Послушание

[Eлтимир]

Жива Вечност
Върху телевизора поставих малка двехилядигодишна пирамидка с отпечетан върху нея ключ. До пирамидката стои вазичка с цветя. Пред тях препуска дървено конче. И мъничък бронзов войник е застанал на стража.
Подреждането е съгласно Завета отпреди седем хилядолетия. Живото, животодаряващото подреждане. То и сега ни е нужно, а ние не го познаваме. Забравили сме го. Иначе щяхме да оживеем, а виждам, че още сме мъртви.
Какво сме ние?
Помня, загледах се в изсъхнало дърво. Кората бе опадала. Повечето клони - също. Дървото бе започнало да гние. А в основата на мъртвата корона, от дървесната каша израстваше и пускаше листенца младо дръвче. Неповаленото дърво се раждаше отново.
Нашето Българско дърво е болно. Ние сечем заболелите клони, горим ги, а пепелта хвърляме. За да тори тя чужди гори. Все настрана гледаме, а не виждаме как гъстълакът около нас върху наша пепел е израстнал. И се готви да ни задуши.
Отминалото време, извършващото се настояще и неосъщественото бъдеще са неотделими. Крепят се взаимно. С доверие и обич. За да се задържат във Вечността, за да не изостанат. За да не отидат настрана, за да не се разтворят в невремето. Ако ли не - няма да ги има отново. Няма никога да оживеят.
Вечността не е срок. Вечността не се измерва с цифри. Тя е път и посока. Движение и устрем. Поход към никога неосъществявана цел. Остана ли ни достатъчно воля, за да бъдем и утре част от Похода?
Минало, настояще и бъдеще - те трябва да са заедно. Това е закон на Похода, на Вечността. Те са триединство, което умира, ако някоя от съставните части липсва. Тогава вървящият воин пада и пясъците го засипват. Кладенецът на преобразителното обновление е далеч. В отминалите години. Как ще се освежи жадният, как ще набере нови сили? Вечността е жива, тя не търпи смърт в себе си. А ние в своето безпаметно невежество умъртвяваме миналото, изгаряме го и принасяме пепелта в дар на чужди, враждебни нам сили. С което си затваряме вратата към утрешния ден.
Сега стоим. Спрели сме и чакаме. Застинали сме в мъртвешка неподвижност. Оковали сме живота във вериги, замразили сме го, затворили сме го в сърцевината на буца лед. Безжалостно сме го убили и се залъгваме, че ще възкръсне, щом ледът се разтопи.
Живо е участващото в живота. И гробницата може да е жива, ако не сме забравили кой лежи в нея. Докато почитаме неговата памет и опазваме завета от потъмняване и разложение.
Умъртвяващо е отрицанието.
Смъртоносна е забравата. Отровен е покоят.
Свежа като пролетна поляна ще е многоцветната Книга, докато има кой да изважда нейните нееднакви листове. Жив ще е Заветът. Докато поне един от нас го помни и тачи. Но как ще се запази българинът после? Как без колобъри ще пребъде България? А пясъците неумолимо настъпват… Паметта се изтрива, уморени са боилите, неспокойни са конете им, рият с копита пръстта. Те знаят, те още са тук, те могат, годни са, храбри са, но са единствени и последни. А после?
Ключът няма да бъде излят. Ще са забравили и къде е Вратата. Цветята ще увехнат, кончето ще избяга и бронзовият воин ще се прекърши. Обичта ще е угаснала, верността ще е сломена и новото Дърво няма да израстне.
Примамливо ли е?
Ако не е - гребнете с две шепи вода от кладенеца на Миналото.
Картината ще се преобрази!

[Eлтимир]

ВИЕЛИЦА
/Сказание за Деветия стан/
Зимните селски вечери. Има ли нещо по-хубаво от тях? Дървата в огнището припукват, джезвето с ракията е сложено върху огъня, скарата е приготвена. Вечери на дълги разговори и безкрайни размисли. Вечери на тиха радост, когато цялото семейство си е у дома. Вечери на заслужена почивка след напрегнатия летен труд. Вечери, раждащи песни и сказания. Вечери - далечен спомен от едно отминало време.
Пак иде зима. Но не с радост ще я посрещнем. Знаем: ще бъде гладна и мразовита, неспокойна ще бъде. Ветрове неистово-яростни, унищожителни, в сравнение с обичайните ще задухат, червена, а не бяла ще е зимната виелица. И няма да бъде спокойна нощта пред огнището, защото с ужасен огън ще гори то.
Мирни хора сме ние, Българите. Обичаме тихите вечери, приседнали за кротко събеседване. На софрата - каквото Бог дал. За чуждо имане не сме лакоми. Но ставаме страшни, когато посягат на нашето, когато отнемат залъка на децата ни. Затова няма да е спокойна зимата.
Обичах зимните вечери. С нетърпение ги очаквах през детските си години. Днес, изправен пред идващата Зима стоя настръхнал. Друг, ненашенски мраз ни очаква. Отровен, а не свеж ще бъде снежният полъх. Чужди виелици ще вият с непознати гласове. Да бъдем готови за тях! Да ги посрещнем!
Станете, Българи, станете като един! За отпор! За обрат! Изправете се, Българи, че иде страшна Буря! Изправете се да я посрещнем заедно. Няма да ни повалят ледените ветрове, щом сме изправени. Няма да ни засипят нахлулите вихрушки, щом сме единни. Съберете се, Българи, съберете се всички, та да дойде Пролетта и за нас!

[Eлтимир]

Диктаторът
Ти си диктатор. Твоята страна се управлява от диктатура на пролетариата, а ти си работник, пролетарий. Сутрин се събуждаш със съзнанието, че светът се крепи на твоите рамене. Обличаш се набързо, закусваш още по-набързо и се отправяш към градежа на новия живот.
Трепериш от студ във вонящия на пот и мръсни чорапи фургон, нахлузваш работните дрехи, грабваш инструментите и още преди да си се разсънил виждаш, че се намираш на обекта. Краката сами, по навик са те завели там.
Горе е 60-градусова жега. Всичко по теб е прогизнало, от навлажнената ръкохватка на електрожена те удря ток, но ти работиш усилено, ти бързаш. Дробовете ти се изпълват с парите на горящия метал, с азбест и стъклена вата, с някакви гадни пушеци, на които нито наименованията знаеш, нито цвета можеш да определиш. Според теб невероятната разноцветна смес е годна за дишане, щом не си умрял, пък нали всеки ден правят лабораторни измервания, грижат се за твоето здраве. Мълчаливи бели престилки с газови маски вземат проби и пишат. Веднъж успя да прочетеш: “Не се установи наличие на избухливи и запалителни газове. Годен за огнева работа”. И ти отново напрягаш мускули в името на светлото бъдеще и заради парчето хляб.
Завива ти се свят и към миризмите се прибавя още една - тази на изгоряла човешка плът. Неволно си допрял с ръка нагорещеното желязо. Излизаш на външната площадка за глътка истински въздух, подхлъзваш се и за малко не политаш от 25-метровата височина. Мразовитият вятър ти помага да дойдеш на себе си и ти вече не му се сърдиш за тежката пневмония миналата зима. Важното е, че сега те свестява и ще можеш да хванеш надницата.
Още отдалеч зърваш началника и се шмугваш вътре преди да те е видял. И пак блъскаш с чука, пак хващаш електрожена, пак мъкнеш проклетите тръби, които сякаш са увеличили десеторно теглото си от сутринта насам. Ръцете ти започват да треперят и напразно се опитваш да ги спреш. За пети път палиш цигарата, а тя все не ще да гори в почти лишения от кислород въздух.
Дошло е време за обедна почивка. Фургонът ти се струва истински рай. Разтваряш торбичката с обяда, с мъка преглъщаш няколко залъка и заспиваш. Ей така, както си седиш.
Не успяваш да разбереш дали изобщо си спал, когато отново заизкачваш хлъзгавите метални стъпала. Успокоява те мисълта, че следобед работните часове са по-малко.
Чешмата отново е замръзнала, а сапун и каша за миене липсват, затова някакси забърсваш ръце в снега и тръгваш към къщи. В кварталната кръчма обаче не може да не отбиеш. Нали там са приятелите, пък и така ти се иска да поотмиеш малко от насъбралата се чернилка.
След втората ракия ти става весело, а след третата се чувстваш почти човек. Поръчваш си още една и няма кой да те спре. Другите край теб разбират неистовото ти желание да попаднеш в илюзионния свят, където си господар и на себе си, и на всичко, на всичко… Няма кой да ти каже да не го правиш, и ти поръчваш поредната чаша.
Излизаш, правиш няколко крачки и падаш. След няколко полубезуспешни опити за ставане изминаваш десетина метра и отново падаш. Разбираш, че се е случило нещо особено лошо. Мъчиш се да запълзиш, но и това не ти се удава, мъчиш се да извикаш, но от гърлото ти излизат слаби, неясни звуци.
Лежиш там и неусетно заспиваш, а болката затихва, затихва… Преди съзнанието ти да угасне съвсем, ти вече знаеш, че никой няма да те потърси, че ще те намерят едва на сутринта, когато се развидели. Освен ако някой от пияните ти колеги не се спъне случайно в теб. И само едно отдалечаващо се гласче ти шепне, че ще бъде безнадеждно късно, че ще намерят не самия теб, а вледенения ти труп.
Но нима нещо се е случило? Някакъв си работник, пролетарий. Кой ли го е грижа?

[Eлтимир]

Някога исках да обединя тези и други текстове в книга. Не успях да ги издам. Тогава съжалявах, че не съм успял. Сега знам, че така е било по-добре. Ето ви предговора към неосъществената книга:
Предговор на автора
Книгата пред вас е сборник от издадени и неиздадени текстове. От изопачени и неизопачени при публикациите послания. Искам да поправя злото, сторено от неразбиращи редактори, задаващи безмислени въпроси: "Коя е тая Маитрейя? Ами какво ще стане с негрите, когато Шестата Раса завладее света?".
Разработките ми са подтик за отваряне на пукнатина в сградата на досегашния светоглед. Опит за начало в преобразяването на човешкото светоусещане. Бунт срещу Тъмнината. Въстание срещу Мрака. Веднъж чух: "Призовахте Бурята, и тя дойде! Кажи им, че ида Аз, и водя Ада със себе си!". Тези писмена са усилие да бъде преодолян Ада, предизвикан от човешката злонамереност и от намесата на Черните сили.
Напътствието във вашите ръце е послание на Жертвата, тръгнала на лов за ловеца. То е целенасочена Воля и осъзната Мощ. Желание и устрем към Светлина. Любов чрез ярост. Отрицание в името на Продължението. Книга за разбиращите. За различаващите. За усещащите. За можещите. За долавящите. За отправилите се към Умението. За властелините на бъдещата Епоха. Нека те извлекат скритото истинско съдържание. Останалите, другите, безразличните, безличните, отмиращите - те няма смисъл да четат. Написаното ще остане неразбираемо за духовно неживите.
Предупреждавам стремящите се към Вечност: не превръщайте Тенгрианското Знание в догматично учение, а Учението - в самоцел. Живейте съобразно откриващите се нови хоризонти на възвестеното, а не заради самите слова. Вземете съдържанието, същността; формата не е от значение. Промяната се изразява в разширено отношение към Реалността. Нека приеманото от тълпата, от сганта, от паплачта за свръхестествено бъде обичайно за вас. Щом го има, значи е от естеството на нещата. Не отхвърляйте възможностите, обявени за недостижими. Овладейте ги, внесете ги във всекидневието си, вградете ги в самите вас. Иначе как ще првъзмогнете изпитанията? И помнете: живот съобразно, а не заради Учението!
Деца на Отключеното Небе, поданици на Светлината - не издигайте думите ми в ранг на забранен за критика закон. Не ме канонизирайте. Искам да ви освободя от старите условности, а не да ви притисна между нови рамки. Предлагам ви не сковаващи правила, а изживяна опитност. Поднасям ви къс руда. Приемете рудата, очистете я от скалните примеси, отделете чистия метал и изковете от него своя меч. Не се стъписвайте пред Ужаса на Бъдното, учете се да го сразявате.
Деца на Огнения разум, потомци на Сияещия Тангра, не се молете, не се прекланяйте дори пред съвършенството на Твореца. Не хленч и вопли са Му нужни, а единодействие с Него. Не плач и разкаяние, а съзвучие с Божествените намерения. Не търсете в Откровенията и Заветите завършеност, в действителност те са Започване. Не към нов Кумир ви насочвам, ориентир съм ви донесъл. Не нова Вяра ви натрапвам, а ви зова - нека заедно сътворим законите на очакващия ни свят, за да бъдат те наши закони. Или поне нека опитаме.
Властелини на Утрото, желая ви щастие!

[Eлтимир]

DEMON
B къщата на Иван живееше демон. Или по-точно не демон, а демонче. Едно такова мъничко, грозничко, страхливичко, гузничко. Най-лесно бе Иван да го поръси със светена вода и то да изчезне. Но не това се случи.
Нима добродушният Иван можеше да убие това невзрачно беззащитно същество? И той го прибра при себе си. А то съвсем не се оказа неблагодарно. Още сутрин, щом стопанинът му отвореше очи, демончето изричаше най-съкровените иванови мисли.
- Ти съвсем не си глупав мързеливец. Нямаш желание за обикновена работа, защото си създаден за велики дела!
Иван събра групичка себеподобни, образува партия, стана неин лидер и по този начин влезе в политиката.
- Ти си беден, защото малко си печелил. Ето, сега имаш възможност да вземеш пари. Вземи ги!
Иван взе парите и, разбира се - не ги върна. Включи се в бизнеса, завъртя разни далавери, оправи си положението, заглади косъма. И всичките тези успехи, цялата променена житейска ситуация беше благодарение на демонските съвети. Но вместо да го вкарат в затвора, взеха та го вкараха в една комисия по разследване на корупцията и злоупотребите с власт. Там му се случи да измъкне от неудобно положение г-н Петканов. И бе назначен за негов пръв заместник. Наричаха го вече г-н Иванов. Естествено повратът на съдбата бе немислим без непрестанния шепот на демона. Г-н Иванов вече и крачка не правеше, без да се допита до него.
- Ти не гледай какъв е законът. Добър ли е, лош ли е - що за глупости? Мисли как можеш да го заобиколиш. Какво може лично на теб да ти донесе - това да ти е грижата. Тошо, с когото си пиеш бирата само те излага. Той е прост човек, бачкатор, а ти си началник. Какво като сте приятели от деца, какво като някога ти е правил услуги? По ти приляга да пиеш уиски с някой като теб - големец! къщата ти е малка и схлупена. Смени я! За новото си жилище да си купиш... Килимът ти не ми харесва... жена ти ми досажда с тъпите си въпроси... Синът ти... пастата ти за зъби... Костюмът...
Иван Иванов живееше в къщата на демон.
1993 година

[Eлтимир]

ИЗКАЧВАНЕ
"Избраните ще започнат да живеят с избрани."
Енох 60:4
Но не преди да преминат през изпитанието на последното преследване. Защото гоненията подтикват към възкачване, към усъвършенстване. Болката най-добре посочва гибелта, притаена в съзерцанието на постигнатото.
Имаш свободата. Дадени са ти пътищата.
Избери!
Ето, сега те гонят. Същността на преследвача не ти е докрай известна, за теб той е невидим, но си известен, че заплахата е смъртоносна. Затова тичаш. Тичаш бързо! Съзираш грубо скована порта. Неугледна, разкривена. Мръсна, но все пак порта. Влизаш. И се озоваваш в изоставен кокошарник. Потънал в нечистотии, гъмжащ от паразити. Изпълнен със задушаваща воня. Но си избягал! Спасил си се!
Но не! Не вярваш в трайността на спасението. Такова място не може да бъде спасение. Оглеждаш се за друг изход, за друг вход, за някаква пролука, през която да преминеш. И я намираш. Да, ето тези летви отсреща също са врата. При това някак по-грижливо изработена от онази, през която току-що си влязъл. Прекрачваш в бедна, много бедна, даже мизерна стоичка. Оглеждаш се. Поне е сравнително чисто. Голямо е изкушението да поседнеш, до отдъхнеш - двойно скрит си. Устояваш на връхлитащите те мисли и прекрачваш следващия праг.
Заобикаляш масата, не те интересува съдържанието нито на кухненския бюфет, нито на хладилника. Следващият преход те отвежда в нова, по-чиста, по-подредена, по-добре обзаведена, по-просторна стая. Но твоят поглед не забелязва нищо друго, той е прикован към отсрещната стена, към поредната врата. Врата след врата и стая след стая. Все по-подредени, с все по-красиви, по-примамливи вещи. Но ти вече си усетил повторението в промяната, проумял си закономерността. Не спираш своя бяг, не протягаш ръце, не вземаш нищо от онова, което се намира около теб. Ти бързаш, макар отдавна да не чуваш след себе си стъпките на преследвачите. Ти знаеш, че те са някъде зад теб и това ти стига.
Дълго си бягал, дълго си се изкачвал. Но умората не е в състояние да те спре. Ти вече си пред целта, пред самата заветна Цел! Защо тогава те обзема боязън, когато стъпваш на първото стъпало? Мраморът те вика, мами те, но и гори под краката ти. Някой нещо ти говори:
- Ела, тук ще си в безопасност. Ела, тук ще ти бъде добре. Ела, тук никое зло не може да пристъпи. Ела, ти към Мен се стремиш!
Пристъпваш. Придържаш се с ръце за златните перила, едва се движиш, но вървиш, изкачваш широкото мраморно стълбище. Пред теб са останали две или три стъпала... Невидим вятър раздвижва завесите.
Светлина! Непоносимо ярка. Грохот! Непоносимо могъщ.
Ще понесеш ли непоносимото?
Някой те чака Отвъд. Очаква теб, именно теб, само и единствено теб! Знаеш ли кой те чака? Знаеш ли защо те чака? Ще продължиш ли, ще отидеш ли при непоносимата Неизвестност или ще свърнеш обратно - към предизвестената гибел?
Или ще изречеш:
- Ти, който ме чакаш - открий се! Готов съм да те видя. Подай ми ръка! Готов съм да я поема. Говори ми! Готов съм да те чуя. Предизвестен бях. И сам станах Предизвестител!
Направиш ли го - Светлината няма да е непоносима за теб. Самият ти ще си станал Светлина.

[Eлтимир]

ИЗМЕНЕНИЕ II
Твърдят: Истината е в Бога.
Добавям: Човекът е част от Бога. Истината е и в човека.
Твърдят: Служи на Бога.
Добавям: Служи на божественото в себе си.
Твърдят: Обичай Бога.
Добавям: Обичай твоята собствена Божествена същност. Обичай Божественото в себе си.
Твърдят: Бог е всичко.
Добавям: Човекът като Божествена Идея е всичко. Хората ще постигнат Бог едва след като постигнат същността на човека.
Твърдят: Покорявай се на Бога, страхувай се от Него и следвай законите Му.
Добавям: Покорявай се на идеята за себепостижението. Страхувай се от погубването на твоята неповторимост. Следвай законите на своя естествен разум.
Твърдят: Върви по пътя към Бога.
Добавям: Върви по своя собствен път. Той е твоята единствена пътека към Бога.
Твърдят: Следвай повелите на Писанията.
Добавям: До Писанията ти нямаш достъп. Това, което четеш, е преписвано и променяно хиляди пъти.
Съветвам: Узнай кои закони са от Бога, кои - от Мрака, и кои са предначална Тъмнина. Едва тогава ще съумееш да стъпиш на Божието стълбище.
Пояснявам: При определени обстоятелства човек получава знания наготово.
Съветвам: Новото въздейства и променя. Неподлежащото на промяна подлежи на унищожение.
Твърдя: Не се покорявам. Не се страхувам. Творя от желание за могъщество, от любов и с разбиране.
Твърдя: Неразумни глупецо, ти не си тръгнал към себе си, а мислиш, че вървиш към своя Сътворител!
Твърдя: По своя път върви към Бога. Не ме следвай.
Следвай себе си.
Така ще тръгнеш редом с мен.

[Eлтимир]

ОЖИВИТЕЛЯТ
Mисълта на писателя Рей Бредбъди сътвори един убиец на електронни уреди. Своята ненавист към мобифони и компютри той обясни така: "Изведнъж се хванах, че по цял ден това правя - стоя и слушам".
Някой друг живее вместо нас живота ни, а ние сме поставени в ролята на безучастни по принуда наблюдатели.
Веднага щом осъзнах причините, пораждащи желание за съпротива, реших да призова Убиеца: щом ти слушаш, някой трябва да говори, нали? Намери Говорещия, Убиецо!
Говорещият няма значение. Той е лесно заменяем индивид, обикновен майстор, добре владеещ интонацията и дикцията. По-важен е Нареждащият какво и от кого да се говори. Търси Съставителя на текстове, Убиецо!
Огласихме целите на говоренето. Изучихме отвличащите маневри. Можем да различим лицата зад кадър. Вземи нашите знания, Убиецо. Издири точните, истинските, рождените имена и конкретните физиономии на ръководителите, стоящи зад всички разпоредители и кукловоди. В цял свят! Не са много, по неколцина за всяка отделна страна. Посети домовете на Властелините, Убиецо!
Мислим си, че зад всяка новооткрита врата ни очаква съкровище. Вместо това, съзираме нов проход, водещ към неподозирани досега дълбини... Някога живял един скромен равин. След погребението му станало ясно, че именно той е дирижирал оркестъра на сенките, стоящи зад земните властници. Остави инструментите на мира, Убиецо. Не хвърляй сили, елиминирайки изпълнителите. Нека за теб те бъдат само врати, водещи към Тайната на световните тайни. Погледни към Диригента, Убиецо!
- А после? Да го убия ли? Него ли да убия?
- Не. След като си извървял дългия път на търсенето, след като си преминал през степените на Познанието, у теб ще се е оформила Идея. Ще си стигнал до Композитора, а от там - до Неназования, който поръчва музиката. Има белег за разпознаване. Последният, наричащ себе си Пръв и Върховен, той не твори. Лишен е от дарбата да твори. Той няма Божествено вдъхновение в себе си да твори, затова заповядва на други да творят вместо него. При Неназования иди, Убиецо!
- Той ли е обреченият да умре?
- По-страшно наказание му е отредено. Ще го принудиш да ти открие Тъмните тайни. Вземи ги. Изнеси ги на Светло, а после ги погледни. Едва тогава подготовката ти ще е завършила и ти ще си готов за същинско действие.
Подбери най-немъртвите думи, напиши най-живите страници, изречи оживителните заклинания и убий видиотяващото обезодухотворяване.
Убий Смъртта, Убиецо!

[Eлтимир]

ДО ВАС
Имате ли нужда от моите текстове? От какво точно имате нужда, какво искате? Дали самите вие сте наясно? Ще ви кажа какво имам.
На първо място - възродената Тенгрианска вяра. Не лъженаучни изследвания, не фрагменти от древни сказания, не приказки за малки деца и склерозирали старци, а живата приложима Вяра. С всичките нейни основни принципи, закони и предсказания. Със забравената Книга на Завета и тайните умения. Знаете ли какво е Вяра? Не, не знаете, иначе суеверието нямаше да ви обземе и вие нямаше да се превърнете в негови роби. Вие нямате Вяра, а аз имам.
На второ място - Идеологията, светогледа. Колкото и да се пъчите, вие нямате светоглед. Колкото и да се напъвате, вие няма да родите светоглед. Та вие дори не знаете какво е това Светоглед. Всичките ви подражателско-порнографски писания се струват и пукната пара. Вие само се заблуждавате, залъгвате се, че вършите нещо. И ще се залъгвате, докато не се натъкнете на Истинското. Или ще си умрете с вашето надменно невежество. Кой, освен мен в днешно време може да ви даде Истинското, кой освен мен го притежава?
Третото е рожба на синтеза между първите две. Това е решението, това е посоката, това е методът. Това е Пътят!
Вие едва ли разбирате, вие със сигурност не разбирате, не можете да разберете, затова ще ви го кажа с помощта на притча. Представете си един смътноболен, агонизиращ човек - България. Представете си един умиращ от чума човек, бълващ кръв сред общество от заразени в началния стадий на болестта. Около болника се суетят знахари и баячки, но те са безсилни. Пък и тях особено не ги интересува дали пациентът им ще оздравее. Те се интересуват от хонорара, който ще получат преди чумавия да се пресели във вечността. Ако сте в състояние да осъзнаете реалността на гореописаната ситуация, вече можем да тръгнем към обяснението за същността на предлаганото от мен. Какво всъщност ви предлагам?
Предлагам ви диагноза. Точна, ясна, конкретна диагноза. Предлагам ви лекарско мнение, различно от бълнуванията на знахари и баячки. Предлагам ви рецепта за лекарство и формула за неговото приготвяне. Предлагам ви знанията на магистър-фармацевт, различни от тези на самоукия билкар.
Днес ми заявиха, че предлаганото от мен няма пазарна стойност. Може би е така. В този случай и вашият живот няма пазарна стойност. В предсмъртния си миг вие ще си спомните думите ми, но ще е късно. И сега не е съвсем рано, твърде много години загубихме, но все още имаме възможност да обърнем посоката на събитията, ако започнем веднага. Само не се опитвайте да се пазарите, защото аз никога не се пазаря, ще бъде огромна грешка, ако решите да превърнете предложението ми за диалог в еврейско надлъгване. И не чакайте да ви предложа втори път своите знания и своите умения. Аз предлагам само веднъж.
април 2000 г.

[Eлтимир]

Противомаймунско
По коридора върви маймуна и смешно върти своите маймунски ръце. От ляво и от дясно има врати. Вратите се отварят, показват се силуети, които ниско се кланят на маймуната. А тя върви и никому не обръща внимание.
Името на маймуната е Шимон.
Коридорът води към широка луксозна зала. Там, около голяма правоъгълна маса седят други маймуни. Влиза Шимон. Маймуните стават и му се покланят.
"Маймунски работи!" - ще речете. Да, такива са. Но те предопределят и нашия маймунски, нечовешки начин на живот.
Каква е поуката?
Не можем да превърнем маймуните в хора, не можем да ги приобщим към нас. Дарвинизмът и марксизмът дълго ги приобщаваха, но се провалиха.
Тогава?
Разселените из всички земи маймуни се връщат в своя маймунски свят. Нека им помогнем да се завърнат всички. А после ще ги оградим с висока здрава ограда. Така те ще си заживеят необезспокоявани своя маймунски живот. А нашата участ отново ще стане човешка.
Подражателите измежду нас няма да бъдат доволни, разбира се. Може и вой да нададат. Но кой ги спира да отидат и те в джунглата? И там да се превърнат в истински маймуни. И да се почувстват истински щастливи. Коренните жители на маймунарника приемат за маймуни всички, които твърдят, че са такива.
Същото е и нашето желание. И ще го сторим, защото искаме. За добро ще го сторим, защото писано е:
"Щастие за всички даром, и нека никой не бъде пренебрегнат!".

[Eлтимир]

Нетрезва размисъл
"Една барака сред блатата, край нея няколко разхвърляни варела,
а наоколо - хиляди декари изсъхнала растителност.
Това се случи, защото никой не се бе поинтересувал
с какво точно се занимава Врагът!"
От екрана в моя дом надничат хапващи и пийващи политици. На приеми, тържества, балове, вечеринки, чествания - навсякъде пият. Гледам ги и ми се допива. Пия и питам:
- Чакаш ли да изтрезнееш, приятелю, или вземаш своите политически решения в пияно състояние? Виждам те как повеждаш дълбокомислени разговори с подобни на теб политици от чужбина. Пиете и бъбрите. Какви последици има за България вашето бъбрене? Който пие до сутринта, ходи пиян на работа. И работата му е такава, пиянска. Който преспива, се събужда с махмурлук. И в действията си е махмурлия. Ти как си, приятелю политик?
Могат ли да се вземат трезви решения в пияно състояние? Чувал съм от стари хора, че пияниците затриват домовете си. Но домът на един политик е цялата държава. Хора ли са политиците, поговорките отнасят ли се до тях? Ако не се отнасят - значи не са нормални хора. Ако се отнасят - тогава защо пият? Ако не могат да не пият - тогава защо са станали политици? Ако ние сме ги избрали и издигнали - по-пияни ли сме били от тях?
Гледам те, пия заедно с теб и питам. Ти не отговаряш. Навярно сам си говоря. Те, пияниците често си говорят сами. А може би не съм чак толкова пиян?
Вече е утро. Така ме боли глава! Теб също те боли. Зная! Но вечерта отново ще хванеш чашката, а аз ще си легна рано. Свърши ми се питието. Кога ли ще установиш, че и в твоята бутилка не е останала нито капка? Шегувам се. Твоето питие никога не свършва. Пък и времето е такова, ... пиянско...
Опиянение е обхванало нацията. Държавата се люшка като последен алкохолик. Вече се мярка дъното на пълната някога бъчва. А пиячите продължават своя пир, забравили, че след препиване се повръща.
Ти пак надничаш от екрана, приятелю. Но аз вече не пия заедно с теб. Ще чакам да се понапиеш и после... Не, няма да ти кажа... Само аз си знам какво съм намислил.
Пий, приятелю! Да ти е сладко!

[Eлтимир]

ПОДСТРЕКАТЕЛСКО
/Всяка прилика с положението в днешна България е неслучайна и преднамерена/
- Братя во Христе, идвам направо от съдебната зала. Осъдиха го на 33 години затвор. Справедливо го осъдиха, така и трябваше. Прокурорът искаше всеизгаряне, но Светият отец се показа милостив. Този безумец дори не направи опит да осъзнае, че със своите действия подкопава самите устои на нашата млада теокрация. Като си помисля, че без малко и аз щях да попадна в неговите мрежи, тръпки ме побиват. Слава Богу, успях да докажа, че съвсем слабо сме се познавали, и че никога не сме обсъждали опасни теми.
- Я най-добре разправи как започна всичко. Нали бяхте приятели, ти го познаваше отлично, а той нямаше вид на такъв. Какво го е накарало да си продаде душата на нечестивия? Хайде, разправяй, за да знаем от какво да се пазим!
- Този ненормалник, този безумец, този глупак докопал отнякъде стари недоизгорени книги, ровил се из тях и някъде прочел, че уж съществували измишльотини, наречени болести...
- Какво означава това?
- Представете си само - организмът на човека, това Божие творение можел да се повреди! Дори единствено заради тази хула заслужаваше да го пратят на кладата. Нима Бог може да се повреди? А писано е: "И Бог каза: Да създадем човека по Нашия образ, по Наше подобие; и нека владее над морските риби, над небесните птици, над добитъка, над цялата земя и над всяко животно, което пълзи по земята. И Бог създаде човека по Своя образ; по Божия образ го създаде; мъж и жена ги създаде. И Бог ги благослови." /Битие, глава първа/ Какво по-голямо доказателство от Светото Писание искаше проклетият му идиот?
- Тежък случай! Да обсъжда работата на човешкия организъм! Да обсъжда работата на самия Господ Бог! Не мога да повярвам...
- Не съм допускал, че може да е такъв простак, изглеждаше толкова набожен и интелигентен.
- Не, не си мислете, че което ви разказвам е всичко. Същият кретен, същият подлец твърдеше, че когато Бог, в съгласие с известни единствено Нему цели реши едно отделно човешко тяло да се държи не както останалите тела, промяната трябвало да се отстрани. И че не Свети арахангел Михаил прибира човешките души по заповед на Бога, а хората умирали от болести, от старост и от нещастни случаи. И че сега, когато Всевишният прибира при Себе Си много Свои чада наведнъж, това не било по Божия воля, а заради някаква си "болест", която той наричаше "Сатурнианска чума".
- И какво като Бог ни прибере? Писано е: "Той освободи душата ми от гроба и животът ми вижда светлина. Ето, всичко това върши два - три пъти с човека." /Иов 33:28 - 29/ Бог ни взема при Себе Си и ни връща обратно когато Той реши. Нищо страшно няма, а и затова сме Неговите чада - да Му се подчиняваме. Няма да вземем и ние да се правим на богове, я!
- Да, ама Богохулникът казваше, че чумата не била от Бога.
- Ами от кого може да е? "Ония, които са на небето знаят всичко, което става на земята." /Енох 3:1/ Ако дяволът, да бъде триста и три пъти проклет реши да ни изпрати някакво зло, Бог, Който ни е благословил ще изпрати Своите ангели, и те веднага ще долетят на белоснежните си криле. Ами Света Богородица? Тя нима няма да се застъпи за нас пред своя Син? Какво си въобразява тоя!
- Невероятно! Бог ни осенява с милостта си, а той - мръсникът му с мръсник ще...
- Не бързайте, следва най-страшното. Не зная вие как го намирате, но моят ум въобще не е в състояние да го побере! Този луд призоваваше да се опълчим срещу Бога и наричаше това "лечение". Той стигаше дотам, та твърдеше че съществували някакви си "лекари", които "лекували болните" /Господи, прости ми богохулството!/ в далечното минало. Бълнуваше за лекарства и... трудно ми да го произнеса - за операции.
- Тези лекари да не са били офицери от Сигурността?
- Не ме прекъсвай, става дума за съвсем друго. Според Лудия, лекарите разрязвали богоподобното човешко тяло и изрязвали "болните" участъци.
- Ужас!
- Не ви лъжа, той и пред съда го потвърди, не се отрече от думите си. Вие изобщо не сте в състояние да се сетите каква невъобразима щуротия каза той. Представете си само, хора разпаряли коремите на други хора, при това невинни, без да им се търси сметка за престъплението. Напротив - уважавали ги и ги награждавали. Ясно, че си измисляше, но във фантазиите му поне да се намираше и грам логика. Мъчеше се да убеди уважаемия съд, че тогава, в онези мрачни времена имало даже институция, наречена "здравеопазване", намираща се под конрола на Държавата и провеждаща открито богопротивната си дейност. И че Светата Църква, да пребъде во веки веков, не само не преследвала, но даже благославяла заговорниците и им съдействала. И че... Хей, не се смейте! Аз ви говоря сериозни неща, а вие... И че имало цели сгради, наричали ги болници, където се извършвала сатанинската дейност. Включително операции! И че Църковна сигурност никак не реагирала, а напротив - сама се ползвала от болничните услуги.
- Хайде, стига глупости!
- Ама аз само ви разправям какво мен са ме убеждавали, самият аз и думичка не вярвам от бълнуванията на оня мизерник! Ако наистина беше вярно, ако действително е имало толкова много хора, заговорничещи срещу Бога, то Бог би унищожил човечеството. Не е ли така?
- Невероятно! Той и самото съществуване на Църквата би отрекъл. Сигурно затова отец Канабис Романски изглеждаше толкова разярен, когато на последната си проповед заклеймяваше Безумеца.
- Свят човек е отец Канабис. Не позволи на гвардейците от Службата за църковна сигурност да изземат стъклениците на Лудия, ами нареди веднага да изгорят цялото му имущество, за да не се осквернят.
- И книгите ли изгориха?
- Ти как мислиш? Знаеш какво се случва, когато Църковна сигурност намери у някого книги.
- Ако ме питат мен, по-хубаво ще е да ни ги дадат на нас, да се греем. У дома са останали още съвсем малко пластмасови отпадъци и повече няма с какво да палим печката.
- Млък бе, говедо! "Лунен връх" е пълен с умници като тебе. Да не искаш и мен да ме пратят там, само защото съм те слушал какви ги дрънкаш?
- Спокойно братя, спокойно. Всички ние тук до един сме смирени християни, и никой от нас не съчувства на Лудия. А най-малко имаме желание да се срещаме с Църковна сигурност.
- Тоя тип още малко щял да каже, че и Църковна сигурност не съществува!
- Ами да! И Църквата, и Държавата отричаше той. Лекари и болести... И малките деца знаят, че член 108 от Наказателния кодекс винаги е съществувал. И преди, когато сме били демокрация, и още по-преди, когато сме били народна демокрация и развито социалистическо общество, и най-още по-преди... Член 108 винаги и при всички обстоятелства е съществувал, пише го във всеки учебник по история. Това е факт, неподлежащ на никакво съмнение: "Който изразява съмнение в дейността на Бога; който критикува функциите на църковния, на държавния или на човешкия, сътворен от Бога организъм; който проповядва атеистична, чуждоверска или друга антитеократична идеология се наказва с лишаване от свобода от 3 до 33 години или с публично изгаряне на клада". Още ли ви трябва?
Такъв монолог течеше в кръчмата "12-те апостоли" на малкото градче Иисусово. Беше лето Господне 2998-мо, четвърти декември. Наоколо бушуваше Сатурнианската чума, която само след няколко месеца щеше да унищожи цялата човешка раса. Единственият човек, способен и годен да пресече заразата в самия й зародиш стискаше безсилно юмруци зад дебелите бетонни стени. Тълпата отвън коментираше и се подиграваше.
Още съвсем малко оставаше да се подиграва.

[Eлтимир]

ВЪЗКАЧВАНЕ
Какво търси Мракът в света на Светлината? А какво търси черната Птица в Белите песни? Не можеш да отговориш на въпросите наведнъж. Наведнъж не можеш да разбереш и отговорите. За да осъществиш Възкачването, за да постигнеш нивото е нужно да преодолееш Тъмното начало и влиянието на Мрака. В опити за преодоляване може да премине целият ти живот. Затова преди да започнеш, не е зле да погледнеш към различните етапи на Учението през очите на ученика.
Зная всичко и мога всичко. Само да започна и ще им покажа кой съм аз! Аз съм най-великият и ще го докажа.
Започнах да действам. Само да поовладея малко техниката и ще бъда без конкуренция.Талант съм, все пак.
Мисля, че вече станах професионалист. Действам спокойно, уверено, с рутина. Нивото е достигнато. Но ще трябва да поработя доста над себе си, докато превърна индивидуалността в уникалност. Трайното присъствие не винаги оставя трайна диря във времето.
Изглежда съм хванал някои отделни нишки, но дали съм уловил правилната посока? Разбирам, че професионализмът е само едно от многото условия, за да започне човек. Ще трябва наистина да достигна професионално равнище. Дали съм започнал, или едва сега започвам да разбирам как трябва да започна?
Заловил съм се с нещо, което едва ли е по силите ми. Но ще продължа, пък каквото излезе. Поне ще опитам да осмисля безмисления си живот. Стигам до извода, че общественото признание едва ли е толкова важно. Дори постиженията, и те са в зависимост от моите индивидуални способности. Не бива да се надценявам. И аз съм човек като всички други.
Сама по себе си моята собствена личност е също толкова ценна, колкото всяка друга личност. Постиженията ми са важни дотолкова, доколкото допринасят за цялостния процес на всечовешкото възкачване. Отделната духовна структура оправдава своето съществуване единствено като част от Йерархията.
Години, десетилетия непрекъснат труд.
А толкова знания ми липсват, толкова умения не успях да овладея.
Но много искам да вярвам, че всичките тези години не са минали напразно.
Дали вече не научих как трябва да започна?
Тангра, дай ми още малко, още съвсем малко време! Та аз съм едва в началото на разбирането за Същността...

[Eлтимир]

НЕОПРОЩЕНИЕ
Прощавам измяната, родена сред мъчения. Прощавам предателството, предизвикано от страх за съдбата на близки хора. Простено да бъде изтръгнатото насила признание. Простено да бъде на такива предатели. Простено да им бъде заради тяхната слабост. Простено да им бъде заради липсата на достатъчно сила. На такива всички прощаваме, прощавам и аз. На такива и Бог ще прости.
Не мога да простя предателството, сътворено от разстояния - географски или съсловни. Не прощавам измяната пред страха от загубата на достигнато материално благополучие. Не прощавам на борците за народни правдини, станали недосегаеми за своя народ. Не давам прошка на изменниците, гледащи с надменност жертвите на своята измяна. Те не търсят прошка, затова не ще я получат. На такива и Бог не ще прости.
Мнозина от нас преминаха неопетнени през десетилетията на битки и безмилостни атаки. Мнозина излязоха несломени от лагери и затвори. Не бяха никак малко издържалите на нечовешки мъки герои. Омърсиха се след това, когато страшното мина. Тогава предадоха и нас. Започнаха да си спомят за годините на съпротива като за лош сън, като за кошмарно преживяване. Няма по-мерзко предателство от тяхното, няма по-долна низост. На такива и Бог не може да даде прошка. Затова нека Той ги накаже. Аз се отказвам да мъстя. Както се отказвам и да простя.
Бяха част от нашата борба, бяха непреклонни и истински, а днес целите вонят на измама. Бяхме съвсем близо до целта, толкова малко не ни достигаше да я осъществим, а те не издържаха. Те, които не се уплашиха от насочените дула, които не се пречупиха от най-свирепите инквизиции, днес търгуват със съвестта си, побратимяват се с нашите общи инквизитори. Заради тях достойните тънат в мизерия, заради тях не доубихме поваления звяр. Заради тях войната не се увенча с успех. Затова народното проклятие ще падне върху им и никакво опрощение не ще има.
Бяха част от свещения Идеал, но вече ги няма. Не, не са мъртви, но все едно че са - вече не са същите. Толкова искам да им дам своята прошка, но не мога. Как да ги позная? Остана ли нещо от тях, по което да разбера, че са те? Захвърлиха своето минало, отрекоха своите стари съратници, презряха идеите, в които се бяха клели. Нима това са те? Нима ги има още, за да им простя? Нима може да бъде простено нещо, ако то не съществува? Нима и Бог може да прости на Нищото?
А аз дори не съм Бог.

[Eлтимир]

Apocalipsis
Oт полуразрушената кооперация излязоха две плешиви деца. Дългите им ръце стигаха почти до земята. Притичаха бързо до отстрещната сграда, заобикаляйки ловко дупките и купищата ръждясващи железарии, като мъкнеха някакъв чудноват предмет с неясно предназначение. Протяжен вой, идващ отдалеч, невероятно мощен и плътен, ту се засилваше, ту отслабваше, къртейки оскъдните парчета мазилка. Децата се разтрепераха от страх, озърнаха се, влязоха в първия им попаднал вход и повече не се показаха. Чудноватият предмет остана да лежи на пътя.
Голям плъх влачеше умряло куче. Насекоми дояждаха стоки в бившия супермаркет. Бойна машина с избледнели отличителни знаци бе застинала върху барикадата от набързо струпани павета. Из цялото близко пространство скелетите бяха смесили своите кости в следсмъртно побратимяване, а тъмночервената трева сякаш извираше около и през тях. Навярно тя, тревата пречеше на озъбените уста да проговорят и на мъртвите очни отвори да прогледнат. Витаеше дух на неистово проклятие.
Непроменени си оставаха само сребърният барелеф, увековечил изборната победа на Единствено Правилния Кандидат, както и Вечният огън, извиращ от самото дъно на Ада. Дори въздухът странно блестеше, а Слънцето светеше виолетово през кафяво-зелените облаци, разтапяйки неоновите реклами.
И Дух Божий се носеше из тази всеобща пустош, из спряната разруха и победилата Демокрация, защото нямаше къде да слезе.