Предствям ви една твърде любопитна статия, издирена от интернет, в която се защитават тези, които срещаме и тук - смайващата древност на българите, автохтонния им произход и влиянието им върху голяма част от народите в северното полукълбо. Автор е Иван Желязков. Първоначално е издадена във вид на книга през 2009 г. Тази статия съдържа изданието от тогава, както и допълнения по-късно. http://e-knigi.net/%D0%91%D1%8A%D0%BB%D0%B...%B8%D1%82%D0%B5
За начало няколко цитата за скок в темата:

Продължаваме с резюме на статията, дадено от автора за по-нетърпеливите:

Цялата статия се намира тук: https://www.astrohoroscope.info/balgarite.htm#1

В походен формат (*пдф) статията се намира на това място.

Аз, Българинът...!

http://www.voininatangra.org/modules/xcgal...inxt%20copy.jpg

Нариман Тарихи за българския език;

Те са многоезични, но всички обезателно знаят два езика: тюркобългарски и баштарски. Бащарският език [езикът на дунавските българи] е “бащата” на всички улчийски [славянски] наречия и им позволява леко да общуват с всички улчийци. Във времената на Стара Велика България или Аскип [Скития], всички улчийци под названието „халджийци” влизали в българската общност, но след смъртта на Туки [Атилa] и особено в годините на Авар Суба [„Аварски каганат”] някои улчийци излезли от булгарлъка [българската общност] и станали самостоятелни племена.

Самостоятелните български езици се явяват карския ["фински"], джуграйски ["угорски" или „праунгарски"], ахилски [„праславяно-илиро-тракийски“], синджски [„кавказските езици"], тюркобългарски [„чувашки"] и ляби или иске-субашки езики. Ляби или иске-субашки [„старочувашки"] език към наше време е съхранен само при мермерите [бербери].

Коренните бунтарски езици са седем, но всички те произлизат от локирския или локбирски език, който още наричали тузгарски, ляби-български, а също и старосубашки - в чест на алпа Субан. Локирският език породил карския[„фински"], карският език - джуграйски [„пра-унгарски"], джуграйският език - синджски [„кавказски"] и новосубашки [„чувашки"] езици; синджският език произвел ахилския, а новосубашкият – тюрко-българския език. Много невярно наричат новосубашкия език „тузски или тузгарски език". Сулейман ибн Дауд [български поет и учен от XII в.] нарича локирския език „старобългарски език [„прабългарски"] и това е правилното.
Ахилският език се дели на множество наречия, едно от които е бурджанското – нa което говорят сегашните барджийци [перси] и улчии [„славяни"]. Тракобългарският език на шега наричат смес от бурджанско и тузско наречия.

Едно време у нас се отделяло малко внимание на изучаването на карски, джуграйски и улчийски езици, но с идването в Буляр през 1121 г. на Садък ал-Галидж [„Новоградеца"] и по-късно на Абдула ал-Гарнати ал-Маджари [„Гренадеца" и „Унгареца"] този пропуск бил ликвидиран.
Садък ефенди станал завеждащ катедрата по карски и улчийски [„славянски"] езици, а Абдула ефенди - катедрата по маджарски [„унгарски"] език. По думите на Садък ефенди;
„Улчийският език, както и бурджанският се образуват от ахилски език и затова много писатели считат улчийския за „ахилски", обаче между тези езици, въпреки родственноста им има големи различия. Затова барджийците [иранците] не разбират улчийците (славяни), макар фарси [древноперсийски] да се явява бурджанско наречие."


За тамянските или утигски уруси Пещак разработил писменност, състояща се от стари ахилски [балкански] или крешски [„гръцки“] букви и няколко други знаци. Тази писменност, която много българи наричат „българица", използвали и в Улуг Булгар, и в Хазария. Куштан [Константин Философ] я утвърдил в качеството на писменност за кара-бурджанските [дунавски] българи.