Българският и първият Кивот на Завета

(Посвещава се на светлата памет на Цаньо Антонов)


В една от залите на палацо Венеция в Рим намерих изложен Сандъка от Тера-чина с надпис, че е от IX—X в. И нито дума какъв е... Преди 7 години той обитаваше един прашясал килер на музея в това старо здание от типа на средновековните дворци с вътрешен квадратен двор. Достъпът до сандъка бе труден, а правенето на снимки — невъзможно. Когато със служителя от музея сеньор Фараони обърнахме този неголям сандък към прозореца, аз дръпнах избледнялата стара завеса. Светлината разкри невиждана сага в дърво! От резбата по малките пана, не по-големи от възрожденска икона, струеше живот и движение на старинни митове и страховити сцени. И всичко бе така монументално, че веднага помисляш за Мадарския конник!
Но как да си обясним присъствието на този сандък в Италия, в катедралата на Терачина, откъдето носи и името си?
Нека си припомним един много важен момент от нашата среднове- ковна история от времето на княз~ Борис I, когато от Плиска до Рим тръгват три български прате-ничества, а две идват от страна на римската църква (866, 867, 868 г.).
Тези събития, точно отбелязани в аналите на западните хронисти, не са случайни. Води се голяма и неприкрита борба за надмощие между папския Рим и византийската църква за привличането на българите.Един гениален владетел и прозорлив дипломат води тази борба, за да спечели изгода за своята държава с независима българска църква.
В хрониките е записано, че той „Изпратил много дарове за светите места, а за свети Петър князът на българите изпратил между другите дарове и оръжието, с което бил въоръжен, когато в името Христово възтържествувал над своите противници". Към тези дарове проявил интерес и император Лудвиг II (844—875 г.) и някои от тях папата му препратил...
Когато на 3 октомври 866 г. българските пратеници били тържествено приети от папа Николай Първи, невям те внесли в Латеран-ския дворец и един сандък с резба, съхранил част от царствените дарове. Българите били вече християни, но в резбата на този сандък нямало нищо от новата вяра. Изкуството на българите било все още езическо, както и съзнанието на неговите майстори! Виждали се онези езически грифони, които красяли разкошните коланни накити на българските знатни люде, оставили своите имена и своя владетел и семейството му-върху Чивидалското евангелие. А те били с високо самочувствие, идвали от страна с древна култура и сила, която се мери с франките и Византия! А резбата върху сандъка звучала като словата върху прабългарските каменни надписи. Именника на старите български ханове... Епос, който няма равен на себе си по замисъл, красота и изпълнение! Резба в тъмно смолисто дърво, запазено, непроядено вече десет века, като патината на завъртените от черна мура слънца по таваните в тежките банскалий-ски къщи. Сандъкът от Терачина
носи премного белези на ранното средновековно българско изкуство. Той е предтеча на българските резбарски школи от Възраждането. Прабългарите трябва да са дошли с изкуството на дървоваянето, така както са знаели да ваят в скалите каменни релефи. В Крумовия дворец е имало високи дървени чардаци и там неминуемо са се виели клонки от резба. В Манасиевата хроника ювиги хан Крум е седнал върху красиво дървено столче с кръшно извити страни, точно каквито майсторите от тревненските колиби са оставяли в жеравнен-ските домове като дар за стопанина.
Сандъкът от Терачина има дължина 1 метър и 6 сантиметра и е висок 67 см с капака (който не е оригинален). Украсен е от трите страни с резба, която има дълбочина от 5—8 мм. Върху предната, фасада има два надлъжни фриза с по пет пана, а отстрани паната са по четири. Големината на паната е 24 см заедно с арките. Майсторът е оградил всяка сцена в арковидна рамка. По този начин сандъкът е оформен както декоративно, така и конструктивно. Но какви са тези арки, които по-късно, в църковната възрожденска резба, ще се превърнат в люнети над главните икони по иконостаса? Те са във висша степен артистично стилизирани корони на иглолистни и широколистни дървета. Страните на сандъка имат1 рамка от двоен фриз с резба. Когато при първата си среща със сандъка от Терачина (за изумление на сеньор Фараони) се проснах на ^ земята, за да правя скици и да го съзерцавам и измервам, първо ме поразиха „петичките" — фриз, който краси пастирската резба от школата на тревненските майстори и без който тя е немислима. С „петички" е обиколено иконостасчето, долапчето край камината в хашевото на балканската къща още от необгледното време на Ранното възраждане. В богат фриз надлъж минава още и редичка от по едно цяло и разполо-вено мешово перо — това е дъбовият лист на тревненските майстори, символ на дълголетие и безсмъртие. Тази двойна рамка е позната от каменния релеф, намерен в ранното укрепление на велики Преслав; в центъра на мермер-ната плоча е разположен орел като древен хералдичен образ с извита встрани глава и мощно разперени криле. Под него има палмета и настъпено животно. Този орел присъствува навсякъде в сандъка от Терачина! Той е изписан в центъра на паното в предната фасада на мястото на ключалката. От двете му страни се разгъват по две сцени, които звучат като логическа картина, свързана с една идея. Орелът от централното пано е настъпил победена змия. Той има малка коронка. Двама конници с копия и дълга коса (както в Мадарския конник) ще убият с копието лъва-неприятел. Забележително е, че срещу тези две победни сцени има два срещуположни огледални образа. Момент на жертвоприношение. Двама жреци с конски тела и издължени лица като по прабългарските амулети поднасят в жертвоприношение на Тангра младо конче и теле. В тези сцени звучи каменният надпис от колоната в Мадара: „Направих жертвоприношение на Тангра." А Теофилакт Симоката съобщава, че тюрките принасяли в жертва коне и рогат добитък...
По телата на героите и конете минават удари със замба, както пс фигуралните композиции на дебър ските майстори. Двоен удар със замба минава и покрай страничния надлъжен фриз с„петички"и дъбовия цял и разполовен лист — познат похват на тревненските майстори. Ъглите на сандъка са оформени с чувство за декоративност. С „петички" тревненските майстори правят не само фризове и рамки, но шарят пилета, както и орелът в центъра на сандъка е с нашарени с „петички" криле.
Двата тържествени образа в горния фриз на фасадната страна са герои от една епоха. "В долния основен фриз херризираните владетели са от друго време. Те носят други облекла/'Къси дрехи като съшити от кожа. Припомняме си думите на източния хронист Ибрахим ибн Якуб от X век: „Българите носеха къси дрехи с дълги пояси." В такава къса разперена дреха е облечен героят, изписан върху паница сграфито, намерена в Шуменската крепост. Тя се датира около X в. С такава дреха — къса, на ромбоидни парчета, е облечен и жрецът, нарисуван върху керемида, от Мадара. В долния фриз на фасадната стоана съшо има жрец и той много прилича по дългото лице и тривър-хата си шапка (или може би рогца) на жреца от известната Шуменска плочка. В паната на долния основен фриз навсякъде присъствува орелът. В дясното крайно пано той е а тържествена поза, подобен на
древна хералдика. Под него ловец с къса дреха ще порази със стрелата си животното-неприятел, тъй както горе орелът е победил превитата на две змия.
В археологическата наука се сочи, че присъствието на образа на орела е традиция, донесена от старата родина на прабългарите. Оттам вероятно е донесен целият богат свят на митични герои и животни, фантастичните представи за борбата на добрите и злите сили, дадени символично в образи на животни. Както през Възраждането майсторите създават свят от символи с цветя. Над кръшно извития горен праг на възрожденската къща майсторът слага по една ружичка. На Сандъка от Терачина по арките има нарези от стилизирани иглолистни дървета. Арки има и в Преславската керамика. Върху предните абсиди на несебърските църкви, които също са от това ранно средновековие# съществуват арки. Те са очертани с лъчи от тънки тухли така както са очертани арките в паната върху сандъка.
И каква е тази сила, която запазва своя образ върху каменния релеф от Преслав, абсидата на несебърската църква от X в. „Свети Иван Неосветени", от рисунките по каменните блокове от стените на Плиска, от кърчага, намерен в Плиска с прабългарския знак до него, от златната кана на Наги Сент Миклош, от чието тяло се раждат мъжът и жената като от някакво Праначало. Кой е този орел? Не е ли същият, надвесен над жреца с тривърхата шапка? Чий образ е той? Навярно символ, приет в изкуството на прабългарите, изразяващ всевиждащото око, за което се говори в надписа на хан Пре-сиян: „Но бог вижда." Това е орелът—символ на Тангра. Той неизменно е разположен в центъра по изображенията на сандъка. Във всички случаи образът на орела е така настоятелно подчертан, че не може да не внушава мисълта за едно Начало, което ражда люде и помага на тръгналите в бой.
Идеята за превъзмогване на злите сили води ръката на майстора. Ловецът от долния фриз на лицевата фасада вдига стрела срещу животно с дълга муцуна и остри зъби. Над тази напрегната сцена блясват крилете на грифон. Грифонът е голям и красив. Тялото му заема цялата горна част на паното. В другите две сцени от същия ред на долния фриз на сандъка орелът е изобразен над жреца-владетел с лъва и потеглилия в бой древен владетел. Той е с обърнати към небето ръце, с адорантен жест на свитите лакти. Над двамата херои — в сцената на шествуващия владетел и хероя с неприятеля в образа на лъва — орелът е изобразен в съвсем декоративно направена стилизация, във висша степен артистична. Но докато неговото присъствие над жреца с тривърхата шапка или рогца е по-опростено, протегнатата шия и спуснатото крило над владетеля, потеглил тържествено, означава цяла една сентенция.
Когато погледнем отстрани резбата от сандъка, ще усетим необикновената й красота и въздействие, симетрия и ритъм. Лицата на хероите добиват светлосенки, крилете на грифона са прорязани от светлина, лъвът изскача от тъмния фон на дървото, змията извива със студен блясък шията си. Фигурите наедряват, арките над тях се разгъват като намножени ветрила, телата на конете имат лъскав косъм. Конниците започват да се движат, резбата израства, става голяма, въздействуваща. Най-красиво е разпереното нагоре крило на гри-фона, най-мощни са крилете на орела. Митични и действителни същества се борят, за да бранят светлината...
Борбата с низшата сила — змията, е изразена в сложен разказ: винаги, където има борба, участвува и змията. Тя е от лявата страна на жреца от плочката в Шумен. Както е отляво срещу жреца от сандъка. Змията е и в новия мит за Адам и Ева — в централното пано от долния фриз на фасадата. Тук тя е изправена като дърво с леко наклонена глава към Ева, като че й шепне изкусителните думи. А този образ на жена така прилича на жената от златната кана на старобългарското златно съкровище от Наги Сент Миклош! Тъкмо централното пано с изобразените Адам и Ева и змията н навежда на мисълта, че сандъкът е от времето непосредствено след покръстването на българите. В украсата на двете страни на сандъка отново е подчертана закриля-щата светла сила на орела и грифо-на. Един рогач се бори със змия, тя се мъчи да го захапе за устата. А орелът е спуснал крило над доброто животно и е сврял човка в рогата му, като че му вдъхва сила. Животното, познато от предната фасада (вол или теле), е в тежка борба със змия. От усилие да я победи то е коленичило. Над него голобрад херой с конско тяло е настъпил двуглава змия. Единият преден крак на коня е вдигнат като при Мадарския конник. Същият триумфиращ победен ход, държането на човека върху него с леко обърнатата си глава сочи превъзходство и победа.
Забележително е, че и кучето (както в мадарския релеф) участвува в сцените върху паната на сандъка от Терачина. И то така, както е върху скалата — с изплезен език.
В лявата горна страна на сандъка, която се състои от четири по-големи от предната фасада пана, също са разположени двете светли сили — прекрасният грифон и красивият орел. Грифонът е победил лъва-неприятел. Не звучи ли тази картина с думите от каменния надпис, разказващ за хан Крум и за победата му при Адрианопол: „Като грифон се спусна над врага. .."
Единствен херой сред този свят на символи е брадатият владетел, който се бори с възправения срещу него лъв-неприятел. Лъвът е обтегнал задните си крака срещу вдигнатата дясна ръка на владетеля. Лявата с разперени пръсти е опряна в гърдите на лъва. И двамата изглеждат еднакво красиви. Лъвът е вдигнал нагоре опашка, преобразена в палмета, а главата му е точно като главата на Старозагорското лъвче,, обърната анфас. Такава е тя и в предната фасада. И в двете сцени между хероя и лъва има изобразена по една, розета — „порната с четири ряза", както казват възрож денските майстори. И двата лъва имат опашка палмета. А палме-тата и полупалметата са присъщи на нашето ранно средновековно изкуство. Това се вижда по каменните релефи на Плиска и Преслав; съществуват в златарското изкуство и ще ги видим и във фиалата от Шуменското плато. В нашата възрожденска резба палметата е върховен елемент на украса и красота.
А съществуват ли орелът и змията? Разбира се! Орли има върху олтарната стена, понесла надвесения горен пояс над лозницата. Скулпти-рани над вратите орли са украсявали вратите на църквите. А змията, превърнала се в змей — злото начало се губи — потъва в изобилния свят от цветя и клонки. Позната е и змията, захапала лъвчето за устата, във владиковия трон на Фичевата църква „Свети Никола" — Велико Търново. Там тя e символ на духовното гръцкo робство, а змеят — на поли тическото иго.
В жеравненските къщи по свода над менсофата майсторите скулптират от дърво по две протегнати змии и до тях — по едно пойно пиле, сякаш за да възпре с радостта си злото и ненавистта. И между тях една топка като ябъл-ката-земя. Също както рисунката от Плиска — орелът, змията и кръгът, разделен на четири (четирите посоки на света). Розети, като розетите от паната на сандъка.
Колкото за грифона, явил се само веднъж върху вратите на Хре-льовата кула, той вероятно се е превърнал в тревненската резба на качулато пиле, което пее своите пролетни песни с вдигнато нагоре красиво крило. Майсторът на Долната църква в Трявна го е изобразил красиво, също като майстора на Сандъка от Терачина. А между тях има цели десет века... Но идеята е същата: изкуство, което събужда мисъл, свързана с една идея! И напомня за надписа върху дълго-вечния камък: „... и нека роденият по-късно... си спомня за оногова, който го е направил..."

БЕЛ. РЕД.: Редакцията ще даде място и на други мнения и становища по повдигнатите проблеми.

САНДЪКЪТ ОТ ТЕРАЧИНА е една от загадките на нашето ранно средновековно изкуство. Някои наши учени, и по-точно доц. Васил Гюзелев в книгата си „Княз Борис Първи", допускат, че той е бил част от комплекта с дарове от княза до паната. Авторката на статията, като приема тази версия, прави опит за паралел на дърворезбата но сандъка с каменната пластика на прабългарите, както и с родната ни резба от епохата на Възраждането. Този метод е допустим в изкуствознанието, особено в случаи, когато други свидетелства липсват. Така е постъпил проф. Н. Мавродинов в своята книга „Старобългарското изкуство". В оскъдното наследство за творчеството и майсторството на нашите предци .Сандъкът от Терачина би заел едно от първите места, непосредствено след Мадарския конник, Съкровището от.Наги Сент Миклош и пр. Читателите ще имат възможност освен чрез текста сами да си направят изводи и от паралелите на изобразителния материал, така изобилно поднесен в този брой. Рубриката „Драга редакция" е на тяхно разположение.

Сканирани изображения от списание "Отечество" 1983 г.

СНИМКИ

Братя Българи, представям ви Българският и Първият Кивот на Завета, който човечеството познава. След дълго търсене в мрежата на качествени негови фотоси, в които ясно да се виждат сцените по-него, вече се бях отчаял, че ще намеря такива. Но явно Тангра е видял търсенето ми и един хубав ден, Провидението Му, ми донесе в ръцете един брой на списание "Отечество" от 1983 г, където в пространни страници и с големи фотоси беше публикуван, вероятно за първи път Кивота Български, това Божие чудо. Сканирах статията, както и снимките, но понеже някои излязоха 100 мб, ги пообработих, за да мога да ги кача в галерията, за да им се радвате и вие.

Разбира се, статията е юдо-комунистическа, в нея Кивотът е наречен "Сандъкът от Терачина", но няма защо да им се сърдим, защото за евреите, които управляват комунистите, не може да има друг Кивот, освен техния
Въпреки това в статията, има някои интересни анализи и съпоставки, особено акцента върху трирогия колобър, който чифутчето Хофарт оприличи "дявол", за да си оправдае зороастристката ираноидна теория

Въпреки всичко, радвайте се, Българи, днес едно друго племе, ще се спука от яд!

Идва ми да коленича пред монитора на Компа...

Браво,Данчо-това е велико...

Сандъка от Терачина/както го наричат/ сам по себе си е величествен, но това, което се е намирало вътре в него е било от изключителна важност за Българите. Сандъка заедно със съдържанието му са били символ на Българската държавност, защото именно това са били главните атрибути и символи на Върховния Български Колобър. Княз Борис не случайно го е пренесъл в дар на Папата, с това той е засвидетелствал християнската си смиреност, а и това е бил начина да докаже, че старата "езическа" религия е вече минало.
Всички беди за нас Българите тръгват от там...след насилственото налагане на християнството, след отстраняването на колобърите, след избиването на 52-та боилски рода и проливането на невинната кръв/кръвна карма/ на техните жени и деца по заповед на княз Борис I. Заради това предателство, над нас тегне проклятието на невинните деца на Тангра, които не се отрекоха от Него.

Нещо не схванах... Какво означава "...и оръжието, с което бил въоръжен"? - Когато един воин си предава оръжието, това не означава ли КАПИТУЛАЦИЯ? ПРЕДАВАМ СЕ? Не знам... А и при положение, че сме приели християнството от Византия, защо царя си "предава" оръжието на Папата?

Борката точно това и е направил - предал е царството си на папата. Освен оръжието е предал Кивота с атрибутите на колобрите, тоест предал в и духовноста на българите. От това по голямо предателство не знам да има.

Борис се покръства предавайки Бога си,рода си, народа си , но той знае, че това няма да му се размине просто ей така и има Хора, които ще се позоват на закона Торе и ще си плати за предателството. Той обаче има зад гърба си договорки с византия и с помоща на нейните войски „потушава”/как само го потушава/ бунта на 52-та болярски рода. За да си откупи опрощение за предателството и убийствата, които са му тежали на съвеста, той прави този дар на папата и както знаем Борис е канонизиран за светец, тоест „греховете му са опростени”.

Той не се предава,а им се покланя и подчинява с този жест засвидетелства благодарноста си, защото в онзи момент, когато се е изправил срещу своите боляри той е бил подкрепен от ромеите/тогава въпроса е бил Неговия живот или живота на Болярите /, но там са били и свещениците, които са питали всеки един преди да бъде убит, дали се отказва от досегашната си вяра/много християнско:"Вярата или живота?"/. Ако не са били ромеите да му помогнат, Борис щеше да е удушен както се е постъпвало с предателите заемащи такъв висок ранг в държавата.

Затова в този случай този жест не е символ на „КАПИТУЛАЦИЯ? ПРЕДАВАМ СЕ?”, а на благодарност за спасяването на неговия живот и опрощението на неговите грехове.

Пичове, вие сте изперкали тотално, къв кивот, къв Борис, кви пет лева, кивота е бил един, и е скрит от пророк Йеремия. Този кивот вашия е смешен.

Ще се отвори земята и ще се открие кои са българите. Не е вярно, че българите са чергари. Откъдето са минали, държава са оставили и бел град.

Защо наричате сандъка с еврейската дума кивот?

Бегай да цункаш задника на патриарх Максим и не се връщай никога....

Приятели - ето един текст който намерих в нета свързан с кивота! Обърнете внимание на последното изречение и си кажете мнението. Пълния текст е на адрес :

http://liternet.bg/publish/akaloianov/stb/poetyt.htm

... Единството между ключ, който същевременно е фигура на шаман певец, и разключваното от него ковчеже с дърворезбованите осемнадесет пана, представящи "свещената история" на българската владетелска институция, задължава разчитането им като едно цяло. Една от не толкова очевидните, но все пак засега единствена възможност е да бъдат обединени чраз взаимоотношението субект (певец-ключ) и обект ("песните"-пана). Към такъв прочит ни води наблюдението, че в шаманските традиции "пътникът" е сам певец на своите странствания, т.е. Омир същевременно е и Одисей, за което имаме подкрепа във факта, че певецът от бронзовата статуетка-ключ е един от двамата герои на изобразения текст на Сандъка от Терачина. Това ще рече, че само когато ключът е в ключалката на ковчежето, тяхното двуединство функционира пълноценно и освен предназначението си да осигури достъп до ритуалните атрибути, съхранявани вътре, той е разключвал ("изпявал") изобразителния текст отвън.

След покръстването в качеството на трофеи атрибутите на Върховния Шаман и езическите знаци на властта на Владетеля, включително и меча, били изпратени в Рим заедно с ковчежето и били поделени между папа Николай и крал Людовик. Статуетката-ключ нарочно била задържана - без нея тяхната магическа сила оставала "заключена". Унищожаването й чрез претопяване или строшаване ще да се е смятало за акт с непредвидими последици за довчерашните шаманисти и тя била "изоставена" (нейната съдба споделила след 893 г. и самата столица Плиска) или по-точно съзнателно заровена ("погребана") на мястото, което по право й принадлежало. Това предположение е наложено от невъзможността да обясним оцеляването й като следствие от делничната й загуба, захвърлянето или изоставянето й при някакъв битов или исторически катаклизъм и то тъкмо в пространството, обхващащо Двореца и Храма. Защото, ако наистина става дума за статуетка-ключ към Сандъка от Терачина (или негово подобие), такава немара или случайност би била квалифицирана като светотатство от съвременниците на притежателя й. За общество, което се самоописва чрез закодираните в осемнадесетте пана правила за реда във Вселената и за ритъма на Времето, загубата на ключа, с помощта на който те се декодират и изпяват при необходимост, не би могла да се тълкува другояче освен като отказ свише да бъде допуснато до познанието. И по-кратко - отказ от бъдеще. Затова отнасяйки именно като трофеи атрибутите на Владетеля, на Върховния Шаман и самото ковчеже с дърворезбованата митология, новопокръстените българи "отказали" да предадат ключа към нейната тайна.[B]

Далеч не всичко е било в ръцете на Борис - Михаил. Мнозина измежду колобърите предпочели да умрат, но да не издадат своите тайни. Затова и до днес нашите врагове не могат да намерят ключ към Тенгрианството. Но тази древна и вечноа Вяра отново ще владее над света, както е било преди хилядолетия. Юдеите го знат, християните го знаят, юдеите го знаят. Оттам идва и омразата към нас, Българите като носители на Тайната.

въпроса ми е свързан с това, че в този текст се твърди, че "българите" отказали да предадат тайните си. Има ли идея къде е този ключ, дали ако ключа се открие и се събере с кивота, няма да се случи нещо... ? Не се опитвам да защитавам Борис, но ако беше такъв предател, защо не е предал и ключа, който явно прави кивота активен?