Третият знак е един от най-сложните в редицата от знаци в надписа от Елеза. Той представлява квадрат с точка в средата, пресечена в центъра от дълга вертикална черта. Под нея три дупки, разположени хоризонтално една до друга. Дългата вертикална черта пресичайки центъра на точката, който се явява и център на квадрата, излиза извън него и докосва средната от трите точки.
Още с описанието се вижда, че третият знак от надписът е сложносъставен, изграден от множество елементи, които сами по себе си представляват отделни знаци. Затова ще разгледам тяхното значение, както отдено, така и в взаимоотношенията, с които влизат с другите знаци, за да оформят общото излъчване на символа, като плановете, в които ще ги разгледам, ще са поне два: духовен и материален, като духовният план ще съдържа сътворителното значение на символите, а материалният – всичко останало. Важно е да отбележим, че самите елементи на символа изразяват числени стойности, а техните комбинации и взаимоотношения, пораждат нови такива. Третият знак от надписа от Елеза, представлява една динамична конструкция, която отразява процеси в космичният и земен план на битието. Поради това, първом ще представим значението на всеки елемент от знака, поотделно.

Значение на елементите на третият знак:


1. Дълга вертикална черта – Оста на Света (Игдразил)/Световното Дърво, Космичният Стълб (Скамбха); Единият Лъч на Живота-Фохат (Космическото електричество); Светлината на безтелесният Огън; Инну Мехрет (Северният Стълб в Хелиопол); ос на въртене на планетата

2. Точката в центъра на Квадрата – Божественото Сътворително Първоначало, Девственото Яйце-Световното яйце, Световната Душа.

3. Квадрат/Четвъртичност: Божеството като Вселена (Брама Праджапати с четири лица); Огъня; 4-те свещени Сили – Тетрактис; Тетрадата - Свещената Четворка – Източник на Природата, образец на Боговете (Питагор.); „Държача на ключа на Природата” (Питагор.); четириделно устройство на света (небето и земята); Средният Свят; Световната Душа; Престола на Славата; четирите свещени животни; Пресветите Четирима (Четирима Махараджи, Властелини на Света, Велики Царе, Деви); Небесният човек (Пуруша); четирите елемента; четирите посоки на света; четирите сезона; четирите годишни точки; четирите периода в живота на индивида; Божественият град (Олимп, Хелиопол, Асгард и т.н.); Богинята Майка/Афродита (Венера); Култивираното пространство-нивата за посев; число 4.

4. Три точки в хоризонтална линия под квадрата: числото 3; Троичността, Троичният Единен, Свещената Троица в материалния план на битието; Шива и Зевс Триопас; трите звезди от колана на съзвездието Орион, в тяхният надир (най-ниско положение) над хоризонта; земната, проявена физическа Природа; Подземният свят; зърното за посев.


По форма, знакът много прилича на днешната буква Ф или на сурвачка ( http://www.ivanstamenov.com/wp-content/upl...09/09/surv6.jpg ) с тази разлика, че основната част от знака е квадрат, а не кръг или елипса. Основната част на праисторическият аналог на този знак, примерно в пещерата Магура е кръг, а не квадрат. В Магура се среща и квадратният знак, но вътре в него има вписан кръст и не е пресечен с дълга вертикална черта. Квадратът с вписан кръст в него е жив знак чак до наши дни.
Квадратът като геометрична фигура и като символ дефинира същността на третият знак от надписа от Елеза, което идва да покаже, че в съзнанието на жителите на селището е преобладавала четириделната представа за устройството на света и битието, представа, каквато са имали немалко народи на света, между които маите, китайците, египтяните, народи от Близкият и Далечен Изток. Детерминантата на квадрата в знака, ни говори също, че философските схващания на народът обитавал селището в района на Елеза, са сходни с космогонията на херметиците и питагорейците, т.е. те най-вероятно са били типичните за Балканският полуостров и близките нему региони схващания. Друг равнопоставен детерминантен елемент в знака е дългата отвесна черта, чието начало, сякаш идва от нищото, пронизва цялата конструкция на знака и докосва средната точка на троичният знак под квадрата. Оттук можем да извлечем още информация за характера на знака и неговата същност, че той е соларно-хтоничен, защото отвесната линия едновременно свързва и разделя позициите „горе” – „долу”; „небе- земя”; дух-материя”, пораждайки в средината плоскостта на квадрата, т.е. един среден, средищен свят.
И понеже сме дали значението на всеки един от елементите на знака поотделно, по-горе, нека погледнем неговият духовен аспект, който засяга моментите преди Сътворението на света и неговото Начало. Излизането на отвесната вертикална черта сякаш от нищото, не е случайно. Логиката говори, че над него, би трябвало да има символ или знак, който да го излъчва или изпраща. Но такъв няма. И това не е случайно. Това говори за същността на космогоничните представи на населението, в които Безначалното Начало е една абсолютност без форма, без видим образ, без възможност да бъде изречено и дефинирано по някакъв начин. Това Безначално Начало излъчвайки самото Себе си се Самодефинира, пораждайки първата опора (точката в центъра на квадрата), която същевременно пронизва и разполовява. В древните космогонични представи на Изтока, това е процес на оплождане на Девственото яйце и превръщането му в Световно яйце, което се разчупва, неговото съдържание се излива, пораждайки геометрията на квадрата (тетрактистът) , т.е. самата конструкция на времепространството, което от своето абстрактно, отвлечено състояние, придобива своята конкретна, умопознавателна структура, която дава възможност на сътвореното да осъществява битие. Самият този акт представлява една числова поредица 1,2,3,4, като тройката (троичността) тук не е явна, тя е скрита и безформена, т.е. иманентна. Съвсем ясно е, че квадратът в символа (както е представен) е едно изливане, едно разгръщане същността на точката в плоскостта.
В херметизма, квадратът с точка в центъра му е символ на Световната Душа (Anima Mundi, Атман в индуизма ) или матрицата на Природата, която трябва да се облече в материя и вещество. Питагор също ще каже: “Душата е самодвижещ се свят; съдържащ в себе си четворка - тетрактис (съвършения куб) и се явява на него”.
Налице е процесът на развиване на Вселената от нейното изначално абстрактно състояние на Идея във Върховното Самосъзерцание на Абсолютното към вещественост, битийност, т.е. проявеният във форма Живот. Затова квадратът в този аспект изявява силите и елементите на сътворението, посоките на времепространството, организацията на хаоса, който е цялата онази вибрационност на Излива на Върховното Самосъзерцание на Абсолютното или казано направо: квадратът е Абсолютното, Самосъздаващо се като Човек и Вселена. Символ на този процес в индуизма е Брама Праджапати (четириликият Брама), чиито лица, в някои култури като тези на индианците киче и мая се схващат и като божества, които макар да притежават своя индивидуалност и да управляват четирите ъгъла на Вселената* са неделими същности от Върховната Същност, наречена с прозвището “Сърце на Небето” (вж. Пополвух.)
Знанието, което ни дава описанието на целият този процес, разкодиран от символа е, че населението в района на Елеза е имало оформено пантеистично схващане за Бога, Неговата проява и битие.
Няма как да подминем геометрията на горната част на символа, включваща квадрата с точката, пронизана с вертикалната ос, без да споменем Египет. Никога не трябва да забравяме Египет, когато говорим за праисторическите схващания на дедите ни, обитавали тези земи, тъй като става въпрос за една обща културна изповед, независимо от това, дали археолози, историци и египтолози я признават или не. Там имаме великата богиня Нут, която се превръща в крава. Четирите крака на кравата са четирите подпори на Небето, на които са подпрени четирите му края в четирите посоки на света. Най-важното, обаче е, че бог Су/Шу (елемента въздух) стои като стълб в центъра на цялото мироздание. Няма по-ясно, картинно-символно описание на горната част от третият знак на надписа от Елеза. Нито пък по-ясно опредметяване на тази идея от четирикраките глинени култови масички от нашите земи от късният неолит. Диханието на Единният Лъч чрез „разбиването” на Точката/Яйцето е осигурило чрез геометрията на квадрата пространство, в което елементите „да дишат” и да се съчетават, да имат своята обособена индивидуалност, йерархичност и функции. В този ред на мисли, квадратът се явява и първият символ на Великата Майка като Материя, която бива оживена и динамизирана от Единият Дъх (космическото електричество Фохат) в идеята да създава форми. Неслучайно той е символ и на Афродита (Венера) в един по-късен период. Без геометрията на формата, ние не можем да имаме зримост на проявата и различният тип енергии, с които да работим и да се осъществяваме.
Нека сега извадим тази горна част на символа от плоскостта на равнината и го поставим мислено в триизмерността. Не ни остава нищо друго, освен да спуснем перпендикуляри от върха на оста към четирите края на квадрата или обратно от четирите края на квадрата към върха. Какво се получава? Получава се острият планински връх, геометрията на пирамидата, или формата на Бенбена в Египет. Тази геометрия не е изявена видимо в знака от надписа, тя е иманентна, кодирана или горната част на знака съдържа в себе си ясно и видимо изразен хоризонталният план на пирамидата. Но именно тя (пирамидата) е изначалната и най-древна форма, с която древните българи почитат върховното божествоТара/ Тангра - островърхият скален планински връх с гладни равни склонове, наречена Самар (Вж. Джагфар Тарихи, Том 1). Явно, точно по този начин е възприеман и Елеза, затова на него е било основано светилище и селище. Същият процес е протекъл и на съседните върхове с пирамидална структура – Малка и Голяма Драгойна ( http://www.voininatangra.org/modules/xcgal...44/DSC_0047.JPG ).
Важно е да отбележим, че „духът на изобилието” в древнобългарското духовно мировъззрение е със същото име Самар (Субаш), а неговата съпруга е Ашна (Ашнан, Езина, Нисаба) („Господарката на изобилието”). Каква, обаче е връзката на един дух на изобилието с островърхите планински върхове? Той би трябвало да е пряко свързан с плодородните полета на низините и разливните речни тераси. Това е логиката на човешкото мислене, която не всякога е валидна, когато говорим за боговете. Според „Джагфар Тарихи”, Духът на изобилието Самар (Субаш) спасява българите от два Потопа, а едно от местата, където се е извършвало това спасение са именно островърхите планински върхове, на чиито слънчеви терасирани склонове се е извършвало и земеделието до оттеглянето на водите и връщането на пригодността на земята в равнините за земеделие. Със сигурност такива места за местното население в онези времена са били върховете Малка и Голяма Драгойна и самият Елеза.
„Джагфар Тарихи” ни свидетелства, че родното място на Самар е остров Креш (Крит), за който казва нещо много интересно: „Той в началото висял на Небето, а след това се спуснал/паднал на Земята”. Абсолютно същото е казано и за египетският пирамидион Бен Бен. Тълкуванията тук могат да бъдат много и различни, но едно е неоспоримо: земните неща си имат своите небесни първообрази, а всички процеси, своите космични първопричини, затова преди да имаме земното им изражение, ние първом имаме тяхният небесен базов, матричен първообраз, чието овеществяване, т.е. реализацията им в плътна форма преминава през геометрията на тетрактистът (квадрата), чрез който се извършва тяхното низходящо движение и слизане. Така Небесните принципи придобиват своето планетарно изражение и измерение. Това в знака от надписа е символизирано именно с трите точки под квадрата, които заемат северното низходящо положение. Поради соларно-хтоничният характер на знака и неговото разположение север-юг, динамиката на процесите, които той изразява са от север на юг – възходящи, от юг на север – низходящи. Това ни навежда на мисълта, че висенето на остров Крит в една висока небесна позиция и след това падането му на земята, подобно египетският пирамидион Бен Бен, най-вероятно има и своето астрономическо тълкувание като визиращи позицията на дадено небесно тяло или група такива тела (планети, съзвездия и т.н.) на небето, в двете му положения спрямо небесният хоризонт – зенит и надир.
Всичките тези процеси са възможни, както казахме, благодарение на магнитно-гравитационните свойства на повърхността на квадрата, който подобно на водната повърхност може да отрази и възпроизведе(неслучайно той е символ на женският принцип, този на Майката.) същността на Божествената Единица (символизирана от Оста на света). Този процес има още един митологичен сюжет, в който Нарцис се оглежда във водата, себевлюбва се и умира. (Така Висшият Аз на човека умира за своята небесна същност, за да придобие своята земна въплътеност и измерения.) По този начин и абстрактният, ирационален ум на човека добива своите конкретни, рационални измерения. Квадратът като свещена геометрия отнесен към същността на човека е символ и на човешкият рационален ум , който дефинира културното пространство в четирите посоки на света от природното такова и прави човека господар над природното естество. Хаосът на стихиите е овладян и това е основа и предпоставка за създаването на цивилизацията. Самопознанието води до себеосъществяване, защото е налице себесъзнанието. Човекът опознава мирокосмоса, който в себе си носи, в своята троичност като дух, душа и тяло.
Конкретният ум на човека, обаче, остава заключен в измеренията на времепространството, ограничен като възможности, но затова пък е абсолютен властник в това ограничение. Именно това негово свойство е отпратка към първият символ от надписа, на топорът-лабиринт, в който минотавърът Астерий бе абсолютен властник. Сега той е изместен от човека. В третият символ от надписа от Елеза конкретизираното, организираното, дефинираното и хуманизирано пространство на света, представено чрез квадрата е разделено чрез вертикалната ос на две полукълба, на две части с обща граница, които са едновременно разделени и същевременно не са – раздвоение на единството и единство на раздвоението (това е семейството). Затова този знак, макар да има най-различни разновидности, точно с тази калиграфия, той се среща единствено в Линеар А и е уникален, свойствен за него знак. Умът работи с двойнствеността на полярността и въз основа на нея изгражда познанието за света.
Изграждането на темелът на цивилизацията започва именно с тази негова способност (на ума) да направи светът пипаем, осезаем и зрим за сетивата на тялото, както в космичният план, материята да бъде осезаема и пластична за импулсите на Духа. Магнитно-гравитационните свойства на свещената геометрия на квадрата, извличат от същността на Огъня - Светлината и по този начин материята става движеща се, гъвкава и пластична, създаваща форми. Тя става една одушевена и оживотворена основа за конструкции, първата, от която в йерархията на мирозданието е местопребиваването на безсмъртните богове – Божият град, Небесният Олимп, чиято геометрична форма е именно пирамидалната, тази на острият планински връх с полегати склонове, а пирамидионът, който е на върха е символ на самото Богоявление и Всеприсъствие. Този “Небесен Йерусалим” винаги е самосветещ ( името Ашна/ Нисаба, съпругата на Сабан, съдържа именно този корен - блестяща, сияйна) а основата му – квадратна. Именно тези конструктивни елементи на Божият град съдържа и третият символ на надписа: върхът представен чрез вертикалната ос на единицата, стената е троичността (която в горната част на знака е иманентна), а неговата площ – четвъртичността. Божият град е на Небето (или в пространството между небето и земята) или слиза от него, каквото е описанието на Небесният Йерусалим в Откровението на Йоан.
Ясно става, че свещената геометрия на тетрактисът (квадрата) служи за създаването на основите на много поселения, съоръжения - храмови и обществени свети места, възпроизвеждащи структурата на мирозданието. И въпреки това, нека обърнем поглед и към структурата на нашите капища, както и градоустройственият план на град Плиска. В “Българска митология/Енциклопедичен речник”, 1994 г., на стр. 163 е казано:

“ В средата на правоъгълният Външен град на Плиска се намира четириъгълният Вътрешен град, а в неговият център е квадратната дворцова сграда и което е по-важно в случая - вписаните четириъгълници на езическите капища.
Четириъгълният хоризонтален модел на организираната вселена носи в себе си акта на сътворението, на подреждането . Този акт се извършва в неговият център, който има най-голяма свещеност. Той е център на света, централно място между изток-запад и юг-север и е характерен като представа за източните народи. През него минава оста на света – Axis Mundi и тук в началото на света е извършен акта на сътворението . Оста на света, свързва хоризонталният модел с вертикалният и така оформя най-важната точка в пространствените характеристики на вселената – центърът”.

Дори и в ранното средновековие, Българската държава продължава да следва и съхранява тази свещена геометрия на квадрата, тази древна традиция, която ни представя и третият символ на надписът от Елеза( http://www.voininatangra.org/modules/xcgal.../DSC_0243~0.JPG ). Нещо повече, като идея и строеж Плиска е мислен именно като “Божи град”, в който Тангра да “пребивава” и “царува” със своя народ, като негов Дом. Градежите там следват неотменно структурата на свещеният квадрат и четирите му ъгъла, които тук се изрязяват и с 4-те колони на аулите и култовите сгради (http://www.voininatangra.org/modules/xcgal/albums/userpics/10544/DSC_0245.JPG )

Египетският Хелиопол (Градът на Слънцето) също има конструкцията на геометрията, заложена в символният знак от надписа. Египетското му име е Инну Мехрет – “стълбът” или “северният стълб”. Този свещен стълб е бил издигнат на свещен хълм или могила, където се състоял Първият Изгрев, още преди епохата на пирамидите, което напълно отговаря на горната част от третият знак на надписа от Елеза, който разположен в триизмерността, представлява основното скеле за конструкцията на пирамидата, заложена като идея, но още неосъществена като материя. Същественото в схващанията на египтяните за Иуну (Хелиопол) е, че той е първата суша, която е изплувала от първичните води, в момента на Сътворението; земята на “Първото време”, времето на царуването на боговете. Падането на Бен бен от Небето и поставянето му след това върху стълба Инну Мехрет със сигурност символизира слизането на Хелиопол, падането му в първичните води и излизането му оттам като “първата суша”. Тук със сигурност имаме един алегоричен разказ за това как висшите идеи добиват материален израз и форма, уплътнявайки се през четириизмерността на първичният воден хаос (астралният свят), но имаме също така и една асоциация с първичната пирамидална могила Татенен (Танен, Тенен), която също както Иуну се издига от водният хаос и е Първата суша. Татенен, обаче е източника на храна и хранителни припаси. Такъв е и библейският Иуну (Хелиопол), който е един от трите градове-складове в Египет, където зърното се е съхранявало по време на зимните месеци, както и по време на седемгодишният глад, който е описан в разказа за Йосиф в Книга Битие. Явно е, че градът на Елеза е имал и функциите на складов град за зърно и брашно, който със сигурност е захранвал с провизии селищата разположени по съседните върхове (Малка и Голяма Драгойна), както и всички други поселения в областта. Но асоциацията му с египетският Иуну (Хелиопол) в този аспект, получена при разкодирането на символа в надписа, едва ли е случайна.
Това идва да обясни връзката между зърнопроизводството и писмеността – една загадка, която надписът от Елеза като цяло ни задава. Тя се крие в съпругата на Сабан (Субаш), алп-биката (богиня) Ашнан, която като Нисаба ( в Самар/Шумер) от богиня на зърното става богиня на писането, счетоводството и измерването (изследването) и, още по-важно тя се превръща в покровителка на книжниците и писмената мъдрост. Въз основа на тази двоична функция на Ашнан е елементарно да се предположи, че писането тук е във връзка с нуждите на земеделието, добива на зърно, складовото му съхранение, разпределение и обработка, още повече, че в този период на Шумер, нейният съпруг, духът на земното щастие и изобилие Сабан (Субаш) започва да се нарича и Хая (Khaya), (прозвище с вероятно значение на "Живот") и е "богът на запасите и складовите помещения”.
Изследователите Майкъл Хофман (“Египет преди фараоните”) и Шилд (“Праистория на долината на Нил”), установяват в своите изследвания, че земеделието в Египет е било привнесено. То е започнало някъде към 13 000 г. пр. хр. и внезапно е приключило към 10 500 г. пр. хр. В периода на 13000 г. пр. хр. в палеолитните оръдия на труда се появяват хромели и пластини за сърп, които внезапно изчезват, по необясними причини към 10500 г. пр. хр, отново заменени с каменните оръдия на труда, ползвани от населението, преди появата на хромелите. Имайки впредвид високоразвитата земеделска култура на населението от района на върховете Елеза и Драгойна, египетските връзки и препратки съществуващи в самият скален надпис в сърцето на самият град, дават основание да се предположи, че има връзка между внезапната “земеделска революция” в Египет в периода между 13 000 – 10500 г. пр. хр. и населението в района на Елеза и Драгойна. Каква точно и конкретна е връзката, дали високоразвитата култура на това население е сложила началото на това ранно земеделско развитие и общество в Египет или след оттеглянето му оттам е поело към Балканите и се е заселило в Родопите в района на върховете Елеза и Драгойна, отговор на всичко това, ще дадът едни бъдещи находки и изследвания. Тук ние само ще дадем хипотеза по този въпрос в контекста на разглеждането. Скалният надпис, култовите кладенчета изсечени върху скалите, счупените хромели и основите на полукръглите каменни къщи е това, което се вижда на повърхността днес.
Съвсем правилно е предположението, че счупените хромели не са прищявка на времето, варварско действие на зложелатели, а част от свещен обряд, извършван на върха, в града. Счупването на хромелът/мелницата е съществуващ митологичен сюжет в скандинавските саги и в “Одисея” на Омир. В Скандинавието я срещаме в старонорвежкото стихотворение “Песента на Гроти” (Grottasöngr https://en.wikipedia.org/wiki/Grottas%C3%B6ngr ) , в което две великанки Феня и Меня са купени като робини от датският крал Фроди. Те били вързани за една вълшебна каменна мелница и били заставени да я въртят без почивка, произвеждайки за краля злато, мир, изобилие, всичко каквото той пожелае. И колкото повече произвеждали, толкова повече кралят не спирал да иска все повече и повече богатства от тях. Великанките се разгневили на Фроди и запявайки “Песента на Гроти”, с голяма ярост започнали да въртят мелницата, толкова бързо, че валовете на мелницата се пропукали, смилащият механизъм се строшил и магическият камък се счупил на две.
Сходен е и сюжета в Двадесета песен от “Одисея” (“Произшествия преди избиването на женихите”), където 12-сет робини прислужват на женихите в дома на Одисей, мелейки на ръчни хромели ечемика и пшеницата за храната на пировете им. Една от тях, наречена просто “мома мелничарка”, изнемогва от тежкият труд, изоставя хромела си и обръщайки се към Зевс (Сабан) с “вещателно слово” ги проклина, предвещавайки техният последен пир и близка смърт ( http://bogdanbogdanov.net/pdf/171.pdf )
Какво знание ни дават двата митологични сюжета? Световните епохи са оприличени на въртящ се хромел, който има точно определен брой завъртания и точно определено количество енергия, и когато тя свърши, хромела се счупва, а краят на епохата най-често е ознаменуван от катаклизъм, който пречиства и освобождава, за да сложи началото на една нова епоха. Катаклизмът не е само планетарно явление, той засяга и обществено-социалният организъм на човечеството, който се разрушава от нерешими конфликти и революции. В началото е заложен и края, но във всеки край стои едно ново начало.
Греъм Хенкок в своя труд “Следите на боговете” (Fingerprints of the Gods : The Quest Continues, 2001) изказва тезата, че “счупването на небесната мелница” (“Въртящият се сияен купол на небесната сфера се асоциира с воденичен камък, буталка, въртоп или хромел“) или “мелницата на боговете” символизира преходът (на всеки 2600 г. ) от една епоха към друга, преход, при който се извършва прецесия ( https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9F%D1%80%...%81%D0%B8%D1%8F ) Слънцето изгрявало в продължение на 2600 г., в едно и също съзвездие, започва да изгрява в друго.
Въз основа на всичко написано дотук е нормално да предположим, че обрядът със строшаването на хромелите на Елеза е бил в рамките на горните два митологични сюжета и съдържа тезата на Хенкок, т.е. това е бил обряд, свързан с прехода от една епоха към друга (чупенето на хромелите). Неслучайно третият знак от надписа, погледнат именно от този ъгъл, представлява въртящо се около оста си тяло - въртящ се хромел, който мели зърно (трите точки под него в писмената система на Египет, означават именно зърно) или въртящата се около оста си планета Земя. Ще опонира някой: не е вярно, Земята не е квадратна. Това по същество е така, но не е точно така в символното мислене на културите на отделни народи. Редица култури са изобразявали земята чрез квадрата. Такива са например Месопотамия, Египет и Китай, които изобразяват Земята чрез геометричната фигура квадрат. В тоя ред на мисли, третия символ от надписа в неговият астрономически аспект, може да се изтълкува и в идеята за въртенето на земята около оста й и нейната прецесия, като трите точки под квадрата в знака, да са изсечени именно в този смисъл, като три положения на оста на въртене или три прецесиални епохи.

Нека сега разгледаме генезисът на долната част от третия знак на надписа, изсечените три точки, в посока Север, подредени хоризонтално, в една линия, средната от тях е докосната от Световната Ос (дървото Игдразил), с което символът става цялостен. Поставени в контекста на идеята за Световното дърво Игдразил, трите точки, това са неговите три корена, които пронизват три свята (на хората, на боговете и на великаните),
а в самите корени се намират и три извора (изворът Урд („съдба“), изворът на Мъдростта и Хвергелмир - „кипящ котел“).
Ясно е, че Сътворението не свършва с геометрията на квадрата и неговата числена стойност 4, който в скандинавското митологично въззрение е символ на Средният свят,а в четирите му ъгли стоят четирите елена Даин, Двалин, Дунейр и Дуратрор.
Нужно е изливът на Върховното Самосъзерцание на Абсолютното, да развие геометрията така, че да създаде всички останали светове и да доведе Сътворението и Човечността, която го съпътства, до възможно най-плътната материалност и най-бавни вибрации. Тетрактисът още не ги дава, той само ги предпоставя, нужна е долната част на Световното дърво да бъде проявена. Именно затова в Тайната доктрина. Космогенезис, стр. 208, на Елена Блаватска е казано:
“Четворката е символ на Вселената в нейното потенциално състояние или състояние на Хаотична материя и тя се нуждае от Духа, за да я изпълни с дейност; т.е. изначалният абстрактен Триъгълник трябва да напусне своето едномерно свойство и да се разпространи в Материята, образувайки по този начин проявената основа в тримерното пространство, за да може Вселената да се прояви по достъпен начин. Това се постига чрез разгънатият куб”.

Затова в горната част на символа, ние имахме закодирани и иманентно вложени в него триъгълникът с връх нагоре и конструкцията на пирамидата, които са нищо повече от медитиращият в “лотос” Небесен Човек, “Сънят на Вишну”, символ на несекващото Върховно Самосъзерцание на Абсолютното, нерушимо и вечно, дори в акта на Сътворението и развиването на времепространството.

Нека да видим как е описан този процес на създаване на тази група от три точки в символа, под квадрата, отново в “Космогенезисът” на Тайната доктрина на Елена Блаватска (стр. 278): “От този божествен пламък на „Единния” се запалват три низходящи групи. Имайки свое потенциално битие във висшата група, те сега стават определено различни и отделни същности”.
И още:
“Когато този небесен Триъгълник и Тетрактисът са отразени във Вселенската материя като астрален парадигматичен човек, те са преобърнати и Триъгълникът или съзидателната мощ, се отхвърля по-долу от Четворката с върха надолу. Така, “както е горе, така и долу”.

(вж. също “Трите крачки на Вишну” )*

Процесът на Сътворението достига своята най-ниска точка, формирайки плътните материални светове в най-ниският спектър на вибрации, но не спира дотук, динамиката на енергията и нейната циркулация прави своеобразен “завой”, “ завръщане”, защото диференцираността не може да съществува без общата основа на единството, това би довело до разпад на сътвореното и непроявеността на Живота.
Във вертикалната конструкция на символа ние имаме числата 4 (тетрактис), 3 – Троичният Единен в битие и съществуване и 1 – оста на света (Игдразил), която ги съединява. Какво прави циркулацията на енергията?
“Космогенезис”, Елена Блаватска, стр.120:
“Той сияе като Слънце, той е пламтящ, божествен дракон на Мъдростта, Ека (Един) е Чатур (Четирима), и Чатур си взема Три и съюзът поражда Сапта (Седем). В него са Седмина, които стават Тришада, сонми и множества”.
Магнитно-гравитачните сили на горната повърхност на квадрата се разпределят и в долната му повърхност и най-образно казано привличат трите точки (Троичността в най-долният план), давайки им трайност и стабилност и съединявайки се с тях (това е показано в символа чрез вертикалната линия на оста) се образува числото 7.
Развиването на Върховното Самосъзерцание на Абсолютното - образецът на Боговете (Човечността) продължава и в този план, като тук виждаме вече Шива, който към четирите лица на Брама Праджапати (Шива с 4 лица http://images.nortonsimon.org/fcgi-bin/IIP...ID=350&CVT=JPEG ) прибавя и своите три очи (Зевс Триопас). Четирите му лица са разположени в четирите посоки на света, на самият лингам (стълб, фалос), което отново ни връща към идеята за квадрата пронизан в центъра му със световната ос, какъвто е самия знак от надписа. Тази идея присъства в нашата праисторическа култура и за нея свидетелства един артефакт, намерен от водещият разкопките на Перперек, проф. Овчаров (вж. . http://www.voininatangra.org/modules/xcgal...os_Perperek.jpg ) При този артефакт квадратът е представен под формата на стол/трон, а фалосът/лингамът е поставен в центъра на седалката на стола/трона (Престола на Славата)*, без атрибутите (главите), които има в индийската културна изповед. Това говори, че артефактът от Перперек, най-вероятно представя чистата и първоначална идея на изповед на онази Божествена Сила, която в Индия е именувана Шива (Сива-Василица на български, според Г.С. Раковски).
Шива живее в планината Кайлас. Връзката му с планинските върхове е повече от очевидна*.
Появата Му в този материален план на творението не бива да ни учудва.Въпреки своята плътност и бавна вибрационност, циркулацията на енергията от слизане към издигане изисква необходимостта от действието на силите на творчеството, съхранението и разрушението, които съпровождат еволюцията на формата. Без силата на разрушението, зародишът в зърното не може да разкъса обвивката си и да покълне. Митът разказва, че някога Брахма разрешил на демоните да построят три крепости и те построили един град на небето, друг - във въздуха и трети - на земята. Така те се почувствали в пълна безопасност и решили да покорят боговете. Тогава Шива изстрелял една стрела, с която поразил едновременно трите града и те изгорели като слама. Сива/Шива, тук е в същата роля, каквато има Тор със своя свещен чук Мьолнир, бранейки Асгард от попълзновенията на великаните.
Формирането на числото 7 като 4+3 създава Саптапарна – човека-растение, състоящ се от седем части *.
Тук отново се връщаме към символизма на първият и втори знак на надписа от Елеза, където човекът бе символизиран чрез дървото (кръста), а човешката жертва бе необходимост за кръговрата на земеделският и космичен цикъл.
Древнобългарският епос ‘Сказание за Чулман” също свидетелства за него

Каза на Дъба Тангра:
(74) Само седем клона
трябва да се обгръщат,
не допускай осми до себе си –
прогони го под земята!”

Растителният мотив в Сътворението на човека е доминиращ в свещената книга на индианците киче “Пополвух”. От четири опита за създаването на човека, две са свързани с растенията и едно с дърветата, като успешно е последното, в което от бяла и жълта царевица била създадена плътта на първите четирима човека на земята.
Расата на хората създадена от дърветата била унищожена. Важен мотив в нейното унищожение е, че срещу тях се възправят дори собствените им мелнични камъни, които ги обвиняват, че били измъчвани, защото денонощно били мелили, без никаква почивка: «...сега, когато вече не сте хора, ще опитате нашата сила. Ще смелим и ще превърнем на прах вашата плът». Тук отново виждаме идеята за «небесната мелница», прецесията и смяната на епохите, в които важна роля играе именно разрушителната сила на бог Сива/Шива, която освобождава старото, за да отвори пътя за новото. Една човешка раса си отива, за да освободи място на следващата.
Расата на “хората-дървета” или “хората-растения”, носи зародишите и началата, които в бъдещето ще обвържат здраво човека със земеделието и обработката на земята и ще го закрепят стабилно в земният план и съпровождащият го планетарен бит. Спомен за тази раса е останала в древнобългарската общност в името на българите-агачири (агатарам/агатирам), т.е. “хора на дърветата”, които според Джагфар Тарихи се нарекли така вследствие голямото земетресение, предшестващо Потопа, който залял Самар, което било толкова мощно, че от него опадали листата на дърветата. Те се заселили в Египет, където живяли известно време и построили множество “планини” – Самари или Джукетау (молитвени планини-храмове), т.е. Джагфар Тарихи позиционира строителството на пирамидите в Египет в периода 11 000 – 10 000 г. пр. хр., за което свидетелстват и най-новите научни изследвания на Бювал и Хенкок, и който съвпада и с периода на внезапната “земеделска революция”, констатиран в Египет (13000-10500 г. пр. хр.), като посочва и народа, който ги е построил – българите-агатирам/агачири. Най-вероятно те са тези, които са построили града на връх Елеза и са създали самият надпис, тъй като “Джагфар Тарихи” не сочи пътя и местата по които са минали, за да достигнат Египет, разселвайки се на Запад. Затова можем да предположим, въз основа на всичко казано дотук, че най-вероятно, техният път е минал през тази част на Родопите и е продължил на юг, към Египет (не е изключена, обаче и обратната възможност, тук ще акцентувам на първата).
Идеята за пирамидата е иманентно кодирана в горната част на знака, а в долната ние виждаме нейната реализация и материализация, т.е. можем смело да предположим, че на един материален план на тълкуване, трите точки в долната част на знака са именно трите пирамиди в Гиза, и за които, вече е известно. че са своего рода земна карта на “колана” на съзвездието Орион в неговата най-ниска точка през 10450 г. пр хр., в която година Слънцето изгрява в съзвездието Лъв. ( вж. Грейъм Хенкок “Следите на боговете) . Основанията за този тип тълкуване в нашият случай ни дават, както и процесите на материализация, които описахме в метафизичният план на разглеждане на символа, така и самото положение на трите точки в знака и в самият надпис като цяло – ниско под символа и под равнината на самият надпис като цяло. Със съзвездието Орион, обаче се символизира и олицетворява самият Асар (Озирис), който придобивайки вечен живот след смъртта си, възкръсва в съзвездието Орион като “Неб тему” – “господар на човечеството, господар на света” (Пантократор) ( https://books.google.bg/books?id=siXEAgAAQB...Nebtemu&f=false ).

Факт е, че в древен Китай, съзвездието Орион е едно от 28-те зодиакални съзвездия, известно под името Ксиу (宿) и под името Шен (參), което буквално значи "три", именно заради трите ярки звезди образуващи пояса на Орион, който се превръща и в своеобразен негов символ.
Ранните индуси наричат съзвездието Исус Триканда (Isus Trikāndā) - тройно-съединената стрела, а по-късните индуски рабирания му дават името Мригачирас (Mrigaçiras ), буквално “главата на антилопата” (Пронизана от стрела) (http://www.lordbalto.com/images/antelope2.jpg
). Това отново ни връща към идеята за Шива Разрушителят, който със стрелата си изгаря трите крепости на демоните. Връзките и асоциациите на Сива Василица/Шива Натараджа(и под формата му като Рудра) и колана на съзвездието Орион са повече от очевидни.
Тук трябва да кажем също, че едно от имената на звездата “дзета” от “Колана на Орион (дясната звезда) на арабски е Ал Алкат (Al Alkat) – “Златни зърна” (или Златно зърно), наименование, съвсем близко до символизма и значението на египетският йероглиф за зърно (три точки).
Растително-земеделската функция на Асар (Озирис) като господар и съдия в подземният свят е известна всеки, но в контекста на надписа от Елеза, трябва да отбележим, че той научава хората как да засяват, отглеждат и събират реколтата от ечемик и жито, да мелят житото и да правят от него хляб.
Разкъсването му на парчета от Сет и тяхното разпръскване и заряване в земята, са нищо повече от свещен символ на сеитбата на зърното и съпроводът на човешката жертва, която трябва да осигури вегетацията и плодородието. Срещу силата на разрушението олицетворявана от Сет (сила на Шива), която томизира (атомизира) материята и не позволява вечност и трайност на формата, стои силата на съзиданието, олицетворявана от борбата на Аст (Изида) да събере отново разпръснатите части на съпругът й Асар и да възстанови равновесието - символ на уплътняването на материята в нейната зрима форма. Загубата на фалосът, обаче, (а именно на световната ос, световното дърво), не позволява реконструирането на разрушеният Божи град и възстановяването на Небесното царство като Царство Земно, затова Асар трябва да умре повторно и да възкръсне в царството на мъртвите,(в полетата на Аару/Иару/Иалу) като негов господар, където властва над душите на мъртвите. Най-образно казано проявената Вселена се свива, връщайки се в изначалното свое състояние на “сингулярност”, чийто символ е точката или житното зърно.
По този начин и този обратен, незрим и огледален Космос, наречен “подземен свят” е оплодотворен с неговото присъствие и се превръща в една благословена и плодородна земя, полетата на Аалу/Иару (или полето на Рая), където пребивават всички “блажени”, “оправданите” от съда на Асар (Озирис), поле плодородно, в което няма нищо нечисто, има много храна и напитки, “блажените” сеят пшеница и ечемик. Ечемикът става висок 4 лакътя ( 1 лакът – 0,5 м),а пшеницата – 9 лакътя. Пшеницата е храната на Божествената Справедливост, която се отсъжда чрез везната . при съда на Асар/ Озирис, възприет по-късно в християнството като ‘Страшният съд”. Може би точно затова колана на Орион се възприема и като елемент от небесната везна, която на съвременен арабски има имената Ал Мизан (Al Mizan) и Ал Хакк (Al H-aak), т.е. “лъчът/линията/оста на точната везна, а китайците ги припознават по същият начин като “тегловната ос/линия/лъч”, като си представят звездите от меча на Орион като тежестта в единият край на Везната. Когато сърцето на мъртвия е по-леко или равно по тежест с перото на Истината (Маат), умрелият става “блажен” и отива в “полетата на Иару”, които могат да бъдат схващани и като един от световете на самият Орионов пояс.
Този свят на Аалу/Иару, заобиколен от бронзова стена, според египтяните се намира на източното небе, откъдето изгрява богът Слънце Ра и спокойно може да бъде асоцииран с “изгубеният земен рай” или нереализираното Царство Небесно на Земята.
Оттук е ясно - никак не е случаен, факта, че нашият народ нарича съзвездието Орион Ралото или Ралица (оттук най-вероятно произлиза и глагола “ора”/”ори земята”в нашият език), което в късната есен, в своя вечерен изгрев заорава с левият си ъгъл именно източният хоризонт на небето. Причината не е само във формата на съзвездието и негово небесно положение, а в усвоените божества като архетипи, които българският народ носи в душата си. Един такъв архетип е Сабантуй – “празникът на плуга”; същият този плуг, който в епоса “Сказание за Чулман” пада от небето и с него алпът Иджик Алабуга научава българите на цар Джам на обработка на земята и земеделието. Раждането на алпа Иджик Алабуга от ухото на рибата Байгал, може да се счете като загубената или скрита част на мита за Асар и Аст (Озирис и Изида). Основание за това ни дава погълнатият фалос на Асар (Озирис) от рибата оксирингс (олицетворяваща Сет) във водите на Нил. Обикновено отрязването на фалоса на даден бог и хвърлянето му във водите води до появата на ново божество, както е в мита за Афродита, например, но в мита за Асар, това не се случва. Основанието ми да твърдя, че такова продължение или вариация на мита е имало в египетската митологична мисъл е именно образът на рибата-богиня Хатмехит (https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A5%D0%B0%D1%82%D0%BC%D0%B5%D1%85%D0%B8%D1%82 ), която е сочена за съпруга на Асар (Озирис), така, както алпа Субан е съпруг на рибата Байгал, обитаваща река Дулосу в древнобългарският епос “Сказание за Чулман”.

Нужно е да отбележим, че мита за Асар (Озирис), не само като едно божество на вегетацията на растителният свят, но и като един “дървесен дух”, както ще напише Джеймс Фрейзър в своята книга “Златната клонка” (https://chitanka.info/text/5438/86 ).
Това отново ни връща към онази раса на “дървесните хора” и идеята за Световното дърво, която съхранява в сърцевината си същността на човешкият архетип.
“Междувременно раклата с тялото на Озирис плавала по реката и стигнала до морето, а то най-сетне я изхвърлило на сирийския бряг при Библос. И внезапно тук, на това място, поникнало дърво ерика и обхванало раклата със ствола си. Местният цар се възхитил от големината на дървото, накарал да го отсекат и да направят от него колона в къщата му”. Колко близко е това до схващането, отразено в Откровението на Иоан, гл. 3:12. “Който победи, ще го направя стълб в храма на Моя Бог; отгдето няма вече да излезе вън; и ще напиша на него името на Моя Бог, и името на града на Моя Бог, новия Ерусалим, който слиза от небето от Моя Бог; ще напиша и Моето ново име”. Изхвърлянето на сандъка с тялото на Асар (Озирис), на сирийският (финикийски) бряг и усвояването му от дървото ерика, е вероятен символ на разпространението на неговият култ, възприет първоначално от царският двор и аристокрация. Важно, обаче е и друго, когато Аст взема сандъка с тялото на Асар от царя на Библос, тя завива дънера на дървото в тънко платно, залива го с благовонни масла и го дава на царя и царицата. То става свещено за жителите на Библос и е обект на поклонение в новопостроеният храм на Аст (Изида). В българската празнична обредност, това дърво е Бъдникът, който се поставя изправен да гори на Бъдни вечер в огнището.
Тази част на мита за Асар/Озирис и сина му Хор има своят древнобългарски митологичен прототип, засвидетелстван в “Джагфар Тарихи”, том 1, стр. 284-285, легендата за Газан-Магул, наричан още Бурджан (Вълча душа) и Чингиз (подобен на вълк). Дълбокото вникване в тази легенда ни показва, че цивилизоването на додинастичен Египет от главният български-иделски елбирски род (представител, на който е Асар/Озирис ) е бил дълбоко конфликтен и много труден процес, чиято основна цел е била прекратяване на човекоядството чрез замяната му със земеделието. Съпротивата срещу това е била огромна от страна на местното население, което яростно е бранило своите традиции олицетворявани от самият Сет. В тоя ред на мисли, убийството на Асар/Озирис е естествен резултат от съпротивата на местното население представено като убири-човекоядци, което почти напълно успява да изтреби иделският род на богатирите- елбири. Спасява се само малкият Газан, който бива хванат от великаните и сложен в котел, за да бъде сварен, сготвен и изяден. Но смъртно ранената му майка (Аст/Изида) с последно усилие бута котела с детето в реката, чието течение го отнася към едно голямо и непроходимо блато. Освен, че имаме повторение на елемент от мита за убийството на Асар/ Озирис, затварянето му в дървен сандък и пускането му в реката, ние имаме и елемент от мита за Загрей, който е хванат от великаните, разкъсан на парчета и сварен в котела и изяден, с тази разлика, че в легендата описана в “Джагфар Тарихи”, човекоядците не успяват да сторят това, благодарение на майка му. Но е факт, безспорен, че в египетската легендарна традиция Хор от Шемнис, ( близо до Буто ), е наречен Младия или Детето (Харпократ) и също така е факт, че той е отгледан от майка си Аст в тръстиките и мочурищата на Шемнис, за да не го открият последователите на Сет. И макар, тя да не успява, да го скрие, във варианта на мита, описан от Джагфар Тарихи, майка му Аст/Изида го спасява с цената на живота си. Останалата част от мита е ясна на всички, Хор побеждава Сет в пряк двубой, и възвръща властта на българите-иделци над Египет, като налага философията и вижданията на баща си Асар/Озирис под формата на държавен религиозен култ. Всичко това се случва в додинастичният период на Египет. И се казва: “Хор е смятан за първият фараон. Фараонът на Египет е негово въплъщение и именно тази божествена същност дава законното основание за владичеството”.
Да видим какво пише и Джагфар Тарихи, том1 стр. 285: “Газан станал могъщ богатир и възстановил иделският род на елбирите, който по-късно наричали също и бурджан, и наубури (“Неври”) “нови вълци”. Тъй като от този род произлизат царете на българите, носещи особени царски шапки “дуло”, той е наричан и Дуло...”
Произходът на династичната фараонската институция в Египет от древнобългарската царска додинастична такава е съхранена на държавно ниво в празника Сед /Хеб Сед (Вж.https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D0%B5%D0%B4_%28%D1%84%D0%B5%D1%81%D1%82%D0%B8%D0%B2%D0%B0%D0%BB%29 ) – фестивала на Бога-Вълк, създаден и наложен вероятно от самият Газан-Бурджан (Хор).

Астрономическият поглед към трите точки в долната част от третият знак на надписа е особено важен. Приемайки че, те представляват в този астрономически аспект “колана на Орион”, ние виждаме, че отвесната вертикална ос, която пронизва знака по цялата дължина докосва средната от трите точки. Тази точка, като звезда в “колана на Орион” отговаря на звездата епсилон (ε ) на Орион или на арабски Алнилам (“низ от перли”), а също и с името Ал Насак (Линията). Това е вероятно звездата, в която Асар/Озирис се превръща след смъртта си ( а напълно вероятно и звездата, от която е дошъл на земята), тъй като според държавната вяра на Египет (и древнобългарската такава), всеки фараон след смъртта си се преражда в определена звезда на небето. Подобен вид вярване, няма как да не предположи съществувалата възможност в древни времена за междузвездни контакти и пътувания, както и възможността житното зърно да е култура дошла от световете на Орионовият пояс, намерила сходни и благоприятни условия за развитие и на Земята. Факт е, че звездите от Орионовият пояс имат своята цикличност на всеки 13 000 г. Тринадесет години те бавно слизат към най-ниската си точка (надир) и след това 13 000 г. бавно започват да се издигат към своят зенит. В периода 13 000 – 10 000 г. пр хр. те са слизат в своята най-ниска точка (символ на забиване на ралото в земята и сеитбата на зърното) и това да е счетено като благоприятен момент за полагане основите на земеделието в Египет.
Алнилам от своя страна отговоря на “пирамидата на Хефрен” (Хуфу) от трите пирамиди в Гиза. Явно това е пирамидата, свързана по някакъв начин с Асар/Озирис и въобще с тайните на целият комплекс в Гиза.
Изследователят Джон Уест отбелязва, че тази пирамида е строена на два различни етапа. В първият етап, долните редове са с височина 12 метра и са изградени от циклопски варовикови мегалити и се предполага, че са строени в много по-ранна епоха (Бовал предполага датата 10 450 г. пр хр.). а вторият етап на надстрояване е с много по-малки блокове (2-3 тона) и Бовал предполага, че това е направено именно пo фараона Хафра (2500 г. пр. хр.) и че е възможно строежа на пирамидата на два етапа да е някакъв вид преосмисляне или развитие на култа към Асар/Озирис. Разбира се, ако изследователят стъпне без страх на сведенията на история славно-българска Джагфар Тарихи, тогава лесно ще си обясни двата етапа в строежа на “пирамидата на Хафра”. Първият е този, оставен и направен от българите-агачири в периода около 11 000 пр. хр. и се явява древнобългарската подложка на египетската култура и цивилизация. История славно-българска “Джагфар Тарихи”, том 1, на стр. 292 ясно свидетелства за този момент: “През 3000 г. пр. н.е. българите губят Северен Египет, превзет от етиопските афразийци... Но египетските афразийци възприемат от българите обичая да строят пирамиди, названието “копти” (от българското “оба” – “Племе, народ, област”), думата “фараон” (от българското “барън” – “царска слава”), имената на духовете Ра, Амон (от българското куман “жълт”), названието на Синайският полуостров (от Син -“Вълк”), високите български шапки (те станали корони на фараоните), българският мит за спасяването на принц Магис...”
Текста потвърждава тезата, че върху древнобългарската културна подложка стъпва цялата държавност на Египет след това. Затова не можем да говорим толкова за преплитане на двете култури, а по-скоро за опит за надграждане на древнобългарският модел, което да доведе до създаването и развитието на самостоятелна култура и цивилизация. Факт е, обаче, че постепенното отдалечаване на египетската култура от своя майчин извор – “Първото време” и управлението на боговете води в крайна сметка и до нейното западане.

Скокът, който внезапно направихме от Индия към Египет, за да покажем идентификацията и асоциацията със съзвездието Орион на Шива (като Рудра) и на Асар/Озирис, поставя въпроса имат ли още общи връзки тези два на пръв поглед коренно различни божествени персонажи? Има ли и каква е връзката на Шива с Египет? Оказва се, че такава има и това е малко известният “индийски сфинкс”, наречен Пуруша Мрига (“Пуруша” – човек, Мрига, в случая четириного животно с тигрови лапи); (вж. http://images.mid-day.com/2012/sep/DEVDUTT_2.jpg ) , който е персонаж съпровождащ образа на бог Шива/Сива и едновременно с това негов поклоник. Митът за него е свързан с довеждането му за участие в ритуала Раджасуя Ягна ( https://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%A0%D0%B0%...%81%D1%83%D1%8F ; https://magicalindiablg.wordpress.com/2015/...81%D1%83%D1%8F/ ). За целта на Бхима са дадени 6 камъни Шива-Линга, с помощта на които той трябва да изведе Пуруша Мрига, от неговата гора, в която живее, да го надбяга, за да се съгласи сфинкса да участва в царският ритуал и ако не успее да бъде изяден. Ролята на шесте лингама е да забавят изключително бързият сфинкс и да дадът преднина на Бхима (един от Пандавите), защото на всеки камък Пуруша Мрига, спира да се моли и отдава почит на Шива. Но въпреки това сфинкса бил толкова бърз, че хванал Бхима , когато бил стъпил с единият крак в град Хастинапур, а с другият бил още в гората. При това положение бил извикан Юдхищтира, да отсъди дали Бхима трябва да бъде изяден или Пуруша Мрига да участва в ритуала. Юдхищтира отсъдил Бхима да се разсече наполовина, но сфинкса се впечатлил от акта на справедливост и пощадил Бхима, съгласявайки се да участва в Раджасуя Ягна. От тогава Пуруша Мрига става символ на просперитета на държавността и нейната защита. След завършването на ритуала Пуруша Мрига, попитал с какво може да бъде полезен той и неговите събратя за в бъдеще. И му било казано да отидат в храма Натараджа в Чидамбарам, където Шива един ден щял да изпълнява своя космически танц за човечеството. Тяхната задача щяла да бъде да пречистят поклонниците, които посещават храма. Затова от двете страни на входа
в храма на Натараджа на издигната платформа стоят два сфинкса, които се наричат Пуруша Мукха (човешко лице) или както казахме по-горе Пуруша Мрига (човек-животно). И двата сфинкса са с човешки лица и лъвски гриви. Такъв е и египетският сфинкс при трите пирамиди, (оставяме настрана опитите на фараонът Хафра да го ползва за собствен автопортет ). Подобен начин на изобразяване, обаче е нехарактерен за египетската традиция на изобразяване на божествата, които винаги са с човешки тела и животински глави. Този начин на изобразяване, обаче е характерен, както се видя за Индия и за начина на изобразяването на лъвовете ( с човешки лица) при българите (http://samoistina.com/2/09-LION.gif ; http://samoistina.com/2/screenshot1.jpg ).
Другото важно, което трябва да отбележим е, че Балканите имат своя легенда свързана със сфинкса (Едип и Сфинкса), Индия има своя легенда свързана със сфинкса (Бхима и сфинкса), но в Египет легенда точно от такъв характер липсва. Сведенията, които ни дават египтяните за произхода на Сфинкса са, че коренните жители на Египет, първите хора на земята – хората-лъвове (вж. http://www.voininatangra.org/modules/ipboa...topic=2300&st=0 ) са строителите му. Единственият ни известен запис свързан с него е между предните му лапи на блок от черен гранит, на който е записан текст, съдържащ разказ за фараонът Тутмос IV, който като млад принц, заспал в сянката на Сфинкса и сънувал, че той му обещава двойната корона на Египет, ако го почисти от пясъка. Така и станало. Текста, обаче е важен, защото ни свидетелства поне за две неща: 1) Сфинксът в Египет е пряко свързан с царската власт (ритуали за коронясване, както в Индия) и държавността; 2)Сфинксът е наследство на династиите на фараоните, чието задължение е неговата подръжка. Освен египетското предание за хората-лъвове, свидетелствата на история-славно българска «Джагфар Тарихи» също ни насочват към това, чие дело би могъл да бъде той, след като Северен Египетъ е българска територия владяна от създаването на империята Самар (10 000 г. пр. Хр.) и е загубен като българска територия през 3000 г. пр. Хр. Това са цели 7000 г., древнобългарска държавност в Северен Египет! Стойността на подобна цифра има не само исторически, но и духовно-културни измерения.
От легендата за Бхима и Пуруша Мрига е сложена податката, че Сфинксът е пряко свързан с числото 6 ( 6-те Шива-линга камъни), а символ на Сива Василица е шестолъчната звезда (шестте ръце на Шива), израз на неговият танц на сътворението и разрушението. Според Джагфар Тарихи, обаче, тя е и символ на Тангра. Тук трябва да уточним, че този знак визира държавотворческите функции на Тангра, неговото присъствие като планетарен Бог, но не и неговата същност като космична даденост или ако трябва да се изразим библейски, тя олицетворява заветът/пактът между Бога и неговият народ. А колкото до символите на българската държавност, какъвто е например лъвът в гербът ни, трябва да кажем, че това изображение е самият сфинкс Пуруша Мрига. Затова Джагфар Тарихи казва, когато разглежда триъгълникът с върха надолу в знака на шестолъчката: “...а триъгълника с връх надолу – сътвореното от Всевишния и покорният (смиреният –бел. Ред.) на Волята на Твореца свят или покорният ((смиреният –бел. Ред.) на Волята на Тангра кан (Кхан) със своят народ – българите”. Нещо, което прави като акт на смирение и самият Пуруша Мрига, покланяйки се на всеки един от 6-те шива-лингами.
Затова, когато посочихме по-горе, двата сфинкса на входа на храма Натараджа в Чидамбарам, нека видим, какво е казано и в Чаталарският надпис на кан Омуртаг:
“И направи изкусно мост на Туча заедно с аула и постави в този аул четири колони и върху колоните постави два лъва. Нека бог даде на поставения от бога владетел, като тъпче добре с нозете си императора, докато Туча тече и докато [слънцето сияе], като владее над многото българи и като подчинява враговете си, да проживее в радост и веселба сто години”.
Тук отново имаме числото 6 (правоъгълното число) – 4 колони и 2 лъва, но и едно изключително сведение за устойчивостта на традициите на Българската държавност, още от времената на държавата Самар, съхранени днес, изключително добре в Индия. Защо кан Омуртаг върху две от четирите колони поставя два лъва? Каква беше връзката колона-лъв? Връзката е Вишну (Вишна Бога), който под формата на Нарасимха, изскача иззад колоната, след като демонът Хираня–Кашипу го предизвиква ритайки една от колоните в двореца с присмехулната мисъл, дали Вишну не се намира вътре в нея (както Асар е в дървото ерика и след това като колона в къщата на царя на Библос). И макар, че хората-лъвове имат облик, характерен за египетската традиция – лъвски лица с човешки тела, тяхното отношение към лъвовете с човешки лица – сфинксовете не е антагонистично, както между минотавъра и кентавъра, понеже едните (сфинксовете) са поколението на другите (хората-лъвове);(между Вишну и Сива няма конфликтност в Тримурти).
Ако проследим строежа на сфинксове в династичният период, ще видим, че първом те са драстично малки в сравнение с Великият Сфинкс. И ако приемем, наистина, че Великият Сфинкс е дело на даден фараон от дадена египетска царска династия, странно е, защо повече никога не се появява втори такъв, при все, че желанието да се създават скулптурни изображения на сфинксове при фараоните отъ различните династии е налице. Великият Сфинкс остава неповторен. Това поставя под съмнение твърденията на египтолозите, които правят датировка на Сфинкса (без доказателства за възрастта му ) на 4600 г. При това положение, керамичният модел, носещ духа и идеята за Сфинкса от “Неолитни жилища” в гр. Стара Загора, датиран от каменно-медната епоха е несъмнено много по-стар ( http://www.voininatangra.org/modules/xcgal...SC_3791-1~0.jpg ). А е налице и като полуразрушен скален образ при скалното светилище Момица, село Скобелево, град Перущица, България (http://www.voininatangra.org/modules/xcgal/albums/userpics/10544/DSC_0209-1~0.jpg ; http://www.voininatangra.org/modules/xcgal.../DSC_0212-1.jpg ). При това положение тогава е ясно, че идеята за Сфинска не е династично-египетска, а Великият Сфинкс е строен като базов, матричен модел, който да бъде идейно усвояван и традиционно преповтарян от поколението на хората-лъвове и от фараоните на династичен Египет.
Средната звезда от „колана на Орион” се явява своего рода „небесен център” на съзвездието, защото, ако се прекарат мислени линии от ъглите на четириъгълника, образуван от неговите четири по-ярки звезди, то пресечната им точка или център ще се яви самата Алнилам или районът в близост до нея. Така се получава фигурата „макас/маказ”( ( http://2.bp.blogspot.com/-cya7GLt0ymA/Tzg6...age7_image1.jpg ; http://2.bp.blogspot.com/-cya7GLt0ymA/Tzg6...age7_image1.jpg ) ) оприличавана още на „ножица” или „пясъчен часовник”, от друга страна тя има и формата на двуостра секира/брадва (лабрис), но ако разгледаме всички триъгълници, които се получават от пресичането на диагоналите в четириъгълника, виждаме, че се получава фигурата на кръста. Така първите два символа (брадвата-лабиринт и кръста) от надписа на Елеза са сублимирани в третият знак, който ще наречем условно „тетрактисът§небесната мелница”. И тук трябва да си припомним значението на „колана на Орион” за културата на маите като „мястото на Сътворението” / “тройното каменно място” (вж. http://www.voininatangra.org/modules/ipboa...?showtopic=3893 ). Тогава е ясно, че Сфинкса който стои пред „пирамидата на Хефрен”(Алнилам) пази входа към „мястото на Сътворението” (http://www.visitwish.com/images/africa/description_swap/large/giza/giza_big_1.jpg ), така както двата сфинкса в храма на Шива Натараджа в Чидамбарам пазеха входа на храма.
За тази функция на Сфинкса като пазител на Портата или входа, свидетелстват и данните за наличието на два древни града разположени един до друг под пирамидите в Гиза и Сфинкса (http://pochivka.com/zabelejitelnosti/n27-9258-%D0%9F%D0%B8%D1%80%D0%B0%D0%BC%D0%B8%D0%B4%D0%B8%D1%82%D0%B5_%D0%B2_%D0%93%D0%B8%D0%B7%D0%B0_%D0%B8_%D0%A1%D1%84%D0%B8%D0%BD%D0%BA%D1%81%D1%8A%D1%82 ).
„Мястото на Сътворението” за „шумерите”, обаче се крие именно в Свещената/Чиста Могила (пирамидата), наричана още „Камера на Сътворението” или „Дома на Извайването”, която е пълна с храна за боговете. Този образ на Свещената/Чиста могила има своето пълно съответствие в Египет и отново ни връща към образа на Татенен (Тате/Баща на днешен български) – Първичната могила, като източник на „храната, хранителните запаси, божествените дарове и всички добри неща”. Още нещо, неговите владения (на Татенен) са „дълбоките региони под земята, откъдето всичко изниква”. Дали тези „дълбоки региони под земята” са полетата на Иару? Със сигурност. Но в пряк, материален аспект, те са още едно свидетелство за скритите градове под пирамидите и Сфинкса. Древността не разделя научният център от молитвеният дом (храма), защото наука без Бог, това е живот без смисъл, самопознание без цел и битие без основа. Пирамидите като научни центрове са все още неотворената страница в египтологията, а и в науката въобще. Но именно такъв научен център е бил храмът в селището на връх Елеза, чиято дейност пряко е била свързана с култивирането на житните култури. Подобни центрове като съсредоточие на благодат и концентрирана творческа сила, винаги са били като магнитен център за силите на хаоса. Затова е трябвало да бъдат бранени и Татенен е описан като отблъскващ злата змия Апеп с жезъл и магически боздуган, точно така, както Тор трябва да брани Асгард от нападенията на великаните със своят магически чук „Мълния” (Мьолнир).
Можем да кажем, че разположението на пирамидите върху земната повърхност в Гиза се роднее с графичната и анатомична конструкция на третият знак от надписа.
Шотландският астроном Чарлс Пиаци Смит (1819-1900), изчислил, че Голямата Пирамида лежи на 31 градуса източна ширина и 30 градуса северна ширина. 31-вият меридиан е най-дългият земен меридиан, а 30-ият паралел - най-дългият земен паралел. Те се пресичат на едно единствено място - платото край Гиза, т.е. пирамидите лежат точно в центъра на цялата земна маса на света и я разделят на четири равни части.
Тук отново виждаме идеята за тетрактисът, който като свещеност е заложен и в пирамидата на Микерин , чиято основа е 4 пъти по-малка от основите на останалите две пирамиди.


Дийпак Бхаттачария и П.С. Нейк в студията си „Таракка – древните монументи на Бхубанешвар като отражение на звездите”, казват, че 28 паметници от комплекса Бхубанешвар (шиваистки център със стотици Шива-храмове), отговарят на съответните звезди в Небето, като по този начин възпроизвеждат един звезден модел на тези археологически обекти на земята, който условно наричат “Таракка”, по името на гората, където Шива се появява за първи път. Възпроизведеният звезден модел на земята е на съзвездието Орион, което в Риг Веда е наречено, освен Кала Пуруша, също така и Ягията Пуруша, Ягията Сома, Екадаша Рудра и т.н.
Орион се изразява също така и чрез символа на Шива Линга ( фалически камък във вътрешността на кръг, представляващ Шива Шакти),

(https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/9/9e/Kalinga.GIF ) в продължение на хилядолетия по суша и море.
В основата на звездният модел „Тарака” е най-ярката звезда, алфа на съзвездието Орион, червеният гигант Бетелгойзе, който в Индия е олицетворение на Шива-Рудра, който на земята съответства на храма в Парашурамешвар.
Дийпак Бхаттачария и П.С. Нейк, обаче смятат, че наземният модел на съзвездието Орион („Тарака”), може да бъде създаден и чрез четирите основни звезди на съзвездието Орион, които образуват праовъгълник, тъй като са свързани със съответни четири храма в Бхубанешвар. След това те вземат само тези сгради (храмове), които са на относително еднакво разстояние от всяка една от наземните съставни части на Орион, съединяват ги с прави линии от двата края, и получават девет-лъчева звезда Накшетра (Nakshetra)* (вж. също http://astrogalaxy.info/nakshatras/ ) . Тази девет-лъчева Накшетра(Nakshetra) се образува също и в небето.
Как е действал, обаче, този своеобразен небесно-земен компас?
В даден момент в миналото звездата Рудра (Бетелгейзе) е достигнала ширината 20”05 градуса над небесният екватор, която съвпада с местната географска ширина на Бхубанешвар. Това е нейният зенит, т.е. тогава тя е над главата на наблюдателя в Бхубанешвар. Точно по това време, моделът Таракка и Накшетра са напълно пригодни да послужат като навигационни средства, понеже в същият този момент, централната звезда на колана на Орион - Анирудха (Aniruddha)* ще е точно в пресечната точка на небесният екватор и централният небесен меридиан. (вж. https://grahamhancock.com/wp-content/upload...arya2-fig1.jpg; https://grahamhancock.com/wp-content/upload...harya2-fig2.jpg )
Това е времето, в което, според традицията Бог Шива (свързан с Орион) се появява в космическата си форма в центъра на Вселената и извършва Ананда Натараджа/Ананда Тандава (радостният танц на Сътворението)*.
Според двамата учени ( Дийпак Бхаттачария и П.С. Нейк ), компасът „Накшетра” е претърпял промени и в по-късни времена, народът на царство Калинга е намалил правоъгълният периметър на Орион, до квадрат, а броят на указателите на посоките от 9 на 8.
Описанието на звездният модел „Тарака” и компасът „Накшетра” от двамата учени много силно ни напомня графичната структура на третият знак на Елеза, поради което трябва да допуснем, че в неговият астрономически аспект, знакът съдържа и навигационни смисли, най-вероятно свързани с търговията на произведената продукция от жито на връх Елеза и околностите.
Затова нека да видим дали е така, поне числово: ос на света- число 1; точка в центъра на квадрата – число 1; квадрат - число 4; три точки под квадрата – число 3. Събрани числовите стойности на елементите, дават точно числото 9! Нека сега се върнем на загадката, зададена на Едип от самият Сфинкс, след чието разгадаване Сфинкса се самоубива. Събираме числата и там: 4+2+3 = 9. Отново получаваме числото 9, което всъщност е обърната 6. Зърното е узряло, плодородието е налице и е време за жътва. Финността на ума и съвършенството на Духа са достигнати. Това е Великата Енеада на Хелиопол, която съдържа структурата на Орион представен като имащ три тела, три ръце и три крака в някои негови илюстрации (вж. йероглифното изписване на Енеадата https://bg.wikipedia.org/static/1.27.0-wmf....mg/hiero_R8.png ). Числото 9 е това, което събрано само със себе си, дава самото себе си и количествените натрупвания на неговите суми със самото себе си, във вертикален план формират геометрията на пирамидата. Точно огледалната взаимозависимост между 6 и 9, показва процеса на това, как правоъгълното число (6) става квадратично (9). Това показва, че процесът на промяна в „компаса” на жителите на царство Калинга от правоъгълник към квадрат и промяната на указателите на посоките от 9 към 8, едва ли е случайно хрумване или рационализация. Това е духовен процес, който в Египет води до смяна на космогоничната концепция (идеята за сътворението), и от Енеада (9) се минава към Огдоада (8) ( вж. (http://sigils.ru/symbols/img/ogdoada01.jpg ); (Знакът на Огдоадата, светилище „Градището”, Западни Родопи ( http://www.voininatangra.org/modules/xcgal.../DSC_4724-1.jpg ).
Развиването на Енеадата в крайна сметка води отново до извеждането на тетрадата в лицето на четирите богове, родени от Нут и Геб (Асар, Аст, Сет и Нефтида). Тогава е ясно, че формулата Ра и 8-те други богове, съдържа в себе си идеята за Огдоадата, която съдържа 4-ри двойки божества и 4-ри мита (концепции) за Сътворението с център град Хемну/Хермополис ("Градът на Осемте"). Сътворителното действие на 4-те двойки божества предизвиква „експлозия”, която освобожда от Предсътворенските Води, Първичната могила (Татенен), върху която небесната птица (патица, ибис) ще постави Световното Яйце, в което е скрит Ра (Светлината). Поставянето на Световното Яйце, върху Първичната могила или върху Стълбът побит върху Първичната могила е първообразът на знака Анкх (Живот).
Идеята за Огдоадата в Египет не е изолиран случай. Шаманското наименование на върховният бог на племето лакота, Уакан Танка (Свещената Тайна/ Великата Тайна) е Тоб Тоб, което означава „Четирите Четирима”, тъй като Той побира в Себе Си, всички Свещени Първоначала, всички Уаканпи (духове) от всички посоки на света*.

Край

Темата е без "Бележки", които ще бъдат добавени впоследствие.

Събираме числата и там: 4+2+3 = 9. Отново получаваме числото 9, което всъщност е обърната 6. Зърното е узряло, плодородието е налице и е време за жътва. Финността на ума и съвършенството на Духа са достигнати. Това е Великата Енеада на Хелиопол, която съдържа структурата на Орион представен като имащ три тела, три ръце и три крака в някои негови илюстрации (вж. йероглифното изписване на Енеадата https://bg.wikipedia.org/static/1.27.0-wmf....mg/hiero_R8.png )

Отвъд Резовска река, кръстена на тракобългарския цар Рез се намира селцето Инеада. Името определено не е турско. А планината си я знаем - Свещената планина, Астея.

Разновидност на третият символ от Елеза, който се разкри, при нарязването на един сух бор, точно когато бе писана самата студия. Самата му поява в такъв момент е повече от показателна.