12. Така започна затворническата ми 48. Политическите затворници

одисея и слуховете за амнистия

14. Разказът за лагера край Ловеч 49. На дело за "кумулация" на присъдите

16. Софийски затвор, обект – "Рудинá" 50. Разказ за бунта и превземането на

17. Нова жизнена цел ... затвора, – 1969 г.

17. "Шпионската група" 51. Отказвам да работя

18. "Пистолетът" на Угринов 52. "Ужас и безумие"

20. Бегството от затвора 54. В шести отряд

26. В югославския затвор 56. Освобождаване от затвора

28. Политическото ми ограмотяване! 57. Срещи с Илия Минев

29. Чаят "трепач" и завръщането 59. Трета градска болница

31. "Посрещането" 59. Отново в затвора

32. Седмо отделение – 1974 - 75 г. 60. Обвинителен акт

33. Вътрешна присъда за "шпионаж" 65. Делото

34. Не всичко е забравено "господа"; 66. Боян Мечката стреля с "Калашников"

не e забравен и Борис Арсов! 67. Пак в Старозагорския затвор

36. д-р Васил Пеев и ненаписаният 68. Съветският комунизъм

български "ГУЛАГ" и политиката на запада

36. Първи слухове за "Хелзинки" 69. Поредното ми излизане от затвора

37. Килията ни в "седмо" и подслушвателят !

39. Осмо отделение – шивалната



― ІІ част ―

"Откритото писмо – апел"

и "Независимото дружество за защита правата на човка"

1986 – 1990 г.



71. Спомени за "Откритото писмо – апел" 95. Избирането на Воденичаров

78. Един от протоколите за разпит в ДС 97. Първата ни публична изява

80. Следствието продължава 98. "За селото и за България"

82. Интерниране в Силистренско 1987г. 100. Своеобразният ми арест в Трън

85. Внезапно освобождаване от 101. Екопоходът на "Екогласност"

изселването 1988 г. 102. След десети Ноември

85. Международен паспорт 102. Митингът на СДС в Кюстендил

88. Събранията на дружеството 105. Първите демократични вестници

в София и Асеновград 105. Недописаната история на НДЗПЧ

91. Клеветническата кампания 106. СДС – подставена организация





– ІІІ част –

СДС не отвори архива на ДС !

1990 – 2001 г.



108. Непобедимата идея за човешки правдини

111. Кому е нужна България без Българи?

113. Законът за достъп до документите на бившата ДС

118. Безрезултатните пресконференции относно неизпълнението на закона за досиетата

120. Проект за "Дружество на политическите затворници"

121. "Речник на дисидентите"

123. Подписка и нова пресконференция

127. Втори отговор от МВР

128. И молбата на Тошо Пейков към "цивилизована Европа" остана "глас в пустиня"



– ІV част –

Комунизмът: дела и документи



129. Христо Цачев, – спомени от Белене, 1956 – 59г.

139. БЗНС, след 9-ти септември 1944 г.

140. Идеалът на комунистите и реалността в СССР

142. Секретните указания на БСП

143. "Институцията на доверените лица"

144. Генезисът на контрабандните канали



– V част –

"Великите майстори на злото"

Изстрадани изводи и заключения за "тъмната страна на света"



146. Как и откъде тръгна "световната слава на Англия"

147. Православният свят и масонството

147. Масоните и болшевишката революция в Русия

151. Масонската мафия и комунизмът

153. Дяволската метаморфоза на комунистите

154. Затворнически сън

155. Кимон Георгиев: – "звенар", масон и таен член на КПСС !

156. Имало ли е газови камери в немските концлагери ?

158. "Борбата срещу световния тероризъм", – световна демагогия и цинизъм !

161. Апокалиптични предвестия

162. "Света гора" или "Холивуд", – изберете сами !

164. Избрани извадки от "тайните протоколи" на "Великите майстори" на злото!

169. Цитати от изказвания и от спомени на влиятелни личности





Относно "правописа" ми: Доста думи, като: – бегство, хлеб, наще, ваще, и други, – съм писал така, както се изговарят в западна България !

[Eлтимир]

― І част ―

Спомени от затворническите години



Кратка предистория



Дедо ми Божил е загинал в балканските войни, 1913 г., – с предсмъртната въздишка: –

"Еее..., моя' дечúца..."! Оставил е 5 сирачета, едно от които, баща ми, – тогава, само на три годинки! А аз съм роден 1952 г. и добре помня как 1957 г., дойде ред и в нашето село комунистите насила да наложат ТКЗС-то, което ще рече: конфискуване на целия селски имот и стопанско имущество, под формата на "коопериране", и превръщане на селяните, от независими собственици и грижовни стопани, в безимотни и безправни ратаи на партийните секретари!

В ония години, хората по селата често ходеха при съседите си, с повод и без повод, и почти всяка вечер се събираха, на седянка или за разговори, а наближаващото "Текьезе", беше главна тема. Мъжете бяха предпазливи, но жените по-неприкрито споделяха опасенията и страховете си, че без имот, ни чака гладуване и робуване.

Тревогите и страховете на жените от махалата, от идващото бедствие, наричано, "Текьезе", аз, тогава петгодишно момченце, приемах буквално! Призракът на Текьезето, бе станал причина, неколкократно да изпадам в шок, по време на сън, от който трудно ме свестяваха! Така, веднъж ме събудили с усилие, и аз в полусън, с ужас съм сочел възглавницата и съм викал: – "Текьезеее"!

Но като разбраха, каква е причината за моя "детски" кошмар, родителите ми, бързо ме успокоиха и вече избягваха да споделят своите тревоги пред мен!

Така или иначе, наложихаТекезето! Взеха ни земята, добитъка, волската кола и плуга, и ни остана само едно женско теленце, което стана крава, и аз доста години я пасох, заедно с другите съседски момчета.

В първите години на "колективизацията", комунистите не оставяли на селяните, нито теле, нито коза, нито пчелен кошер, но към края на насилствената колективизацията, вече допускаха едно семейство да си задържи, коза или теленце! Но не от великодушие, а защото се е видяло, че без никакъв добитък, селяните немогат да преживяват.

За съжаление, и тогава, както и сега, за прехраната си, селяните разчитаха главно на това, което сами си произведат в малките градинки, и на млекото на една коза или крава!

Понеже селото ни бе измежду последните, в които бе наложено "Текезесето", и хората добре знаеха какво се случи в другите села, и беше ясно безнадеждното политическо положение в България и в света, – затова в нашто село нямаше физическа съпротива срещу пладнешкия грабеж на селския добитък, имот и инвентар, но психически, мнозина преживяха много тежки месеци и години, а некои и не го преживяха !

В наща махала нямахме електричество до 1960-та година. Тогава купихме и първия си радиоапарат, – най-големия тогава, – марка "Концерт"! В повечето къщи, вечер мъжете тайно слушаха западни късовълнови радиостанции, и които си имаха доверие, утре ден коментираха.

Още помня как баща ми, ядосано прещракваше клавишите на радиото, поради силното бръмчене и пищене на заглушителните станции. Най-тежко впечатление ми правеше, "слушането" на "Гласът на Америка". Още щом дикторът кажеше: – "Америка зове България!", – започваше такъв грохот, че повече неможеше да се разбере нито дума! Така съм запомнил "слушането" на късовълновите радиостанции, и напразните надежди от онова време!?

По-бедните, като нащо семейство, свикнаха по-бързо с Текьезето, понеже не станахме по-бедни, а трудът и грижите за имота, намаляха! Помня как, щом започнеше буря или градушка, баща ми, полу на шега, а вероятно, и с тъга, казваше: – "Да му мисли, който има имот"! А имота и добитъка, вече бяха почти безстопанствени!

От дете помня и песничката: – "Джипките на МеВеРе, откараха ни в Белене; Джúпси, джúпси, джúпси бé, – почва нов живóт ..." Но макар, и от нашето село да е имало лагерист в Белене, – Васил Николов, – по този въпрос се знаеше твърде малко! А Васил е закаран в Белене, само затова, че е бил старажар, без да е извършил престъпление.

От съседното ни село Зáвала, една нощ, през 1948 г., затова че комунистите ги преследвали и малтретирали, че са земеделци, 28 души вързали кмета, натоварили малко багаж, на неколко волски коли и преминали в Югославия, а от там, по света. (Нещо като в югославския филм: "С цървули по дивия запад"!)

Говореше се, че в Старозагорския затвор има политически затворници, но незнаехме нищо конкретно! През шеесетте години, заради ръкописни позиви, срещу отнемането на селските имоти и срещу Текезесето, в затвора лежа нашият съсед, Григор Митов Тончев (Гóча Шевáрски), който, след като излезе от затвора, скоропостижно почина!

В училище, ни възпитаваха да вярваме в комунизма, и ние децата, повече или по-малко, вярвахме. И чак след осми клас, 67-ма година, когато отидох в София, да уча професията "Електрически инсталации в сгради", научих много неизвестни ми дотогава неща, и започнах сериозно да се съмнявам в правотата на комунистическата ни система.

Не ме смущаваше това, че често нямах стотинки за трамвай и трябваше да ходя пеша, от училището ни, на "Руски паметник", до квартал "Левски", на другия край на София! Замислях се обаче, след като в училището ни, неколко пъти идваха "лектори" да ни убеждават, колко зле били онези младежи, които са избягали на запад, и как спели под мостовете и събирали фасове.

Дотогава, почти нищо не знаех по тези въпроси и се питах: защо бягат на запад, въпреки всички рискове, и защо не бягат от запад на изток ?

След тези "лекции", започнах да се замислям за бегствата през граница, и за много други, свързани с това неща. Постепенно, от случайни разговори научавах, че "на запад" хората са по-свободни, заплатите са доста по-големи, а в магазините има всичко, и най-важното, че хората могат да пътуват свободно, дори и на изток в комунистическите държави, а ние нямахме право да пътуваме на запад!

– "Ето този човек е работник, французин, и може да дойде в България на почивка", – казваше един, сочейки паркирана западна кола, до площад Възраждане!

16 годишен - 1968 година - снимка от паспорт

Прикачена снимка (десен клавиш и view image, за да я видите)

[Eлтимир]

От такива примери разбирах, че не ни разрешават да пътуваме на запад; не ни позволяват да слушаме западни радиостанции, и не допускат да имаме какъвто и да е контакт със "запада", – за да сме изолирани и да не научим истината за огромните предимства на живота в демократичните държави! Тези факти бяха почти шок за мен, защото се оказваше, че през всичките години са ни лъгали, и в училището и в държавата, а ние сме им вярвали!

Така, от дочути разговори и от дребни, на пръв поглед, факти, в мен бързо се преобръщаха внушаваните ни дотогава, идеологически клишета и представи, и постепенно осъзнах, че не трябва да се примирявам и да се подчинявам на тази лъжлива, и явно, злонамерена система! И както в приказката за "голия цар", – само от нeколко такива дребни факти, истината започна да се сглобява, и ако не всичко, то основните неща ми ставаха ясни!

Бяха ни внушили, че комунистическата система е много мощна, а това си беше верно, – затова, за некаква съпротива, не бях и помислял. Предполагах, че мнозинството от българите не ги притесняват толкова тези въпроси, но аз нямах намерение да се примирявам и затова реших, и аз да се опитам да избягам, – където и да е на запад, – което съвсем не значи, че по-малко от другите обичам и уважавам близките си, родния край и България.

След като завърших професионалното училище, по ел. инсталации, започнах работа в "Софстрой", и ме настаниха в работническо общежитие. В стаята, в която бях разпределен, пребиваваше и един юрист от Етрополе, на когото по политически причини забраняваха да работи по професията си, и вместо това, всеки ден разтоварваше по два камиона цимент! Това ни разказваше самият той. В същата стая изживяваше дните си и последният жив участник в "Илинденското въстание"! За голямо съжаление, името му не помня, но помня, че този илинденски въстаник е обиколил много страни в Европа и ни разказваше, че на "пиаците", където се събират търсещите работа емигранти, – най търсени за тежка работа, били българите! А това споменавам, понеже комунистите, които ограбиха и запустиха България, цинично обвиняват българите, че били мързеливи.



Първо бегство през границата – 1970 г.



Че ще бягам на запад, реших, 69-та година, когато бях на 17 години. Между другото, 16 -17 годишен, заедно с моите приятели – съученици от село, бяхме започнали да пийваме, и аз неколко пъти се бях напивал. Пеех с ясен глас, по селските кръчми, младежки; македонски и особено, сръбски песни, които от шеесетте години, насам, са много популярни в западна България (От тогава помня и шеговития "девиз": – "Само Левски и сръбска музика"!). Но след като реших да бягам, се поосъзнах и прекратих пийването, главно, поради опасните идеи, които вече имах!

Първото бегство предприех в началото на Май, 70-та година, като исках да премина през Югославия и да стигна до Италия или Австрия, а от там, евентуално, в Канада, където смятах да работя и да уча "електроника", понеже се увличах от радиотехника.

От слушане на сръбски радиостанции и от народните им песни, а и от близостта на диалекта ни, със сръбския, бях понаучил сръбски, което ми даваше кураж да предприема това рисковано бегство. Знаех, че граничните патрули минават покрай границата, само от време на време, и е по-вероятно да не ги срещна. Знаех и за секретни постове, стоящи в засада, но считах че е по-вероятно те да са разположени на по-леснодостъпни и оживени места. Затова, повече се опасявах от евентуални сигнални ракети, каквито бях чувал, че се залагали, и които се задействали при докосване на опънати ниско над земята жици.

От нашето село, границата е на по-малко от десет километра, през невисоки ридове, но проблема е, не толкова преминаването, колкото доближаването на границата, защото активисти на "партията" и местни селяни, бяха инструктирани да съобщават за всеки непознат!

Ето как се проверяват и "инструктират" овчарите и живеещите в крайните села, селяни: При човека, когото искат да "проверят", отива агент, който се преструва че иска да мине границата, и ако "проверяваният" не го обади на властта, – загазва! Така граничните райони се прочистват от нелоялни на комунистите, местни жители, и остават само "дресираните"! Затова, последните километри към границата се преминават, или нощно време, или през най-големите гъсталаци!

Тръгнах към границата привечер, но под връх "Завалска китка" вече стана напълно тъмно, и попаднах на непроходими търнаци. Включих за кратко, едно малко фенерче, но след минута, то престана да свети, затова отложих напредването към границата и излязох на върха, за да мога сутринта, от високото да преценя накъде да тръгна. Тревата беше мокра, затова накърших току що разлистващите се клонки, и върху тях преспах, до съмване.

Другия ден, по светло доближих, границата и в тъмната нощ я преминах, северно от село Врабча, Трънско, и на около два километра след границата, в тъмнината и през гъсталаците, слязох в една долина с река, а покрай нея, черен път. Тръгнах по пътя, макар че посоката в която ме водеше, на североизток, ми се видя "съмнителна", но знаех от картата, че в този район няма река, която да отива от сръбско, към границата, и както вървях, очаквах скоро реката да свие на ляво, към Сърбия! Такава рекичка обаче имало, но не бе отбелязана на картите! Сгреших, че не повярвах на компасчето си, което носех, а се подлъгах по съзвездието "Голямата мечка", която бях свикнал да виждам вечер, на северозапад. Но, явно, сутрин тя се изместваше на североизток, и затова така се подлъгах!

Изгря месечината и както вървях, реката наистина сви наляво, но аз вече съм се движел близо покрай границата, по черния път по който патрулират югославските граничари! Отсреща, ярко светеха улични лампи на едно българско село, а в югославската част на този край, нямаше ток (По-късно разбрах, че селото, чиито светлини се виждаха отсреща, е "Несля" или "Невля").

Тъкмо се успокоих, че вече се движа в правилна посока, когато двама души извикаха: – "Стой, стой"! Грееше месечината, а граничарите се бяха спрели под сянката на едно дърво и там ме изчакваха, затова не ги виждах. Невярвах да са граничари, понеже незнаех че съм близо до границата, и в първия момент помислих, че са селски патрули и продължавах да вървя към тях, за да видя какви са, и да знам как да реагирам. Граничарите обаче, отстъпваха назад и продължаваха да викат, стой, стой! И чак като излязоха заднешком от сянката на дървото, видях насочените пушки и едно много голямо куче, – се спрях.

– "Одáкле си", питат. – "Из Бýгарскье", отговорих. – "И си прéшао"? – "Прéшао сам", казах.

Тогава заредиха пушките, и с "гóре рýкье", пред тях, та до заставата, като в тъмното газехме през поточетата, пресичащи черния път! Ако кучето им, наистина, не беше по-големо от мене, щях да се опитам да бягам, но в случая прецених, че нямам шанс!

В заставата ме държаха до сутринта. Войниците разговаряха с мен и ми съчувстваха, а помежду си говорят: – "Трябвало е да бяга, – няма стрелят! А друг каза: – "Утре в милицията ще го бият"! И сигурно затова, утре ден, като ме вкараха в милицията в Цариброд, и като ме попитаха нещо, – понеже дотогава не бях влизал в милиция, – започнах малко да заеквам! Съвзех се за секунди, но от тогава започнах да имам известни затруднения, при произнасяне на по-сложни думи!

Бях непълнолетен, затова, още същия ден ме предадоха през Калотина, на българските граничари, и с ръце в белезници на гърба, пренощувах в умивалнята на заставата в Калотина.

Следващия ден пренощувах в една от арестантските килии в Драгоман, и там написах: "По-добре лъв в клетка, отколкото овца на паша"! (И този надпис, по-късно, виждах още два пъти!)

От Драгоман, вероятно на следващия ден, с арестантска камионетка "пристигнах" в София.

[Eлтимир]

В "ДС", на улица "Развигор" № 1



За онези, които не са минали по този път, описвам накратко условията и порядките в ареста на "Държавна сигурност": Направо с камионетката слязохме в един подземен гараж. От гаража, по тесно и тъмно стълбище, два етажа по-нагоре, ме изведоха в осветени коридори с червени пътеки, като на всеки ъгъл на коридорите имаше червени въртящи се лампи! При влизане в коридора, и на всеки ъгъл, милиционерите командват: – "С лице към стената!"; грубо ме сбутват; щракват ключа на въртящите се лампи; оглеждат зад ъгъла и ако няма никой, тръгваме, до следващия ъгъл, като единия милиционер върви пред мен, а другият, след мен! Влязохме в една стая, където ми изваждат всичко от джобовете, записват ми данните, събличат ме гол, карат ме да се наведа, за да ми погледнат задника, и ми дадоха да облека някакви стари, военни дрешки!

От тази приемна стаичка се влиза директно в ареста, но мен вероятно са ме водили първо при следовател, защото помня, че след това пак, минахме през коридора и спряхме пред една врата със "шпионка". Пак командват и ме бутат, – "С лице към стената"! След малко вратата се отваря и тръгваме по дълъг около 15 метра, тъмен коридор – тунел. Този "тунел" всъщност е вътрешен коридор, разделящ арестантските килии на два блока. На края на тъмния коридор, пак през такава врата, влизаме в следствения арест на "ДС", А ареста е на най-горния етаж на сградата, като в същата сграда, но вероятно, на долните етажи, е и четвърто районно управление на МВР.

Килиите бяха 35, с размери, около 1,50 на 2,50 метра, като по-голямата част от пода е повдигната като нар, на който има два дюшека и само до вратата има свободно място около 50 см., където стои кофа за "тоалетни нужди" и пластмасова дамаджана за вода. До тоалетна ни изкарват за по минутка, само сутрин и вечер. В килиите през деня се разрешава да се лежи, само след обед, когато надзирателите извикат: – "Легай", и след около час, – "Ставай". Часовници няма. Можеш да седиш или стоиш, но времето минава изключително бавно, и бързо те наляга умора и изтощение, а след неколко дни, и глад!

Храната беше "за неработещи затворници" и се докарваше от Централния затвор. Горе-долу, след седмица огладняваш яко, а след две, започва да се чувства и силна скомина в зъбите и венците, поради липсата на витамини. Който има пари, следователят "може" да разреши, ако си е признал всичко, – да му се купува и малко допълнителна храна. През ден ни извеждаха за по 5 минути, на "разходка" на покрива, който бе покрит с ламарина и ограден със стена и мрежа, така че се виждаха само покривите на неколко по-високи сгради.

В 7-ма килия бяхме с едно турче от Попово. Тяхната група е била задържана край Пирот. По-късно вкараха при нас и друго момче от Дупница, и той за бегство. Килиите са 35, като винаги, най-малко две-трети от килиите бяха пълни, а в повечето случаи, – почти всички, което личеше по светещите малки прозорчета, над килийните врати.

Прекарах един месец в следствения арест на ДС, на "Развигор"1. По принцип, условията в българските следствени арести бяха многократно по-лоши отколкото в затвора, но все пак, сравнително цивилизовани, в сравнение с предишни години! (Но няма сравнение, примерно, със следствените арести в тогавашна Югославия, където на арестантите всяка седмица се разрешава свиждане и храна. А у нас, следствените, все едно са живи погребани в продължение на месеци, а некои, и години. Нито свиждане, нито вест от близките, а за храна от вкъщи, да не говорим. Така че, както по отношение следствените арести, така и във всичко друго, – колкото по-добре бе в Югославия, в сравнение с България, – още по-добре бе, по-на запад, в сравнение с Югославия! Тази "градация", съществува и днес, и всеки който пътува на запад, ще я усети)

По време на това следствие в ДС, на въпроса на следователя: Съжалявам ли, и сбъркал ли съм, че съм тръгнал да бягам през границата, – отговарях, че съм сбъркал и съжалявам, – за да получа по малка присъда! — "Съжаляваш че са те хванали"! – Допълваше ме следователят, защото беше очевидно!

Може да се каже, че имах късмет, защото само година-две преди моето бегство, т. е. до 68 година, присъдите за бегство са били, – до 15 години затвор! Тогава е сменен старият наказатен кодекс, и за бегство вече "даваха", – само до 5 години.

Бях непълнолетен, т.е. не бях навършил 18 години, и затова, след приключване на следствието, щяха да ме карат "по етапен ред" до затвора за непълнолетни в Бойчиновци. С арестантска "катафалка", без прозорци, ме откараха до старата Централна гара. Там заедно с други затворници и арестанти, пренощувах на голия под, в "етапното" на гарата, като хлеба, дето ми дадоха за пътуването, ми послужи за възглавница!

Когато на 10-ти Май, тръгнах към границата, гората в трънско още не бе се разлистила, понеже сме по на високо, а когато с влака преминавахме през искърското дефиле, около 10-ти Юни, вече бе лято и гората бе зелена. И понеже съм израсъл сред природата, – заради тази пропусната пролет, ми стана тъжно, но трябваше да свиквам! А когато стигнахме Бойчиновци, и влакът, забавил ход, преминаваше покрай затвора, – от вида на високите огради с бодлива тел, и внушителните вишки, каквито бях виждал само по филмите за концлагерите, ми потекоха сълзи, които с мъка се опитвах да скривам от конвоиращите ни милиционери!

Първоначално ни настаниха, за около седмица, в приемната, която представляваше стая с неколко войнишки (затворнически) легла. В етапното в София и по пътя, вече ми бяха разказали за некои от "порядките" в Бойчиновския затвор. Управата си беше упълномощила измежду затворниците, по-големи и по-безскруполни момчета, които да са отговорници с червени ленти на ръце, и с групи "помощници" около себе си, биеха когото си искаха. В Бойчиновци се "изтърпяваха" присъди до 18 годишна възраст, а навършилите 18, ги преместваха в другите затвори. Но "отговорниците", ги държеха там, до навършване на 20 г.

Така, отговорника на приемната, един ден отключва наща врата, нахълтва с тайфата си при нас и заради някаква уж изчезнала му цигара (а пушенето бе забранено), започна да бие наред. Накараха едно момче да се наведе и го удариха през кръста, с тежка патерица! За "ритуала" с патерицата, вече ми бяха разказали още в София, а на мен ми се видя доста абсурдно, но ето че беше факт. Мен ме удариха изненадващо с юмрук в стомаха и ми изкараха въздуха. Този, който ме удари, ме попита: – "Удари ли те някой?", а аз, чак като можах да си поема малко въздух, отговорих: – "Не"!

При постъпването ни в Бойчиновци, ни раздадоха изключително мръсни затворнически дрехи, – явно никога непрани! От тях веднага хванах екзема, от която се отървах постепенно, чак след неколко години. А по-късно се убедих, че това, с непраните дрехи, не беше нормалната практика по затворите, но ето че имаше и такива случаи.

След десетина дни, прекарани в приемната, ме разпределиха в кухнята Там още първия ден, заместник готвача и "отрядния председател", биха с маркуч останалите момчета, работещи там, затова, че той, – заместник готвача, предишната вечер бил забравил да изключи един електрически казан !? Мен ме пропуснаха, като нов! А главният готвач, – възрастен, около 65 годишен затворник от Монтана, въобще не се намесваше.

След този случай обаче, дали по внушение на администрацията или просто за сплашване, същите двама, с помощта на още неколко от битите преди това момчета, – на два пъти биха и мен, с юмруци, без никакъв повод, като от един от юмручните удари, получих аритмия (нарушаване ритъма на сърцето), която спря трудно, след часове.

"Заместник готвача", със сини хищни очи, като на тигър, беше от Плевен, а "отрядния председател" на кухнята, с червената лента, беше от Гара Пирин, и мисля че се казваше Асен!

До делото ми оставаше седмица, затова гледах да не реагирам, за да не дам повод да ме съдят и за криминално престъпление, но си казах, че ако ме осъдят на затвор, при тези условия, ще трябва задължително да се отбранявам, – ако трябва, и с нападение! Подобно поведение никак не ми беше по характера, но тези "правила" налагаше администрацията на затвора в Бойчиновци, по т.н. съветска "Макаренковска система" за "превъзпитание" на малолетни и непълнолетни затворници, при която, младежите – затворници, се бият, едни други, а управата задкулисно дирижира всичко!

За делото ми, ме закараха по етапен ред, до Перник, а от там със закрита катафалка (уазка), без да зная къде ме карат, се озовах в съседното ни село Филиповци, където в киносалона бяха подготвили "публичен процес", и даже, – "обществен обвинител", – "местен партиен деятел"!

Може би, поради липсата на обвинителни аргументи и поради присъствието на многото хора, – като непълнолетен, ме осъдиха на 8 месеца – условно. Върнаха ме пак по етапен ред до Бойчиновци и на следващия ден ме освободиха. Така се отървах, само с два месеца и половина, прекарани в ареста и затвора, но и за момент не съм помислял да се отказвам от идеята и целта си! Въпрос на не дълго време беше, да направя следващ, по-решителен опит!

Прикачена снимка (десен клавиш и view image, за да я видите)

[Eлтимир]

Второ бегство – 1971 г.



< Две поомачкани снимки от пролетта на 1971 г.,

– неколко дни преди второто бегство.



Остатъка от 70-та година и началото на 71-ва, минаха в безуспешно търсене на възможности да се подготвя по добре. За съжаление, не намерих начин да осигуря, нито по-добри възможности, нито повече информация, нито пари, за следващ по-успешен опит!

Предстоеше есента на 71-ва година да влизам в казармата, но нямах никакво намерение, нито да нося червена петолъчка на челото си, нито да служа за въоръжена охрана на комунистическата система!

Една сутрин на село дойде милиционер, с призовка: – утре да се явя в МВР Трън! Не знаех за какво ме викат, но понеже не бях подстриган според тогавашните партийни норми (виж снимките), реших да тръгвам за границата, защото не желаех за пореден път милиционерите да се гаврят с мен, защото преди този случай, два пъти ме бяха задържали на улицата и ме стригаха насила, веднъж в София и втория път в Брезник, а съм бил свидетел на такива случаи и с други момчета!

Нямах никаква готовност да тръгна веднага, затова отидох до София да си взема заплатата от "Софстрой", където работех като ел. монтажник. Но вместо очакваните 60 лева, получих 30! – Много малко за каквато и да е "подготовка". Вечерта, както и преди първия опит за бегство, се отбих в София при моя братовчед Пламен. Само на него казах, че тръгвам за границата. Той на шега или сериозно, ми предложи да ставаме горяни (въоръжени групи, съпротивлявали се на комунизма, в началото на 50-те години)! Отговорих му, че това ще е лудост, понеже при техниката с която разполагат комунистите, а ние нямахме нищо, – много бързо ще ни изтребят!

Така мислех и казах тогава, но скоро щях да променя мнението си!

От София до село се прибрах към полунощ, с автобус (миньорката), в същия ден, в който ми връчиха призовката, и без да се отбивам в нас, продължих напреко през планините, към сръбската граница. План нямах, просто трябваше да мина границата и да се придвижвам през Югославия, на риск и на късмет, – пеш, на автостоп и с товарни влакове, – до Австрия или Италия. А единственото на което разчитах, бе, че разбирах сръбски!

Границата преминавах, и първия и втория път, за два дни! Първата нощ се придвижвах до където мога да стигна в тъмното. Чаках да се разсъмне и тръгвах отново. През деня се придвижвах през гъсталаците, по-близо до границата, и вечерта тръгвах, внимателно и на риск ! Тогава, 1970 - 71-ва година, още не бяха започнали изграждането на високата ограда от бодлива тел с ел. сигнализация, – т.н. "Кльон" –, и границата беше само една разорана леха, широка неколко метра.

Преминах я около полунощ, на същото място, както и първия път, северно от с. Врабча. До известна степен падината низ която се спусках в сръбско, ми бе "позната" от първия опит, доколкото в тъмното виждах само силуетите на най-близките дървета. Вървейки почти опипом, минах покрай една махаличка, където ме посрещнаха с лай, глутница кучета. Поукротих ги тихо и продължих, но стана абсолютно тъмно и повече неможеше да се върви, а трябваше и да почина, но беше мокро навсякъде. Вървях като се ориентирах само по наклона на местността. Минах през една портичка на някакъв двор и се сетих та я откачих, и я занесох на петдесетина метра, и там върху нея поспах, докато се развидели. Рано сутринта стигнах реката, която ме заблуди първия път, но сега не тръгнах по черния път покрай нея, а само я пресекох и тръгнах напреко през планината. Зад билото излязох на друг черен път, който минава по високо плато, някъде източно от Погановския манастир, и след неколко часа слязох на шосето Цариброд – Пирот, мисля че, на разклона за село Желюша. А преди това, хвърлих работните дрехи, които бях облекъл върху "официалните", за да не се изцапат.

За неколко часа стигнах пеша Пирот, като по шосето имах едно премеждие: Срещна ме милиционер с мотоциклет, а малко след това ме задмина и спря пред мен на двадесетина метра. Гледаше ме, но аз бях добре облечен, продължавах да си вървя спокойно и си придавах напълно безгрижен вид! Погледа ме малко, запали мотора и си замина!

Динари нямах и се опитах да продам неколкото есенции ("мирис", както им казваха сърбите), които носех. Уж се търсели в Сърбия, но продавачките в един магазин, на главната улица в Пирот, ми ги купиха, само за да ми направят услуга! Носех и туристическа кама, която набързо продадох за 7 динара, на едни деца на улицата.

Така с около 15 динара в джоба, което правеше около 2 лева, – намерих автогарата, купих си билет за автобуса до Ниш и вечерта бях вече там, но за по-нататък, пари нямах!

По тъмно, излязох от Ниш, пеша, по посока на Белград. Мисля, че на табелата в Ниш пишеше: – "Београд 200 км". Вървях неколко километра, но нощно ходене пеш по главен път не беше никак удачно. Неможех да опитам автостоп, защото в тъмното се виждаха само фаровете на идващите коли, и неможеше да се разбере каква кола идва. Така можех да стопирам милиционерска кола! Също, ако ходя продължително време, ще направя впечатление на евентуална патрулна кола, защото нормален човек не би се движел десетки километри пеш, нощно време! Неможех и да легна или седна да почивам край пътя, защото бе валял дъжд! За тези неща мислех, докато ходех покрай асвалта. Тогава чух локомотивни свирки, от към другата страна на Ниш и си помислих, че ще е по-добре да опитам с товарните влакове, отколкото да клеча до сутринта, прикрит край пътя. Но трябваше да се върна обратно през центъра на Ниш, защото на излизане от града минах по мост над Нишава, а друг мост в страни едва ли имаше!

Върнах се обратно, и на една улица, посред нощ, във вече безлюдния град, за беля се спрях пред една витрина с радиоприемници и "уоки-токи" радиостанции, понеже бях любител радиотехник. Може би с това съм привлякъл вниманието, може би не, но разбрах че съм надценил "слободията" в Югославия, когато двама милиционери ме засекоха на следващото площадче! Поискаха ми лична карта и аз им дадох българския си личен паспорт. Единия го прегледа и четейки печата с датата на адресната ми регистрация, помисли че това е граничен печат и ми върна паспорта, като мислеше че съм минал легално границата. Попита ме обаче: – "Имаш ли пари?", – и аз, без да помисля, казах, – немам (което беше фатална грешка)! Отведоха ме в милицията и ме оставиха при дежурния, до сутринта.

Утре ден ме вкараха в стая при двама следователи. Разказах им на сръбски, какъв ми е случая и за къде съм тръгнал, и единия възкликна съчувствено: – "Григоре! Какво да те правим?" И си говореха помежду си: – "Сега съдията ще го осъди на 10 дена затвор! (Сякаш става дума за 10 години). Няма пари да си плати затвора! А и да му спрем некоя кола, да го закара до границата, – ще искат пари!"

Накрая ми дадоха някакъв лист и ми обясниха да отида при съдията, на еди-коя си улица, за да ми напише присъдата !? Намерих съдията, дадох му листа, който не бях и погледнал, и докато той, в неговата стая "пише присъдата", в коридора разговаряме със служителките. Едната вика: – "Ядна му майка, сáда се брúне" (сега се тревожи)! И ме съветват да ида на гарата, да се кача на некой влак, и да се крия от кондукторите! Събраха помежду си малко пари и ми казват: – Тези пари няма да ти стигнат за билет, но поне за хлеб да имаш!

Излезе съдията, подаде ми "присъдата" и каза: Сега иди накъде искаш, но се пази от милицията, да не те хванат пак!

Отидох на гарата, видях набързо кога има влак и понеже имаше доста милиционери и щяха да ме познаят, защото много от тях ме бяха видели сутринта в сградата на Милицията, веднага излязох и тръгнах към товарната част на гарата, да видя как е там. Но и там имаше милиционери, а аз си нямах никаква представа за реда на една товарна гара, защото в трънско няма влак! Затова се отдалечих в една градинка, купих си списание за маскировка и седнах на една пейка.

Уж криех със списанието лицето си, но след около час, дотичаха запъхтени двамата следователи и викат: – "Къде си бе, цял ден те търсиме? Началника ще ни уволни заради тебе!" Отведоха ме пак в милицията. Там ме пребъркаха и ме попитаха: – "Откъде са тези пари?" Казах им, че са ми ги дали жените в съда, – но те, явно не ми повярваха и единия следовател, каза иронично: – "Заради сините очи... са ти ги дали ?"

Озовах се в "Нишкия общински затвор". Прочетоха ми присъда за 10 дни затвор, – незнам дали от листа, който ми даде съдията, защото не го бях и погледнал. Но това, вече нямаше значение!

Прикачена снимка (десен клавиш и view image, за да я видите)

[Eлтимир]

Така започна затворническата ми одисея !



В нишкия общински затвор изтърпяваха присъди осъдените по бързата процедура, за дребни престъпления, с присъди до 3 месеца. През деня ги извеждаха на работа и аз обикновено оставах сам. Оглеждах и пробах на здравина решетките на прозорците на коридора, които гледаха към двора на един адвокат, но сигурно не съм бил първия, защото през този затвор са минали доста българи, неуспели бегълци като мен! Не ме изкарваха на работа, понеже вече бяха имали доста случаи на опити за бегства на други българи, и то съвсем наскоро.

В източна Сърбия, не зная откога и по каква причина, викаха на всеки българин, – "Братко"! Така се обръщаха и към мен, както затворниците, така и надзирателите!

Знаех и предполагах какво ме чака, ако ме върнат пак в България, но за десетте дена неможах нищо спасително да измисля. На десетия ден, с белезници и с влака, до Цариброд ме конвоира, само един милиционер, но нямах реална възможност за бегство, а само изхвърлих от джобовете си, останалите ми пари и компаса, за да си намаля неприятностите в ДС. На следващия ден ме върнаха в България.

Там, някакъв офицер, може би полковник, ме удряше и риташе, и затова, че съм имал голяма коса, с ръчна машинка за стрижене, ми направи "път" или "кръст", през главата! Пренощувах в умивалнята на заставата в Калотина, на една табуретка, с вързани с белезници ръце, на гърба, а граничарите се изреждаха на прозорчето да видят докарания "диверсант" (Така шепнеха помежду си)!

През нощта, за да пия вода, си прехвърлих ръцете с белезниците, отпред, през краката, и така можах да отвия крана на чешмата. След което пак по същия начин ги върнах отзад.

Следваше ареста на граничното управление в Драгоман, и пак в "ДС" София"!

Неколко дни бях сам в килия, после вкараха един германец с големи бакембарди и осанка на Барон! На следващия ден, когато го обръснаха и подстригаха "по социалистически", от "Барона" нямаше и следа! Тогава знаех само неколко немски думи, но с още десетина общоизвестни международни думи и термини, успявахме малко да се разбираме. Оказа се, че Курт Май Вальт е собственик на колбасарско магазинче в западен Берлин, в което и работел. Още помня адреса му: "Щúглетцер Дам, – хýнданд зéкс (106)". Залюбили се с източногерманка и решил да я измъкне при него в западен Берлин, през България и Югославия, – в скривалище в колата си, – но ги хванали!

– "Сега, моя магазин ще фалира", – каза той!

По късно, не го видях в затвора и незная какво е станало с него.

Веднъж или два пъти седмично, надзирателите минаваха по килиите с една кошница книги и даваха по една книга за четене. Имаше неколко книги и на немски, и моя съкилийник написа с клечка, в началото на книгата, "невидимо" писмо до своята любима, и после подвикна внимателно на германката, следващия път да вземе книга! Така, след седмица, когато пак минаха с книгите, Курт получи отговор и разцелува страницата с тайното писмото!

В килиите летно време, поради горещината, поради липсата на проветрение и от смрада на "тоалетната кофа, – беше много задушно". Затова германеца често се принуждаваше да вика: – "Луфт, луфт! Нихт луфт!" (Въздух, въздух! Няма въздух!) А на мен ми ставаше смешно, понеже ми звучеше, като: – "Нема лабаво!"

Когато дойдоха да изведат германеца на разпит и както беше редът, отварят със силно трясване, големото резе, и го питат тихо: – Нáме? (Име?) – "Мáйвáльт", отговори той. Но милиционерите не разбраха дали е същия, спогледаха се, удариха вратата, пошушукаха отвън и пак отварят със същия въпрос: – Наме? – "Майвальт", отговори пак германеца, и те пак удариха вратата, и отново шу, шу, шу, отвън, и пак отварят и го питат: – Наме? Защото само тази дума знаеха. Този път германеца си каза пълното име, и го изведоха!

За себе си, мога твърдо да кажа, че никога и при никакви обстоятелства, не ми е минавало през умa, да се откажа от стремежа си да избягам на запад! Затова, върху плексигласовото табло с правилника за вътрешния ред, с телче отчупено от метлата, която ни даваха за една минута сутрин, за да пометем килията, – написах: – "ПЪТЯТ Е НАЧЕРТАН, ЦЕЛТА Е ЯСНА!" С което иронизирах и известния тогава комунистически лозунг !

И този път следствието в ДС, на ул. Развигор 1, трая един месец и ме преместиха в 7-мо отделение на Софийския централен затвор. Седмо, както по-късно разбрах, е прочуто наказателно отделение, където изолират осъдените на смърт, наказаните с карцер, и политическите затворници! Политическите държаха в седмо, докато им излезе окончателната присъда и после ги превеждаха в Стара Загора, но известна част, по съображения за изолиране, оставяха в седмо или ги пръскаха и по другите затвори.

Трябва да се знае, че по времето на комунизма, не признаваха официално, че има политически затворници, но "осъдени за престъпления против НРБ"! А бегълците през граница, се водеха "авантюристи" и в затворите ги държеха при криминалните!

В килията в седмо бяхме 5 - 6 души, всичките за бегство. Спомням си, че едно от момчетата беше от Дупница, и един случай, при който по случайност ми се размина много як бой! А случаят бе такъв: В съседната ни килия имаше изолирани, т.н. "запечатка", и от нашата килия с канап, с тежест накрая, се опитваха да им подадат цигари през прозореца. Но понеже между двата прозореца имаше ламаринена водосточна тръба, при залюляването, за да стигне до другия прозорец, тежестта се удряше в тръбата и тропаше. След неколко подобни опита, милиционерите или "старшините", както им казвахме в затвора, отвориха внезапно вратата на килията ни, а в този момент, аз на свой ред, бях на решетките на прозореца, опитвайки да прехвърля пратката! Отведоха ме в празна килия и първо ме питаха откъде съм? – "Имаш късмет", – каза единия милиционер, като им казах, че съм от трънско! И наистина, там не се шегуваха. От килията чувахме всеки ден, как свистят и плющят палките в коридора или в други килии, а тогава палките на "народната милиция" бяха "телескопични", изваждаха се като антена и на края имаха оловна пръчка с топче, покрити с гума!



Пето отделение – дърводелната

и разказът за "лагера край Ловеч"



В седмо стоях само докато получа обвинителния акт и ме преместиха в пето отделение на СЦЗ. Пето и шесто отделения заемаха двете тавански крила на затвора. Имаха предимството че са най-високо, и че прозорците бяха ниско, на нивото на очите, като в нормални стаи, и се виждаше известна част от София, на запад от затвора. В килиите на другите отделения, прозорците бяха много високо и се виждаше наистина само "късче небе". За да надникнеш през тях, трябва да подскочиш, да се хванеш за ръба на прозореца и да се набереш на мускули, а и да не те види надзирател! Освен това, на всички килии от източната страна на затвора, в каквато бях първоначално, прозорците бяха закрити с ламарина, за да няма никаква видимост!

В първата ми килия в пето отделение, повечето бяхме за бегство и под 20 годишна възраст, и естествено поне половината ни разговори бяха на такава тема. Имената на Триест, Нова Горица, на Снежана и Марибор, намиращи се на границата между Югославия, Италия и Австрия, се споменаваха често!

Във втората килия, в която ме преместиха, срещнах още по-интересни хора! Единият беше "Душата", криминален с благ характер, изкарал до тогава 32 години затвор, от които 7, преди 9-ти 44-та г. По важен бе другият човек, от Гара Пирин, но името му не съм запомнил. Той е бил лагерист в известната сега Ловешка кариера и ни разказваше за преживяното там!

– Не го слушай, – подшушна ми друг, – той не е политически, а е за кражба на цимент! Но за мен бе важно това което разказваше и което научавах за първи път!

(Пиша това, което съм запомнил! )

– "Вкарват ни през портала и гледаме група лагеристи с нови, току що отсечени тояги. Ппомислих, че са ходили на "разходка" до гората и са ги отсекли, – разказваше бившият лагерист, – но като ни почнаха с тоягите, къде кого стигнат, и с бой, ни гониха чак до бараките!"

А биячите са били криминални рецидивисти, и те лагеристи, но назначени от управата за биячи, – убийци! Лагеристите в Ловеч са били криминални или набедени за такива. Най-известен бияч, от лагеристите – убийци, е бил циганина Шáхо. Когато бях в Софийския затвор, и той беше там. Колко лагеристи е убил не се знаеше! На вид бе "жива" отрепка, – направо дрипа. Той не излизаше от затвора за да не го убият и когато му свършва поредната присъда, веднага извършваше някакво дребно престъпление и още същия ден го връщаха в затвора, където за благодарност, властта му пазеше мизерния живот!

Зверските убийства са извършвани не само от назначените лагеристи, те са били само помощници, но най-вече от надзирателите! Един от тях е бил Вутов, който бе надзирател и в Кремиковския затвор, когато бях там, 71 - 73 година! За него бивши лагеристи казваха, че стъпвал върху гърба на лагеристите и с дръжка от кирка, разбивал главата на поредната жертва! Убийства са извършвали и самите началници на лагера, – дори установили цял ритуал!

За друг надзирател в лагера, – руснака Ковальов, кротък човек, който също беше след това в Кремиковци, – не съм чул и немога да кажа нищо лошо!

Утрепаните са слагани в чували и карани с камион до Белене, на остров Магарец, фактически, за храна на свинете!

За по-голяма гавра, надзирателите започнали да раздават сутрин чувалите на набелязаните за деня жертви, да си ги носят сами до кариерата, и се знаело, че комуто дадат чувал сутрин, вечерта ще го донесат в него, убит!

По думите на моя съкилийник, този лагер е бил закрит, след като един лагерист успял да избяга от лагера и да стигне до Югославия, а югославяните го предали на ООН! Други казваха, че комунистически големец изпратил за "превъзпитание" сина си в лагера и там набързо го убили, та затова решили да затворят лагера! – Може би и двете версии са верни, а може и да са легенди!?

А какво е било състоянието на въпросния избягал лагерист, та да има такъв силен ефект на запад, може да се добие представа от следното:

– "В лагера нито имаш време, нито възможност, да се събличаш или къпеш. Затова като закриха лагера и стигнах в къщи, трябваше да ми разпорят панталона, за да може да се отлепи от краката ми! От ударите с тояги, краката се разраняват. Постепенно отичат и се залепват плътно за панталона! В бараките лежехме на дървени рафтове, на два етажа. Вечер лягаш като труп, и сутрин ставаш. Не си гледаш нито крака, нито ръце!"

Работата на лагеристите е била да къртят, да натрошват и да товарят с ръце камъните във вагони. Лагеристите е трябвало за един час да натоварят влакова композиция, а през цялото време, ги биели с тояги!

Това съм запомнил от този бивш лагерист, но разказът му, бе "преломен" за мен!



Дойде време за делото ми. Закараха ме пак в килиите на МВР Перник, и на следващия ден, в съда. Било е Август, 71 година, защото съдията ми честити, че на следващия ден, 19 август, навършвах 19 години.

Като ме попитаха, накрая, – "Признаваш ли се за виновен", – отговорих: – "Пред закона, – да, но пред съвестта си, – не"! Осъдиха ме на 3 години и 6 месеца; добавиха условната ми присъда от първото бегство, и определиха обща присъда, от 4 години и 2 месеца! Тогава, на 19 годишна възраст, четирите години, ми се виждаха като 40 ! Затова веднага се настроих, в никакъв случай да не излежавам тази присъда, – което значи: – Бегство от затвора или смърт!

Пето отделение, работехме в дърводелната. Там се произвеждаха канцеларски бюра и легла. Още първите дни ми посочиха на коя греда е обесен Никола Петков, но тогава не знаех кой е той! А на "карето", по-стари затворници показваха едно високо дърво, което било посадено от Александър Стамболийски!

Започнах работа в "кройчици" (машинния цех), като неколко дни помагах на различни машини, а скоро ме оставиха да работя сам на една "веригопробивна" машина, с която се правеха правоъгълни дупки в дървени детайли. Работата не беше тежка, и ако бях осъден за някакво престъпление, което, повече или по-малко, оправдаваше такава присъда, щях да си я "излежа". Аз обаче, не приемах да живея в комунистическа България, която считах за затвор, камо ли да кротувам години в затвора, само затова, че исках да напусна страната!

Наскоро след присъдата, бях вече "скроил" план за бегство от затвора! Ето как: Машината на която работех бе до стената на цеха. Измежду тухлите на немазаната стена се виждаше външния зид на затвора, на разстояние неколко метра! Този факт, естествено, ме накара да помисля за възможноста да се прокопае тунел! Работата можеше да се маскира по следния начин: Край всяка машина, на която се обработват по-дребни детайли, беше скована примитивна маса, за подреждане на детайлите. Някои затворници се бяха изхитрили и бяха обковали отстрани масата със шперплат, така че можеха незабелязано да подремнат под нея, когато няма работа. Набързо сковах и аз свой "шкаф", но опрян до стената на цеха, с цел да служи за прикритие на "капака" на "тунела"! Пода беше застлан с павета и мислех, под прикритието на шкафа, да извадя едно "каре" от паветата, да скова капак, да подредя паветата върху капака, така че, когато е поставен на мястото си, и поръсен с малко дърводелски трици, въобще да не личи! Така, капака с паветата можеше да се отмести и да се копае, а при сигнал, да се постави на място и маскира с дърводелските трици, каквито имаше в изобилие. Трици и талаш, постоянно се изнасяха от цеха и покрай тях можеше евентуално да се изнася и изкопаната пръст, и да се маскира някъде в двора (Но това надали щеше да е възможно, защото по-големо количество пръст, едва ли щеше да има къде да се маскира). Ясно ми беше, че идеята е "юношеска" и вероятността за успех е незначителна, но не исках да се примирявам и подчинявам на отредената ми от престъпната власт, съдба!

Точно по това време научих, че онези от нашето отделение, които не са нужни в производството, щели да ги "превеждат" за кремиковския затвор. Бях подочул какви са условията в Кремиковци и знаех, че повечето затворнически бригади работят извън лагера, в завода, и реших че от там ще е доста по-лесно да се избяга.

Затова и аз започнах, както неколко души отдавна правеха, да не работя както трябва. Цивилните началници на цеха ме увещаваха да работя, понеже дотогава бяха доволни от мен, но като мина седмица, – и аз получих известие, че ме превеждат за Кремиковци.

В другата част на дърводелната, в шесто отделение, излежаваше присъда, също за бегство, – Свилен, от село Глоговица Трънско. Между двете дърводелни нямаше преграда и можехме да се виждаме. Той вече беше изкарал неколко години в затвора, затова доколкото можеше, ми помагаше и ме съветваше.

[Eлтимир]

Софийски затвор – обект "Рудинá"



Така се наричаше официално, кремиковският затвор, или – "затворнически лагер". Там ме преместиха, Ноември 71 година, в новосформираната 26-та бригада. В новата бригада почти всички бяхме бегълци през граница, затова на работа ни извеждаха 7 милиционери, с кучета, като с автобус ни караха до новостроящ се цех в завода. Там се спускахме през една дупка в тунел под цеха, където облицовахме тунела с някаква изолация и с тухлена зидария, споявана с "водно стъкло".

Първите дни, докато сутрин ни строяваха, броеха и качваха в автобуса, вероятно надъхани от началниците си, надзирателите ни блъскаха, ритаха, ругаеха и насъскваха кучетата срещу нас, но постепенно се поукротиха.

Бригадите в кремиковци бяха тридесет и неколко, с по двадесет-тридесет души, като почти всички работеха в завода, но на другите бригади, охраната бе от по двама милиционери. Помещенията бяха бараки, които се заключваха преди проверка, – вечер около 19 ч., а през деня, доста време стоеха отворени и когато е почивен ден, можехме да се виждаме всички, да разговаряме, и за известно време, да се разхождаме между бараките. Оградени бяхме с неколко реда мрежи и висока ограда от бодлива тел, с "козирка".

Повечето затворници бяха в "комбина" по двама–трима, което ще рече, че са приятели и споделят колкото имат храна и пари. От месечната ни заплата, 80% отиваха за затвора или държавата, а 20%, т.е. около 20 - 30 лева, бяха за нас, но ние получавахме само 5, 8, 10 или 15 лева, в зависимост от режима на който сме осъдени. А режима на повечето от нас, бе строг, т. е. 8 лева на месец и по едно свиждане на 2 месеца, когато близките можеха да ни донесат храна, плодове и зеленчуци, общо до 5 килограма.

Аз станах комбина с Петър Григоров от кв. Левски, с когото се познавахме от дърводелната, и естествено, се уговорихме заедно да бягаме от затвора!

Работихме само около седмица в тунела и се отказаха от нас, защото зидарията дето зидахме с водното стъкло, се беше изкривила и разместила! Тогава разтуриха 26-та бригада и повечето от нас преместиха в 17-та, която работеше в София, на строителни обекти на ДС.

Първо работехме в Лозенец, в една голяма и дълга сграда. Там видях, че други затворници подават скришом писма на преминаващи граждани, с молба, или "по подразбиране", да им ги пуснат в пощата. Понеже писмата се проверяваха, аз почти не пишех, защото за мен, въобще не бе приемливо да ги четат моите потисници! Затова реших и аз да използвам случая, като надписах три плика с новогодишни картички (наближаваше 72-ра година), и с трепереща ръка, защото надзирателите бяха наблизо, ги подадох на един преминаващ, но той веднага ги даде на най-близкия надзирател!

За това нарушение ме спряха от работа и не излизах десетина дни. През това време наща бригада, започнали да събарят стари къщи в кв. Левски, – "Сухата река", до пожарната, и да разчистват терен за строеж на блок на МВР. С Пешо разговаряхме за създалото се положение и той каза, че ако има възможност да избяга сам, няма да я пропуска. След неколко дни, моя комбина, Петър, успял да избяга през прозореца на една от несъборените още къщи, докато другите обядвали!

Заради бегството на Петър ме извика началника на затвора, Попов. Не му казах нищо, а той накрая каза: – "Ние ще го хванем! При жена му ще го хванем!", – понеже той бе женен или сгоден. Петър, не го хванаха в България, защото беше запомнил точно маршрута от София до границата, през Трън, както му го бях описал, – а го хванали сърбите! Но това разбрах доста по-късно.

След като той успя да избяга, станахме комбина с Йордан Александров Лозанов (Данчо Мурука), от село Кремиковци, но не бяхме много близки. Викахме му "Мурука", защото бе много по стар от нас. Сигурно е бил на триесе и неколко години!

Аз повече се сближих с Христо (Ицо), от Перник, кв. ДМЗ, бл. 10, и с Иван (Грозни) от село Сливата Ломско. След затвора, за съжаление, с тях не сме се виждали, но останах с най-добри впечатления и от двамата!

Това са подробности, но ги споменавам заради имената на хората, които уважавах и уважавам, макар че много по-късно, Данчо Мурука, бе прокурорски свидетел срещу мен! Но това той направи, според мен, от глупост, подвеждан от ДС!



Нова жизнена цел

"Борба против комунизма, – за свобода и демокрация"



Считах че щом не харесвам и не приемам тази политическа система, ще се стремя да я напусна, макар и с рискове за живота си! Но през 71-ва година, в софийския затвор и в Кремиковци, постепенно разбрах, че комунистическият режим е наложен с чужда сила и се поддържа с лъжи, насилие и принудителна изолация от света!

Така, след като осмислих преживяното и чутото, и особено, разказаното ми за Ловешкия лагер, в мен се оформи и затвърди основната цел на живота ми: — "Борба против комунизма, – за свобода и демокрация"! И ако случайно остана жив, като второ свое задължение, смятах да напиша, – "Речник и граматика на нашия трънски диалект" (Западнобългарско "наречие", което с малки различия, се говори от двете страни на цялата сръбско-българска граница, – от Дунава, та до Албания!) За жалост, много, много по-късно разбрах, че да се бориш против комунизма е все едно да се бориш с вятърни мелници, но поне диалектния речник вече е готов!

По отношение "борбата" с комунизма, нямах никакви илюзии за някакъв успех, а още по-малко, – за "близка свобода", но просто я считах за задължение!

Може би защото така ни бяха възпитали комунистите, според тогавашните ми представи, борбата неможеше да е без оръжие. И действително, до "Хелзинкските споразумения" от 1975 година, друга форма на борба, против потисническата комунистическа власт, почти нямаше!

Първоначално мечтаех да започна сам, с пушка и землянка, преценявайки реалистично, че ще мога да оцелея, най-много, месец! С течение на времето, обаче, виждах, че има доста хора с които може да се направи и нещо повече, а предполагах че има и емигранти, които биха се включили, със своята подготовка, връзки и средства.

В такава посока разсъждавах и разговарях с по-надеждните приятели и колеги, но виждах, че без да се избяга на запад, за елементарна подготовка и екипировка, е чиста илюзия да се постигне нещо! А на запад, подготовката трябваше да е, или скрита от местната власт, или след легално военно обучение, да се напусне службата, и екипирани, тайно да се прехвърлим в България!



"Шпионската група"



Наща затворническа бригада работехме в София и околностите, по строителство и ремонти, на обекти на МВР и ДС. Христо Угринов, един от колегите затворници, осъден за опит за бегство, тогава много по-възрастен от нас, – около 50 годишен, започнал да събира из тези обекти, данни, които според него биха представлявали интерес за западните разузнаваня, а от там, и за борбата против комунизма! Той беше доста приказлив и убедителен, на "потайни" теми, и набързо събрал цяла група помощници. Мен ме покани последен и ме представи на групата, – на поляната в средата на кремиковския "лагер". Там бяха, Данчо "Мурука" и още две момчета, чиито имена отдавна не помня (Помня само, че едното беше от Шумен, а другото от София). Разбира се, веднага се включих във "важната" дейност и даже си мислех, че вече не губим напразно времето си в затвора, а вършим нещо много полезно!

Тогава работехме в школата на ДС в Симеоново, – бивш американски колеж! Записвахме номерата на колите в, и пред школата, и вечер ги предавахме на Угринов. Макар че по думуте на самия Угринов, който казваше че имал роднина работещ там, в школата имало работилничка за смяна номерата на колите!

Понеже правехме пристройка, точно до кухнята на школата, броехме и колко хлеба, и купички кисело млеко се докарваха, и даже намерихме бележка с адреса на хлебозавода, от който докарват хлеба! В Панчарево пък, работихме неколко дни на преустройството на една стара вила на МВР (вероятно, конфискувана навремето), която според Угринов се преустройваше за таен арест! По искане на Угринов, начертах план, с инсталациите на вилата, и му го дадох.

Школата на ДС в Симеоново представляваше особен интерес за нас, защото според Угринов, там се обучават и изпращат на запад, комунистически подривни агенти. Често виждахме из различните МВР "обекти", – негри, араби и други, явно чужди граждани, които се обучаваха в България, за многобройните прокомунистически партизански подривни "фронтове", по различните крайща на света. А един от охраняващите ни милиционери, веднъж ни каза да пазим тишина, защото в къщичките, които бяха в западната страна на двора на школата, – "почивали" възрастни руснаци!?

Планирахме още, ако некой от нас успее да избяга от затвора, първо да се постарае да достави на останалите, малък фотоапарат, с цел да се заснемат "по-важни обекти" от школата в Симеоново и от затвора!

Всичко това сега изглежда ненужно и глупаво, но тогава мислехме, че е важна част от "борбата между двете противостоящи си световни системи", – комунизма и демокрацията (както ни втълпяваше пропагандата), и се радвахме, че имаме принос в тази борба! (В тази връзка, прочетете в пета част на книгата, подзаглавието: "Масонската мафия и комунизмът"!)

Между другото, за тази ни "тайна дейност" знаеха много хора в кремиковския затвор, защото Угринов имаше слабост да се "хвали" че прави нещо много важно, и помня как веднъж ме "представи" на друга група негови познати затворници, като новото момче в групата !? И въпреки че много хора знаеха, тогава никой не ни издаде !!

[Eлтимир]

"Пистолетът" на Угринов



Лятото на 72-ра година, наближи времето Угринов да излезе от затвора, и понеже ни бе разказвал, че имал скрит пистолет в някаква вила в Бояна (До паметника на скиорката!), се разбрахме на определена дата да го донесе и скрие през нощта, в тоалетната на строителния ни обект в кв. Сухата река. Попитах го, какво ще правим, ако по някаква причина неможе да го донесе? Да речем че неочаквано го арестуват или "си счупи крак", но той многократно ми отговори, че нищо неможело да му се случи и ще направи както сме се уговорили!

Разбрах, че или не разсъждава, или няма намерение да направи това, което обещава! Така и стана. Угринов не се "появи"! И по-добре, защото (лекомислено) планирах, заедно с Данчо "Мурука", с помощта на пистолета, некоя вечер да "отвлечем" затворническия автобус с който, често пъти, по тъмно ни прибират от София, и да се насочим към границата, в посока Петрохан! Аз Щях да карам автобуса, а Данчо с пистолета, да държи охраняващите ни милиционери, легнали между седалките, след като ги обезоръжим! Всъщност, аз едвали щях да мога да карам автобуса, защото преди затвора бях "подкарвал" автобуса, с който работеше брат ми Борис, само неколко пъти, по стотина метра!? Да не говорим за останалата част от "плана"! А "планът" беше: Първо действай, а после мисли! Така е, когато си затворник!

А понеже сега е "модерно" да се наричат терористи всички съпротивляващи се с оръжие на някаква власт, – ще възникне въпроса: – не сме ли били и ние терористи, щом мислехме за оръжие и въоръжена борба?

! За съжаление, и днес, в интерес на силните на деня, още не е формулирана дефиниция на тероризма, но това "явление" не е толкова сложно за обяснение и формулиране! Едва ли подлежи на спор, че тероризъм е: – всяка въоръжена борба против демократично и законно избрана власт, управляваща на основание утвърдени международни норми, и съобразяваща се с основните човешки права и свободи!

Неможе да е тероризъм обаче, въоръжената борба срещу чужда окупация, или против диктаторски режим, който не допуска свободни избори, и където е забранена, елементарна, опозиционна политическа дейност, а за човешки права и свободи, какъвто бе случаят в България, – неможе и да с мечтае!

Разбира се, борбата против какъвто и да е режим, и при каквито и да е условия, неможе да оправдае, убийства или тормоз, на невинни цивилни граждани, особено, когато това се прави целенасочено (както винаги са правели комунистите)! И именно това, убийствата и тормозът на невинни хора, е тероризъм!

Всичко това, добре знаех и разбирах, но още не знаех, че всяко насилие, макар и на пръв поглед, "оправдано", води до ново насилие! Незнаех и за Божия закон, че и мисълта за насилие е грях!

По това време в кремиковския затвор се разпространиха въшки! Приличаха на малки, прозрачни житни зрънца и се натрупваха по вътрешните ръбове на дрехите. Но за около седмица се отървах от тях, като накисвах дрехите във вода, а "по-населените" дрехи, изхвърлих!

Времето минаваше, а удобен случай за бегство от обектите на които работим, неможех да издебна. Веднъж, край блока, който строехме до пожарната в "Сухата река", кв. Левски, бяхме с Данчо "Мурука". Единия от надзирателите нареди да му запалим печката във вишката, иззидана до единия ъгъл на блока, откъм пожарната. Докато палехме печката с дърва и нафта, надзирателят мръдна на някъде. Веднага помислих да използваме момента! Парцала натопен с нафта, който държех, пуснах на земята и бързо си изтрих краката в него, с цел да не могат да ни проследят с куче! Казах на Данчо да направи същото и тъкмо хвърляхме последен поглед, да няма некой наблизо; – повдигнах нагоре глава и виждам старшината да стои точно над нас, на плочата, на втория етаж на блока, и ни наблядава, а дотогава никога не бях го виждал да се качва горе! Бързо дадох знак на Данчо, и все едно нищо не е било!

Лошото бе, че не се пазехме само от надзирателите, а и от неколкото наши колеги, криминални, които управата точно за това държеше при нас. Криминалните не бяха лоши момчета, но надзирателите често ги инструктираха и трябваше да се пазим от тях. Така, един ден, когато събаряхме стари къщи в кв. "Гевгели", до Западния парк, едно от тези момчета ме предупреди:

– "Внимавай много, всички тебе пазят! Аз нямам нищо против тебе и няма да те издам, но се пази от другите!" Това момче, – викахме му, Кабачéто, – между другото, ми измисли прекора, "Графа" или "Графчето", и така ми викаха докато бях в Кремиковци.

Есента на 72-ра година, бригадата ни работеше на две места. Половината ни сваляха от затворническия автобус, до пожарната, в кв. Левски, а другите (с тях и Данчо), работеха в "Младост". Една вечер в бараката ни в Кремиковци, Данчо ми каза, че утре трябва едноврвменно да избягаме, той от Младост, а аз от кв. Левски! – "Добре", казах, "но ако един от двамата не намери начин да избяга, какво ще правим?" – "Неможе да не намери начин", каза Данчо! "Трябва да избягаме едновременно!" Така спорихме с него неколко минути и видях, че се получава като с пистолета на Угринов, и си рекох: Той може би има възможност да избяга когато реши, но при мен не е така, и той го знае. В такъв случай, ме поставя в много рисково положение. Явно неможеше да разсъждава логично, – затова прекратих разговора! Утре ден, Данчо действително избяга! Бяха го хванали чак след неколко месеца, на гара Тулово!

Тук ще спомена един случай с техническия ни ръководител на обекта в "Сухата река". Той беше цивилен, пенсиониран инженер – мостостроител. Веднъж както се бяхме събрали неколко затворници, той неочаквано ни попита тихо: – "Абе момчета, между вас има ли от новите партизани?" – "Има, има", – отговорихме му, полу на шега. – "Ицо е един от тях!" (Ставаше дума за Моя приятел Ицо, от Перник). От този ден Ицо не работеше почти нищо, защото техническия разпределяше работата! А Ицо действително бе избягал от казармата с автомата си, макар и не специално по политически подбуди, но беше много свестно и сериозно момче!

Отмина 72-ра година и започна 73-та. Вече работехме на строежа на друг блок, в кв. Красна поляна, пред родилния дом. И тук, както на предишния строеж, бях неофициално, главен майстор, понеже бързо свикнах и предимно аз правех кофражите, а от кофража зависеше скоростта на напредване на строежа. Това ми даваше известно предимство, никой да не ме пита какво правя и къде отивам, в рамките на строителната площадка.

Някъде преди 1 май 73 г. Гошо "Чепинеца", от село Чепинци софийско, започна да ме навива да бягаме заедно. Той беше осъден за изнасилване, а и не го познавах добре, затова отказах, но той продължи да настоява, и веднъж му казах: Добре, хайде да тръгваме!

От западната страна на строения от нас блок, имаше временна постройка, от която една стаичка бе за техническия ръководител, а другата склад. Зад тази постройка можеше да се прескочи в съседен, частен двор. Веднага се шмугнахме зад постройката и Гошо първ прескочи ниската ограда, но видях че коленете му се огъват и аз помислих че е пийнал, и се ядосах (а сега допускам, че може да е било и от страх!), понеже се намираше начин некой цивилен, срещу пари, да донесе скришом алкохол! Извиках му да се връща, и така незабелязано приключи, този опит.

За 1-ви май събраха от кремиковския затвор, пет-шест, от главните комарджии, а комарджии бяха повечето затворници. Включиха и мен в тая група, и ни закараха в Софийския затвор, в Седмо отделение. Целта беше да отчетат дейност, че са взели превантивни мерки за "празника", да изолират по-вероятните нарушители на реда! Предполагам че за мен е имало донос, че се готвя да избягам, затова попаднах в тази група. Първоначално се поуплаших, защото се опасявах, да не е разкрито нещо от плановете или намеренията ми, които споделях с доста хора! Но това явно беше само превантивна мярка за 1 Май, и след седмица пак бях в Кремиковци.

По принцип бях решил да бягам от затвора, макар да ми остава и един ден от присъдата. Но докато бях в седмо, за пръв и единствен път, си помислих, че ако бях в централния затвор, щях спокойно да си "излежа" оставащата ми една година и като изляза от затвора, по-добре и по-лесно щях да се подготвя и предприема следващото бегство! Но в Кремиковци, при положение че имам възможност да избягам, неможех да стоя "доброволно" в затвора!

В средата - Христо Угринов

Прикачена снимка (десен клавиш и view image, за да я видите)

[Eлтимир]

Бегство от затвора



На 15 Май, с Гошо Чепинеца тръгнахме! Бяхме снабдили и облекли зелени работни дрехи "за в гората". Гошо резна жицата на телефона, намиращ се в стаята на техническия ръководител на строежа, и прескочихме в частния двор! Щом излязохме през портичката на улицата, веднага започна викане и стрелба, но ние вече бяхме набрали скорост и свихме по първата прека за да объркаме преследвачите си! Познавах малко района, колкото да вземем посока на запад, към покрайнините на София. Тичахме около 500 метра, след това от умора, а и да не правим впечатление, ходехме забързано. За щастие, заваля дъжд и ние започнахме пак да тичаме, без вече да правим впечатление никому! Така след петнаесетина минути бяхме извън София, югозападно от Западния парк. Скрихме се в първата горичка; изчакахме да се стъмни и поехме по посока на днешния кв. Люлин. Още на първата височина се натъкнахме на телени заграждения, и се сетих че това най-вероятно е военен обект. Дадох си сметка колко е опасно в тъмното да се натъкнем на охраняващ военен караул. Бързо се изтеглихме, по-встрани, и през следващото било, покрай една махала (тогава комплекса Люлин още го нямаше), слязохме на днешния бул. Европа. Пресякохме го в посока северозапад, и след малко пресякохме и околовръстното шосе, а зад него имаше дълги камари от бали слама. Качихме се на билото на една камара и се заровихме под сламата, с която бяха покрити балите.

Там прекарахме остатъка от нощта и следващия ден. Вечерта пресекохме ломското шосе, и от северната му страна, някъде след полунощ, край едно село (Драговищица), се качихме на тавана на един обор и там подремнахме до сутринта. Когато дойдоха краварите, започнаха да се ядосват, че едно теле било умряло. Измъкнахме се от обора, излязохме над селото и видях че сме в подножието на Стара планина, някъде северно от ломското шосе (и източно от Беледие хан).

Имахме 20 – 30 лева и Гошо слезе в селото да купи нещо за ядене. Бяхме остригани, със зелени работни дрехи и гуменяци! Гошо се върна от магазина, с малко храна и бутилка коняк. Изкачихме първата гола височина над селото, и зад билото направих колибка от клони, а Гошо, като видя как правя колибата, и той си направи. Там пренощувахме и продължихме на северозапад през била и потоци. На първия поток изсипахме коняка, от който бяхме изпили около 200 грама и наляхме в бутилката, вода. Привечер стигнахме до асфалтов път. Помислих че Ломското шосе свива в дясно (а в същност, това е било отклонението за гр. Своге, през с. Чибаовци) и тръгнахме успоредно на шосето, отдалече в дясно, през планините и доловете.

Сигурно е било облачно или понеже се движехме дотогава само рано сутрин, и късно вечер, затова това асфалтово шосе, за Своге, ни бе поубъркало посоката. Усъмних се на следващия ден, но продължихме да се движим и чак когато чух пред нас локомотивна свирка, разбрах че сме близо до Своге!

Вечерта оставих Гошо да почива, като му казах, че ще ида да огледам накъде да вървим утре. Но той се е уплашил че може да го изоставя и като се върнах при него след двадесетина минути, го намерих заспал и сигурно е сънувал кошмар, че наистина съм го изоставил и са го заловили, защото щом го побутнах, той полусънен, силно се уплаши и започна на лакти да се отдърпва назад, като бълнуваше: – "Той ме изостави! ... Здравко Стоянов... Зелените тояги...!" Опомни се след около минута, но не го питах какво е сънувал, защото ми беше ясно! (Здравко Стоянов бе офицер в Кремиковския затвор, проявил се като бияч, и неговите тояги сънуваше Гошо Чепинеца!)

Настанихме се на върха над Своге, над Дефилето и там пренощувахме. Сутринта Гошо слезе в края на града и купи от една лавка, малко наденица и 10 шоколада. Наденицата беше малко и я изядохме веднага, а шоколадите оставихме за запас! Тръгнахме обратно по билото, вече с ясна посока и след два дни бяхме край най-високото било, източно от Петрохан, може би в границите на някакъв резерват, понеже местността бе обградена с някакви боядисани колове.

Следващия ден пресекохме шосето за Берковица, северно от билото на Петрохан, след което пак прехвърлихме билото, но този път на юг. Минахме южно от един телевизионен ретрансатор и тръгнахме нагоре и на запад, по южното било, към връх Ком.

Когато се стъмваше излезе силен, много студен вятър и ни обгърна ледено студен облак. Нямаше нито време, нито имахме сили да търсим някакво по-зáветно място, затова, като видях неколко ели, с клони до земята, обрасли в мъхове, – притиснах клоните на една ела, и седнахме върху тях. Така елата ни пазеха малко завет. Имаше опасност да измръзнем, затова както бях клекнал, разкопчах дочената куртка и я закопчах през коленете и главата си, както бях свит, с глава върху коленете, така че да дишам под нея! Така направи и Гошо, и в тази невероятна поза, без да мърдаме, изкарахме до съмване! Тогава побързахме да се спуснем по-ниско, по южния склон на планината, за да се постоплим. Движейки се надолу и на запад по склона, преминахме през един водосборен канал, вероятно за водоснабдяване на Годеч.

Минахме над едно селце (Кóмщица). От планината, на юг към селото, се спускаше дълбока долина и течеше рекичка, а покрай нея черен планински път. Там направихме малка колиба от клони и суха шума.

Според изминатия път, на запад от Петрохан, ми беше ясно, че сме близо до границата. Заваля дъжд, колибата ни протече и върху нас започнаха да падат глисти от старата шума, с която бяхме покрили колибата. Сигурно защото сме били изтощени и измръзнали, не продължихме на сутринта, а останахме в колибата. Над нас по черния път, един овчар си изкара стадото към планината. Кучето му се отби към колибката ни, подуши входа и без да лавне, си отмина! А иначе, колибата не се забелязваше от пътя.

През деня напалихме огън в колибата и по едно време, както стоехме отвън, колибата се подпали и изгоря, а вътре бяха останалите неколкото шоколада. Разровихме изгорялата шума и ги намерихме разтопени, но станиола ги бе запазил. Вероятно, следващата сутрин, тръгнахме на запад, нагоре по склона. По дългото голо било, на което излязохме, имаше съборена стара ограда от бодлива тел, с големи дървени колове. Най-вероятно това бе границата. В това се уверихме, когато на слизане по западния склон, попаднахме на едно кладенче, край което имаше консервени кутии със сръбски надписи!

Слязохме до една река, слизаща от балкана и тръгнахме по черен път, над първото селце. Там някъде, от около 100 метра, ни видя един военен офицер, и явно ни наблюдаваше, а ние действително бяхме прекалено съмнителни на вид! Военният не посмя или не бе сигурен как да реагира, а ние, щом прехвърлихме билото, ударихме на бяг и се отбихме от пътя, за всеки случай. Попаднахме на една воденичка, която си мелеше, а в нея нямаше никой. Пробахме житото от коша, видяхме че може да се яде и си напълнихме по един джоб. Излязохме пак на черния път, но пред нас на един селски разклон имаше хора и затова се отбихме, и напреко, далече от хората излязохме северно, на една височина, на пътя за селцето. От височината видяхме селото и излязохме над пътя да починем и да видим дали ни преследва некой. Само след пет минути на пътя под нас спря мотоциклет и явно същият военен, ни видя и нещо извика. За секунда, с пълна скорост прехвърлихме откритото място, и въпреки че военният започна да стреля, аз на скорост скочих от първата скала, а след мен и Гошо, в някакви гъсталаци. Не мислех нито колко е високо, нито върху какво ще паднем. Но нито се контузихме, нито даже се одраскахме, и без да се обръщаме, давахме максимума от беговите си възможности, – през скали и гъсталаци! Трябваше с най-голяма скорост да се отдалечим от мястото и от селото, защото допусках, че след изстрелите, може от селото и околността да се съберат "някакви" доброволци, и щеше да стане по-лошо.

Гошо неможеше вече да ме следва по нанагорнището и като видях че при изкачването на един слог, му се подгънаха коленете, го хванах временно за ръка и това му помогна да се съвземе и да продължим да тичаме. Известно време ни преследваха лай на кучета и човешки гласове, но заваля силен дъжд, а и ние вече бяхме взели голям аванс пред преследвачите ни, защото бягахме "на живот и смърт" а не за слава или пари!

Продължавахме да тичаме леко, но вече без сили. Дъждът спря. Преследвачите ни, вече не се чуваха и ние се спуснахме в една долина, и пресекохме, явно същата река, през която минахме, когато влязохме в Сърбия, но този път, по на север или северозапад, и в по-горното и течение. Зад реката имаше гора и в нея спряхме да починем и се опомним. От екстремното тичане, в джобовете ни бяха останали само по неколко зърнца от житото!

Прехвърлихме и този хребет и зад билото, в същата гора, направихме колиба от клони, напалихме в нея огън и изсушихме, напълно мокрите си дрехи! Сутринта се спуснахме към следващата долина. Бяхме на километър от село и хората си изкарваха добитъка на паша. Изчакахме да се разотидат пастирите и в най близката градина, наскубахме пресен лук и чесън. Това ни бе храната за деня, понеже вече бяхме свършили шоколадите и друго нямахме. Беше около петнадесетия ден, от как избягахме от кв. "Красна поляна" в София.

Привечер тръгнахме на запад и преминахме, по мост, в долния крй на селото, над същата река, още по-нагоре по течението ú. В тъмното минахме покрай барачка (виличка). Може би по идея на Гошо, решихме да видим има ли нещо интересно за нас. А на нас ни трябваха, най-вече, цивилни дрехи и малко храна. Трудно отворихме вратата, но без да счупим нещо. Отвътре взехме брадвичка и одеало, а Гошо изтърси една възглавница и взе празната бяла калъвка.

В дворчето имаше неколко кошера и отворихме капака на един, за да се опитаме да намерим мед. Но по тревата в тъмното плъзнаха много пчели. Една ужили Гошо и за голямо съжаление неуспяхме да затворим кошера, а трябваше да го оставим отворен и да бягаме от пчелите. На около километър по-нагоре, изкарахме остатъка от нощта в росата на една поляна, като до сутринта неможахме да се стоплим, въпреки одеалото. Стоплихме се, чак когато изгря слънцето.

Към обед тръгнахме по близкия черен път и на около 2 километра от селото в нивите над пътя видяхме мъж и жена да си работят в нивата. Реших да им поискаме хлеб! Казах им че сме български войници и че искаме да избягаме през Югославия, към Италия или Австрия, и питах имат ли малко хлеб? Човека каза че имали много малко и извика намиралия се наблизо техен съсед по нива. Другият започна да ни увещава да се предадем и че щели да ни откарат в лагер, откъдето после ще заминем на запад. Виждаше се че мисли само как да ни предаде! Все пак ни дадоха малко хлеб и ние вървейки го изядохме, а щом се скрихме от погледа им, пак затичахме с пълна скорост!

Беше явно, че единия от селяните ще отиде до селото и ще обади на властта, затова се отклонихме от пътя и напреко през една клисура, преминахме най-вероятно, същата река, този път, на юг в посока на Пирот. Там излязохме на друг черен горски път и тръгнахме по пътя, на запад или северозапад, успоредно на реката.. Покрай пътя имаше отделни изоставени стари къщи. Привечер над пътя видяхме още една такава къща и решихме, ако няма проблеми, да пренощуваме в нея. Огледахме добре, наоколо нямаше никой, и влязохме! Вътре имаше печка и часовник - будилник. Набрахме коприва покрай обрасналата къща, запалихме печката и сварихме копривата. Изядохме голата копривена чорба и преспахме на топло.

Аз почти винаги знаех къде приблизително се намираме и прецених че вече трябва да сме подминали Пирот, от север, и ще трябва да се придвижим на югозапад, към магистралата и ж.п. линията. В тази посока се насочихме сутринта, право нагоре през гората, и в една стръмна ливада, цял час ядохме киселец и млечка. После ислязохме на едно голо плато, което прекосихме, но изчаквахме да се стъмни, защото бе открито, а наближавахме село и шосе (явно за Пирот). Вече по тъмно, излязохме на това шосе и когато минавахме покрай селце или махала, срещу нас се зададе кола и за да не ни освети с фаровете, се изкачихме над шосето. Колата отмина, а ние се озовахме пред вратата на една черква. Сега немога да си спомня защо решихме да влезем в черквата, във всеки случай, не за да се помолим и запалим свещ, защото тогава не бяхме вярващи!

Вратата бе затворена с дървено мандало и в тъмното бе трудно да я отворим, но аз си помогнах с дръжката на секирчето, и с малко натиск я отворих! Вътре с изненада намерихме храна! Първо кутия с килограм захар на бучки, която изядохме докато оглеждахме какво има. След това Гошо намери боб, ориз и брашно, и започна да ги слага в бялата калъфка от възглавница, която носеше. От черквата, Гошо взе още, шишенце с олио и неколко съдинки. Не ми беше приятно че взима тези неща, – първо че е от черквата, и второ, че ще трябва да носим "походна кухня", в бялата калъфка.

Аз дотогава не бях ходил на черква и нямах представа как трябва човек да се държи вътре, но знаех от обща култура, че в краен случай, човек може да вземе каквото му е потребно за оцеляване, пък било то и от черква, когато е изпаднал в крайна нужда или в екстремна ситуация! За съжаление, обрахме и монетите от иконите, макар че нямаха никаква стойност, и тръгнахме надолу по една долчинка, към ж.п. линията София – Белград, западно от Пирот. Там в гората, напалихме огън и Гошо започна да вари боба в едно канче. Но до изгрев слънце боба неможа да се свари и го разсипахме, – затова пък, ориза се свари за 10 минути.

Продължихме надолу по долината, но сигурно сме били още гладни, щом Гошо влезе през търните в първата малка градинка, край която минахме, и започна да скубе зелените, дребни картофи. Беше около 1-ви Юни, картофчетата бяха много дребни и ми беше жал за собственика на градинчето, но ги изпържихме и изядохме!

Слязохме в долината, по която минаваше ж.п. линията и току що построеното шосе, от Пирот до Бела паланка. Първо вървяхме по асфалтиран междуселски път, по който се разминахме с неколко местни хора. Външният ни вид, обаче, не бе за пред хора! Остригани, окъсани, брадясали, и на всичко отгоре, Чепинеца носеше бялата възглавница с "походната кухня"! Поради това, аз вървях отпред, като си придавах безгрижен вид и си свируках популярни сръбски песнички!

Отминахме този рисков участък, излязохме на ж.п. линията и вървяхме по нея до вечерта и цяла нощ. Трудно се ходеше по линията, защото траверсите са близо една до друга и трябва да се ходи с дребни крачки, а по релсите трудно се пази равновесие! И двата начина са много уморителни, а покрай линията, на повечето места, няма път. Хубавото бе, че не срещахме хора и не минахме през нито едно населено място!

Естествено, с този начин на придвижване и с това темпо, нямаше да стигнем доникъде. Така можеше да продължим най-много до Ниш, като до там трябваше да се снабдим с цивилни дрехи, от нечий простор, и да търсим някакъв превоз! Имаше вариант, ако не се оправим с превоза и се наложи да вървим пеша, да свием от Ниш, на юг към Гърция, защото е много по-близо отколкото Австрия и Италия!

На един участък от линията, където шосето бе близо, видяхме на една отбивка, паркиран фолксваген – костенурка, вероятно на турски гастарбайтер. Поогледахме го и понеже не се виждаше добре вътре, нарочно разклатихме колата, и на задната седалка се размърда човек в спален чувал. Оставихме колата и продължихме пак по линията, докато се съмна. Тогава видяхме близо до линията, друга черква, и понеже бяхме свършили олиото и вече съжалявахме че взехме малко, решихме да проверим и нея! С много усилия счупихме катинара на вратата, намерихме олио и взехме две бутилки, по литър, но слабо си давахме сметка, че: – "В Божия храм, не се влиза със взлом !" Нищо чудно, това да бе главната причина, за последвалото развитие !

Продължихме по линията, без много да му мислим, оглеждайки се само да намерим скрито място, където да има вода и дърва, за да сготвим нещо! Покрай нас имаше гора, но нямаше вода. Движехме се покрай пълноводната река Нишава, но тя не е за пиене и готвене. Наблизо след черквата има клисура, през която минава линията, а голям железобетонен мост, на новото шосе, пресича клисурата над линията, в посока на Бела паланка.

След клисурата, гората свърши и се виждаше, че излизаме в неголяма равнина. От левата ни страна имаше дълъг и висок, горист брег и ние се упътихме към него. Там, настрани от линията, се разположихме, без да имаме вода. Поради липса на избор, изпържихме олио и брашно, на което в трънско казваме "гулумач". За гладни, това не е лошо ядене, но без вода стана още по-зле!

Незнам защо, излязохме за малко над гората в една нива! Може би за по-скришно, но се налута някакъв човек, сигурно да си види нивата и ни попита, откъде сме. – "От Пирот", казах. – "От кои сте тамо"? Продължи човека, основателно усъмнил се в нас! – "Какво те интересува"? Му отговорих на сръбски, понеже нямаше какво друго да кажа! Човека си замина, а ние слязохме пак, под гористия брег, като си мислехме, че тоя човек едва ли ще си остави работата, да ходи до селото, да ни предаде!

Но малко по-над нас, минавало новото шосе, а май точно в тоя или предишния ден, му е било откриването, и селянина се обадил на минаващ там милиционер!

Няма, след половин час, се събуждам от говор. На десетина метра от мене, един милиционер пита нещо Чепинеца, а той, нито разбира какво го пита, нито може да му отговори, затова сочи мене! Понадигнах се, все едно се каня да му отговоря, като същевременно, за секунди закопчах разкопчаните си гуменяци. Дадох знак на Гошо с глава, и беж, но Гошо остана като закован.

Започна викане и стрелба, но аз бягах с все сила под гората, която наблизо свършваше, и затова бягах покрай нея на запад, наляво и нагоре, по една долчинка! Пред мен видях мост, явно на шосето, на парапета на който, имаше десетина души, главно младежи, гледащи кой стреля и кого гонят! Бях се откъснал вече от милиционера, стотина метра (и както се казваше във вица: – "Водех го с една обиколка"), но той продължаваше да тича, да стреля и да вика: "Дръжте го!", като целеше да привлече вниманието на хората!

Аз трябваше да мина под моста и разчитах, че след него, променяйки посоката, ще се откъсна от преследвача си! Но за моя изненада се оказа, че след моста, зад шосето, излязох на голямо поле, като, най близката гора бе на километър през полето! Но най-лошото бе, че полето се оказа пълно с народ, понеже било почивен ден, Неделя, и всеки си бе излязъл на нивичката. А в същност, това явно бе "блок", разпределен на парчета, за лично ползване, затова имаше толкова много народ.

Продължавах да тичам и през блока, въпреки хората, но вече силите ми свършваха! Изпод моста се показа и преследващия ме милиционер, и пак започна да вика: "Дръжте го, дръжте го!". Хората по нивите стоеха и гледаха, а някой каза: – "Може да има оружйе!".

Положението ми беше безнадеждно! Поради непознаване на местността, при бягането бях попаднал в капан! От скоростното тичане по нанагорнището, вече нямах сили да бягам, и това се виждаше! Бърках се в джоба за да ги плаша че имам оръжие, но това подейства само за кратко. Всъщност, после се оказа че едно джобното ножче наистина е било в джоба ми, но при тичането, не съм успял да го напипам! След известно колебание, двама – трима се затичаха и ме задържаха! Нямах никакви сили да се браня, а и в тази ситуация, бе безсмислено!

Дойде и запъхтеният милиционер, и започна да ме налага с палката, докато се умори напълно! Намериха частна кола и ме подкараха към близкото градче, Бела паланка.

Наблизо, на шосето имаше пропускателен пункт за плащане на "пътна такса". Ако с Гошо бяхме откраднали кола, каквото намерение имахме, пак щяхме да се забием в този пункт, защото въобще не бяхме го очаквали!

В милиционерския участък на Бела паланка, – моя милиционер, пак се умори да ме бие с палката, и след кратък разпит, ме затвориха с белезници в ареста! Някъде отвън долиташе песен, която харесвах: (Жéльела сам, дрáгьи, од льýбави нáше, да ствóримо нáши мáли тóпли дóм...)

"Исках, драги, от наща любов да сътворим наш малък топъл дом,

в който малки дечица се гонят; – най хубав подарък за теб и за мен"!

Люби, люби драги, моля те; – свършва нашата любов!

За целувките ти ще тъгувам и ще помня прегръдката ти!

А за мен, идваше краят, защото връщане назад не предвиждах!

[Eлтимир]

Привечер докараха и Гошо. Той сиромаха, нямаше представа от карта и от посоките на света, и нямаше почти никакъв шанс да се оправи сам! Пообикалял покрай Нишава и понеже не знаел, че съм заловен, след неколко часа се върнал да ме търси на мястото, където се "разделихме"! Там го подгонили и задържали, в търнаците!

Така, на 2-ри юни, на седемнадесетия ден от бегството ни от София, бяхме пак зад решетките. А мен, вече трети път ме залавяха югославяните!

Беше ми ясно, че с този начин на придвижване, нямахме особен шанс. Ако бях сам, сигурно щях да съм по-предпазлив и по бърз, но неможех да не се съобразявам с характера и възможностите на Чепинеца. А той ми каза, че никога не бил излизал извън (голяма) София, и само веднъж бил ходил на Витоша!

Малко отклонение!

През тези дни, докато съм бил в неизвестност, майка ми отишла в Петрич, при пророчицата, баба Ванга, да разбере какво става с мен, и тя ú казала: "Небой се за него! Той сега лети като сокол, ... но пак ще се върне!"

Това вероятно е било по същото време, когато се спускахме низ едно голо било в Стара планина, а аз тичах с големи крачки и наистина имах чувството, че летя! А Гошо се сърдеше, че тичам.

На същото било, от западната му страна, видяхме неголям каменен кръст. Неразбрах чий е, но си помислих че може да е на някой загинал хайдутин. И по повод този кръст, а и нашето несигурно положение, – казах на Гошо:

– Поне по един такъв кръст да остане след нас, пак ще е добре, но да не разберат комунистите, че сме загинали, та да не се радват!

– "Не говори такива работи !" – Сепна се Той.

– Казвам ти това, за да знаеш, че предпочитам да умра в некоя пещера, и никой да не разбере, – та близките и приятелите ми, да не страдат и да не се отчайват, – продължих аз!



В югославския затвор



В килията, в Бела Паланка, ни държаха в белезници, с ръце на гърба. Аз вече имах опит с белезници и си прехвърлих ръцете, през краката, отпред. С малко повече усилия, понеже беше по-пълен, и Гошо успя да направи така. А пред килията имаше коридорче и щом започваха да отключват външната врата на коридора, и докато отключат вратата и на килията, ние премествахме ръцете си пак отзад!

Нощно време беше хладно, а бяхме с летни дрехи. Лежехме на пода с белезници и нямаше нито завивка, нито постелка! Още първата вечер, се наложи да лежим с опрени гърбове, и само така можехме да поспим!

На другия ден намерих в килията кибритена клечка. Разцепих на две клечката и не след дълго отворих моите, а след това и Гошовите белезници! Така бе доста по-поносимо и трябваше само да се ослушваме, – щом щракне вратата, ние щракахме белезниците си, които държехме през останалото време, заключени само на едната ръка!

Знаех че в Югославия, най-вероятно ще ни осъдят за незаконно преминаване на границата, на 20 - 30 дни затвор. Затова не бях крайно притеснен, понеже ни оставаха най-малко две седмици живот, а през това време можеха да се случат мноого неща!

В Бела паланка ни държаха около 5 дни. Осъдиха ни на по 20 дена, за границата, и ни закараха с кола в "Нишкия общински затвор", където се озовавах за втори път!

Там около две седмици правехме истински фурор, с невероятния си глад и апетит, вследствие на голямото изтощение и недояждане по време на бегството! Колеги ни бяха затворници, осъдени до три месеца, за дребни престъпления. Изяждахме веднага всичко, – кой от тях, каквото ни даде. Стар недояден маргарин; кашон с парчета твърд стар хлеб. Даваха ни, кой каквото намери!

Първоначално бяхме в общите помещения, но понеже през деня, изкарваха другите на работа, а ние оставахме сами, ни отделиха в малка килия за двама и вече бяхме по цял ден заключени! Изкарваха ни по един час на "каре", в квадратния вътрешен двор с павета; обграден от четирите страни със сгради. На карето кацаха гълъби; ние с Гошо ги гледахме, и веднъж, началника на затвора, който предитова ми беше удрял шамар, каза ехидно:

– "Бугарчета, – да бяхте и вие като тези гълъби, да литнете, а?" Защото знаеха, че нашата мисъл бе само как да избягаме!

Започнахме да се тревожим, защото присъдата ни, от 20 дни затвор, вече изтичаше! Тогава ни съобщиха, че ще има следствие за кражбата ни в последната черква, край Бела паланка! Ние още първите дни правехме всичко възможно да предизвикаме дело, но чак сега, това беше факт. В тази черква бяха ходили на оглед, но за другата, край Пирот, за наше съжаление, не пожелаха да се заинтересуват.

Целяхме да изпросим присъда от неколко години затвор, за да имаме повече време да търсим възможност да избягаме, или нещо друго да измислим, но в никакъв случай да не се връщаме в България!

Крайно интересно бе делото ни за кражбата! След като ни осъдиха на по една година затвор, областният вестник "Нúшкье нóвине" под заглавие: "На разбивачите две години" (Обијáчима, двé гóдине), между другото, писа и това:

— "За първ път в съдебната практика, прокурора и обвиняемите бяха на една страна и заедно искаха по-голема присъда! А когато съдията прочете присъдата, – и двамата подсъдими, извикаха: – Мáло, сýдия, – мáло!"

А Гошо, наистина извика така.

Тази статийка бях изрязал, но в следващия затвор ми я взеха, при обиск! Това което писа вестника беше верно. Но имаше и други куриози: – Назначеният ни, служебен защитник пледираше за условна присъда, и когато, за да ни оправдае, се опитваше да каже нещо в наша защита, – Гошо извика: – "Не го слушайте, он лаже"! А ние се държехме така, защото ако ни осъдят условно, веднага ни връщаха в България!

Докато бяхме в Нишкия затвор, през него минаха още неколко бегълци от България. Един от тях излизаше на работа с другите затворници и се бе опитал да избяга, но го хванали и го пребили от бой! Видяхме го да лежи окървавен на карето, до стената, откъм входа на затвора! Дали се казваше Симо Григоров или нещо подобно, не помня, но беше от Плевен!

След като ни осъдиха, за нас по-важно бе в кой затвор ще излежаваме присъдата, и ще има ли някакви шансове за бегство!

В Нишкия общински затвор изкарахме около 3 месеца, докато излезе окончателната ни присъда, и щяха да ни местят в Сремска Митровица, където събирали всички чужденци.

Двамата милиционери, които щяха да ни конвоират, бяха избрали успешна тактика! След като ни претърсиха абсолютно щателно (защото Гошо говореше, че ще скрие игла за отваряне на белезниците), вързани един за друг с белезници, ни закараха в ресторанта на гарата! Черпиха ни по едно пиене и взеха една бутилка за из път! В купето на влака извадиха бутилката, и не след дълго, Гошо беше пиян. Помнеше, че трябва да бягаме, но правеше само смешни опити, за удоволствие на Милиционерите! Бяхме вързани един за друг и аз сигурно не съм го гледал "одобрително", щом единият милиционер, самодоволно каза на другия, сочейки към мен: "Тоя ще го пребие, стигнат ли в Митровица"!

Затвора в Сремска Митровица бе много голям. Около месец бяхме в приемната, която бе отделна сграда, вероятно най старата, от комплекса затворнически сгради. Там пак си изкарах боя, защото веднъж не бях чул звънеца за ставане и един по-злобен надзирател, само това е чакал. Тогава ми взеха и изрезката от нишкия вестник!

Докато бях още в приемната, при някаква възможност, се видяхме с моя комбина от кремиковския затвор, Петър! Той избяга от Кремиковци, година и нещо преди мен, но след като минал границата, убил човек, за да не го заловят, но пак го хванали и го осъдили на смърт! А понеже според югославския закон, нямал навършени 21 години и не бил пълнолетен, а на непълнолетни не издаваха смъртна присъда, – затова, заменили присъдата му на 20 години затвор! От Сремска Митровица, пак се опитал да избяга през канализацията, но го измъкнали от каналите и го били жестоко!

Заварихме още един българин, – от Ловеч, който бил там от 6 години! Името му забравих, защото оттогава минаха 30 години, но случаят му е такъв: (Май беше военен) При опит да избяга на запад, стигнал до юго-австрийската граница. Там го засекли югославски войници, които били на учение. При престрелка, той ранил един войник, и го хванали. След нахлуването в Чехословакия, на войските от Варшавския договор, написал от затвора в Югославия, "протестно писмо", срещу участието на България в окупацията на Чехословакия, за което, в България задочно го осъдили на още 20 години!

Споделих с него, че ние с Гошо или ще избягаме от затвора, или ще трябва да "изкараме" допълнителна , вътрешна присъда, за да не ни върнат в България.

– "За какво ви е вътрешна присъда", каза той?

– "Ще чакаме политически промени", отговорих.

– "Аз ги чакам 6 години, но няма" !

През цялото време го залъгваха, че няма да го върнат в България, но разбира се, го излъгаха! Между другото, той беше забравил български и говореше само на сръбски!

В България се знаеше, че за един върнат беглец, комунистическата ни власт, дава на Югославия, от 300 – до 1000 кг. телешко месо! А от югославяните научих, че за върнат румънец, Румъния давала, – вагон царевица!

Тази престъпна търговия с избягали роби, продължи десетилетия, а за хилядите стремящите се към свобода, бегълци от комунизма, това означаваше смърт или многогодишен каторжен затвор! Всичките тези ужасии нямаше да се случат, ако комунистическа Югославия не връщаше политическите бегълци, от окупираната от "Съветския съюз" и насилствено комунизирана източна Европа !

— А сега се сещам и за още един показателен случай: Във Войводина, където се намираше затвора ни, има голямо унгарско малцинство и половината затворници бяха унгарци, и понеже аз съм беглец, – един унгарец ми разказа следния случай от детството си:

Живеел на село, а някъде наблизо имало затвор или лагер: – "Една сутрин, като влязох в плевнята ни, заварих десетина полуразсъблечени жени и момичета, които сушеха мокрите си дрехи. Те били заловени бежанци от Унгария. Държали ги в близкия затвор, преди да ги върнат обратно. От затвора избягали през канализацията и затова били мокри и изцапани! — "Най-възрастната от тях, ме прегърна и ме помоли да не казвам на никого за тях. Избери си, – каза, – "да любиш" която искаш от нас, но не ни издавай! Аз и посочих най-малката, а жената каза: – Еее, моля ти се, недей нея, тя ми е дъщеря"! ...

Но така или иначе, жените били отново заловени !!

[Eлтимир]

Политическото ми ограмотяване!



Поради много по-голямата отвореност на Югославия към запада, тамошната преса бе несравнимо по-обективна и богата на външнополитическа информация! Когато българските вестници бяха само от 4 страници, в Югославия, и общинските ежедневници, бяха многостранични свитъци.

В Нишкия затвор прегледах и прочетох всички събирани стари вестници и списания. А в Сремска Митровица имаше и читалня със всички вестници и списания, където, щом имаше възможност, четех. Така че, ако до тогава имах само откъслечна представа за политиката на запада, – там научих почти всичко за основните политически партии и за отношението на всяка от тях към "съветския блок". И от тогава, преценявах западните демократични партии и техните лидери, по "пробния камък": — отношението им към "Съветския съюз"!

И общо взето, – разбрах, че "делото на давещите се, си е тяхно дело", и че американците, с които ни "плашеха" комунистите, – всъщност, нямаха никакво намерение "да идват", макар че, хората у нас, щом се чуеха взривове или рев на самолети, – си викаха, един на друг, полу на шега: – "Наще идат"! А че никак не беше шега да кажеш – "Наще идат", – показва следният случай, за който наскоро ми разказа един познат от трънско: – "Возехме се в трамвая с един приятел и над нас мина ниско самолет. Приятелят ми, каза: –"Наще идат!", и на следващата спирка го прибраха! Видях го отново, чак след три години"!!

От югославското военно списание "Фронт", научих, че преди втората световна война, България е произвеждала свои бойни самолети ДАР и ЛАЗ ! По-важното бе, че научих за леките, изстрелвани от рамо, противосамолетни ракети, – съветските "Игла" и американските "Стингър". Това, и други технически новости, като очилата за нощно виждане, например, ми даде основание да вярвам, че е възможна, не само символична, но и ефективна партизанска борба, против комунистическата военна империя ! Разбира се, реална партизанска борба, би била възможна и ефективна, само при подходяща международна обстановка и с политическа подкрепа от запада, а тези условия не бяха налице, нито тогава, нито по-късно!

По това време се случи аферата с "Гюнтер Гийом", съветник на западногерманския канцлер, Вили Брант. Гйом бе разкрит че е комунистически агент и бе арестуван. От тази афера, а и от всичко което вече знаех, останах с убеждение че и самият Брант, а и социалдемократите, въобще, – са комунистически агент, защото, освен всичко друго, дотогава не бях чул, нито прочел, да са казали и дума против СССР и комунизма!

А условията в затвора в Сремска Митровица, бяха доста по-добри, в сравнение с българските затвори. В основната сграда от затворническия комплекс, помещенията бяха за по 100, 120 души, като всеко крило на етажа, бе цяло помещение. Леглата бяха разположени на два етажа, покрай двете стени, а по средата дълъг ред маси с пейки покрай тях. Пода бе асфалтов и се забръсваше всеки ден с нафта, а не с вода! Умивалнията и тоалетната бяха в дъното на помещението и бяха достъпни през цялото денонощие! Освен това, имаше и бойлерче за топла вода!



Чаят "трепач" и връщането ни в България



Веднъж Гошо каза, че ако се накиснат в гореща вода два пакета цигари и престоят, не помня колко дни, и след това "водата" се изпие, се получава жълтеница (или симптоми на жълтеница)! И понеже жълтеницата е заразна, най-вероятно ще карат "болния" в болница, а от там, естествено може да се избяга по-лесно!

Реших да опитам. Така и така, реален шанс за бегство нямаше. Не помня колко дни киснаха цигарите, и на местоработата си, почнах да пия "чая трепач"! Сигурно подобен чай, само с една цигара е вреден, а какво остава, с 40 ?!

Още с първите глътки усетих, че това чудо, много пари и стяга устата и гърлото, и макар да бях решен да го изпия, без да се замислям, все пак си помислих: Ако изпия целия буркан, или ще се отровя, или изобщо няма да мога да ходя, а камо ли да бягам! Тревожното парене в стомаха, ми помогна да се откажа, макар и с малко закъснение, от неразумния експеримент, и колкото можах, повърщах за да намаля пораженията от ужасната отвара!

Слава Богу, в следващите дни не забелязах никакви последствия, но покрай машината, на която работех, и зад която повръщах, цял месец се носеше ужасна смрад!

Вече минаваше година и присъдата ни свършваше! Почти се бях отказал от варианта, да си издействам по-голема присъда, поради отрицателното мнение на по-стария затворник от Ловеч, а и затова, че трябваше да извърша реално престъпление, за да заслужа присъда, примерно от 5 години, каквато ми беше нужна! Оставаше варианта, да нападнем и обезоръжим конвоиращите ни към България милиционери, в някакъв напълно отчаян и обречен "щурм", но въобще не можехме предварително да знаем, каква ще е реалната обстановка, за да имаме какъвто и да е план и готовност! В такива случаи, се разчита на всяка случайна възможност!

В цеха за тракторни и автомобилни джанти, в който работехме в затвора, – направих "кама" от парче ръчна ножовка! Ножовките им бяха твърди и златисти на цвят, но много чупливи, – което разбрах по-късно!

Получихме цивилните си дрешки, които предишната година ни бяха дали колегите от нишкия затвор, и а скрих камата в чорапа, под десното си стъпало! Трябваше да отидем, – от сградата, в която ни дадоха дрехите, и ни снимаха, – до основната сграда в рамките на затворническия комплекс. Гошо вече бе там. Мен ме съпровождаха двама надзиратели, и за беля, още с първите крачки, поради прегъването на стъпалото, камата се пречупи на две и парчетата започнаха да дрънчат едно о друго, при всяка крачка! Получи се ужасно положение! Ако откриеха камата, естествено щяха да ме пребият! Опитвах се да ходя така че да не се чува дрънченето, и някак си успявах! Стигнахме "благополучно" в сутеренния етаж на основната сграда, където заварих Гошо! Останахме сами, и докато чакаме да ни извикат за конвоирането, се събух и с облекчение изхвърлих двете парчета от ножа!

Бях облечен изцяло в черно, и Гошо прие това, за лоша поличба! Той пък нямаше горна дреха и затова му дадох, нова, бяла, домашна, вълнена жилетка, с дълъг ръкав.

Пред портала ни чакаше малко милиционерско микробусче (викаха му, Мáрица), което отпред имаше два реда седалки, а отзад закрита кабинка за арестанти. Бяхме с белезници, с ръце отпред. Мен ме "разположиха" на задната седалка, между двама милиционери, а Гошо остана сам отзад в кабинката. Мислех че ще ни карат на гарата, но те бяха измислили друго! Щяха да ни карат директно с колата, около 300 километра, до Димитровград (Цариброд), на българската граница! Това беше изненада и нов удар за нас, защото силно намаляваха, и без това нищожните шансове за бегство!

След неколко часа път, започнахме да се преструваме на гладни, с надежда да се отбием в некое крайпътно заведение! Това не стана, а ни купиха храна с малкото пари които бях изкарал в затвора. Спряха колата и ме преместиха отзад при Гошо, за да хапнем. Бяха ни купили хлеб, наденица и по една бира! На мен въобще не ми бе до ядене и пиене, затова неможех да преглътна нито един залък, но накрая, насила отпих една глътка бира, понеже ни наблюдаваха и щяха да разберат, че симулираме.

Преди пак да ни разделят, казах на Гошо: – "Аз съм до Димитровград"! А той: – "Аз стигна ли в България, в знак на протест, ще си извадя очите"!!

Неговият "избор" ми се видя доста по-откачен и неприемлив, но не случайно е казано: "Не намирай кусури на другите, а гледай своите"! (Споменавам това, заради последвалото развитие, с мен, неколко години по-късно!)

"Наядохме се" и заехме пак местата си. По-нататък измислихме нов претекст. Искахме да спрат некъде, да ходим по нужда! Но конвоиращите ни милиционери, бяха добре инструктирани и никъде не спряха, а чак когато влязохме в Ниш, ни вкараха в Милицията!

В Ниш, след като ни качиха отново в катафалката, явно, не са затворили добре вратата на кабинката, където бе Гошо! Вече се беше стъмнило и на светлината на уличните лампи, той забелязал, че в процепа на вратата, вече не се вижда резето!

Движехме се по "Сúчевачката клисура", между Ниш и Бела паланка. Само скали и много тунели, като от десно долу някъде бе река Нишава. Изведнъж чухме силно трясване! Милиционерът, зад когото бе прозорчето към кабинката, се опита да запали лампата в кабинката, за да види какво става, но лампата не светна. Продължиха да карат още малко, докато намерят отбивка. А като спряха и отвориха задната врата, вътре нямаше никой!

Гошо бе скочил в движение, с белезниците на ръце, макар че колата караше много бързо, и едновременно бе бутнал та затворил вратата, и това трясване бяхме чули!

Обърнаха колата и тръгнахме назад, но неможаха да видят нищо, защото фаровете осветяваха само асвалта! От десно, високи скали и нагоре не се виждаше, а от лево пак скали и долу някъде бе реката, но в пълна тъмнина!

Въобще нямаше смисъл да се опитват да го търсят, и затова се върнаха още назад за да излязат от клисурата и да могат да се свържат по радиостанцията, за да съобщят за бегството. Попитаха ме как е облечен, и аз, естествено, "промених" цветовете на дрехите му!

Бегството на Гошо, доста ме зарадва и ободри, и само си виках: Дано успее да се крие по-дълго време, защото страшно неприятно ми беше, не толкова че ни връщат, а че ще зарадваме комунистите!

В милицията на Цариброд влязох за трети път с белезници! Веднага ме настаниха в познатата ми килия, и тук трябваше да намеря начин да се самоубия! Повдигнах се на мускули, на прозорчето, за да разгледам, и там намерих парчета стъкла. Взех едно и го пречупих, за да е по остро! Исках да разрежа артериятя на една от ръцете си, – там където се проверява пулса! Там налягането е по-високо и няма опасност кръвта да спре да тече, след като изпадна в безсъзнание!

Започнах да търкам надлъжно, където е пулса, с парчето стъкло, но кожата също се движеше и неставаше нищо. Опитах да опъвам някак кожата на китката, пак нищо! Пречупих стъклото още веднъж, опитвах и на другата ръка, но не ставаше, защото търках не напреко, през сухожилията, а по дължина на артерията. Напреко през сухожилията щях да прережа само некои малки вени и предполагах, че нямаше да се получи нищо, понеже вече знаех за много подобни неуспешни опити.

Свалих от прозореца друго парче стъкло и продължих опитите, но със същя успех! Така опитвах около 5 – 10 минути, и отведнъж ми се доспа така тежко, сякаш съм изпил конска доза приспивателно! И още в момента прецених, че това е някаква екстремна, защитна реакция на организма!

Вече неможех да правя нищо. Ще спя, си рекох, и без това вече немога нито да мисля, нито да правя каквото и да било, а утре сутринта, ще видим! (А драскотините от стъклата, и след 30 години, още личат на ръцете ми!)

Сутринта, с по-ведър ум, реших все пак да видя "как ще ме посрещнат наще", след като Гошо бе успял да избяга!

Годината беше 1974-та, около 24-ти Юни. За трети път югославските комунисти ме връщаха насила в България!



"Посрещането"



"Наще" хубаво ме посрещнаха! Още докато ме караха с джипа, към заставата в Калотина, командващият граничарите (под)полковник, неколкократно с викове нареди на шофьора да спира, с цел да ме принуди да сляза, та да ме разстреляли! Намерил с какво да ме плаши! Аз седях невъзмутимо, и не слязох доброволно, за да не му правя това удоволствие, а те не ме свалиха насила, и джипа продължи.

Вечерта обаче, явно същият полковник, ми организира голям бой! В умивалнята на заставата в Калотина, където пренощувах след всяко връщане от Югославия, слязоха десетина войници – граничари, водени от един пълничък ефрейтор. Застанали в кръг около мен, и както бях с белезници отзад, започнаха да ме удрят с юмруци! Най активен бе ефрейтора и още двама-трима, а останалите, повече симулираха че удрят. Аз се държех на крака, с лека презрителна усмивка на лицето, въпреки силните удари (включително и саблени, по врата) от които се олюлявах. Усмивката ми помръкна, чак когато един много силен удар в гърдите, ми предизвика аритмия! Стана ми тежко, – гърлото ме стягаше и пред очите ми притъмняваше, но още се държех на крака!

Поумориха се момчетата и един по един, гузни, се изнизаха. Остана само ефрейтора, който преди това ми бе разказал, че били много уморени, понеже току що се връщали от границата, където заровили едно германско семейство (А източногерманци постоянно правеха опити да избягат на запад, и през България)! Беше ми казал също, че жена му била от едно трънско село, та затова след боя, ме попита: – "Ще ме търсиш ли, като излезеш от затвора?" Отговорих му прямо: – "Ти въобще не ме интересуваш!" И действително, никога не съм мислел за лично отмъщение Тези хора: – следователи, милиционери, надзиратели; – като представители и изпълнители, на престъпната комунистическа власт, – за мен бяха, нещо като "неодушевени предмети". Много добре съзнавах, че вината е в системата, а вината на всеки отделен изпълнител, е вторична. Затова, мислех само за смяна на системата! Знаех и виждах, че лошата политическа система, прави от нормални хора, – зверове!

Сега не помня, но вероятно този бой ме е амбицирал, та затова вече не мислех да се самоубивам! В ареста на Гранични войски, в Драгоман, престоях неколко дни. Един от охраняващите ареста, войници, дълго ме разпитва за Югославия и запада, и накрая каза, че и той ще бяга, щом се уволни. А по повод мои неволни изрази на сръбски, каза: – "Скоро от тук мина един, който беше напълно забравил български, и говореше само на сръбски"!

Без съмнение, ставаше дума за българина от Ловеч, изкарал около 7 години, юго-затвор! Това бе последното, което чух за него! Дано е още жив и здрав!

[Eлтимир]

Седмо отделение 1974 – 75 г.



Този път в ареста на ДС, на Развигор, ме държаха само десетина дни. Там разбрах, че имам издадена задочна присъда, – 3 години, за бегството ми от затвора. Но междувременно бил подпален софийският районен съд и много дела, включително и моето, – за бегството ми от затвора, били изгорели. (След десетина години бяхме заедно в затвора с подпалвача на съда, – "Ван дер Любе", – както му викахме, но името му не помня)

След Развигор, пак се намерих в 7-мо отделение на Софийския затвор, и направо, в "подготвителната" килия за карцера! Там заварих ... Гошо Чепинеца! След като изскочил от югославската камионетка, скочил в река Нишава, с ръце в белезници, и без да умее да плува, в пълната тъмница, някакси подскачайки по дъното, от камък на камък, преминал пълноводната река, но неуспял да отвори белезниците и след три дни го хванали!

В подготвителната килия, се чака заповедта за наказание, – карцер! Това бе законен начин да се удължи карцера, който иначе бе максимум, 2 по 14, т.е. 28 дни. Разликата от карцера е само това, че в карцера дават през ден малко чорба, а в "подготвителната", всеки ден, както на всички неработещи затворници. Всичко друго е еднакво, включително това, че се спи на пода, без никаква завивка или постелка! Само вечер дават за през ноща, по едно одеало.

Още първите дни дойдоха началниците на затвора да ни видят и да преценят дали да наредят на надзирателите да ни бият! Единственото нещо, което ни питаха бе: – "Биха ли ви в Югославия"? – "Оо, много!" отговорихме! И след кратко шушукане, началниците си отидоха с доволни физиономии. А всъщност, от големия бой ни спаси само факта, че от бегството ни бе изминало година и нещо, и повечето началници, по някакъв повод бяха сменени. И то, май точно заради редовните жестоки побоища над затворници в 7-мо, при така наричаната – "операция варел", – след някаква издънка с пребит затворник, който се оказал с връзки на високо ниво!

В седмо отделение, почти всеки ден биеха някого! Боевете ставаха обикновено, когато на смена са надзирателите Илия и Здравко! Те бяха "щатни" биячи! За бой ползваха телескопичните милиционерски палки или тежки кабели! От преживели тази процедура знам, че са ги връзвали за една стълба или за парапета в коридора, или ги събаряли на пода, ритали ги и скачали върху гърдите им! За последното, са ми разказвали, най-често!

В умивалнята в седмо, стоеше постоянно един голям варел, пълен със студена вода. От него гребехме с кофа и плискахме в тоалетните, защото в тях нямаше вода. В този варел, след боя хвърляли пребитите, за да се свестят, и ако искат, – продължават боя! Това си продължаваше десетилетия и преди мен, и през цялото време докато бях по затворите!

В седмо, се разминах с боя. Само веднъж надзирателят Илия, докато биеше някого в килията ни, се обърна и към мен с думите: – "И на тебе съм ти мераклия, но се пазиш"! (т.е. не съм му давал повод, макар че те биеха и без повод!)

Но най-известен бияч в софийския затвор, беше Боян Мечката! Славата си е придобил през педесетте и шеесетте години, когато седмо е било буквално претъпкано с политически, а по мое време, не се проявяваше. (Говореха, че се "занимавал" само със смъртните, при извеждането им за разстрел. Тях просто ги удряли с тежка бухалка и ги извличали, полу-мъртви!)

Осъдените на смърт бяха също в седмо, но с тях неможехме да имаме никакъв контакт. Тях изкарваха до тоалетната на бегом, един по един, и то само нощно време! Вероятно голяма част от битите са били смъртните, а между тях имаше и политически! Явно, затова ги извеждаха до тоалетна, само нощно време, за да немогат да разберат, за какво им отварят килията през нощта! А ние, от затворените килии неможехме да видим, нито кого бият, нито кои точно, и колко са биячите, а само слушахме плющенето и охканята!

В Централния затвор, както се казваше Софийския, всички килии са, два на четири метра, а във всяко отделение има по 40 килии. След 1944 г. и през педесетте, по време на масовите комунистически кампании, за арестуване, измъчване, съдене и избиване на всички, посмяли да дигнат глава, или само да споменат за свобода и демокрация, – килиите така са претъпквани с политически затворници, че не е били възможно да се седне! – "Краката ни отичат и се подуват от непрекъснато стоене и само ако некой умре, тогава сядаме върху него!", казваха стари затворници!

А доктор Васил Пеев, за държани при такива условия, свещеници, казваше:

— "Изтощени и бледи, но вярата им сияе в лицата"!

Ще завърша темата за редовните побоища в седмо, със запечаталя ми се спомен, за Ангел Стратиев, от село Елов дол, Пернишко: В 35-та килия, където ме преместиха след карцера, есента на 74-та година, докараха Ангел. По време на пореден бой в коридора, виждам че кожата на ръцете му е настръхнала, понеже беше с къси ръкави, и му викам, на шега: – "Страх ли те е бе?"

– Не бе, не ме е страх, но ме е яд, че немога да направя нищо!.

А Ангел, като граничар, на гръцката граница, избягал с автомата си в Гърция, но не след дълго, гърците (по византийски маниер) го върнали на комунистите в България! И естествено, осъдиха го за "шпионаж", и изкара присъдата си в Старозагорския затвор!

И в Седмо, както почти винаги в затворите, се говореше за амнистия, а един надзирател даже ни сподели тихо, че скоро на някакъв пленум, щели да преименуват България, на "Социалистическа република България", вместо дотогавашната "Народна република", и намекна, че това ще е повод за амнистия!? И когато в килията коментирахме тази новина, – казах, че това ще се направи, за да може после да се добави, само думата, – "Съветска", и да станем, "Съветска социалистическа република България"! Но замисляното преименуване, така и не се осъществи.



Вътрешна присъда за "шпионаж"



Есента на 74-та година, ненадейно ме вдигнаха от седмо и ме закараха на Развигор! А там докато ме преобличаха и записваха, ми попадна едно голямо тапицерско кабарче. Прибрах го скришом и в килията грижливо го забодох в един перваз, със съвсем сериозното намерение, ако работата излезе дебела, както подозирах, да опитам с него да се самоубия!?

Опасенията ми се оказаха основателни! Цял ден ме разпитваха за събираните с Угринов сведения през 72-ра година. Отричах всичко, но късно вечерта ми пуснаха запис, от малък ролков магнетофон (тогава нямаше касетофони), в който Угринов си признаваше и ме посочваше, като негов помощник!

Продължих да мълча, но не ме и питаха повече, а ме прибраха в килията. Там взех кабарчето и дълго го въртях в пръстите си, мислейки какво мога да направя! Неможех да измисля нищо, и се учудих на себе си, как съм си представил, че може да се самоубия с него?

Гледах кабарчето, в безизходното положение, мислейки трескаво как да се самоубия, и сигурно от напрежението така горех, все едно че имах 42 градуса температура! Това продължи около час, и пак "смъртно" (или спасително) ми се доспа, както неколко месеца преди това в Цариброд, и вече не бях в състояние да правя нищо!

През нощта размислих и погледнах на положението по друг начин. Понеже за другите участници в "шпионското дело", Угринов не каза нищо, а и следователите също, – си казах, че все пак, ще е "победа", ако не разкрият останалите, а ще пострадаме само двамата с Угринов! Но ако продължа да мълча, ще се разровят повече и може да ги разкрият! (Много по-късно разбрах, че в нашето дело е замесен и д-р Васил Пеев, който в това време е бил следствен в ДС, за опит за бегство през граница!)

Поради тази логика, по време на двумесечното следствие, започнах да си приписвам много по-голяма дейност, за да не проличи, че и други са участвали! Това правех защото допусках че ДС може да разполагат със записките на Угринов, а от тях може да се усъмнят, че и други са участвали! А Угринов ме бе издал, защото е знаел, че съм избягал от затвора и е бил сигурен, че вече съм на запад.

В записаните на магнетофона признания, Угринов, освен другото, каза, че това е вършел "за пари"! Незнаех дали е така, но мислех че е казал това, само по "тактически" съображения, затова и аз повторих в общи линии, това което чух той да признава! А иначе, поне за мен, за никакви пари неможеше да става и дума.

По средата на следствието ме дигнаха от ареста, и с Чепинеца ни закараха в Монтана (Михаиловград), на дело за преминаването на границата, след бегството ни от затвора. Това щеше да ми е трета присъда за бегство и очаквах да ми дадат максимума, – 5 години. Когато на делото, един по един ни попитаха: – "Признаваш ли се за виновен?", И двамата отговорихме: – "Не!", и естествено, ни осъдиха на по 5 години, при "Усилено строг режим"!

След делото, разрешиха свиждане с моите близки, които беха дошли с две коли, и аз, "за да успокоя" старата си майка, ú казах: – "За мене повече не се грижи! Аз вече съм "отписан". Чака ме и друга, още по-голема присъда, най-малко 10 години, а ти не си сама, имаш още 4 деца.

Но майка ми (Бог да я прости), с тридесет лева земеделска пенсия, за тринадесетте години, които прекарах по затворите, и година и половина, изселване, – не е пропуснала нито едно свиждане, независимо в кой затвор на България бях!



(Тук вмъквам текст, написан малко по-рано!)

Не всичко е забравено, "господа";

не е забравен и Борис Арсов



Есента на 74г. на една страница на вестник “Работническо дело” бяха поместени две малки статийки. По-отгоре пишеше “Хуманен Акт”, където тържествено се съобщаваше, че по случай годишнината от “социалистическата революция”, се дава амнистия на емигранти “невъзвръщенци”, които доброволно се завърнат в родината !

В другата статийка със заглавие “Демагогски ход”, пишеше, че по повод една година от преврата, – президентът на Чили, Пиночет, дава амнистия на всички задържани след преврата срещу комуниста Алиенде, които се съгласят да напуснат страната!

Набиваше се в очите, че ако заглавията на двете статии се разменят, щяха да си дойдат на място, защото по амнистията от “хуманния акт” пуснаха показно от затвора, само един-двама, явно техни хора, и толкова! А пет-шест души, повярвали на уловката, дълги години търкаха наровете на родните затвори, след наивното си завръщане от запад ! Такъв беше "Хуманият акт"!

Но от “демагогския ход” на Пиночет, – стотици, ако не и хиляди задържани чилийци – комунисти, бяха освободени и радушно бяха приети в много европейски страни, включително и в България! А в същото време, в “социалистическата ни родина”, – хиляди младежи, без да сме извършили каквото и да е престъпление, ни мъчеха години в затворите, само за това, че искахме да видим свят и да напуснем режима, превърнал родината ни в "строго охраняван затворнически лагер"! Обаче, на комунистическата ни власт, и през ум не ú минаваше да ни амнистира, а още по малко, да ни разреши да напуснем страната, както бе направил Пиночет! Така че, нека всеки сам да разсъди, за “хуманния акт на Живков” и “демагогския ход на Пиночет”!

Същата есен бе оповестено, че бил задържан некой си Борис Арсов, опитвал се от чужбина да организира борба против комунистическата власт в България. Търсел помощ от различни правителства и пращал обръщения и декларации! – Дейност, напомняща за времето на Раковски!

Тогава неможехме да разберем нищо повече от това което писаха в комунистическите вестници, но с течение на времето научих доста неща !

По това време, мен и още двама души (Христо Угринов и доктор Васил Пеев) ни съдеха за “шпионаж” , затова че като затворници 1972 г. по инициатива на Угринов, записвахме номерата на колите в “Школата на Държавна сигурност” в Симеоново, където ни караха да работим. Групата ни “за събиране на сведения” бе от пет души, но останалите останаха неразкрити !

По това дело, Христо Угринов получи присъда 12 г., аз 8, а доктор Пеев бе осъден на 3 години, защото “знаел но не казал”! Неколко пъти ни караха “на дело” в Съдебната палата, и там, в една от по-отдалечените килии за арестанти, където по стечение на обстоятелствата, ме затвориха, попаднах на следния надпис на стената: Бор. Ар. осъден на 15 г. за рев. дейност.

А доктор Пеев е бил в една килия с Борис Арсов, по време на следствието им, на “Развигор”. Там Арсов му е разказал следното: Идват един ден в жилището му, в Дания (ако не се лъжа), неколко непознати. – "Как си бай Боре, какво правиш?" – докато влезнат! После го връзват, качват го на една кола, и на пристанището, направо с колата, го качват на кораб! Така Борис Арсов се озовава на “Развигор”!

След около година, чухме, че Арсов се “обесил” в пазарджишкия затвор! Беше ясно, че са го убили, но още не се знаеше нищо конкретно!

Десетина години по-късно, – 1984, когато бях пак в Софийския затвор, осъден за “подготовка за създаване на противодържавна организация”, ме заговори един колега, който през 1975 г. е бил в Пазарджишкия затвор, в наказателното отделение, точно срещу килията на Борис Арсов.

Този колега, специално ми разказа как видял през процепа за "сигналната палка" (или през шпионката), следното: Една вечер надзирателите пускат в отделението двама цивилни и им отварят килията на Арсов! Той като ги вижда, явно, ги познава и се отдърпва назад в килията си. Двамата цивилни влизат в килията му и затварят вратата зад себе си! Сутринта намират Борис Арсов, в килията, обесен с чаршаф за решетката на прозореца!

Вече не съм сигурен, но май, очевидеца каза, че намерили Арсов, обесен надолу с главата?!



— ВЕЧНА ПАМЕТ И ПОКЛОН НА БОРИС АРСОВ ! (май 2001г.)

Дърводелната на Старозагорския затвор. Снимка - Ангел Грънчаров - Елтимир

Прикачена снимка (десен клавиш и view image, за да я видите)